Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (17)

Глава седемнадесета

С връщането на Андрю Гейдж и Шимейн постепенно заживяха като истинско семейство, и макар да намираше за малко необичаен факта, че Шимейн вече нощува в спалнята на баща му, момчето охотно я прие за заместничка на майка си, която едва си спомняше. От време на време в детското му съзнание изплуваше смътният образ на едно любящо лице, обрамчено от дълги, светли коси, с които пръстчетата му толкова обичаха да си играят, докато майка му го люлееше в скута си и му пееше с нежен глас. Друг, много по-мрачен спомен тревожеше сънищата му нощем. Виждаше как баща му го оставя разплакан в люлката, за да се върне, понесъл на ръце безжизненото тяло на същата тази красива жена. Виждаше как от бледите й устни се стича тънка алена струйка. Дори сега, след толкова много време, това натрапчиво видение често го караше да се буди с плач и отчаяно да копнее баща му или Шимейн да го уверят, че всичко е наред.

Новата му майка също му пееше, а когато го преследваха кошмари, идваше да го утеши и приспи. Дори го вземаше при себе си в леглото, облягаше главата му на рамото си и му тананикаше приспивни песни, сгушена заедно с него в прегръдките на баща му, докато най-после сънят затвореше клепките му. Сетне, малко по-късно, Андрю усещаше как баща му го отнася обратно в собственото му легло, където прекарваше остатъка от нощта в спокоен сън.

Още в първите дни след сватбата стаята на Андрю беше окончателно отделена от спалнята на родителите си със стена, в която оставиха малка врата. На отсрещната стена пък бе избита друга врата, която осигуряваше на момчето пряк достъп до салона и до останалата част от къщата. Така шумовете и приглушените гласове от спалнята на възрастните нямаше повече да тревожат Андрю, и в същото време баща му и новата му майка щяха да се радват на по-голямо уединение.

Новата врата обаче не беше в състояние напълно да предотврати опасността от внезапно нахлуване на момчето в стаята на родителите му. Това им стана ясно една нощ, когато Андрю, подгонен от спешна нужда да отиде до тоалетната, се събуди и изприпка при тях. Момчето така и не разбра защо баща му се метна като ужилен в далечния край на леглото, нито защо и двамата с Шимейн припряно се завиха почти презглава. Когато баща му стовари тежко глава върху възглавницата и изръмжа приглушено, то реши, че вероятно го боли стомах. Но внезапният им смях окончателно го обърка. Не знаеше какво толкова е сторил, но във всеки случай трябваше веднага да го изведат навън, защото вече едва се сдържаше.

От тогава насетне всяка нощ оставяха в стаята му малко нощно гърне и му казваха да го използва, ако се наложи. Скоро от външната страна на вратата се появи и резе. Така Андрю вече не можеше да нахълтва при родителите си без предупреждение и да вижда неща, които не биваше да вижда.

От Нюпорт Нюз до тях достигна мълвата, че Роксана се е заела да изпълни заканата си, но че до този момент никой от жителите на градчето не е обърнал внимание на приказките на старата мома, въпреки усилията й да хвърли вината за смъртта на Виктория върху Гейдж. Повечето хора смятаха, че след като е била отхвърлена за втори път от мъжа, по когото въздишаше вече близо десет години, Роксана търси по-скоро отмъщение, отколкото разкриване на истината. Пък и тези приказки им бяха дошли до гуша, след като през изминалата година госпожа Петикоум бе прекарала по-голямата част от времето си в съчиняване на теории за инцидента с Виктория и в опити да обвини за него Гейдж Торнтън и да очерни името му. Дори старата клюкарка вече не се осмеляваше да подкрепи открито Роксана, защото се боеше от укорите на онези, които бяха заявили, че нито един нормален човек не би повярвал на старата мома.

Минаха няколко седмици, но никой не дойде да арестува Гейдж и той, както и съпругата му, си отдъхнаха с облекчение. В сравнително спокойното им ежедневие обаче настъпи неочаквана промяна. За тяхна изненада в дома им започнаха да прииждат посетители от града и да носят на Шимейн малки подаръци в знак на приятелство, сякаш за да й покажат, че я приемат и че биха искали да се сближат с нея. Този обрат в отношението на хората към нея се дължеше предимно на упоритостта на Кели Тейт, Хана Фийлдс и Маргарет Макгий, които неуморно и разгорещено възхваляваха достойнствата на новата си приятелка, обяснявайки на всички, че Шимейн е благородна дама и че е била осъдена несправедливо.

Все пак животът на младата госпожа Торнтън не беше съвсем идиличен. Тя започна да подозира, че Джейкъб Потс се е възстановил от раняването си и че отново се навърта наоколо. Всеки път, щом излезеше от къщи, имаше чувството, че някой я наблюдава откъм горския гъсталак. Гейдж постоянно претърсваше района, но не откриваше нищо повече от някоя и друга прясно скършена клонка или наскоро стъпкани прогнили листа по земята, а това можеше да бъде дело не само на човек, но и на елен или друго животно. Въпреки това Шимейн не можеше да се отърве от злокобните си предчувствия и от предпазливост започна да носи със себе си пушка винаги, когато излизаше навън — независимо дали за да играе с Андрю, да пере на потока или да върши някаква друга работа. Искаше да е подготвена за най-лошото. Така или иначе не губеше нищо, ако страховете й бяха само плод на въображението й. Но ако Потс наистина бе нейде наоколо, тя трябваше да го спре, преди да е сторил зло на нея или на някого от семейството й. Междувременно двамата с Гейдж възобновиха уроците по стрелба и скоро увереността и точността на Шимейн се подобриха дотолкова, че тя вече не изпитваше никакво колебание да използва оръжието, ако се наложи, и то да го използва добре.

Макар да прикриваше от младата си съпруга своята загриженост, Гейдж непрекъснато беше нащрек. Всяка сутрин и всеки следобед той или някой от работниците му обикаляха гората на кон или пеша, за да дирят следи от натрапника или дори самия него. Никой от тях обаче не беше опитен следотърсач. Забелязваха само онова, което бе очевидно, а то беше твърде малко. Ако Потс наистина се криеше сред дърветата, то го правеше много предпазливо.

Един ден, след като нареди на хората си да бдят над семейството му, Гейдж замина за Нюпорт Нюз, за да разпита отново Мориса. Но проститутката беше получила заповед незабавно да тръгва към кея, заедно с неколцина други момичета, за да посрещнат големия кораб, който току-що беше хвърлил котва в пристанището. „Гордостта на Лондон“ вече бе натоварен със стока и след някой и друг ден щеше да отплава, затова от момичетата се очакваше да намерят нови клиенти сред пътниците и екипажа на пристигащия кораб. Фрида ги бе заплашила, че ако приходите й намалеят, скоро няма да има какво да ядат. Ето защо Мориса рязко отрече да знае нещо за местонахождението на Потс и заяви, че закъснява и че Гейдж не може да я задържа повече, освен ако не й обещае, че ще се забавлява с нея цяла вечер и не си плати предварително за това. В противен случай мадам щяла много да й се разгневи.

— Оня мухльо Майърс се оплакал на Фрида от мене и сега трябва да й нося двойно повече пари, та дано омекне. Не че ми е хубаво да й правя мили очички, нали разбираш? На драго сърце бих останала тук даже и даром, за да ти покажа колко си сбъркал, като си се оженил за ирландската кучка. Ама ако Фрида вземе, че ме хване, ще ме продаде на някой от ония планинци, дето се мъкнат тука. Знаеш ли ги колко са проклети и гадни тия зверове? Един ме захапа толкоз силно, че шурна кръв. Накара ме да крещя от болка, тъпакът му с тъпак!

— Би трябвало да си свикнала с такова поведение, след като си била с Потс — отбеляза Гейдж без капчица съчувствие.

Мориса изръмжа яростно, грабна от близката маса една тежка калаена кана и понечи да го замери с нея. Но невъзмутимата му усмивка й подсказа, че нещо не е наред.

— Фрида ни наблюдава — предупреди я той със злорадо задоволство и посочи към стълбите, където, подобно на добре укрепена крепост, се извисяваше заплашителната фигура на мадам. Гневът на проститутката светкавично се изпари. Скръстила белите си, подпухнали ръце, Фрида нервно потропваше с крак по стъпалото. Изражението на лицето й красноречиво говореше, че ако раздразни още един клиент, Мориса ще загуби не само дневната си дажба храна, но и много повече.

Проститутката внимателно върна каната на масата, а господарката й слезе по стълбите и тръгна към нея. Гейдж нямаше желание да слуша очертаващата се бурна разпра, затова побърза да напусне таверната. Но на излизане едва не се сблъска с госпожа Петикоум, която вървеше по тротоара.

— И ако това не е самият Гейдж Торнтън! — възкликна изненадано тя и намести телените очила на тънкия си, ястребов нос, за да го огледа изпитателно от глава до пети с малките си тъмни очички. Беше убедена, че всеки мъж, който се жени за престъпница, си търси белята и ако не задоволи и най-малкия й каприз, понася тежки последствия. Но за нейно разочарование по лицето и тялото на Гейдж не се виждаха никакви синини или рани. Сетне Алма любопитно надникна през отворената врата на таверната. Щом съзря Мориса, тя вдигна вежди, усмихна се самодоволно и съсредоточи отново вниманието си върху високия мъж. — Виждам, че си бил на посещение, Гейдж.

Кафявите му очи я пронизаха като острие от лед.

— Бях тук по работа, госпожа Петикоум.

— О, разбира се — ухили се Алма. — Сигурна съм, че всички мъже казват така, когато ги хванат да се забавляват с леки жени.

Гейдж изсумтя раздразнено.

— Случаят не е такъв, госпожа Петикоум, но мислете каквото искате!

Устните й се свиха във високомерна гримаса, но в следващия миг й се наложи да отскочи рязко встрани, за да избегне сблъсъка с Мориса, която излетя като хала от таверната. Проститутката, изглежда, въобще не я забеляза. Цялото й внимание беше насочено към Гейдж.

— Ако не беше толкова лапнал по оная блатарка, Гейдж Торнтън, щеше да видиш колко добре можехме да си бъдем двамата с тебе. Ама не! Трябва да си достоен съпруг на милейди Шимейн. Е, дано поне да ти народи цяла сюрия зверчета, щото друго от нея няма да получиш. Колкото до мене, отивам да видя момчетата, дето ги стоварват на кея. Може пък тоя път аз да си хвана някой хубавец.

И тя се отдалечи надолу по улицата, оставяйки госпожа Петикоум да гледа след нея със зяпнала уста. Чак когато Гейдж също се обърна, за да си ходи, Алма се опомни.

— И ти ли отиваш да посрещнеш кораба, Гейдж? Сигурно ще представлява интерес за теб, като се има предвид, че е английски, но те предупреждавам, че е прекалено хубав, за да е натоварен със затворници.

Той хвърли поглед през рамо с присмехулна усмивка.

— Не виждам причина да ходя на кея, мадам. Както правилно изтъкна Мориса, всичко, което искам, се намира в моя дом и не мисля, че на борда на този кораб може да има някой, който да заслужава интереса ми. Е, желая ви приятен ден.

С тези думи Гейдж се отправи към лодката си, която бе оставил на брега на реката. Резкият му отговор накара госпожа Петикоум да се почувства като току-що оскубана кокошка. Тя се загледа след него, кипяща от възмущение. Искаше й се да го настигне и да му каже в лицето всичко, което му бе насъбрала. Но засега май беше по-безопасно да стои на страна, да шушука зад гърба му и изобщо да търси други, по-заобиколни — и по-подли — начини за отмъщение.

За разлика от Гейдж, госпожа Петикоум се отправи към пристанището и застана край новопристигналия кораб, за да разгледа отблизо пътниците, които слизаха от борда му. На палубата забеляза Мориса, хванала под ръка някакъв младеж, но веднага забрави за нея, когато видя един висок, сивокос мъж с вид на благородник да слиза по мостчето, съпроводен от капитана на кораба. Дрехите му издаваха богатство и добър вкус, но истината бе, че красивата му външност не се нуждаеше от скъпа обвивка, за да привлича вниманието. Известно време двамата мъже останаха да разговарят на кея и уважението и почитта, изписани на лицето на капитана, събудиха любопитството на Алма Петикоум. Тя се приближи до тях и наостри уши, за да чуе разговора им.

— Ако имате нужда от съдействие за каквото и да било, милорд, с удоволствие ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна в издирването — любезно каза капитанът. — Иска ми се да знаех нещо повече от онова, което вече ви казах, но се боя, че не съм виждал този човек от момента, в който слезе от кораба ми.

— Да се надяваме, че информацията, която получих от вас, ще се окаже полезна, въпреки че оттогава са минали толкова години. Ако провидението е с мен, рано или късно ще открия мъжа, когото търся.

Капитанът махна на един моряк, който слизаше по мостчето, понесъл на рамо голям сандък, облицован с кожа.

— Джъд, ще останеш с Негова Светлост и ще му помогнеш с багажа. Когато те освободи, можеш да се върнеш на кораба и аз ще те пусна в отпуск на сушата.

— Да, сър.

Сивокосият мъж се сбогува с капитана, изчака младия моряк и се обърна с намерение да тръгне към града, но едва не се сблъска с госпожа Петикоум.

— Простете — извини се той и отстъпи встрани, за да я подмине.

— Не, аз трябва да ви поискам прошка, сър — отвърна клюкарката. Трябваше да го заговори, за да разбере нещо повече за него и за издирването му. — Името ми е Алма Петикоум. Случайно дочух разговора ви с капитана и се питам дали не бих могла да ви помогна. Познавам добре този край, както и хората, които живеят наоколо. Разбрах, че търсите някого. Възможно е да се окаже, че го познавам. — Тя млъкна и зачака отговора му, но той не дойде толкова бързо.

Негова Светлост я изгледа подозрително. Не беше сигурен дали не се заблуждава, но имаше чувството, че по време на разговора си с капитана бе зърнал сянката на тази жена зад гърба си и му се бе сторило, че тя нарочно се приближава, за да ги подслушва. Още по-добре, каза си той. Едва ли някой можеше да му помогне повече от една клюкарка. Те обикновено знаеха всичко за всички.

— Познавате ли някого от околността на име Торнтън? Напуснал е Англия преди близо десет години и корабът, с който е плавал, е акостирал тук, в Нюпорт Нюз.

Защо ли един знатен лорд бе дошъл чак до тук, за да търси един обикновен простосмъртен, и то не кого да е, а тъкмо своенравния майстор на мебели?

— Има един Гейдж Торнтън, който живее малко по-нагоре по реката — информира го тя. — Той ли е човекът, когото търсите?

Най-неочаквано Негова Светлост се усмихна, сякаш от плещите му се бе стоварил огромен товар.

— Да, той е.

Алма не можа да сдържи любопитството си.

— Извинете ме още веднъж, сър, но бих искала да узная какво толкова може да е сторил Гейдж Торнтън, та да накара джентълмен като вас да го последва чак от Англия, и то след всичките тези години?

Топлият, кехлибаренокафяв поглед на мъжа внезапно се вледени.

— Нищо, доколкото ми е известно, мадам. Защо смятате, че трябва да е сторил нещо?

— Хм, защото тук той направи достатъчно неща, с които успя да накара почтените жители на градчето да се боят за живота си — охотно заобяснява тя. — Говори се, че е убил първата си съпруга, а Гейдж се прави, че нищо не е станало и се надува така, сякаш целият свят е негов. Сега пък се ожени за една затворничка, дето кой я знае какви ужасни престъпления е извършила в Англия. Предупредих го още в деня, в който я купи от затворническия кораб, че прави лоша услуга на града ни, но той не ми обърна никакво внимание.

— Къде мога да намеря този господин Торнтън?

Резкият му тон не можа да стъписа Алма. Тя обясни как се стига до дома на Гейдж и назова имената на неколцина мъже, които срещу скромно заплащане биха откарали господина дотам. Негова Светлост учтиво й благодари и кимна на моряка да го последва. Но госпожа Петикоум отново го спря.

— Дали ще имам удоволствието да узная името на Ваша Светлост?

Благородникът я удостои с лека усмивка, странно напомняща една друга усмивка, която Алма бе получила преди по-малко от час.

— Лорд Уилям Торнтън, граф Торнхедж.

Устата на старата клюкарка зяпна от изненада. Тя побърза да я прикрие с трепереща ръка и смаяно попита:

— Имате ли някаква връзка с Гейдж Торнтън?

— Той е мой син, мадам.

С това Негова Светлост заобиколи слисаната жена и се отправи към брега на реката, следван от Джъд. Само след няколко мига той вече плаваше нагоре по течението, махайки за сбогом на моряка.

 

 

Леко почукване на входната врата събуди Андрю и Шимейн от следобедната им дрямка. Момчето веднага скочи от голямото легло в спалнята и се затича към входа. Шимейн го последва, обхваната от внезапен страх. Не вярваше, че Потс може да има дързостта да се появи направо в дома й, особено след като Гейдж едва не го бе застрелял, но не искаше да рискува.

— Не отваряй, преди да съм видяла кой е, Андрю — разтревожено извика тя.

Момчето покорно се спря до вратата и я почака да надникне през прозореца. Мъжът, който стоеше на верандата, бе напълно непознат за Шимейн. Не си спомняше да е виждала в Нюпорт Нюз такава величествена осанка и толкова гордо изражение.

Тя отиде при Андрю, вдигна резето и остави детето да отвори вратата. Вниманието на мъжа мигновено бе привлечено от момчето и Шимейн не можа да не забележи изненадата му и едва доловимото смекчаване на строгите му черти. Сетне той вдигна очи към нея с каменно лице. От устните й се отрони сподавено възклицание. Прииска й се да побегне, но събра сили и срещна този нетрепващ кехлибаренокафяв поглед, защото и за миг не се съмняваше, че пред нея стои бащата на Гейдж. Приликата бе твърде голяма, за да е просто случайна.

— Тук ли е господин Торнтън? — попита хладно мъжът.

— Трябва вече да е тук — отговори тя смутено. — Един от работниците ми каза, че е отишъл до Нюпорт Нюз, но ако влезете и почакате заедно с момчето, милорд, ще изтичам до работилницата, за да проверя дали се е върнал.

Изумен от нейната досетливост, Уилям пристъпи напред, за да я огледа по-отблизо. Когато забеляза изящните й черти и халката на лявата й ръка, той вдигна вежди.

— Знаете кой съм?

Шимейн постави длани на раменете на момчето.

— Струва ми се, че вие сте дядото на Андрю… и бащата на моя съпруг.

Макар че Уилям се опита да прикрие раздразнението си, устните му се присвиха недоволно. Значи онази клюкарка беше права! Гейдж не само си бе създал бог знае какви проблеми с първата си съпруга, но и беше дал името си на една престъпница. И все пак, това момиче беше далеч по-наблюдателно и очевидно доста по-умно, отколкото можеше да се очаква от обикновена престъпница.

— Притеснява ли ви това, че Гейдж и аз сме женени? — тихо попита Шимейн.

Неговият въпрос бе доста по-груб.

— Ти ли си затворничката, за която ми разказа госпожа Петикоум?

Тя вдигна предизвикателно глава.

— Бях осъдена несправедливо, но не знам доколко това има някакво значение за вас.

— Би могло да има, ако съществуваше начин да ми докажеш невинността си. Но разстоянието от колониите до Англия е много голямо и предполагам, че тук не ще се намери кой да потвърди думите ти — намръщено отвърна Уилям. — Никой баща не би останал очарован, ако синът му се ожени за престъпница, и аз не правя изключение.

— Очарован или не, милорд, това вече е факт — промълви Шимейн. — Брачните клетви не могат да бъдат разтрогнати, освен ако не сте решил да подтикнете сина си към анулиране на брака. Длъжна съм да ви предупредя обаче, че вече е твърде късно за това, сър.

— Синът ми неведнъж е доказвал колко е своенравен — въздъхна той, като си припомни последния си конфликт с Гейдж. Трябваше да минат години, преди истината да излезе наяве, но още от самото начало загубата на сина му го бе направила самотен и нещастен. — Моите съвети нямат значение. Гейдж винаги прави това, което реши сам, а аз съм сигурен, че той не би оставил една млада и красива жена като теб, каквито и престъпления да е извършила в миналото.

Шимейн усети враждебността в тона му и в душата й пропълзя леден ужас. Този човек беше напълно убеден, че тя е престъпница, и нищо не бе в състояние да го разубеди. Същото бе преживяла и след арестуването си от Нед, стражаря. Не беше сторила нищо от онова, в което я обвиняваше дребосъкът, но нито един съдия не желаеше да й повярва.

— Ще постоите ли с Андрю, докато отида да проверя дали Гейдж е тук? — Когато Негова Светлост кимна, Шимейн посочи канапето. — Можете да седнете, ако желаете. Няма да се бавя.

Андрю не одобри идеята да го оставят насаме с непознатия мъж и когато Шимейн тръгна към вратата, нададе уплашен писък, изтича след нея и се вкопчи отчаяно в полата й, въпреки опитите й да го успокои. Уилям внимателно наблюдаваше сцената и от вниманието му не убягнаха нито меките й утешителни слова, нито топлината, с която галеше момчето по бузката.

— Съжалявам, милорд — извини се тя, като хвана малката ръчичка на детето. — Андрю се бои да остане с вас. Но съм сигурна, че след като ви опознае по-добре, ще се сприятелите.

— Разбирам.

Щом двамата излязоха от къщата, Уилям се облегна на канапето и започна бавно да разглежда интериора. Беше изумен от изключителното майсторство, което личеше в направата на всички мебели. След слизането си на брега той бе платил на Гилиън да отнесе сандъка му до верандата на къщата и се бе спрял да се полюбува на строящия се кораб и да разпита по-възрастния мъж, Фланъри, за плановете на сина си за неговото довършване. Двамата дърводелци охотно му показаха всичко и също толкова охотно обсипаха с хвалби своя работодател. Уилям попиваше всичко с блеснал поглед и преливащо от гордост сърце. Най-сетне започваше да проумява смелия замисъл на Гейдж — замисъл, който той напразно се бе опитвал да го убеди да осъществят навремето в Англия. Това беше миг на просветление след почти десет години раздяла. Подобно усещане бе изпитал и в деня, когато най-после разбра защо синът му бе напуснал семейния си дом и родината си.

Три години след заминаването на Гейдж, Кристина бе повалена от тежка пневмония (или от разбито сърце, както твърдеше самата тя). На смъртния си одър тя беше признала през сълзи на баща си, че е обичала Гейдж до полуда и че е излъгала за бременността си, за да го принуди да се ожени за нея. Запазила своето целомъдрие до смъртта си, макар че името й бе опетнено — но според нея опитът си струвал, защото не била желала никой мъж така силно, както желаела Гейдж Торнтън.

След нейното погребение баща й бе помолил Уилям да прости на семейството му, задето са станали причина за раздялата със сина му. Но по време на дългото, отчаяно издирване на следите на Гейдж, Уилям бе започнал постепенно да си дава сметка, че истинската причина са били собствената му надменност и твърдоглавие. В упорития си стремеж да накара сина си да му се подчинява, той беше отказал да повярва дори и за миг, че Гейдж може да е бил просто невинна пешка в една лукава женска игра.

Задната врата на къщата се отвори и Уилям припряно се изправи, за да посрещне сина си, чиито бързи стъпки отекнаха по коридора към салона. Когато Гейдж се появи, той се спусна към него и се взря в лицето му с просълзени очи. Сега това лице беше по-зряло, отколкото го помнеше, но под бронзовата кожа изваяните му черти изглеждаха още по-красиви. В него Уилям виждаше отражение на собственото си лице, само че без отпечатъка на възрастта, без печалната извивка на устните и без горчивото разкаяние, което бе набраздило челото му с дълбоки бръчки.

— Вече бях престанал да се надявам, че ще те открия — промълви задавено Уилям. В гърлото му сякаш беше заседнала буца. Той сграбчи Гейдж за раменете и го разтърси в отчаян опит да го накара да разбере колко му е липсвал. — През всичките тези години те търсих безуспешно. Пратих хора до най-далечните кътчета на света, но всичко беше напразно. Накрая съвсем случайно попаднах на човека, командвал кораба, с който си пристигнал тук. Сине мой, ще можеш ли някога да ми простиш, че те прогоних от нашия дом?

Гейдж беше поразен от дълбокото вълнение, изписано на лицето на баща му. Никога не бе вярвал, че ще доживее да го види толкова уязвим и смирен. Никога не бе подозирал, че Уилям Торнтън може да бъде и такъв. Майката на Гейдж беше починала скоро след дванадесетия му рожден ден и болката от загубата сякаш бе ожесточила баща му, превръщайки го в суров, строг блюстител на реда и дисциплината. А ето че сега той стоеше пред него почти разридан от радост.

Промяната бе толкова стряскаща, че Гейдж го гледаше объркано и не знаеше как да реагира. Искаше му се да разпери ръце и да го притисне с все сила в обятията си, но когато го стори, се почувства странно непохватен, сякаш това не бяха неговите ръце. Уилям обаче отвърна на прегръдката му с толкова обич, че това чувство мигновено се изпари.

— Синът ми! Моят син! — проплака възрастният човек.

Задната врата изскърца и Андрю дотича весело в стаята, но когато видя, че непознатият още е тук, рязко се закова на място. Двамата мъже се извърнаха към него и момчето забеляза странна влага в очите на баща си.

— Тате, ти плаче? — попита смаяно то.

Гейдж смутено избърса с длан очите си, вдигна го на ръце и го представи на дядо му.

— Анди, това е моят баща, моят татко… и твой дядо.

— Дядо? — Андрю любопитно погледна възрастния мъж. Малкълм и Дънкан имаха дядо, който често им ходеше на гости, но баща му никога не му бе споменавал, че той също си има дядо.

Уилям протегна ръце към момчето, но то се притисна към рамото на баща си и поклати глава.

— Къде е мама? — попита Гейдж, осъзнавайки, че Шимейн не е влязла с Андрю.

Детето махна с ръка към задния коридор.

— Мама Шемей на веланда.

Баща му го спусна на земята и каза тихо, но твърдо:

— Чакай ме тук с дядо си, Анди. Отивам само до верандата. Ще се върна веднага.

Той излезе през задната врата и погледна към пътеката, водеща към работилницата, но там не се виждаше никой. Едва тогава съзря Шимейн, която се бе сгушила в едно от креслата в далечния край на верандата. Беше обгърнала с ръце свитите си крака, а брадичката й бе подпряна на коленете. Когато съпругът й се приближи, тя му хвърли плах поглед, който веднага му подсказа, че нещо не е наред. Гейдж коленичи пред нея, вдигна очи към лицето й и забеляза, че копринените й мигли са мокри. Той се протегна, улови изящната й ръка и поднесе треперещите й пръсти към устните си за целувка.

— Защо не влезе заедно с Андрю?

Шимейн вдигна рамене и отмести поглед встрани.

— Помислих си, че ти и баща ти имате нужда да останете малко насаме.

— Тогава защо си толкова разстроена?

Тя издърпа ръката си и сплете пръсти върху коленете си.

— Госпожа Петикоум е казала на баща ти, че съм престъпница.

Гейдж изруга гневно и мислено се закле да извие мършавия врат на тази дърта клюкарка. Но в момента по-важно бе да узнае с какво баща му беше наранил съпругата му.

— Той каза ли ти нещо?

— Не — излъга Шимейн и поклати глава. Не искаше Гейдж и баща му да се карат отново, и то толкова скоро след като се бяха събрали.

Той обаче не беше убеден, че му казва истината.

— Трябва да е казал нещо.

— Нищо! — настоя тя с треперещ глас.

— Никак не те бива да лъжеш, Шимейн — укори я меко съпругът й. — Хайде, любов моя, кажи ми какво ти е казал баща ми.

Шимейн упорито запази мълчание и Гейдж разбра, че е безполезно да настоява.

— Ела вътре — подкани я той, като се изправи на крака и я хвана за ръката. — Искам да те представя като своя съпруга.

Тя знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява, затова се надигна от креслото, избърса с ръкав лицето си и приглади кичурите край слепоочията си назад. Съпругът й, който наблюдаваше припрените й опити да се приведе в по-представителен вид, се усмихна и я притегли в прегръдките си.

— Изглеждаш прекрасно, сладка моя — прошепна той и сведе устни към нейните. Целувката му, нежна и любяща, накара Шимейн да осъзнае колко силно е започнала да го обича, откакто бяха заедно. Как щеше да продължи да живее, ако Уилям Торнтън успееше да ги раздели?

Тя отвърна на целувката му с цялата страст, на която бе способна. Ръцете й се стегнаха около стройната му талия в отчаяна прегръдка. Накрая Гейдж вдигна глава и я погледна с блестящи очи.

— Непременно ще довършим това по-късно в леглото, но ако се забавим още малко, Андрю ще дойде да ни търси.

— Тогава по-добре да влезем — промълви Шимейн. — Той не обича да го оставят сам с непознати.

Още щом отвориха вратата, Андрю изприпка по коридора да ги посрещне. Баща му го вдигна на ръце, погали тревожно сбърченото му чело и тримата влязоха в салона при Негова Светлост.

— Татко, това е новата ми съпруга Шимейн — обяви Гейдж с някак прекалено официален тон и като обгърна с ръка раменете й, продължи с обясненията. — Майката на Андрю почина при злополука преди около една година и аз останах вдовец. Преди да дойде тук, Шимейн е била годеница на Морис дьо Мерсер в Лондон. Тогава обаче са я отвлекли от бащиния й дом и след като са я осъдили по фалшиво обвинение в кражба, я докараха тук на борда на „Гордостта на Лондон“.

Уилям си припомни, че бе видял кораба на влизане в пристанището и бе разпознал в него един от многобройните плавателни съдове, принадлежащи на неговия непримирим враг Дж. Хорас Търнбул. Познаваше и семейство Дьо Мерсер и малко преди да отплава от Англия, бе дочул за някакъв скандал, свързан с годеницата на Морис, която била избягала от Лондон преди сватбата — за огромно удоволствие на баба му, казваха някои.

— Значи ти и Шимейн не сте женени много отдавна?

Гейдж се усмихна хладно.

— Достатъчно отдавна, за да успеем да оценим щастието, с което ни дарява бракът ни.

Уилям долови твърдата нотка в тона на сина си и се наежи. Очевидно малката хубостница вече беше успяла да се оплаче от отношението му към брака им. Нищо чудно, че сега изглеждаше толкова смутена.

— Тоест, тя ти е казала, че не одобрявам това, че си се оженил за престъпница, така ли?

Гейдж стисна челюст.

— Шимейн не ми е казвала ни дума за това, татко, но тъй като познавам добре твоята безпардонност, се досетих, че не си се поколебал да изразиш гласно мнението си пред нея. — С всяка произнесена дума гневът му се засилваше. — От сега нататък настоявам ако имаш да казваш нещо за нашия брак, да го казваш на мен, вместо на Шимейн. Защото аз пък не одобрявам да разстройваш съпругата ми и няма да ти позволя да го правиш, чуваш ли?!

Андрю се разтрепери и се сгуши до рамото на баща си. Усетил тревогата му, Гейдж го погали утешително по гърба. Трябваше да се овладее, дори и само заради детето.

— Съжалявам, татко — извини се той. — Изглежда, че двамата с теб все още не се разбираме. А и аз все още не съм се научил да си държа езика зад зъбите.

— Може би ще е най-добре да си вървя — отвърна Уилям със странно притихнал глас. Сетне се обърна и тръгна бавно към вратата, но Шимейн изтича след него и сложи ръка на рамото му.

— Не си отивайте, милорд, моля ви — умолително каза тя. — Не искам да ставам повод за нов конфликт помежду ви. Останете да обядвате с нас. А ако сте съгласен да прекарате известно време под нашия скромен покрив, горе има една малка спалня, където можете да се настаните. — Тя смело погали с треперещи пръсти тънката, обсипана с тъмносини вени ръка на стария човек и добави меко: — Трябва да останете заради Андрю. Вие сте единственият му дядо.

Уилям я погледна през пелената от сълзи, които бяха набъбнали в очите му, въпреки усилията му да ги задържи.

— Трябваше ми толкова много време да открия сина си, че не ми се иска да си тръгвам, преди да съм опознал по-добре семейството му.

Шимейн усети внезапна нежност към този самотен, нещастен човек и стисна ръката му с подкупваща усмивка.

— Тогава останете, милорд, и бъдете част от нашето семейство.

Той потупа леко опакото на дланта й.

— Благодаря ти, Шимейн. Ще се радвам да го сторя.

Шимейн го хвана под ръка и го отведе обратно при Гейдж.

— Не искам да има повече такива избухвания. Заради Андрю — помоли го тя, гледайки го право в очите. — Може би болката от предишните години още не е отминала, любов моя, но ако не можехме да прощаваме, как щяхме да се лекуваме от раните на миналото и да облекчаваме тежестта в душите си?

Гейдж знаеше, че е права, но трябваше да мине доста време, преди да почувства, че е способен да срещне напрегнатия поглед на баща си и да попита:

— Искаш ли да разгледаш кораба, който строя?

Уилям въздъхна с облекчение.

— Да. Освен това бих искал да намина и към работилницата ти. — Той посочи с ръка мебелите в стаята. — Такива мебели могат да се видят само в най-изисканите домове в Англия. Трябва да си много горд с постиженията си, Гейдж.

Андрю вдигна глава и погледна първо дядо си, после баща си.

— Може и аз да дойда, тате?

Гейдж се усмихна.

— Ела да разведем дядо ти наоколо.

Момчето сбърчи носле в точно копие на бащината си усмивка.

— Дядо помогне да постлоиш колаб, тате?

— Би могъл, стига да се научи да изпълнява моите нареждания като другите ми работници — закачливо каза баща му, и това накара собствения му баща, който тъкмо поемаше глътка въздух, да се задави. Гейдж го потупа по гърба, за да му помогне да възстанови дишането си, но не можа да се сдържи и продължи с репликите, които някога бе слушал до втръсване от устата на самия Уилям. — Но ще трябва да започнеш като чирак и да покажеш, че те бива.

Баща му не можеше да реши дали да се закашля, да изпъшка ли или да се разсмее.

— Проклет да си, Гейдж, знаех си, че рано или късно ще ми го върнеш тъпкано!

Младият мъж се засмя. Напрежението, което го сковаваше допреди малко, се беше изпарило.

— Да, възможно е.

 

 

По-късно същата вечер, в спалнята, Шимейн съблече нощницата си и я метна на леглото, преди да се пъхне между завивките и в очакващите я обятия на своя съпруг. Гейдж се усмихна развеселено.

— Повечето жени обличат нощниците си, преди да си легнат, сладка моя, а ти правиш точно обратното.

Шимейн захапа нежно зърното на гърдата му, с което го накара да възкликне стреснато „Ох!“. Сетне доволно се засмя.

— Повечето жени не са очаквани в леглата си от мъже като теб, любов моя. — Тя прокара ръка по голото му тяло и в погледа й проблесна възхищение. — Ако бяха, нямаше да си губят времето да се обличат. Щяха да чакат в леглото с отворени обятия.

Гейдж завъртя глава върху възглавницата и се взря в усмихнатото лице на съпругата си.

— Тогава защо аз бях този, който трябваше да ви чака, мадам?

Като преметна бедро през краката му, Шимейн се притисна към него така, че всяка нейна мека извивка да намери точното си място върху мускулестото му тяло.

— Защото имах работа за довършване в кухнята, след като се изкъпах. А ти не би искал да се разхождам чисто гола из къщата, когато баща ти е тук, нали?

— Не, мадам. Тези гледки са запазени само за мен — промълви Гейдж, като улови коляното й и го придърпа нагоре. Ръката му гальовно се плъзна по вътрешната страна на бедрото й. — Не желая да ги деля с никого друг.

Тя затаи дъх, когато пръстите му потърсиха мекотата й.

— Смяташ ли, че баща ти може да ни чуе от горната стая?

— Да се надяваме, че не. Но няма да позволя на мисълта за това да наруши удоволствието ни, любов моя. Цял следобед очаквам с нетърпение да получа онова, което ми обеща на задната веранда.

Шимейн вдигна глава от гърдите му и го погледна объркано.

— Какво съм обещала?

Той притегли главата й към лицето си, докато устните им не се докоснаха.

— Обеща го твоята целувка, любов моя, а аз обичам да се възползвам от такива предизвикателни покани.

Засмените й очи засияха ярко, огрени от меката светлина на свещта.

— Вие съзирате покана и в най-малкото помръдване на полата ми, сър — подразни го тя. — Започвам да подозирам, че в главата ви има една-единствена мисъл, и тя е съвършено ясна и проста — чифтосване, чифтосване и пак чифтосване.

Гейдж се ухили.

— Е, сега вече може да се каже, че ме познавате от край до край, мадам.