Айзък Азимов
Звезди като прах (8)

ГЛАВА VIII
В полите на дамата

Байрън почувства, че гърлото му е пресъхнало. В открит двубой можеше с лекота да надвие и двамата си пазачи. Знаеше го и жадуваше да му се удаде подобна възможност. Но те бяха въоръжени с камшици и вероятно щяха да ги използват при първия признак на неподчинение от негова страна. Вътрешно се беше предал. Нямаше друга възможност.

— Ей, хора — обади се неочаквано Джилбрет, — нека поне да си вземе наметалото.

Байрън погледна учудено към дребния си събеседник. Нямаше никакво наметало.

По-близкият от двамата пазачи тракна с токове в знак на уважение. Той посочи Байрън с камшика.

— Чухте какво каза милорд. Вземете си наметалото и да тръгваме!

Байрън пое дъх и се върна обратно. Приближи се до креслото, наведе се и протегна ръка зад облегалката, към несъществуващото наметало. Пръстите му се затвориха в празното пространство, докато чакаше трескаво какво ще предприеме Джилбрет.

За пазачите видеосонорът беше само един прибор с неясно предназначение. Не му обърнаха никакво внимание, дори когато Джилбрет плъзна ръка по редицата от копчета. Байрън не изпускаше от очи дулото на невронния камшик. Опита се да се съсредоточи върху него. Не биваше да позволява на нищо друго — видение или звук — да прониква в съзнанието му.

Колко още трябваше да издържи?

— Там ли е наметалото ви? — запита въоръженият пазач. — Станете! — Той пристъпи нетърпеливо напред, после замръзна. Очите му се присвиха от изненада и отмести поглед вляво.

Това е! Байрън се изправи и се хвърли напред. Блъсна с рамо краката на пазача и го обгърна с ръце. Той се строполи на пода и тъкмо когато посягаше към изтървания камшик, Байрън сграбчи ръката му с огромната си длан.

Другият пазач вече беше измъкнал оръжието си, но не бе в състояние да го използва. Вдигна ръка пред лицето си и махна към нещо невидимо.

Джилбрет се смееше пронизително.

— Нещо тревожи ли ви, Фаръл?

— Не видях нищо — отвърна Байрън. — Но успях да му измъкна камшика.

— Добре, да тръгваме. Никой не може да ни попречи. Сега мозъците им са изпълнени с несъществуващи видения и звуци.

Джилбрет заобиколи внимателно двете повалени тела.

Байрън замахна и стовари юмрук в подребрието на пазача. Лицето му се сгърчи от болка и той се преви. Байрън се надигна, стиснал камшика в ръка.

— Внимателно! — извика Джилбрет.

Но Байрън не съумя да се извърне достатъчно бързо. Вторият пазач се стовари върху него и го събори. Атаката му беше съвсем сляпа. Невъзможно бе да се определи какви мисли изпълваха ума му. Едно бе сигурно — че в момента Байрън не съществуваше за него. Пазачът дишаше учестено, а сетне от гърлото му се разнесе ужасяващо гъргорене.

Байрън изви тяло, опитвайки се да се възползва от плененото оръжие, и зърна зад себе си облещени и невиждащи очи, които вероятно надничаха в някакъв страшен, невидим за останалите свят.

Байрън сви крака и направи безуспешен опит да се изтръгне от обятията на пазача. На три пъти усети допира от камшика на противника и всеки път се отдръпваше уплашено.

Най-сетне успя да различи отделни думи сред стоновете на пазача.

— Всичките ще ви избия! — шепнеше противникът му и въздухът пред камшика му затрептя от изстреляния заряд. Пазачът изви ръка и лъчът попадна в крака на Байрън.

Сякаш бе стъпил във вана с разтопено олово. Или на крака му се бе стоварил бетонен блок. Или пък го беше захапала акула. Всъщност нямаше никакво физическо увреждане. Просто нервните окончания за болка бяха подложени на екстремална стимулация. Кипящото олово би постигнало същия ефект.

Болезнен рев раздра гърлото на Байрън. Той се строполи. И през ум не му минаваше, че двубоят е завършил. Нищо друго нямаше значение, освен вцепеняващата болка.

Въпреки че не можеше да го почувства, пазачът постепенно отслаби хватката си и когато след няколко минути младежът най-сетне отвори насълзените си очи, откри, че противникът му се е притиснал до стената и размахва ръце във въздуха пред себе си, кикотейки се неудържимо. Другият пазач лежеше проснат по гръб, разперил ръце и крака. Беше в съзнание, но мълчеше. Очите му следяха някакво трескаво движение и тялото му потрепваше. На устните му беше избила пяна.

Байрън се надигна изнурено и се приближи, куцайки болезнено, до стената. Замахна с дръжката на камшика и повали пазача. После се върна при другия, който не даваше никакви признаци на съпротива, все така вперил поглед в нищото.

Момъкът приклекна и се зае да масажира засегнатия си крак. Свали обувката и чорапа и впери изненадан поглед в напълно запазената кожа. Докосна я и подскочи от пареща болка. Вдигна глава към Джилбрет, който бе оставил видеосонора и търкаше буза с опакото на ръката си.

— Благодаря — рече Байрън. — За помощта от вашия инструмент.

Джилбрет вдигна рамене.

— Скоро тук ще дойдат още войници — каза той. — Тръгвайте към стаята на Артемизия. Моля ви, побързайте!

Байрън разбираше, че няма време за губене. Болката в крака му бе отслабнала до поносими размери, но кожата бе подпухнала. Нахлузи чорапа, а обувката пъхна подмишница. Протегна се и издърпа втория камшик от ръката на пазача. Напъха го в колана, до другия.

Когато стигна прага, Байрън се обърна и запита не без известна погнуса:

— Какво ги накарахте да видят, сър?

— Понятие нямам. Не мога да въздействам върху процеса. Просто ги ударих с цялата мощ на прибора, а останалото зависеше от тях. Моля ви, да не губим време в празни приказки. Взехте ли скицата?

Байрън кимна и затича по коридора. Беше съвсем пуст. Почти веднага намали крачка, сгърчил лице от болка.

Погледна часовника си и едва сега си спомни, че не бе имал време да го нагласи на родианско време. Той показваше стандартното междузвездно време, което се използваше на борда на кораба и при което един час се състоеше от сто минути, а един ден — от хиляда часа. Но блестящото 876 на циферблата сега не значеше нищо.

Нямаше съмнение обаче, че е късна нощ, или с други думи, местният период за сън, в противен случай коридорите едва ли щяха да пустеят, нито пък фосфоресциращите барелефи по стените щяха да останат без зрители. Байрън плъзна ръка по един от тях, изобразяващ коронацията, докато минаваше край него, и откри с изненада, че е двуизмерен. Ала погледнат отстрани, барелефът изглеждаше изпъкнал напред.

Толкова бе поразен от изработката, че спря, за да се полюбува. Спомни си, че не разполага с време за губене, и забърза отново.

Празните коридори бяха още един белег за упадъка на Родиа. Едва сега, когато бе станал бунтовник, тези признаци на всеобщо разложение му правеха впечатление. Като център на независима и могъща институция дворецът трябваше да гъмжи от пазачи и придворни.

Погледна набързо начертаната скица на Джилбрет, зави надясно и продължи по извита като дъга естакада. В минали дни оттук са минавали процесиите, но сега и това място бе пусто.

Приближи до посочената в скицата врата и докосна фотоклетката. Вратата се дръпна леко встрани, спря и после се разтвори широко.

— Влезте, млади човече.

Беше Артемизия. Байрън се прокрадна в стаята, а вратата се затвори безшумно зад гърба му. Спомни си, че е обут само с една обувка, пусна другата на пода и пъхна мъчително крака си в нея.

— Ще ми позволите ли да седна? — рече той.

Тя го последва до креслото и застана пред него с навъсен вид.

— Какво има? Какво се е случило с крака ви?

— Ударих се — отвърна той. — Готова ли сте за тръгване?

— Значи ще ни вземете с вас? — при тези думи лицето й светна.

Но Байрън не беше в настроение за любезности. Кракът му пламтеше болезнено и той продължи да го масажира.

— Вижте — рече троснато той, — заведете ме до кораба. Възнамерявам да напусна тази проклета планета. Ако желаете, можете да ме придружите. Ще ви взема.

— Можехте да сте малко по-възпитан — намръщи се тя. — Бихте ли се?

— Да, наложи се. С пазачите на баща ви, които искаха да ме арестуват за предателство. Толкова по въпроса за правото на убежище.

— О! Съжалявам.

— И аз съжалявам. Нищо чудно, че Тирани властва над петдесет планети с помощта на шепа хора. Ние им помагаме. Хора като баща ви са готови на всичко, за да запазят властта си, готови са дори да забравят благородническия си дълг… Няма значение!

— Казах, че съжалявам, лорд Фермер. — Тя произнесе титлата с хладна надменност. — Моля ви, не се превръщайте в съдник на баща ми. Не познавате всички обстоятелства.

— Нито пък бих желал да ги обсъждам. Трябва да тръгваме час по-скоро, преди да се появят тук верните воини на вашия баща. Добре де, не исках да ви наскърбя. Простете. — Байрън произнесе тези думи без никакъв оттенък на съжаление, но, по дяволите, какво да стори, когато никога досега не бяха го удряли с невронен камшик и усещането не беше от забавните! А и, в името на Космоса, поне правото на убежище му дължаха! Поне това.

Артемизия почувства, че в нея се надига гняв. Не срещу баща й, разбира се, а срещу този глупав младеж. Беше толкова неопитен! Съвсем като дете, а на възраст сигурно бе колкото нея.

В този момент се разнесе сигналът на комуникатора и тя каза:

— Моля ви, изчакайте една минута и ще тръгнем.

Обаждаше се Джилбрет и гласът му едва се чуваше.

— Арта? Всичко ли свърши добре?

— Той е тук — прошепна тя.

— Чудесно. Не казвай нищо. Само слушай. Не излизайте от стаята. Кажи му да се скрие вътре. Започна претърсване на двореца. Ще се опитам да измисля нещо, а междувременно не мърдайте оттам. — Той прекъсна връзката, без да дочака отговор.

— Значи така — рече Байрън. Беше чул целия разговор. — Да остана ли тук, с което бих могъл да ви навлека неприятности, или да се предам? Предполагам, че не мога да се надявам да получа убежище където и да било на Родиа.

Тя се извърна разгневена към него и проплака сподавено:

— О, млъкнете, вие едър грозен глупак!

Двамата размениха ядни погледи. Байрън беше обиден. В известен смисъл се беше опитвал да помогне и на нея. Нямаше никаква причина да го наскърбява.

— Съжалявам — рече тя и извърна поглед.

— Няма нищо — отвърна Байрън с малко по-хладен тон, отколкото би желал. — Имате право на свое мнение.

— Просто не бива да говорите по този начин за баща ми. Нямате никаква представа какво е да си Управител. Той е изцяло отдаден на своя народ, независимо от онова, което си мислите.

— Навярно е така. Искал е да ме предаде на тиранийците пак в името на своя народ. В това има логика.

— В известен смисъл целта му беше точно тази. Трябваше да докаже своята лоялност. В противен случай можеха да го свалят и да поемат управлението на Родиа. По-добре ли щеше да е?

— Щом един благородник няма право на убежище…

— О, мислите само за себе си! Там ви е грешката.

— Не виждам нищо егоистично в това, че не искам да умирам. Или поне за нищо. Ако ще умирам, предпочитам да е в бой. Моят баща не се побоя да се изправи срещу тях. — Знаеше, че тонът му е прекалено мелодраматичен, но тя го бе принудила да се държи така.

— И какво постигна баща ви? — запита го девойката.

— Нищо, предполагам. Екзекутираха го.

Артемизия почувства тъга.

— Вече няколко пъти ви казах, че съжалявам, но този път наистина го мисля. Мъчно ми е, че е станало така. — После тя добави в своя защита: — Знаете обаче, че и аз съм в беда.

Байрън си спомни.

— Да, зная. Добре, да започнем отначало. — Той направи опит да се усмихне. Кракът му беше малко по-добре.

— Ама вие не сте бил чак толкова грозен — добави тя с по-мек тон.

— О, благодаря… — промърмори Байрън, чувствайки се малко глупаво.

После млъкна, а Артемизия вдигна уплашено ръка към устата си. Двамата извърнаха глави към вратата.

Коридорът отвън внезапно се изпълни с приглушения тропот на множество ботуши. В първия миг си помислиха, че ще ги подминат, ала малко след това нечии токове тракнаха по военному пред вратата, последвани от мелодичния сигнал на звънеца.

Джилбрет знаеше, че не разполага с много време. Първо, трябваше да скрие видеосонора. За пръв път съжали, че няма по-сигурно скривалище. По дяволите този Хинрик, защо трябваше точно този път да взема решение толкова бързо! Защо не беше изчакал до сутринта? Ако сега не се измъкне, втора възможност няма да има.

След като скри прибора, Джилбрет повика началника на охраната. Твърде рисковано бе да пази в тайна факта, че в стаята му лежат в безсъзнание двама пазачи, а арестантът е избягал.

Началникът на охраната не посрещна с особена радост новината. След като нареди да изнесат пазачите, той се обърна към Джилбрет:

— Милорд, от разказа ви не разбрах напълно какво се е случило.

— Ами това, което виждате — отвърна Джилбрет. — Вашите хора дойдоха, за да извършат ареста, а младежът отказа да се почини. След това изчезна един Космос знае къде.

— Последното не е от особено значение, милорд — увери го началникът. — Дворецът тази вечер ще бъде почетен с присъствието на едно високопоставено лице и по тази причина охраната е подсилена въпреки късния час. Мрежата е разпъната и никой не може да се измъкне от нея. Но как е успял да избяга оттук — та моите хора бяха въоръжени! А той не.

— Младежът се би като тигър. Наблюдавах всичко, скрит зад това кресло…

— Съжалявам, милорд, че не сте оказали съдействие на хората ми в схватката с този изменник.

Джилбрет го погледна с презрение.

— Що за странна мисъл, капитане? Щом вашите хора, превъзхождащи числено противника и добре въоръжени, не могат да се справят в подобна ситуация, не смятате ли, че е време да си потърсите нови попълнения?

— Достатъчно! Ще претърсим двореца, а като го открием, ще видим дали ще бъде в състояние да повтори подвига си.

— Възнамерявам да се присъединя към вас, капитане.

Сега беше ред на началника на охраната да вдигне учудено вежди.

— Не бих ви го препоръчал, милорд. Съществува известна опасност.

Подобна забележка не би уплашила нито един член на фамилията на Хинриадите. Джилбрет го знаеше добре, затова се усмихна, а лицето му се покри с бръчки.

— Така е — кимна той, — но що се отнася до мен, намирам опасностите за много забавни.

Само след пет минути беше сформирана група за издирване. Джилбрет позвъни на Артемизия.

При звука на звънеца Байрън и Артемизия замръзнаха. Сигналът се повтори, последван от нервно чукане по вратата и гласа на Джилбрет:

— Позволете на мен, капитане — произнесе той и извика: — Артемизия!

Байрън се усмихна с облекчение и пристъпи напред, но внезапно Артемизия сложи ръка на устата му.

— Един момент, чичо Джил — отвърна тя и посочи с отчаяние към стената.

Байрън я погледна неразбиращо. Стената изглеждаше съвсем солидна. Артемизия вдигна поглед нагоре, сетне го заобиколи. Протегна ръка и в същия миг част от стената се плъзна встрани, разкривайки нишата на гардероба.

— Влизайте вътре! — прошепна тя, а пръстите й си играеха нервно със забодената на рамото й брошка. С едно леко завъртане на украшението се изключваше силовото поле, придържащо вратата плътно прилепнала към стената.

Байрън прекрачи през отвора в стената и тъкмо когато вратата се затваряше, забеляза, че Артемизия намята голите си рамене с бял пухкав халат. Алената рокля бе захвърлена на облегалката на близкото кресло.

Огледа се, питайки се дали ще претърсят стаята й. В такъв случай щеше да е безпомощен. Единственият изход беше през стената и нищо наоколо не би могло да послужи за прикритие.

В единия край на редицата закачалки бяха подредени нощници, а въздухът над тях леко трептеше. Байрън протегна ръка и почувства слабо пощипване на кожата, когато проникна зад трептящото поле, чиято единствена цел бе да запази дрехите от прах и да поддържа относителна стерилност на въздуха.

Би могъл да се скрие сред дамските поли. Точно това бе направил в известен смисъл. Беше се справил с двама яки пазачи — с помощна на Джилбрет, разбира се, само за да се добере дотук и да се скрие в полите на една жена. Неволно съжали, че преди малко, когато влизаше в гардероба, не се беше обърнал по-чевръсто. Девойката имаше хубаво тяло. Смешно наистина, но одеве се беше държал съвсем детински. Разбира се, че не можеше да я вини за недостатъците на баща й.

Единственото, което му оставаше сега, бе да чака, загледан в стената пред себе си и изпълнен с опасения, че следващия път, когато вратата се отдръпне, отвън ще го посрещне цял отряд пазачи и той няма да разполага с подкрепата на видеосонора.

И Байрън чакаше, стиснал във всяка ръка по един невронен камшик.