Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (4)

Глава четвърта

Дългата, топла вана и енергичното разтъркване сториха чудеса за духа на Шимейн. Изумена от огромната промяна в себе си, тя надяна избелялата долна риза, която бе извадила от раклата на Виктория. До неотдавна подобна дреха не би била за нея нищо повече от парцал, годен само за бърсане на прах или за миене на пода. Но след като в продължение на няколко месеца не беше сваляла от гърба си костюма за езда, Шимейн бе благодарна, че най-после може да облече дреха, която е чиста и в сравнително добро състояние. Въпреки че в раклата имаше и по-хубаво бельо, дори една дантелена долна риза — очевидно най-добрата в гардероба на покойната — тя не желаеше да прекалява с щедростта на своя господар. Затова си беше избрала само още една риза, една зелена и една бледосиня рокля, две дълги бели престилки и чифт черни обувки, всички те силно износени.

След като се изкъпа и изми косата си, Шимейн реши, че трябва да покаже своята признателност към Гейдж Торнтън. А какъв по-добър начин да го стори от това да му докаже, че е добра прислужница, която не се плаши от готвенето. Знаеше, че ще й отнеме известно време да възвърне силата и енергията си, но бе твърдо решена да се пребори с това. Тя уви мократа си коса в кърпа и както си беше по долна риза, се зае да изпробва способностите си в приготвянето на храна.

Бяха изминали няколко години, откакто Бес Хъксли, готвачката в дома на семейство О’Хърн, се бе опитала да събуди интереса й към кулинарните занимания и да я научи на основните умения в тази област. Макар и неохотно, Шимейн бе изпълнявала поставените й задачи, беше повтаряла до безкрайност едно и също, докато задоволи изискванията на своята безкомпромисна учителка. Но ненавиждаше да бърка непрестанно сосове, за да не загорят, и да бие белтъци, докато станат на пяна. Беше убедена, че Бес хаби и нейните, и собствените си усилия на вятъра, защото никога не си бе представяла, че може да се омъжи за човек, който няма да разполага с достатъчно средства, та да й осигури дом, пълен със слуги.

Край на тези илюзии, усмихна се с горчивина на себе си Шимейн. Бес я беше предупреждавала да не бъде толкова самомнителна, защото една девойка не е способна да предвиди какъв ще е мъжът, който ще поиска ръката й, нито пък на какъв мъж самата тя ще отдаде сърцето си — ако въобще има късмета да може да избира. Въпреки получената под наставленията на строгата като фелдфебел готвачка добра школовка, Шимейн бе сигурна, че е забравила почти всичко. Но сега се налагаше да докаже способностите си, и ако е възможно, да изрови от паметта си всичко, което Бес Хъксли с толкова усилия беше успяла да й втълпи. Колко мъдри се бяха оказали думите на старата готвачка!

Реши да приготви кифли. По време на дългите, самотни часове в карцера тя с копнеж си бе припомняла приятните, спокойни следобедни чайове със семейството си. Сега, докато замесваше тестото, тези скъпи спомени отново нахлуха в съзнанието й, по-живи от всякога.

След като тестото беше готово, Шимейн покри купата с кърпа и я постави близо до огнището, за да може сместа да бухне, докато тя приключи с тоалета си. После приседна край огъня и се зае да разресва с пръсти упорито заплетените къдрици на мократа си коса. Но тази задача изглеждаше непосилна. Времето летеше бързо и това започваше да я изнервя, защото имаше чувството, че следобедът се е изнизал и че няма да успее да приготви вечерята. В отчаянието си Шимейн тръгна да търси ножици, за да отреже непокорните кичури, но не откри нищо по-добро от един голям касапски нож. Мисълта за пораженията, които този „инструмент“ можеше да нанесе на косата й, разколебаха намеренията й.

Ровейки из раклата, тя беше открила една четка, в чиито зъбци се бяха заплели няколко дълги руси косъма. Гейдж Торнтън й бе позволил да използва всичко, от което се нуждае, но Шимейн не се реши да посегне на такъв скъп спомен. Вместо това тя предпочете да прегледа вещите на своя господар. Повечето от дрехите и бельото му бяха прилежно сгънати и подредени в гардероба. Единственото изключение бе една купчина измачкани, но чисти ризи, много по-фини от домашнотъканите дрехи, с които беше облечен. Тези ризи лежаха в дъното на гардероба и бяха престояли там толкова дълго, че бяха поели мириса на дървото. Колкото и приятен да бе този мирис, Шимейн реши, че една от първите й задачи ще е да изпере и изглади ризите на господаря си. Дали щеше да ги носи или не, зависеше от него самия, но поне щеше да има избор.

Навън отново заваля като из ведро и понеже не знаеше дали пороят ще забави или ще ускори завръщането на господин Торнтън, Шимейн реши, че не може повече да губи време за косата си. Точно тогава откри една четка в чекмеджето на масичката за бръснене и я използва, за да разреши останалите си сплъстени кичури. Тежките къдрици все още бяха леко влажни, но тя ги сплете на две плитки, които уви на тила си. После припряно изми четката, подсуши я и я върна там, откъдето я беше взела, с надеждата, че господарят й няма да забележи, че е била използвана в негово отсъствие.

Както бе предвидил Гейдж, и двете рокли й бяха прекалено дълги и тесни в бюста. Шимейн беше изумена, че господарят й си спомня фигурата на своята съпруга тъй ясно, та може безпогрешно да преценява фигурите на другите жени в сравнение с нея, и то цяла година след смъртта й. След като разгледа внимателно шевовете, тя установи, че корсетите не могат да се разширят, а колкото до подгъвите, те трябваше да почакат, докато й останеше малко повече свободно време. В крайна сметка, реши да облече зелената рокля, просто защото й се стори мъничко по-къса от синята. След това обу обувките, надяна върху тях чифт леки кожени домашни пантофи и ги прикрепи към краката си с тънки каишки от необработена кожа, които уви около глезените си и ги завърза на възел. При вида на зачервената си, разранена от непрекъснатото триене на тежките окови кожа, тя сбърчи отвратено нос. Коравите каишки сигурно щяха да обезобразят глезените й окончателно.

За нейно облекчение и удоволствие тестото беше бухнало достатъчно, въпреки че го бе оставила да втасва на прекалено висока температура. Шимейн добави и другите продукти, омеси ги добре и отново постави сместа до огнището. Сетне се зае да чисти из къщата.

Когато тестото бухна за втори път, тя постави една скара над огъня така, че пламъците да могат да я нагряват до подходящата температура. Твърдо решена да предостави на своя господар възможност да се наслади на една приятна, лека следобедна закуска, Шимейн стопли един чайник с вода и запари ароматен чай. Молеше се само господин Торнтън да се върне навреме, за да опита от кифличките и чая, докато са все още топли и пресни.

Макар научени преди години, готварските уроци — явно благодарение на усърдното повтаряне — се бяха запечатали неизличимо в паметта на Шимейн, защото кифличките станаха просто фантастични. За пръв път в живота си тя беше възхитена от собствените си умения и благодареше мислено на Бес Хъксли за това, че тъй безмилостно бе изисквала ученичката й да постигне съвършенство при всяко ново ястие. От устните й се изтръгна горестна въздишка. Де да можеше да си спомни с такава яснота всичките безценни напътствия на старата жена.

Забързани стъпки изтрополиха по външните стълби, последвани от три отсечени почуквания по тежката врата, които успокоиха разтуптяното й сърце. Като остави последните кифлички да се доизпичат, Шимейн се завтече към входната врата, вдигна резето и я разтвори широко, за да посрещне мокрия до кости мъж.

Гейдж Торнтън бе изминал целия път обратно към дома, стараейки се да предпазва от дъжда с мушаменото си моряшко наметало както малкия си син, когото носеше на ръце, така и голямата кошница с храна, която бе преметнал през лакът. Това намерение като че ли не го напусна и след влизането му в къщата. Без да обръща почти никакво внимание на Шимейн, която побърза да се върне при огъня, той затвори с рамо вратата, стовари кошницата върху една грубо издялана маса до входа и едва тогава отметна наметалото от сина си. Когато момчето съзря непознатата жена, то смутено се притисна към рамото на баща си, сякаш за да подири сигурност и подкрепа. Но ароматът, изпълващ къщата, бързо прикова кехлибаренокафявия му поглед към огнището.

— Тате-е… Анди… гладен.

Любопитството на Гейдж също бе събудено от вкусната миризма и след като свали момчето на земята, той впери заинтригувано очи в скарата, измъквайки краищата на мократа си риза от панталоните от еленова кожа.

— Какъв е този аромат?

— Спомних си как се приготвят кифлички — отговори Шимейн с усмивка, в която имаше едновременно и смирение, и гордост.

Може би щеше да каже още нещо, но в този момент Гейдж издърпа прогизналата риза през главата си и я хвърли в една кофа от дъбово дърво, оставена до вратата. Шимейн загуби ума и дума. Гледката на неговия тънък кръст, широки, здрави рамене и силен гръден кош, покрит с изпъкнали мускули, беше повече от стряскаща за една млада жена, която по време на няколкото си излизания на палубата на „Гордостта на Лондон“ се бе нагледала на огромните шкембета и тесните рамене на моряците, умиращи от удоволствие да се перчат полуголи пред затворничките, сякаш се мислеха за възхитителни образци на мъжественост, способни да впечатлят и най-придирчивите представителки на нежния пол.

В сравнение с тях Гейдж Торнтън притежаваше необикновена физика, може би най-добрата, която Шимейн беше виждала при малобройните си срещи с полуоблечени мъже. При все това той, изглежда, изобщо не си даваше сметка нито за изключителната си външност, нито за хаоса, обзел мислите на неговата робиня. Не помнеше някога да е виждала мъж, който да я смути толкова с едно просто сваляне на ризата си. Заедно с това смущение тя внезапно осъзна, че като се изключи момчето, за пръв път в живота си остава насаме с един напълно непознат мъж. Всяка истинска дама на нейно място би била много по-малко впечатлена от неговата анатомия и много повече уплашена, защото при сегашните обстоятелства тя беше напълно беззащитна и зависеше изцяло от волята на своя господар.

Засрамена от дързостта, с която се бе вторачила в широките му рамене и леко окосмените му гърди, Шимейн се съсредоточи отново върху готвенето, като добави с неуверен глас:

— Реших, че вие и Андрю ще се зарадвате да похапнете малко кифлички със следобедния чай.

— Идвам веднага, само да сваля тези мокри дрехи — отвърна Гейдж и забърза към спалнята си. Единственото, което бе хвърляло сянка върху инак пълното му задоволство от новата прислужница, беше загрижеността му заради неумението й да готви, колкото и да се опитваше да не мисли за това. Сега с огромно облекчение виждаше, че момичето се справя в кухнята много по-добре, отколкото го бе накарала да повярва. Щом можеше да приготви нещо, което да изпълва цялата къща с толкова прекрасен аромат, имаше основания да се надява, че е способна и на много повече.

— Тати! — изписка Андрю, когато видя, че баща му го е изоставил, и се завтече към спалнята, хвърляйки ококорен от уплаха поглед към Шимейн.

Топлият глас на Гейдж, който побърза да успокои страховете на сина си, я накара да се усмихне.

— Всичко е наред, Анди. Шимейн ще живее при нас и ще се грижи за теб, докато татко прави маси и шкафове…

— И голям колаб, нали, тате? — попита през сълзи момчето.

— Да, и големия кораб, Анди.

Шимейн постави чайника на масата, добави чаша и чинийка за господаря си, две малки чинии, прибори и буркана с плодов конфитюр, който бе открила в шкафа. Миг след това Гейдж се появи откъм спалнята, понесъл сина си на ръце. Беше се преоблякъл с чифт тъмнокафяви кожени панталони и домашнотъкана риза с широки ръкави. Преди да я арестуват, Шимейн винаги бе смятала, че един мъж трябва да се облича елегантно и изискано. И в това отношение Морис нямаше равен на себе си, особено в любимите си сака и жилетки от черна коприна с панталони в подходящ цвят. Контрастът между тъмните дрехи и също толкова тъмните му очи и коса, и белите ризи и вратовръзки, които обикновено предпочиташе, му придаваше очарование и драматизъм. Да, в официално облекло младият маркиз можеше да накара всяко женско сърце да тръпне запленено от възхита. И въпреки това сега Шимейн гледаше като омагьосана новия си господар в простите му, груби дрехи, и неволно си мислеше, че никога повече не би могла да се прехласне пред натруфените английски лордове с техните копринени чорапи и лъскави одежди.

Гейдж настани момчето на високия стол в края на масата, завърза на врата му лигавче и седна на пейката вляво от него. Шимейн се наведе през масата, за да постави подноса с кифличките в средата й, което накара господаря й да вдигне поглед към нея, за да й благодари. И едва сега, когато лицето й, окъпано от светлината на фенера, бе толкова наблизо, той успя да види добре как изглежда в действителност неговата прислужница.

Ако изобщо имаше нещо, което бе в състояние да пробие желязната броня на влудяващата му, мрачна резервираност, промяната у Шимейн определено успя да го стори. При първата им среща на борда на „Гордостта на Лондон“, Шимейн бе останала изумена от силата на този блестящ кафяв поглед, който в момента я съзерцаваше нетрепващо. Но в този миг в него имаше нещо съвсем различно, сякаш за пръв път Гейдж Торнтън съзираше в нея жената, а не просто своята нова придобивка. Тя затаи плахо дъх. Дали сега, когато виждаше слугинята си в дрехите на Виктория, господарят й не бе започнал да се разкайва за своята щедрост?

— Изглеждаш различна… — промърмори най-накрая Гейдж. — И много красива. — „Наистина! Прекалено красива за един мъж, който от година насам не е бил с жена“, добави мислено той, като решително забоде поглед в кифличките пред себе си и почти механично се пресегна, взе една от тях, разчупи я и се зае да маже половинките с конфитюр за сина си.

— Да налея ли на Андрю малко чай? — попита колебливо Шимейн. Все още не можеше да разгадае настроението на господаря си. Струваше й се по-затворен и отпреди.

Без да повтаря грешката да поглежда към нея, Гейдж се изправи на крака. Колкото и да му бе тежко да го признае, дългото въздържание наистина можеше да изостри апетитите на един мъж до краен предел, особено в присъствието на красива жена толкова наблизо.

— Оставил съм малко мляко да се изстудява в кладенеца — отговори той след известна пауза. — Ако искаш, ще ти покажа къде е.

— Да си взема ли наметалото? — попита тя. Не й се искаше да се намокри отново. По време на отсъствието му от къщата не бе излизала до кладенеца, защото толкова бързаше да се изкъпе, че едва беше дочакала водата на огъня да се затопли.

— Не, няма нужда. Нарочно съм удължил покрива на задната веранда чак до кладенеца, за да можем спокойно да ходим за вода дори когато вали.

Той я поведе към задния коридор, свали резето, разтвори вратата и направи път на прислужницата си. Шимейн пристъпи на верандата и за пореден път изпита възхищение пред изобретателността и трудолюбието на своя господар. Все повече се убеждаваше, че Гейдж Торнтън обича да създава неща, които са не само красиви, но и много полезни и удобни.

В края на верандата се намираше кладенеца, за който й бе споменал, но това съвсем не беше единственото, което привлече вниманието й. Там, където свършваха стъпалата, започваше криволичеща пътека от гладки, подредени един до друг камъни, която се губеше някъде далеч зад къщата. От двете й страни бяха засадени множество пъстри, окъпани от дъжда пролетни цветя и билки, цъфнали храсти и плодни дръвчета. Малко по-нататък имаше навес, пълен догоре с нацепени дърва, до който бе пристроена барака за опушване на месо. Встрани от тях пък се издигаше малка могилка от струпана пръст, в която имаше врата, водеща очевидно към зимник. Зад нея беше курникът — малка постройка, разделена на клетки, чиито отвори позволяваха лесно изваждане на яйцата от полозите. До една друга постройка, която явно представляваше обор, имаше две оградени пасища. В едното пасяха двата коня, а в другото — крава и малкото й теленце. А в края на пътеката се виждаше голяма сграда с ламаринен покрив, сгушена сред дърветата.

— Това е работилницата, в която правим мебели — обясни Гейдж. — Зад нея има голям навес. Там се сушат дърветата, които използваме за кораба и за мебелите.

— Тате-е! — извика разтревожено Андрю откъм къщата.

— Идвам, Анди — отговори веднага Гейдж и побърза да издърпа от кладенеца едно въже, в чийто край бе завързана бутилка мляко. Като хвана бутилката в една ръка, той хвърли бърз поглед към стегнатия в корсет бюст на слугинята си, сетне отвори вратата на къщата и пусна Шимейн пред себе си, любувайки се на лекото полюшване на полите й при всяка нейна стъпка.

Когато се върнаха на масата, Гейдж остави бутилката на покривката, но за изненада на Шимейн остана прав. Трябваха й няколко мига, за да осъзнае, че я чака да седне. Тя вдигна въпросително очи към него, при което той разпери подканящо ръка към пейката от другата страна на масата.

— Тук всички се храним заедно, Шимейн. Ти си вече част от семейството ми и всеки, който прекрачи прага на моя дом, ще се отнася с теб като с такава.

Шимейн приседна на дървената седалка със сключени в скута ръце и прошепна:

— Благодаря ви, господин Торнтън.

— Гейдж… Името ми е Гейдж. — Той седна срещу нея, но все още не се решаваше да я погледне, защото се боеше, че това ще разпали у него желания, които после трудно би могъл да угаси. Никога досега не бе притежавал собствена слугиня, още по-малко пък — толкова красива, и макар често да бе чувал за мъже, пренебрегващи забраната господарят да изнасилва или наранява робините си, предпочиташе да не се числи към тях. — Всички ме наричат така. Ти също би трябвало да го правиш. Не обичам някой да се обръща към мен с „господин Торнтън“… освен враговете ми.

Смутена от неочакваните сълзи, набъбнали в очите й, Шимейн се опита да ги прикрие и кимна смирено:

— Щом така желаеш… Гейдж.

Гейдж й подаде подноса с кифличките.

— А сега яж, Шимейн. Прекалено си слаба за моя вкус.

— Да, сър.

Андрю, който бе проследил диалога на възрастните с интерес, гледайки ту единия, ту другия, се наведе над масата и впери любопитно очи в сведената глава на Шимейн. Почувствала погледа на детето, тя преглътна припряно и с усилие му се усмихна. Андрю се обърна учудено към баща си.

— Шемей плаче, тате.

Неспособна повече да сдържа сълзите, които се спуснаха като тънки ручейчета по бузите й, Шимейн безпомощно вдигна глава и срещна стреснатия поглед на мъжа срещу себе си. Беше понесла с твърда решителност всички опити на Мориса и Гъртруд да я унижат и унищожат. А ето че сега бе загубила самообладание, просто защото се беше намерил човек, който да прояви малко добрина към нея.

— Извинете, господин Торн… — Тя млъкна, защото се боеше, че ще се срине напълно, ако се поправи и използва другото, по-фамилиарно обръщение. Сетне се опита да обясни. — Аз не… не очаквах да се държат с мен толкова добре. Повече от четири месеца никой не ми е казвал блага дума, никой мъж не ми е сторвал път, за да мина, нито е стоял прав, за да ме изчака да седна първа. Много се срамувам от сълзите си, сър… но изглежда, че… че съм неспособна да ги спра.

Гейдж извади от джоба на панталоните си една чиста носна кърпа и й я подаде. После, докато тя бършеше с нея мокрото си лице, отиде до шкафа в кухнята, извади две малки чаши и ги напълни с мляко — едната до горе, а другата — някъде до към средата. Накрая се върна до масата и подаде пълната чаша на прислужницата си.

— Изпий я, Шимейн. В момента имаш нужда от мляко, а не от чай. То ще ти помогне да се успокоиш. — Той разряза още една кифличка, намаза двете половини с конфитюр и ги постави в отделна чиния пред нея. — И опитай своите кифлички, момиче. Миришат превъзходно.

Шимейн се засмя през сълзи и забеляза как на устните му трепва лека, топла усмивка. Незнайно защо, но това мимолетно разчупване на суровото му изражение облекчи сърцето и духа й. Тя покорно отпи от млякото, което беше студено и много вкусно, сетне се зае с кифличките с видима охота. Андрю шумно засърба своето мляко, подпомогнат от баща си, който държеше чашата до устата му. Чак след това Гейдж си наля чай и започна да яде. Известно време се храниха мълчаливо, наслаждавайки се на вкусните кифлички. После, решен да развесели своята прислужница, която още не се бе отърсила напълно от напрежението, Гейдж подхвана разказ за една мечка, която преди години му бе създала доста главоболия.

— Старият Едноушко беше невероятно зло създание, което ненавиждаше хората — вероятно защото бе загубил ухото си при схватка с един трапер, който за малко не беше платил с живота си за това. Бях го виждал няколко пъти да се навърта насам, но тези посещения завършваха безобидно. Една мразовита сутрин обаче, на връщане от тоалетната съзрях Стария Едноушко да се опитва да отмъкне едно младо теле, което бях купил наскоро. Навярно възнамеряваше да закуси с него и появата ми, която очевидно осуетяваше намеренията му, страшно го вбеси. Не ми отне много време да проумея, че копнее за мъст или поне за вкусна хапка от собственото ми тяло, защото стоеше срещу мен и явно дебнеше да направя само едно движение, за да се нахвърли отгоре ми. Пушката ми беше в къщата и на практика нямах нищичко, освен панталоните на краката си. Бях напълно беззащитен и нямах представа как ще се измъкна. За щастие Виктория бе чула ръмженето на мечока и веднага дотича на верандата със зареден мускет. По онова време бременността й вече беше силно напреднала, но тя не се поколеба нито за миг. Когато Старият Едноушко се обърна към нея, готов да я нападне, жена ми вдигна пушката, прицели се и го застреля право между очите. — На лицето му трепна усмивка, по-кратка от светкавица. — Така се сдобихме с меча кожа за пода на спалнята. Аз я обработих и я сложих до леглото от страната на Виктория. През следващата зима, когато й се налагаше да става нощем, за да кърми Андрю, кожата пазеше босите й крака от студа.

Макар очите на Шимейн все още да бяха зачервени, сълзите й бяха престанали, а зелените й ириси сияеха оживено изпод дългите, влажни ресници. Като облегна слабия си лакът на масата, тя подпря брадичка на дланта си и се усмихна на своя господар.

— Мисля, че наистина ще е добре да ме научите да стрелям, господин Торнтън — в името и на вашата, и на моята собствена безопасност.

Гейдж също й се усмихна, макар и едва доловимо.

— Надявам се това да стане още тази седмица.

Щом свършиха с яденето, Шимейн стана и се зае да вдига масата. В това време господарят й изми ръцете и лицето на сина си и го взе на ръце. Момчето се прозина и положи главица на рамото на баща си, който го понесе към спалнята. Скоро Гейдж се появи отново, като затвори тихичко вратата зад гърба си, взе бутилката с мляко и отиде да я сложи обратно в кладенеца. Когато се върна в кухнята, носеше в ръка малка кутийка.

— Това е един целебен мехлем, който е подходящ за всякакви наранявания — обясни той на своята прислужница. — Помага и при доста сериозни рани, но аз го използвам главно за драскотини, отоци и други подобни. — Като отвори дървеното капаче на кутийката, Гейдж се приближи до дървената мивка, където Шимейн миеше чиниите, и й показа съдържанието й. — Струва ми се, че с него зачервените ти китки и глезени може да заздравеят по-бързо.

Шимейн прибра и последната чиния в шкафа и сведе поглед към кутийката. Мехлемът беше прозрачен и тъмножълтеникав на цвят! Но щом подуши миризмата му, носът й се сбърчи от погнуса.

— Знам. Миризмата му може да убие и скункс^[1] — каза Гейдж. — Но наистина помага.

Тя потръпна отвратено и вдигна очи към господаря си.

— Какво трябва да направя с него?

— Трябва да се втрие в нараненото място. Ако ми позволиш, мисля, че аз бих се справил по-добре с тази задача.

По бузите на Шимейн плъзна червенина. Смутена от самата идея да остави един мъж да я докосва по този начин, тя побърза да отхвърли предложението му.

— О, не смятам, че това би било уместно, сър.

— И мога ли да знам защо? — попита рязко Гейдж. Единственото му намерение беше да й помогне, затова не можеше да прояви разбиране към притесненията й. — Китките и глезените ти се нуждаят от грижи, Шимейн, и не виждам с какво намазването с мехлем би накърнило твоята добродетелност. Повярвай ми, момиче, ако реша да посегна на целомъдрието ти, няма да започна нито от китките, нито от глезените ти. — Погледът му се плъзна към пристегнатите й в корсета гърди, за да й покаже откъде точно би започнал, сетне бързо се върна на слисаното й лице.

Тя осъзна, че е зяпнала, и побърза да затвори уста. Усещаше как лицето й гори и това още повече засилваше смущението й. Да можеше поне роклята да не е толкова тясна, помисли си Шимейн, като неволно скръсти ръце пред гърдите си.

— И п-през ум не ми е минавало, че това застрашава целомъдрието ми, уверявам ви, господин Торнтън — излъга тя, прекрасно съзнавайки колко неубедително звучи.

Реакцията му беше едно кратко трепване на устните, наподобяващо скептична усмивка.

— Тогава ти си много по-различна от повечето млади жени в това място. Според много хора положението на един вдовец е толкова окаяно, че е готов да се нахвърли върху първата срещната фуста, само и само да задоволи мъжките си нужди, със или без сила. — Той забеляза, че бузите й пламват още по-ярко и се запита дали причината е в недотам приличните му думи или в това, че догадката му относно нейните страхове се е оказала правилна. — Повярвай ми, Шимейн, аз умея поне малко да подбирам.

— Аз също, сър! — вирна надменно брадичка Шимейн. — И ако ми позволите, бих се разграничила от другите жени, за които говорите. Не съм склонна да се хвърлям в краката на всеки срещнат мъж. Знам, че когато срокът на присъдата ми изтече, вече ще бъда стара мома, но мога да ви уверя, че това изобщо не ме притеснява, стига честта ми да остане неопетнена. И ще си запазя китките и глезените за себе си, ако нямате нищо против!

Гейдж тикна кутийката с мехлема в ръката й с гримаса на зле овладяно раздразнение.

— Ако промениш мнението си, Шимейн, с удоволствие ще ти помогна… без да накърнявам девствеността ти.

С което той се обърна кръгом и излезе през задния вход, затръшвайки вратата след себе си толкова рязко, че Шимейн подскочи. Внезапно гневът й се изпари, за да отстъпи място на тревога и страх. „Можех да се държа малко по-разумно“, укори се тя. Нямаше нужда да му показва толкова ясно, че се бои от допира на красивите му, изящни ръце.

От съседната стая долетя тихо хлипане — навярно звукът от затръшнатата врата бе събудил Андрю. Шимейн изтича до вратата на спалнята, отвори я тихичко и предпазливо надникна вътре. Момчето се бе свило в средата на голямото легло, завито с леко одеяло. Очите му бяха затворени, но тъничките му вежди бяха сбърчени, а нацупените му устни издаваха тихо, злощастно скимтене. Тя пристъпи на пръсти до леглото, наведе се и лекичко погали бузката на детето, като в същото време запя една ирландска приспивна песен. Смръщената гримаса изчезна от личицето на Андрю почти мигновено, а дишането му се успокои. Накрая момчето се обърна по гръб с доволна въздишка и отново потъна в дълбок сън. Без да спира да припява тихичко, Шимейн го зави грижливо с одеялото и се обърна с намерение да излезе от стаята, но в същия миг се закова на място, стресната от тъмната фигура, застанала на прага.

Гейдж се беше облегнал небрежно на рамката на вратата и по всичко личеше, че я наблюдава от доста време. Шимейн почувства, че отново се изчервява и отчаяно се помъчи да си припомни какво точно е правила през последните минути. Неспособна да си представи какво го е накарало да я съзерцава, без да я извести за присъствието си, тя припряно се отправи към вратата, за да го остави насаме със сина му. За неин ужас обаче, господарят й не помръдна от мястото си.

Погледът й плахо се вдигна към лицето на мъжа, чиято висока, широкоплещеста фигура препречваше пътя й. Прекрасно съзнаваше колко е слаба в сравнение с него и знаеше, че ако той реши да й стори нещо, не би могла да се защити по никакъв начин. С разтуптяно сърце Шимейн почака господарят й да се отмести и след няколко мига Гейдж наистина отстъпи крачка назад към салона. Тя въздъхна с облекчение и прекрачи прага с намерение да се промъкне покрай него и да избяга колкото може по-далеч. Внезапно обаче той я хвана за ръката и по гръбнака й отново плъзнаха ледени тръпки. Може би господарят й все пак хранеше нечестиви помисли спрямо нея и беше решил, че след като момчето вече е заспало, моментът е напълно подходящ да ги осъществи, а това щеше да я принуди да се брани с всички сили, колкото и нищожни да бяха те. Макар да я държеше нежно, Шимейн имаше усещането, че е в ръцете на ужасяващ палач и че животът й зависи изцяло от неговата милост. Опасявайки се от най-лошото, тя се подготви за отпор и нерешително срещна погледа му.

— Желаете ли нещо от мен, господин Торнтън?

Гейдж се наведе напред, което я накара да изтръпне, но той просто се пресегна, затвори внимателно вратата на спалнята и отново се изправи.

— Дойдох да се извиня. — Гласът му беше съвсем тих. — Знам, че си преживяла много и че капитан Фич копнееше да те запази за себе си и да те направи своя любовница зад гърба на съпругата си, но не всички мъже са такива. Не биваше да се държа така с теб, Шимейн. Съжалявам.

Шимейн се вторачи невярващо в него. „Само това ли искаше? Да се извини? Господи, не си ли даваше сметка, че я бе уплашил до смърт?“

Едва събрала сили, тя се усмихна смутено — и на него, и на собствената си паника. Как бе могла да си помисли, че господарят й ще посегне на нейната чест, като че беше някаква неустоима красавица?! Както той сам бе изтъкнал, фактът, че е ерген не означаваше непременно, че е и развратник. Освен това беше споменал, че я намира за прекалено слаба.

Чак сега, когато пулсът й се бе успокоил, а разумът й постепенно беше започнал да си идва на мястото, Шимейн осъзна какво й е казал току-що и се изненада от прозорливостта му. Капитан Фич бе смятал, че прикрива много хитро коварните си планове спрямо нея, а ето че един напълно непознат човек ги бе разгадал още от пръв поглед. Може би в крайна сметка Гъртруд Фич не беше чак толкова умна, за колкото се мислеше.

Все още силно засрамена, Шимейн прие извинението му със сведен поглед и каза смирено:

— Струва ми се, че по-скоро вие имахте основание да се засегнете от детинската ми реакция, господин Торнтън. Боя се, че бях заслепена от мисълта колко е непристойно неженен мъж като вас да докосва една дама по китките и глезените. Сега виждам, че единственото ви желание е било да ми помогнете.

„А не да ме изнасилите!“, добави мислено тя, ядосана на себе си.

— Наистина бих искал да ти помогна — увери я меко Гейдж. Думите му я накараха да вдигне рязко поглед към него. Във въображението й се заредиха интригуващи картини, но за да не стане жертва на собствените си илюзии, тя побърза да ги прогони и да съсредоточи вниманието си върху онова, което говореше господарят й. Гласът му беше тих, но уверен. — Вярвам, че мехлемът ще излекува голяма част от възпалението.

— Тогава можете да го сторите — отвърна Шимейн с равен тон, като въздъхна напрегнато. Сетне събра сили да му се усмихне. — Но внимавайте много с глезените ми. Макар че като се сетя как тази сутрин Джейкъб Потс ме събори на земята, не съм сигурна кое е по-натъртено — глезените или задните ми части.

Сериозното му изражение за миг се сгря от нещо като усмивка.

— С радост бих направил масаж и на двете места, ако желаеш.

Току-що възвърнатото с толкова усилия самообладание на Шимейн се сгромоляса отново с гръм и трясък. Нищо чудно, че допреди малко се беше страхувала от най-лошото! Непредсказуемото чувство за хумор на този мъж определено даваше повод за подобни страхове.

Тя впери зелените си очи в красивото лице на своя господар с неприкрито подозрение и реши да изпробва устойчивостта на тази негова сурова сдържаност.

— Ако трябваше да определя произхода на чувството ви за хумор по кратките отблясъци от него, които вече съзрях, господин Торнтън, щях да се закълна, че като дете сте бил откраднат и отгледан от малките елфи^[2], защото единствено тези палави създания биха могли да ви направят такъв шегобиец.

Думите й най-после накараха Гейдж да се засмее.

— А пък аз си мислех, че е заради камъка, който веднъж целунах в замъка на лорд Бларни^[3] — каза той и й кимна към люлеещия се стол пред огнището. — Сядай там, Шимейн, за да мога да втрия мехлема в кожата ти.

— Не знам дали после въобще ще мога да стана — измърмори Шимейн с престорено тежка въздишка. — Тази воня направо ми преобръща стомаха. — Внезапно на лицето й отново се изписа подозрителност. — Нали не се опитвате да ми погодите някой нов номер с тая гадост?

В очите му блеснаха насмешливи искрици.

— И какво, ако е така? Дори да се опиташ да избягаш, пак ще те хвана.

Шимейн се извърна с намерение да стори точно това, но Гейдж се засмя, сграбчи я за ръката и я дръпна обратно.

— Хайде, Шимейн. Не помниш ли на какво са ме научили малките елфи? Ирландка като теб не може да не долови кога някой се шегува с нея.

Тя тръсна недоверчиво глава.

— Винаги съм разбирала защо англичаните ненавиждат скъпите си съседи толкова много — в крайна сметка един ирландец наистина е в състояние да извади душата и на самия дявол. В случая обаче, ми се струва, че ролите са разменени.

Напръсканите с кехлибар кафяви очи сияеха, вперени в нея, и това топло сияние като че ли не идваше само от отблясъците на огъня.

— Не се бой, Шимейн — успокои я той. — Веднага щом втрия мехлема, можеш да го отмиеш от кожата си, но и без това ще видиш, че дотогава миризмата му вече ще е започнала да се изпарява.

Макар и неохотно, Шимейн се настани в люлеещия се стол и се остави на грижите на мъжа, който коленичи до нея. Той нави ръкавите на роклята й нагоре — нещо, което не се оказа чак толкова непоносимо — и след като потопи дългите си пръсти в мехлема, започна да го размазва с бавни, нежни движения по зачервената кожа на тънките й китки. За нейно удивление скоро отблъскващата миризма наистина започна да се изпарява, а когато господарят й се наведе напред, съсредоточен над заниманието си, до обонянието й достигна друга, далеч по-приятна миризма. Или по-точно смесица от миризми: на домашнотъканото платно на ризата му, на кожените му панталони, на сапуна, с който преди малко бе измил ръцете си, както и един много чист, много мъжки мирис и всичко това преплетено в някакъв странен, упояващ аромат, който докосваше по вълшебен начин всичките й сетива, карайки я да почувства как жената у нея се разбужда, разтваря се като листчетата на напъпило цвете.

— На твое място не бих използвал тези кожени върви, Шимейн, поне докато глезените ти не се оправят — посъветва я Гейдж, като развърза каишките, с които бе прикрепила пантофите към краката си. — Може да забавят оздравяването им.

Той пое босия й крак в дланта си и го огледа от всички страни. Сърцето на Шимейн ускори пулса си. Тя вдигна плахо поглед към господаря си, но Гейдж напълно невъзмутимо потопи отново пръстите си в кутийката с мехлема.

— По-добре дръпни полите си нагоре — предупреди я той. — Иначе може да се изцапат.

Шимейн колебливо вдигна края на долната си риза и на роклята лекичко нагоре, но въпреки че Гейдж почака търпеливо, тя не продължи. Едва когато той смръщи укорително вежди и я погледна настойчиво, Шимейн оголи още една съвсем малка част от краката си. Все още недоволен от ограниченото си поле за действие, Гейдж въздъхна, положи босото й ходило на бедрото си и с чистата си ръка рязко дръпна полите й почти до коляното. От устните й се отрони стреснато възклицание, но той не обърна никакво внимание на смущението й. Вместо това взе отново крака й в ръката си и започна да го разтрива с мехлема, описвайки с палеца си бавни кръгове от глезена чак до пръстите, както и по долната част на ходилото. Накрая обхвана петата й в длан и със свободната си ръка размачка внимателно цялото й ходило. Нежните, методични движения успокоиха Шимейн и тя постепенно се отпусна в люлеещия се стол, като облегна глава на извитата му облегалка.

— Имаш хубав глас, Шимейн — отбеляза тихо Гейдж, като се зае с другия й крак. — Виктория също обичаше да пее на Андрю и макар да бе съвсем мъничък, той я слушаше много съсредоточено. Но от злополуката насам никой не му е пял. Мен не ме бива много в тази област.

— Но сте надарен в толкова други области, че ме карате искрено да ви се възхищавам — отвърна Шимейн, унесена от приятния, нежен допир на пръстите му и от топлината на огъня, който озаряваше широките му рамене и красивото му лице. — Ако нямахте никакви недостатъци, нямаше да сте човек, господин Торнтън.

— О, човек съм, и още как — увери я той, без нито за миг да спира да гали с палци изящното й ходило — бавно, нежно, от всички страни. Хрумна му, че до този момент не е открил в прислужницата си нищо, което да не е достойно за възхищение — дори и малките й, фини нозе.

— Всички сме човеци — въздъхна Шимейн. — Никой от нас не е съвършен, затова не бива да очакваме съвършенство и от другите. Наистина, ако си даваме сметка за собствените си недостатъци, бихме били по-толерантни към недостатъците на останалите и нямаше така лесно да избухваме по най-малкия повод. Мисля, че ако хората умееха да прощават със същата лекота, с която си обявяват войни, щяхме да живеем много по-добре и в мир един с друг. И все пак има хора, които са толкова зли, че едва ли заслужават да им се прощава.

Ръцете на Гейдж се придвижиха към глезена й.

— Сигурно си срещнала такива хора на борда на „Гордостта на Лондон“?

Тя реши, че е дошло време да му разкаже за своите врагове.

— Така е, имаше неколцина такива. Едната беше Гъртруд Фич, съпругата на капитана. Другият бе Джейкъб Потс. Но най-умна от всички беше Мориса Хачър. Тя успяваше много ловко да манипулира другите двама, като предоставяше услугите си на Потс, който в замяна използваше всевъзможни гнусни лъжи, за да подтиква госпожа Фич към действия, насочени срещу нас, останалите. Всеки, който не се подчиняваше на Мориса или на него, биваше наказван — най-вече благодарение на правомощията, които Гъртруд Фич бе успяла да си извоюва от своя съпруг, не знам дали посредством убеждения или чрез изнудване. Тя се мислеше за много умна, но в действителност бе най-глупавата от тримата. Потс поне получаваше своето от Мориса като награда за съучастието си в нейните коварни планове. Изобщо, тримата представляваха един кошмарен триъгълник на злото, но най-голяма полза извличаше Мориса. Тя изглеждаше най-твърдо решена да отмъсти на своите врагове, и по-специално на мен. Но като цяло и тримата хранеха силна ненавист към мен и желаеха смъртта ми.

Гейдж долови тревогата в гласа й и почувства, че тя се бои от нещо, което все още не му е казала.

— Смяташ ли, че и тепърва може да се опитат да навредят?

— Госпожа Фич вероятно още копнее да ме погребе, но едва ли би предприела нещо тук, в колониите. Едно е да се разпорежда като пълновластна господарка на кораб, който е собственост на баща й, но съвсем друго — да отговаря пред британските власти в една непозната страна. Колкото до другите двама, докато са тук, те със сигурност ще продължат да ме преследват — заяви убедено Шимейн. — Така ми обещаха. Мориса ще прати Потс да ме убие и после ще злорадства заедно с него над гроба ми.

— Виждал ли съм този човек на кораба? — попита Гейдж, без да престава да разтрива крака й.

— Не, защото Джеймс Харпър го прати в карцера секунди преди вие да се появите на борда. Той е грамаден мъж, два пъти по-едър от вас, със сламеножълта коса, червендалести бузи и доста голям, месест нос.

Едно леко трепване в ъгълчетата на устните му й подсказа, че думите й са го развеселили.

— Това подробно описание ме кара да се чудя дали Потс не е обсебил сънищата ти. Явно си го запомнила доста добре, Шимейн.

— Бих го разпознала и от километри.

— Да се надяваме, че ще имаш време да ме предупредиш, ако го видиш да се навърта насам.

— Но вие ще ме научите да стрелям с пушка, и то много скоро, нали? — попита угрижено тя. Знаеше, че ще има дни, когато господарят й няма да си е вкъщи и че тогава ще й се наложи да се отбранява сама, в случай че Потс дойде да я търси.

Той вдигна вежди с нескрит скептицизъм.

— Наистина ли мислиш, че си способна да убиеш човек, Шимейн?

— Ако господин Потс ме открие, може да ми се наложи — отвърна простичко Шимейн. — Той ще ме убие, ако не успея да се защитя.

— Обикновено когато аз или който и да било от работниците забележим към брега да се приближава лодка, някой от нас отива да я посрещне, но признавам, че понякога сме твърде заети и нямаме време дори да вдигнем глава, за да погледнем през прозорците на работилницата. Ако съзреш отнякъде Потс, просто дръпни звънеца до предните стълби или викай колкото ти глас държи. Сигурен съм, че все някой от нас ще те чуе и начаса ще ти се притече на помощ.

— Боя се, че нямате представа срещу какво може да ви се наложи да се изправите, господин Торнтън — предпазливо каза тя. — Този човек е чудовище. Огромен звяр! За да се справите с него, трябва да сте поне двама.

— Мога да се грижа за себе си и за онова, което ми принадлежи — увери я Гейдж. Знаеше обаче, че не е дотам предвидлив и способен да предусеща откъде го дебне опасност, затова добави: — Но за всеки случай ще те науча да стреляш с мускета.

Шимейн въздъхна облекчено — беше получила онова, което искаше. Вече по-спокойна, тя се приведе напред и се загледа в ръцете на господаря си, които в този момент изтриваха с една мека кърпа излишния мехлем от краката й. Когато приключи, Гейдж й позволи да дръпне полите си отново надолу и приседна на колене, за да избърше собствените си ръце от мазния мехлем. Изглежда, че се чувстваше напълно удобно на пода.

За нейно удивление болката й вече бе започнала да намалява.

— Струва ми се, господин Торнтън, че освен всичко друго, вие сте и отличен лечител. Глезените ми вече са по-добре. Много ви благодаря.

Гейдж прие комплимента и благодарностите й с леко кимване. Но онова, което го омагьосваше истински, бяха не толкова нещата, казани от нея, колкото особените окончания, които тя поставяше на някои думи, и по-специално на името му. В нейната уста двете малки срички звъняха като вълшебни сребърни камбанки, полюшвани от лек утринен бриз. Макар да бе настоял Шимейн да се обръща към него на малко име, трябваше да признае, че произнесена от нея, фамилията му придобива съвсем различно, вълнуващо звучене. Не бе трудно да се досети, че този неин мелодичен, звънък говор идва от ирландския й корен, от Шемъс О’Хърн.

— След няколко дни глезените ти вече трябва и да изглеждат по-добре — каза Гейдж. — А след месец зачервяването сигурно ще е изчезнало напълно. Надявам се дотогава да мога да си позволя да ти купя чифт обувки.

— Няма нужда да ми купувате никакви обувки, господин Торнтън — тихо отговори Шимейн. — Тези са ми напълно достатъчни. Както правилно отгатнахте, малко са ми големи, но няма да ми е трудно да свикна с това. Прекрасно знам какво е да се ходи бос, затова съм благодарна, че въобще имам някакви обувки, без значение в какво състояние са. Уверявам ви, че е много по-удобно да имаш нещо на краката си, отколкото да усещаш всяко камъче или съчка, по което стъпваш.

— Не се изискваше кой знае каква досетливост от моя страна, за да отгатна, че обувките на Виктория ще са ти прекалено големи — изтъкна той. — Макар и с фини кости, съпругата ми беше почти с половин глава по-висока от теб.

— Андрю също ще стане висок, струва ми се — предрече тя, като сведе очи към ръцете на господаря си. Пръстите на Гейдж бяха дълги и тънки, с леко квадратни връхчета. Красиви като него самия. — И как иначе би могло да бъде, след като баща му е толкова висок? Сигурна съм, че като порасне, ще изглежда досущ като вас.

— И Виктория каза същото, още щом Андрю се роди — спомни си Гейдж. — И вероятно е била права, защото момчето никак не прилича на нея. Тя беше толкова красива. Косите й бяха светли и блестящи като свила на млада царевица. Обичах да ги гледам как се развяват от вятъра и неизменно се изумявах как е възможно кичурите й никога да не се заплитат.

Шимейн несъзнателно вдигна ръка и приглади назад немирната къдрица, паднала върху челото й. Нейната собствена коса далеч не бе толкова подредена. Гъсти и непокорни, тежките й къдрици трябваше да бъдат прибирани в плитки или в сложни фризури, които можеха да извадят от търпение и най-сръчния коафьор. Камериерката й в Англия обожаваше да й измисля красиви прически и да се възхищава на златистите кичури в косите й, и обичаше да повтаря, че нито една благородническа щерка не можела да се сравнява с нейната Шимейн. Но Нола се занимаваше с грижите за косата й още от десетата й година и със сигурност бе поне мъничко пристрастна.

— Боя се, че моята коса е точно толкова ужасна, колкото изглежда — оплака се Шимейн. Как й се искаше да притежава поне малко от таланта на Нола. — Тази сутрин едва не я отрязах, отчаяна от безуспешните си опити да я разреша.

В мига, в който ръката й се отпусна в скута, упоритият кичур отново се накъдри и това не убягна от вниманието на Гейдж. Искаше му се да го улови между пръстите си, за да почувства копринената му мекота, но той потисна този порив, защото се досещаше, че така би накарал прислужницата си да подскочи като подплашена кошута. Вече познаваше доста от нейните скрупули и страхове. Това, че му бе позволила да масажира крайниците й, и то толкова дълго, си беше цяло постижение.

— Аз харесвам косата ти, Шимейн, и ако ти хрумне да я отрежеш, не бих бил никак доволен.

Думите му я сепнаха. Все още не познаваше този човек и нямаше представа с какво би могла да го засегне или раздразни. Внезапно тя се сети какво бе сторила сутринта и реши, че е по-добре да си признае сама, вместо да остави господарят й да научи по друг начин.

— Надявам се, че няма да ми се разсърдите прекалено много, господин Торнтън… — каза нервно тя. — След като я използвах, се постарах да я измия и да я върна там, откъдето я бях взела…

— Нея? — вдигна разтревожено вежди Гейдж. — Какво се опитваш да ми кажеш, Шимейн? Коя е нея?

— Вашата четка за коса — отговори Шимейн. — Наложи се да я използвам, за да разреша сплъстените си кичури.

Лека усмивка скри облекчената му въздишка.

— Това ли е всичко? Та ти изглеждаше така, сякаш си извършила някакво тежко престъпление.

— Значи нямате нищо против, че я използвах? — възкликна смаяно тя. — И не ми се сърдите?

— А трябва ли? — попита той. В очите му блесна дяволито пламъче. — Да не би да имаш нещо, което аз бих предпочел да нямам?

Шимейн се разсмя и поклати глава.

— Доколкото ми е известно, нямам въшки, сър.

Гейдж с усилие се въздържа да не се усмихне и потърка замислено брадичката си.

— Може би ти би трябвало да се боиш да не си прихванала нещо от мен, Шимейн. Каза, че си измила четката след като си я използвала, а не преди това, нали?

Тя обгърна коленете си с ръце и го изгледа подозрително.

— Сигурен ли сте, че сте англичанин, господин Торнтън?

В отговор той сви рамене.

— Ако съм син на баща си, значи имам зад гърба си дълго и предълго английско родословие. Ако пък не съм, майка ми трябва да е била изнасилена в съня си или нещо такова, защото тя винаги е хвърляла вината за моето раждане, външност и инат изцяло върху Уилям Торнтън.

— Тате-е! — извика сънено Андрю откъм спалнята.

— Идвам, Анди — отзова се незабавно Гейдж и се изправи на крака с едно-единствено леко и бързо движение, което зашемети Шимейн със скритата в него сила и мъжествена грация. Без да усеща прикования в гърба му зелен поглед, Гейдж прекоси салона и изчезна зад вратата на спалнята. Шимейн се облегна назад и се заслуша в приглушения му глас, който долиташе отвътре ведно със сънливото гласче на Андрю. Не говореше нищо кой знае какво, но нежният му, успокояващ тон галеше ухото й и сгряваше сърцето й вероятно точно толкова, колкото и сърцето на детето.

Скоро се спусна вечер, а с нея — и гъста мъгла, която обгърна къщата подобно на млечнобяло море, обграждащо самотен остров. Някъде откъм гората на запад долиташе гласът на бухал. С падането на тъмнината в къщата постепенно се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от пукането и съскането на огъня и от драскащия звук на перото, с което Гейдж пишеше нещо в книгата със сметките си в задния коридор. Улисан в изчисления, той като че ли беше забравил напълно за жената, която бе купил рано тази сутрин. Но Шимейн, която бе седнала в люлеещия се стол вдясно от камината, го виждаше през отворената врата всеки път, щом вдигнеше поглед от ръкоделието си. След като изядоха храната, изпратена им от Хана Фийлдс за вечеря, тя беше приготвила продуктите за закуската на следващия ден и бе почистила кухнята. Малко по-късно Гейдж бе сложил Андрю да спи в малката му стаичка и се бе заел да работи на чертожната си маса, оставяйки Шимейн да подгъва синята рокля и втората долна риза, които си беше избрала от раклата на Виктория.

Нямаше никакво намерение да сравнява своя господар с годеника си, но докато пръстите й забождаха и изваждаха иглата от плата, мислите й неволно отлетяха надалеч и неизбежното се случи. Двамата мъже си приличаха в много отношения. И двамата имаха гъсти гарвановочерни коси, само че тази на Гейдж Торнтън бе късо подстригана, докато Морис, който за разлика от повечето благородници не понасяше перуките и пудрата, носеше своята завързана на опашка отзад. На ръст също бяха еднакви, а дори и да имаше някаква разлика, тя бе незабележима. И двамата бяха високи, широкоплещести, стройни и с мускулести тела, върху които всяка дреха изглеждаше красива, все едно дали бе някоя от домашнотъканите ризи или чифт панталони от еленова кожа, каквито носеше Гейдж, или част от богатия, изискан гардероб на Морис. Колкото и красив да бе годеникът й, особено в официално облекло от черна коприна — предпочитаните от него цвят и материя — Шимейн не смяташе, че в елегантните си костюми маркизът представлява по-впечатляваща гледка от Гейдж Торнтън в неговите груби, прости дрехи. Господарят й имаше тънък кръст и тесни хълбоци, на които можеше да завиди и най-самовлюбеният светски франт, а тесните кожени панталони очертаваха всеки мускул на бедрата му, разкривайки здравината и силата на атлетичното му тяло.

На Морис дьо Мерсер също не му липсваше сила, каза си Шимейн, след като си напомни, че трябва да бъде обективна при сравнението. Всъщност младият маркиз бе изключителен фехтувач и ездач. Освен това владееше до съвършенство всички бални танци и ги изпълняваше със същата лекота и грация, с която яздеше кон. И все пак, ако трябваше да определи по какво най-много се различават двамата мъже, Шимейн без колебание щеше да посочи контраста между ръцете им. Пръстите на Гейдж бяха силни и здрави. В стоманената им хватка фините, бели и нежни ръце на маркиз Дьо Мерсер можеха да бъдат строшени като стъкло.

Някога, навярно преди век, Шимейн беше убедена, че не съществува по-хубав мъж от нейния годеник. И наистина, никой не можеше да оспори нито съвършенството на аристократичните му черти, нито красотата на черните му, искрящи очи. Неслучайно, когато узна за предложението му за брак, майка й, която до този момент винаги бе вярвала твърдо в здравия разум на дъщеря си, беше изказала опасение, че между Морис и Шимейн съществува по-скоро силно физическо привличане, отколкото дълбока и всеотдайна любов.

По-късно Камий пак бе изразила съмненията си, че дъщеря й си е загубила ума заради великолепната външност и високото обществено положение на маркиза. Шемъс О’Хърн, от своя страна, въпреки избухливия си и опърничав нрав, обикновено се вслушваше в думите на своята съпруга. Двамата дълго се въздържаха да дадат благословията си за годежа, умолявайки Морис да проумее, че единственото, което искат, е Шимейн да осъзнае какво я очаква като маркиза. Морис бе проявил разбиране към тяхната загриженост и без колебание ги бе уверил, че изпитва пламенна любов към дъщеря им и че ще стори всичко възможно, за да я направи щастлива. И все пак трябваше да мине повече от месец, преди родителите й най-после да склонят да дадат съгласието си за сватбата, и то след безкрайните уверения на Шимейн, че не познава и не би могла да срещне и в бъдеще нито един мъж, който да се сравнява по достойнства с Морис дьо Мерсер.

Всичко това се бе случило преди осем месеца в Англия!

Сега обаче и времето, и мястото бяха различни!

Много неща се бяха случили от онзи прекрасен, слънчев лондонски ден, в който Морис я бе помолил да стане негова съпруга. Шимейн вече не беше някогашната богата и безгрижна млада лейди, а робиня, собственост на един заселник от колониите, който се трудеше от зори до мрак, за да реализира себе си и своите мечти!

Тя се помъчи да извика в съзнанието си благородния образ на своя годеник, но всичките й усилия останаха напразни. Трябваше обаче да мине доста време, преди да осъзнае, че причината за това се корени най-вече във факта, че току пред очите й е друг един образ — този на загорелия от слънцето, мускулест и красив господин Торнтън.

Гейдж затвори книгата със сметките, пъхна перото в мастилницата и се изправи. Сетне взе в ръка една от запалените свещи, изгаси останалите и тръгна към Шимейн, която припряно сгъна ръкоделието си.

— Това ще ти трябва, за да се качиш до горе — каза той, като й подаде свещта. — В сандъка до леглото има юрган, в случай, че ти стане студено. Докато ти разтребваше в кухнята, опънах въже над парапета и окачих на него парче платно. Ако искаш да не се вижда нищо, трябва само да го дръпнеш.

Шимейн му поблагодари, пое свещта и със смутено изражение проследи как господарят й взема един фенер и се отправя към спалнята си след едно полугласно „Лека нощ“. В крайна сметка обаче, не събра смелост да си признае, че е пропуснала да вземе от раклата на Виктория нощница, затова събра дрехите, които бе преправила, и тръгна към стъпалата.

Едва когато стигна до вратата на спалнята, Гейдж се сети за оскъдното облекло на своята прислужница и се обърна.

— Съжалявам, Шимейн. Съвсем забравих да те попитам дали не ти трябва още нещо от раклата на Виктория.

— Бих взела една нощница и някакъв халат, ако не възразявате, сър — призна свенливо тя. — Не се сетих за това днес следобед.

— Тогава ела и си избери. Няма защо да се притесняваш — кимна й той, обърна се и влезе в стаята.

Когато след няколко мига Шимейн го последва, господарят й вече беше отворил капака на раклата и преглеждаше съдържанието й. Като подмина една скъсана нощница, която лежеше най-отгоре, той бръкна по-надълбоко и накрая отдели настрана друга — тъкмо онази, която й се бе сторила най-хубавата. После избра още една, също от много добро качество и с прекрасна дантела, извади единствения халат, който успя да открие и подаде трите дрехи на прислужницата си.

— Но тези са прекалено хубави за една робиня — запротестира Шимейн, отказвайки да ги поеме.

Гейдж обаче ги тикна в ръцете й.

— Няма смисъл да ги оставяме да се похабят, Шимейн.

— Можете да ги запазите за новата си съпруга, когато се ожените повторно — каза тя, притиснала безпомощно купчината дрехи до гърдите си.

Той впери поглед в нея със замислено изражение. Накрая кимна леко, сякаш внезапно бе взел някакво решение.

— Ако ми хареса как ти стоят, може би ще приема съвета ти и ще се оженя за теб.

Шимейн го зяпна ококорено, неспособна да произнесе и дума. Със закачливо-самодоволно изражение на лицето Гейдж пъхна показалец под брадичката й и бавно затвори зейналата й от смайване уста.

— Недей да се шокираш толкова, Шимейн. Това не би било нито първия, нито последния подобен брак тук, в колониите. При този недостиг на свободни жени често се случва някой мъж да си вземе съпруга, която почти не познава. Защото ако е прекалено срамежлив, най-вероятно избраницата му ще бъде отмъкната от някой друг, преди да е събрал кураж да й предложи женитба.

Шимейн най-после си възвърна способността да говори и побърза да го увери:

— Не исках да кажа, че би трябвало да се оженим, господин Торнтън… Имам предвид… никога не би ми хрумнало подобно нещо… За нищо на света… аз… не бих могла… виждате ли, аз бях сгодена… — Тя млъкна, осъзнала, че е попрекалила с протестите.

— Стана доста късно, за да стоим и да си бъбрим за такива неща, Шимейн. Облечи една от нощниците и си лягай. Почивай си. Възстановявай силите си. Надявам се, че скоро ще мога да откарам готовите мебели за нашите клиенти в Уилямсбърг. Не знам дали ще е след седмица, две, или дори след месец, но бих искал, когато тръгна, да взема Андрю със себе си и ще имам нужда и от теб, за да се грижиш за него. Аз ще бъда зает с работниците, защото ще трябва да сваляме мебелите от гемията, да ги товарим в каруцата и да ги откараме до Уилямсбърг, и то на няколко пъти. Не бих могъл да върша всичко това и в същото време да се грижа и за момчето. Така че ще се наложи ти да си с него през целия ден, а за целта ще ти трябва много сила, повярвай ми.

— Ще се постарая да бъда готова, когато решите да заминем, господин Торнтън — отвърна Шимейн и тръгна да излиза от стаята.

Гейдж я изпрати до прага, където се облегна на рамката на вратата и прикова загадъчния си кафяв поглед в очите на своята прислужница.

— Ако случайно не знаеш, Шимейн О’Хърн, имаш много хубав ирландски акцент. Долавям го съвсем ясно, когато се обръщаш към мен на фамилия и тъй като ти без друго очевидно не си склонна да използваш малкото ми име, имаш пълното ми одобрение да продължаваш да ме наричаш господин Торнтън. — Лицето му се озари от кратка усмивка, а очите му заблестяха дяволито. — До деня, в който се оженим, разбира се.

— Шегобиец! — измърмори сърдито Шимейн и рязко му обърна гръб. Но смехът на господаря й, който достигна до нея, докато тя припряно се изкачваше по стъпалата, я накара да се усмихне развеселено.

Скоро в притихналата къща се чуваше единствено забързаното шляпане на пантофите й по пода на таванската стаичка. Гейдж дълго време остана буден, заслушан в звуците, идващи от горния етаж и благодарен, че най-после чува нещо по-приятно от предсмъртния писък на Виктория, който го бе преследвал толкова месеци.