Айзък Азимов
Звезди като прах (9)

ГЛАВА IX
И в господарските панталони

— Какво се е случило? — запита Артемизия с непресторена тревога. Обърна се направо към Джилбрет, застанал на прага на стаята й редом с капитана. Петима или шестима въоръжени пазачи стояха на почтително разстояние зад тях. — Да не е станало нещо с татко? — добави тя.

— Не, не — успокои я Джилбрет. — Нищо, което да те тревожи. Легнала ли се беше?

— Току-що — отвърна тя. — Освободих прислужниците още преди няколко часа. Нямаше кой да отвори вратата освен мен и да си призная, уплашихте ме до смърт.

Тя се извърна към капитана и заговори с надменен глас:

— Какво желаете от мен, капитане? Побързайте, моля ви. Сега не е най-подходящият час за аудиенции.

Но още преди началникът на охраната да отвори уста, Джилбрет взе инициативата.

— Много забавен инцидент, Арта. Онзи младеж — как му беше името, ти го знаеш — успя да избяга, като пътьом е надвил двама пазачи. Но сега вече шансовете ни са изравнени. Взвод войници срещу един избягал изменник. Аз също се включих във вихъра на преследването, за да подпомогна капитана със своето усърдие и кураж.

Артемизия успя да придаде объркване на лицето си.

Капитанът промърмори нещо под носа си, почти без да помръдва устни. Сетне добави:

— Простете, милорд, но не се изразихте съвсем точно, а и не разполагаме с време за губене. Милейди, човекът, който твърдеше, че бил син на бившия Фермер на Уайдмос, бе арестуван по обвинение в измяна. Но успя да избяга и сега е на свобода. Налага се да претърсим целия дворец, стая по стая, за да го открием.

Артемизия отстъпи назад и го погледна навъсено.

— Дори и моята стая?

— Ако ваша чест позволи.

— О, няма да позволя. Щях да зная, ако в стаята ми се е скрил непознат. Всеки намек, че бих могла да приемам една или друга особа по това време на нощта, е най-малкото оскърбителен. Моля ви, капитане, да се държите с подобаващо за положението ми уважение.

Думите й постигнаха търсения резултат. Капитанът се поклони почтително и побърза да обясни:

— Милейди, последното, което бих желал, е да ви причиня неприятности. Моля ви да простите нахлуването ни в този късен час. Естествено, уверението ви, че при вас няма посетител, е напълно достатъчно, за да се оттеглим. Надявам се, разбирате, че при дадените обстоятелства бяхме длъжни да се убедим във вашата безопасност. Избягалият е много опасен човек.

— Не чак толкова опасен, че да не се справите с него с помощта на вашите хора.

Джилбрет отново се намеси с пискливия си глас:

— Капитане, елате, да вървим. Докато си обменяте любезности с моята племенница, нашият човек търси пролука в охраната. Предлагам ви да поставите пост пред вратата на лейди Артемизия, за да й осигурим спокойна почивка в малкото останали часове на нощта. Освен, скъпа моя — обърна се той към нея, — ако не желаете да се присъедините към нас.

— Благодаря ви — отвърна хладно Артемизия, — но ще се задоволя да заключа вратата и да си легна.

— Изберете някой по-як — крякаше Джилбрет. — Ето този например. Каква чудесна униформа имат нашите стражници, Артемизия! Можеш да ги разпознаеш само като зърнеш униформата им.

Той махна с ръка, посоченият стражник излезе от строя и след като отдаде чест първо на Артемизия, а сетне и на капитана, зае поста си пред вратата. Отрядът се раздели на две и пое по коридора.

Артемизия притвори вратата и надзърна през процепа. Часовоят стоеше неподвижно, разтворил крака и изпънал гръб, с ръка върху сигналното копче. Беше тъкмо онзи, когото бе избрал Джилбрет. Висок бе колкото Байрън от Уайдмос, но не с толкова широки рамене.

Едва сега до съзнанието й достигна, че макар да бе твърде млад и склонен към прибързани изказвания, Байрън беше едър на ръст и доста добре сложен. Глупаво беше от нейна страна да се заяжда с него. Пък и имаше приятно лице.

Тя затвори вратата и пристъпи към гардероба.

Байрън се напрегна в мига, когато вратата се отдръпна встрани. Той затаи дъх, свил юмруци.

— Внимавайте! — извика Артемизия, вперила уплашен поглед в камшиците.

Байрън въздъхна облекчено и напъха камшиците в джобовете си. Пречеха му, но не разполагаше с подходящи кобури.

— Това беше, в случай че търсят мен.

— Излизайте. И говорете шепнешком.

Все още беше облечена в нощницата, изплетена от непозната за Байрън фина материя и украсена с топки сребриста кожа, която прилепваше плътно по тялото благодарение на слаб статичен заряд и по същата причина не се нуждаеше от закопчалки. Освен всичко останало, нощницата прекрасно подчертаваше изящното тяло на Артемизия.

Байрън почувства, че ушите му пламват, и усещането не беше никак неприятно.

Артемизия го погледна очаквателно, сетне вдигна пръст и го завъртя в кръг.

— Ако обичате.

— Какво? — Байрън я погледна в лицето. — А, да, простете.

Той се обърна с гръб към нея и се постара да запази самообладание. И през ум не му мина да се запита защо Артемизия не използва за целта другата стая, или още повече защо не се беше преоблякла, преди да отвори вратата. Съществуваха бели петна в женската психология, които очевидно се нуждаеха от задълбочено опознаване и анализ.

Когато се обърна, девойката бе пременена в строг черен костюм, който обаче не скриваше красивите й крака.

— Тръгваме ли? — запита Байрън.

Тя поклати глава.

— Първата стъпка е ваша. Трябват ви други дрехи. Скрийте се зад вратата, а аз ще повикам пазача.

— Какъв пазач?

В отговор тя се усмихна.

— Този, когото оставиха пред моята врата по молба на чичо Джил.

Вратата към коридора се плъзна безшумно встрани по релсите, открехвайки се с няколко сантиметра. Пазачът стоеше отвън, все така неподвижно.

— Стражник — прошепна тя, — елате бързо.

Нямаше никаква причина за един войник да се поколебае, когато го вика дъщерята на Управителя. Стражникът прекрачи прага, като същевременно произнасяше:

— На вашите услуги, мил… — в този миг колената му се подгънаха под тежестта, стоварила се върху тялото му, а думите му секнаха неочаквано от резкия удар в ларингса.

Артемизия побърза да затвори вратата и проследи схватката със смесени чувства, сред които преобладаваше отвращението. Животът в двореца на Хинриадите беше мирен и спокоен и никога досега не беше виждала потъмняло от прилива на кръв човешко лице със зяпнала, жадно гълтаща въздух уста. Тя извърна глава.

Байрън оголи зъби от усилие, обвил с ръце широкия мускулест врат на своя противник. Войникът направи отчаян опит да разкъса хватката и дори се опита да нанесе удар с крак назад. Без да отслабва натиска, Байрън вдигна тялото му от земята.

Малко след това ръцете на пазача се отпуснаха, краката му увиснаха безжизнено и гърдите му престанаха да се повдигат. Байрън го положи внимателно на пода. Онзи остана да лежи като изпразнен чувал.

— Мъртъв ли е? — запита ужасено Артемизия.

— Съмнявам се — отвърна Байрън. — Необходими са четири до пет минути, за да убиеш човек. Но поне за известно време ще е извън играта. Имате ли нещо, с което да го завържем?

Тя поклати глава. Изглеждаше съвсем безпомощна.

— Сигурно имате от онези целитови чорапи. Те ще свършат работа. — Междувременно Байрън се бе заел да обезоръжава и разсъблича пазача. — Бих искал да се измия. Всъщност налага се да го направя.

Приятно беше да усещаш детергентната мъгла в банята на Артемизия. Може би щеше да е малко напарфюмиран, но Байрън се надяваше, че ароматът ще се разсее, щом излезе. Важното е, че отново е чист, и за това бе необходимо да постои само няколко секунди под водната струя, подсилвана от топлия въздушен поток. Миг по-късно тялото му беше съвсем чисто и сухо. Нито на Уайдмос, нито на Земята имаше подобни приспособления.

Униформата му беше малко тясна, конусовидната войнишка шапка, която стоеше комично върху едрата му глава, беше грозна. Той огледа навъсено отражението си.

— Как изглеждам?

— Съвсем като войник.

— Ще трябва да носите един от камшиците — рече й той. — Не мога да се справя с три.

Тя взе камшика с два пръсти и го пусна в чантичката си, окачена на почти невидим колан през рамото й, така че ръцете й да са свободни.

— Време е да тръгваме. Не казвайте нито дума, ако срещнем някого, оставете аз да се оправям. Говорите със странен акцент, а и ще бъде проява на неуважение да заговорите пръв в мое присъствие. Не забравяйте! Вие сте най-обикновен войник.

Пазачът на пода лекичко се размърда и завъртя очи. Ръцете и краката му бяха завързани с чорапите, които по здравина можеха да се сравняват с най-яката стомана. Той се помъчи да избута с език превръзката на устата си.

Бяха го издърпали встрани, та не се налагаше да го прескачат, за да стигнат до вратата.

— Оттук — прошепна Артемизия.

На първото отклонение нечия ръка се отпусна върху рамото на Байрън.

Той направи крачка встрани, завъртя се, сграбчи ръката и вдигна пред себе си камшика.

Но това беше Джилбрет, който каза:

— Спокойно, млади човече.

Байрън отпусна хватката.

— Очаквах ви — рече Джилбрет, докато масажираше китката си, — но това не е причина да ми трошите костите. Позволете за миг да ви се полюбувам, Фаръл. В тези дрехи изглеждате някак смален, но ефектът не е неприятен, в никакъв случай. Никой не би ви загледал по-внимателно в подобна премяна. Това е предимството на униформата. Нали знаете, казват, че униформата на войника е само униформа и нищо повече.

— Чичо Джил — прошепна настоятелно Артемизия, — не говорете толкова много. Къде са другите войници?

— Не ми давате да си кажа приказката — възрази старецът. — Останалите пазачи тръгнаха да претърсват кулата. След като се убедиха, че младежът не е на долните етажи, те оставиха по един часовой на всеки изход и на естакадата, разчитайки на общата алармена инсталация. Но ние можем да се промъкнем през нея.

— Сър, няма ли да забележат отсъствието ви? — запита Байрън.

— Моето ли? Ха! Капитанът беше щастлив, когато му казах, че си тръгвам. Въобще няма да ме търсят, уверявам ви.

Разговаряха шепнешком, сетне всички млъкнаха. В началото на естакадата имаше часовой, а още двама охраняваха широките двойни врати, водещи навън.

— Нещо ново за избягалия изменник, господа? — извика Джилбрет.

— Нищо, милорд — отвърна най-близкият пазач, като тракна с токове и отдаде чест.

— Добре, отваряйте си очите — тримата продължиха пътя си, а междувременно един от пазачите изключи алармата на вратата, през която минаваха.

Навън беше нощ. Небето беше ясно и обсипано със звезди, само над хоризонта тъмното покривало на Черната мъглявина закриваше техния блясък. Зад тях се издигаше масивът на централния дворец, а само на половин миля беше дворцовият космодрум.

Няколко минути крачеха мълчаливо, след това Джилбрет стана неспокоен.

— Нещо не е наред — промърмори той.

— Чичо Джил — рече Артемизия, — да не си забравил да подготвиш кораба?

— Разбира се, че не — тросна се той, доколкото можеше да го стори шепнешком, — но защо е осветена Контролната кула? Светлините трябваше да са загасени.

Той посочи с ръка сред дърветата към увенчаната с многобройни светлини кула. Подобна активност можеше да означава, че някой кораб току-що е кацнал или се готви да отлети.

— Тази вечер не се очакваха никакви полети — продължаваше да разсъждава Джилбрет. — Проверил съм.

Отговорът дойде малко след това. Пръв го видя Джилбрет, който спря и даде знак на другите.

— Това е краят — рече той и се изкикоти почти истерично. — Този път идиотът Хинрик е надминал себе си. Те са тук! Тиранийците! Не разбирате ли? Това е личният брониран крайцер на Аратап.

Едва сега Байрън забеляза блестящия корпус, изправен гордо сред другите, далеч по-незабележими кораби. Имаше гладки изящни линии и приличаше на хищник сред родианските летателни съдове.

— Капитанът наистина спомена, че днес пристигала някаква „особа“, ала аз не му обърнах внимание. Вече нищо не можем да направим. Не можем да се бием с тиранийците.

Байрън почувства, че нещо в него замира.

— Защо да не можем? — запита той. — Защо да не се бием с тях? Нямат никаква причина да очакват нападение, а ние сме въоръжени. Какво ще кажете да завземем кораба на Комисаря? Ще го оставим със смъкнати гащи.

Той излезе от прикритието на дърветата и тръгна по космодрума. Останалите го последваха. Нямаше защо да се крият. Двама членове на кралското семейство и ескортиращ ги войник.

Само че сега срещу тях бяха тиранийците.

Когато преди близо година Саймък Аратап от Тирани видя за пръв път двореца на Родиа, той беше потресен. Оказа се, че постройката всъщност е внушителна само на външен вид. Отвътре бе като мухлясала реликва. Само преди две поколения тук са се намирали законодателният орган на Родиа и немалка част от административните служби. Дворцовият комплекс е бил туптящото сърце на десетки светове.

Ала сега законодателният орган (който все още съществуваше, тъй като Ханът не се интересуваше от подробностите на местните законодателства) се събираше само веднъж в годината, колкото да ратифицира наредбите от изминалите дванадесет месеца. Гласуването беше чиста формалност. Изпълнителният съвет все още се водеше в сесия, но членовете му твърде рядко напускаха именията си. Отделните административни бюра също продължаваха да функционират, тъй като без тях държавната работа съвсем щеше да замре, независимо дали управляваше Ханът или Управителят, ала вече не бяха разпръснати по цялата територия на планетата и се намираха почти напълно под юрисдикцията на своите нови господари — тиранийците.

С други думи, дворецът бе запазил предишното си величие, изваяно от камък и метал, но зад него не се криеше нищо. Тук живееха семейството на Управителя, малобройна група прислужници и също така немногочисленият състав на охраната.

Пустият дворец потискаше и натъжаваше Аратап. Часът бе доста късен, той беше уморен, очите го смъдяха и най-много му се искаше да си свали контактните лещи.

Но всичко беше толкова объркано! Погледна към военния си помощник, обаче майорът сякаш беше погълнат от думите на Управителя. Що се отнася до самия Аратап, той почти не го чуваше.

— Синът на Уайдмос! — възкликна отново Управителят. — Наистина ли? И вие сте го арестували? Така му се пада!

Аратап не можа да разбере има ли някаква връзка между всички тези събития. Умът му бе така устроен, че винаги подреждаше фактите и не можеше да търпи отделни и несвързани помежду си фрагменти.

Уайдмос беше изменник, а синът му бе направил опит да се срещне с Управителя на Родиа. В началото тайно, а след като се бе провалил, той бе повторил опита си съвсем открито, оправдавайки се с тази смешна история за замислено покушение. За известно време Аратап бе повярвал, че зад всичко това се крие някакъв план.

Но ето че събитията протекоха в съвсем друго посока. Хинрик се втурна презглава да предава момчето. Дори не беше изчакал настъпването на нощта. И това преобръщаше всичко. Освен ако някои факти бяха останали скрити за Аратап.

Той отново съсредоточи вниманието си върху Управителя. Хинрик започваше да се повтаря. Аратап почувства леко съжаление. Този човек се бе превърнал в такъв страхливец, че дори тиранийците вече трудно го понасяха. Но друг избор нямаха. Само страхът можеше да осигури абсолютна лоялност. Страхът и нищо друго.

Уайдмос не се беше страхувал и въпреки че до известна степен интересите му се преплитаха с тези на Тирани, той си бе позволил лукса да се разбунтува срещу тях. А Хинрик се боеше и тъкмо в това бе най-важната разлика.

Именно този страх го бе докарал тук, пред тях, за да ги засипва със словесни потоци и да търси отчаяно одобрение за постъпката си. Нямаше да го получи от майора, Аратап бе уверен в това. Този човек бе напълно лишен от въображение. Комисарят въздъхна и съжали, че не е като него. Политиката беше мръсна работа.

— Достатъчно — произнесе той с известно оживление. — Похвална е както бързината, с която сте взели решението, така и усърдието ви в служба на Хана. Уверявам ви, че той ще научи за това.

Лицето на Хинрик светна и той въздъхна с нескрито облекчение.

— Нека да доведат петлето — продължи Аратап, — за да чуем всички какво има да ни казва. — Той сподави една прозявка. Не изпитваше никакъв интерес към онова, което би могъл да каже младият „петел“.

Хинрик понечи да натисне звънеца, за да повика капитана, ала в този миг той неочаквано застана на прага.

— Ваше превъзходителство — извика той и направи няколко колебливи крачки напред, без да иска разрешение.

Хинрик облещи поглед в ръката си, все още застинала на сантиметри от звънеца, сякаш се питаше дали не го бе задействал със силата на своята воля.

— Какво има, капитане? — рече объркано той.

— Ваше превъзходителство, заловеният избяга.

Аратап почувства как умората му се изпарява. Какво ставаше тук?

— Подробностите, капитане! — нареди той, докато се изправяше в креслото.

Капитанът побърза да ги запознае със случката, като накрая заключи:

— Ваше величество, моля за разрешение да обявим обща тревога. Бегълците разполагат само с няколко минути преднина.

— Да, веднага — засуети се Хинрик. — Незабавно. Обща тревога, точно така. Това трябва да направим. Бързо! Бързо! Комисарю, не мога да си обясня как е станало всичко. Ще назначим разследване на случая. Ако е необходимо, ще разпитаме всички войници от охраната. Всички! Всички!

Той повтори още няколко пъти думата с почти истеричен глас, но капитанът не помръдваше от мястото си. Очевидно имаше още да докладва.

— Какво има? — запита го Аратап.

— Мога ли да разговарям насаме с ваше превъзходителство? — произнесе ненадейно капитанът.

Хинрик погледна уплашено към външно невъзмутимия Комисар. Необходими му бяха огромни усилия, за да запази поне привидно достойнство.

— Нямаме никакви тайни от войниците на Хана, нашите приятели, нашите…

— Кажете каквото имате за казване, капитане — намеси се с тих глас Аратап.

Капитанът удари токове в знак на подчинение и заговори:

— След като ми наредихте да говоря, ваше превъзходителство, трябва с прискърбие да ви уведомя, че лейди Артемизия и лорд Джилбрет избягаха заедно с изменника.

— Той се е осмелил да ги отвлече? — Хинрик скочи на крака. — И моите войници са допуснали това?

— Не са били отвлечени, ваше превъзходителство. Придружили са го доброволно.

— Откъде знаете? — запита с неприкрито задоволство Аратап, който съвсем се беше пробудил. Нещата се подреждаха дори по-добре, отколкото бе предполагал.

— Разполагаме с разказа на пазача, когото са обезвредили, а също и на двамата часовои, които са ги пуснали да излязат. — Той се поколеба, сетне добави мрачно: — Когато разпитвах лейди Артемизия на вратата на нейните покои, тя ме увери, че тъкмо заспивала. Едва по-късно се досетих, че в този момент лицето й все още беше гримирано. Върнах се обратно, но бях закъснял. Още утре ще помоля негово превъзходителство да приеме оставката ми, а сега ви моля най-настоятелно да ми дадете разрешение за обща тревога. Без такова разрешение нямам право да обезпокоявам живота на кралското семейство.

Ала Хинрик се полюшваше, загледан в празното пространство.

— Капитане — намеси се Аратап, — най-добре се погрижете за здравето на вашия Управител. Съветвам ви да повикате личния му лекар.

— Обща тревога! — повтори капитанът.

— Няма да има никаква обща тревога — отвърна Аратап. — Разбирате ли ме? Никаква обща тревога! Никой да не преследва беглеца! Случаят е приключен! Наредете на хората си да се върнат по местата си и се погрижете за Управителя. Да тръгваме, майоре.

Още щом излязоха от двореца, майорът се обърна към своя събеседник:

— Аратап — заговори напрегнато той, — предполагам, че осъзнавате какво правите. Тъкмо затова държах устата си затворена.

— Благодаря ви, майоре. — Аратап пое дълбоко нощния въздух на тази планета, изпълнен с разнообразни аромати. Тирани също бе красива, но посвоему, със суровата красота на скалите и планините. И беше толкова суха!

— Не бихте могли да се справите с Хинрик, майор Андрос — продължи той. — Във вашите груби ръце той ще се прекърши и залинее. Хинрик е полезен за нас, но трябва да се отнасяме внимателно с него, ако искаме да го запазим.

— Не говоря за това — възрази майорът. — Защо не позволихте да вдигнем обща тревога? Не искате ли да ги хванете?

— А вие? — Аратап спря. — Да поседнем замалко, майоре. Ей там, на пейката край езерцето. Какво чудесно място и далеч от шпионските лъчи! Защо искате този младеж, майоре?

— Защо ще искам един предател и конспиратор?

— Ами да, защо ви е — ще хванете дребното оръдие, а ще оставите незасегнат източника на заразата? За какво са ви тези хора — едно хлапе, придружено от глупаво момиче и склерозирал идиот?

Наблизо се чуваше шума от изкуствения водопад. Беше съвсем малък, декоративен. Но за Аратап представляваше истинско чудо. А и как иначе да си обясни подобно прахосване на вода, плискаща се свободно надолу по камъните, за да изчезне от погледа? Все не можеше да свикне с тази гледка.

— Но сега — възрази майорът — нямаме и това.

— Имаме схема. Когато младежът се появи, ние го свързахме с Хинрик и това ни обърка, защото Хинрик е… това, което е. Но такива ни бяха предположенията. Сега виждаме, че целта не е била Хинрик и че той е служел само за отвличане на вниманието. Младежът е търсел връзка с дъщеря му и с неговия братовчед и във всичко това има далеч по-голяма логика.

— Но защо Хинрик не ни предупреди по-рано? Чакал е да мине полунощ.

— Защото той е играчка в ръцете на онзи, който пръв се добере до него. Уверен съм, че този път Джилбрет ни е изпреварил.

— Искате да кажете, че сме били повикани тук с конкретна цел? За да присъстваме на бягството им?

— Не, не по тази причина. Но помислете малко. Къде смятат да отидат тези хора?

Майорът сви рамене.

— Родиа е голяма планета.

— Да, но ако става дума само за младия Фаръл. Смятате ли, че двама членове на кралското семейство биха могли да останат неразпознати? Особено момичето.

— Значи, възнамерявали са да напуснат планетата? Да, съгласен съм.

— Но по какъв начин? Космодрумът е само на петнадесет минути оттук. Разбирате ли сега защо сме били повикани?

— Заради кораба ни? — каза майорът.

— Точно така. За тях тиранийският кораб би изглеждал най-подходящото средство. В противен случай трябваше да избират сред фрегатите. Фаръл е завършил образованието си на Земята и, уверен съм, би могъл да управлява космически кораб.

— Ето един важен въпрос. Защо позволяваме на благородниците да пращат синовете си да се учат по света? За какво му е на някого, който ще се занимава с търговия, да владее управлението на космически кораб? Така сами помагаме на враговете си.

— Няма значение — махна с ръка Аратап. — Важното е, че Фаръл е завършил образованието си на Земята и че трябва да се съобразяваме с този факт, без да се безпокоим излишно. Уверен съм, че целта им е нашият крайцер.

— Не мога да го повярвам.

— Нали разполагате с ръчен комуникатор? Свържете се с кораба, ако можете.

Майорът направи няколко безуспешни опита.

— Опитайте с Контролната кула — посъветва го Аратап.

Майорът се свърза с кулата и в отговор на запитването се чу развълнуван глас:

— Но, ваше превъзходителство, трябва да има някаква грешка! Нали излетяхте преди десет минути?

— Виждате ли? — усмихна се Аратап. — Достатъчно е да прозреш схемата и всеки детайл си застава на мястото. Разбирате ли сега какво следва?

Майорът кимна. После се плесна с длан по бедрото и се разсмя.

— Ами да! — възкликна той.

— Добре — рече Аратап. — Те обаче нямат представа, че са обречени. Да бяха избрали дори най-немощната фрегата на космодрума, щяха да ни се изплъзнат, а аз щях да съм — как беше изразът? — хванат по бели гащи. А сега нищо не може да ги спаси. И когато ми паднат отново в ръцете, тогава ще разкрия и целия конспиративен замисъл.

Той въздъхна облекчено и затвори уморено очи.

— Е, имахме късмет и сега няма закъде да бързаме. Свържете се с главната база и им кажете да изпратят друг кораб за нас.