Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (9)

Глава девета

Обещаният урок по зареждане и стрелба с пушка се проведе четири дни по-късно, малко след обяд. Шимейн тъкмо бе измила и изсушила чиниите, когато Гейдж дойде да я изведе навън. Андрю беше изпратен да си играе на задната веранда, за да могат да не го изпускат от поглед и в същото време да бъде на безопасно разстояние от мишената, която Гейдж постави встрани от къщата. Преди да връчи оръжието на своята прислужница, той й обясни подробно къде се слага барутът и как се зарежда, и отправи един показен изстрел. После остави Шимейн да повтори действията му.

Преди обаче да й позволи да стреля, Гейдж я предупреди, че натискането на спусъка е само първата стъпка. Трябваше петлето да падне върху кремъка и да предизвика искри, които да възпламенят барута. Едва неговата експлозия щеше да изтласка оловния куршум през цевта.

— С други думи, изстрелът идва известно време след натискането на спусъка — обясни той, — но така или иначе става достатъчно бързо.

После Гейдж й показа как да държи мускета така, че тежестта му да не изморява ръцете й прекалено много, и за да й помогне да го нагласи правилно, пристъпи зад гърба й. Топлото усещане за силното му тяло, опряно до нейното, смути Шимейн дотолкова, че крайниците й се разтрепериха неудържимо, а в продължение на няколко мига й беше трудно дори да диша. Сега, когато й се налагаше да води отчаяна борба с обзелите я властни усещания, тя осъзна, че няма право да съди Гейдж прекалено строго за откровеното желание, което бе видяла в погледа му преди няколко вечери. Собственото й сърце се втурваше в бесен ритъм всеки път, щом ръката на господаря й неволно докоснеше гърдите й, или бедрата му опираха до нейните. Полите на роклята не й даваха никаква закрила — вероятно единствено здрава стоманена броня можеше да я предпази от влудяващия допир на мъжкото му тяло. Не вярваше Гейдж да не е усетил хаоса в мислите и чувствата й, но дори да не беше, самата тя го усещаше повече от болезнено. Трябваше да напрегне всичките си оскъдни сили и решителност, за да не захвърли пушката и да побегне далеч от този мъж.

Все пак, въпреки нервната си възбуда, въпреки ужасяващия грохот на изстрелите и болката в рамото, която й причиняваше мускетът при всеки откат, Шимейн съумя да научи доста за боравенето с оръжие. Гейдж беше отличен наставник и независимо от смущението, което бе предизвикал в гърдите на своята ученичка, успя да превърне урока по стрелба в не по-малко вълнуващо занимание от бални танци. Макар и начинаещ стрелец, Шимейн бързо се научи да улучва неподвижна мишена и с нетърпение очакваше деня, в който щяха да се упражняват в стрелба по движещ се предмет. Дълбоко се съмняваше, че е способна да убие животно или човек, и силно се надяваше никога да не й се наложи да проверява куража си по такъв начин, но знаеше, че мнението й ще се промени изцяло, ако някога се изправи пред опасността да бъде убита или най-малкото пребита жестоко от Джейкъб Потс.

— Изглежда, че си роден стрелец, момичето ми — похвали я гордо Гейдж на следващия ден. — Да видим сега какво ще направиш с подвижната мишена.

Мишената беше една тенекиена чиния, която Гилиън услужливо бе предложил да хвърля високо във въздуха. Гейдж отново застана плътно зад Шимейн, като я обгърна с ръце, за да й помага да държи оръжието, да се прицелва и да стреля. Усети обаче, че цялото й тяло трепери, и тълкувайки това погрешно като признак на страх, се помъчи да я успокои.

— Справяш се изключително добре за начинаеща, Шимейн, така че просто се успокой и ми позволи да ти покажа как да се прицелиш, за да произведеш успешен изстрел.

Но Шимейн съзнаваше, че е невъзможно да се концентрира и да се прицели в каквото и да било, когато мислите й са изцяло съсредоточени върху мъжа зад гърба й, вместо върху оръжието в ръцете й. Все пак, тя натисна спусъка, но куршумът прелетя твърде далеч от целта. От устните й се изтръгна сподавено възклицание, когато изстрелът тласна тялото й назад, и имаше защо. Беше истински шок за нежните й женски хълбоци внезапно да се озоват притиснати до твърдите му като скала, мускулести бедра. Ужасена, Шимейн отскочи рязко напред, сякаш бе седнала върху гореща жарава.

— Този път не успя, но ще опитаме отново — небрежно отбеляза Гейдж и се наведе над рамото й, за да види по-добре как ще се прицели. Собственото му тяло също реагираше болезнено на близостта на тази крехка женска фигура, но той бе твърдо решен да не се поддава на неблагочестивите си помисли, особено по време на уроците по стрелба. — Няма защо да се притесняваш, Шимейн. Просто се успокой.

„Имам всички основания да се притеснявам!“, помисли си Шимейн, обзета от истинска паника. Усещаше гърдите му, притиснати към гърба й, усещаше ръката му, която я обгръщаше, за да поеме част от тежестта на мускета. Внезапно почувства, че се задушава, че не може да диша. Трябваше да избяга, преди да е станало късно.

Тя отблъсна ръцете му, захвърли пушката и задъхано обясни:

— Трябва да сложа тестото за хляба да втасва! В момента нямам време за повече уроци.

— Шимейн, къде оти…? Върни се! — Гейдж остана със зяпнала от изненада уста, когато прислужницата му прихвана полите си и се втурна като стрела към къщата. Напълно объркан, той погледна Гилиън, който изглеждаше не по-малко втрещен. Младежът сви рамене, сведе очи към тенекиената чиния, която все още бе непокътната, и усмихнато я размаха пред очите на своя работодател.

— Е, поне ще можете и занапред да ядете в нея.

 

 

За радост на Андрю, на следващия ден на гости дойде Хана Фийлдс с двамата си най-малки сина. Трите момчета моментално изскочиха да лудуват на воля в задния двор и оставиха жените да ги наблюдават от верандата и да се опознават една друга.

— Малкият палавник на господаря ти е много мило хлапе — каза едрата, симпатична госпожа Фийлдс. Погледът й не се откъсваше от Андрю. — Личи си, че баща му го възпитава добре.

— Отдавна ли познавате господин Торнтън? — попита Шимейн.

Искаше й се да узнае нещо повече за този загадъчен мъж. След инцидента със змията, когато беше съзряла в погледа му оня сладострастен копнеж, тя изпитваше постоянно безпокойство и се боеше да остава насаме с него, но от тогава насетне Гейдж Торнтън се отнасяше с нея с цялото внимание и уважение, което един джентълмен дължи на една дама. И все пак нямаше представа какво става в главата му. Понякога го забелязваше да я гледа втренчено и неволно се питаше за какво ли си мисли… или може би жадува.

— Долу-горе откакто пристигна тук — отговори Хана. — Заселихме се по тези места две години преди да дойде Гейдж. Неговата госпожа беше истинска лейди, от мен да го знаеш. Не беше горделива и високомерна като някои други, нали разбираш, ами имаше добро сърце и благ нрав. Никога не съм виждала жена да обича мъжа си толкова, колкото тя обичаше господин Торнтън. Някои казват, че не я е заслужавал, понеже не можел да обича нищо друго, освен своя кораб, ама ако питаш мене, с каквото и да се захванеше Гейдж, правеше го колкото за себе си, толкова и заради нея.

— Очевидно е, че господин Торнтън е много амбициозен и талантлив мъж — отбеляза Шимейн, като разпери ръка, за да посочи красиво оформената лъкатушеща пътека, която тръгваше от задната веранда и минаваше през овощната градина, покрай хамбара, оборите и останалите постройки, издигнати от него. — Накъдето и да се обърна, виждам доказателства за трудолюбието му.

Хана я стрелна с поглед, питайки се какво точно знае Шимейн за своя господар. Едва ли момичето щеше да понася толкова смирено и спокойно присъствието си в дома на Гейдж Торнтън, ако бе чуло, макар и част от онова, което госпожа Петикоум и верните й другарки шушукаха зад гърба на майстора на мебели. Тези закоравели клюкарки бяха толкова жлъчни в подмятанията си и разпространяваха толкова злостни клевети, че малцина успяваха да останат равнодушни към нападките им. Гейдж обаче беше успял. С присъщия си стоицизъм и решителност той бе продължил да се занимава с работата си, без да обръща внимание на хорските приказки. Каквато и да бе истината за фаталното падане на Виктория от кораба, Хана нямаше никакво намерение да се нарежда сред онези, които обвиняваха за злополуката Гейдж. В нейните очи несправедливото и прибързано осъждане на един невинен човек беше сериозен грях, нищо че Алма Петикоум и мнозина други явно не се интересуваха от злините, които биха могли да причинят с бъбривите си езици.

— Дойдох да те науча на малкото неща, които зная за готвенето — заяви Хана. В очите й трепна весело пламъче. — Но още щом влязох, господарят ти ми каза, че се оправяш чудесно и сама… тъй че май няма да имаш нужда от помощта ми.

— Всъщност, бих се радвала да се науча как се правят сухари като онези, които приготвят в таверната… ако самата вие знаете как, разбира се — ентусиазирано каза Шимейн. — По време на плаването ни даваха сухари, но те нямаха нищо общо със сухарите от таверната. Човек трябваше да има доста здрав стомах, за да понесе онези гадости, особено пък червеите и другите животинки, които често се срещаха в тях.

— Можем да опечем една фурна сухари за обяд — предложи по-възрастната жена с весел смях. — Донесла съм кошница с храна, понеже си помислих, че може да ти е писнало все ти да готвиш. Сухарите ще бъдат чудесна добавка към яденето.

— Дали да не повикаме момчетата да играят в къщата, докато се занимаваме с готвенето? — попита Шимейн с безпокойство. — Наскоро имах страховита среща с една отровна змия и се боя да не би наоколо да има още.

— Тези гадини! Смразява ми се кръвта, само като си помисля за тях! Някои се наричат гърмящи змии и ако си виждала такава, лесно ще разбереш защо.

— Видях и чух тъкмо такава змия, при това съвсем отблизо — отвърна Шимейн и потрепери.

Хана плесна силно с ръце и се провикна:

— Хайде, момчета, влизайте вътре. Малкълм и Дънкан, искам да внимавате как ще се държите в хубавата, чиста къща на господин Торнтън. Не ми се ще госпожица Шимейн да реши, че отглеждам у дома си банда разпуснати хулигани.

Както става винаги, когато няколко малки момчета се озоват затворени в тясно пространство, децата започнаха да се дърпат и да се боричкат. Андрю бе в най-неизгодно положение, защото беше най-малкият от тримата, и сърцето на Шимейн трепна, когато видя да го събарят на земята. Тя се спусна да ги разтърве, но не знаеше точно как да го стори, без да нарани двете по-големи момчета. Те бяха свикнали да играят един с друг и бяха доста по-силни, отколкото й се струваше безопасно за Андрю, но той бе храбро дете и макар да се беше натъртил здраво при падането, скочи на крака и се спусна отново напред със силен боен вик. Но боричкането бе прекратено рязко от Хана, която строго нареди на синовете си да престанат и да отидат веднага при нея.

— Казах ви да внимавате как се държите, момчета, и ако продължавате да не ме слушате, хубавичко ще ви натупам по дупетата. Знаете, че не се шегувам!

След това предупреждение двете момчета притихнаха, и ако не бяха дяволитите пламъчета в очите им, щяха да приличат досущ на кротки ангелчета. Но очевидно разбираха, че майка им говори напълно сериозно, затова покорно се съгласиха да подремнат в спалнята с Андрю, докато Хана и Шимейн разчистят кухнята.

Преди да тръгне към Торнтънови, Хана бе приготвила храна за собственото си семейство и бе наредила на дъщерите си да сервират сами вечерята в случай, че замръкне. Затова когато Гейдж настоя да остане да вечеря с тях, тя охотно се съгласи, доволна, че й се удава възможност за малко да се откъсне от многобройните си задължения на майка, съпруга и домакиня. Вечерята, приготвена от Шимейн, очевидно й се услаждаше, защото без колебание прие поканата на Гейдж да си сипе втора порция от вкусната гозба. Когато приключиха с яденето, Хана се надигна от масата и изпъшка.

— Надявам се, че лодката ми няма да потъне на път за вкъщи, защото няма да мога да доплувам до брега. Бедният ми Чарли никога не би ми простил, ако го оставя да се оправя сам с цялата челяд.

Гейдж се ухили.

— Искаш ли да те изпратя?

Хана го стрелна с престорено сърдит поглед.

— Би трябвало да приема предложението ти, след като тъй подло ми позволи да се натъпча, та да надебелея още повече — измърмори тя, но сетне махна с ръка. — Остави, ако лодката вземе да потъва, ще завържа Малкълм и Дънкан с едно въже и ще ги пусна да доплуват сами до вкъщи.

— Мамо! — извикаха момчетата в един глас и зяпнаха слисано майка си.

Тя избухна в смях, но това само ги уплаши още повече и те размахаха ръце.

— Първо пусни Малкълм!

— Не, мамо! Изхвърли Дънкан във водата! Искам да го видя как ще стигне до къщи!

— Ще ви изхвърля и двамата! — предупреди ги Хана, когато двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се бият.

Тя погледна безпомощно към Гейдж, но той само се засмя развеселено и предложи:

— Защо не ги вържеш още отсега, та да не се занимаваш повече с тях?

— Нямаш представа колко пъти ми е идвало да го направя — отвърна Хана с отчаяна въздишка. — Като ги гледам как се трепят един друг, си мисля, че ще е цяло чудо, ако доживеят да пораснат големи.

— Представи си, че решат да станат войници или нещо такова — подхвърли Гейдж с усмивка. — Та те още от малки са започнали да придобиват всички необходими умения.

— Напълно си прав! Обаче на мен ми се иска от време на време да се възцарява и известно примирие между битките, за да мога и аз да се понауча на някои стратегически номера… като например как да им блъсна кратуните една в друга, без да си премажа пръстите.

Шимейн, която в това време се приготвяше да изкъпе Андрю, нямаше как да не чуе шеговития им разговор, и ако в началото успяваше някак си да остане сериозна и да се съсредоточи върху топленето на водата над огнището, сега вече не можа да сдържи кикота си. За да го прикрие, тя грабна чайника и се втурна към задния коридор, но напразно. Продължаваше да се смее, и то толкова неудържимо и заразително, че успя да разсмее първо Андрю, а след това и Гейдж и Хана, които бяха тръгнали към входната врата. За пръв път от много месеци насам къщата се огласяше от такива радостни звуци. За Гейдж те бяха като вълшебен еликсир, сгряващ цялото му същество.

Накрая, когато все пак се успокоиха, Хана посочи към предната веранда.

— Донесох два стола, които се нуждаят от поправка. Надявам се, че нямаш нищо против да се занимаеш с тях, когато ти остане малко свободно време. Не е необходимо да е веднага, нали разбираш, но ще се радвам, ако са готови до края на годината. На пръв поглед им няма нищо, ама облегалките им може да паднат всеки момент. Не е безопасно да се сяда на тях.

— Ще видя какво мога да направя, Хана — обеща Гейдж. — Но наистина ли си сигурна, че няма да ти трябват?

— Имаме си достатъчно столове за цялото семейство. Ще ни трябват чак по Коледа, за роднините. Ще ни гостуват братята и сестрите на Чарли, а те са цяла армия.

Гейдж се развесели от нейната предвидливост. Явно го познаваше доста добре, за да му остави толкова много време за поправката на някакви си два стола.

— Може и да не намеря време за тях в близките месец-два, но за Коледа ще са готови. Ако случайно ти потрябват по-рано, само ми кажи. Ще ги оставя отпред, на верандата, та да ми напомнят, че трябва да ги оправя.

Хана вдигна глава и се спря, заслушана в песента, която Шимейн пееше на Андрю, докато го къпеше в задния коридор. Беше някаква забавна и приятна мелодия, несъмнено ирландска, а гласът на момичето бе нежен и сладък. По-възрастната жена погледна Гейдж и се усмихна.

— Не знам дали си наясно, Гейдж Торнтън, но мисля, че аз бих могла да се науча на едно-две неща от твоята прислужница. Не говоря само за готвенето. Тя има глава на раменете си и глас на ангел. Ще ми се да присъствам на уроците на Андрю по четене и писане, когато започнат. Никога не ме е бивало много в тия работи.

— Шимейн е всичко, което някога съм се надявал да намеря, че и повече — призна Гейдж.

— А ти разправяше, че не можела да готви — измърмори Хана и поклати глава.

Той сви рамене.

— Според мен, Шимейн още не осъзнава колко достойнства притежава в действителност. Не само че е същинска майсторка в готвенето, но и се грижи за Андрю като истинска майка. Момчето е много привързано към нея.

— Да, забелязах го тая заран, когато Шимейн се опитваше да го защити от моите момчета. Не знаеше точно как да го стори, понеже се страхуваше да не нарани майчинските ми чувства. Нарочно оставих хлапетата да се поборичкат малко повече, отколкото трябваше. Исках да видя как ще реагира Шимейн и трябва да ти кажа, че нито една майка не е проявявала към родното си чедо загрижеността, която тя прояви към сина ти.

— Шимейн изглежда родена да бъде майка — отвърна Гейдж. — Тя притежава рядката дарба да вдъхва на детето сигурност и покой, да го кара да се чувства желано… и обичано.

Хана забеляза промяната, настъпила в самия Гейдж, и се усмихна със задоволство. Всичко, което беше казал за Андрю, очевидно се отнасяше и за него. За пръв път от онзи ужасен ден, в който бе умряла Виктория, той изглеждаше спокоен и помирен със себе си.

— Ти си истински късметлия, че си намерил Шимейн. Жени като нея обикновено не могат да се купят на никаква цена.

 

 

Тих, далечен плач смути съня на Шимейн, но тя не искаше да се събужда. Отново сънуваше, че препуска из бащиното си имение на гърба на своя жребец Донегал, отново усещаше как вятърът развява косите й и краищата на костюма й за езда, отново се наслаждаваше на тръпката да язди накъдето й видят очите, свободна и щастлива.

Плачът обаче продължаваше, и скоро ширналите се зелени поля на родния й дом се замениха от стоманените решетки на затвора Нюгейт. В съня й нахлуха стенанията и отчаяните ридания на затворниците и стотиците стъпки, неизменно придружавани от звъна на тежките вериги. Обгърна я гъст, лепкав мрак, който заплашваше да я задуши…

Шимейн се надигна рязко в леглото с разтуптяно от ужас сърце и напрегнато затърси в тъмнината лицата на съкилийничките си от Нюгейт, ослушвайки се да чуе босоногите им стъпки. Изминаха доста мъчителни минути, преди да проумее, че това е било само един кошмар и че звукът, който чува, е плачът на Андрю от долния етаж. Тя наостри уши, очаквайки да долови някакво раздвижване в спалнята на Гейдж в отговор на жалното скимтене на момчето, но единственото, което чу, бе как плачът на детето стана по-силен и по-уплашен. Не можеше да си представи, че Гейдж е способен да спи, когато синът му плаче. Внезапно усети тревога. Ами ако с господаря й се бе случило нещо? Не, може би просто бе отишъл до тоалетната и не чуваше воплите на Андрю.

Трябваше да успокои детето. Тя отметна завивките, навлече бързо халата си и се втурна надолу по стълбите. Вратата на спалнята беше отворена и отблясъците от огъня в огнището, заедно с лунните лъчи, проникващи през прозорците, осигуряваха достатъчно светлина, за да види, че Гейдж го няма нито в леглото, нито в салона. Шимейн влезе в спалнята и предпазливо се прокрадна до малката ниша, в която спеше Андрю, опасявайки се, да не би да е сгрешила и да не налети на господаря си. Но страховете й бяха неоснователни. В стаята нямаше никой друг, освен детето.

То не спираше да плаче и Шимейн побърза да отиде до люлката му и да го вземе на ръце. За да го утеши, тя запя нежна приспивна песен, целуна мократа му от сълзите буза и погали разрошените му къдрици, като го люлееше в прегръдките си и крачеше бавно напред-назад. Постепенно Андрю спря да плаче, а дишането му стана равномерно, но тъкмо когато Шимейн реши да го сложи обратно в люлката, от гърдите му се изтръгна ново сърцераздирателно ридание. Тя го прегърна и пак започна да обикаля от люлката му до спалнята на господаря си и обратно, докато не почувства как малката главичка се отпуска на рамото й. Тогава Шимейн престана да пее и се спря до люлката в малката стаичка. Искаше да се увери, че момчето е напълно заспало, преди да го сложи да си легне.

Докато се възхищаваше на красивото му лице, огряно от меката светлина, тя внезапно усети нечие присъствие. Не беше чула стъпки, но долови с крайчеца на окото си раздвижване в другия край на спалнята. Явно господарят й се беше върнал. Шимейн вдигна глава с намерение да му обясни причината за нахлуването си в неговите покои, но думите замряха в гърлото й, когато го видя да стои гол, облян от лунната светлина. Мъничките капчици вода, които блестяха като диаманти по мускулестото му тяло й подсказаха, че е ходил да се къпе в потока. Беше метнал на главата си една кърпа и енергично търкаше косата си. Очевидно още не беше забелязал присъствието й.

Шимейн обаче нямаше как да не забележи неговото. Никога досега не беше виждала гол мъж и гледката на това стройно, силно тяло бе доста шокираща за девичите й сетива. Но в същото време тя беше омагьосана от неговата красота и горда, мъжествена грациозност. Дрехите не й бяха създали невярна представа — раменете му наистина бяха невероятно мощни и здрави и не се нуждаеха от подплънки, каквито много наперени благородници поставяха под саката си. А талията и хълбоците под широката му гръд наистина бяха тесни и мускулести. Тънка ивица тъмни косми се спускаше от леко окосмените му гърди през плоския му корем, примамвайки погледа на Шимейн надолу.

Тя замръзна на мястото си с пламнало лице и разтуптяно сърце, неспособна да отклони очи. Въпреки всички описания на мъжката анатомия, които майка й деликатно и някак смутено се бе опитвала да направи, въпреки внимателните й обяснения какво да очаква, след като се омъжи за Морис, Шимейн никога не си беше представяла такова… такова съвършенство!

Тъй като не желаеше да изпада в унизителната ситуация господарят й да разбере, че е съзерцавала с възхита голотата му, вместо да избяга, както подобава на една благочестива девица, тя заотстъпва бавно, тихо назад, към люлката на Андрю. Знаеше обаче, че няма как да се измъкне незабелязано. Така или иначе, щеше да й се наложи да мине покрай Гейдж.

Изведнъж Шимейн се закова на място, доловила някаква странна промяна във фигурата на мъжа пред себе си. Погледът й все още беше прикован в слабините му и тя съвсем ясно виждаше как очертанията на мъжката плът започват да се разтеглят и уголемяват.

Шимейн стреснато вдигна очи и срещна усмихнатия поглед на Гейдж. Беше отпуснал ръце, а кърпата лежеше преметната през врата му. Влажната му, разрошена черна коса проблясваше в мрака като сребро.

— Извинете — задавено промълви тя. Прекрасно си даваше сметка, че откакто беше дошла в този дом, бе започнала непрекъснато да се извинява. — Андрю плачеше, а не знаех къде сте отишъл!

В последвалата тишина Шимейн се обърна бързо и постави момчето обратно в люлката му. Изгаряше от срам. Цялото й тяло трепереше. Тя затвори очи и се опита да събере разпилените си мисли. Но въпреки отчаяните й усилия да дойде на себе си, гледката, която бе видяла току-що, се беше запечатала в паметта й завинаги. Продължаваше да я вижда съвсем ясно, нищо, че бе с гръб към Гейдж, нищо, че беше със затворени очи.

Като внимаваше да не го поглежда, Шимейн се извърна, избяга през отворената врата и тичешком се спусна през салона. В бързината се спъна в едно от стъпалата към тавана и стисна зъби, за да не извика от болка, но не спря. Щом стигна до своята стаичка, тя се хвърли на леглото, обърна се с лице към стената и се зави презглава, молейки се отчаяно земята да се разтвори и да я погълне.