Айзък Азимов
Звезди като прах (16)

ГЛАВА XVI
Хрътки!

Саймък Аратап се чувстваше доста неудобно в тесните дрехи. Тиранийските униформи бяха ушити от доста груб материал. За един войник обаче бе недопустимо да се оплаква от униформата си. Дори се смяташе за общоприето, че неудобството в известни рамки е неразделно свързано с тиранийската военна традиция и помага за поддържане на дисциплината.

И все пак Аратап беше готов да се възпротиви срещу тази традиция, макар и само устно:

— Направо се задушавам от тази стегната якичка — промърмори той.

Майор Андрос, чиято якичка бе не по-малко стегната и когото никой през целия му живот не бе виждал пременен в нещо друго, освен в униформа, отвърна презрително:

— Уставът позволява да я разкопчеете, но когато сте сам. Пред офицерите и войниците подобна постъпка може да окаже лошо влияние.

Аратап подсмръкна ядно. Това беше втората промяна, наложена от полувоенния характер на експедицията. Не стига, че трябваше да носи униформа, а на всичкото отгоре и да търпи надутите изказвания на своя военен помощник. И то от деня, в който напуснаха Родиа.

Андрос го беше вбесил още при първия разговор.

— Комисарю — бе казал той, — нуждаем се от десет кораба.

Аратап бе отвърнал с възмутен поглед. Смяташе да последва младия Уайдмос само с един кораб. Приготвил бе капсулата с доклада до Великия Хан, но бе заръчал да бъде изпратена само в случай, че не се завърне от експедицията.

— Десет кораба, майоре?

— Да, сър. С по-малко няма да стане.

— Защо?

— Защото ще бъде заплашена сигурността на експедицията. Този младеж е поел в неизвестна посока. Вие твърдите, че знаете за съществуването на някаква конспиративна организация. В такъв случай нищо чудно едното да е свързано с другото.

— И ако е така?

— Ако е така, длъжни сме да сме готови за среща с добре подготвена организация, която с лекота би се справила с един кораб.

— Или с десет. Или сто. Докъде се простира вашата безопасност?

— Все някой трябва да реши това. След като случаят е от компетентността на военните, аз съм този човек. Избрах десет кораба.

Аратап вдигна вежди и контактните му лещи блеснаха ослепително срещу лампата. Нищо не можеше да направи срещу военните. От теоретична гледна точка в мирно време решенията се вземаха от цивилните служители, но в конкретния случай му беше трудно да се пребори с военната традиция.

— Ще обмисля вашето предложение — отвърна предпазливо той.

— Благодаря ви. Ако откажете да приемете моите препоръки, уверявам ви, те не са нищо повече, тогава — майорът тракна с токове — ще предоставя на вас окончателното решение. Що се отнася до мен обаче, ще бъда принуден да се откажа от участие в експедицията.

Чак сега Аратап получи възможност да си възвърне част от изгубените позиции.

— Майоре — заговори той, — нямах намерение да ви преча по каквито и да било въпроси от военно естество. Питам се дали сте склонен да се подчините на моите решения, когато засягат въпроси от политическо естество.

— За какво става дума?

— Първо, проблемът с Хинрик. Вчера се възпротивихте на предложението ми той да ни придружи.

— Според мен това не е необходимо — отвърна сухо майорът. — Присъствието на чужденци по време на военни действия ще бъде най-малкото деморализиращо.

Аратап въздъхна едва чудо. Въпреки всичко той беше компетентният, когато ставаше дума за подобни въпроси. Нямаше никакъв смисъл да проявява излишно нетърпение.

— И този път ще се съглася с вас — рече той. — Искам само да насоча вниманието ви към някои политически аспекти на ситуацията. Както вероятно предполагате, екзекутирането на Фермера на Уайдмос бе свързано с неприятни политически последици. Този акт доведе до излишно раздухване на страстите из кралствата. Още повече той налага да се постараем на всяка цена смъртта на сина да не бъде свързана по никакъв начин с нас. Ето защо разпространихме сред народа на Родиа мълвата, че младият Уайдмос е отвлякъл дъщерята на Управителя, която между другото се радва на особена популярност като достоен член на фамилията на Хинриадите. Напълно естествено ще е, ако самият Управител предвожда наказателната експедиция. Това ще бъде един драматичен жест, присъщ на родианската представа за патриотизъм. Също така естествено ще е той да поиска помощ от тиранийците и, разбира се, да я получи. По такъв начин ще създадем у хората впечатлението, че тази военна експедиция всъщност е родианска. Дори в хода на експедицията да бъде разкрита някаква конспиративна организация, откритието ще принадлежи на родианците. И накрая, ако младият Уайдмос бъде екзекутиран, това пак ще е дело на родианците, доколкото този въпрос засяга вътрешните кралства.

— И въпреки това — възрази майорът — смятам за недопустим прецедент родиански кораби да се присъединяват към тиранийска военна експедиция. Само ще ни се пречкат по време на битката. Така че обсъжданият въпрос придобива чисто военен характер.

— Не съм казвал, скъпи ми майоре, че Хинрик ще командва кораб. Разбира се, вие го познавате достатъчно добре и знаете, че няма нито желание, нито способност да го върши. Той ще остане при нас. Друг родианец на борда няма да допуснем.

— В такъв случай оттеглям възраженията си, Комисарю.

Близо седмица вече тиранийският флот лежеше в дрейф на около две светлинни години от Лингейн и ситуацията ставаше все по-нестабилна.

Майор Андрос настояваше за незабавно кацане на планетата.

— Монархът на Лингейн — каза той — направи всичко възможно, за да повярваме, че е голям приятел на Великия Хан, но аз нямам доверие на хора, които често пътуват между планетите. Те са склонни да се отдават на обезпокоителни идеи. Странно е, че още незавърнал се, младият Уайдмос бърза да се срещне с него.

— Но той не е правил опити да скрива нито пътуването, нито завръщането си, майоре. Освен това не знаем дали Уайдмос иска да се срещне тъкмо с него. Той все още е в орбита около Лингейн. Защо не каца?

— По-скоро защо е в орбита? Да се занимаем не с това, което не прави, а с това, което прави.

— Имам една идея, която би могла да обясни всичко.

— Ще се радвам да я чуя.

Аратап пъхна пръст под якичката си и направи безуспешен опит да я разхлаби.

— След като предположихме, че младежът чака, логично е да сметнем, че чака някого или нещо. Смешно е да се мисли, че се е появил в околностите на Лингейн след точно изчислен Скок само за да си губи времето в привидна нерешителност. Според мен той очаква с него да се свърже приятел или приятели. След което, получил по този начин подкрепление, Уайдмос вероятно ще поеме в нова посока. Фактът, че избягва да се спусне на Лингейн, сочи, че смята подобно действие за свързано с известни опасности. С други думи, планетата и по-специално Монархът вероятно не са свързани с конспиративната организация, макар отделни граждани може би са забъркани в нея.

— Не зная дали винаги трябва да приемаме за правилен най-очевидния извод.

— Но, скъпи ми майоре, това не е просто най-очевидният извод. Той е най-логичният и съвпада с представата ни за наличието на конспиративен план.

— Може би е така. Но въпреки това, ако до двадесет и четири часа нищо не се промени в обстановката, ще бъда изправен пред необходимостта да наредя атака срещу Лингейн.

Аратап погледна намръщено към вратата, през която бе излязъл майорът. Трудно бе да се държат под контрол едновременно бунтовнически настроените поробени и техните късогледи поробители. Двадесет и четири часа. Дано нещо да се случи, иначе ще трябва да намери друг начин, за да спре Андрос.

На вратата се позвъни и Аратап вдигна раздразнено глава. Надяваше се, че на Андрос не му е хрумнало да се върне толкова бързо. Не беше той. На прага се беше изправил в цял ръст Хинрик от Родиа, а зад него се мярна телохранителят, който го следваше навсякъде из кораба. Теоретично Хинрик разполагаше с пълна свобода на движение. Вероятно той самият смяташе, че е така. Във всеки случай не обръщаше никакво внимание на натрапената му и неотстъпно следваща го охрана.

— Надявам се, че не ви преча, Комисарю? — Хинрик се усмихна загадъчно.

— Ни най-малко. Седнете, Управителю. — Самият Аратап остана прав. Хинрик сякаш не забеляза това.

— Трябва да обсъдя нещо важно с вас — поде той. После замълча и лицето му за миг придоби разсеян вид. Когато заговори отново, гласът му беше променен: — Какъв просторен и хубав кораб!

— Благодаря ви, Управителю. — Аратап се усмихна напрегнато. Деветте придружаващи съда бяха с типичната миниатюрна конструкция, но флагманският крайцер, на който се намираха, представляваше уголемен модел, напомнящ корабите на отдавна разпуснатия родиански флот. Това беше може би първият признак за прогресивното размекване на тиранийския боен дух. Все още малките дву– или тричленни крайцери се смятаха за основна бойна единица, но командващият персонал вече предпочиташе далеч по-просторни кораби.

Тази тенденция не безпокоеше Аратап. Може би за старите космически вълци тя бе признак на начеваща деградация, за него обаче бе по-скоро знак за зараждаща се цивилизованост. Може би в необозримото бъдеще — след много, много векове — тиранийците ще се смесят с останалите народности на кралствата от мъглявината и нищо чудно това сливане да е за добро.

Естествено Аратап не можеше да си позволи да изрази гласно подобно становище.

— Дойдох да ви кажа нещо — заговори Хинрик. Той се поколеба за миг, сетне продължи: — Днес изпратих съобщение на моите хора. Уверих ги, че съм добре и че съвсем скоро престъпникът ще бъде заловен, а дъщеря ми освободена.

— Добре — кимна Аратап. Тази новина не го изненада. Той сам бе написал съобщението, ала нищо чудно Хинрик да си беше внушил, че идеята е негова и дори че той е предводител на експедицията. Аратап почувства съжаление към него. Нещастникът губеше здравия си разсъдък буквално с часове.

— Уверен съм — продължаваше Хинрик, — че моят народ е бил дълбоко разтревожен от дръзкото нападение срещу двореца, извършено от тази добре организирана бандитска групировка. Но сега, след като предприех толкова бързи ответни действия, те сигурно се гордеят с мен. Как смятате, Комисарю? Ще видят, че Хинриадите още си ги бива! — Лицето му грееше триумфално, докато произнасяше тези думи.

— Сигурно е така — отвърна Аратап.

— Близко ли сме вече до врага?

— Не, Управителю, врагът засега запазва неизменна позиция в орбита около Лингейн.

— Неизменна? Да, спомних си какво исках да ви кажа. — Управителят очевидно се развълнува и заговори припряно: — Много е важно. Трябва да ви кажа нещо. На кораба има предателство. Аз го открих. Трябва да предприемем незабавни действия. Предателство… — той почти шептеше.

Аратап почувства, че търпението му се изчерпва. В началото компанията на нещастника почти го забавляваше, но сега вече му се струваше, че само си губи времето с него. Ако продължаваше да деградира със същите темпове, не след дълго болестта му ще стане очебийна и тогава тази послушна марионетка щеше да изгуби всякаква стойност за тях. Жалко.

— Няма никакво предателство, Управителю — отвърна той. — Моите хора са изпитани и проверени. Някой ви е подвел. Или сте много изморен.

— Не, не! — Хинрик бутна ръката, която Аратап дружелюбно бе сложил на рамото му. — Къде сме?

— Ами как, тук!

— Корабът, искам да кажа. Погледнах видеопанела. Наблизо няма никаква звезда. Намираме се в открития Космос! Знаехте ли?

— Разбира се.

— Лингейн въобще не е наблизо. И това ли знаете?

— На около две светлинни години.

— Ах! Ах! Ах! Комисарю, нали никой не ни подслушва? Сигурен ли сте? — Той се наведе над Аратап и зашепна право в ухото му: — Откъде тогава знаем, че врагът е в орбита около Лингейн? Твърде далеч е, за да го забележим. Били сме подведени, а това намирисва на измяна.

Да, дори и да е побъркан, този човек все още можеше да разсъждава логично.

— Въпросът, Управителю, е от компетенцията на техническия персонал. Хората с висок пост не се интересуват от тези подробности. Аз самият нямам никаква представа.

— Но аз като предводител на тази експедиция трябва да знам! Аз съм водачът, нали? — Той се огледа напрегнато. — Всъщност имам чувството, че майор Андрос не винаги изпълнява моите заповеди. Заслужава ли да му се доверим? Естествено, рядко се обръщам към него с нареждания. Би било малко неуместно да заповядвам на един тиранийски офицер. Но нали трябва да намеря дъщеря си! Името й е Артемизия. Отнеха ми я и аз поведох този флот, за да я върна обратно. Така че, както виждате, трябва да знам всичко. Искам да кажа — дори това, откъде сме сигурни, че противникът е близо до Лингейн. Защото и дъщеря ми е там. Познавате ли дъщеря ми? Казва се Артемизия.

Той загледа умолително тиранийския Комисар. Сетне зарови лицето си в шепи и промърмори нещо, което прозвуча като „съжалявам“.

Аратап неволно стисна зъби. Беше забравил, че човекът пред него е само един измъчен баща и че дори побърканият Управител на Родиа е способен на родителски чувства. Не биваше да позволи на нещастника да страда.

— Ще се опитам да ви обясня — заговори успокояващо той. — Вероятно сте чували за прибора, наречен масаметър, който позволява да бъде открит кораб в космическото пространство?

— Да, да.

— Този прибор е чувствителен към гравитацията. Разбирате ли за какво говоря?

— О, да. Всяко тяло притежава собствена гравитация. — Хинрик почти се опираше на рамото на Аратап.

— Нещо такова. И така, знаете, че обикновеният масаметър може да се използва само когато търсеният кораб е наблизо, на по-малко от милион мили разстояние. Освен това не бива да сме около някоя планета, защото в противен случай уредът ще регистрира нейната маса, която е доста по-голяма.

— И притежава по-голяма гравитация.

— Точно така — отвърна Аратап и Хинрик изглеждаше доволен от познанията си.

— Ние, тиранийците — продължи Аратап, — изобретихме друг уред — предавател, излъчващ във всички посоки на хиперпространството. Функцията му причинява изкривяване на космическата материя, което няма електромагнитен характер. С други думи, не е нито нормално, нито субефирно радио. Разбрахте ли?

Хинрик не отговори. Имаше объркан вид.

Аратап реши да приключи набързо.

— Добре де, различно е. Няма значение как точно. Важното е, че можем да засичаме определени излъчвания и по такъв начин знаем точното местонахождение на всеки тиранийски кораб в галактиката, дори ако е на другия й край или е скрит зад някоя звезда.

Хинрик кимна унесено.

— Тоест — обясняваше Аратап, — ако младият Уайдмос бе избягал с който и да е друг кораб, дори най-обикновения, щеше да е много трудно да го проследим. Но Фаръл избра на тиранийски и сега ние знаем къде е, макар той да не се досеща. Ето така научихме, че се намира в орбита около Лингейн. И най-важното — той не може да ни се изплъзне, следователно в най-скоро време ще спасим дъщеря ви.

— Добре замислено — рече усмихнато Хинрик. — Поздравявам ви, Комисарю. Много хитра примамка.

Аратап обаче не желаеше да се самозаблуждава. Хинрик бе разбрал твърде малко от онова, което му разказа, но нямаше значение. По-важното беше да му внушат, че неговата дъщеря ще бъде спасена съвсем скоро, при това благодарение единствено на постиженията на тиранийската военна наука.

Аратап не проведе този разговор от хуманни подбуди. Трябваше да запази разсъдъка на Управителя по чисто политически причини. Може би спасяването на дъщерята щеше да оправи донякъде нещата. Поне се надяваше.

На вратата отново се позвъни и този път влезлият беше майор Андрос. Хинрик стисна дръжката на креслото и лицето му пребледня. Надигна се бавно и произнесе:

— Майор Андрос…

Но Андрос заговори, без да обръща внимание на родианеца:

— Комисарю, „Безжалостни“ промени местонахождението си.

— Предполагам, че не се е приземил на Лингейн — отвърна малко рязко Аратап.

— Не — рече майорът. — Извършил е Скок в посока, противоположна на Лингейн.

— А, добре. Придружен ли е от друг кораб?

— От много кораби. Но знаете, че можем да следим само нашия.

— Тогава да го проследим отново.

— Вече дадох необходимите нареждания. Искам само да уточня, че след този Скок се е озовал в покрайнините на мъглявината Конска глава.

— Какво?

— В този район не съществува нито една голяма планетна система. Има само един възможен извод.

Аратап облиза нервно устни и забърза към пилотската кабина. Майорът го последва.

Останал сам в опустялата стая, Хинрик не откъсваше поглед от вратата. След няколко минути сви рамене, сетне отново седна. Лицето му остана безизразно.

— Проверихме внимателно координатите на „Безжалостни“, сър — докладва навигаторът. — Няма никакво съмнение, че са навлезли в мъглявината.

— Независимо от това — отвърна Аратап — ще ги последваме.

Той се извърна към майор Андрос.

— Сега вече виждате предимствата на изчакването. Много неща започнаха да се изясняват. Има ли по-удобно място за конспираторите от самата мъглявина? Навсякъде другаде досега да сме ги разкрили. Много хитро решение.

Малко след това флотилията навлезе в мъглявината.

За двадесети път Аратап поглеждаше нетърпеливо към видеопанела. Всъщност безсмислено беше да го прави, защото на екрана нямаше нищо. Не се виждаше нито една звезда.

— Това е третото им спиране, без да кацат — отбеляза майор Андрос. — Нищо не разбирам. Какво целят? Какво търсят? Всеки престой е по няколко дена. И въпреки това не кацат.

— Това време им е необходимо, за да изчислят координатите на следващия Скок — обясни Аратап — при нулевата видимост.

— Така ли смятате?

— Не съвсем. Скоковете им са твърде точни. Всеки път се озовават близо до някоя звезда. Не биха се справили, ако се ръководеха само от масаметъра, следователно знаят предварително точното местонахождение на звездите.

— Но защо не се приземяват?

— Защото — продължи Аратап — търсят обитаема планета. Може би те самите не знаят къде е конспиративният център. Или не знаят съвсем точно. — Той се усмихна. — От нас се иска само да ги следваме.

— Сър! — повика го навигаторът.

— Да? — Аратап вдигна глава.

— Противникът кацна на някаква планета.

Аратап даде знак да повикат майор Андрос.

— Андрос — заговори той, когато майорът влезе, — казаха ли ти вече?

— Да. Наредих да се приземим и да ги открием.

— Чакай. Може би отново прибързваш, също както когато настояваше да нападнем Лингейн. Според мен трябва да кацне само един кораб.

— С каква цел?

— Потрябва ли ми подкрепление, лесно ще те повикам. Ако това наистина е бунтовническият център, ще решат, че самотен кораб ги е открил случайно. Ще намеря начин да ти съобщя, а ти ще отстъпиш към Тирани.

— Да отстъпя!

— За да се върнеш с целия флот.

Андрос обмисли думите му.

— Добре. И без това този кораб е напълно безполезен. Твърде голям е.

Планетата заемаше все по-голяма част от видеопанела, докато се спускаха спираловидно към нея.

— Повърхността е съвсем гола, сър — докладва навигаторът.

— Определихте ли точното положение на „Безжалостни“?

— Да, сър.

— Тогава приземете се максимално близко до него, без да ни забележат.

Малко след това навлязоха в атмосферата. Небето откъм дневната страна на планетата беше озарено в оранжево. Аратап наблюдаваше приближаващата се повърхност. Идеше краят на дългото преследване!