Бренда Джойс
Скандал (22)

21

Ан беше изтощена до смърт. Изтормозена от мисълта, че някой й желае злото, и от вероломството на Дом, през първата си нощ в Ръдърфорд Хаус тя почти не бе успяла да заспи. Всяко изскърцване на притихналата къща, всеки стон на вятъра, всяко прошумоляване на дърветата навън я стряскаха и я изпълваха с усещането, че някой я дебне, бил той призрак или човек. Сънищата й бяха не по-малко тревожни — пълни е хора, които не познаваше, хора с груби, зли лица, изкривени от маниакална злоба. Един от тези хора, които й се надсмиваха и я преследваха, беше Дом.

Бел, естествено, още не се бе върнала, защото беше заминала за Уейвърли Хол едва снощи. Лично икономът Колдуел бе донесъл на Ан обичайната сутрешна чаша горещ шоколад и новия вестник. Временно за нея се грижеше една от камериерките на Ръдърфорд Хаус, която в този момент приготвяше роклята й. Ан все още лежеше в леглото и бавно пиеше шоколада си, потънала в мрачно униние. Въпреки че бе решила още тази сутрин да потърси адвокат, който да представлява интересите й, нямаше никакъв ентусиазъм — нито за това, нито за каквото и да било друго.

Тя чу, че вратата на стаята й се отваря.

— Здравей, Ан — стресна я гласът на Дом.

Чашата се изплъзна от ръцете й и се разля върху белия лепен чаршаф.

— Дом!

Той не се усмихваше. Гледаше я. Гледаше я така, сякаш искаше да прочете — и да разбере — всичко, което ставаше в душата й.

Сърцето заблъска в гърдите й като в стена. Стена от болка, гняв и отчаяние.

— Какво правиш тук?

— Очевидно съм прекосил половин Англия, за да те намеря — Тонът му не беше подигравателен. А дяволски сериозен. — Искам да говоря е теб.

В този момент Ан осъзна, че се намира в много неизгодно положение. Все още беше в леглото, при това почти гола. Поруменяла, тя се измъкна изпод завивката и, без да обръща внимание на втренчения поглед на Дом, надяна раздърпания халат, който й бе приготвила Бел, преди да отпътува за Уейвърли. Завърза здраво колана му и едва тогава се обърна с лице към Дом.

— Махай се.

Той не й обърна никакво внимание. Вместо това се обърна към камериерката, което стоеше със зяпнала уста.

— Свободна си.

Момичето тутакси тръгна към вратата.

— Спри! — заповяда й Ан. Пълничката камериерка се закове на място. Лицето й бе пребледняло. — Не съм те освободила Лизи. — Тонът й се смекчи. — Имам нужда от помощта ти, за да се облека. — Тя хвърли убийствен поглед към Дом. — Махай се!

На красивото му лице трепна сурова усмивка.

— Не и преди да поговорим… и да изясним нещата помежду си. — Той погледна към Лизи. — Излез. Веднага! Ако искаш да за пазиш работата си в Ръдърфорд Хаус.

Камериерката изхвърча от стаята.

— Това беше напълно излишно — извика Ан.

— Каквото и да съм направил в миналото, каквото и да правя в настоящето, никога не отменяй моите нареждания, Ан.

Тя знаеше, че е най-добре да не спори, въпреки че кръвта във вените й кипеше от гняв.

— Нямам желание да разговарям с теб, Дом. Нито сега, нито когато и да било. Така че още веднъж те моля: върви си.

В отговор Дом скръсти ръце и крака и се облегна удобно на рамката на вратата.

— Нещо се случи между нас в Шотландия, Ан. Не можеш се отървеш от него — и от мен — толкова лесно, колкото аз се отървах от Лизи.

Ан загуби контрол.

— Бъди проклет! — изкрещя тя, размахвайки юмрук. — Шотландия беше една лъжа! Една огромна, ужасна лъжа! Ти ме използва, негоднико. Използва ме… жестоко, безскрупулно… Душата ти е точно толкова черна, колкото се говори. Да ме накараш да те обикна отново… — Не можеше да продължи. Думите заседнаха в гърлото й, задавиха я.

Дом се спусна към нея с угрижено изражение. Ан осъзна, че се е разплакала… и че той възнамерява да я прегърне, да я утеши. Ужасена, тя избяга в далечния ъгъл на стаята.

— Не ме докосвай! Жалко, безсърдечно копеле! — Това бе най-тежката обида, която можеше да измисли.

Той трепна. Лицето му пребледня.

— Не заслужавам да ме ругаеш, Ан. Дойдох тук, за да ти обясня всичко.

— Не — поклати глава Ан. — Не желая твоите обяснения. Нищо от това, което искаш да ми кажеш, не ме интересува. Наслушала съм се на лъжите ти. — Тя изтри очите си с юмрук, но сълзите й не спираха да извират. — Мразя те. — Лъжеше и го знаеше. — Господи, мразя те!

Дом стоеше вкаменен, с восъчно лице и неразгадаем поглед.

— Смятам да ти обясня, Ан, независимо дали искаш или не.

— Ще отречеш ли, че ме прелъсти само за да зачена от теб? Защото така ще си върнеш Уейвърли Хол? — извика Ан.

Тонът му беше сериозен, мрачен.

— Да. Отричам.

Тя му обърна гръб, задъхана от ярост и болка.

След миг Дом постави ръце на раменете й — нежно, но твърдо.

— Моля те, не плачи. Знам, че едва ли съм ти дал основание да ми вярваш, но сега те моля да ми повярваш.

Ан се завъртя и го зашлеви с все сила през лицето. Ударът беше толкова силен, че Дом политна назад. Звукът от плесницата отекна в стаята като в пещера.

Ан се вцепени, шокирана от собствената си жестокост.

Дом навлажни устни, сетне опипа челюстта си. Внезапно Ан забеляза, че дясната му ръка е превързана. Очите му бяха потъмнели от гняв.

— По дяволите, Ан! Не си чула и дума от това, което казах.

— Точно така — процеди през зъби тя. — Стига толкова. Върви си, преди да загубя самообладание и да се опозоря още повече.

Той се взря в зениците й.

— Когато Ръдърфорд ми каза за условията на завещанието, изпаднах в истинска ярост. И реших незабавно да напусна Уейвърли Хол… и теб.

Ан трепна.

— Но не го направи.

Дом продължаваше да я гледа право в очите.

— Не можах — простичко каза той. — Не можах да замина заради теб, Ан.

— Не е вярно. Не замина, защото си знаел колко лесно можеш да ме прелъстиш и да осигуриш наследник — на себе си и на Ръдърфорд.

— Не! — извика Дом. — Не заминах, защото бях дяволски заинтригуван от теб… защото те желаех дяволски силно… защото вече бях започнал да се влюбвам в теб и да се разкайвам за миналото.

За миг Ан загуби ума и дума. Но бързо се съвзе.

— Не желая да слушам повече лъжи.

— Отказваш да ми повярваш? Въпреки страстта и щастието които преживяхме в Тавалон?

— Да.

Дом замълча.

— Смяташ ли да се разведеш с мен? — попита накрая той си странно подрезгавял глас.

Тя с мъка събра сили да отговори.

— Не. Никога не бих направила подобно нещо.

На лицето му се изписа огромно облекчение.

— Чудесно. Защото аз никога не бих ти позволил.

Ан си пое дълбоко дъх.

— Няма да го направя заради репутацията на семейството, а не защото за една жена е почти невъзможно да се разведе със съпруга си.

Дом не отвърна нищо. В стаята се възцари тягостно мълчание.

— Не, Ан — каза накрая той. — Мисля, че дълбоко в себе си ти все още изпитваш някакви чувства към мен.

Тя ядно избърса сълзите си.

— Прав си, дявол да те вземе. Прав си. Но това няма да промени нищо.

Дом се обърна и се отправи към вратата. Широките му рамене изглеждаха някак превити, сякаш им тежеше огромен тежък товар.

Ан притисна с ръка устните си, за да не му извика да се върне. На прага той спря. В очите му блестеше подозрителна влага.

— Знам, че няма да ми повярваш, но аз те обичам, Ан.

От гърдите й се изтръгна сподавено възклицание.

Дом остана взрян в нея още миг — миг, който сякаш продължи цяла вечност. Ан знаеше, че в този миг той я чака да промени своето решение.

Но тя не можеше да му се довери още веднъж.

Дом се обърна и излезе.