Айзък Азимов
Звезди като прах (10)

ГЛАВА X
Може би!

Подготовката по космонавтика, която Байрън Фаръл беше преминал на Земята, бе предимно теоретична. Тя се състоеше от няколко лекционни курса по космическо инженерство и макар да бе изгубил половин семестър в изучаване на хиператомния двигател, това почти не бе разширило познанията му за управление на кораба в открития Космос. Най-добрите и най-опитните пилоти бяха усъвършенствали уменията си в Космоса, а не в лекционните зали.

Все пак съумя да вдигне крайцера без инциденти, макар това да се дължеше по-скоро на късмет, отколкото на умение. Управлението на „Безжалостни“ бе далеч по-леко, отколкото очакваше. Байрън беше управлявал няколко кораба в пространството около Земята, но те бяха остарели и износени от употреба модели, поддържани главно за обучение. Имаха крехки корпуси, отлепяха се с неохота от Земята и се издигаха мъчително бавно по спирала нагоре към Космоса.

За разлика от тях „Безжалостни“ се бе издигнал без никакво видимо усилие, понасяйки се нагоре в атмосферата така стремително, че Байрън изпадна от креслото и замалко да си изкълчи рамото. Артемизия и Джилбрет бяха проявили далеч по-голяма предвидливост и се бяха завързали с предпазните колани. Тираниецът, когото бяха пленили на борда, лежеше завързан в ъгъла и нашепваше нещо с монотонен глас.

Байрън се изправи неуверено, срита тираниеца да мълчи, сетне сграбчи перилата на стената и като напрягаше мишци да преодолее ускорението, се върна в креслото си. Предните двигатели се задействаха за кратко и скоростта на крайцера намаля до далеч по-поносими размери.

Вече бяха достигнали горните слоеве на родианската атмосфера. Небето беше тъмновиолетово, а корпусът бе така загрят от триенето с въздуха, че горещината се усещаше дори вътре.

Изгубиха няколко часа, докато изведат крайцера в орбита около планетата. Байрън направи безуспешен опит да изчисли скоростта, необходима да се откъснат от гравитационното поле на Родиа. Отказа се и реши вместо това да експериментира, като променяше тягата на предните и задните двигатели и следеше непрестанно масаметъра, показващ отстоянието им от повърхността на планетата чрез измерване на интензивността на гравитационното поле. За щастие уредът беше настроен за масата и радиуса на Родиа. Байрън едва ли щеше да е в състояние да извърши подобна калибрация, без да изгуби безценно време.

Най-сетне масаметърът се успокои и в продължение на близо два часа не показа никакви значителни промени. Байрън си позволи кратка почивка, а останалите побързаха да разкопчеят коланите.

— Доста грубичко пипате, лорд Фермер — отбеляза Артемизия.

— По-важното е, че летим, милейди — отвърна Байрън. — Ако смятате, че можете да се справите по-добре — заповядайте. Само позволете преди това да напусна кораба.

— Стига, стига, стига — намеси се Джилбрет. — Корабът е твърде тесен за подобни дребнавости, а понеже и без туй ще трябва да живеем в постоянна физическа близост, предлагам да забравим всичките тези „лордове“ и „милейди“, които само излишно усложняват общуването ни. Аз съм Джилбрет, ти си Байрън, а тя — Артемизия. Съветвам ви да запомните тези форми на обръщение или предложете други. Що се отнася до пилотирането на кораба, защо да не се възползваме от услугите на нашия тиранийски приятел?

Тираниецът го погледна учудено, а Байрън поклати глава:

— Не. Не можем да му се доверим. След още малко тренировки ще се справям значително по-добре. Надявам се, че няма ранени?

Рамото все още го болеше от падането и това го правеше раздразнителен.

— Добре — рече Джилбрет. — Какво да правим с него?

— Не бих могъл да го убия хладнокръвно — заяви Байрън. — И не виждам с какво това ще ни помогне. Само ще разгневим допълнително тиранийците. Да убиеш член на господарската раса е наистина непростимо престъпление.

— А какви други възможности имаме?

— Можем да се приземим.

— Добре. Но къде?

— На Родиа.

— Какво?

— Това е единственото място, където няма да ни търсят. Освен това ще бъдем там съвсем скоро.

— Защо?

— Вижте, Комисарят е използвал този крайцер да се придвижва около планетата. Корабът не е зареден с провизии за продължително космическо пътешествие. Преди да се отправим на път, ще трябва да натоварим на кораба припаси и енергия.

Артемизия кимаше при всяка негова дума.

— Точно така. Чудесна идея! Аз самата никога не бих се досетила. Много хитро, Байрън.

Той се поклони иронично, но почувства как го залива приятна топлина. За пръв път го наричаше на малко име. Стига да искаше, девойката можеше да е много приятна.

— Но незабавно ще засекат местонахождението ни по радиото — възрази Джилбрет.

— Не мисля — рече Байрън. — Първо, на Родиа има доста пустинни места. Не е необходимо да се спускаме близо до селище или тиранийски гарнизон. Освен това може би Аратап не изпитва чак толкова голямо желание да докладва незабавно за инцидента на своите началници… Ей, войнико, каква според теб ще е съдбата на онзи, който не е попречил да бъде отвлечен корабът на Комисаря?

Пленникът не отговори, но устните му побеляха.

Байрън наистина не би желал да е на негово място. Всъщност войникът нямаше никаква вина. А и защо да очаква неприятности от подобни високопоставени посетители, каквито бяха членовете на кралското семейство? И все пак, придържайки се към тиранийския военен устав, часовоят им бе наредил да изчакат, докато получи разрешение от своя командващ офицер. Щеше да постъпи така дори самият Управител на Родиа да бе застанал пред него. Ала междувременно тримата го бяха доближили и докато изпълни докрай изискванията на устава и извади оръжието, вече беше твърде късно. В гърдите му беше опрян невронен камшик.

Дори в този момент войникът бе отказал да се предаде доброволно. Наложи се да го усмирят с един камшичен заряд. Въпреки съпротивата, която бе оказал, чакаше го военен съд и затвор. Никой не се съмняваше в това, най-малко самият войник.

Приземиха се след два дни в околностите на град Саутуорк. Спряха се на него, защото се намираше встрани от най-населените места на планетата. Що се отнася до тираниеца, завързаха го за спасителна парашутна капсула и го изстреляха на около петдесет мили от най-близкия голям град.

Кацането на пустия бряг премина без особени сътресения и Байрън тръгна да набави необходимото. Сумата, която Джилбрет бе взел за всеки случай със себе си, се оказа крайно недостатъчна и едва стигна, за да купи една малка двуколесна количка и да я зареди с припаси.

— Можеше да ти стигне и за повече — упрекна го Артемизия, — ако не беше прахосал по-голямата част за тази отвратителна тиранийска каша.

— Не разполагах с голям избор — отвърна ядосано Байрън. — Освен това за теб може да е отвратителна тиранийска каша, но тази храна е добре балансирана и ще ни подкрепя далеч по-успешно от всичко друго, което бих могъл да купя.

Байрън беше обиден. Струваше му се, че на него се е паднала слугинската работа — да отскочи до близкия град и после да донесе храна. Задачата му освен това бе свързана със значителен риск, защото дори в това малко градче имаше тиранийска полицейска служба. Очаквал бе поне малко да го похвалят.

Всъщност друга алтернатива нямаше. Цялата тиранийска система за снабдяване с провизии се базираше на традицията им да използват малки кораби. Не можеха да си позволят лукса да поддържат с просторни складови помещения като другите флотилии, чиито хангари бяха натъпкани с изкормени и замразени трупове на животни. Това ги беше принудило да разработят стандартен хранителен концентрат, съдържащ в необходимите пропорции калории и хранителни вещества. Запасите от него заемаха само една двадесета от пространството, което при другите бе запълнено с месни припаси, а освен това концентратът можеше да се съхранява при ниски температури, втвърдяваше се и се подреждаше като тухли.

— На вкус е още по-гадно — рече Артемизия.

— Ще свикнеш — увери я Байрън, имитирайки изписаното на лицето й отвращение. Артемизия се изчерви и обърна глава.

Байрън разбираше, че е потисната от тясното помещение и от всички останали неволи, на които бе подложена. Въпросът не беше само в монотонното меню, което им предстоеше. На кораба липсваха отделни спални помещения. Машинното отделение и каютата за управление заемаха почти цялото свободно пространство. (Какво да се прави, мислеше си Байрън, това е военен кораб, а не яхта за разходки!) Имаше тясно складово помещение и миниатюрна кабина с койки покрай едната стена. Тоалетната бе вградена в малка ниша точно до вратата на кабината.

Всичко това означаваше, че ще живеят натясно, без никаква възможност за уединение, и Артемизия ще трябва да се примири с факта, че на кораба няма женски дрехи нито огледала или умивалник.

Няма как, иска или не, ще свикне. Байрън чувстваше, че вече е направил малко повече от необходимото за нея. Толкова ли й бе трудно да се държи мило и да се усмихва поне от време на време? Имаше приятна усмивка и длъжен бе да признае, привлекателен външен вид, ако се изключи характерът й. Ах, този характер!

Защо си губи времето да мисли за нея?

Най-тежък беше проблемът с водата. Тирани беше пустинна планета, където на водата се гледаше като на безценно съкровище. Тамошните жители знаеха истинската й цена и тъкмо по тази причина на кораба нямаше никакви приспособления за миене. Войниците можеха да се къпят и да перат дрехите си едва след приземяването на някоя планета. Малко пот и мръсотия по време на полета нямаше да им навредят. Дори запасите от питейна вода бяха съвсем ограничени. В края на краищата водата не можеше нито да бъде концентрирана, нито изсушавана като месото, а трябваше да се пренася в обемисти съдове. Проблемът се усложняваше от факта, че водното съдържание на хранителните концентрати бе твърде ниско.

На кораба имаше дестилиращо устройство за повторна употреба на изгубената телесна вода, но когато Байрън разбра как функционира, почувства, че му призлява, и се погрижи всички отходни продукти да бъдат изхвърляни навън. Макар от химична гледна точка процесът да бе напълно завършен, необходимо бе известно време, докато човек свикне с тази идея.

В сравнение с първия вторият старт бе съвсем гладък и след като се издигнаха, Байрън прекара известно време в тренировки край пулта за управление. Контролното табло твърде малко приличаше на приборите за управление, с които бяха снабдени земните тренировъчни кораби. В сравнение с тях беше неизмеримо по-сложно и компактно. Байрън разглеждаше внимателно отделните циферблати и индикатори, стараейки се да разбере предназначението им, а после записваше грижливо всичко на един залепен над таблото лист.

В този момент в пилотската кабина влезе Джилбрет.

Байрън погледна през рамо.

— Артемизия не е в кабината, нали? — попита той.

— Едва ли би могла, като се има предвид колко е тясно това място.

— Когато я видиш, кажи й, че ще си пренеса койката тук, в пилотската кабина. Съветвам те и ти да постъпиш така, та каютата да остане изцяло на нейно разположение. Нали знаеш, че е малко глезена — добави той.

— Байрън, и ти си израснал в такава среда — укори го Джилбрет. — Не забравяй, че тя е свикнала с подобен начин на живот.

— Добре де. Няма да забравя. Че аз да не съм свикнал с друг живот? Родил съм се в най-голямата ферма на Нефелос, а не край някое минно поле в астероидния пояс. Но когато човек изпадне в трудно положение, трябва да стиска зъби. Какво да направя, по дяволите, не мога да разтегля корпуса на кораба! Няма място за допълнителни припаси, да не говорим за баня с душ. — Байрън почувства известно облекчение, след като се навика на Джилбрет.

В този момент вратата се отвори и на прага застана Артемизия.

— На ваше място, мистър Фаръл — произнесе тя с леден глас, — бих се въздържала да повишавам тон. Гласът ви се чува из целия кораб.

— Това не ме безпокои — отвърна Байрън. — А щом на вас не ви харесва корабът, спомнете си, че и двамата нямаше да сме тук, ако собственият ви баща не беше направил опит да ме предаде, а вас — да омъжи насила.

— Не говорете така за баща ми!

— Ще говоря за когото си искам.

— Моля ви! — намеси се Джилбрет.

С това спорът донякъде беше затихна.

— Можем ли сега да обсъдим въпроса, закъде сме се запътили? — продължи Джилбрет. — Ясно е, че колкото по-скоро пристигнем някъде, толкова по-бързо ще приключат проблемите ни.

— Виж, в това съм съгласен с теб, Джил — кимна Байрън. — Не е необходимо да слушам непрестанното й хленчене. Винаги съм твърдял, че жените нямат място на космически кораб!

Артемизия пусна тази забележка покрай ушите си и се обърна към Джилбрет:

— Защо да не напуснем веднага района на мъглявината?

— Не зная какво възнамерявате да правите вие — побърза да се намеси Байрън, — но аз трябва да си върна Фермерството и да отмъстя за убийството на баща ми. Така че аз оставам в кралствата.

— Не исках да кажа — поправи се Артемизия, — че ще напуснем района завинаги, а само докато престанат да ни преследват. Освен това не ми е ясно какво бихте могли да сторите за своето Фермерство. Не можете да си го върнете, докато не се разпадне Тиранийската империя, а лично аз не виждам как ще стане това.

— Не е ваша работа какво възнамерявам да правя.

— Мога ли да предложа нещо? — намеси се Джилбрет.

Той очевидно прие мълчанието им за съгласие и продължи:

— Имате ли нещо против аз да ви кажа къде трябва да отидем и какво да сторим, за да се разпадне империята, както предложи преди малко Арта?

— И как според теб ще стане това? — запита Байрън.

Джилбрет отвърна с усмивка:

— Мило момче, държането ти е много забавно. Не ми ли вярваш? Гледаш ме така, сякаш всичко, което бих могъл да ти предложа, ще е неописуема глупост. Не забравяй, аз те измъкнах от двореца.

— Зная. И съм готов да те изслушам.

— Добре тогава. От двадесет години чакам тази възможност за бягство. Ако бях някой обикновен гражданин, да съм го направил отдавна, но съдбата бе пожелала да ме постави на видно място. И въпреки това тъкмо благодарение на принадлежността ми към рода на Хинриадите имах честа да бъда поканен за коронацията на Хана на Тиран и да се натъкна на тайна, която може би някой ден ще доведе до гибел същия този Хан.

— Продължавай — подкани го Байрън.

— От Родиа до Тиран пътувах с тиранийски боен кораб, така трябваше да пътувам и на връщане. Корабът бе почти като този, може би малко по-голям. Пътуването мина спокойно. Престоят на Тирани също бе доста интересен, макар да не се случи нищо особено. Ала на обратния път ни удари метеор.

— Какво?

Джилбрет вдигна ръка.

— Зная, че подобни инциденти са малко вероятни. Сблъсъкът с метеор в Космоса е толкова рядко явление, че може да се смята за математически незначително, и все пак се случва — знаете го. Така стана и с нас. Разбира се, дори най-малкият метеор, колкото главичката на топлийка, е в състояние да пробие корпуса на кораба, ако не е специално брониран.

— Зная — рече Байрън. — Като следствие от инерцията, определена от масата и скоростта. Когато масата е ниска, компенсаторно нараства скоростта — изрецитира той, сякаш разказваше урок в училище, осъзнавайки, че е вперил поглед в Артемизия.

Тя бе приседнала, заслушана в думите му, и беше толкова близо, че двамата почти се докосваха. Байрън за пръв път забеляза колко изящен е профилът й въпреки че косите й бяха леко разчорлени. Беше оставила някъде елека си и бялата й блуза бе все така изгладена и чиста, въпреки премеждията през последните четиридесет и осем часа. Зачуди се как ли е успяла да го постигне.

Ако само можеше да се държи малко по-любезно, мислеше си той, пътуването щеше да е съвсем приятно. Проблемът беше в това, че никой досега не се беше постарал да я държи изкъсо. Най-малкото баща й. Привикнала бе сама да си е господар. Ако не беше от благороднически род, вероятно щеше да е чудесен човек.

Тъкмо се унесе в мечти, в които той бе нейният истински господар и правеше всичко възможно да я привърже към себе си, когато тя извърна глава и впери поглед в очите му. Байрън побърза да съсредоточи вниманието си в думите на Джилбрет. Беше пропуснал няколко изречения.

— Нямах никаква представа защо не е задействал защитният екран на кораба. Случват се понякога подобни инциденти, причината за които човек така и не е в състояние да разкрие. Както и да е, метеорът се блъсна право в средата на кораба. Беше не по-голям от камъче и проникването през стената го бе забавило значително, та не успя да пробие насрещната стена. Положението щеше да е далеч по-добро, ако я бе пробил, защото пробойните щяха да се затворят мигновено. И така, след като попадна в кабината за управление, метеорът рикошира в отсрещната стена и продължи да се удря напред-назад, докато накрая замря. Цялото действие отне не повече от няколко секунди, но при първоначална скорост от стотици мили в минута камъкът вероятно бе прекосил стаята неколкостотин пъти. И двамата членове на екипажа бяха разкъсани на парчета, а аз самият се спасих само защото не бях в пилотската кабина по това време. Чух рязък звук, когато метеорът проникна в кораба, после честото му тракане по стените вътре в кабината, придружено от ужасените писъци на пилотите. Хвърлих се към кабината за управление, но заварих само разпокъсани тела и всичко бе изпръскано с кръв. Спомените ми нататък са неясни, въпреки че през изминалите оттогава години неведнъж съм виждал тази случка в кошмарите си.

Свистенето на излизащия въздух ме насочи право към пробойната. Залепих отгоре магнитния диск и повишеното налягане вътре в кораба херметизира отвора. Малкото разтрошено камъче се въргаляше на пода. Беше топло при допир, но когато го ударих с ключа, камъчето се разцепи на две. Вътрешността му мигновено се покри със скреж. Там все още цареше космически студ.

Привързах с въже ръцете на загиналите, а на другия край закрепих буксирен магнит. Избутах ги навън през въздушния шлюз, почаках да чуя издрънчаването на магнита и въздъхнах, уверен, че телата ще последват кораба където и да иде. Нали разбирате, налагаше се да ги съхранявам като доказателство за инцидента, когато се върна на Родиа.

Но как да намеря обратния път? Бях съвършено безпомощен. Нямах никаква представа как се управлява космически кораб, нито пък смеех да правя опити сред дълбините на междузвездното пространство. Не знаех дори как да включа подпространствената комуникационна система, за да дам сигнал за помощ. Единственото, което ми оставаше, бе да наблюдавам как корабът следва предишния си курс.

— Е, в това поне те бива, нали? — подхвърли Байрън. Питаше се дали Джилбрет не измисля цялата тази история, преследвайки някакви свои цели. — А какво ще кажеш за Скока през хиперпространството? Вероятно си съумял да го извършиш, иначе сега нямаше да си тук.

— Всеки тиранийски кораб — каза Джилбрет — е в състояние да извърши поредица от подобни Скокове автоматично, стига предварително да е програмиран.

Байрън го погледна невярващо. За глупак ли го взимаше Джилбрет?

— Виж, това го измисли сега — рече той.

— Не съм. Именно благодарение на това откритие те спечелиха войната. Нима смяташ, че са завладели над петдесет планетни системи, превъзхождащи ги хилядократно по население и ресурси, само като са играли на криеница с тях? Вярно е, че ни нападаха един по един и се възползваха умело от услугите на многобройни предатели, но най-вече натежаха откритията им във военната област. И децата знаят, че са ни превъзхождали в тактическо отношение, а това донякъде се дължи и на предимствата на автоматичния Скок. Корабите им са далеч по-маневрени, което е създавало възможност за реализиране на много изкусни бойни операции.

Признавам, че тази техника е една от най-строго пазените им тайни. Никога нямаше да науча за нея, ако не бях се превърнал в пленник на „Кръвожадни“ — тиранийците имат отвратителния навик да наричат корабите си все с такива ужасяващи имена, въпреки че подобни названия имат полезен психологически ефект. Не ми оставаше нищо друго, освен да следя развоя на събитията. Така открих, че корабът извършва Скок след Скок, без да се налага ръчна корекция.

— Искаш да кажеш, че и този кораб може да прави същото?

— Не зная. Не бих се изненадал.

Байрън погледна към контролното табло. Имаше поне още дузина копчета, чието предназначение му беше неизвестно. Както и да е, за тях по-късно!

Той отново погледна Джилбрет.

— И този кораб те отведе у дома?

— Не. Оказа се, че в бесния си полет из кабината метеорът не бе пропуснал и контролното табло. По-странно щеше да е, ако го беше пропуснал. Голяма част от индикаторите бяха напълно разбити, дори кутията на таблото бе смачкана и изкривена. Нямаше никакъв начин да разбера какво е променено в програмата, но явно такава промяна имаше, тъй като корабът не ме отведе на Родиа.

След известно време корабът започна да убива скоростта си и аз реших, че е дошъл краят на пътуването. Нямах никаква представа къде се намирам, но все пак успях да включа видеопанела и забелязах, че наблизо има някаква планета. Чист късмет си беше, че попаднах до нея, при това я доближавах. Корабът очевидно се беше насочил към планетата. Е, не съвсем към нея. Щеше да е прекалено голямо съвпадение. Можех да я подмина, но все още разполагах с достатъчно време, за да се свържа чрез обикновена радиовръзка. Знаех как се борави с нея. В края на краищата доста дълго съм се занимавал с електроника. Но по време на оня полет реших никога вече да не позволя да изпадна в подобно безпомощно състояние. Знаете ли, безпомощните състояния са единственото, което не ме забавлява.

— И тогава използва радиото — подхвърли Байрън.

— Точно така — кимна Джилбрет. — И те дойдоха да ме приберат.

— Кои?

— Хора от планетата. Оказа се, че е населена.

— Е, имал си късмет. Що за планета беше това?

— Не зная.

— Те не ти ли казаха?

— Забавно, нали? Не ми казаха. Разбрах само, че е една от кралствата от района на мъглявината.

— Откъде пък разбра това?

— Защото знаеха, че корабът, на който се намирах, е тиранийски. Бяха го познали отдалеч и замалко да го взривят, преди да успея да им съобщя, че на борда има жив човек.

Байрън сложи едрите си длани на коленете.

— Почакай малко. Това не го разбрах. Щом са познали, че корабът е тиранийски, и са поискали незабавно да го унищожат, това не е ли доказателство, че светът им не се намира сред кралствата? Където и да е другаде, но не и там.

— Не, в името на галактиката. — Очите на Джилбрет блестяха, а лицето му беше пламнало. — Планетата наистина беше сред кралствата. Отведоха ме на нея и какъв приказен свят бе само! Имаше пришълци от всички краища на кралствата. Познах ги по разнообразните акценти. И никой от тях не се боеше от тиранийците. Мястото, където живееха, беше като арсенал. По нищо не си личеше от Космоса. На пръв поглед приличаше на изостанал аграрен свят, но целият живот на планетата бе концентриран под повърхността. Някъде сред кралствата, момчето ми, някъде все още съществува планета, на която никой не се бои от тиранийците и която се готви да ги унищожи, също както щеше да унищожи и кораба, ако екипажът беше все още жив.

Байрън почувства, че сърцето му забива учестено. За миг му се прииска да повярва на чутото.

Може би наистина… Може би!