Бренда Джойс
Скандал (6)

5

Ан бе потърсила убежище в спалнята си.

Но образът на Дом — първо шокиран, а после разярен — продължаваше да я преследва.

Тя прекоси стаята, обзаведена в типично женски розово-бели тонове и отиде до прозореца, където бе поставена ваза, пълна със свежи цветя от градините на Уейвърли. Чувстваше се като в затвор. След последните два тежки разговора — първия с майката на Дом и втория със самия Дом, нямаше никакво желание да слиза долу, да напуска покоите си. Дом беше толкова ядосан, когато излетя от апартамента си, за да отиде да говори със своя дядо. Сигурно вече бе чул за завета от устата на самия Ръдърфорд. Дали се бе успокоил? Или беше още по-разярен?

Ан подозираше, че е второто.

Колко злощастна и изтощена се чувстваше. Не бе молила за нищо. Нито за внезапното завръщане на Дом, нито за завета, нито за Уейвърли Хол. Нито за целувката на Дом.

Тя рязко пропъди тези мисли. Нямаше никакво право да мисли за неговата целувка, никакво. Това, за което трябваше да мисли сега, бе как да го убеди да напусне Уейвърли Хол, каквото беше първоначалното му намерение.

Може би сега, след като вече знаеше, че не той е господарят тук, сам щеше да проумее какво е най-добре да стори.

Ан притисна ръка към устните си и усещанията, породени от неговата целувка, мигом я завладяха отново. О, Господи! Кого се опитваше да заблуди? Да, мразеше го, наистина го мразеше, но щеше да бъде съсипана, когато той си замине. Защото част от нея все още го обичаше — и винаги щеше да го обича.

Тя се взря в мъгливата нощ навън. Звездите вече не се виждаха; гъста мъгла бе покрила земята. Белите валма, които обвиваха храстите и дърветата, придаваха на пейзажа призрачен вид, сякаш нощта бе пълна с тайнствени привидения. Ан беше свикнала с мъглата, но тази вечер тя й се струваше някак странна, пълна с напрежение и тъга.

Ан затвори очи. Бе преживяла последните четири години, и то добре. Сега Уейвърли Хол беше нейният дом. Харесваше живота, който водеше. Но Дом се бе върнал, извиквайки у нея чувства, които тя не желаеше и мразеше да изпитва. Това я вбесяваше.

Вбесяваше я и фактът, че се криеше в стаята си, защото се боеше да се срещне лице в лице с него.

Ан се обърна рязко, излезе в коридора и тихо заслиза по стълбите. Щом се озова навън, тя забави крачка. Вървеше без посока. Искаше просто да се махне от къщата и от нейните обитатели. Искаше да се махне от човека, за когото толкова неразумно и с толкова копнеж се бе омъжила.

От сянката на една дърво внезапно изскочи мъжка фигура.

— Ан?

Ан подскочи и притисна длан към разтуптяното си сърце.

— Патрик! Уплаши ме!

Патрик Колинс се приближи до нея и взе ръката й в своята.

— Извинявай — промълви той, вперил поглед в нея.

— Какво правиш тук? Мислех, че си тръгнал с останалите.

— Тревожех се за теб. Не ми харесва, че си в една и съща къща с него. Ан… добре ли си?

Тя не успя да се усмихне на братовчед си, но стисна здраво ръката му. Радваше се, че го е срещнала.

— Не мисля.

Той я прегърна през раменете.

— Той направи ли ти нещо?

— Не съвсем.

— Да се поразходим.

Ан се съгласи. Водени от светлините на къщата, двамата тръгнаха през покритите с роса поляни. Патрик не отмести ръка от раменете й и тя се почувства неловко. Разбира се, знаеше какво изпитва той към нея. Макар никога да не й бе разкривал чувствата си, Ан беше почти сигурна, че Патрик е влюбен в нея. Навярно точно затова бе прекарал тези четири години неотлъчно до нея.

Встрани от къщата имаше лабиринт от храсти и те мълчаливо влязоха в него. Щом се озоваха вътре, далеч от останалия свят, Патрик се обърна към Ан и пое ръцете й в своите.

— Той знае ли за завета?

Ан кимна.

— Побеснял е.

На лицето на Патрик се изписа изражение, което тя не можа да разгадае.

— Досега никой никога не му се е противопоставял. Винаги е получавал всичко, което пожелае. Това трябва да е било огромен шок за него.

— Говориш така, сякаш си доволен.

— Не съм доволен, просто говоря истината. Какво смята да прави сега? Ще си замине ли?

— Нямам представа — каза Ан. — Намекна ми, че е променил намерението си, че ще остане. Но това беше преди да му кажа за завета.

— Имам чувството, че той няма да се предаде без съпротива — измърмори Патрик. — Тревожа се за теб, Ан.

Ан вдигна поглед към красивото му лице и видя дълбоката загриженост в очите му. Толкова пъти беше изповядвала болките си пред Патрик. Сега отново бе готова да му разкрие всичко, което изпитваше. Но какво можеше да му каже всъщност, след като се боеше да признае чувствата си пред самата себе си?

Тя изтри с длан овлажнелите си очи. От гърдите на Патрик се изтръгна задавен звук и той я придърпа в обятията си. Това не беше първата им прегръдка, но за пръв път Ан си позволи да се облегне на гърдите му и да постави глава на рамото му. Той я притисна още по-силно към себе си.

— Не му позволявай да те докосва, Ан.

Ан трепна и се опита да се отдръпне, но Патрик нямаше намерение да я пуска. Тя се взря в него.

— Веднъж той вече се възползва от теб — предупредително каза той. — И ще се възползва отново. Или поне ще се опита. Видях как те гледаше днес в салона. Намеренията му спрямо теб далеч не са почтени.

Ан се откопчи от прегръдката му.

— Патрик, отиваш твърде далеч.

— Ан…

— Не! Аз съм жена, способна да се справя сама със своите проблеми… Способна да се справи сама с брака си.

— Нима? — Устните на Патрик се изкривиха. — Мисля, че се надценяваш. Не бих казал, че досега си се справила с брака си. След сватбата ти беше отчаяна. Кой те утешаваше в тези месеци? Кой те съветваше?

Тя се намръщи.

— Ти си ми много скъп приятел — това въобще не може да бъде оспорено. Напълно съзнавам, че благодарение на теб успях да преодолея някои трудности много по-лесно. — Но в действителност съвсем не й беше лесно. Искаше сърцето й никога повече да не страда толкова мъчително. Още отдавна си бе обещала, че ще го брани яростно от всеки мъж, който би й предложил илюзията, наречена любов.

— Послушай ме — каза Патрик. — Ти си просто играчка за Дом Сейнт Джордж. Той няма морал. Ще те използва отново, ако му позволиш.

Ан си пое дълбоко дъх, но не успя да се успокои.

— Няма да му позволя нищо. Но не си ли малко несправедлив към Дом, Патрик? — В тона й имаше рязка нотка. — Мислех, че си му приятел.

— Някога бяхме близки — отвърна той с мрачно изражение. — Като момчета непрекъснато играехме заедно тук, в Уейвърли Хол, както несъмнено знаеш и сама. Постъпихме заедно в Итън, после в Кеймбридж. Но в университета започнахме да се движим в напълно различни компании и сега пътищата ни се пресичат съвсем рядко. Въпреки това аз все още смятам Дом за свой приятел.

— Тогава може би не бива толкова прибързано да хвърляш камъни по него — язвително подхвърли Ан.

— Той има любовница — изръмжа Патрик. — Но ти, естествено, знаеш това.

Тя трепна. Знаеше. От известно време насам Дом имаше връзка с много известна френска актриса, за която се говореше, че била една от най-забележителните хубавици, украсявали някога театралната сцена. Ан с мъка се насили да не мисли за това.

— Много мъже имат любовници.

— Много мъже нямат.

— Ако бракът ни бе по-различен, това навярно би имало значение за мен. Но той не е, така че ми е все едно — излъга тя.

— Съжалявам, Ан — смирено каза Патрик, усетил, че е спечелил.

Ан въздъхна.

— Защо въобще спорим за това? Защо го защитавам?

— Не знам — отвърна той.

Тя потрепери.

— Аз също съжалявам. Много ценя приятелството ти, Патрик.

— Благодаря ти — мрачно каза Патрик.

Макар и не съвсем непринудено, Ан се усмихна и докосна ръката му.

— Ще се прибираме ли вече?

Той не помръдна.

— Ан, позволи ми, преди да се приберем, да ти напомня да внимаваш. Моля те. Не забравяй какво ти причини той преди четири години. Това е единственото, за което те моля.

Тя преглътна и отговори напълно искрено:

— Не бих могла да забравя миналото, Патрик. И което е по-важно — не бих могла да му го простя.

 

 

Играта на Ръдърфорд вече му беше напълно ясна. Дом прекоси терасата, загледан в мъглата, която се стелеше над поляните, седна на парапета и изруга.

Нейде в далечината се чуваше блеенето на овце и звън на хлопатари. Ръдърфорд бе прекалил. Твърдеше, че желанието му е да обезщети Ан за това, че е била изоставена през последните четири години. А в действителност искаше Дом да бъде истински съпруг на Ан, да се сдобие с наследник от нея, осигурявайки бъдещето на херцогската титла. Така нямаше да има нужда Ан да бъде „обезщетявана“ за липсата на съпруг, нито за изоставянето си.

Дом се намръщи. Старецът би могъл да даде на Ан всеки друг имот. Но с този абсурден завет Ръдърфорд всъщност наказваше него. Защото чудесно знаеше колко ще го заболи от загубата на тази къща.

Не искаше да го прави. Да, загубата на бащиния му дом бе болезнен удар, но щеше да го преживее. Не искаше да става така, защото цялото му същество се бунтуваше срещу начина, по който дядо му се опитваше да го манипулира.

Но Ръдърфорд имаше пълно право да иска от него законен наследник. Самият Дом изобщо не се вълнуваше от този проблем. Имаше две незаконни деца, момче и момиче, и един ден можеше да припознае момчето, ако стане нужда. Често ги посещаваше и се бе погрижил да не им липсва нищо, настанявайки тях и майка им в една къща близо до собствения си дом и осигурявайки им щедра издръжка. С майката, Джулия Гафни, бе имал връзка близо пет години.

Инстинктът го подтикваше да се опълчи срещу дядо си и да остави Уейвърли Хол на Ан.

Щеше да отпътува от Уейвърли Хол утре, веднага щом прочетяха завещанието на Филип. Щеше да се върне в Лион Хил — неговата къща в околностите на Лондон, където прекарваше по-голямата част от времето си, близо до двете си деца.

Дом прекара ръка през косата си. Можеше да прости на Ръдърфорд за това, че иска законен внук, но едва ли можеше да му прости коварния, тираничен начин, по който се опитваше да постигне целта си. Ако бе прибягнал просто до убеждаване, Дом вероятно нямаше да бъде толкова твърдоглав. Още повече че изпълнението на съпружеските му задължения към Ан далеч не беше тежка и неприятна задача.

Не, нямаше да му се подчини. Глождеше го обаче усещането, че в желанието си да се противопостави на Ръдърфорд всъщност вреди единствено на себе си.

— Доминик? — стресна го гласът на майка му.

Дом се обърна и напрегна зрението си, за да се ориентира в мрака. Кларис стоеше пред един от разтворените френски прозорци и изглеждаше съвсем ефирна и много красива. Край полите й се виеха бели кълба мъгла. Тя пристъпи напред, като загърна черния плетен шал още по-плътно около раменете си. По петите й вървеше пухкава бяла котка, която почти се сливаше с мъглата.

— Мен ли търсиш, майко?

— Да. — Тя се поколеба. — Днес нямахме кой знае каква възможност да поговорим при всичките тези гости.

Той се приближи до нея.

— Какво мога да направя, за да ти помогна, майко? За да те облекча в този тежък момент?

Кларис извърна глава и се загледа в мъглата, която обгръщаше всичко наоколо, намалявайки видимостта едва до няколко метра.

— Толкова се безпокоя, Доминик.

Искаше му се да я утеши. Бе достатъчно близо до нея, за да я прегърне. Внезапно погледите им се срещнаха. Дом не помръдна.

— За какво?

— За всичко — напрегнато отвърна Кларис. — Безпокоя се за себе си. Безпокоя се и за теб.

Той се сепна.

— Няма защо да се безпокоиш за мен… а и за себе си.

— Разбра ли вече за абсурдния завет на Ръдърфорд?

Дом извърна поглед, обзет от нов пристъп на гняв.

— Да.

Кларис пристъпи към него и го докосна по рамото.

— Уейвърли Хол трябва да бъде твой, Доминик — извика тя.

— Да, би трябвало, но към настоящия момент е на Ан.

— Дядо ти отиде твърде далеч. Трябва да се е побъркал!

— Да, той наистина отиде твърде далеч, но не е невменяем, майко. Ръдърфорд знае съвсем точно какво върши.

— Както и Ан — каза Кларис с неочаквана разпаленост.

Дом трепна.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се взря в него. Погледът й внезапно бе станал умолителен.

— Тя обработва херцога от години, Дом. Сега тя е маркиза, при това е пълновластна господарка на много богато имение. Не смяташ, че Ръдърфорд е измислил всичко това сам, нали?

— Напротив, смятам. — Дом се взря в майка си, обмисляйки думите й. — Майко, какво се опитваш да кажеш?

Кларис почервеня от гняв.

— Твоята съпруга е една нагла интригантка! Съжалявам, че тъкмо аз съм човекът, който трябва да ти го каже, но тя е много хитра и много коварна, Дом. Ти не би могъл да го знаеш, защото не си се връщал цели четири години. През тези години тя успя да спечели благоразположението и сърцето на Ръдърфорд. Той я обожава! Боготвори дори земята, по която тя стъпва! Смята я за безгрешна светица! Даде й онова, което по право принадлежи на теб! Играе по нейната свирка!

— Не мисля, че Ан е толкова безскрупулна и хитра, майко.

— Беше достатъчно хитра да те съблазни в нощта на годежа ти с Фелисити — и виж докъде се стигна! — възкликна Кларис.

Дом настръхна.

— Аз имах не по-малка вина. Всъщност, вината бе преди всичко моя. Не трябваше да се отзовавам на бележката й. И определено трябваше да се държа като джентълмен след това.

— Не те обвинявам, че си се оставил тази никаквица да те заплени. Ти си мъж, а мъжете от край време винаги са бивали съблазнявани от хитри изкусителки.

Дом навлажни устни.

— Майко, Ан е моя съпруга.

— Нима я защитаваш? След като тя те принуди да се ожениш за нея? След като сега получава тази къща и годишна издръжка, достойна за принцеса?

— Това е решение на Ръдърфорд.

— Не познаваш жена си! — извика тя. — Тук тя е като кралица. Тя ръководи цялото имение. Много преди Ръдърфорд да обяви завещанието, Ан се разпореждаше пълновластно с имението. Сега, когато е негова господарка и по закон, тя е една от най-богатите жени в страната, но вероятно и това не е всичко, което иска.

Дом я гледаше безмълвно.

— Знаеш ли защо уволни управителя? — продължи Кларис. — Само за да може да управлява имението сама, без никой да й се меси!

— Тя ли уволни Джордж Харви? — Дом беше слисан. — Мислех, че баща ми го е сторил.

— Не. Ан прекрати договора с него, а баща ти въобще не обърна внимание. Просто побърза да одобри нейното решение.

— Изумен съм. Значи тя наистина е управлявала имението сама. Та това е изключително трудна задача — задача, с която дори мнозина мъже не биха се справили.

— Казваш го така, сякаш си възхитен!

— Може би наистина съм — замислено каза той. — Майко, смятам, че е невъзможно Ан да е толкова коварна и безскрупулна. Тя е напълно невинна за онова, което се случи в нощта на годежа ми. Аз бях този, който я съблазни. Мой дълг беше да се оженя за нея, но в крайна сметка единственото, което постигнах, бе да я нараня дълбоко. Сега тя, разбира се, ме презира. И с право.

— Грешиш! Не я познаваш! Не можеш да си отидеш отново.

— И защо не?

— Положението тук тепърва ще се влошава. Въпреки завета на Ръдърфорд, ако останеш, ще можеш да контролираш нещата. Ан не ме харесва. — Кларис изтри сълзите, набъбнали в очите й. — Къде ще отида, ако Ан реши, че й преча тук? Какво ще правя?

— Майко, Ан няма да те накара да напуснеш тази къща. Аз няма да го допусна. — Дом я прегърна и я притегли към себе си. Крехкото й тяло беше изопнато от напрежение. След миг той я пусна. — Но може би ти сама предпочиташ да живееш другаде. Ако е така, винаги си добре дошла в което й да било от моите имения.

— Това е моят дом. Харесва ми тук. Не искам да живея другаде.

— Тогава ще останеш тук.

Кларис пое разтреперано дъх.

— Моля те, остани. Само за малко. Докато нещата се уталожат. Ан има нужда да й се напомня, че ти си неин господар, Дом. — Тя се поколеба. — Ако някой трябва да си отиде, това е тя.

— Не! — рязко каза Дом. — Сега този дом е и неин. Освен това ти не се отнасяш добре с нея. Не ти ли е хрумвало, че вие двете имате много общи неща помежду си? И двете обичате това имение. Ти си ми майка, тя е моя жена. Защо да не бъдете приятелки? Ще ти бъда много благодарен, ако представиш Ан на местните благородници и й помогнеш да се сприятели с тях.

— Какво говориш! — възкликна Кларис.

— Заминавам утре, както бях планирал. Но до този момент не осъзнавах колко й е трудно на Ан сама тук, в провинцията. Бих искал да й помогна.

— Аз… — Кларис беше пребледняла.

— Майко, сигурен съм, че не би отхвърлила една такава малка молба. — Тонът му беше привидно мек, но Дом бе свикнал всички да му се подчиняват безпрекословно. Много добре съзнаваше с каква власт разполага, още повече сега, след смъртта на Филип.

Кларис кимна безмълвно и се обърна да си върви. Дом я спря.

— Майко, благодаря ти, че дойде да поговорим.

Тя срещна погледа му.

— Знам, че не бях много добра майка, Доминик. Съжалявам.

— Всичко е наред — каза той с внезапно подрезгавял глас. Сетне успя да се усмихне. — Имам чувството, че най-после започваме да се опознаваме. — Усмивката му се стопи. — Не познавах баща си, а сега вече е твърде късно. Не искам да допусна същата грешка и с теб, майко.

Кларис навлажни устни, кимна и вдигна котката в скута си. Устните й трепереха.

— Когато се роди, не исках да те давам на дойка. Но баща ти и Ръдърфорд ми наредиха да го сторя. По-късно исках да се грижа за теб, но отново бе разпоредено, че за теб ще се грижи единствено бавачката. — Тя преглътна мъчително. — Опитвах се да върша поне някои дребни неща — например да те къпя или да реша косата ти. Но баща ти настояваше, че това е работа на бавачката. Настояваше да прекарвам с теб само един час дневно, и то час, определен от него, не от мен. Затова беше въведен нашия чаен ритуал. „Това е достатъчно“ каза той.

— Защо? — извика Дом. Пулсът му се беше ускорил. — Защо? Защо го е сторил?

Кларис поклати глава.

— Не подхождало на положението ми да се грижа за теб, бяха неговите думи. — По устните й се плъзна горчива усмивка. — Това беше лъжа. Напълно подхождаше на положението ми. Просто Ръдърфорд не искаше да те остави на моите грижи, защото никога не ми прости това, че двамата с Филип се оженихме тайно, без да поискаме съгласието му.

— Господи! — възкликна яростно Дом. Много добре си спомняше колко често бе имал нужда майка му да е до него. Но нея никога я нямаше. Винаги бе в покоите си. Дори когато той беше паднал от своето пони и си бе счупил крака, хората, които му помагаха и го утешаваха, бяха икономът, икономката и неговата бавачка. Но не и собствената му майка.

— Дядо ти може да бъде истински тиранин — каза Кларис. В тона й имаше гняв.

Дом си спомни за завета.

— Да, може.

— За какво мислиш? — попита тя, без да сваля очи от него.

— За завета — отговори той. — Знаеш ли какви са условията му?

— Какви условия?

— Ръдърфорд иска правнук. Ако Ан забременее от мен и роди син, Уейвърли Хол става мой — каза сухо Дом.

Кларис пребледня като платно. Измина близо минута, преди да проговори.

— Той е луд! Това е абсурд!

— Да, абсурд е.

— Ще го направиш ли? — попита тя с изтънял глас.

— Ако реша да спя с жена си, ще го реша по причини, които са съвсем лични и нямат нищо общо със завета — отговори рязко той.

— Ти имаш син. Той е хубаво момче. Няма нужда да правиш нещо, което не желаеш. — Изглеждаше така, като че ли всеки миг щеше да избухне в плач. — Не мога да повярвам! Защо се опитва да те събере с тази жена? Какво си мисли?

— Мисли, че съм се отнесъл нечестно с Ан.

— Тя е виновна за това, не ти! Само ако можехме да намерим начин да се отървем от Ан! Само ако можеше тя да изчезне… или да избяга, както стори майка й!

— Ако тя избяга, аз ще трябва да я последвам.

— Не биваше да се жениш за нея — каза Кларис.

— Малко е късничко да обсъждаме този въпрос.

— Да, защото един развод би съсипал всички ни. — Тя го целуна лекичко по бузата. — Аз се прибирам. Моля те, ела да се сбогуваш с мен утре, преди да отпътуваш.

Дом кимна и проследи с поглед как майка му прекосява терасата и се скрива във вътрешността на къщата. Въпреки огромните си проблеми се чувстваше някак окрилен. И насън не си бе представял, че срещата с майка му може да бъде толкова сърдечна, толкова топла.

Той въздъхна. Какво да прави с Ан? Четири години се бе преструвал, че няма съпруга. Но сега, когато се върна, макар и за малко, осъзнаваше, че оттук насетне не би могъл да продължи да се преструва. Имаше съпруга, една съвсем истинска жена от плът и кръв, която го презираше — докато самият той като че ли изпитваше към нея много по-силен интерес от преди. Ан бе интригуваща жена. Нима би било чак толкова лошо да й бъде истински съпруг?

Дом се обърна и впери поглед през гъстата мъгла. Мислеше за брака на родителите си — хладен, лишен от любов — и за своето самотно детство. Сърцето му заби учестено. Много отдавна се бе заклел пред себе си, че никога няма да си позволи да се нуждае от някого, да зависи от някого. Да се отнася с Ан така, както тя заслужава — да, това беше съвсем в реда на нещата и Дом го бе признал още преди четири години. Но и тогава, и сега, изпитваше страх — страх, че би могъл наистина да се влюби в нея. И тогава какво?

Много по-добре беше да напусне Уейвърли още сега.

И все пак, ако наистина приличаше на Филип, значи бе неспособен да обича и следователно нямаше от какво да се бои. Освен това не беше готов да си тръгне от Уейвърли Хол. Не още.

Гъсти кълба бяла мъгла се виеха над поляните и опасваха цялата къща. Преди около половин час Дом бе видял, че Ан излиза, но не беше забелязал да се е прибрала. Къде ли бе отишла?

Дом се преметна през парапета, озова се с един скок на меката трева под терасата и прекоси чакълената алея пред къщата.

Чу гласовете им, преди да види самите тях. Тихи, приглушени, интимни. Излизаха от лабиринта. Първоначално Дом не позна Патрик. Видя само, че мъжът е прегърнал Ан през раменете и че при всяка стъпка бедрото му докосва полите й. И че в компанията на този мъж Ан се чувства съвсем свободно — като в компанията на отдавнашен любим.

Дом беше шокиран. Кръвта му кипна. Изглежда, че Ан далеч не беше вехнала по него през последните четири години.

Едва в този миг той позна своя приятел от детинство Патрик.