Бренда Джойс
Скандал (9)

8

Събуди се от миризма на огън. Бавно, постепенно.

Беше изтощена, но не заспа веднага. Не можеше да спре да мисли и мислите й бяха все за Дом. В душата й бушуваха хиляди чувства — горещи, дълбоки и ужасно противоречиви. Когато накрая все пак заспа, сънищата й също бяха за Дом и бяха кошмарни, защото в тях Ан знаеше, че той е искрен и му позволяваше да я прелъсти, приемаше жадно ласките му. Но дори насън част от нея отчаяно крещеше, че не бива, че греши, като му се отдава.

После, много по-късно, Ан заспа дълбоко, без да сънува, напълно изтощена.

Когато парливият, стипчив мирис започна да дразни обонянието й, тя се сгуши под завивките. Не искаше да се събужда. Тялото й не можеше да помръдне, сякаш бе от олово. Съзнанието й бе замъглено, замаяно. А миризмата ставаше все по-силна, по-тежка и неприятна. Ан не искаше да й обръща внимание.

Отново сънувам, реши тя, но този път сънувам огън.

Стана й горещо. Това я накара да отметне тънките завивки.

Лютивият мирис продължаваше да я дразни. В съзнанието й отекна вик: Събуди се! Внезапно очите й се отвориха. Закашля се.

Огънят не беше сън. Нещо наистина гореше — тук, в спалнята.

Ан се надигна рязко и в същия миг видя, че покривката на нощното й шкафче гори. Пламъците поглъщаха тънката дантела, пълзяха по дървения плот и заплашваха да прескочат малкото пространство между шкафчето и леглото. В този момент нещо избухна в пламъци — ярко, внезапно. Белите й рози.

Ан извика, скочи на крака, сграбчила възглавницата си и започна да гаси огъня с нея. Газената лампа се стовари на пода и порцелановият й абажур се счупи. Красивата ваза от уотърфордски порцелан, в която бяха розите, също падна, но остана здрава. Ан продължаваше да удря яростно пламъците с възглавницата. Нощното шкафче се блъсна в стената и книгите, струпани по него, тупнаха на земята. Същата участ сполетя и чаената чаша от китайски порцелан, която се разтроиш на парченца.

— Ан! — извика Дом, връхлитайки през вратата.

Пламъците най-после бяха потушени. Ан си пое дълбоко дъх.

Взираше се като замаяна в обгарялото нощно шкафче и в пръснатите по пода парчета порцелан. Дом се втурна вътре.

— Какво стана, по дяволите? — попита той, като отиде до бюрото, запали една от лампите и я вдигна. — Божичко! Сигурно проклетите свещи са паднали!

Едва сега, когато стаята бе осветена, Ан успя да огледа цялата бъркотия и се разтрепери. Дантелената покривка беше унищожена. Книгите й бяха силно обгорели. Ако не се бях събудила, завивките в леглото също щяха да пламнат, каза си тя. Не искаше да мисли какво би станало после.

Наведе се да вдигне от земята „Моби Дик“. Прекрасната кожена подвързия беше черна и обгоряла. Ан притисна книгата към гърдите си. Тогава съзря една от розите — овъглена, но цяла. Приковала поглед като омагьосана в странното, черно цвете, Ан изобщо не усети как книгата се изплъзна от ръцете й и падна на пода.

— Ан!

Дом, който бе оставил лампата, се приближи и я взе в прегръдките си. Ан не можеше да откъсне очи от черната, сгърчена роза.

— Ан! — дрезгаво прошепна Дом и я погали с длан по тила. Чак сега Ан осъзна, че той е тук и че я е прегърнал здраво, успокояващо. Тя вдигна поглед към кехлибарените му очи и съзря в тях дълбока загриженост.

— Можеше да пострадаш. — Гласът му беше прегракнал. Ръцете му я притиснаха още по-силно. — Слава богу, че си добре.

Доплака й се, но Ан преглътна сълзите. Нямаше смисъл да плаче заради белите си рози или заради някакъв си малък, случаен пожар. Тя опря буза до гърдите на Дом. Бяха голи.

— Ш-ш-ш — промълви той и плъзна ръка по дебелата, гъста плитка на тила й. Беше сплела косата си хлабаво и част от кичурите вече се бяха измъкнали. — Просто си разстроена от шока, но си добре. Нищо страшно не се е случило. Всичко свърши.

Нежните му ласки и успокояващият му тон я изпълниха с чувство на дълбока признателност. Признателност и още нещо. Ан притисна лице към голата му гръд. Кожата му бе гладка като фино кадифе. Едва сега тя си даде сметка, че Дом е почти без дрехи. Носеше само винено-червен, дълъг до коленете копринен халат. Краката му бяха боси. Ан затвори очи, за да не види нещо, което не бива да вижда.

Внезапно обаче се запита как така Дом се е озовал пред вратата на стаята й точно когато вътре бушуваше пожар, и вдигна поглед към него. Сякаш прочел въпроса в очите й, той каза:

— Четях долу. Библиотеката е точно под твоята стая. Чух шума, Ан. Божичко, помислих, че някой те е нападнал!

— Не беше така — отпаднало промълви Ан. Радваше се, че той е тук, при нея, въпреки че вътрешният й глас й подсказваше да бъде предпазлива.

Без да я пуска, Дом приседна на леглото и я притисна към себе си.

— Ш-ш-ш — повтори той — Всичко вече е наред, любима.

Любима. Думата накара сърцето й да трепне. Усети, че е в опасност — опасност, която нямаше нищо общо с пожара.

— Дом, мисля, че трябва да си вървиш — прошепна пресипнало тя. Но ръката й, свита в юмрук върху тънката коприна, покриваща плоския му, стегнат корем, се разтвори.

Мускулите под пръстите й се стегнаха още повече.

Ан вдигна бавно поглед нагоре. През разтворения халат се виждаше гладката му, здрава гръд. Стомахът под нея бе също толкова гладък и твърд.

Ан стисна здраво очи, шокирана от острата болка, пронизала собствените й слабини.

— Наистина ли искаш да си отида, Ан? — прошепна Дом, като обърна лицето й към себе си.

Тя отвори рязко очи. Сърцето й биеше лудо. Изведнъж осъзна, че копнее за тих пристан. Искаше й се да остане така, в прегръдките на Дом завинаги. Изглеждаше толкова естествено да бъде там. Да бъде с Дом. Миналото беше изчезнало, сякаш не бе съществувало никога.

Голямата му ръка галеше косата й, пръстите му бавно разплитаха плитката й. Погледът му срещна погледа й.

— Ан?

Ан долови въпросителния му тон, но не искаше да отговаря. Цялото й тяло беше изопнато, пламнало. Пулсът й препускаше като обезумял.

Как би могла да каже „да“, когато го желаеше тъй отчаяно?

Беше нощ за прегрешения. Черна, задушна, тиха. Въздухът псе още имаше тръпчив мирис. Из стаята танцуваха сенки.

Дом бе престанал да разплита косата й, но след като не получи отговор, след като тя не му каза да спре, продължи. Бавно.

Беше нощ, пълна с магия… нощ за влюбени.

— Ан — прошепна той, когато косата се спусна свободно — гъста, права, синкаво-черна — до кръста й. Погали я с длан. Трепереше. — Имаш прекрасна коса. — Очите му бяха златисти, сияйни, пламтящи.

Ан не можеше да отклони поглед от тях.

Дом хвана лицето й в шепи. Тя не помръдна, не се възпротиви. Разумът й бе излетял. Погледите и на двама им искряха.

Дом наклони глава към нея. Когато устните му докоснаха нейните, от гърдите й се изтръгна въздишка. Дълбока и тиха.

Миг по-късно Ан беше вече по гръб на леглото, а Дом бе отгоре й, впил огнени устни в нея.

Някъде много дълбоко в себе си тя знаеше, че ще съжалява за тази нощ. Но отказваше да мисли за това. Не сега.

Ноктите й се впиха в гърба му през копринения халат. Дом изръмжа и плъзна език още по-дълбоко в устата й, търсейки нейния. Ан разтвори колене. Ръцете му се стрелнаха надолу, покриха гърдите й, повдигнаха ги, започнаха да ги мачкат през тънката нощница. Ан извика. Тялото й вече не й принадлежеше. Беше тяло на блудница, копнеещо отчаяно за мъж… копнеещо отчаяно за този мъж.

Дом наведе глава към пърдите й и захапа със зъби едното зърно през нощницата. Ан изпъшка и жадно изви тяло като дъга към него. Ръцете му вече смъкваха презрамките на нощницата, оголвайки горната част на тялото й, гърдите й. Ан се замята неистово, вплела пръсти в косата му. Дом засмука зърното й и тя с все сила притисна главата му към себе си. От гърдите му се изтръгна дрезгаво ръмжене.

Без да съзнава, Ан започна да стене — тихичко, задъхано.

Дом плъзна ръка по хълбока й, сетне по-надолу, по бедрото й. Ан трепна, но без да обръща внимание на това, без да престава да смуче гърдата й и без да вдига нощницата й, той започна да гали бедрата й и мястото, където те се сливаха. Ан застена. Дланта му не спираше да я докосва през тънката памучна материя, отново и отново. И внезапно се озова под нощницата. Пръстите му се плъзнаха между бедрата й — търсещи, жадни.

Сякаш мощна експлозия разтърси Ан. Тялото й подскочи нагоре. От устните й се отрони стенание.

Когато дойде на себе си, тя видя, че лежи напълно отпусната между възглавниците и че Дом лежи до нея. Галеше бедрата и корема й съвсем лекичко, но в очите му горяха огньове, челюстта му бе стисната здраво, а тялото му бе стегнато и изопнато от напрежение. През разгърдения халат се виждаха силните, плоски мускули на корема му, по който блестяха ситни капчици пот. Ан срещна погледа му.

Започваше да осъзнава какво бе сторила.

Тогава Дом се надигна и сведе глава към нея. Преди тя да успее да промълви и дума, устните му се впиха в нейните. Протестът й замря неизречен.

— Ан — каза Дом е дрезгав глас, като се претърколи върху нея и обгърна лицето й с ръце. Взря се за миг в очите й. Неговите бяха блестящи, нетрепващи, решителни. Нямаше никакво съмнение, че е силно възбуден. Членът му бе огромен — Ан не само го бе зърнала, но и го усещаше притиснат до корема си. И този допир възпламеняваше цялото й тяло.

Тя затвори очи и изопна снага към него с копнеж.

Дом отново впи жадно устни в нейните и Ан усети цялата му взривна мощ, която той едва успяваше да сдържа. Силното му, мъжествено тяло се разтърси. Набъбналата глава на фалоса му се плъзна между бедрата й.

Не спираше да я целува. Изкусните му ръце обсипваха с ласки цялото й тяло. Галеше шията й, ръцете, гърдите и настръхналите им остри връхчета. Галеше бедрата й, корема и, подутите й устни. Ан стенеше, неспособна да се владее.

— Ан… — властно каза той.

Тя въздъхна и някак си успя да отвори очи, да го погледне.

— Желая те.

Ан трепна.

— Сега ще те направя своя.

Ан не можа да отговори.

Той разтвори краката й с колене и се плъзна в нея — гладко, леко, умело. Ан отвори очи и се взря в зениците му.

— Ще те заболи само за миг.

Усмивката му бе кратка и много напрегната. И опасна. С един-единствен рязък тласък той проникна дълбоко в нея.

Ан изкрещя и се вкопчи в раменете му. След миг болката изчезна. Дом бе застинал неподвижно. Жилите на врата му се бяха издули, мускулите на раменете и гърдите му играеха.

— Ан! — извика той. — Ан!

Започна да се движи в нея в равномерен ритъм. Пот се стичаше по челото му и капеше по раменете на Ан. Спря се за миг, за да потърси с устни нейните устни, шията й. Тялото му пулсираше. Сетне поде отново мощните си тласъци, този път в по-бърз ритъм.

Ан се вкопчи в него още по-здраво. Беше хваната в пипалата на огнено желание, които се стягаха все по-силно и по-силно. От гърдите й се изтръгна вик. Имаше чувството, че е на ръба на огромна бездна.

Вътре в нея Дом спря.

Тя рязко отвори очи и срещна погледа му. И в него прочете нечовешко желание и също тъй нечовешко усилие. Лицето му бе изопнато — навярно от болка. Но и от решителност. Вените и мускулите на врата и раменете му бяха издути. Усмихна се за миг — усмивка, която трябваше да бъде окуражителна, но бе толкова трескава, че почти плашеше.

Бавно, сантиметър по сантиметър, той извади пениса си от нея.

Ан изстена. Също толкова бавно, Дом се плъзна в нея отново, наведе глава и засмука зърното й. После целият този болезнен кръг се завъртя отново.

Не след дълго Ан не можеше да издържа повече на това сладостно мъчение. Тялото й се разтърси в оргазъм.

И тогава Дом впи пръсти в хълбоците й и поднови тласъците си, но вече бързо и мощно. Ан беше шокирана от силата му, от яростта му. Бе престанал да полага усилия да се въздържа. Тя отвори очи и се взря като омагьосана в напрегнатото му, изопнато лице. Чувстваше се като прашинка, подета от бесен вихър — вихър, който дори да искаше, не можеше да спре.

Внезапно Дом отвори очи и извика името й. И за миг Ан съзря в зениците му нещо, което заличаваше цялото минало — едновременно брутално и нежно, непоколебимо и отчаяно. Нужда.

Дом изстена. Тялото му се разтърси, после се отпусна.

Докато той лежеше върху нея и дишаше тежко, Ан преглътна мъчително, притиснала здраво набраздения му от пот гръб през халата. Сега разумът й се бе върнал и тя се боеше да се вслуша в собствените си мисли. Ала нямаше как да избяга от тях.

О, Господи, какво бе сторила!

Най-накрая Дом се размърда, въздъхна и се изтегна по гръб до нея като голям, грациозен лъв. Ан обаче не помръдна. Страх я бе дори да диша.

Очите му бяха затворени, гъстите мигли се спускаха върху бузите му като разперени ветрила. Скоро дишането му се успокои — беше заспал. Но малко преди това ръката му се протегна към Ан и покри нейната.

Искаше й се да се отдръпне, но в същото време се нуждаеше от този успокояващ допир повече от всичко на света.

Когато Дом заспа, Ан все пак издърпа ръката си, оправи нощницата си, изправи се на крака и сведе поглед към него.

Лунната светлина, която струеше през отворените прозорци, играеше по лицето и тялото му, полузагърнато от диплите на виненочервения копринен халат. Сърцето на Ан се сви. Той беше изумителен мъж — с лице, което спираше дъха й дори сега, след всичките тези години, с тяло, което бе не по-малко прекрасно, силно, изваяно. Беше неустоим мъж.

Тя се обърна, загърна се в един мохерен шал, отиде до креслото в другия ъгъл на стаята и се сви на кълбо в него. Какво бе сторила?

Навярно беше неизбежно. Но сега какво?

В действителност нищо не се бе променило. Все още не се доверяваше на собствения си съпруг. Не можеше да му отдаде сърцето си — това, че му бе отдала тялото си бе повече от достатъчно.