Бренда Джойс
Скандал (26)

25

Ан вечеря сама. Кларис изобщо не се появи в трапезарията и Ан реши, че е предпочела да хапне в стаята си. Дом бе останал в спалнята на дядо си, където беше прекарал целия следобед.

Ан нямаше апетит, затова приключи бързо с вечерята и се прибра в покоите си. Много й се искаше преди лягане да види как е Ръдърфорд, но мисълта, че Дом е при него, я възпря. Все пак помоли Бел да провери състоянието на херцога и след малко момичето й съобщи, че няма никаква промяна. Че Ръдърфорд все още е в безсъзнание и че Дом е заспал на един стол до леглото на дядо си.

Ан закрачи напред-назад из стаята. Беше само по копринената си нощница, върху която бе наметнала тънък пеньоар от същата материя. Косата й беше сплетена на една плитка. Толкова се тревожеше за херцога. Скърбеше за него така, сякаш вече беше умрял.

Дом също бе разтревожен и съкрушен. Но тя не биваше мисли за неговите страдания. Не биваше.

— Ан, бих искал да поговорим.

Ан се обърна рязко към Дом, който бе влязъл без да почука.

— Да не би херцогът…? — Тя не можа да продължи.

— Няма промяна. — Той се спря и се втренчи в нея е мрачно изражение. Ан се вкопчи в таблата на леглото си. Какво иска, запита се тя, обзета от страх. Във въздуха витаеше напрежение Ан се опита да се овладее, но това бе невъзможно.

Не и сега, когато Дом стоеше само на няколко крачки от нея и се взираше в лицето й е особен, неразгадаем поглед. По всичко личеше, че току-що се е събудил. Косата му бе разрошена. Вее още беше обут в панталоните си за езда и калните си ботуши, но бе свалил жакета и жилетката си и бе останал само по риза, която беше ужасно смачкана и почти незакопчана. Ан бързо отмести очи настрана, за да не гледа здравата му, загоряла гръд.

И тутакси осъзна, че пеньоарът й е предназначен не да скрива, а да изважда на показ нощницата под него, защото се затваряше само с две тънки панделки.

— Може би не беше зле да почукаш — събра сили да промълви тя поруменяла. Не преставаше да се чуди какво иска Дом и да мисли за подозренията на Патрик и Бел.

Той пренебрегна плахия й опит за протест.

— Феърхейвън идва при мен днес. Не е бил просто най-добрия приятел на Филип, бил е много повече от това. Дойде да ме изнудва.

Ан го зяпна слисано, забравила за оскъдното си облекло. Мислите й се завъртяха е шеметна скорост.

— Да те изнудва? — повтори като ехо тя.

— Да. — Дом говореше така, сякаш рецитираше старателно наизустени думи. — Той казва, че има доказателство за това, че аз не съм син на Филип.

Ан се вкопчи още по-здраво в таблата.

— К-какво?! Това е абсурд!

Изражението му не се промени. Лицето му беше като издялано от камък.

— Всъщност от известно време насам аз сам го подозирах. Истина е. Кларис си призна.

Ан усети, че има нужда да седне. Избра един стол, който беше възможно най-далеч от Дом. Когато вдигна слисания си поглед към него, забеляза колко изопнато е лицето му и колко странно блестят очите му.

— Кой е баща ти?

— Не знам. Не искам да знам.

Тя все още не можеше да излезе от шока. Думите му почти не достигаха до съзнанието й.

— Все едно, реших, че би трябвало да знаеш, защото си моя съпруга, независимо дали за в бъдеще ще живееш с мен или не — каза Дом.

Ан трепна и го стрелна с поглед, доловила в гласа му нотка на горчивина. Но очите му не издаваха нищо. Все пак този обрат на събитията не можеше да не го е съсипал. Самата Ан се чувстваше съсипана. Божичко! Едва сега започваше да осъзнава какво означават думите на Дом. Означаваха, че той ще загуби всичко. Името си, богатството, именията, положението си в обществото. Сърцето й се сви от страх. Страхуваше се за Дом. За себе си в момента тя изобщо не мислеше.

— Ще платиш ли на Феърхейвън?

— Да. Още утре сутринта.

В такъв случаи Феърхейвън щеше да си мълчи. Мисълта я изпълни с огромно облекчение, нищо че нещастието на Дом не би трябвало да я вълнува.

Той продължаваше да я гледа втренчено. Макар очите му бяха приковани в лицето й, Ан се смути и побърза да затвори деколтето на пеньоара си и да го стисне здраво. Погледът му веднага се плъзна към побелелите кокалчета на ръката й и тя мигом съжали за необмисления си порив към благоприличие.

Усети, че се изчервява. Когато погледите им се срещнаха отново, Ан съзря многозначителния блясък в зениците му. Стомахът й се сви. Дали Дом се досещаше, че все още го намира, за привлекателен? Дали се досещаше и за останалото?

Възможно ли бе да е убиец? Не, това беше абсурдно, въпреки че той имаше много по-силен мотив от когото и да било друг. И все пак… Дали знаеше за какво мисли в момента тя? Дали Патрик и Бел не бяха прави?

Ан облиза напуканите си устни. Не, Дом не можеше да знае, не можеше да се досеща. Просто се бе поддала на въображението и страха си, защото бе късна вечер и двамата бяха сами. Тя се усмихна неуверено.

Очите на Дом придобиха студен блясък. Не отвърна на усмивката й.

Ан бавно се изправи на крака. Цялото й тяло гореше. Имаше чувството, че ще се задуши от топлина. Без да поглежда към Дом, тя отиде до прозореца и се помъчи да го отвори. Едва след няколко неуспешни опита осъзна, че е залостен. Накрая го разтвори рязко и пое голяма глътка от хладния нощен въздух. Погледът на Дом изгаряше гърба й. Защо не си отиваше?

Ан си напомни, че ако Дом наистина е искал да я убие, щеше вече отдавна да го е сторил. Отново й хрумна, че виновникът навярно е той, но намерението му е само да я уплаши. Може би просто искаше да я отстрани от Уейвърли Хол?

Тя се обърна към него. Както бе предполагала, той я гледаше втренчено. Ами ако беше невинен? Ако най-тежкото му престъпление бе това, че я беше прелъстил, без да изпитва нищо към нея? Ако беше така, то Ан бе морално задължена да застане твърдо до него в този момент, когато целият му живот бе на път да се сгромоляса.

Тягостното мълчание се бе проточило прекалено дълго. Тя се насили да заговори.

— Има ли още нещо?

— Да — отвърна Дом с равен глас. — Има.

Ан внезапно разбра.

Погледът му се плъзна към ръката й, която все още стискаше пеньоара, сетне встрани от нея. Зърната на гърдите й бяха станали твърди и изпъкнали и той без съмнение бе забелязал това.

Дом стисна челюст. Погледите им се срещнаха.

Сърцето й бе започнала да тупти прекалено бързо.

— Време е да си тръгваш.

— Защо?

Ан загуби самообладание.

— Какво си въобразяваш?! Какво искаш?! Ти си луд! — извика тя.

— Може би. — Дом сви устни. — Не се ли досещаш какво искам, Ан? От какво се нуждая?

— Не. — Това не бе отговор, а отказ.

— Ела, Ан. — Гласът му беше дрезгав и мамещ. Той се приближи до нея. Ан не бе способна да помръдне. Ръката му обгърна свития й юмрук.

— Искам д-да си отидеш.

Дом вдигна вежди.

— Наистина ли? Аз пък мисля, че не е така.

— Грешиш — промълви тя.

За миг той замълча без да откъсва очи от нея.

— Искам да знам дали съжаляваш за това, което ме сполетя.

Ан навлажни устни, но не направи дори плах опит да отдръпне ръката си. Цялото й тяло трепереше. А Дом стоеше толкова близо до нея, че бедрото й докосваше коляното му.

— Разбира се, че съжалявам.

Той се усмихна накриво.

— Колко?

Тя го погледна стреснато.

— Моля?

Погледът му се спусна по тялото й.

— Колко дълбоко съжаляваш, Ан? Толкова, че да съжаляваш и за отчуждението помежду ни? Толкова, че да промениш решението си? Да ме утешиш? Да ме поканиш в леглото си?

Този път Ан се помъчи да издърпа ръката си, но това само го накара да я стисне още по-силно. Държеше я здраво, почти грубо, без никакво намерение да я пуска. Внезапно тя се уплаши.

Дом се наведе към нея и гърдите й докоснаха голата му гръд.

— Съжаляваш ли дотам, че да ми предложиш тялото си за утеха? — попита тихо той.

Ан си пое дъх. Допирът на кожата му до зърната на гърдите й през тънката копринена нощница и звукът на топлия му, приглушен глас я изпълваха с трепетна възбуда. Собственото й тяло я бе предало. Беше се отпуснало, разтворило, готово да го посрещне.

— За… за това ли дойде в стаята ми? — прошепна тя.

Очите му потъмняха.

— Не. Да.

Ан онемя. Дом плъзна другата си ръка около талията й и я притисна към себе си в желязна прегръдка. От устните й се отрони тихо възклицание.

— Искам те. Сега — каза той.

— Недей — прошепна тя. Но тялото му бе здраво като стомана и напрегнато от възбуда, и Ан усещаше това с всяко късче на собственото си тяло. — Недей. — Съвсем не бе сигурна, че е искрена.

Дом очевидно долови колебанието й. Погледът му стана още по-дързък.

— Тогава само една целувка — прошепна пресипнало той.

Ан се опита да се възпротиви, да събере мислите си. Но устните му се впиха в нейните — внезапно, пламенно, жадно. Тя настръхна, обзета от неистово желание. Но някъде дълбоко в съзнанието й ехтеше един натрапчив, подигравателен глас: ами ако е Дом? Ако Дом е човекът, който се опитва да те уплаши, да те убие?

Дом откъсна устни от нея. Дишаше тежко, Ан също. Устните й бяха подута, боляха. Погледите им се срещнаха.

— Не се съпротивлявай — каза той. — Нуждая се от теб, Ан. — Очите му внезапно бяха загубили ледения си блясък — бяха горещи, пламтящи, пълни с мъка и желание. Преди Ан да успее да му отговори, Дом хвана брадичката й и отново впи яростно устни в нейните.

Тя стоеше напълно неподвижна. Предупредителният глас продължаваше да звучи в нея, но вече бе далечен, слаб, замиращ. Отчаяното желание на Дом се предаде и на нея, обгърна и двама им в пламъците на буйния си огън. Устните му разтвориха нейните и езикът му се плъзна дълбоко в устата й. Ръцете й сами се вдигнаха и се притиснаха към гърдите му. Но не за да го отблъснат.

Усетил своята победа, той пъхна ръка в деколтето й и погали едната й гърда. Сетне наведе глава и жадно засмука набъбналото, твърдо зърно. Ан изстена, замаяна от наслада и копнеж.

Дом впи пръсти в хълбоците й през тънката копринена нощница и рязко я притисна към възбудения си, пулсиращ член. Ан отново изстена, но стонът й бе заглушен от огнената му целувка.

Без да откъсва устни от нея, той вдигна нощницата й и стисна с длани голите й хълбоци. Ан извика. По лицето й стичаха сълзи. Тя плъзна ръце под полуразкопчаната му риза по гърдите му, сетне надолу по гладкия му, стегнат корем, финият ленен плат се раздра, но Ан не обърна внимание. Пръстите й се мушнаха под стегнатия колан на панталоните му и внезапно един от тях докосна набъбналата глава на пениса му.

Дом изстена, сграбчи ръката й, дръпна я още по-надолу, притисна дланта й към члена си.

Тялото й се разтърси от безумна възбуда.

Той вдигна глава е приглушено възклицание. Погледите им се впиха един в друг.

Миг по-късно Дом вече я носеше на ръце към леглото. Веднага щом гърбът й докосна завивките, той се хвърли върху нея, разтваряйки бедрата й. Голите им гърди се прилепиха, устните им се сляха жадно.

Ан се вкопчи с все сила в здравите му рамене и обсипа с целувки лицето му, шията му, гърдите, корема. Дом изхлузи припряно ризата от гърба си и я захвърли на пода. Сетне се зае с копчетата на панталоните си. Ан целуна пъпа му.

— Ан! — изстена той.

След миг пенисът му беше освободен от стягащите го панталони. Престанала да разсъждава, тя го докосна отново.

Дом я метна по гръб, разтвори краката й и проникна в нея.

Мощният тласък я отхвърли назад и едва не я блъсна в таблата на леглото. Но Ан изобщо не усети. Затворила очи, вкопчила диво пръсти в него, тя извиваше снага, за да му позволи да проникне още по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Телата им се мятаха като обезумели — мокри, хлъзгави. Леглото се блъскаше в стената. Дом я сграбчи за хълбоците и я вдигна нагоре, за да я прониже с още по-голяма сила. Ноктите й се впиха в гърба му. От гърдите й се откъсна див, нечовешки вик. Огромна вълна на почти болезнена наслада заля цялото й същество, погълна я в безкрайните си дълбини.

Дом също извика, притиснал устни към шията й. Тялото му се разтърси конвулсивно, разпръсквайки горещата си влага в утробата й.

Двамата останаха да лежат, сплели тела. Дишането им постепенно се успокои. И внезапно Ан си възвърна разума. Внезапно тя трепна, сякаш едва сега виждаше мъжа, който лежеше до нея, преметнал крак през бедрата й, който я държеше в обятията си.

— Ан? — прошепна Дом.

Ан се освободи от прегръдката му, надигна се и се вторачи шокирано в него.

Дом изглежда прочете ужаса в очите й, защото нежното му, спокойно изражение тутакси се смени. Той също се надигна и я погледна предпазливо, неуверено.

Тя веднага отклони поглед и нервно се зае да оправя деколтето на нощницата си, което беше разкъсано — дори не помнеше кога и как е станало това. Ръцете й започваха да треперят. Господи! Какво направих?!

— Ан… — промълви Дом и докосна гърба й.

— Недей! — изкрещя Ан, като скочи от леглото и отстъпи назад без да откъсва очи от него, отвратена от постъпката си. Как бе могла да се люби с него отново след всичко, което се беше случило, след като той за пореден път я бе измамил? Как?!

Дом стисна челюст.

— Разбирам.

— Не. — Ан преглътна. Отново не й достигаше въздух. Този мъж я беше използвал, беше я излъгал. А тя му бе позволила да я използва още веднъж. Въпреки че той може би я ненавиждаше, че й желаеше злото… Божичко!

Не можеше да се успокои. Дишаше тежко. Сърцето й сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите. Дом също се надигна от леглото.

— Какво, вече се разкайваме за стореното? — подигравателно попита той със зъл, ехиден тон, какъвто Ан чуваше за пръв път от неговата уста. Тя мълчеше като онемяла. Без да сватя поглед от нея, Дом вдигна панталоните си и ги закопча.

Въпреки онова, което бяха правили току-що, Ан извърна очи, поруменяла от смущение.

Той се наведе, взе раздраната си риза и я преметна през лакът. По нея имаше кървави петна. Ан ококори невярващо очи. Нима това бе нейно дело? Разтреперана, тя сведе поглед към ноктите на ръцете си.

Дом се усмихна горчиво. Гневно.

— Точно така, Ан. Моята кръв, твоите ръце.

Ан е мъка потисна ужасения си вик. Погледите им се срещнаха и този път тя не намери сили да извърне очи.

Устните на Дом се изкривиха в нещо като злъчна усмивка.

— Можеш да се преструваш на светица пред хората, щом това ти харесва, но двамата с теб си знаем истината, нали?

Тя го погледна сепнато. Думите му целяха да я наранят и бяха постигнали целта си.

— Но никога недей да се преструваш на светица пред мен.

Лицето й пребледня.

Изпаднал в очевидна ярост, Дом тръгна към нея. Ан трепна уплашено и това го ядоса още повече. Той се обърна рязко и излетя от стаята.

 

 

На другата сутрин Дом още беше ядосан. По-ядосан от всякога. Ядосан преди всичко на Ан. По някаква необяснима, глупава причина чувстваше, че ако може да разчита на нейната преданост ще успее да понесе всички несгоди, които му вещаеше бъдещето.

Но Ан не му предлагаше помощта си, и то съвсем не заради това, че някога я бе изоставил. Тя желаеше тялото му — това бе очевидно — но не даваше пукната пара за душевните му страдания. А Дом се нуждаеше от нея, и то не само физически, въпреки че явно трябваше да се задоволи единствено е това. Проклинаше я.

Той дори не погледна обилната закуска, сервирана на масата пред него от прислугата, която всячески се стараеше да го развесели и да повдигне духа му. Колдуел непрестанно се въртеше около него, но когато на входната врата се позвъни, отиде да я отвори. След минута се върна, за да съобщи на Дом, който тъкмо отпиваше глътка димящ черен чай, че лорд Блейк е дошъл да го води. Дом остави порцелановата си чаша на масата.

— Кажи му да влезе — кимна той.

След миг Блейк се появи в трапезарията. Изглеждаше безукорно в тъмния си утринен костюм. Но сините му очи бяха изпълнени с тревога.

— Добро утро, Дом. Не, не ставай.

Дом се отпусна обратно на стола си в късия край на излъсканата до блясък дъбова маса.

— Хапни нещо, Блейк.

— Вече ядох. — Блейк седна до него. — Късничко си станал днес.

Дом не отвърна. Не беше мигнал цяла нощ, въпреки бурното си любовно преживяване с Ан — или може би тъкмо заради него. Заспа едва на разсъмване, напълно изтощен. Първото, което направи, след като се събуди, бе да провери как е херцогът. Беше все още сънен, със замъглен поглед, затова в първия миг се бе заблудил, че Ръдърфорд се опитва да отвори очи. Но щом се разбуди осъзна, че състоянието на дядо му изобщо не се е променило.

— Как е херцогът? — попита угрижено Блейк, сякаш прочел мислите му. Всъщност нямаше нужда да ги чете — вестта за апоплектичния удар на Ръдърфорд вече се бе разнесла из целия град.

— Няма никаква промяна.

— Съжалявам — наскърбено каза Блейк. — Много съжалявам.

Дом срещна погледа на своя приятел.

— Аз също.

Блейк се поколеба.

— Дом, неприятно ми е да повдигам този въпрос, особено сега, когато имаш толкова проблеми. Но има нещо, което, струва ми се, трябва да знаеш.

Дом трепна. Знаеше какво ще последва. Но не беше готов да го посрещне.

Блейк прие мълчанието му като знак, че може да продължи.

— В града се носи отвратителен слух.

Дом си наля още една чаша чай. Мълчеше и чакаше. Колдуел веднага се появи до него.

— Оставете на мен, милорд!

Дом подаде сребърния чайник на иконома.

— Продължавай — мрачно каза той.

— Не знам кой е пуснал тази гадна клюка, но се надявам да му извиеш врата — каза Блейк с пресилена усмивка. — Ако не ти, ще го сторя аз.

Дом продължаваше да мълчи, забил поглед в ръцете си.

— Клюката е, че ти не си син на Филип Сейнт Джордж и следователно не си истинският наследник на херцогската титла.

— Вярно е.

Блейк, който в този момент поемаше чашата чай, предложена му от Колдуел, се сепна и я изтърва. Димящата течност се разля, но дори да бе изгорила силната му, мургава ръка, той явно не бе усетил. Беше пребледнял, с ококорени очи.

— Какво?

— Вярно е.

Блейк го зяпна, онемял от шока. Дом се изправи на крака.

— Не е слух, Блейк. Аз не съм Сейнт Джордж. Естествено — той се усмихна горчиво, — самият аз узнах това съвсем наскоро.

— Боже мой! — бе единственото, което успя да каже Блейк.

— За съжаление не мисля, че на Него му пука. — Дом закрачи напред-назад покрай огромния сводест прозорец, гледащ към цъфналите градини зад Ръдърфорд Хаус — градини, засадени от жената, която бе смятал за своя баба: херцогиня Сара.

Блейк също стана.

— Дом, напълно ли си сигурен? Да няма някаква грешка?

— Никаква.

— Но ти сигурно ще отречеш? — попита Блейк, като застана зад приятеля си.

Дом се обърна.

— Ако Феърхейвън наистина разполага с доказателство, както твърди, ще бъде напълно безсмислено да отричам.

— Дом, ако не се противопоставиш, ще загубиш всичко, което имаш.

— Не ме бива да лъжа. Всъщност изобщо не мога. — Той сви рамене с престорена небрежност. — Имам среща е адвокат. Той е от най-добрите в града. Искам да чуя неговото мнение, преди реша да предприема каквото и да било.

Погледите им се срещнаха.

— Исусе Христе! — промълви Блейк.

— Именно — съгласи се Дом.

Блейк прокара пръсти през къдравата си, тъмна коса.

— Но при всички положения няма да загубиш моето приятелство.

Дом се насили да се усмихне.

— Благодаря ти. Но аз бездруго никога не съм се съмнява това.

Блейк отвърна на усмивката му. Погледът му внезапно проясни.

— Току-що ми хрумна нещо. Няма да загубиш всичко. Няма да загубиш Уейвърли Хол.

Дом го погледна право в очите.

— Да. Няма да загубя къщата. Благодаря на Бога за завещанието на Ръдърфорд — каза той с равен глас. Сетне добави с нескрита горчивина: — Благодаря на Бога за Ан.

 

 

Ан изобщо не възнамеряваше да слиза долу за закуска. Остана в леглото, опитвайки се да не разсъждава за нищо, неспособна да избяга от мислите си, разкъсвана от самообвинения. По-лошото от всичко бе, че не можеше да пропъди от съзнанието си образа на Дом — такъв, какъвто го бе видяла миг преди да излезе разярен от стаята й. Едновременно ядосан и подигравателен. По някаква необяснима причина този спомен я караше се чувства наранена и нещастна.

Сякаш аз съм тази, която се държи несправедливо и му причинява страдания, а не обратното, помисли си Ан.

Беше хапнала лека закуска в леглото. Не и се ставаше, но не можеше да се излежава повече. Тя се измъкна изпод завивките, и позвъни на Бел. Носеше фланелена нощница, закопчана чак до шията, но въпреки това за да се презастрахова срещу евентуално ново неочаквано посещение от страна на Дом, облече върху нея и един фланелен халат — също толкова скромен и също толкова грозен.

Бел влезе в спалнята.

— Мадам?

Беше весела и засмяна. По природа Бел бе много лъчезарно момиче, но Ан имаше чувството, че от известно време насам изглежда по-щастлива от всякога.

— Ще ми приготвиш ли ваната, Бел? — попита тя.

Бел побърза да се подчини. Ан я последва с лениви стъпки, но точно когато се канеше да влезе в будоара си, камериерката излетя отвътре като стрела. Лицето й беше пребледняло, а по бузите й се стичаха сълзи.

Ан се закова на място, обзета от внезапен ужас.

— Бел, какво има? Какво се е случило?

— Не влизайте там, мадам. Недейте! — задавено извика Бел.

Ан избута дребното момиче настрана и рязко отвори вратата на будоара. От устните й се отрони ужасено възклицание.

Нощницата и пеньоарът, които бе носила снощи, докато се любеха с Дом, лежаха на пода. Разкъсани на парчета.