Бренда Джойс
Скандал (17)

16

Бел вече отваряше вратата, за да излезе, когато Ан най-после се опомни.

— Бел трябва да ми помогне да се дооблека!

Дом се усмихна.

— Защо, след като аз ще те съблека отново?

Тя се втренчи в него като онемяла.

— Лека нощ, Бел — каза Дом. Беше заповед.

Изчервена, Бел скри лукавата си усмивка и бързешком излезе от стаята. Дом небрежно отиде до вратата и спусна резето. В ключалката имаше ключ. Той го завъртя и го извади. През цялото това време Ан го наблюдаваше без да помръдне, без даже да диша.

Дом се обърна усмихнат към нея. Ключът беше в ръката му.

— К-какво правиш? — заекна тя.

Усмивката му стана още по-широка. Трапчинката на бузата му се открои още по-ясно. Той отиде до прозореца. Дъждът навън бе престанал, но нощта беше студена и облачна, а вятърът виеше като глутница изгладнели вълци. Дом дръпна завесите и отвори прозореца. В стаята нахлу студ. Ан потръпна.

— Дом?

Той я погледна дяволито, сетне метна ключа през прозореца.

— Дом! — възкликна тя.

Дом рязко затръшна прозореца и затвори завесите. Сърцето й биеше силно като барабан в гърдите й.

— Ти хвърли ключа навън!

Изражението му бе весело и в същото време някак заплашително.

— Точно така.

— Сега сме заключени тук… заедно!

Той кимна и подпря рамо на каменната стена.

— Как ще излезем?

— Няма да излизаме. — Погледът му я пронизваше като кинжал.

— Да не би да си забравила, че ми обеща една цяла седмица, Ан?

— Цяла… седмица — повтори Ан. Беше започнала да трепери.

— Очакваш… очакваш, че ще стоим в тази стая цяла седмица?!

Дом не отговори. Погледът му се плъзна по тялото й. Ан затрепери още по-силно, но не от страх. А от гняв и… от желание. Господи, този негов горещ взор просто я разсъбличаше — а това не бе никак трудно, след като тя бездруго вече беше полугола. Всеки път, щом поемеше дъх, копринената риза дращеше стегнатите зърна на гърдите й и ги караше да се втвърдяват още повече. Ан стисна здраво бедра. Мускулите й също се бяха стегнали и пулсираха от напрежение.

— Престани — пресипнало каза тя.

Дом се усмихна разбиращо и се отдели от стената. След миг свали износения си ловджийски жакет и го метна на единия стол. Сетне се зае да разкопчава копчетата на ленената си риза.

Ан се опомни.

— Какво правиш?

Той се усмихна.

— Събличам се.

— Престани! — В гласа й имаше писклива, истерична нотка. Дом измъкна едната си ръка от ризата, разкривайки мускулестото си рамо и част от здравата си, силна гръд.

— Успокой се.

Това бе невъзможно и той със сигурност го знаеше. Под ококорения й поглед Дом свали ризата и остана гол до кръста. Досега не бе забелязвала, че тъмните косъмчета на гърдите му с стесняват в тънка ивица, чийто край се губеше под пояса на кожените му панталони. Ан я проследи с поглед и се вцепени. Нямаше начин да не разбере какво се крие под тези панталони.

— Не мога да се успокоя — яростно извика тя, като му обърна гръб. Напрежението й се смеси със страх. Не от него, а от нея самата, от собственото й тяло. Останала без дъх, Ан обгърна раменете си с ръце и навлажни изсъхналите си устни, мислейки с ужас, че в този момент Дом навярно вече сваля и панталоните си.

— Вече си ме виждала без дрехи — каза той развеселено.

Когато ръката му я докосна по рамото, Ан подскочи като ужилена. Не беше чула кога се е приближил до нея.

— Отпусни се — промълви Дом е гальовния тон, с който успокояваше конете си. — Спокойно, Ан, аз не хапя.

Тялото й се бе вдървило. Дом обхвана е длани раменете й и внезапно зъбите му се впиха нежно в меката част на ухото й.

— Освен ако ти сама не пожелаеш — промърмори той е нисък, прелъстителен глас, като я засмука лекичко.

Обзе я огнено желание. Слабините й пламнаха.

Тя се отскубна от прегръдката му и се обърна с лице към него. Огромна грешка! Въпреки че Дом все още беше по панталони, предницата им бе издута до пръсване. Ан се изчерви и бързо отклони поглед встрани, но само след миг очите й отново се приковаха в него, неспособни да се отместят.

— Ти си играеш е мен! — обвинително извика тя.

— Вярно. — Погледът му се спусна към тръпнещата й гръд. — Нима играчките не са неотменима част от всяка една игра?

Ан го зяпна объркано.

— Не… не разбирам. — Думите му имаха скрит, интимен смисъл, който тя се боеше да разгадае.

— Ще разбереш. — Усмивката му бе изкусителна, мамеща. — Ела.

Ан изтръпна.

— Ела — повтори той със заповедническа нотка в гласа.

Тя се поколеба, разкъсвана между мисълта, че бе приела абсурдното му предложение и нежеланието си да играе подобна игра с него. Между дивото желание и дивия страх.

— Ела тук, Ан.

Скръстила ръце като щит пред гърдите си, Ан най-после се реши и се приближи до него. Дом прокара палец по бузата й.

— Недей — промълви едва чуто тя — молба, която всъщност не желаеше да изрича.

— Ш-ш-ш. — Пръстът му се плъзна по шията й. Ан трепереше цяла и дишаше тежко, стиснала здраво бедра. Беше ужасена.

Как бе възможно да я кара да го желае толкова лесно, толкова бързо, с толкова малко?

Дом, изглежда, бе разбрал това.

— Отпусни се, Ан — промълви той.

— Н-не. — Езикът й отново облиза пресъхналите й устни.

Дом я гледаше усмихнат. Пръстът му погали изпъкналата й ключица. Без да съзнава, Ан бе вперила очи в устата му с мисъл за неговите огнени целувки. Сетне Дом плъзна палеца си още по-надолу. Тя настръхна. Знаеше докъде ще стигне и отчаяно копнееше по-скоро да докосне гърдите й. И едновременно с това също толкова отчаяно копнееше да не го прави.

Пръстът му се спусна по голата кожа над ризата й, обходи дантеления ръб и слезе още по-ниско, под заоблената извивка на гръдта й. Ан прехапа устни, за да не извика, обзета от неистово желание да притисне гърди към ръката му. Внезапно палецът му погали настръхналото връхче на зърното й. От гърлото й се изтръгна сподавен стон. Погледите им се преплетоха.

Беше рай. Беше ад.

— Ан… — Челюстта му бе стисната здраво. Златистите му очи горяха. — Отпусни се. И двамата знаем, че го искаш. — Той отново погали зърното й.

Ан поклати глава, неспособна да произнесе и дума. Пръстът му продължаваше да я изтезава.

— Лъжкиня — прошепна Дом.

Тя облиза устни.

— Стига.

— Защо? — Дланта му покри нежно гърдата й. — Сключихме сделка, не помниш ли? — Той наведе глава и докосна зърното й с върха на езика си през тънката риза. Ан изстена.

Дом продължи да я гали е език. Тя затвори очи и сплете отчаяно пръсти. Обливаха я вълни на все по-голяма и по-голяма наслада. Наслада, срещу която не бе способна да се съпротивлява. Изведнъж Дом рязко дръпна ризата й надолу до кръста и жадно засмука зърното й.

— Дом! — извика Ан. Ръцете и се вдигнаха сами и притиснаха главата му към гръдта й.

Той се засмя дрезгаво.

А когато най-после вдигна глава, Ан вече не можеше да се държи на краката си. Ако Дом не я бе прихванал, щеше да се строполи отмаляла на земята.

Тя отвори очи и срещна погледа му. Дишаше тежко, той също. Възбуденият му, твърд член се притискаше към корема й и я изгаряше през фината коприна на кюлотите й. Ан не можеше да помръдне, не можеше да проговори.

— Да — каза с подрезгавял глас Дом. — И аз се чувствам така.

Наклони глава и впи устни в нейните в продължителна, страстна целувка. Сетне я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Преди още гърбът й да докосне матрака, устните му отново на мериха зърното й — влажни, горещи, смучещи, хапещи. Ан заскимтя, застена, закрещя.

Дом се засмя победоносно.

— Докосни ме, Ан — заповяда той, като се наведе над нея.

Онемяла, Ан се взря в премрежените му очи. В главата й имаше една единствена ясна мисъл: беше се съгласила да прави всичко, което той пожелае, и сега разполагаше с прекрасно извинение да го докосва, както толкова отдавна копнееше. Тя плъзна длан по гърдите му и притисна лекичко изпъкналите му мускули.

Дом изпъшка.

Ръката й се спусна по-надолу — първо по ребрата, а после и по стегнатия му, плосък корем. Очите му рязко се отвориха.

— Да — промълви той. Погледът му потъмня. — По-надолу — Ан разбра. Очите й се разшириха. Ръката й застина. — Докосвай ме, сладка моя — нареди Дом. Сетне тонът му се промени. — Моля те, Ан.

Ан престана да разсъждава. Водена сякаш от самия сатана, тя плъзна ръка надолу и още по-надолу — по коравата като камък издутина под меките панталони.

Дом отметна глава назад. Ръката му се стрелна надолу и притисна здраво дланта й към пениса си.

— Господи! — изпъшка той. По слепоочията му беше избила пот. Ан бе омагьосана от вълшебния допир до възбудения му член, от тялото му, извито като дъга над нея. Замаяна от мисълта, че е способна да му причини всичко това.

Останала без дъх, тя протегна другата си ръка и го погали по гърдите. Дом отвори очи и за миг двамата се взряха един в друг.

В следващия миг той вече разкопчаваше припряно панталоните си. Ан не можеше да отмести поглед. Пенисът му бе като масивна скала от изопната плът с грамадна, налята до пръсване глава. Дом изрита панталоните на пода и разтвори бедрата й с колене.

Ан го желаеше. Неистово.

— Виж какво правиш с мен — каза той, коленичил между краката й. После сграбчи кюлотите й и ги разкъса.

Обзета от някакъв примитивен, първичен порив, Ан протегна ръце към него. Дом разтвори бедрата й още по-широко. И вместо да проникне в нея, наведе глава и пое клитора й между устните си.

Тя изстена.

Дом погали с език натежалите й, набъбнали срамни устни, сетне го плъзна между тях и започна нежно да я смуче. Ан се замята, стенейки от удоволствие. Той се спря за миг и като че ли се усмихна, опрял устни до нея. После я лизна лекичко с върха на езика си. Тялото й се изопна назад. От гърдите й се изтръгна силен, дълбок вик. Но преди да е полетяла надолу от висините на неземната наслада, устните му отново се впиха в нея.

— Дом! — възкликна тя. Искаше да го отблъсне и в същото време да го притисне още по-плътно към себе си.

— Не сме свършили, Ан.

Пръстите му се плъзнаха дълбоко в нея, изкусният му език продължаваше да я гали жадно. Ан впи пръсти в тила му. Тялото й се тресеше. Имаше чувството, че се издига високо нагоре, понесена от пламъците на огромен, вилнеещ огън.

— Не още — каза Дом, като се намести отгоре й.

Ан изхлипа. Ноктите й се забиха в раменете му, задраскаха по гърба му.

— Моля те — простена тя.

За част от секундата на лицето му трепна усмивка — напрегната, триумфална. Устните му се впиха в нейните и ги принудиха да се разтворят. Ан отвърна на целувката му със същата жар.

Дом се откъсна от нея.

— Ан! — Беше нещо средно между стон и смях. Надигна се на лакти над нея. Мускулите на ръцете му се издуха. Усмихнат, той внезапно се раздвижи. Набъбналата глава на пениса му потърка овлажнелия й клитор.

Ан извика.

— Да, сладка моя, знам — измърмори Дом и бавно се отпусна върху нея.

Съзнанието й бе започнало да потъва в черен мрак, сред който проблясваха ярки звезди. Тялото й се мяташе неудържимо по леглото.

— Д-дом!

— Знам, знам — нежно промълви той. — Хайде, Ан. Хайде.

Пенисът му се бе превърнал в инструмент за жестоки, сладостни мъчения. От гърлото й отново се изтръгна дълбок стон. Тогава Дом се наведе и нежно засмука гърдата й.

Ан изкрещя. Тялото й се разтърси в оргазъм.

В същия миг членът му я прониза като нож. Бързо, яростно. Ан заплака, понесена от нова, още по-мощна вълна на удоволствие. Ритъмът на тласъците му се ускори:

— По дяволите! — изпъшка измъчено Дом до ухото й. — Не мога повече. — Устните му отново намериха нейните.

Ан отвърна на целувката му и когато пенисът му отново потъна дълбоко в нея, тя бе тази, която разтвори устните му, която сплете език с неговия, копнеейки да поеме в себе си колкото може повече от негова го приеме целия. Тялото му се разтърси. Ан го засмука още по жадно. От устните му се изтръгна подобен на ридание звук. Беше нейното име.

Ан усети, че се унася в сън. Но точно тогава Дом отмести ръката си от кръста й и се надигна. Това тутакси я разбуди.

Започваше постепенно да идва на себе си… и да осъзнава какво се бе случило току-що и каква бе собствената й роля в него. Очите й се отвориха широко.

Дом седеше до нея и се взираше мрачно в тъмната стая.

Ан също се надигна предпазливо, пресегна се към одеялото и се зави плътно с него чак до брадичката. Лицето й започна да се изчервява. Беше малко късничко да проявява свенливост и тя дяволски добре го знаеше.

Дом се извърна и я погледна.

Тя почувства как бузите й пламват. Не каза нищо.

Погледът му беше напрегнат и сериозен. И напълно непроницаем. Ан нямаше представа за какво мисли. Сърцето й запърха като подплашена птица. Тя погледна крадешком към заключената врата. Дали Дом наистина възнамеряваше да остане в тази стая с нея цяла седмица? Знаеше, че това би я унищожило окончателно, но въпреки това самата мисъл я изпълваше със сладостен трепет.

Внезапно Дом се наведе и я целуна — продължително и ненаситно. Когато вдигна глава, в зениците му светеше ярост.

— Не знам какво, по дяволите, става тук, но нещо става, Ан.

Ан не смееше да отрече. Не смееше и да се съгласи.

— Но в момента не ме и интересува — каза той и взе лицето й в шепи. — Искам да те любя цяла нощ.

Докато я целуваше отново, през съзнанието й мина мисълта, че би трябвало да се съпротивлява или поне да се престори, че се съпротивлява. Но какъв смисъл имаше, след като така или иначе му дължеше цяла седмица на пълно подчинение? И след като Дом вече бе успял отново да разпали у нея огъня на страстта, който бързо поглъщаше цялото й същество?

Той я притисна обратно към леглото. Устните и ръцете му отново затърсиха тялото й.

 

 

Ан се разхождаше навън. Сама.

Слънцето светеше ярко и разпръскваше с лъчите си пухкавите облачета по небето. По нищо не личеше, че през нощта е вилняла страховита буря. Ан беше без шапка и лекият бриз рошеше косата й и измъкваше от кока й малки кичури, които я галеха по лицето. Носеше лека връхна дреха и бе пъхнала ръце в джобовете й. Беше почти обяд. Ан се бе успала — имаше защо.

При самата мисъл за това бузите й се изчервиха.

При самата мисъл за това сърцето й запърха. И дори се опита да запее.

Тя се помъчи да потисне въодушевлението си. Беше прекарала нощта с Дом, за да изпълни своята част от странната им сделка. За да може той да си отиде от Уейвърли Хол и от нея. Единствено по тази причина. Но колкото и упорито да се опитваше да се убеди в това, Ан усещаше необичайна възбуда. Къде ли беше Дом? От Томас бе узнала, че сутринта е отишъл да язди. Изобщо не беше разбрала кога е станат от леглото.

Припомни си как я беше изиграл. Оказа се, че вратата на спалнята въобще не е била заключена. На сутринта Ан научи, че ключалката е повредена и че не е използвана от години.

Трескаво напрежение скова тялото й. Щеше да помни изминалата нощ до края на дните си. Противно на очакванията й, Дом не бе поискал от нея кой знае какво. Всъщност през по-голямата част от нощта той я бе целувал, докосвал, галил, изобщо — беше доставял удоволствие на нея, сякаш не можеше да й се насити.

Сякаш беше влюбен в нея.

Ан побърза да пропъди тази мисъл от главата си. Не биваше да забравя последните четири години. Не биваше да забравя, че Дом беше изпечен женкар. И преди всичко не биваше да забравя, че тя притежаваше нещо, което той също искаше да притежава. Уейвърли Хол вероятно бе много по-силен афродизиак от тялото й.

Но някъде дълбоко в съзнанието й един тъпичък глас не преставаше да я обърква е хиляди „ами ако…“. Ами ако Дом наистина я желае толкова силно? Ами ако наистина я обича?

Ан се спря до една ниска ограда, зад която кротко пасяха два коня. Не трябваше да си позволява подобни опасни мисли. Трябваше да остане здраво стъпила на земята и никога повече да не повтаря грешките си. Трябваше да помни какво иска, защо всъщност се намира в Шотландия, в замъка Тавалон. А това, което искаше, бе Дом да устави Уейвърли Хол — и нея самата — на мира.

Един от конете вдигна глава и изпръхтя.

— Здравей, момчето ми — тихо каза тя.

Конят стоеше неподвижно и се взираше в нея с огромните си, блестящи очи. Ан се приближи до него. Жалко, че нямам под ръка ябълка или някое друго лакомство, помисли си тя, като се облегна на оградата. И внезапно си спомни за скъсания ремък, който двете е Бел бяха открили в сандъка й.

Кожата й настръхна. Не можеше да си представи защо някой би искал да й напомни по такъв начин за инцидента с Блейз. В тази идея имаше нещо зловещо. Колкото и да бе сигурна, че всичко е само шега, Ан усещаше смътна тревога.

Защо някой би искал да я разстрои, като й припомни злополуката, която за малко не се бе оказала фатална за нея? Нима някой се опитваше да я сплаши? Не, това бе пълен абсурд. Явно ставаше въпрос просто за някаква нелепа, глупава шега. При все това тя потръпна.

Решена да насочи мислите си в по-приятна посока, Ан се огледа наоколо. Замъкът Тавалон беше обграден от пусти хълмове, по които на много места се виждаше оголен камънак. Все още мокри от нощната буря, някои от тях бяха забулени в сянка, а други блестяха, окъпани в слънчева светлина. На изток от замъка се простираше безбрежното индигово-синьо Северно море. От Дом нямаше и следа. Тя изпита завист към него. Денят бе прекрасен за езда.

Обзе я трепетна възбуда. Защо да не го последва? След миналата нощ той едва ли щеше да има нещо против нейната компания. Бездруго му бе обещала да прекара цялата седмица е него, нали? Освен това наоколо бе пълна пустош — значи можеше да язди по мъжки.

Ан забърза към замъка, за да смени дрехите си. Няколко минути по-късно, облечена в тъмносив костюм за езда и възседнала един едър сив жребец, тя вече се отдалечавайте от самотния червен замък и от бруленото от вятъра море.

 

 

Не е възможно да съм се загубила, каза си Ан. На тръгване беше решила нито за миг да не изпуска замъка от очи. Но някак си се бе случило така, че първата камениста пътека, която хвана, я бе отвела до втора, сетне до трета и така идеята й да язди право към върха на най-близкия хълм се бе оказала неосъществима. Хълмовете бяха осеяни с твърде много скали и нямаше начин човек, яхнал хубав кон, да се изкачи по който и да е от тях направо. Затова се бе наложило Ан да следва многобройните пътеки, които ги пресичаха нашир и надлъж.

Тя спря коня и се огледа на всички страни. Отвсякъде я обграждаха вълнисти хълмове и остри зъбери. Право пред нея бе синьото море, в което се отразяваше блясъкът на слънчевите лъчи. Но червената кула на замъка Тавалон не се виждаше никъде. По гръбнака й пробягнаха тръпки.

Дом също не се виждаше никъде. Как изобщо бе могла да си помисли, че ще успее да го открие сред тази необятна пустош?

Всъщност, като изключим няколко овце и една врана, Ан не бе съзряла жива душа.

Тя се поколеба. Налагаше се да се върне обратно по пътя, по който бе дошла. На идване се бе старала да върви все вдясно. Навярно нямаше да е много трудно да се добере до замъка, въпреки ужасното си чувство за ориентация.

Въпреки това Ан продължаваше да стои на едно място. Размърда се неспокойно на седлото. Не можеше да определи със сигурност дали безпокойството й идва от това, че се бе загубила, или от нещо друго. Кожата на тила й беше настръхнала. Имаше чувството, че вече не е сама. Сивият й жребец изпръхтя.

Внезапно я обзе натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Сега вече беше убедена, че не е сама.

Но това бе нелепо. Защото ако наистина наблизо имаше някой, то този някой не можеше да е друг, освен Дом, а Дом веднага би й извикал. Ан направи малко кръгче наоколо с коня си. Но не видя никого — само слънцето, небето, морето и безкрайната верига от каменисти хълмове и голи, зъбести ридове.

Дом навярно вече се бе прибрал у дома. Разочарована, тя обърна коня в посоката, от която бе дошла, и го пришпори в лек тръс. И отново изпита влудяващото усещане, че е наблюдавана.

Нечий поглед просто прогаряше гърба й.

Конят изпръхтя още веднъж, наострил уши.

Сърцето й се сви от уплаха. Стори й се, че на един от хълмовете недалеч съзира някакъв ездач. Но се оказа, че се е заблудила — беше просто игра на слънцето и сянката. Не беше ездач; беше съвсем сама. Обзе я облекчение. Беше се уплашила като истинска глупачка.

— Хайде да се прибираме, приятел — каза тя на своя кон. — Стига с тези глупости.

И вече се канеше да продължи напред, когато иззад един от заоблените каменни блокове на хълма се появи тъмна фигура. Ан замръзна на мястото си.

Този път нямаше никакво съмнение, че това е ездач. Ездач, който се намираше на около половин миля зад нея.

— Дом — неуверено измърмори тя и след известно колебание махна с ръка. Но ездачът внезапно изчезна зад каменната ограда, която разсичаше хълма — толкова внезапно, колкото се бе появил.

Но… но Дом трябваше да я е видял. Сигурно я бе последвал с надеждата да я настигне. Защото този ездач беше Дом, нали? Ан изчака, но той не се показа отново. Тревогата й растеше с всеки изминал миг. Сърцето й се блъскаше уплашено в гърдите. Ако ездачът беше Дом, досега трябваше вече да е при нея. А ако не беше Дом, тогава кой беше? И защо я следеше? Защо я наблюдаваше?

Ан рязко смушка коня си е пети и той се понесе напред в лек тръс, после в по-бърз. Може би се държеше като страхлива глупачка, но ако някой я нападнеше, нямаше кой да й се притече на помощ. Тя погледна назад и отново видя ездача и кестенявия му кон. Вече препускаше по нейната пътека… и като че ли се стараеше да не увеличава, но и да не скъсява разстоянието помежду им.

Уплашена, Ан пришпори жребеца си още по-силно. Другият ездач също увеличи скоростта, запазвайки дистанцията.

Тя шибна коня с камшика си. Животното препусна в галоп по стръмната, тясна и лъкатушеща пътека. Ан хвърли бърз поглед през рамо. Но ездачът за пореден път беше изчезнал.

Тя забави ход, обляна в пот. Осъзна, че стиска юздите като обезумяла, но пръстите й просто отказваха да се отпуснат. Като светкавица през ума й отново мина спомена за скъсания ремък. Някой го бе сложил нарочно в сандъка с дрехите й, но защо? Такова зловещо напомняне за инцидента с Блейз и за срещата й очи в очи със смъртта — при това поставено така, че да няма начин да не го открие.

Точно като обгорялата роза на възглавницата й, която бе зловещо напомняне за внезапния пожар в спалнята й.

Жребецът ненадейно се препъна и Ан едва не отхвръкна от седлото. Осъзна, че ако не успокои крачка, може да претърпи нова злополука, не по-малко опасна от предишната.

Беше започнала да диша бързо, на пресекулки. Всичко това са само развихрени фантазии, каза си тя и се огледа. Ездачът беше изчезнал. Наоколо нямаше никого.

Ан се укори за собствената си глупост. Смешно бе да си миели, че някой иска да я уплаши или да й стори зло. Абсурдно бе дори за миг да й хрумне, че пожарът в спалнята и пощръклелият кон са били нещо друго, освен случайни злополуки. И че човекът, скроил глупавите номера с розата и ремъка, който и да бе той, храни някаква омраза към нея.

Злополуките бяха чиста случайност.

Никой не искаше да я плаши. Или пък да й причини зло.

Тя нямаше врагове.

Освен това никой не я преследваше… вече.

Случката преди малко също бе чиста случайност, която глупавото й въображение бе раздуло прекалено много.

В този миг за нейно огромно облекчение пред нея изникна червената каменна кула на замъка Тавалон, която се открояваше ярко на фона на ясното небе и на блестящото индигово море.

Ан пришпори коня си напред и облиза напуканите си устни. Дишането й започна да се успокоява. Все пак тя хвърли един последен поглед през рамо… и изтръпна. На самия ръб на един от високите скалисти зъбери зад нея се очертаваше тъмния силует на самотен ездач.