Айзък Азимов
Звезди като прах (14)

ГЛАВА XIV
Монархът си тръгва

Настъпи продължително мълчание. Монархът запали поредната си цигара. Изглеждаше съвършено спокоен. Джилбрет седеше сгърчен в креслото, захлупил лице в дланите си, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Предпазните колани се полюшваха бавно над него и засилваха трагичния ефект.

Байрън се извърна към Монарха с пребледняло лице, а Артемизия с трепкащи ноздри гледаше не към Монарха, а към Байрън.

В този момент в каютата се разнесе тихият мелодичен сигнал на радиото.

Джилбрет подскочи и се завъртя в креслото.

— Опасявам се — изрече с равнодушен глас Монархът, — че разговорът ни е продължил по-дълго, отколкото предвиждах. Наредих на Рицет да дойде и да ме прибере, ако се забавя повече от час.

Екранът на видеопанела блесна и на него се появи лицето на Рицет.

— Иска да говори с теб — рече Джилбрет на Монарха и му направи място.

Монархът се надигна от креслото и се приближи до камерата.

— Всичко е наред, Рицет — произнесе той.

— Кои са членовете на екипажа, сър? — запита другият.

Байрън се изправи неочаквано до Монарха.

— Аз съм Фермерът на Уайдмос — произнесе гордо той.

В отговор Рицет се усмихна добросърдечно.

— Поздрави, сър — рече той и махна с ръка.

— Скоро ще се върна, придружен от една млада дама — прекъсна ги Монархът. Подгответе маневрата за сближаване на въздушните шлюзове. — След тези думи той прекъсна визуалната връзка между двата кораба. — Преди да дойда — продължи Монархът, обръщайки се към Байрън, — споделих с екипажа предположение, че ти си на борда. След това всички се съгласиха, че мога да дойда тук сам. Баща ти се радваше на изключителна популярност сред моите хора.

— Разбирам защо искаш да използваш името ми.

Монархът сви рамене.

— Но само него ще ти позволя да използваш — продължи Байрън. — Последното съобщение, което предаде, не отговаряше на истината.

— В какъв смисъл?

— Артемизия фон Хинриад остава с мен.

— Въпреки всичко? Дори след онова, което ти казах?

— Нищо не си ми казал — отряза го Байрън. — Просто направи изявление, което засега остава непотвърдено и не смятам да се съобразявам с него. Говоря открито, макар и с риск да бъда сметнат за нетактичен. Надявам се, че ме разбираш.

— Нима след като твърдиш, че познаваш добре Хинрик, моето изявление ти се струва невероятно?

Байрън се поколеба. Този път репликата на събеседника му беше попаднала право в целта. Нямаше какво да отвърне.

— Аз пък твърдя, че е така — намеси се Артемизия. — Имате ли доказателства?

— Не преки, естествено. Не съм присъствал на разговорите между баща ви и тиранийците. Но мога да предоставя някои добре известни факти и вие сами ще си направите изводите. Първо, старият Фермер на Уайдмос се срещна с Хинрик преди шест месеца. Това вече го знаете. Мога да добавя само, че беше прекалено ентусиазиран от тази среща или пък е подценил дискретността на Хинрик. Във всеки случай казал е повече от необходимото. Милорд Джилбрет би могъл да го потвърди.

Джилбрет кимна с нещастен вид. Той погледна към Артемизия, която го следеше с насълзени, гневни очи.

— Съжалявам, Арта, но е вярно. Вече ти казах. Именно от Уайдмос научих за Монарха.

— Наистина имах късмет — продължи Монархът, — че милордът бе изобретил такива дълги механични уши, за да задоволява любопитството си относно държавните дела на Управителя. Макар и неволно, тъкмо Джилбрет по време на нашата среща ме предупреди за назряващата опасност. Тръгнах си при първата удобна възможност, но вече непоправимото бе сторено. Доколкото ни е известно, това бе единствената грешка на Уайдмос, а и Хинрик не се славеше като независим и смел човек. Само след половин година, Фаръл, баща ти беше арестуван. Ако причината не е в Хинрик, бащата на това момиче, тогава къде е?

— И ти не го предупреди? — попита Байрън.

— В делото, с което сме се захванали, Фаръл, всеки си носи риска. И въпреки това беше предупреден. Сетне той преустанови всякакви преки контакти с нас и унищожи всички налични изобличителни доказателства за подобна връзка. Някои от нас смятаха, че трябва незабавно да напусне сектора или да премине в нелегалност. Той отказа да го направи. Мисля, че разбирам защо. Да си промени начина на живот би означавало да потвърди истинността на онова, което тиранийците биха могли да узнаят, и така да изложи на опасност цялата организация. Той реши да рискува само своя живот. Близо половин година тиранийците го следяха, за да открият връзката с нас. Търпеливи хора са те. Но не постигнаха нищо и накрая се задоволиха само с него.

— Това е лъжа! — проплака Артемизия. — Всичко е лъжа. Това е скалъпена, гадна, лъжлива история без капчица истина в нея! Ако всичко, което казвате, бе вярно, тогава щяха да следят и вас. Вие самият също щяхте да сте в опасност. Нямаше да си седите тук, усмихнат, спокоен, и да си губите времето в приказки.

— Милейди, аз не си губя времето. Вече направих всичко, каквото мога, за да дискредитирам баща ви като източник на информация. И мисля, че донякъде успях. Друг път тиранийците ще се замислят, преди да решат дали да се вслушат в съветите на човек, чиито най-близки хора са предатели. А и да решат да го слушат, аз вече съм поел пътя към мъглявината, където никога няма да ме отрият. Предполагам, че действията ми сами потвърждават това, което ви казах.

Байрън пое дълбоко дъх и отвърна:

— Хайде да сложим край на този разговор, Джонти. Съгласихме се да те придружим, при условие че ще ни осигуриш необходимите припаси. Това е достатъчно. Дори да е вярно всичко, което твърдиш, то е минало. Престъпленията на Управителя на Родиа не могат да бъдат наследени от дъщеря му. Стига да е съгласна, Артемизия фон Хинриад ще остане при мен.

— Съгласна съм — рече Артемизия.

— Добре. Смятам, че с това въпросът е приключен. Но искам да те предупредя. Ти си въоръжен, също и аз. Разполагаш с няколко фрегати, но аз пък имам тиранийски крайцер.

— Не ставай глупав, Фаръл. Намеренията ми са съвсем приятелски. Искаш да задържиш момичето тук? Така да бъде. Мога ли да изляза през въздушния шлюз?

— Дотолкова ти имаме доверие — отвърна Байрън.

Двата кораба се приближиха така, че сгъваемият въздушен ръкав да стигне от единия борд до другия. Джилбрет поддържаше непрестанна връзка по радиото.

— След две минути ще опитат да се скачат с нас — обяви той.

Три пъти включваха магнитното поле и всеки път ръкавът попадаше встрани от целта или сочеше към Космоса.

— Две минути — повтори Байрън и зачака напрегнато.

Той придвижи напред ръчката и магнитното поле беше включено за четвърти път, а светлините примигаха от внезапно увеличеното енергопотребление. Ръкавът отново се разтегна пред шлюза, поколеба се в пространството, а вибрациите му се чуваха чак в пилотската кабина, накрая попадна право в целта и скобите щракнаха. Между двата кораба имаше въздушен коридор.

Байрън прокара ръка през челото си, освобождавайки се от натрупаното напрежение.

— Готово — рече той.

Монархът вдигна скафандъра си. На креслото имаше малка локва вода.

— Благодаря — каза вежливо той. — След малко ще изпратя един от моите офицери. С него ще уговорите доставката на необходимите ви припаси.

След тези думи излезе.

— Джил — повика го Байрън, — ще бъдеш ли така добър да поемеше грижата за този офицер? Веднага щом си тръгне, прекъсни връзката. Достатъчно ще е да изключиш магнитното поле. Трябва да натиснеш ето това святкащо копче.

Той се обърна и излезе от кабината. Точно сега искаше да остане сам. Време бе да обмисли всичко.

Ала чу зад себе си стъпки, един нежен глас го повика и той замря.

— Байрън, искам да говоря с теб.

Той се обърна към нея.

— По-късно, ако не възразяваш, Арта.

— Не, сега — настоя тя.

Ръцете й бяха леко разтворени, сякаш искаше да го прегърне, но не знаеше дали ще я приеме в обятията си.

— Нали не вярваш на всичко, казано за баща ми? — попита тя.

— Рано е да се говори — отвърна той.

— Байрън… — тя спря. Трудно й беше да намери подходящите думи. — Байрън, зная, че онова, което стана между нас, донякъде се дължеше на факта, че сме сами, заедно и в опасност, но… — отново млъкна.

— Ако се опитваш да ми напомниш, че си от Хинриадите, Арта, излишно е. Зная го. Няма да искам нищо от теб.

— Не. О, не това. — Тя го сграбчи за ръката и сложи главата си на рамото му. Говореше с трескав глас. — Това няма нищо общо. Никакво значение няма дали аз съм от Хинриадите, а ти от фамилията Уайдмос. Аз… аз те обичам, Байрън.

Тя вдигна поглед и срещна неговия.

— Мисля, че ти също ме обичаш. Сигурна съм, че си готов да го признаеш в мига, когато забравиш, че аз съм от Хинриадите. Може би ще го сториш още сега, след като ти го казах първа. Одеве рече на Монарха, че делата на баща ми не тежат на моята съвест. Не позволявай между нас да застане неговият пост.

Ръцете й бяха сключени на врата му. Байрън усещаше мекия допир на гърдите й, а дъхът й докосваше устните му. Той бавно вдигна ръце и я хвана за китките. После внимателно отстрани ръцете й и също така внимателно отстъпи назад.

— Все още не съм уредил сметките си с Хинриадите, милейди — рече той.

— Но нали каза на Монарха…

— Съжалявам, Арта — Байрън сведе поглед. — Не бива да съдиш по онова, което съм казал на Монарха.

Искаше й се да заплаче, да извика, че това за баща й не е вярно, че той никога не би постъпил така, че каквото и да стане…

Но той влезе в каютата и я остави насред коридора, с очи, изпълнени с мъка и срам.