Айзък Азимов
Звезди като прах (21)

ГЛАВА XXI
Тук?

Войникът дотича, тропайки с ботуши.

— Отстъпи назад — нареди с рязък глас той.

Двамата стояха един срещу друг, разделени от тънката, невидима мембрана на силовото поле. Байрън го чувстваше с кожата на дланта си. Полето беше леко податливо, сякаш бе от гума, но притиснеш ли го по-силно, ставаше твърдо като стомана.

Зарядът му леко щипеше дланта на Байрън и той знаеше, че макар да е напълно непроницаемо за материята, полето свободно пропуска енергията от невронния камшик. А тъкмо това стискаше в ръката си пазачът.

— Трябва да видя незабавно Комисаря Аратап — рече Байрън.

— Затова ли вдигна толкова шум? — Пазачът очевидно не беше в добро настроение. Нощната смяна не беше от най-приятните, а и губеше на карти. — Ще предам, когато запалят светлините.

— Спешно е. — Настоя с отчаян глас Байрън. — И е много важно.

— Ще трябва да почакаш. Ще отстъпиш ли доброволно, или да използвам камшика?

— Вижте — заговори Байрън. — Човекът до мен е Джилбрет фон Хинриад. Той е болен. Може би умира. И ако стане така, че един Хинриад умре на тиранийски кораб, уверявам ви, ще има за какво да съжалявате.

— Какво му е?

— Не зная. Ще побързате ли, или ви е омръзнал животът?

Пазачът промърмори недоволно и се обърна.

Байрън го проследи с поглед в сумрака, докъдето можеше. Напрегна слух, опасявайки се, че ще долови тътена от увеличената тяга на готвещите се за Скок двигатели, но не чу нищо.

Изтича обратно при Джилбрет, сграбчи го за косата и го дръпна леко. Чифт ужасени очи се впиха в неговите. Старецът очевидно не го позна.

— Кой си ти? — запита той.

— Аз съм, Байрън. Как се чувстваш?

Трябваше да изминат няколко секунди, преди до съзнанието на Джилбрет да достигне какво му казват.

— Байрън? — Произнесе той с разтреперан глас. — Байрън! Ще скачат ли скоро? Смъртта ни ще е безболезнена.

Момъкът разтвори ръка. Нямаше никакъв смисъл да се гневи на Джилбрет. От негова гледна точка това, което бе извършил, беше геройство. И въпреки това Байрън кипеше от гняв. Защо не му позволяваха да разговаря с Аратап? Защо не го пуснаха да излезе? Намираше се в задънена улица, от която нямаше изход. Ако можеше да разбие стената, щеше да го стори. Ако можеше да счупи решетките — би го направил. Но отвън имаше силово поле. Той извика отново.

В коридора се разнесоха стъпки. Байрън изтича до вратата, зад която беше полето. Не можеше да види кой се приближава. Оставаше му само да чака.

Отново беше пазачът.

— Отстъпи назад от полето — нареди той. — И вдигни ръце пред себе си.

Зад него се изправи офицер.

Байрън отстъпи. Войникът не сваляше от прицел невронния камшик.

— Човекът до вас не е Аратап — заговори Байрън. — Искам да разговарям с Комисаря.

— Ако Джилбрет фон Хинриад наистина е болен, не ви е нужен Комисарят. Трябва ви лекар.

Силовото поле изчезна, оставяйки за кратко синкава мараня. Офицерът влезе в килията и едва сега Байрън забеляза, че на униформата си носеше знака на Медицинския корпус.

Байрън застана пред него.

— Добре тогава. А сега ме слушайте внимателно. Корабът не бива да извършва Скок. Само на Комисаря ще разкрия причината за това. Ето защо се налага да се срещна незабавно с него. Разбирате ли? Вие сте офицер. Имате право да го събудите.

Докторът вдигна ръка, за да го отстрани от пътя си, но Байрън го задържа.

— Стража! — извика докторът. — Махнете този човек от пътя ми!

Пазачът пристъпи напред и Байрън се хвърли в краката му. Двамата се стовариха на пода едновременно, младежът притисна другия с тялото си и плъзна ръка по рамото му, опитвайки се да напипа невронния камшик и да го насочи към него.

Противниците се гледаха, напрегнали докрай сили, и в този миг Байрън забеляза някакво движение с крайчеца на окото си. Офицерът от Медицинския корпус ги беше заобиколил с намерение да вдигне тревога.

Байрън протегна свободната си ръка и го сграбчи за крака. Пазачът използва тази възможност, за да се освободи, а офицерът го ритна яростно в лицето, но Байрън, с изпъкнали от върховно напрежение жили, успя да задържи и двамата.

Докторът се стовари долу с дрезгав вик. Камшикът на пазача изтрополи на пода до него.

Байрън побърза да се хвърли върху него, стисна го и се претърколи, подпирайки се на коляно.

— Нито звук — нареди той, протегнал оръжието пред себе си. — Да не съм чул нито звук. Хвърлете всичко останало.

Пазачът се изправи, олюлявайки се, с разкъсана куртка, погледна го с очи, изпълнени с омраза, и бавно разкопча тежката като желязо палка от пластична материя. Докторът не носеше оръжие.

Байрън се наведе и вдигна палката.

— Съжалявам — заговори той. — Нямам с какво да ви вържа, нито да ви запуша устата, а и не разполагам с време за губене.

Дулото на камшика проблесна на два пъти. Първо пазачът, а след това и докторът изпънаха болезнено тела и се свлякоха шумно на пода със странно разкривени ръце и крака. Байрън се извърна към Джилбрет, който се оглеждаше с объркано, неразбиращо изражение.

— Съжалявам — повтори Байрън, — но това се отнася и за теб, Джилбрет.

И камшикът проблесна за трети път.

Без да променя изражението си, Джилбрет се свлече настрана.

Силовото поле все още беше изключено и Байрън излезе в коридора. Беше пуст. На кораба сега бе „нощ“ и всички, с изключение на нощната смяна и охраната, спяха.

Нямаше никакво време, за да търси Аратап. Трябваше час по-скоро да открие машинното. Огледа се. Би трябвало да е разположено близо до носа.

Мъж в работни дрехи на инженер се размина с него в коридора.

— Кога е следващият Скок? — запита Байрън.

— След около половин час — подхвърли мъжът през рамо.

— Машинното напред ли е?

— И нагоре по стълбите. — Мъжът внезапно се обърна. — Кой сте вие?

Байрън не отговори. Камшикът блесна за четвърти път. Той прекрачи през тялото и продължи. Оставаше му половин час.

Когато се заизкачва по стълбата, посрещна го глъч от множество гласове. Светлината отпред беше ярка, а не виолетова. Байрън се поколеба. След това прибра камшика в джоба си. Хората отпред си имаха свои проблеми. Никой нямаше да го заподозре.

Той ускори крачка. Дребни като пигмеи човешки фигури притичваха около преобразователите на материя. Стаята бе озарена от светлината на стотици циферблати, безброй очи, излъчващи информация за всеки, който би проявил интерес. Кораб с подобни размери и клас на гигантски пътнически лайнер се отличаваше съществено от малкия тиранийски крайцер, с който бе свикнал. Двигателите там се управляваха почти автоматично. Тук те бяха достатъчно мощни, за да захранят с енергия цял един град, и изискваха непрестанни грижи.

Намираше се на тясна и дълга тераса, която опасваше машинното. В малка стая в единия й край двама мъже плъзгаха пъргави пръсти по компютрите пред тях.

Байрън забърза към стаята. Няколко души го подминаха, но никой не му обърна внимание.

Когато прекрачи прага, мъжете зад компютрите вдигнаха глави.

— Какво има? — запита единият. Носеше лейтенантски пагони. — Какво правите тук? Върнете се на своя пост.

— Послушайте ме — рече Байрън. — Хиператомните двигатели са свързани накъсо. Трябва да отстраните повредата.

— Чакай малко — надигна се вторият. — Виждал съм този човек. Той е един от затворниците. Задръж го, Ланси.

Мъжът скочи и затича към вратата. Байрън преобърна бюрото с компютъра върху него, сграбчи другия за пелерината и го дръпна назад.

— Правилно — рече той. — Аз съм един от затворниците. Аз съм Байрън от Уайдмос. Но това, което казах, е самата истина. Хиператомните двигатели са свързани накъсо. Накарайте да ги проверят, щом не ми вярвате.

Лейтенантът не откъсваше поглед от дулото на невронния камшик.

— Сър — заговори той, — не можем да го направим без разрешение на дежурния офицер или на самия Комисар. В противен случай би означавало да променим изчисленията за Скока и да се забавим с часове.

— Извикайте началника си тогава. Повикайте Комисаря.

— Мога ли да използвам комуникатора?

— Побързайте.

Лейтенантът протегна ръка към микрофона на комуникатора, но още преди да е стигнал до него, стовари длан върху редицата от копчета в края на бюрото. Тревожният сигнал на алармата прозвуча във всички краища на кораба.

Байрън замахна с палката, ала вече бе късно. Лейтенантът изпъшка болезнено и дръпна ръка, но алармата беше задействана.

От всички врати излизаха въоръжени войници. Байрън изхвърча от стаята за управление, огледа си и се прехвърли през перилата.

Стовари се на пода и се претърколи колкото се може по-бързо, за да не се превръща в лесна мишена. Нещо изсвистя съвсем близо до него и в следния миг той се скри зад корпуса на един от двигателите.

Изправи се внимателно и затича под него. Усещаше пронизваща болка в десния крак. Тук, близо до центъра на кораба, гравитацията бе доста силна, а и беше скочил отвисоко. Изглежда си беше навехнал крака, при това доста лошо. А това означаваше, че не ще издържи дълго на преследването. Ако ще предприема нещо, трябваше да го стори от това място.

— Спрете стрелбата! — извика той. — Не съм въоръжен.

Той запрати към средата на машинната първо палката, а след това и невронния камшик.

— Дойдох, за да ви предупредя — продължи Байрън. — Хиператомните двигатели са повредени. Скокът би означавал неминуема гибел за всички ни. Искам от вас само едно — да прегледате двигателите. Ако греша, ще изгубите не повече от няколко часа. Но ако съм прав, ще си спасите живота.

— Слезте долу и го доведете — извика нечий глас.

— Нима предпочитате да умрете, вместо да ме изслушате? — запита в отговор Байрън.

Чу шум от множество прокрадващи се стъпки и неволно се сви. Нещо се раздвижи над него. Един от войниците бе обгърнал с ръце кожуха на двигателя, сякаш е неговата годеница, и бавно се спускаше надолу. Байрън го изчака търпеливо. Можеше да се защитава и с голи ръце.

И тогава се разнесе нов глас, далеч по-силен и властен, който стигна до всички ъгли на стаята:

„Всички по местата си. Прекратете подготовката за Скок. Проверете хиператомните двигатели.“

Беше Аратап, който се обръщаше към тях по радиоуредбата.

„Доведете младежа при мен“ — нареди той.

Байрън се предаде без никаква съпротива. От двете му страни застана по един войник. Държаха го така, сякаш щеше да избухне. Помъчи се да върви, без да накуцва, но кракът го болеше нетърпимо.

Аратап все още закопчаваше униформата си. Оглеждаше се с присвити, невиждащи очи. Едва сега Байрън се досети, че е носел контактни лещи.

— Създадохте доста голяма бъркотия, Фаръл — заговори той.

— Трябваше, за да спася кораба. Отпратете охраната. Докато не привършат с огледа на двигателите, не възнамерявам да правя нищо.

— Нека да останат, за всеки случай. Ще ги освободя, след като получа доклада от машинното.

Двамата потънаха в мълчаливо очакване и след известно време на пулта светна индикатор с надпис над него „Машинно отделение“.

— Докладвайте! — нареди Аратап.

Отсреща се разнесе припрян и уплашен глас:

— Хиператомните двигатели от ред „В“ бяха свързани накъсо. В момента повредата се отстранява.

— Преизчислете Скока за след шест часа — отвърна Аратап.

Той се обърна към Байрън.

— Оказахте се прав. — При тези думи махна на охраната. Войниците отдадоха чест, завъртяха се на токове и напуснаха стаята в строен ред.

— Подробностите, ако обичате — каза Аратап.

— По време на краткия си престой в машинното Джилбрет фон Хинриад решил, че няма да е лошо, ако включи накъсо двигателите. Този човек не осъзнава какво върши и смятам, че не бива да бъде наказван за постъпката си.

Аратап кимна.

— От години никой не се съобразява с него. Случилото се ще остане само между вас и мен. Но трябва да подчертая, че съм заинтригуван от мотивите, които са ви накарали да спасите кораба от разрушение. Нали няма да сгреша, ако кажа, че не ви е страх да умрете за вашата кауза?

— Няма никаква кауза — отвърна Байрън. — Нито пък бунтовнически свят. Вече ви го казах и ще го повторя. Лингейн беше единственият център на зараждащия се бунт и с него е свършено. Интересувах се само от разкриването на убиеца на баща ми, а лейди Артемизия ме придружи, за да избегне нежелания брак. Що се отнася до Джилбрет, този човек не е с всичкия си.

— И въпреки това Монархът вярваше в съществуването на тази мистериозна планета. Иначе кое е мястото, чиито координати ми съобщи?

— Вярваше, защото позволи да го подведе мечтата на един луд. На Джилбрет му се присънило нещо преди двадесет години. И на основата само на това Монархът изчисли местонахождението на петте планети, където би могъл да се намира този измислен свят.

— Ала има нещо, което не ми дава мира — продължи Аратап.

— Какво?

— Ами толкова се стараете да ме убедите. А аз самият щях да узная истината, след като извършим Скока. Като се има предвид това, нима е изключено един от вас да повреди кораба в отчаянието си, а другият да се опита да го спаси и целият този сложен замисъл да цели само едно — да ме убеди, че няма никакъв смисъл да издирвам бунтовническия свят? Защото тогава ще си помисля следното: Ако наистина този свят съществува, младият Фаръл щеше да остави кораба да се взриви, защото е романтичен и способен да загине за нещо, което в неговите очи ще бъде геройска смърт. Но след като рискува живота си, за да попречи на това, следователно Джилбрет наистина е побъркан, няма никакъв бунтовнически свят и аз мога спокойно да се върна, без да завърша търсенето. Прекалено сложно ли се изразявам?

— Не. Разбирам ви напълно.

— Освен това вие ми спасихте живота и би трябвало да бъдете възнаграден по някакъв начин, когато попаднете в двора на Хана. На всичкото отгоре ще сте спасили вашия живот и вашата кауза. Не, млади човече, не съм готов толкова лесно да повярвам на очевидното. Нека първо да извършим планирания Скок.

— Не възразявам — рече Байрън.

— Хладнокръвен сте — кимна Аратап. — Жалко, че не сте на наша страна.

Думите му прозвучаха като комплимент.

— Сега ще наредя да ви върнат в каютата — продължи Аратап — и да активират силовото поле. Най-обикновена предпазна мярка.

Байрън кимна.

Когато се върнаха обратно, пазачът, когото Байрън бе обезоръжил, си бе отишъл, но докторът беше все още тук. Стоеше приведен над изгубилия съзнание Джилбрет.

— Все още ли не се е свестил? — попита Аратап.

Като чу гласа му, докторът подскочи.

— Въздействието на камшика е преминало, сър, но поразеният е в напреднала възраст и е изтощен от преживените премеждия. Не зная дали ще се възстанови.

Байрън почувства, че го завладява ужас. Коленичи, без да обръща внимание на болката в крака, и сложи нежно ръка на рамото на Джилбрет.

— Джил — прошепна той и плъзна уплашен поглед по влажното, бледо лице.

— Отдръпнете се, човече — тросна се докторът и измъкна от един вътрешен джоб черен лекарски несесер. — Добре, че поне иглите не са счупени — изръмжа той. Наведе се над Джилбрет, стиснал в ръка спринцовка с безцветна течност, заби я в рамото му, а буталото потъна навътре автоматично. Докторът се изправи и тримата зачакаха резултата.

Миглите на Джилбрет потрепнаха и той бавно отвори очи. Известно време се взираше невиждащо наоколо. Най-сетне проговори с отпаднал, безжизнен глас:

— Не мога да виждам, Байрън. Не мога да виждам.

— Всичко е наред, Джил. Пази си силите.

— Не желая. — Джилбрет направи опит да се изправи. — Байрън, кога е Скокът?

— Скоро, скоро.

— Остани при мен тогава. Не искам да умра сам. — Пръстите му се вкопчиха в ръкава на Байрън, после се разтвориха и главата му клюмна.

Докторът се наведе, после бавно се изправи.

— Закъсняхме — произнесе той. — Мъртъв е.

Очите на Байрън се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, Джил — каза той, — но ти не знаеше. Ти не разбираше.

Никой не го чу.

Следващите часове бяха изключително тежки за Байрън. Аратап категорично отказа да му позволи да присъства на траурната церемония по изстрелването на тялото в Космоса. Байрън знаеше, че някъде на кораба, в атомната пещ, трупът на Джилбрет ще бъде изгорен, а сетне ще бъде изстрелян в Космоса, където неговите атоми ще се смесят завинаги с прашинките на междузвездно вещество.

Артемизия и Хинрик щяха да присъстват. Дали щяха да го разберат? Дали тя щеше да разбере, че е направил единственото, което е трябвало да направи?

Докторът бе инжектирал на Байрън хрущялен екстракт, който ускоряваше заздравяването на разкъсаните връзки, и той вече усещаше, че болката в коляното отслабва. Но това беше само физическа болка и не беше никак трудно да я игнорира.

Байрън почувства мигновено вътрешно сътресение, което означаваше, че корабът е извършил Скок. А след това дойде най-тежкият период.

Доскоро бе изпълнен с увереност, че анализът на ситуацията, който бе извършил, е правилен. Трябваше да е правилен. Но ако беше сгрешил? Ако сега се намираха в самото сърце на бунта? Съобщението незабавно щеше да бъде изпратено на Тирани и армадата щеше да се понесе насам. Преди смъртта си Байрън щеше да се измъчва от мисълта, че е можел да спаси бунтовническия свят, но бе рискувал живота си, за да му донесе унищожение.

Тъкмо в разгара на този тежък период отново си спомни за документа, който така и не успя да открие.

Странно, колко бързо бяха забравили всички за него. Какво ли не сториха, за да намерят бунтовническия свят, а за тайнствено изчезналия документ бяха забравили.

Може би нарочно вниманието им бе насочено в друга посока?

И изведнъж Байрън си даде сметка, че Аратап възнамерява да нападне бунтовническия свят с един-единствен кораб. Откъде имаше тази увереност? Нима смееше да се опълчи срещу цяла планета само с един кораб?

Монархът бе споменал, че документът бил изчезнал преди много години. Но в чии ръце е сега?

Може би е у тиранийците? Тогава те владеят тайната, която им позволява да разрушат цял свят със силата на един кораб.

Ако това е истина, какво значение има къде се намира и дали въобще съществува бунтовническият свят!

Измина доста време, преди отново Аратап да го посети. Байрън се изправи неохотно на крака.

— Пристигнахме в околностите на въпросната звезда — уведоми го Комисарят. — Координатите, които ни съобщи Монархът, се оказаха верни.

— И?

— Само че е безсмислено да търсим планети наоколо. Нашите астронавигатори определиха, че звездата е свръхнова и е на по-малко от милион години. Дори някога и да е имало планети наоколо, били са унищожени. Сега звездата е от типа бяло джудже. Около нея не може да има планети.

— Тогава… — Байрън преглътна сподавено.

— Бяхте прав — довърши Аратап. — Не съществува никакъв бунтовнически свят.