Бренда Джойс
Скандал (14)

13

— Добро утро, мамо.

Поздравът сепна Една Колинс — закръглена, приятна блондинка малко над петдесетте, която седеше край овалната маса в трапезарията заедно със сина си. Чинията й бе препълнена с бекон, яйца и препечени филийки.

— Рано си станала, Фелисити.

Фелисити се усмихна и целуна майка си по бузата. Беше облечена в светлолилав сатенен халат с тъмнолилави кантове, а на краката си носеше чехли в същия цвят.

— Да, така е — съгласи се весело тя, сетне се усмихна на Патрик. — Добро утро, скъпи.

Той я погледна.

— Нека отгатна — искаш да дойдеш с мен в Уейвърли.

Фелисити се засмя, пресегна се, взе от подноса една препечена кифла със стафиди и започна да ги чопли с пръсти.

— Обещавам, че няма да те забавя. Камериерката вече приготвя роклята ми.

Патрик сви рамене.

— Тръгвам оттук в девет и половина. Ако дотогава си готова, нямам нищо против да те взема със себе си.

— Чудесно — каза тя и седна на стола до него.

— Какво си намислила, Фелисити? — попита мрачно Една. Грамадният й бюст се разлюля гневно. — Какви ги вършиш?

Фелисити лапна една стафида и я задъвка с наслада.

— Мамо, вече съм голяма жена. Богата и независима жена. — Тя сви невинно рамене. — Ако Дом има нужда някой да го утеши, не виждам защо този някой да не бъда аз.

Една се изправи на крака.

— Значи си намислила да топлиш леглото му? За това ли съм те възпитавала — за да станеш долна пачавра като братовчедка си?

Фелисити изобщо не беше смутена.

— Стига, мамо. Не съм вече невинна девойка. И нито ти, нито който и да било друг може да ми казва какво да правя и как да се държа. — Тя се усмихна на брат си, който мълчеше безучастно.

— На новия ти съпруг ще му се наложи да нашиба с камшик хубавото ти задниче — сърдито заяви Една. — Съмнявам се, че той би търпял поведението ти!

Фелисити стана от масата и се прозина.

— Няма да има нов съпруг. Защо да се омъжвам повторно? Аз съм богата, млада и красива. Мога да правя каквото си поискам. Да не съм луда, че да се омъжвам отново и да позволя на някой дръвник да ме командва? — Тя тръгна към коридора, но на прага се извърна. — Не се гневи, мамо. — На устните й трепна пленителна усмивка. — Ще бъда много дискретна. Освен това имам да си връщам на Ан, не помниш ли?

С тези думи Фелисити излезе от стаята. Една не каза нищо.

Патрик взе отново вилицата си и продължи да се храни.

 

 

Ан вече привършваше със закуската, когато в трапезарията влезе Дом. Беше едва осем сутринта.

— Колко си ранобудна — отбеляза той, като отиде до нея. — Добро утро, Ан. — Гласът му бе топъл.

— Така е. Имам твърде много работа. — Тя се изправи, без дори да го погледне. — Къде е Блейк?

— Какво значение има? Навярно още е в леглото. — Дом протегна ръка и я сграбчи за лакътя. — Къде хукна?

— Чарлз Додс обеща да бъде тук в осем и четвърт. Една от кобилите ще ражда.

— Облечена си за езда — забеляза той.

— В десет имам среща с Патрик.

Усмивката му се стопи. Очите му засвяткаха гневно.

— По дяволите!

— Снощи по време на вечеря се уговорихме да пояздим заедно — спокойно каза Ан, без да обръща внимание на тона му.

— Сигурен съм, че е така. Е, можеш да отмениш уговорката.

Тя го изгледа втренчено.

— Защо се държиш като идиот?

— Защото не ми харесва собствената ми съпруга да бъде обект на долни клюки и гадни сплетни — троснато отговори Дом.

Ан трепна. Не, той навярно преувеличаваше. Не бе възможно някой да си мисли нещо за нея и братовчед й!

— Може би трябваше да проявиш подобна загриженост преди четири години, когато наистина бях обект на всевъзможни клюки — свързани с теб.

— Ти си умна жена, Ан, и аз наистина трябваше да прозра това още преди четири години — рязко каза Дом. — Но преди четири години изобщо не ми пукаше. И не ревнувах!

Ан отвори уста да каже нещо — и я затвори.

— Чуй ме добре — продължи той. — Ако ти не кажеш на Патрик, че уговорката ви отпада, ще му го кажа аз.

Тя потръпна.

— Между нас с Патрик не съществува нищо повече от приятелство. И никой не говори по наш адрес.

— Грешиш и за двете, независимо дали го съзнаваш или не. — Дом се завъртя рязко и отиде до скрина, върху който бяха оставени подносите със закуската.

Начинът, по който й бе обърнал гръб, никак не се понрави на Ан. Нито пък и се нравеше да й казва какво да прави. Тя се приближи до него и го потупа по рамото. Дом се извърна.

Гласът й бе мил и невинен.

— Дом, защо не обърнеш малко внимание на онази стара поговорка, която учи, че мухи се ловят с мед, а не е оцет.

Той я изгледа хладно.

— Не се интересувам от ловене на мухи, Ан.

— Да, ти съвсем недвусмислено показа от какво се интересуваш. И какво ли друго можех да очаквам от човек с твоята репутация? — заяви Ан, след което излезе от трапезарията.

Докато слизаше по входните стъпала на къщата, молите на черния й костюм за езда се ветрееха гневно след нея. Беше хубава лятна утрин, но тя бе твърде ядосана, за да забележи това. Додс вече беше в конюшнята и преглеждаше издутия корем на кобилата. Щом влезе вътре, Ан се улиса в грижи за красивото доресто животно и така съумя да пропъди Дом от мислите си.

Половин час по-късно, след като се бе уверила, че кобилата е добре, тя напусна конюшнята. Всичко навън беше окъпано в ярка слънчева светлина. Лятото бе в разгара си и денят беше прекрасен. Ан въздъхна. Започваше да се успокоява. Сега щеше да поязди сама и да се успокои напълно — стига само да успееше да не мисли за Дом и за неговото предложение.

За нещастие на излизане от конюшнята погледът й неволно попадна на градините, по-точно на частта от тях, която се виждаше иззад къщата. Ан забави крачка. Беше си спомнила за изгорената роза. Стомахът й се сви. Не искаше да мисли за това. И нямаше представа какво може да означава.

Всичко бе толкова странно. Самата мисъл, че някой си е направил труда да се промъкне в стаята й и да остави подобен необичаен знак, беше доста шокираща. Но вероятно това бе просто някаква шега, над която нямаше смисъл да се разсъждава.

Тя пропъди и тази мисъл. Беше наредила на Уили, главния коняр, да оседлае коня й и да го приготви за езда. Изведнъж обаче се закова на място. Нейният скоклив млад жребец наистина я очакваше, както бе помолила, но до него имаше още един оседлан кон. А до тях, уловил юздите и на двете животни, стоеше Дом.

Това я вбеси. Тя пристъпи напред, дръпна юздите на своя кон от ръцете му и каза троснато:

— Не желая компания.

— Но само преди час желаеше компанията на Патрик — заяви Дом със спокоен глас. В святкащите му очи обаче нямаше и следа от спокойствие.

— Няма да яздя с теб — решително каза Ан.

Той я изгледа втренчено, сетне изруга.

— Ан, не искам да се караме. Напротив, искам да се помирим. Погледни каква великолепна утрин. При това, ако съм запомнил правилно, ти си отлична ездачка. Нека пояздим заедно и да се насладим на този чудесен ден. Може дори да се позабавляваш, стига, да успееш да се отърсиш от враждебното си отношение към мен.

Ан стисна устни. Да се позабавлява. Що за оправдание бе измислил, за да я придружи?! Да се позабавлява. Кога за последен път се бе забавлявала? Дори не помнеше.

— Забавленията не ме интересуват — отсече тя.

Дом я погледна.

— Значи изпускаш страшно много от живота.

Необходимостта да отговаря й бе спестена от появата на Патрик, който точно в този момент се показа на входа на къщата. Нямаше представа кога е дошъл. Ан се усмихна, но само след миг усмивката й угасна. Защото зад Патрик, облечена в яркозелен костюм за езда, се появи Фелисити и махна на Дом.

— Ти ли ще му кажеш или аз? — попита Дом.

Ан се направи, че не го е чула и тръгна към къщата, водейки коня след себе си.

— Добро утро — извика тя.

Патрик й се усмихна, но когато видя изражението й, веднага стана сериозен и побърза да слезе по стълбите.

— Здравей, Ан.

Тя кимна хладно на Фелисити, която дори не си даде вид, че я е забелязала.

— Патрик, боя се, че не мога да яздя с теб тази сутрин.

— Защо? — попита Патрик, но очевидно бе разбрал, защото погледът му се насочи към Дом, който вече бе застанал до Ан със собствения си кон.

Дом не й даде възможност да отговори.

— Защото съпругата ми ще язди с мен.

Патрик го изгледа втренчено. Дом издържа на погледа му.

— О, Дом! — извика Фелисити, нарушавайки тягостното мълчание. — А аз толкова се надявах да разгледам конюшнята ти! Ти ми обеща — добави тя умолително.

Едва сега Дом я удостои с поглед.

— Съжалявам, че си дошла чак дотук, но сама виждаш, че отивам на езда с Ан.

— Да те изчакам ли? — попита Фелисити.

Ан рязко им обърна гръб и без да я с грижа, че от нея се очаква да се държи като дама, стисна здраво юздите на коня и се качи на седлото сама, без ничия помощ — сякаш беше момче. Сетне се намести странично на седлото, въпреки че й се искаше да възседне жребеца по мъжки, както правеше винаги, когато яздеше сама.

— Почакай, Ан — каза Дом, като се метна на собствения си кон.

Ан не отговори. Жребецът и проявяваше странно безпокойство. Тя усети, че нещо не е наред, но в стремежа си да избяга от Дом пренебрегна интуицията си и шибна съвсем леко животното по хълбока. Сякаш само това чакал, Блейз се стрелна напред.

Но след няколко стъпки той подскочи рязко нагоре с извит гръбнак. Ан бе смаяна — това беше собственият й жребец, когото яздеше от години и който бе е много кротък нрав. Блейз подскочи отново и Ан се задържа на седлото единствено благодарение на превъзходните си ездачески умения. Но Блейз се освободи от контрола й и препусна в галоп.

Смайването й вече бе пълно. Напълно неуправляем, Блейз я отнасяше стремглаво напред.

Зад нея се чуха виковете на Дом.

— Блейз, успокой се, момчето ми, — измърмори тя, когато конят се понесе по алеята. Но в отговор той само затича по-бързо.

Обзе я внезапна уплаха. Блейз препускаше в бесен галоп и отказваше да й се подчинява. А възможностите й да запази равновесие бяха доста ограничени, защото яздеше странично. В противен случай всичко щеше да бъде съвсем лесно — просто щеше да го остави да препуска, докато силите му се изтощят.

— Блейз, кротко, момчето ми, кротко — извика Ан, опитвайки се да го успокои с гласа си. Но собствената й уплаха растеше все повече. Пулсът й бучеше в ушите.

Дом отново изкрещя името й.

Уплахата й се замени с истинска паника. Блейз вече се бе отклонил от алеята и препускаше без посока. Ан се отказа от опитите си да го усмири и се вкопчи в лъка на седлото, решена на всяка цена да се задържи върху него. Не можеше да не си спомни за злочестата участ на лейди Хорнби, която бе останала парализирана от кръста надолу тъкмо след падане от пощръклял кон.

И тогава пред нея изникна каменната ограда — четири фута висока и два фута широка. Въпреки че бе отлична ездачка и че я бе прескачала неведнъж, при тази скорост можеше да си строши врата, ако не успееше в опита си да я преодолее. А и Блейз можеше да си счупи крака.

В този момент Ан чу, че Дом пак я вика по име, но не се осмеляваше да погледне през рамо дори за част от секундата. Чу и тропота на жребеца му зад себе си и започна да се моли той да я настигне и да улови юздите на Блейз. Но едва ли щеше да успее — разполагаше само с няколко секунди.

— Ан! — изкрещя Дом.

Огромното, мощно тяло на Блейз се изопна и излетя във въздуха. При приземяването обаче той се препъна. Ан, която вече бе загубила равновесие, се преметна през главата му и тупна на земята току пред него.

А конят не бе спрял. Тя вдигна очи и видя грамадните му копита да се спускат към нея, готови да я стъпчат.

Щеше да умре.

Времето сякаш бе спряло.

Всяко от копитата на Блейз бе голямо колкото половината й лице. Ан видя, че едното от тях се насочва право към нея, разбра, че ще я премаже до смърт и отвори уста, за да изкрещи.

В този момент усети срязваща болка под гърдите. И после жребецът вече го нямаше.

Ан лежеше неподвижно, вцепенено. Но беше жива.

Дом я пренесе на ръце по целия път през пасищата и ливадите чак до къщата. Черният му жребец вървеше след тях. Блейз, който бе продължил напред и след падането на Ан, беше изчезнал.

Патрик се завтече към тях.

— Какво й е? — извика той. — Боже мой, добре ли е?

— Удари си главата, а може би има и счупено ребро — мрачно каза Дом.

— Добре съм — прошепна Ан, отваряйки очи. Лицето й бе притиснато до гърдите на Дом. Беше вкопчила ръце във вълнения му жакет. Опита се да се усмихне на Патрик, но не успя. — Не мисля, че имам счупвания.

— Ан… — промълви Патрик и протегна ръка към нея.

Дом ускори крачка и го остави зад гърба си. Пред конюшнята вече се бяха скупчили почти всички слуги и коняри. Някой бе видял злополуката от къщата и новината се беше разпространила светкавично.

— Милорд! — извика Уили и се втурна към тях, пребледнял като платно. — Как е лейди Ан?

— Изпрати да доведат лекар — нареди Дом.

— Сам отивам да го доведа — каза старият коняр.

Дом се отправи към входните стъпала на къщата. В този момент отвътре изхвърча Ръдърфорд, следван от Блейк.

— Какво стана? — попита тревожно той. — Ранена ли е?

— Падна много лошо. Уили отиде за лекар — мрачно обясни Дом.

— Не съм ранена — увери Ан херцога. Но сама не бе напълно убедена в думите си. Реброто наистина я болеше ужасно, главата й щеше да се пръсне, освен това бе изпаднала в шок. Как бе възможно да се случи всичко това? — Нещо не е наред с Блейз — каза тя. — Тревожа се за него.

Дом я прониза с поглед.

— Ще се погрижа да открият коня ти и да го застрелят, не се безпокой.

— Дом! — извика Ан. — Той е добър кон. Никога досега не съм имала проблеми с него!

Той се намръщи.

— По дяволите, Ан, той можеше да те убие!

— Блейз просто има някакво неразположение — каза задъхано Ан. — Да не си посмял да го застреляш.

Изражението му се смекчи.

— Няма. Не бих могъл. Но ти трябва да стоиш по-далеч от този кон. Ясно ли е, Ан?

Ан знаеше, че не е сега моментът да спори с него. Погледна към херцога, който й кимна със сериозно, дори мрачно изражение.

— Да — каза отпаднало тя и се отпусна в ръцете на Дом. Беше напълно изтощена.

— Ти не си добре — извика той и ускори още повече крачка, изкачвайки почти на бегом стъпалата.

Пред входната врата стоеше Кларис с разширени от тревога очи. Изведнъж Ан трепна. Зад Кларис бе застанала Фелисити. Лицето й беше почервеняло, а очите й блестяха.

— Ан! — възкликна тя с необичайно писклив глас.

Блейк пристъпи до нея и я загледа някак особено.

Ан отмести очи от тях. Сърцето й отново бе започнало да бие бясно. Не, сигурно се бе заблудила. Фелисити не можеше да е доволна от това, че братовчедка й за малко не бе умряла. Не можеше да се радва на зловещия инцидент!

— Сър, ще наредя да занесат вода, сапун и спирт за разтривки в стаята на нейно благородие — обади се Бенет, който също бе излязъл. Лицето му имаше пепеляв цвят.

От другата страна на Дом се появиха икономката и Бел.

— Милорд — каза госпожа Райли, — да донеса ли студени компреси и малко чай?

— Да. А също и бренди — нареди Дом и двете жени се спуснаха към кухнята. — Блейк, моля те погрижи се Колинсови да бъдат изпратени.

— Веднага — кимна Блейк и хвана Фелисити за лакътя. — Патрик?

Ан не видя нищо повече, защото Дом вече я качваше по вътрешното стълбище. Каза си, че възбудата и странното поведение на братовчедка й са били само плод на въображението.

— Дом, пусни ме. Мога да вървя.

— Дума да не става.

Тя отново се отказа да спори, усетила, че е безполезно.

Щом влязоха в нейната стая, Дом я положи внимателно на леглото. Сетне съвсем предпазливо започна да сваля жакета й. Докато измъкваше дясната й ръка от ръкава, Ан с мъка се сдържа да не изкрещи от болка. След малко той стори същото и с блузата й. Едва сега Ан си даде сметка, че Дом я съблича.

— Дом, къде е Бел? — е усилие попита тя.

— Предполагам, че ще дойде всеки момент — отвърна той, без да прекъсва заниманието си.

Ан се изчерви, но не каза нищо. Скоро блузата й беше захвърлена настрана. Същата участ сполетя и корсета. Накрая Дом дръпна долната й риза нагоре.

Ан вдигна очи към лицето му, но той явно не обръщаше никакво внимание на голотата й. Дланта му опипваше нежно ребрата й под натъртеното място. Ан трепна.

Погледите им се срещнаха.

— Тук ли боли?

— Да — прошепна тя е пресъхнало гърло.

— Имаш само една тъмна синина. Можеше да бъде по-лошо, много по-лошо.

Изведнъж Дом застина. Погледът му отново срещна нейния. В очите му се отразяваха обзелите го силни, противоположни чувства. Внезапното желание и отчаяният опит да го потисне. Изненадваща нежност и черна ярост. Той се изправи рязко и се отдалечи от леглото. Ан придърпа ризата си надолу. Движението й причини болка, която я накара да изстене тихичко.

Но причината за сълзите в очите й не беше болката. А откровената загриженост на Дом. И неговата неочаквана нежност.

Той се обърна и впери поглед в нея. Тя не отмести очи. В продължение на няколко безкрайни, напрегнати мига никой от двама им не проговори.

— Можеше да умреш — каза накрая Дом. Гласът му трепереше.

— Да.

— Искам обяснение.

Ан го погледна объркано, но той вече излизаше от стаята.

Дом отиде право в конюшнята. Конярите бяха открили Блейз и сега жребецът стоеше здраво завързан с двойно усукано въже в коридора на конюшнята, където бе хладно и тъмно. Виждаше се обаче, че тези предпазни мерки вече са излишни. Животното бе напълно изтощено. Главата му беше клюмнала почти до земята, а хълбоците му, прашни и опръскани с кал, трепереха от умора.

Дом се приближи до него.

— Е, момчето ми, какво стана с теб? — нежно попита той, като прокара ръка по мускулестата му шия и го погали между уши те. Блейз отвори за миг едното си око, сетне отново задряма.

Дом се взря замислено в него, без да спира да го гали. Кога то се появи Уили, понесъл две кофи с вода, сапун и гъби, той се обърна към него.

— Какво се е случило с този кон? — Но се досещаше и сам.

— Милорд, това е превъзходен кон. Никога досега не се е държал така — каза Уили.

Дом усети как в гърдите му се надига раздразнение.

— И Ан ми каза същото.

— Контузил се е, милорд. Разтегнал е сухожилие.

Дом приклекна и внимателно огледа десния крак на Блейк. Наистина имаше разтегнато сухожилие — кракът бе силно подут.

Той се изправи. Сетне съвсем бавно прокара ръка по шията на коня. Погледът му срещна погледа на Уили, който внезапно трепна, разбрал подозренията на господаря си. Лицето му пребледня.

Но Дом не откри нищо. Премести се от другата страна на жребеца и отново заопипва внимателно цялата му шия. Изведнъж ръката му застина.

— Какво открихте? — напрегнато попита Уили.

— Това, което търсех — и което се надявах да не открия — рязко отговори Дом, като потупа животното. Погледът му обаче бе вперен в коняря. — Кой е имал достъп до този кон днес?

— Всеки, който иска, може да влезе в конюшнята — каза Уили.

Дом стисна челюст.

— Но не всеки може да инжектира на един кон отрова.

 

 

На прага на стаята на Ан Дом бе посрещнат от лекаря.

— Тя е добре. Бих казал, че е голяма късметлийка. Няма дори комоцио — само едно натъртено ребро. Днес и утре трябва да си почива. Но няма никакви основания за безпокойство.

Дом погледна над рамото му към Ан, която седеше в леглото, облегната на няколко възглавници. Беше облечена в проста розова нощница, която много подхождаше на поруменелите й бузи и на нежния цвят на устните й, и подчертаваше мастилено-черната й коса и бялата й като сняг кожа.

— Благодаря ви — каза Дом с нескрито облекчение, без да откъсва очи от нея.

Когато лекарят си тръгна, той отиде до нея и се усмихна.

— Слава Богу, Ан.

Тя го погледна изпитателно.

— Уили намери ли Блейз?

— Да — отговори Дом. Лицето му бе напрегнато.

— Всичко наред ли е с коня ми?

Той не отговори.

— Дом, плашиш ме! Какво е станало?

Дом приседна до нея.

— Конят е добре. Разтегнал е сухожилие, но ще оздравее.

Ан въздъхна облекчено.

— Не мога да си обясня това, което се случи днес — каза тя. — Блейз никога не се е държал така.

Дом мълчеше. Накрая вдигна рамене.

— Кой знае, може под седлото да се е забил някой бодил. Няма значение. — Той се усмихна, но усмивката му бе някак принудена. — Конят е добре. Ти си добре.

Тя го погледна объркано, безпомощно. Възможно ли бе наистина да проявява такава загриженост за нея? Най-после, след всичките тези години?

Дом навярно бе прочел мислите й, защото изведнъж се наведе към нея, подпрял ръце на леглото от двете страни на хълбоците й. Ан помисли, че ще я целуне и сърцето й затуптя като обезумяло, но вместо това той каза:

— Тръгни с мен, Ан. Утре. Ще отидем в Шотландия. За една седмица.

Ан го гледаше като омагьосана. Сърцето й биеше силно и бързо. Това негово предложение кой знае защо изобщо не й звучеше като предишното.

— Добре — каза тя след дълго мълчание.