Бренда Джойс
Скандал (4)

3

Когато гостите най-после се разотидоха, Ан се стовари на канапето. Нямаше сили да напусне салона. Дом бе излязъл само преди секунди, но преди това й бе хвърлил още един продължителен, пронизващ поглед — поглед, който тя отказваше да разбере. Беше изтощена и физически, и емоционално.

Той трябваше да си замине — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Това ще предизвика нов скандал.

Гласът на Кларис Сейнт Джордж накара Ан да подскочи.

— Моля?

— Когато новината за завета се разчуе, това ще предизвика нов скандал — обвинително каза Кларис. Беше застанала до вратата и все още стискаше дръжката й. Кокалчетата на ръката й бяха побелели. На безименния й пръст блестеше огромен рубин. Една от нейните любими персийски котки търкаше козина в полата й и мъркаше доволно.

Ан бавно се изправи.

— Не мога да контролирам слуховете.

— Теб не те е грижа за слуховете. Никога не съм срещала по-твърд човек от теб, Ан. Не съм те видяла да пролееш и една сълза през цялото време от сватбата ти насам.

— Не е честно да ми говориш така — огорчено каза Ан. Но нямаше намерение да обяснява на Кларис колко пъти бе плакала в стаята си за Дом и за загубата на всичките си мечти. А и Кларис не можеше да не знае. През първите месеци след сватбата, когато напразно бе очаквала Дом да се върне, Ан беше смазана и неспособна да го скрие.

— Това, което е нечестно, е фактът, че ти се омъжи за сина ми — просъска Кларис.

Ан се изправи. Цялото тяло я болеше от напрежение. Прекрасно знаеше, че Кларис не я харесва — знаеше го още от деня на сватбата си.

— Но аз платих цената за това, нали?

— Каква цена? — попита Кларис. — О, да — стана маркиза. Годишната ти издръжка е мечта за всяка принцеса. И си единствена законна господарка на Уейвърли Хол.

— Прекарах четири години в тази къща, без да се срещам е никого, освен с херцога. Всеки път, щом се осмеля да отида до селцето, хората се присмиват зад гърба ми. Животът ми съвсем не е лесен — каза Ан.

— А ти какво очакваше?

Ан замълча. Никога нямаше да каже на тази жена какво бе очаквала от брака си. Беше очаквала Дом да я обича до края на дните им.

— Ужасявам се при мисълта за скандала, с който ще се сблъскаме — горчиво каза Кларис. — Цял живот съм се опитвала да живея праведно, но напразно! — Очите й се изпълниха със сълзи. — Ти си виновна за всичко!

— Преувеличавате — отвърна Ан. — Този завет е с незначителна стойност. Дом ще наследи всичко останало. Ръдърфорд има осемнадесет имения. Едва ли някой би се впечатлил от правния статус на къщата, а и Дом така или иначе остава собственик на земята.

— Дом е роден в тази къща. От триста години тя принадлежи на рода Сейнт Джордж — Филип и аз се оженихме в нея. Тази къща би трябвало да е на Дом.

Ан се поколеба. Ръдърфорд бе обявил завещанието, с което й предоставяше в изключителна собственост Уейвърли Хол, едва снощи. Беше останала смаяна и все още бе силно изненадана. Освен къщата херцогът й осигуряваше щедра издръжка. Но Дом запазваше собствеността върху земята в имението. Ан нямаше представа какви са били мотивите на стареца за това решение.

— Какво бих могла да сторя? Не съм молила Ръдърфорд за това.

— Нима? Аз пък смятам, че си.

Ан трепна.

— Не зная какво имате предвид, Кларис.

— Имам предвид, че Филип е мъртъв, Ръдърфорд си е загубил ума, аз съм само една вдовица, а ти имаш тази къща, солидна издръжка… и съпруг, който няма да ти създава никакви грижи. Колко умно от твоя страна, Ан. Умно, хитро и подло!

Думите й слисаха Ан.

— Нима намеквате, че аз имам пръст във всичко това, Кларис?

— Ти си планирала всичко това! През цялото време — от мига, в който съблазни сина ми и се омъжи за него, до този момент, когато си не просто маркиза Уейвърли, но и единствена законна господарка на тази къща.

— Не. — Ан поклати ужасено глава. — Това са чудовищни обвинения. Вие грешите. Не съм подготвила нищо. И няма нищо лошо в това, че херцогът оставя къщата на мен.

— Отричаш ли, че успя да спечелиш обичта на херцога със своите преструвки и умилквания? Че ти си го накарала да направи този позорен завет?

— Ние сме приятели!

— Приятели! — изсумтя яростно Кларис. По бузите й се стичаха сълзи. — Ти знаеше съвсем точно какво трябва да правиш и го правеше чудесно! Преструваше се на негов син! Превърна се в негов син! Яздеше с него сутрин, обсъждаше с него лондонските вестници, купуваше онези скъпи машини и даже знаеш за какво служат. Но трябва да призная, че най-доброто ти постижение беше откриването на несъответствията в счетоводните книга! Това, че разкри как управителят на имението е присвоявал от сумите, бе гениален ход от твоя страна, Ан. Както и това, че го уволни незабавно! Ето че сега нямаме управител и ти управляваш едно от най-богатите имения в Англия! Колко умно и изпипано!

— Филип постоянно отсъстваше. Управителят беше крадец и измамник. Някой трябваше да управлява това имение. Дом така и не се върна. Направих това, което трябваше да направя! — възпротиви се Ан.

— Да, ти направи това, което трябваше да направиш — повтори троснато Кларис.

Ан се втренчи в нея, неспособна да се защити. Погледът на Кларис беше студен и обвинителен.

— Планирала си всичко това от мига, в който съблазни Дом.

— Не съм съблазнявала Дом — дрезгаво каза Ан.

— Ти съблазни сина ми! Ти, едно американско сираче без пукната пара, едно нищожество! Ако не го беше съблазнила, нямаше дори да му хрумне да се ожени за теб, за нищо на света!

Остра болка прониза сърцето на Ан. Последните думи на Кларис бяха самата истина.

— И вие никога няма да ми простите, нали? Нито за скандала, нито за това, че съм наполовина американка, и то без пукната пара, нито за това, че се омъжих за Дом. Всичко опира до това — до моята женитба.

— Не, няма да ти простя. Да, заради това е — заради това, че се омъжи за моя син!

— Съжалявам, че изпитвате подобни чувства — каза Ан след известно мълчание. Искаше да сложи край на този разговор. — Днес беше труден ден за всички ни. Вие сте разстроена. Утре нещата ще бъдат по-различни.

— Изпитвам тези чувства още от деня, в който ти се омъжи за сина ми. Едва ли утре ще се почувствам по-различно. При това далеч не съм единствената, която мисли за теб така, Ан.

Ан преглътна, но не отмести поглед от нея.

— Много добре знам какво се говори за мен в обществото.

Кларис се изсмя.

— Обществото, обикновените хора — всички знаят истината!

— Истината е, че аз обичах Дом, когато се омъжих за него — прошепна Ан.

— Истината е, че ти си една безскрупулна американка, ламтяща за титли и богатство.

Ан остана безмълвна. Това бяха епитетите, които й прикачаха от години, макар и не толкова открито, никога право в очите. Всички знаеха, че баща й, американецът Франк Стюарт, бе починал без да й остави нито грош, и че на единадесетгодишна възраст тя беше потропала на вратата на леля си, за да подири подслон. Естествено, никой не желаеше да си спомня за майка й Джанис — по-малката сестра на Една — която бе умряла при раждането на Ан. По рождение Джанис беше Станхоуп — стар, аристократичен и знатен род.

А Ан бе само бедната, осиротяла роднина от Америка. Хитрата безсрамница, която бе съблазнила годеника на горката си братовчедка в самото навечерие на сватбата й за най-добрата партия в цяла Англия. Вероятно Фелисити и Една бяха направили всичко възможно, за да разпространят тази ужасяваща лъжа. Нито братовчедка й, нито леля й й бяха продумали след деня на сватбата й. Същото се отнасяше и за отбраното общество в страната.

— Ти омагьоса Ръдърфорд, също както омагьоса прислугата… също както омагьоса Дом в онази нощ в градината.

— Не е вярно — отпаднало прошепна Ан.

— Не можеш да ме заблудиш, Ан, никога не си можела. — Кларис дишаше тежко. — Изглеждаш напълно почтена, но това е само маска.

— С други думи, каквото и да кажа в своя защита, само ще си загубя времето, така ли?

— Да.

— Тогава изобщо няма да се опитвам. — Ан отчаяно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Но следващите думи на Кларис разбиха надеждите й, че ще успее да се успокои.

— Питам се дали Дом знае.

— К-какво?

Кларис я изгледа втренчено.

— Питам се дали Дом знае колко си хитра и дръзка.

— Т-това заплаха ли е?

Кларис продължаваше да я гледа втренчено.

— Мисля, че да.

Обзе я ужас, въпреки че нямаше защо, въпреки че сега едва ли имаше значение какво мисли Дом за нея. Твърде много неща се бяха случили. Двамата с Дом бяха напълно отчуждени един от друг, и все пак… Ами ако той повярва на майка си? Ами ако вече е чул какво говори мълвата? Ами ако това беше истинската причина да стои далеч от нея през всичките тези години?

— Защо го правите? — попита Ан. — Нима се опитвате да създадете между мен и Дом още по-голяма пропаст от тази, която ни разделя?

— Най-голямото ми желание е да видя Дом господар на тази къща, както е редно. А теб да видя изхвърлена на улицата — ядно отговори Кларис.

Пулсът на Ан се ускори.

— Дори Дом не би ме изхвърлил като досадна просякиня.

— Нима? Хм, все още не е разбрал, че има причина да го стори.

Противно на волята си Ан усети страх. Това беше нейният дом. Нямаше къде другаде да отиде. Със сигурност не можеше да се върне у Колинсови. Макар да бе законна наследница на Уейвърли Хол, и за миг не се съмняваше, че Дом би намерил начин да я отстрани от къщата, стига да реши. Притежаваше достатъчно власт и влияние, за да го стори.

— Не съм искала да получа Уейвърли Хол — каза Ан с отпаднал глас. — Бях не по-малко изненадана от останалите, когато Ръдърфорд огласи завета си след смъртта на Филип. — Тя се поколеба. — Освен това бях влюбена в Дом, когато се оженихме. Трябва да ми повярвате.

Кларис се засмя горчиво.

— Ти искаше да бъдеш херцогиня, за Бога! Е, един ден наистина ще осъществиш тази своя амбиция!

— Не е вярно — поклати глава Ан. Беше искала да бъде обичана, нищо повече.

— Ти си планирала всичко, Ан. Сега сигурно ще ми кажеш, че не ти си изпратила на Дом онази бележка, която го отведе в градината в онази нощ.

Ан я зяпна смаяно. Нямаше никаква бележка.

— Не съм го подмамила в градината с бележка.

Кларис не й обърна внимание. Навярно дори не я чу. Беше взела котката в ръце и я притисна толкова силно към гърдите си, че животното измяука пронизително. Кларис му позволи да скочи на земята и да побегне.

— Дом възнамерява да си замине утре.

Сърцето на Ан спря. Миг по-късно заби в бесен ритъм.

— Утре?

— Да, утре. Преди четири години ти го прокуди оттук, и ето че сега отново правиш същото! При положение, че ти си тази, която би трябвало да си отиде. — Кларис присви очи. — Навярно се гордееш със себе си.

Ан искаше Дом да си замине. Възнамеряваше да го накара да си замине. Но й прималя.

— Наистина желая той да си отиде. Невъзможно е да остане тук… с мен.

— Това е неговият дом, независимо от онзи чудовищен завет. Може би ще успея да убедя Доминик да остане.

Очите на Ан се разшириха от ужас. Сърцето й затуптя още по-силно.

— Не! Няма да го позволя!

— Наистина ли смяташ, че можеш да нареждаш на сина ми какво да прави?

Ан се поколеба. Устата й бе пресъхнала. Не отвърна нищо.

Ан остана много разстроена от сблъсъка с Кларис. До този момент не бе осъзнавала колко силна враждебност изпитва свекърва й към нея. И въпреки това не можеше да не я съжалява; разбираше как се чувства Кларис, след като съпругът й току-що бе починал, и знаеше, че заслужава състрадание.

Дом щеше да си отиде утре, освен ако майка му не го убедеше да остане. След срещата с Кларис — макар и не само заради нея — Ан повече от всякога бе твърда в решението си. Той нямаше да остане в нейния дом. Сам се бе отказал от своите права по отношение на нея, и то още преди много време.

И все пак отговорността за имението Уейвърли Хол продължаваше да лежи върху Дом. Вярно, че в завещанието като негова господарка се сочеше Ан, но това означаваше само, че един ден тя ще стане собственица на къщата. Самото имение винаги щеше да принадлежи на Дом и на неговите наследници — ако той все пак решеше да признае някое от незаконните си деца. Но Ан се занимаваше с управлението на имението сама. Филип бе негов господар само на книга и тя се надяваше Дом да не е по-различен от баща си. Ала не можеше да бъде сигурна. Дали той щеше да назначи управител? Надяваше се, че не.

Измъчваха я много въпроси. Но по-важно от всичко бе това, че беше чакала четири безкрайно дълги години, за да се изясни веднъж завинаги със своя съпруг.

Господарският апартамент се намираше на долния етаж в западното крило на къщата. Доскоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом. С изопнати до крайност нерви Ан бързо прекоси фоайето и се отправи натам — преди да е размислила, преди да е изтичала в собствената си стая и да е заключила вратата зад гърба си.

Пред голямата двойна врата от лъскав махагон тя се спря. Сърцето й пулсираше лудо. Тялото й гореше. Знаеше, че е пълно безумие да влезе сама в бърлогата на лъва.

Но той си заминаваше утре.

А в главата й имаше въпроси, които я изгаряха.

Въпреки това Ан все още се колебаеше. Устата й беше пресъхнала. Преди обаче да успее да реши дали да почука или да се обърне и да се прибере в стаята си, вратата рязко се разтвори. На прага стоеше Дом и я пронизваше с кехлибарения си взор.

Ан замръзна на мястото си.

Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се върна на очите й.

— Чух стъпките ти — каза той. — Искаш да говориш с мен? — Тонът му беше напълно официален.

Ан кимна.

— Майка ти ми каза, че утре си тръгваш. В такъв случай наистина има за какво да поговорим.

Кестенявите му вежди се извиха въпросително.

— Нима? Струва ми се, че единственото, което те интересува, е да си замина колкото може по-рано.

Тя изправи решително рамене.

— Да, бих искала да знам кога заминаваш.

Дом направи крачка встрани.

— Влез, Ан.

Ан преглътна и мина покрай него, усещайки как роклята й докосва бедрата му. Сърцето й биеше още по-силно. Никога досега не беше влизала в господарския апартамент, но и никога не й се беше налагало. До скоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом.

Никога не бе влизала в мъжко жилище.

В средата на салона тя се спря и скръсти отбранително ръце пред гърдите си, като внимаваше да не поглежда надясно, където иззад една отворена врата се виждаше част от спалнята на Дом.

Вместо това Ан реши да разгледа салона. Подът бе покрит със златист килим. Позлатени орнаменти украсяваха бледоморавия таван. Стените бяха облицовани в златист брокат на червени и кафяви райета, между които се вплитаха малки зелени листенца. Мебелите бяха в различни нюанси на червено, кафяво и бакърено, а полицата над камината имаше топъл, теракотен цвят.

Едната стена бе заета изцяло от огромен прозорец, през който се разкриваше умопомрачителна гледка. Точно под него се намираха падините на имението, а зад тях бяха смарагдовозелените поляни, които се простираха до гъсто залесения парк. В средата му проблясваха водите на езерото, а над тъмните корони на дърветата се виждаха неясните очертания на полуразрушената нормандска кула, издигната на малкия остров. Верига от стръмни хълмове опасваше хоризонта зад парка. Над тях беше смрачаващото се небе, на което вече се бяха появили две ярки звезди.

— Ще пийнеш ли нещо?

Дъхът на Дом погъделичка тила й толкова внезапно, че Ан подскочи и се обърна рязко. Беше застанал тъй близо, че полите й докосваха глезените му. И бе само по риза.

— Н-не. Да.

Той се усмихна многозначително и се обърна. Панталоните прекрасно очертаваха мускулестото му тяло, но Ан отмести поглед и си каза, че не е забелязала. След миг Дом се върна, подаде й чаша шери и отпи от своята, вперил очи в нея.

Ан усети, че лицето й поруменява и побърза да седне на едно канапе е червена тапицерия с индийски мотиви. После отпи глътка шери.

— Току-що разговарях с майка ти — поде тя и… млъкна. Чак сега й бе хрумнало, че Дом може да не знае. Че може би все още не е научил какво е сторил Ръдърфорд. Да, Ан искаше да му отмъсти, но в никакъв случай не желаеше тъкмо тя да му съобщава, че не той е господар на къщата. Това щеше да го огорчи. Меко казано.

Дом приседна на облегалката на дивана и отново отпи от чашата си.

— Защо си толкова изнервена, Ан?

— Не съм изнервена!

Той се усмихна развеселено.

— Ти си моя жена, макар и само на книга. Няма нищо нередно в това, че си тук, в моя апартамент.

Ан се изправи толкова рязко, че шерито се разплиска по ръката й. Нима смущението й бе тъй очевидно? Беше направила грешка, като дойде да говори с Дом в покоите му. Мястото бе твърде интимно, твърде смущаващо. И твърде болезнено й напомняше за някогашните й глупави мечти.

— Дойдох тук единствено с намерението да обсъдим управлението на имението — каза хладно тя.

— Нима? Какво толкова има да му се обсъжда?

— Нямаме управител. Господин Харви ни мамеше и присвояваше пари, заради което бе уволнен преди година. С одобрението на баща ти.

Дом се взря в нея.

— Как тогава е било управлявано имението, след като нямаме управител от цяла година? Да не би да се е управлявало само?

Ан започна да се изчервява. Знаеше, че не подобава на една изискана дама да се занимава със сметки и да надзирава имение. В селото тези й занимания бяха непресъхващ извор на приказки и весели подмятания.

— Не се е управлявало само — отговори тя. — Аз се заех с управлението му, замествайки баща ти и управителя.

— Наистина? — попита той, без дори да мигне.

Лицето й се изчерви още по-силно.

— Дядо ти знае това и, разбира се, ми оказва огромна помощ. Филип не го беше грижа. Мисля, че дори се радваше, задето най-после се освободи от отговорността за имението.

Дом остави питието си.

— Това е много интересно. Значи викарият не е бил толкова пиян, колкото си мислех.

Тя се взря в него объркано. Не разбираше нито думите му, нито погледа му.

— К-какво смяташ да правиш?

Той продължаваше да я гледа.

— Смятам да те целуна.

За неин ужас в следващия миг Дом я сграбчи за раменете и я притегли към себе си.

— Трябва да съм бил луд, за да не се върна цели четири години — промълви той. — Напълно луд.

Ан се вцепени, обзета от недоверие… и от внезапно лудо, трескаво желание.

Дом я придърпа още по-близо. Коленете им се допряха. Гърдите й докоснаха неговите.

— Бях си обещал нещо — каза той без усмивка. В очите му пламтеше огън. — Но не мога да го изпълня. Бих бил безумец, ако го изпълня.

— Не! — възкликна тя, най-после възвърнала способността си да говори при спомена за миналото и за неговото предателство. — Какво правиш? — В тона й се прокраднаха панически нотки. — Не можеш!

— Естествено, че мога — спокойно заяви той. — Аз съм ти съпруг. — Ръката му се плъзна около кръста й и преди Ан да успее да се възпротиви, беше притисната към гърдите му, а устните му се впиха в нейните.

Сърцето й затуптя като обезумяло, макар вътре в нея един глас да крещеше отчаяно, че не бива. Нямаше доверие на този мъж. Никога вече нямаше да му има доверие.

Но от толкова време не беше докосвана, прегръщана, целувана!

А Дом бе толкова силен, горещ, мъжествен. Устните му светкавично разтвориха нейните, езикът му се стрелна в устата й — търсещ, настойчив. Ан вкопчи пръсти в раменете му. Всичко наоколо сякаш изчезна. Съществуваха само слетите им устни, слетите им тела.

Дом продължаваше да я целува, притискайки тялото й назад над ръката си. Незнайно как твърдото му, мускулесто бедро се бе озовало между краката й и интимността на този допир беше едновременно шокираща и омагьосваща. Ан не можеше дори да диша. В гърдите й се надигаше безумно желание, което заплашваше да я погълне цяла. Тя изстена. Устните на Дом бяха жадни, ненаситни, неумолими. Миналото бе забравено.

Той се откъсна от нея и се взря в лицето й с изумени очи.

— Господи!

После погледът му се стрелна към вратата на спалнята.

Ан бе останала без дъх, цялото й тяло трепереше. Но беше видяла посоката на погледа му и… разбираше напълно за какво мисли. Още по-лошо — тя мислеше за същото.

— Ан… — дрезгаво каза Дом.

За момент Ан остана неподвижна. Сърцето й затуптя двойно по-бързо. Част от нея копнееше да откликне на неговия зов. Искаше й се да извика, да се хвърли в обятията му и да му се отдаде с цялата страст, на която бе способна. Но този мъж я беше изоставил. Внезапно спомените нахлуха отново в съзнанието й, по-живи от всякога.

Тя се отдръпна рязко.

— Недей!

Той трепна.

Ан вдигна отбранително ръце.

— Не ме докосвай пак! — Беше напълно искрена.

В продължение на няколко дълги, изпълнени с напрежение мига Дом я гледаше втренчено. Огънят в очите му постепенно утихна, а самата Ан успя да възвърне значителна част от здравия си разум.

— Ти си моя съпруга. — Той сви рамене. — Няма да настъпи краят на света, ако спиш с мен.

— Ще настъпи краят на моя свят! — извика тя. — А и аз съвсем не съм ти съпруга!

Усмивката му беше подигравателна.

— Ти си маркиза Уейвърли, нали, Ан? Това несъмнено те прави моя съпруга.

— Върви по дяволите!

Дом трепна. Сетне очите му се присвиха и станаха още по-студени.

— Наистина ли ме мразиш толкова много? — попита бавно той.

Ан сви устни. Наистина ли го мразеше? Не можеше да избяга от неговия настойчив златист поглед. Мразеше ли го наистина? Някога го бе обичала с цялото си сърце и цялата си душа.

— Ан?

— Изпитвам неприязън към теб.

— Разбирам. — Дом взе чашата си и след като отпи голяма глътка от питието си, отново я погледна. — Преди малко не изпитваше нищо подобно.

— Грешиш — процеди през зъби тя.

— О, не, мадам, знам кога една жена ме желае.

Ако чашата с шери беше в ръката й, Ан вероятна щеше да я плисне в лицето му.

— Ти не ме възприемаш сериозно — яростно каза тя. — Никога не си ме възприемал.

— Сега ти грешиш — тихо отвърна Дом. Лицето му беше напрегнато. — Възприемам те много, много сериозно — много повече, отколкото би могла да си представиш.

Двамата впериха очи един в друг.

— Какво означава това?

Той сви рамене и извърна глава. Изражението му бе каменно, неразгадаемо.

Но Ан трябваше да узнае. Тъкмо това бе истинската причина да дойде при него.

— Кажи ми защо — настоя тя, като се доближи до него и го дръпна за ръкава, разплисквайки уискито от чашата му. — Дом, защо се люби с мен в градината в онази нощ?

Дом се засмя горчиво.

— Това е най-глупавият въпрос, който съм чувал някога. — Погледът му беше остър като бръснач. — Бях си загубил ума, Ан. Напълно.

Ан се взря в очите му. За нея това не беше отговор. Не беше разбираем отговор.

— Ти ме направи за смях — прошепна накрая тя, неспособна да скрие болката в гласа си. — А аз бях толкова влюбена в теб.

— Съжалявам.

— Не ти вярвам.

Той докосна брадичката й. Ан не помръдна.

— Никой не може да ти се присмива, Ан. Ти си красива, сърдечна жена. Изискана и елегантна дама.

— Не е вярно. Дори днес всички ми се присмиваха. Особено докато ти флиртуваше с Фелисити.

— Не съм флиртувал с нея.

Ан му обърна гръб. Нямаше смисъл да стои повече тук. Но Дом я сграбчи за рамото и я завъртя обратно към себе си.

— Защо не ми зададеш въпроса, който наистина те вълнува?

Тя се поколеба. Сърцето се блъскаше в гърдите и като в клетка. Този въпрос я изгаряше от четири безкрайни години.

— Защото се страхувам от отговора ти.

Той не каза нищо. Тогава Ан замахна и стовари юмрук върху коравата му гръд. Дом не трепна. Тя го удари отново.

— Върви по дяволите! Върви по дяволите! Защо ме изостави? Защо?

Съжаление се прокрадна в погледа му, в тона му.

— Защото бях глупак.

Ан дори не го чу. Думите се изсипаха от устата й като порой.

— Как можа да ми причиниш това? Как можа да ме изоставиш? Още на сутринта след първата ни брачна нощ! Как можа!

— Съжалявам — прошепна той.

— Чаках те да се върнеш — извика Ан. По бузите й се търкулнаха сълзи, но тя ядно ги изтри с длан. — Чаках и чаках — година след година! Върви по дяволите, Доминик!

— Съжалявам, Ан, много повече, отколкото би могла да си представиш.

— Вече е твърде късно — изкрещя Ан.

Дом се извърна, отиде до прозореца и се загледа през него.

— Да — съгласи се той след дълго мълчание. — Да, по дяволите, вече е твърде късно.