Бренда Джойс
Скандал (12)

11

Херцог Ръдърфорд чу шума от каретите и чаткането на конските подкови по алеята пред къщата, и отиде до прозореца на салона. Когато видя внука си, яхнал великолепен сив жребец, той се усмихна. Редом с Дом, на гърба на не по-малко красиво животно, препускаше още един младеж. В него Ръдърфорд разпозна втория син на граф Хардинг, Тед Блейк. Зад двамата мъже идваше каляската с герба на Уейвърли, теглена от шест напълно еднакви черни коня. Караха я двама кочияши, облечени в ливреи, а на задното стъпало бяха застанали двама лакеи, също в ливреи. Антуражът на Дом включваше още и две каруци, пълни със слуги и коняри. След тях пристъпваха няколко първокласни расови жребеца, покрити с чул и с омотани в парцали копита.

Дом бе заминал преди три дни. Завръщането му изпълни херцога с огромно задоволство. В края на краищата бе таил известни съмнения, че внукът му може и да остане в града. Но ето че Дом се връщаше. И Ръдърфорд подозираше, че причината не е толкова в условията на завета, колкото в растящия му интерес към Ан.

Той отново се усмихна.

Беше вече стар. Знаеше, че няма да живее вечно; нямаше желание да живее вечно. Знаеше също, че наближава момента да се оттегли. И все пак този момент още не бе настъпил. Бъдещето на херцогската титла не беше осигурено. Трябваше му наследник.

Херцогът бе човек колкото прагматик, толкова и романтик. Той обичаше много своя внук. Така и не бе съумял да прости на собствения си син Филип, задето беше лишил момчето от обичта, за която то тъй силно бе копняло. Не че не разбираше причините за това негово студено, безсърдечно и себично отношение. Филип имаше пълното право да се държи така, и все пак Ръдърфорд не можеше да му го прости.

Навярно обаче самият Филип би бил различен човек, каза си той, ако майка му Сара не бе починала от треска още на тридесет и една години, когато Филип беше едва на десет. Херцогът така и не се бе оженил повторно. Беше постъпил егоистично, но след преждевременната смърт на Сара просто не бе могъл дори да си помисли за нов брак. Защото беше от хората, които не са способни да обичат повече от веднъж.

Ан бе племенница на Сара. Майка й Джанис беше най-малката от сестрите Станхоуп, родена дванадесет години след най-голямата — Сара. По настояване на съпругата си Ръдърфорд бе поел разноските по дебюта й в обществото. В чест на това събитие той бе организирал най-екстравагантния и пищен бал, провеждан някога в цялото кралство. Все още виждаше Джанис в онази нощ — едва седемнадесетгодишна, много красива, съвсем невинна и изпълнена с хиляди мечти. Година по-късно бе избягала в Америка.

Ан толкова приличаше на майка си. Джанис се бе омъжила за Фред Стюарт, американски авантюрист от Филаделфия, и бе прекарала шест години, обикаляйки из цялата страна заедно с него. Всички усилия на Ръдърфорд да я открие, за да й съобщи за смъртта на сестра й, се бяха оказали напразни. Едва години по-късно тя му писа от Бостън, където най-после се установили със съпруга й. Нямали деца; три пъти забременявала, но все помятала. Фред пък отворил пансион. Херцогът веднага бе доловил, че не е щастлива, въпреки постоянното изтъкване колко чудесен град е Бостън. И беше разярен от новината, че е станала съпруга на ханджия, разярен на мъжа, който й бе причинил това. Така и не получи друго писмо от нея. Следващото писмо, което пристигна от Америка, бе написано от самия Фред Стюарт. И в него пишеше, че Джанис е мъртва. Че е починала при раждането на бебето, за което толкова бе копняла. На своята дъщеричка Ан.

Единадесет години по-късно Ан се появи в дома на Колинсови — кльощаво, мълчаливо сираче, останало без подслон и без петак. Дълго време херцогът се опитваше да не обръща внимание на съществуването й. Не желаеше нито да я среща, нито да я познава, още по-малко — да я харесва. Нали тъкмо тя бе виновна за смъртта на Джанис — тя и Фред Стюарт.

Но един ден любопитството, което го глождеше отвътре, го подтикна да я посети. И още в първия миг, в който зърна слабичкото, посърнало от скръб момиченце, сърцето му се разтвори и я прие безрезервно. Оттогава насетне Ръдърфорд бе започнал постоянно, макар и предпазливо, да се интересува от Ан. Проследявайки отблизо нейното съзряване, той постепенно си даде сметка, че тя е точно копие на майка си — не само на външен вид, но и по дух. Че сърцето й е щедро, любящо и искрено.

Да, херцогът бе колкото прагматик, толкова и романтик.

Още преди години бе решил, че Дом и Ан са родени един за друг. Не защото си подхождаха — а те наистина си подхождаха, — нито за това, че Ан бе тъй силно влюбена в Дом. Просто заради свои си причини — лични, егоистични и ревниво пазени в тайна.

Затова херцогът си бе дал обет. Обет, че ще стори всичко, което е по силите му, за да ги събере — а той бе един от най-силните и могъщи хора в цяла Англия. Дори това да бе последното нещо, което щеше да стори в живота си, щеше да види Дом и Ан отново заедно. Само така щеше да изпълни своя дълбоко личен дълг към Джанис Станхоуп Стюарт.

 

 

Дом се бе върнал. Тя свали очилата си. Ръцете й трепереха. Беше се върнал. Въпреки всичките й съмнения.

Можеше да се преструва пред себе си, че този факт я ужасява. Но това бе вярно само отчасти.

Не съумя да се съсредоточи върху писменото оплакване на един от арендаторите, което преглеждаше. Погледът й непрекъснато бягаше към прозореца. Сърцето й бе започнало да пулсира неравномерно. Дом вече не се виждаше, но Ан знаеше, че е навън заедно с другия джентълмен, защото продължаваше да чува приглушените им гласове. Реши, че няма да им обръща внимание.

В този момент до слуха й достигна смехът на Дом — плътен, топъл, леко дрезгав. И толкова съблазняващ.

Този смях тутакси извика в паметта й спомена за нощта, която бяха прекарали заедно.

Ан се изправи, остави очилата и приглади назад стегнатата си в кок коса. Дом се бе върнал с няколко от своите състезателни коне. Наистина смяташе да остане, нищо че тя ясно му бе дала да разбере, че не го желае тук. И сега щеше да очаква от нея отговор.

Ан си пое дълбоко дъх и реши: нямаше нужда да се крие в кабинета си. Дом и неговият приятел бяха застанали до едно оградено пасище, когато тя излезе навън. Из пасището обикаляше красиво черно жребче на не повече от три години. Високо вдигнатата му опашка се развяваше като знаме зад него, а шията му бе извита като дъга. Щом видя Ан, то изпръхтя и препусна в галоп. Ан разбираше от коне. Явно бе, че този се опитва да я впечатли.

— Де да беше толкова послушен и с ездач на гърба си — сухо отбеляза Дом.

— За щастие ти успя да намериш жокей, който е способен да го обуздае — отвърна другият джентълмен.

— Да, и сега вече трябва да започне да печели надбягванията.

Ан слушаше разговора, но вниманието й бе заето е жребеца.

Това е кон, роден за високи скорости и състезания, мислеше си възхитено тя. Кон, роден да бъде шампион. Дом обаче се бе обърнал към нея.

— Здравей, Ан — промърмори той. Погледът му я обходи бавно от глава до пети.

Вниманието й мигновено се съсредоточи върху съпруга й: конят беше забравен.

— Дом.

Каза го със съвършено учтив и хладен тон. Но настойчивият му поглед я принуди смутено да приглади с длан полите си и да се изчерви. Прекрасно разбираше за какво мисли Дом. Той също си припомняше онази нощ.

— Позволи ми да ти представя моя приятел лорд Тиъдър Блейк. Той е вторият син на граф Хардинг — каза Дом.

Ан се усмихна сърдечно на Блейк. Но не и на Дом. Блейк пое ръката й и я вдигна към устните си.

— С нетърпение чаках да се запозная с вас, лейди Сейнт Джордж. — Пълното мълчание на Дом по въпроса за неговата съпруга, както и припряността му да се върне в Уейвърли Хол колкото се може по-бързо, ми подсказаха, че тук го очаква много красива жена.

— Благодаря ви — каза Ан. Блейк очевидно бе донжуан, навикнал да сипе комплименти. Беше красив мъж със светла кожа, сини очи и коса, черна почти колкото нейната. Когато се усмихваше — а той го правеше често — на бузите му се появяваха дълбоки трапчинки. Ласкателствата му може и да бяха пълна глупост, но на чара му бе трудно да се устои. Ан подозираше, че с времето ще започне да го харесва. — Много сте любезен, лорд Блейк.

— Просто Блейк. — Той й намигна. — Всички мои приятели ме наричат така, проявявайки очевидна непочтителност към прочутите ми деди.

Ан се засмя.

— Защо не Тиъдър тогава?

— Мили Боже, не! — извика Блейк с престорен ужас. Тя отново се усмихна топло.

— Добре, нека бъде Блейк.

— Достатъчно, Блейк — изръмжа Дом. — Запази си тези трапчинки за някоя друга.

Приятелят му се ухили.

— Небеса, да не би да ревнуваш от това, че съм разменил няколко думи е жена ти, старче?

— Глупости — изсумтя Дом и отново впери настойчиво поглед в Ан. — Съжалявам, че се забавих с един ден повече от предвиденото.

— Нима? Не бях обърнала внимание — сви рамене тя, сякаш не бе прекарала последните няколко нощи будна, питайки се къде е той, мислейки над неговото предложение… и над това дали наистина ще се върне.

— Поканих Блейк да ни погостува за няколко дни — каза Дом. — За да ми помогне да обучим Лъки. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отговори Ан. Погледът й се върна на жребеца. — Изглежда превъзходен.

— Сам го отгледах — каза той. — Лъки е най-бързият жребец, който съм виждал през живота си.

— Но? — попита тя, доловила, че има още нещо.

— Доскоро беше изключително труден за обяздване. Въпреки това аз вярвам, че може да бъде голям шампион.

— Не бих се изненадала.

Дом я изгледа втренчено.

— Разбираш ли нещо от коне, Ан?

Ан издържа на погледа му.

— Да.

Двамата останаха вторачени един в друг близо минута. Пулсът на Ан се ускори. В този момент обаче Блейк видя някого зад гърба й и подсвирна.

— Коя е тази?

Ан се обърна, същото стори и Дом. С усилие на волята тя съумя да запази изражението си спокойно. Дом, от своя страна, се постара да изглежда и да звучи напълно безстрастно.

— Това е братовчедката на Ан. Не мога да повярвам, че не познаваш Фелисити Колинс-Рийд.

— Вдовицата на Харълд Рийд? Не, нямам щастието да я познавам — ухили се Блейк. — Но съм слушал за нея и трябва да кажа, че наистина е толкова красива, колкото се говори. Дали е и толкова студена, колкото се говори?

Противно на волята си Ан впери поглед в Дом. Той се обърна и се усмихна на приятеля си.

— Сигурен съм, че не с всички, Блейк. Ела, ще ви запозная. — Потупа го по рамото. — Всъщност, ще я поканя на гости за вечеря, за да не флиртуваш с жена ми.

Пред погледа на Ан двамата се отправиха към Фелисити, която не се бе появявала нито веднъж в Уейвърли Хол, откакто Дом бе заминал. Знаеше защо братовчедка й се появява точно сега. Не искаше да се гневи, нито да се чувства в опасност. Но бе така.

Видя как Фелисити се усмихва на Блейк… и как после цялото й внимание се насочва към Дом. Тя се извърна рязко, подпря се на оградата на пасището и се загледа в черния жребец, който пасеше трева на няколко крачки от нея. Усетил погледа й, той вдигна глава и втренчи блестящите си, бдителни кафяви очи в нея. Ан се опита да се усмихне, но не успя.

— Здравей, момчето ми — каза тихичко тя. — Какъв си красавец! Вярно ли е, че си бил и малко непослушен?

Конят я слушаше с наострени уши, без да помръдне. Само широките му ноздри трепнаха едва забележимо.

— Е, кажи, красавецо, знаеш ли какво ще направя сега? — Лъки изпръхтя и прибра уши назад.

Точно в този момент Ан усети присъствието на Дом зад гърба си и изтръпна.

— Надявам се, че това, което обсъждаш с коня ми, е моето предложение? — тихо каза Дом. Дъхът му погали врата й.

Тя се обърна. Грешка. Той бе застанат толкова близо зад нея, че полите й покриваха ботушите му. А Ан не можеше да отстъпи назад, защото гърбът й вече бе притиснат до оградата.

— Предложение? — сви рамене тя, сякаш изобщо не си спомняше за какво става дума.

Но си спомняше.

О, как добре си спомняше.

Една седмица, в която да прави всичко, което той поиска от нея. Една седмица с него. Знаеше и точно какво иска той от нея.

— Е? — попита Дом.

— Не съм мислила за това — излъга Ан. Откакто беше заминал, не бе мислила за нищо друго.

— Тогава помисли сега — каза той. Погледът му я пронизваше.

 

 

Кларис имаше нов апартамент в южното крило на Уейвърли Хол. Макар че бе живяла в господарския апартамент с Филип от първия ден на брака им преди двадесет и девет години, сега бе спазила традицията и се бе преместила в стаите, предназначени за вдовицата на господаря.

Тя излезе от апартамента си с разтуптяно от тревожно нетърпение сърце. В ръката си стискаше дневника на Филип.

Пред отворената врата на библиотеката Кларис се спря. Херцог Ръдърфорд бе застанал с гръб към нея до прозореца, загледан навън. Сърцето й заби още по-силно. Вече знаеше, че Дом току-що е пристигнал.

— Ваша светлост — хладно каза тя.

Той се обърна. Без да се усмихне дружелюбно. И как да го стори, когато двамата далеч не бяха приятели.

— Мога ли да поговоря с вас? — попита Кларис с прикрито фалшива усмивка.

— Влез — кимна херцогът, като стрелна с поглед подвързаното с червена кожа пакетче в ръката й. — Какво е това, Кларис?

Тя вече не се усмихваше.

— Как какво? Дневникът на Филип, разбира се. — Очите й блестяха ярко.

— Дом ти го е дал? — Златистият му поглед я прониза. Без да отмести очи Кларис отвърна без колебание:

— Не. Аз го взех сама.

— Разбирам. Без негово разрешение.

— Да! Очевидно дори не е разбрал, че липсва. Беше го захвърлил съвсем небрежно в стаята си. Изобщо ли не ви е грижа? — обвинително извика тя.

С непроницаемо изражение на лицето Ръдърфорд прекоси стаята и затвори вратата зад гърба й.

— Естествено, че ме е грижа. Знаеш колко обичам Дом.

— Нямам предвид това! — Кларис размаха дневника пред очите му. Не се случваше често да загуби самообладание и да демонстрира открито омразата си към него. Но сега бе един от тези редки моменти. — Не ви ли е грижа какво е написано тук? Кажете ми!

— Разбира се.

— Филип е знаел.

Ръдърфорд не трепна.

— Никъде не го споменава изрично, но го намеква неведнъж. И е бил изпълнен с омраза към цялото семейство.

— Всичко това ми е известно.

Кларис го изгледа сепнато. Но бе неспособна да се сдържи.

— А знаехте ли, че към вас е изпитвал най-дълбока омраза?

Този път на лицето му се изписа болка.

— Да. И това знам. Върни дневника на Дом.

Тя отстъпи крачка назад.

— Господи, вие сте луд. Нима искате той да разбере?

— Може би.

— Не — каза Кларис и поклати глава. — Не. Ще го изгоря. Вие сте глупак!

Ръдърфорд се поколеба. Понякога бе по-добре старите рани да не се отварят отново. Но той беше стар човек, изпълнен с хиляди съжаления. И ако умреше преди внукът му да е узнал истината, Дом никога нямаше да я узнае, защото бе повече от сигурен, че Кларис ще си държи езика зад зъбите до последния си дъх.

— Мисля, че това е отмъщението на Филип — каза разпалено тя. — Отмъщението спрямо всички нас. Спрямо вас, спрямо мен, спрямо Дом… спрямо света. Той беше огорчен човек, изпълнен с омраза човек. Обзема ме ужас само като си помисля какво самообладание трябва да е притежавал, за да не разкрие нито веднъж онова, което е знаел. Нищо чудно, че непрекъснато пътуваше! Мразел е Уейвърли Хол толкова силно, колкото е мразел всички нас.

Ноздрите на Ръдърфорд пламнаха. Челюстта му бе стисната здраво. Не, нямаше място за колебания.

— Върни дневника на Дом, Кларис.

Кларис механично притисна томчето към гърдите си.

— Той трябва да бъде унищожен.

— Защо? Защото ти би загубила най-много от всички? — Очите му се присвиха. — Върни дневника на Дом.

С тези думи той тръгна рязко към вратата и излезе.

Кларис остана сама, загледана след него. Очите й се напълниха със сълзи. Господи, мразеше го! Но той бе един от най-могъщите хора в страната, отговорен единствено пред кралицата и пред Бога. Дори тя не смееше да не му се подчини. Независимо колко силно й се искаше.

Но един ден все пак щеше да си отмъсти. Очакваше този ден вече двадесет и девет години.

 

 

Когато Ан слезе в салона, всички вече се бяха събрали. Погледът й веднага откри Дом. Той бе застанал до мраморната камина и разговаряше с Блейк; и двамата държаха в ръка по чаша шери. До тях стоеше Фелисити — толкова близо, че пищните златисти поли на роклята й обгръщаха краката на Дом. При всяка произнесена от него дума тя се заливаше от смях. А деколтето й бе толкова изрязано, че всяко вдишване заплашваше да извади на показ цялата й гръд.

Ан си каза, че й е все едно.

Ръдърфорд седеше върху тапицираното в златен брокат канапе и говореше с Патрик, който седеше до него. Щом видя Ан, Патрик се спря по средата на изречението и й се усмихна. Навярно бе дошъл като придружител на Фелисити, въпреки че като вдовица тя имаше пълно право да ходи на гости и приеми сама, стига да поиска. Но присъствието му зарадва Ан.

Тя влезе в салона, без дори да погледне към Дом и неговата компания, макар да усещаше втренчения му взор. Отиде право при херцога и каза е грациозен реверанс:

— Добър вечер, Ваша светлост.

Ръдърфорд се изправи с усилие.

— Добър вечер, Ан. — Сетне я целуна по бузата.

Ан се обърна към Патрик.

— Това се казва изненада.

— Хубава, надявам се.

— Чудесна — отвърна тя с усмивка. Зад гърба му зърна Дом, който ги наблюдаваше втренчено. Собствената му усмивка се бе стопила.

Ан се усмихна още по-лъчезарно.

— Отдавна не си вечерял с нас. Ще бъдеш ли мой кавалер тази вечер?

Патрик се засмя и я хвана под ръка.

— Разбира се.

Тя видя, че Дом е разгневен и се изпълни с още по-голямо задоволство. Някакъв глас дълбоко в нея тихо й нашепваше, че се държи като дете; не, още по-лошо — като Фелисити. Но Ан никога досега не бе флиртувала с мъж. Никога не бе виждала Дом да я гледа с толкова неприкрита ревност. Моментът бе просто опияняващ. Но нима бе възможно да я ревнува? Нея?!

Това означаваше, че не му е безразлична, дори ако ревността му бе продиктувана единствено от накърненото му мъжко самолюбие.

Не, не можеше да е истина.

Междувременно Дом й бе обърнал гръб. Ужас обхвана Ан. Фелисити шепнеше нещо на ухото му и устните й като че ли почти докосваха бузата му.

Задоволството на Ан отлетя. Въпреки че се бе престорила на храбра пред Дом, тя не беше светска жена и не умееше да флиртува. Освен това не бе надарена е онези достойнства, които мъжете очевидно ценяха толкова много. И беше облечена в плътно затворена, грозна черна рокля — от уважение към паметта на починалия си свекър. Пълна глупост бе да си помисли дори за миг, че би могла да накара Дом Сейнт Джордж да ревнува. След като на шията му се бе увесила жена като Фелисити. След като в Лондон го очакваше онази френска актриса. И двете му деца от бившата му любовница.

Ръдърфорд се приближи до нея, прегърна я през кръста и я отведе настрана от Патрик.

— Лицето ти е като огледало на всичките ти чувства, скъпа.

— Толкова ли ми личи? — Гласът й бе прегракнал заради напиращите в очите й сълзи. Тя се покашля, за да го прочисти и каза ядосано: — Аз съм истинска глупачка.

— Не бих казал. Глупачката е Фелисити.

— Тя е възхитителна. Аз съм невзрачна. Такъв ми бил късметът. Дом смята, че не си струва дори да ме погледне.

— Напротив, мисля, че ужасно те ревнува заради приятелството ти с Патрик.

Противно на волята си, Ан се обнадежди. Но не искаше да се надява — не и когато ставаше въпрос за съпруга й.

— И аз така си помислих — призна тя. — В първия момент. Докато не осъзнах колко е абсурдно дори като идея.

— Изобщо не е абсурдно, Ан. — Ръдърфорд я потупа по рамото. — Скъпа, ти си красива, много по-красива от повечето жени, и много по-красива от блудкавата си братовчедка. Божичко, та ти изглеждаш досущ като майка си Джанис, а на времето тя беше голяма красавица.

— Наистина ли смятате, че приличам на нея? — Струваше й се напълно немислимо.

— Да. Докато Фелисити прилича на Една. И като външност, и като характер. Дом не е глупак, Ан.

Ан не знаеше какво да мисли. Обърна се към Дом… и откри, че е вперил пронизващ поглед в нея. Тя не отмести очи. Но усети, че й е трудно да диша.

— Искаш ли един съвет? — меко попита Ръдърфорд. Ан кимна.

— На твое място бих продължил да се държа както досега и бих забравил за Фелисити, защото тя не може да стъпи и на малкия ти пръст.

Тя се усмихна.

— Много сте мил.

— Не, аз съм просто един стар човек, а старите хора са искрени, понеже не им остава много време, та да лъжат.

Думите му я натъжиха.

— Моля ви, не говорете така, Ваша светлост.

— Защо? Аз не се боя от смъртта, Ан. Поживях си добре.

Ан не знаеше какво да каже. Погледът на херцога бе станал блуждаещ, далечен. Навярно мисли за съпругата си, херцогиня Сара, реши тя. Всички знаеха, че причината Ръдърфорд да не се ожени повторно, е неспособността му да преодолее болката от загубата на първата си и единствена жена.

— Как ми се иска да съм познавала херцогинята — тихо промълви Ан. — Каква беше тя?

Ръдърфорд се сепна. Погледът му се проясни.

— Сара ли? Беше добра съпруга и добра майка. Беше топла и тиха като късен пролетен ден. Когато за пръв път видях твоята майка — това беше няколко месеца преди официалния й дебют — останах много изненадан. — Той се покашля. — Между двете сестри съществуваше много силна прилика и все пак бяха различни като деня и нощта. Скоро разбрах защо. Всичко у Сара беше нежно и смирено. А Джанис… о, тя беше като ярка светлина, като сияйна звезда — сърдечна, щедра, невероятно искрена и винаги засмяна и весела. Всички я обичаха. Мъже и жени, млади и стари. И децата, естествено. Тя толкова копнееше да има деца.

Ан го гледаше безмълвно. Познаваше херцога от години, но никога не го бе чувала да говори по този начин. Ръдърфорд се усмихна.

— Макар че разликата им беше цели дванадесет години, двете бяха много близки. Джанис боготвореше Сара, а Сара обожаваше Джанис. Тя възлагаше големи надежди на майка ти, скъпа. Джанис можеше да се омъжи за много знатен благородник. Можеше да се омъжи за когото пожелае. Тя бе кралицата сред всички дебютантки за сезона. Получи над дузина предложения за женитба… и ги отхвърли до едно. — Усмивката му угасна.

— Нямах представа — прошепна Ан, вперила ококорени очи в лицето на херцога.

Той стисна челюст.

— Сара беше смазана, когато Джанис избяга. Беше едва осемнадесетгодишна. Остави ни само една кратка бележка. Както знаеш, на следващата година Сара почина.

— А майка ми се е омъжила за баща ми.

— Да — мрачно каза Ръдърфорд. — Съжалявам. Знам колко ти липсва баща ти и колко го обичаш, но Джанис заслужаваше по-добър живот от скитническото съществуване, което е водила с него.

— Баща ми я обичаше — прошепна Ан, без да откъсва очи от него.

Той въздъхна.

— Всички я обичаха.

Ан остана безмълвна, стресната от внезапна мисъл. Дали херцогът също не бе обичал Джанис… и то много по-силно, отколкото някой можеше да предположи?

Вечерята привърши. Ан изобщо не съжаляваше. Фелисити бе прекарала по-голямата част от вечерта, хвърляйки коси, съблазнителни погледи към Дом и пренебрегвайки постоянните опити на Тед Блейк да привлече вниманието й.

Кларис се бе оттеглила рано. Ан пожела „лека нощ“ на Патрик и Фелисити, които бяха долу във фоайето и се приготвяха да си тръгват, както и на херцога, на Дом и на Блейк. Сетне се отправи нагоре към стаята си. Но едно от стъпалата зад нея изскърца и това я накара да спре, подпряла ръка на месинговия парапет.

Обърна се и срещна погледа на Дом.

Пулсът й се ускори.

— Какво правиш?

— Качвам се горе.

— Но ти още не си си изпил брендито.

Той я застигна и застана на стъпалото под нея.

— Не желая да пия с Блейк и с дядо ми.

Ан впери поглед в топлите му кехлибарени очи.

— Но бих пийнал едно бренди е теб, ако желаеш — каза Дом, без да откъсва поглед от лицето й.

Думите му я сепнаха.

— Не, благодаря — отвърна тя, обърна се и припряно се заизкачва нагоре, препъвайки се в дългата си рокля.

Дом я задържа, като я улови за лакътя.

— Няма защо да се боиш от мен, Ан — тихо промълви той. Ан си пое дъх.

— Не се боя от теб — сопна се тя. — А сега ме пусни!

Дом се усмихна. Изглеждаше развеселен от думите й и Ан не можеше да го вини. Беше ги изкрещяла с такава паника в гласа, сякаш я бяха нападнали разбойници.

— След вас, мадам — каза той, свел глава.

Тя забърза нагоре по стъпалата, следвана плътно от Дом. В мислите й цареше пълен хаос.

Дали възнамеряваше да се опита да я прелъсти отново? Не, не бе възможно. Сърцето й заби като обезумяло. Разбира се, че бе възможно! Дом Сейнт Джордж нямаше никакви скрупули, поне когато ставаше въпрос за нея.

Ан се втурна по коридора. Знаеше, че Дом върви по петите й, че широките му крачки с лекота настигат ситните й, забърза ни стъпки. Щом стигна до вратата на стаята си, тя се завъртя и прилепи гръб към лъскавото дърво, сякаш искаше да прегради с тяло пътя на Дом. Той се спря пред нея. Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Лека нощ — каза Ан. Едната му вежда се изви.

— Искам да довършим нашия разговор.

— Какъв разговор? — Усети, че се изпотява. Но нямаше ветрило, а и да имаше, едва ли щеше до го използва.

— Този, който водихме днес следобед, а и в деня, в който заминах за града.

Тя реши, че е безполезно да се преструва на недосетлива.

— Това, което предлагаш, е абсурдно.

— Нима? — Той се засмя. — Ан, вече не си девствена, освен това сме женени. Не бих казал, че е абсурдно един мъж да помоли съпругата си да замине с него някъде за една седмица.

Лицето й почервеня като домат.

— Имаше и други условия.

Дом се ухили, а очите му блестяха. Очевидно се забавляваше.

— Да, имаше.

— Които не бяха съвсем джентълменски.

— Аз не съм джентълмен. Нямам дори желание да бъда такъв.

— Но аз съм дама.

— Вярно е. Тогава защо смяташ, че бих те оскърбил?

Ан си пое дълбоко дъх. Дни наред беше полагала огромни усилия да не мисли какво би станало, ако все пак замине с него. Знаеше твърде малко за онези деликатни неща, които занимават двама съпрузи зад вратата на спалнята им, затова й бе трудно да си представи какво би поискал Дом от нея. И предпочиташе да не си представя.

— Нямам ти доверие, Дом.

— Никога не бих те накарал да правиш нещо, което сама не желаеш да направиш.

Тя го гледаше втренчено. Усещаше, че бузите й отново пламтят. Каква самоувереност! И при това изобщо не безпочвена!

— Това не ме успокоява. Защото ти си истински магьосник с жените и го знаеш не по-зле от мен.

— Приемам това като комплимент, скъпа.

Ан се обърна ядосано и хвана бравата на вратата. Но Дом бързо сложи длан върху ръката й.

— Е? Искам отговор, Ан — прошепна той в ухото й.

Ан си пое дъх, обзета от огнени усещания. Той, разбира се, отлично знаеше каква прави.

Трябваше веднага да отхвърли предложението му. Но не беше способна да произнесе и дума. Усещаше горещината, излъчвана от тялото му.

— Ан?

Тя се обърна. Не биваше да го прави. Лицето му бе само на сантиметри от нейното.

— Искам да си отидеш. Искам да напуснеш Уейвърли Хол. Как да го кажа по-ясно?

Гняв затъмни погледа му. Той протегна ръка към нея и я притисна към себе си.

— А аз не искам да си отида. — Тонът му бе груб. — Как аз да го кажа по-ясно?

Ан не можа да отвърне нищо. Беше притисната здраво в силните му ръце. Очите му бяха премрежени. Тя разбра намеренията му и се опита да извърне лице, но Дом я изпревари и впи устни в нейните. Ан извика, но той не й обърна внимание. Ръцете му се сключиха още по-плътно около кръста й; устните му разтвориха нейните устни; езикът му се плъзна дълбоко навътре. Тялото му я притисна силно към вратата. Ан бе неспособна да помръдне.

Но не бе сигурна дали би го сторила, дори да можеше. Защото целувката му беше вълшебна. Едновременно жадна и нежна, яростна и мека, хапеща и смучеща. Езикът му се сплете с нейния. Ан усещаше как се разтапя. Беше се вкопчила здраво в него, за да може да се държи на крака. И отвръщаше на целувката му.

Той откъсна устни от нея. Дишаше тежко.

— Патрик целувал ли те е някога така?

Ан също беше останала без дъх. Чувстваше се като зашеметена. Тялото й гореше в огън, болезнен огън, който извика отчаяни сълзи в очите й. Тя премигна смаяно и възкликна:

— Патрик?!

— Точно така — грубо каза Дом. — Патрик. Мъжът, с когото флиртува цяла вечер с надеждата да ме накараш да ревнувам.

Ан го зяпна. Беше последвала съвета на Ръдърфорд и се бе опитала да се държи кокетно е братовчед си. Но смяташе, че Дом изобщо не е забелязал.

— Е, ти успя, Ан — изръмжа той. — Ревнувам, нещастен съм и съм силно възбуден. В случай че не си забелязала.

Тя се изчерви. Но не се осмели да откъсне очи от лицето му.

— Ан?

— Какво?

— Никога повече не ме предизвиквай — освен ако не си готова да понесеш последствията.

Ан възкликна стреснато.

Но Дом я бе пуснал. На лицето му бяха изписани смесени чувства — гняв, решителност, жажда. Той разтвори вратата и се отмести встрани, за да направи път на Ан да влезе. Но щом видя, че тя не помръдва, се извърна, отдалечи се по коридора и скоро изчезна от погледа й.

Коленете не я държаха. От устните й се отрони дълга, разтреперана въздишка. О, Господи! Бях готова да му се отдам, ако само бе настоял!

Нещо повече, все още беше готова да му се отдаде. Тялото й отново бе изменило на разума й.

Ан се обърна, влезе в спалнята си и облегна гръб на вратата.

Преглътна, но напразно — сърцето й продължаваше да бие неудържимо. Огледа се наоколо. Осветена от една едничка газена лампа, запалена от камериерката й, стаята бе тъмна и пълна със сенки. Потънала в тишина и спокойствие. Само белите завеси помръдваха леко, разлюлени от ветреца, който влизаше през отворения прозорец.

Тя се обърна и заключи вратата.

Господи, как щеше да живее отсега нататък, ако Дом продължаваше да я преследва всяка нощ? Рано или късно щеше да се предаде — бе готова да го стори още тази вечер. В играта на съблазнявате Ан не можеше да му бъде достоен противник.

Тръгна бавно към леглото си. Всичко беше повече от ясно. Не можеше да го убеди да замине. Ако наистина искаше да я остави, трябваше да се съгласи с безумното му предложение. После единственото, което й оставаше да направи, бе да издържи една седмица с него. Една седмица… и щеше да получи свободата си.

Самата мисъл за това бе ужасяваща. Но и много примамлива.

Някъде дълбоко в съзнанието й се бе загнездила една натрапчива картина, която не й даваше мира: тя и Дом — с голи, потни, сплетени тела.

Нощницата й бе оставена на канапето встрани от леглото. Унищоженото от огъня нощно шкафче беше заменено с ново. Ан нямаше настроение да слуша бърборенето на Бел, затова реши, че ще я повика по-късно. Да, първо ще полежи малко, за да се успокои, и чак тогава ще позвъни на камериерката си, за да й помогне при събличането.

С тази мисъл Ан отиде до леглото и седна, за да свали обувките си. Тогава погледът й попадна на възглавницата. И това, което видя, я накара да се вкамени.

В средата на бялата калъфка лежеше една овъглена роза.