Бренда Джойс
Скандал (32)

31

Ан се взря в очите му и тутакси разбра с абсолютна увереност, че той е човекът, който се опитва да я убие.

Ужасът я парализира. Не можеше да помръдне, не можеше да диша.

Постепенно обаче съзнанието й започна да функционира.

— Защо? — прошепна тя. — Защо, Патрик?

— Какво „защо“, Ан?

Гърлото й беше ужасно пресъхнало.

— Защо направи всичко това? Ти си бил, нали? Ти си този, който ме дебнеше, който ме плашеше, който се опитваше да ме убие!

Погледът му бе напълно непроницаем.

— Никога не бих ти сторил зло, Ан. Трябва да ми повярваш.

Ан трепереше като лист.

— Можех да умра, ако огънят в стаята ми се бе разгорял, Патрик! Можех да си строша врата, когато Блейз стана неуправляем! Очевидно е, че ме ненавиждаш, Патрик, но бога ми, защо?

— Не те мразя — яростно извика Патрик. — Не съм направил нито едно от тези неща. — Той се озърна нервно, сякаш се боеше от нещо или от някого, и добави с груб, безкомпромисен тон: — Хайде, тръгваме.

Сетне я сграбчи здраво за ръката и я повлече към пътеката, където кротко пасеше конят му. Ан се дръпна стреснато.

— Не. Къде ме водиш? Какво си намислил?

Патрик се завъртя рязко с лице към нея.

— Защо не ми вярваш? Никога не бих те наранил! — Крещеше като обезумял. — Аз те обичам, Ан!

Тя поклати глава. Сърцето й туптеше на огромни, уплашени подскоци.

— Това не е любов, Патрик. Сигурно страшно много ме мразиш, за да желаеш смъртта ми.

Той я разтърси с все сила.

— Не желая смъртта ти. Убиецът е твоят съпруг, Ан, не аз.

Ан понечи да възрази, но бързо се овладя. Трябваше да е луда, за да му противоречи. Но какво можеше да стори? Беше ужасена. Въпреки настояванията на Патрик тя знаеше, че животът й е в опасност.

— Да вървим, Ан — решително каза той.

Но преди да успее отново да я повлече към коня си, в гъсталака над главите им се чу пращене на съчки и шум на листа и пред очите им се появи Дом, който се спускаше пешком по склона.

— Ан! — извика той и се затича, пързаляйки се, към нея.

Ан се закова на място. Сърцето и заби още по-бързо. След миг Дом беше вече при тях. Патрик пристъпи пред нея.

— Върви си, Сейнт Джордж — каза той почти дружелюбно. — Тя не те иска. Защото знае какво представляваш — едно презряно копеле, жалък убиец. Ан идва с мен.

Ан направи един-единствен безуспешен опит да се отскубне от него и се отказа. Погледът й срещна погледа на Дом и видя предупреждението в очите му. Дом искаше от нея да не мърда, искаше да се оправи с Патрик сам.

Но Патрик забеляза мълчаливата размяна на погледи помежду им и в зениците му светнаха яростни искри.

— Господи, не мога да повярвам! Ти продължаваш да го обичаш?! Въпреки всичко, което ти стори, въпреки че ясно показа истинската си същност?!

Ан с мъка се въздържа да не кимне утвърдително.

— Патрик, защо не пуснеш Ан? Знам, че не искаш да й сториш нищо лошо. Тя е твоя приятелка.

— Не! — Ръцете му бяха свити в юмруци. — Ти имаше своя шанс да я спечелиш, Дом, но вече го проигра. Веднъж поне нещата да не се подредят така, както ти се иска на теб. Веднъж поне да са в моя полза.

Дом не помръдна. Беше застанал нащрек, с широко разкрачени крака, и не отместваше поглед от Патрик.

— Много неща не са подредени така, както ми се иска, Патрик — каза той с утешителен тон. — Както сам изтъкна, напоследък се превърнах в презряно копеле и бях обвинен в убийство.

Патрик се задъхваше от гняв.

— Да, но въпреки това си наследник на Ръдърфорд. Още не мога да го повярвам. Мислех, че този път най-после ще се сринеш от високо, ще бъдеш размазан. Но ти пак не падна по гръб, сякаш имаш девет живота като котките.

Ан дишаше тежко. Погледът й непрестанно се местеше от разяреното лице на Патрик към спокойното, непреклонно лице на Дом. Знаеше, че ако вниманието на Патрик по някакъв начин бъде отвлечено, навярно ще успее да се отскубне от него и да изтича при Дом.

— Не можеш да принудиш Ан да дойде с теб против волята си — меко каза Дом. — Да тръгваме. — Това беше заповед, макар и произнесена тихо. Той се обърна към Ан. — Ела, Ан.

Тя се поколеба за миг. И в следващия миг Патрик я стисна още по-силно и я дръпна плътно до себе си.

— Ан остава с мен. Цели четири години съм чакал този ден, Дом. — Лицето му бе придобило свирепо изражение. — От четири години чакам Ан да те напусне, да предпочете мен пред теб.

Ан не помръдваше. Дом също.

— Искам тя да се разведе с теб — добави Патрик.

— Никога няма да й дам развод — тихо каза Дом. — Виж, Патрик, не те обвинявам за това, че си се влюбил в съпругата ми. А сега защо не ми подадеш оръжието, което криеш във вътрешния си джоб?

Ан извика ужасено.

— Не. — Патрик се обърна към нея. — В ръката му изневиделица се бе появил малък пистолет. — Ще продължаваш ли да го обичаш, когато бъде просто един призрак, Ан? Кога ще ми дадеш шанс, истински шанс? Кога ще погледнеш на мен като на мъж, истински мъж?

— Не, недей — прошепна тя, уплашена до смърт за живота на Дом. — Не, аз… аз не го обичам, наистина не го обичам и… ще го напусна, Патрик, обещавам! Моля те, дай пистолета на Дом! — Гласът й бе прегракнал.

— Лъжеш — изкрещя Патрик. — По дяволите, Ан, та все още го обичаш и лъжеш! — Внезапно той насочи пистолета срещу Дом.

— Не! — изпищя Ан.

Дом го гледаше втренчено.

— Не прави това. Ние с теб сме приятели. Аз ти спасих живота, когато бяхме в Кеймбридж — каза той тихо. — Помниш инцидента с онази лодка, нали?

— Не сме никакви приятели! Вече не сме, никога няма да бъдем. Не и откакто я има Ан! И не давам и пет пари за това, че си ми спасил живота! — избухна Патрик.

— Свали оръжието — каза Дом.

— Моля те, свали оръжието — прошепна Ан.

— Ще се омъжиш ли за мен? — обърна се към нея Патрик. — Можем да избягаме далеч от тук, Ан. В чужбина, където ще е все едно дали си разведена или не. Никой няма да знае истината. Ще го напуснеш ли, за да се омъжиш за мен?

Ан знаеше, че трябва да приеме. Патрик беше изпаднал в истинско умопомрачение. Тя погледна към Дом, видя мълчаливото съгласие в очите му и кимна бавно.

Но Патрик отново бе видял и разбрал онова, което си бяха казали без думи.

— Бъди проклета! — извика той, като се завъртя с лице към нея. Сега пистолетът му бе насочен право в гърдите й.

Тя изпищя.

В същия миг Дом се хвърли изотзад към Патрик.

Патрик се извърна. Едновременно с това проехтя изстрел. Дом се стовари върху Патрик и го повали по гръб на земята. Двамата мъже се вкопчиха в свирепа схватка. Ан видя кръв, но не можеше да разбере чия е. Пистолетът гръмна отново и този път Дом се отпусна безжизнено по гръб. Главата му се завъртя на една страна.

Ан се вледени от ужас. Патрик бавно се изправи на крака. Целият беше оплискан с кръв, но Ан не забеляза това. Виждаше само Дом, на чиито гърди бързо разцъфваше ярко алено петно.

Тя изтича до него, коленичи и сграбчи лицето му в длани. Беше топло. Клепачите му трепнаха.

— Дом! Божичко, не! — извика Ан, наведе се и долепи буза до гърдите му. За нейно огромно облекчение сърцето му биеше силно и равномерно. Куршумът бе попаднал в горната част на гърдите му, между ключицата и подмишницата. Разтреперана, тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към Патрик, полагайки усилия да скрие яростта си.

Той обаче изглеждаше напълно шокиран. В сърцето й трепна плаха надежда.

— Той се нуждае от лекар. Патрик, иди да доведеш лекар.

Но Патрик не помръдна. Беше се вторачил в Дом с пребледняло като платно лице.

— Господи! — промълви той с разширени от ужас очи. — О. Господи! Ще умре ли?

— Трябва ни лекар! — извика Ан, като съблече е отсечени, гневни движения ватирания си жакет и го притисна към раната на Дом. — Патрик, Дом ще умре. Може би вече умира. — В очите й набъбнаха сълзи. — Моля те, доведи лекар!

Внезапно Патрик се свлече на колене до Дом, чиито клепачи продължаваха да трептят безпомощно.

— О, Боже — прошепна той с насълзени очи. — Какво направих?!

— Дом, Дом! — извика Ан и притисна жакета още по-плътно към раната. Нямаше смелост да го отмести и да провери колко силно е кървенето. — Чуваш ли ме? Дом, любими, ще се оправиш.

Дом изпъшка. Очите му бавно се отвориха. Ирисите му бяха станали огромни, разфокусирани.

— Няма да умреш — разпалено продължи Ан. — Върви да доведеш лекар и няколко слуги, Патрик. Веднага!

Патрик скочи на крака. Беше блед като мъртвец. Без да каже и дума, без да й даде какъвто и да е знак дали я е чул или разбрал и какво възнамерява да прави, той захвърли пистолета и изтича при коня си. Сетне се метна на седлото, пришпори жребеца в галоп и изчезна, оставяйки Ан и Дом сами.

Сърцето на Ан се бе свило от страх. Паниката заплашваше да я погълне. Тя си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Ами ако Патрик бе решил просто да избяга?

— Ан…

Ан сведе очи към Дом. Лицето му бе придобило призрачен сив цвят. Но сега погледът му вече бе фокусиран.

— Ще се оправиш — каза тя и се помъчи да се усмихне.

— Лошо ли съм ранен?

Ан облиза устни.

— Не знам. Има много кръв. Но раната изглежда по-близо до рамото ти, отколкото до сърцето. — Едва успяваше да говори. Знаеше, че ако Дом умре, тя също ще умре, защото никога нямаше да може да понесе смъртта му.

По слепоочията му бе избила пот.

— Аз ще държа жакета притиснат към раната. А ти свали фустата си и я разкъсай на ивици, за да ме превържеш. — Докато стигне до края на второто изречение, той вече беше останал без дъх. Гласът му бе едва доловим.

— Не говори. Пази силите си. — Тя постави ръката му върху жакета си и я притисна. Прилошаваше й, като го гледаше как полага усилия да спре изтичането на собствената си кръв. — Не знам дали Патрик отиде за лекар или не.

Дом не отговори. Лицето му беше обляно в пот. Отново бе пребледнял, очите му бяха затворени. Но продължаваше да притиска жакета й към раната си.

Ан се изправи и съблече фустата си. Платът беше много здрав, но тя успя да го разкъса, обзета от прилив на нечовешка сила. Погледна към Дом и видя, че я наблюдава.

— Не се тревожи. Няма да умра. — Гласът му като че ли звучеше малко по-укрепнал.

Ан успя да се усмихне, макар и отпаднало.

— Помогни ми да седна.

Тя коленичи и го повдигна внимателно. Лицето му беше изопнато от напрежение и от усилията, които полагаше, за да не изстене от болка. Ан махна жакета от раната и тя тутакси започна отново да кърви обилно. Под задъханите, едва доловими напътствия на Дом тя успя да го превърже колкото можеше по-бързо. После му помогна отново да легне по гръб, като положи жакета си под главата му вместо възглавница.

Очите му бяха затворени, а лицето му бе станало още по-сиво от преди.

Ан го погали по челото. Сълзи на страх и безпомощно отчаяние напълниха очите й. Къде е Патрик, питаше се тя. Молеше се да е отишъл за помощ, каквато и да е помощ.

Сенките се удължиха. Ан се опита да определи от колко време седи тук в очакване, молейки се Дом да не умре, но нямаше представа дали е от петнадесет минути или от час. Всяка минута й се струваше цяла вечност. А Дом бе изпаднал в безсъзнание.

Превръзките бяха станали яркочервени.

Изведнъж се чу тропот на препускащ кон. Не, коне, Ан скочи на крака. По пътеката се зададе жребецът на Патрик, следван от други два коня с ездачи на гърба. Малко по-назад идваха още хора.

— Слава Богу! — извика тя, разпознала Бенет и Вериг.

— След нас идват ратаи с носилка — каза Бенет, като скочи от коня си. — А един ратай отиде да повика лекаря.

Ан едва не припадна от облекчение. Сетне се обърна и видя, че Патрик е коленичил до Дом. Плачеше.

— Не умирай — прошепна той. — Никога не съм искал да те убия. Дом… аз те обичам повече от родните си братя. Господи, моля те, не умирай.

 

 

Ан не можеше повече да сдържа страха си и лекарят се бе принудил най-безцеремонно да я изгони от стаята на Дом. Сега тя крачеше напред-назад пред вратата, притиснала към очите си подгизналата от сълзи кърпичка, молеше се за живота на съпруга си и се разкайваше горчиво за всички конфликти, за цялото неразбирателство и отчуждение помежду им. Патрик седеше на едно канапе, хванал лицето си в шепи.

И независимо от онова, което бе сторил, Ан изпитваше съжаление към него.

Той усети погледа й и за пръв път, от половин час насам вдигна глава.

— Сигурно съм полудял.

— Да.

— Никога нямаше да те нараня, Ан. Исках само да се оженя за теб. Да те открадна от Дом.

Ан реши да не му напомня, че действията му биха могли да я наранят доста сериозно, дори да я убият. Въпреки че Патрик упорито отричаше, тя и за миг не се съмняваше, че тъкмо той е подпалил спалнята й и е отровил Блейз.

— Към Дом ли е насочена омразата ти, Патрик? Мислех, че сте приятели още от деца.

— Аз не го мразя. — По бузата му се търкулна сълза. — Но цял живот съм живял в сянката на Дом. Не можеш да си представиш какво означава това. Когато ви видях заедно в Шотландия, нещо в мен се преобърна. Чак сега си давам сметка за това. Но не мисля, че бих могъл да продължа да живея, ако Дом умре. Ще се самоубия.

— Нищо подобно няма да направиш — сряза го Ан. За пръв път осъзнаваше колко е слаб всъщност. — А и Дом няма да умре.

— Защо лекарят се бави толкова? — попита нервно той.

Тя си задаваше абсолютно същия въпрос. Миг по-късно вратата на спалнята се отвори и на прага се появи Бенет. Изглеждаше изтощен.

— Доктор Коб каза, че вече можете да влезете, милейди. Негово благородие дойде в съзнание.

Ан се втурна покрай него е разтуптяно сърце и влетя в стаята. Не видя нито Вериг, който шеташе покрай леглото на господаря си, нито лекаря, който прибираше превръзките и лекарствата си. Виждаше единствено Дом. Той бе седнал в леглото, завит до кръста. Гърдите му бяха голи. Раната му бе превързана с нова, чисто бяла превръзка, а лицето му вече не беше с онзи мъртвешки сивкав цвят.

Тя се спусна към него. Краката й сякаш не стъпваха по земята.

— Дом!

Дом впери поглед в нея.

— Добре ли си?

Очите й се наляха със сълзи.

— Аз? — Ан се засмя нервно и приседна до него. Ръцете им се сплетоха. — Ти си простреляният, скъпи, не аз.

Погледът му потъмня.

— Това гальовно обръщение ми харесва, Ан.

Тя навлажни устни.

— Дом, ако беше умрял… — Беше толкова развълнувана, че не успя да продължи.

Дом я погали по бузата със здравата си ръка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ме обичаш, Ан?

Ан кимна, все още неспособна да говори.

Сега и в неговите очи се появи подозрителна влага.

— Когато разбрах, че Патрик има връзка с Бел — Колдуел ме информира за това снощи, — веднага проумях, че той е човекът, който се опитва да ти стори зло. Именно страхът за теб ме доведе тук, Ан. Никога през живота си не съм се страхувал повече, отколкото когато научих, че Патрик също е потеглил за насам. — Ръцете му уловиха нейните. — Не разбирам какво е станало с Патрик — каза той. Гласът му се прекърши.

Ан трепна. Спомняше си как Патрик и Дом обичаха да препускат заедно из хълмовете, когато тя бе само едно вятърничаво единадесетгодишно момиченце. И двамата бяха буйни, красиви и наперени младежи и всички неомъжени дами околността си бяха загубили ума по тях. Спомняше си разказите на Патрик за лудориите, които са вършили заедно в Кеймбридж. По онова време Дом и Патрик бяха неразделни.

— Аз също не разбирам — призна Ан след дълго мълчание.

Двамата се взряха един в друг. Сърцето й се бе свило от болка — болеше я за Дом, за предателството на някогашния му най-добър приятел.

Тя се изправи, изпрати лекаря и Вериг до вратата и тихичко попита:

— Как е съпругът ми?

Той кимна успокоително.

— Няма защо да се тревожите, лейди Ан. Съпругът ви е млад и силен и до ден-два ще бъде отново на крака. Дотогава обаче не бива да мърда от леглото. Утре ще мина, за да проверя как върви възстановяването му.

— Благодаря ви — промълви Ан, като стисна ръката му. После се върна при Дом.

— Патрик не е зъл човек — каза той с нотка на гняв в гласа си. Преди тя да успее да отвърне каквото и да било, откъм отворената врата долетя гласът на Патрик.

— Никога не съм възнамерявал да сторя зло на Ан, Дом. Моля те да ми повярваш. Исках само тя да си помисли, че всички тези неща са твое дело, за да се изплаши и да избяга от теб.

Дом се взря в него с нескрито огорчение и болка.

— Няма значение, Патрик. Прощавам ти.

Патрик изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Всичко е толкова несправедливо, винаги е било — прошепна той. — Но аз наистина съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Патрик, какво смяташ да правиш оттук насетне? — попита мрачно Дом.

Ан се сепна от внезапно подозрение и погледна ужасено първо съпруга си, после своя братовчед.

— Патрик, знаеш ли кой е убил Матю Феърхейвън?

Той се поколеба.

Дом се втренчи в него пребледнял.

— Патрик… не!

Патрик се изчерви.

— Стана случайно. Не исках да го убивам. Исках само да разбера какво пише в дневника. Той отказа да ми каже, аз се ядосах и се сбихме. А после осъзнах, че всичко се е подредило чудесно, че вината ще падне върху Дом. Аз бях човекът, който свидетелства пред полицията.

Ан усети, че й прилошава. Всичко наоколо се завъртя пред очите й е шеметна скорост. Тя отиде до леглото и потърси ръката на Дом. Той стисна здраво пръстите й в своите. В стаята се възцари пълно мълчание.

Пръв го наруши Дом. Гласът му беше тих, властен. Но очите му бяха пълни е тъга.

— Патрик, трябва да отидеш в полицията и да им кажеш това, което току-що каза на нас.

— Не! Те ще ме затворят. — Той се обърна и тръгна към вратата. Там се спря. — Беше нещастен случай. Не искам да ме обесят.

— Имаше ли свидетели?

— Не.

Дом замълча за миг.

— Как се сдоби със сапфиреното ми копче?

— Проследих двама ви с Ан в Шотландия — отговори Патрик. — Ан знае. На няколко пъти се промъкнах в замъка. — Гърдите му се надигаха учестено. — Дом, съжалявам.

— Аз също — тъжно каза Дом. — Патрик, боя се, че ако не разкриеш всичко пред властите, ще се наложи да го направя аз.

Патрик го погледна измъчено и без да каже и дума повече, изхвърча от стаята.

Ан седна до Дом, който веднага я придърпа към себе си. Изпитваше огромна скръб — неговата скръб.

— Трябва да кажем на полицията, Ан — промълви той.

— Знам — каза тя, като внимателно положи глава на здравото му рамо.

Дом я прегърна, сетне се намести така, че да може да вижда лицето й.

— Но няма закон, който да ни задължава да отидем в полицията незабавно.

Сърцето й трепна. Въпреки онова, което бе сторил Патрик, тя не искаше да го види затворен или обесен.

— Да. В края на краищата, ти си болен. Може би след няколко дни или пък следващата седмица ще разкажем на инспектора всичко.

— Надявам се — каза тихо Дом, без да откъсва очи от нея, — че Патрик е достатъчно умен, за да разбере, че трябва да напусне страната.

Ан също се надяваше.