Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Petals on the River, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диляна Радинска, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Катлийн Удиуиз. Като цвят по течението
ИК „Ирис“
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)
- — Корекция от Еми
Глава трета
Като човек, който прекрасно разбираше, че пестеливостта е решаваща за постигането на смелите му амбиции, Гейдж Торнтън не можеше да не осъзнае, че в непоколебимото си желание да има Шимейн О’Хърн току-що бе зачеркнал с един замах всичките си дългогодишни усилия да се превърне в пресметлив скъперник. По очевидната му готовност да предложи за момичето такава значителна сума, никой не би се досетил, че сега ще трябва да отложи покупката на твърде необходими за строежа на кораба му материали, докато получи парите от наскоро завършените мебели, поръчани от неколцина богати клиенти от Уилямсбърг. Знаеше, че при нормални обстоятелства подобно забавяне в никакъв случай не би го направило особено щастлив. Но ето че сега притежаваше своя собствена слугиня и изпитваше удовлетворение, каквото не би могъл да изпита дори ако в продължение на цяла година методично бе спестявал за покупката й. Беше истинско чудо, че поне една от целите си бе успял да постигне така лесно — без мъчително обмисляне, без усилен труд и без грижливи икономии.
Колкото до Шимейн, в момента тя се опитваше да свикне с мисълта, че вече е собственост на заселника Гейдж Торнтън. През следващите седем години от живота си щеше да бъде под негова власт. Щеше да поддържа дома му, да се грижи за детето му и да върши всичко, което обикновено се изисква от една слугиня. Бъдещето й все още тънеше в неизвестност, но засега положението й не изглеждаше кой знае колко отчайващо. Всъщност нещата дори се бяха развили изненадващо добре. Съмняваше се, че ще си спомня със съжаление за заминаването си от „Гордостта на Лондон“. По-скоро имаше чувството, че се измъкнала от самия ад.
Гейдж слезе от мостчето върху каменния кей и се извърна, за да помогне на новозакупената си прислужница. Шимейн погледна крадешком протегнатата към нея ръка, която изглеждаше току-що измита, и веднага си даде сметка колко мръсни са собствените й ръце. И все пак, преди малко мъжът бе прегледал дланите й, така че явно напълно съзнаваше на какво се подлага. Сконфузена от яркия контраст, тя неохотно пое ръката му и откри, че е покрита с груби мазоли от усилна работа, и че има тънки и силни пръсти. Изненадващо обаче, кожата му беше съвършено гладка, сякаш намазана със странно масло или мехлем.
Веднага щом стъпи на кея, Шимейн закопня да се върне върху дървеното мостче. Камъните под босите й нозе бяха леденостудени, а и ветровете, които фучаха по някакви невидими пътеки между закотвените в пристана кораби и околните складове, изглеждаха дяволски свирепи. Никак не беше подготвена за този суров климат и за тези вилнеещи вихри, които грубо и безжалостно проникваха през дрехите й. Нямаше къде да се скрие и можеше само да трепери и да трака със зъби под смразяващия им порив. Напразни се оказаха и отчаяните й усилия да придържа непокорните си поли. Оръфаните им краища плющяха по слабите й прасци и сегиз-тогиз неудържимо литваха нагоре, сякаш се бяха превърнали в немирни пакостници, които изпитваха истинско удоволствие да я тормозят.
Гейдж винаги се бе възхищавал от добре оформените женски глезени и сега не пропусна възможността да задоволи тази си склонност. В края на краищата, от доста време не му се беше случвало да попадне на гледка, която да си заслужава. И все пак не беше съвсем сигурен кое привличаше вниманието му повече — изящните й, тънки прасци или издайническите белези, причинени от дългото триене на железните вериги. Освен тях в долната част на крака й имаше и тъмни синини, свидетелстващи за по-скорошно нараняване.
Внезапно малките боси пръсти на нозете й се свиха нервно, което го накара да осъзнае смущението на момичето и неохотно да вдигне очи, за да срещне колебливия й зелен поглед.
— Нямаш ли обувки? — попита той. Искрено се надяваше, че няма да му се наложи да се раздели с още една част от оскъдните си средства, за да й купи обувки. Самата мисъл за това го накара да смръщи вежди, питайки се как ли би се справил с подобен нов разход.
Шимейн приглади назад разбърканите кичури коса, които се вееха пред лицето й и се взря в новия си господар. Навъсеното му изражение й се стори толкова зловещо, че й се прииска да побегне.
— Съжалявам, господин Торнтън — прошепна тя, ужасена от неудържимия трепет в гласа си. — Откраднаха ми ботушите в Нюгейт, малко след като бях арестувана. — Напомни си, че не бе сторила нищо, с което да заслужи ареста си и униженията, на които я бяха подложили. Но това ни най-малко не намаляваше притеснението й. Не го намаляваше и присъствието на няколко възрастни двойки, които току-що бяха пристигнали на кея. Но независимо от нахалните им, любопитни погледи и от бесния вятър, който я пронизваше като леден меч, тя намери сили да обясни, макар и с неуверен глас: — Уверявам ви, сър… дълбоко съжалявам за загубата на ботушите. Бяха уникални и много хубави… Баща ми плати солидна сума на един бижутер, за да гравира инициалите ми върху два малки златни медальона, и на обущаря — за да намери начин да ги прикрепи към всеки ботуш на нивото на глезена. Но ми се стори, че ще е по-мъдро да ги отстъпя, без да протестирам. Двете жени, които настояваха да им ги дам, бяха двойно по-едри от мен и дяволски силно желаеха да ги продадат срещу малко джин… Убедена бях, че ако не се съглася, рискувам живота си. Като видях какво се случи с ботушите, благодарих на Бога, че костюмът ми за езда се скъса и се изцапа по време на залавянето ми. Иначе можеше да им се стори изгодно да продадат и дрехите ми, и тогава щях да стоя тук напълно разсъблечена.
Блестящите му кафяви очи, напръскани с кехлибарени точици, я огледаха от глава до пети, без ни най-малко да издадат мислите му.
— Жалко наистина.
— Сър? — Двусмислеността на думите му накара Шимейн да настръхне уплашено. — Загубата на ботушите ми ли окайвате, или факта, че съм напълно облечена?
На устните му трепна една доловима усмивка, която така и не успя да сгрее строгите му черти.
— Загубата на ботушите, разбира се.
Внезапно Шимейн се запита що за човек е новият й господар. Дали зад загадъчната сдържаност, която демонстрираше сега, не се криеше подъл негодник? Дали нямаше да бъде използвана от Гейдж Торнтън по същия начин, по който възнамеряваше да я използва и капитан Фич? Дали пък изпод тази надменна необщителност не надничаше крадешком едно закачливо чувство за хумор? Във всеки случай, той явно добре знаеше какво иска от живота. Вече бе доказал своята непоколебимост и способност да постига целите си, без да обръща внимание на това какво мислят и говорят другите за него. Със сигурност не беше дал ухо на брътвежите, които започнаха веднага, щом боцманът обяви по каква причина се е качил на кораба. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен и от нахалните, втренчени погледи, на които бе изложен в момента. Очевидно беше мъж, свикнал да говорят за него.
Гейдж протегна ръка и леко докосна ръкава на Шимейн, там, където се бе отпрал от корсажа.
— Освен ако на мода не са излезли дрипите, моето момиче, не съм склонен да се съглася, че си напълно облечена.
Шимейн придърпа раздрания ръкав върху голото си рамо. Прекрасно съзнаваше, че има вид на дрипава скитница.
— Да, сдобихте се с една злощастна и мръсна слугиня, господин Торнтън.
Кафявите му очи отново се взряха съсредоточено в нейните, сякаш проникваха до самата й душа. В зениците му нямаше топлина, но нямаше и хлад.
— Като се има предвид къде отидох да си търся слугиня, Шимейн, се считам за късметлия, че се връщам с такъв безценен трофей.
Тя го погледна изненадана и объркана.
— Не съжалявате ли, че платихте толкова скъпо за мен, господин Торнтън?
Гейдж се присмя на предположението й.
— Дойдох тук днес с определена цел и я постигнах, а аз не съм човек, който съжалява за действията си, освен ако не се окажат пълна глупост. Ти се познаваш най-добре, Шимейн. Смяташ ли, че си дадох парите напразно?
— Искрено се надявам, че не сте, сър — каза тя със слаб и несигурен глас. — Зависи на какво ще държите най-много. Няма да е хвалба, ако кажа, че ще мога да науча сина ви да пише добре, да смята наум и да чете с лекота. Но за съжаление е факт, че ако бяхте купил Ани или някоя от другите жени, щяхте да се сдобиете с много по-способна икономка, бавачка и готвачка.
Най-сетне Гейдж погледна скупчените наоколо зяпачи и навъсеното му изражение ги накара веднага да се защурат припряно, бързайки да прекосят мостчето и да се качат на кораба. Без да им обръща повече внимание, той отново се обърна към прислужницата си.
— Ти ми изясни липсата си на умения още преди да те купя, Шимейн. Не бих могъл да твърдя, че съм измамен. Няма да се откажа от теб.
Сърцето й се отпусна облекчено.
— Радвам се да узная това, сър.
Забелязал, че няколко моряци съзерцават отдалеч момичето, Гейдж посочи костюма й за езда.
— Вижда се, че ще трябва да направим нещо за облеклото ти. Не ми харесват погледите, които привличаш, нито пък ще те оставя да се срамуваш от дрехите си.
Шимейн още веднъж се опита да разчете неразгадаемото, смръщено изражение на загорялото му от слънцето лице, но господарят й си оставаше напълно резервиран и непроницаем. Тя напълно разбираше, че видът й може да разочарова и най-непридирчивия човек, затова колебливо предложи:
— Ако предпочитате да не ви виждат с мен, господин Торнтън, мога да вървя няколко крачки след вас и никой няма да разбере, че сме заедно.
Гейдж веднага отхвърли предложението й.
— Не съм дал четиридесет лири за теб, за да те крия зад гърба си, момиче. Още не познаваш това място, в противен случай щеше да знаеш, че тук няма голям избор на жени, особено на такива, които могат да се нарекат хубави. За сметка на това има достатъчно трапери и живеещи из пущинаците мъже, които се навъртат наоколо и представляват доста сериозна заплаха за една добродетелна девойка. Всеки от тях е готов да стигне и до убийство, стига да си вземе жена, която да заведе в своя бивак. Ти би била добра плячка за някой такъв мъж, особено през зимните месеци.
Засегната от смъмрянето, Шимейн поясни тихо:
— Исках просто да ви спестя неудобството, сър.
— Разбрах какво си си помислила, Шимейн, но грешиш. Дори полумъртва от глад и дяволски мръсна, ти си най-хубавата жена, която жителите на този град са виждали от месеци насам.
Тя обаче не беше толкова глупава, че да се остави да бъде заблудена от някой и друг комплимент, предизвикан единствено от съчувствие.
— Вашите ласкателства сигурно биха завъртели главата на всяка обикновена девойка, господин Торнтън. Ако бях такава, вероятно щях да съм преизпълнена с благодарност, но аз прекрасно знам колко окаяна изглеждам.
Резкият й тон накара Гейдж да въздъхне и най-сетне да покаже леко раздразнение.
— С времето ще разбереш, че винаги говоря истината, момиче. Не обичам лъжите.
— С времето, сър — отвърна му надменно Шимейн, — ще разберете, че аз не съм обикновено момиче.
Гейдж забеляза как руменината на бузите й се сгъсти и как цялото й тяло се изопва напрегнато, сякаш се подготвяше да понесе наказание за дръзките си думи. Той обаче се наведе лекичко над нея, за да прикове вниманието й, и прошепна своя отговор, загледан право в ококорените й очи:
— Повярвай ми, Шимейн, знам това и сега.
Неочакваното му признание напълно слиса Шимейн и отприщи порой от въпроси в ума й. Увереността й, че заселникът я е купил единствено заради сина си, внезапно изчезна. Да беше й казал направо, че са го привлекли женствените извивки на тялото й и по-точно гърдите й — единствената такава извивка, която не се бе стопила напълно по време на дългото гладуване — сигурно нямаше да се почувства по-смутена.
Но като се сети колко твърдоглава може да бъде, счете, че ако иска да живее при този мъж, трябва да спечели одобрението му, а за тази цел не биваше да подминава собствените си недостатъци. Ако го ядосаше прекалено много, той съвсем не бе длъжен да я задържи. Можеше просто да я продаде на първия срещнат. За нейно собствено добро изглеждаше наложително да покаже готовност за покорство. А ако заселникът таеше някакви непочтени помисли, щеше да се справя с тях, когато му дойдеше времето. Не беше нито разумно, нито честно да се настройва предварително срещу него.
— Нямам опит като слугиня, господин Торнтън — промърмори предпазливо Шимейн. — Несъмнено ще откриете, че понякога съм доста пряма. Може би дори нахална.
Погледът му, насочен право към лицето й, не трепна.
— Предпочитам да говориш това, което мислиш, Шимейн, отколкото да се боиш от мен.
Не по-малко изненадана и от този му отговор, тя промълви смирено:
— Имам много недостатъци, сър, и един от тях е, че съм доста избухлива. Боя се, че в това отношение много приличам на баща си.
Гейдж й отвърна с предупреждение:
— Постепенно и ти ще опознаеш моите настроения, Шимейн. Понякога може да ти изглеждам като истинско чудовище. Но не бива да се страхуваш от мен. Няма да те бия.
— За мен е облекчение да разбера това, сър — отговори Шимейн с искрена усмивка.
— Хайде тогава — пое ръката й той, загледан в облаците, които се трупаха, все по-заплашително над главите им. Бурята щеше да се извие всеки миг. — Ще се измокрим до кости, ако продължаваме да стоим тук.
С това Гейдж я повлече през кея, подминавайки хората и дървените палети, сякаш без да ги забелязва. Вървеше бързо, с широки крачки, като че ли го чакаше някаква неотложна работа. Изобщо не приличаше на човек, който има навика да си губи времето в празни приказки или занимания. Притежаваше сила и енергия и не ги пилееше на вятъра. В бързината си да се прибере у дома, преди да е завалял дъждът, той явно въобще не обръщаше внимание, че робинята му се задъхва и не смогва да върви в крачка с него.
Дългият престой в карцера на кораба бе изтощил напълно силите на Шимейн. Още преди да стигнат до края на пристана, краката й започнаха да се огъват и заплашваха напълно да й изневерят. Усетила, че погледът й се замъглява, а хората и сградите се завъртат шеметно покрай нея, тя се спря и изнемощяло помоли господаря си за кратка почивка. Когато той я пусна, Шимейн залитна и се вкопчи в най-близкия стълб, дирейки опора, като затвори очи и отчаяно се замоли да дойде на себе си, да издържи.
Гейдж забеляза, че ръката, притисната пред устата й, трепери и че лицето й е пребледняло, и едва сега си даде сметка, че прислужницата му не се преструва, че всеки миг може да припадне.
— Зле ли ти е? — попита той, като пристъпи към нея.
За да не наруши и без това крехкото си равновесие, Шимейн вдигна предпазливо поглед, без да очаква, че ще го открие толкова близо до себе си. Внезапно стомахът й се преобърна и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не повърне.
— Момент само да си поема дъх — помоли тя с измъчен шепот. — Ще се оправя. Сигурна съм, че ей сега ще ми мине.
Гейдж погледна хлътналите й бузи и неудържимото треперене на тънките й ръце. Започваше да се досеща за причината.
— Кога си яла за последен път?
Въпреки че студеният вятър продължаваше да изсмуква силите й и да вцепенява ума й, Шимейн отчаяно се бореше да не изпадне в несвяст.
— За четирите дни, които прекарах в карцера, ми дадоха няколко корички хляб и ведро застояла вода… — Тя се олюля замаяно в нов прилив на слабост. Усещаше как и последните й сили се изцеждат от нея. Но когато Гейдж я улови за лакътя, за да й помогне, Шимейн рязко се дръпна назад, отблъсна немощно ръката му и се насили да се задържи права сама. — Всъщност, сър… — Тя преглътна, за да потисне поредната вълна на гадене и с усилие продължи: — Толкова съм изгладняла… Мисля, че ще припадна.
Господарят й незабавно повика с ръка един минаващ продавач на закуски и след като купи от него няколко пшеничени питки, предложи една на слугинята си.
— Вероятно това ще помогне.
Шимейн я пое нетърпеливо, разчупи я и започна да тъпче парчетата в устата си толкова лакомо, че едва не се задави. Съзнаваше, че така демонстрира пълна липса на обноски и от срам не смееше да вдигне поглед към мъжа, чиято висока, широкоплещеста фигура я закриваше от любопитните погледи на минувачите по оживената градска улица. Чак когато преглътна и последните трохи, тя пое дълбоко дъх и нерешително срещна съсредоточения му поглед.
— Имах значително по-голям късмет от някои затворници, сър. Те умряха от недояждане. Общо тридесет и един човека, за да бъда точна.
Гейдж си спомни тлъстите фигури на капитан Фич и на жена му. Мисълта, че са се наслаждавали на обилни трапези, докато жертвите им са умирали от глад, го изпълни с гняв.
— Слушал съм много за лишенията, на които са подложени осъдените на кораби като „Гордостта на Лондон“ — каза той. — Аз самият пристигнах тук на борда на един търговски кораб преди няколко години и може да се каже, че в сравнение с повечето хора, прекосили океана, за да се заселят по тези земи, съм пътувал в истински лукс.
В този момент червата на Шимейн изкъркориха и тя смутено скръсти ръце на корема си.
— Благодарна съм, че съм жива, сър, защото от време на време наистина се съмнявах, че ще оцелея.
Гейдж й подаде още една питка и търпеливо я изчака да погълне и нея — нещо, което този път тя съумя да стори с повече достойнство. Когато ги изяде всичките, изпита жажда. Новият й господар изглежда четеше мислите й, защото веднага отиде при един възрастен продавач и й донесе чаша ябълково вино.
Сега, след като гладът и жаждата й бяха задоволени, Шимейн успя да обърне внимание и на онова, което става наоколо и да забележи, че двамата с господаря й се радват на вниманието на почти всички минувачи. Някои от жителите на града се бяха спрели насред улицата и ги зяпаха с нескрито любопитство. Неколцина очевидно бяха по-предпазливи, защото се опитваха да го прикрият, но останалите най-безцеремонно бяха пристъпили напред, за да виждат по-добре. Малка групичка британски войници, застанали недалеч от тях, се бяха вторачили в нея и оживено коментираха нещо, като се заливаха от смях.
Не беше трудно да си представи какво си мислят и говорят хората. Боса, с развети от силния вятър дрипави поли и рошави коси, тя сигурно изглеждаше като обезумяла вещица. Забеляза обаче, че погледите на зяпачите веднага се отместваха към господаря й, очевидно за да видят що за човек е нейният придружител. И в момента, в който разпознаеха Гейдж Торнтън, на лицата им неизменно се изписваше удивление, както и желание да се скрият час по-скоро, преди да са попаднали под суровия му взор — също като онези двойки, които преди малко бяха побързали да се качат на „Гордостта на Лондон“.
Гейдж кимна за поздрав на няколко познати мъже, но те припряно извърнаха очи, сякаш смутени, че ги е хванал да любопитстват, и отминаха забързано. Нямаше представа с какво може да е предизвикал подобна реакция, докато не спря поглед върху Шимейн. Да, не биваше да се изненадва от начина, по който я гледаха мъжете. Трябваше да са слепи, за да не забележат необикновената красота на момичето, въпреки мръсотията. Подобно на починалата му съпруга, тя имаше фини кости, но дотук приликата свършваше. В сравнение с Виктория, Шимейн беше с по-светла кожа, малко по-ниска и въобще по-дребна, освен това бюстът й беше доста по-едър от този, с който бе надарена съпругата му.
— Шимейн О’Хърн — промърмори замислено той. Но разбра, че го е произнесъл гласно, едва когато тя вдигна въпросително поглед към него.
— Сър?
Като не можа да измисли правдоподобно обяснение на това, че я гледа толкова съсредоточено, Гейдж се върна към по-раншната си догадка.
— Ирландка си, нали?
В смарагдовите й очи проблесна внезапно негодувание. „Значи така!“ помисли си горчиво Шимейн. „Гейдж Торнтън ще се окаже като всички останали англичани, които ненавиждат ирландците!“ Тя гордо вирна брадичка и отговори подчертано твърдо:
— Да, сър. Името ми е О’Хърн! Шимейн Патрис О’Хърн! Дъщеря на Шемъс Патрик и Камий О’Хърн! Наполовина ирландка и наполовина англичанка, ако трябва да бъдем точни, и ако това има толкова голямо значение за вас, хората от колониите.
Тъмните му вежди подскочиха нагоре от любопитство и изненада. Колкото и невинна да беше забележката му, явно бе възпламенила избухливия нрав, за който момичето го беше предупредило.
— Не е престъпление да си едното или другото, Шимейн. Или дори и двете — отговори той, опитвайки се да успокои очевидните й подозрения и възмущение. — Но ако нямаш нищо против, би ли ми отговорила на следния въпрос: Ани каза, че си дама и макар сам да виждам, че това е така, не мога да не се питам как си попаднала на затворнически кораб.
Гневът на Шимейн бързо се стопи, но тя не бързаше да отговаря. Хиляди пъти се бе опитвала със сълзи на очи да убеди и Нед, стражаря, и навъсения съдия, и надзирателя в своята невинност, но всички те бяха останали глухи за отчаяните й вопли. Може би подозренията й, че са били подкупени, за да проявят такава недоверчивост, бяха правилни, но каквато и да бе причината, едва ли имаше основание да се надява, че този непознат ще й повярва.
— Не съм убила никого, ако това ви притеснява, господин Торнтън.
Гейдж се усмихна.
— Никога не съм си представял такова нещо, Шимейн — отговори той.
Гледаше я настойчиво. Очевидно чакаше отговора й и нямаше да се задоволи с някакво мъгляво обяснение. Шимейн въздъхна тежко и с неохота се зае да разказва за обърканите си премеждия.
— Преди близо осем месеца имах удоволствието, или може би нещастието, да се сгодя за маркиз Дьо Мерсер от Лондон. За разлика от Морис, неговата баба, Едит дьо Мерсер, никак не остана очарована от факта, че ми липсва аристократично потекло. Подозирам, че точно Едит или някой неин слуга, на чиято дискретност е можела да разчита, е платила на един стражар, който ме арестува и ме отведе от дома на родителите ми, докато тях ги нямаше. По онова време за мен се грижеха само слугите и една моя леля, а Едит отлично знаеше, че е така. Това, струва ми се, бе последният й отчаян опит да предотврати сватбата между внука й и мен. Когато Морис реши нещо, той е напълно непреклонен, и Едит едва ли щеше да успее да го разубеди. Бях обвинена в кражба и ме осъдиха на затвор. Всичките ми опити да подкупя някого да съобщи на родителите ми или на леля ми, че съм арестувана, излязоха несполучливи, а не можех да очаквам те сами да се досетят къде се намирам. Но дори ако имах подръка толкова пари, че да съблазня някого от тъмничарите да занесе вестта на семейството ми, съмнявам се, че който и да било от тях щеше да припари по-далеч от първата срещната кръчма. Пред заплахата да бъда изнасилена или дори убита в Нюгейт, аз предпочетох да включа името си в дългия списък на затворниците, съгласни да бъдат продадени като роби тук, в колониите.
За Гейдж не бе никак трудно да повярва, че слугинята му е израснала сред аристократи. Въпреки че човек с изострен слух лесно можеше да долови ирландския акцент в говора й, тя произнасяше думите далеч по-правилно, отколкото бе очаквал, а и независимо от избухливия си нрав, притежаваше добри обноски. Що се отнася до това, дали бе извършила някакво престъпление или не, засега трябваше да се задоволи с обясненията й, поне докато не се убедеше със сигурност, че не са верни.
— Изглежда, че от твоята зла участ, Шимейн, печелившият се оказвам аз. Макар да ти съчувствам за онова, което си преживяла, надявам се разбираш, че не мога да се преструвам на натъжен, задето си попаднала тук?
Шимейн усети упорития му взор и плахо попита:
— Възможно ли е и аз да узная нещо за вас, господин Торнтън?
Гейдж вдигна глава и преди да отговори, за миг се загледа в далечината.
— Аз съм корабостроител по призвание, и дърводелец по необходимост. Недалеч от тук, на брега на река Джеймс, имам работилница и къща. Понастоящем строя кораб по свой собствен проект, но той ще бъде напълно готов след няколко месеца. Като го завърша и продам, възнамерявам да вложа цялата си енергия в направата на друг, с надеждата, че някой ден ще мога да си позволя да се занимавам единствено с това. Дотогава ще трябва да плащам за материалите и за труда на хората си с парите, които изкарвам, като правя мебели.
Шимейн не можеше да си представи защо човек с толкова ограничени средства бе настоял да я купи на всяка цена.
— Бях сигурна, че имате излишни пари за харчене, господин Торнтън.
В това отношение Гейдж определено бе изумил и самия себе си.
— Ти си напълно подходяща за целите ми, Шимейн. Не мисля, че бих намерил друга като теб, дори ако бях претърсвал всеки новопристигнал кораб. — Той замълча за миг и с видимо помръкнало лице започна да й обяснява причините, поради които сам бе дошъл в колониите. — Самият аз бях принуден да напусна Лондон преди повече от девет години. Скарах се с баща си, защото отказах да се оженя за една млада жена, която твърдеше, че съм отнел целомъдрието й и че е бременна от мен. Тя беше дъщеря на негов стар познат и аз съм сигурен, че баща ми се опитваше да ме накара да се оженя за нея от лоялност към приятеля си. Вероятно се страхуваше, че името ни ще бъде опетнено, ако не се съглася с искането на Кристина да се оженим възможно най-бързо, но аз не бих се свързал в брак с такава лъжкиня, нито бих дал името си на чуждо дете. Всъщност никога не разбрах дали това бе само уловка на Кристина, за да ме накара да се оженя за нея, или наистина беше бременна. Тя беше хубаво момиче и можеше да привлече достатъчно поклонници, дори и без богатството на баща си. Поради нежеланието ми да се подчиня, моят баща ме изгони от къщи. Както виждаш, Шимейн, женска хитрост е захвърлила и двама ни на произвола на съдбата. Без съмнение тези две зли жени биха се пръснали от яд, ако ние с теб успеем в тази дива земя.
— Вашият шанс да го направите е по-голям от моя, господин Торнтън — отговори мрачно Шимейн. — За мен единственото спасение е баща ми по някакъв начин да узнае къде съм попаднала, да дойде тук и да ме откупи, но като имам предвид провала на досегашните си усилия, това ми изглежда невъзможно. На татко и през ум не би му минало да ме търси в Нюгейт, а и аз самата отново не разполагам с никакви пари, за да платя на пратеник, който да занесе писмо на близките ми в Англия. Освен това, дори да съумея да изпратя някакво послание, то ще пътува с месеци, преди да стигне до тях… ако изобщо стигне… а още повече месеци ще са нужни, докато те евентуално успеят да дойдат в колониите. Ако въобще ме открият, сигурна съм, че това няма да стане тази година.
Гейдж потъна в мълчалив размисъл. Даваше си сметка колко щастлива би била Шимейн, ако родителите й я откриеха и я върнеха обратно в Англия. Знаеше обаче и какво разочарование би претърпял самият той, ако му се наложи да поднови търсенето си. Но най-важното в момента бе да успокои страховете й относно бъдещето. Беше ги изпитал на собствения си гръб, затова я разбираше чудесно.
— Когато човек внезапно бъде откъснат от уюта и сигурността на бащиния дом, Шимейн, той получава възможност да стане господар на съдбата си. В Англия години наред мечтаех да създам кораб по свой собствен проект, но баща ми използваше моите умения единствено за да строи своите огромни кораби и упорито отказваше да реализира замисъла ми. Или не го разбираше, или заради моята младост ми нямаше достатъчно доверие, та да ме остави да импровизирам. След няколко години чиракуване при един много талантлив дърводелец успях да стана по-добър от всички останали работници на баща ми, но едва когато той ме прогони в гнева си, без дори за миг да помисли, че аз може да съм само невинна жертва, бях свободен да следвам собствените си желания и амбиции.
Шимейн обаче мислеше единствено за това, че иска да види родителите си и отново да се почувства в безопасност под грижите им.
— Това, което казвате, може и да е вярно, сър, но аз нямам по-голямо желание от това, да се върна у дома.
— Ще видим как ще се чувстваш след седем години — каза меко Гейдж.
Шимейн го погледна сепнато. В думите му имаше намек, че нищо, освен може би смъртта, не би могло да съкрати срока на службата й при него. Какво ли щеше да се случи, ако баща й все пак успееше да я открие? В английските закони нямаше клауза, която да задължи господаря да продаде своя роб против волята си. Значи правата на Гейдж Торнтън над нея изключваха всички останали! Дори годежът й губеше значение, след като беше негова собственост. Дали този мъж щеше да се смили над нея и да се съгласи да я продаде на родителите й? Или щеше да бъде заставена да остане с него до края на присъдата си?
Гейдж усети нечие присъствие, огледа се и видя една слаба възрастна жена, която се беше навела напред и жадно поглъщаше всяка дума от разговора им, доколкото й позволяваше свистящият вятър. Под втренчения му поглед тя се изпъчи и кимна надменно, очевидно без ни най-малко да се смути, че са я хванали да подслушва.
— Е, Гейдж Торнтън, какво те води в Нюпорт Нюз днес?
Гейдж отлично знаеше, че пред него стои най-изпечената клюкарка в градчето и че може би се надява да получи най-подробен отговор на въпроса си. Но той бе далеч от мисълта да й достави това удоволствие, затова отвърна със сдържана любезност:
— Добър ден, госпожа Петикоум.
Жената рязко кимна към момичето.
— А коя е непознатата?
Въпреки че усети нежеланието на Шимейн да бъде представена на тази жена, чийто любопитен поглед просто изгаряше гърба й, Гейдж я хвана за ръка и нежно я завъртя с лице към нея.
— Позволете ми да ви представя госпожица Шимейн О’Хърн от Англия.
Малките, тъмни очи на Алма Петикоум се плъзнаха към босите крака на момичето, които се подаваха изпод ръба на роклята. Почти едновременно с това редките й вежди рязко се извиха над телените очила, кацнали върху тънкия й, ястребов нос. Достигнала до свои собствени изводи, Алма притисна покритата си с изпъкнали вени ръка върху плоския си бюст, напълно смаяна от поредното неочаквано събитие в живота на майстора на мебели. Постъпките му винаги бяха предизвиквали объркване сред хората от градчето. Да вземем например траура му след смъртта на Виктория. Никой нормален мъж не би скърбял за съпругата си повече от няколко месеца. Животът в колониите беше тежък и от овдовелите мъже се очакваше да се оженят отново, за да има кой да поеме грижите за децата им. Много бащи в градчето се надяваха Гейдж да започне да ухажва любимите им дъщери и бяха готови да го поощрят, но той живееше самотно и очевидно предпочиташе да бъде вдовец, вместо да се ожени за някое от местните момичета. Накрая дори беше наел дъщерята на ковача да се грижи за сина му, с което окончателно бе попарил надеждите им.
— Гейдж Торнтън! Какво си направил, за бога? — възкликна жената. — Възможно ли е да си купил робиня от онзи ужасен затворнически кораб? Да не си си загубил ума?
— Не мисля, мадам — отговори Гейдж подчертано хладно. — Всъщност направих точно това, което възнамерявах да направя от известно време насам.
Свиреп порив на вятъра килна шапката на Алма върху набръчканото й чело, но тя я намести с нетърпелив жест и го изгледа подозрително.
— Да не искаш да кажеш, че още преди пристигането на „Гордостта на Лондон“ си намислил да си вземеш за слугиня някоя престъпница? Подобно безразсъдно действие ме кара да си мисля, че наистина си се побъркал.
Мускулите на лицето на Гейдж потрепнаха раздразнено, но гласът му остана толкова непоколебим, колкото и погледът му.
— Мислете каквото желаете, мадам. Стореното си е сторено и не смятам да се извинявам на никого за това.
Госпожа Петикоум вирна тесния си нос и го погледна с присвити очи през малките си очила.
— Дори и на дъщерята на ковача ли? — клъвна го тя. — Ако има някой в градчето, на когото със сигурност дължиш извинение, това е Роксана Корбин. Това нещастно, мило момиче ти се доверява сляпо, като че си някакъв бог.
Гейдж остана напълно невъзмутим.
— Напоследък си дадох сметка, че твърде много злоупотребявам с добрината на Роксана и че трябва да я оставя да живее собствения си живот, без повече да й натрапвам грижите за сина си. Баща й винаги е настоявал тя да свърши домакинската работа у тях, преди да дойде у дома, а сега, когато Хю си счупи крака и е прикован на легло, Роксана изобщо няма да може да идва. Тъй като при това положение няма кой да гледа Андрю докато работя, сметнах за необходимо да потърся друга жена. — Беше казал същото и на самата Роксана и въпреки молбата й да накара някого от съседите си да му помага, докато баща й се оправи, за нищо на света не искаше да ангажира с допълнителни грижи хора, заети не по-малко от него. Освен това не можеше да понесе мисълта Андрю да прекарва толкова дълго време извън дома. — Роксана знае по-добре от всеки друг, че се нуждая от бавачка, госпожа Петикоум, така че за нея това няма да е изненада.
Алма го изчака да довърши, пренебрежително извърнала лице настрана, после рязко се извъртя и укорително размаха пръст под носа му.
— Отлично знаеш, Гейдж Торнтън, че Роксана Корбин никога не е гледала на грижите за сина ти като на бреме. Тя обича Андрю като свой собствен син. Би било мъдро от твоя страна да проумееш колко добра е тя с него и колко ще е полезно за детето да я има за своя майка. Пък и не е лошо да помислиш с какви проблеми ще се сблъскаш, като водиш в дома си една престъпница. Никога не съм одобрявала тези затворнически кораби, които докарват по нашите брегове утайката на обществото. Та това момиче може да е убийца! Ами да! Правиш безкрайно лоша услуга на града ни, като приютяваш под покрива си такава жена!
Грубите й думи съвсем не се понравиха на Гейдж. Момичето до него пазеше гробно мълчание, но макар да я познаваше съвсем отскоро, той вече можеше да установи безпогрешно по изправения й гръб и каменното й изражение дълбочината на нейния гняв. Изкушаваше се да каже на старата сврака да си гледа работата, но знаеше, че с това още повече ще засили неприязънта й към Шимейн. Затова отговори тихо, но твърдо:
— Много съм доволен от покупката си, госпожа Петикоум, и смятам да я задържа.
— А! Виждам какви са ти съображенията — отвърна подигравателно Алма, като погледна Шимейн с открито презрение. На лицето й за миг се изписа колебание, сякаш водеше вътрешна борба със себе си дали да каже още нещо или не. Накрая обаче очевидно се поддаде на изкушението, защото продължи, отприщвайки буря от критики срещу мъжа и изкарвайки го по-черен и от заплашителните облаци над главите им. — Много хора в това градче те мислят за глупак, Гейдж Торнтън, и това, че си си купил затворничка, за пореден път потвърждава мнението им! Какво да кажем за това, че хвърляш всичките пари, които успееш да изкараш, за строежа на онази твоя нелепа черупка, след като и за най-големия малоумник е ясно, че тя никога няма да отплава от брега на Джеймс!
Не за пръв път Алма Петикоум си позволяваше в разрез с всички правила на приличието да дава оценка на хората от околността и Гейдж Торнтън в никой случай не беше единствената й жертва. Въпреки че изпитваше особено удоволствие да го наблюдава при идванията му в градчето, неговата сдържаност скоро я разочарова и я направи подозрителна. Толкова необщителен човек обикновено крие нещо, заключи тя. Ето че сега той отново пренебрегваше изцяло условностите, като вземаше в дома си това отвратително създание и ни най-малко не се разкайваше за това.
Гейдж изобщо не остана изненадан от липсата на задръжки у тази жена. Живееше тук вече девет години и още от самото начало бе принуден да слуша нейните коментари, било от собствената й уста, било чрез другиго. Тя имаше ужасния навик да изразява мнението си по въпроси, които въобще не я касаеха и щедро да раздава съвети. Никога нямаше да забрави черния следобед, в който бе положил Виктория в ковчега, скован от него в работилницата, и я бе докарал в градчето с каруцата си. Новината за смъртта й се беше разпространила светкавично и тъкмо Алма Петикоум бе застанала начело на онези, които искаха най-подробни обяснения относно обстоятелствата около смъртоносното падане на съпругата му от носа на недовършения кораб и настояваха да узнаят каква е била неговата роля в това. Алма стигна дори дотам да предположи, че Гейдж сам е хвърлил Виктория през парапета в пристъп на гняв. В края на краищата, нали само месец преди това, без видима причина беше нанесъл солиден побой над един от жителите на градчето!
Роксана го бе защитила, обяснявайки, че няма как да е убил Виктория, при положение че миг след падането й го е видяла да излиза от къщата. Но се намериха хора, които изразиха съмнение в думите й, като намекнаха, че дъщерята на ковача от години е заслепена от любов към майстора на мебели и че би казала и направила всичко, за да го оправдае, независимо колко е виновен.
Когато го попитаха направо, Гейдж нито потвърди, нито отрече версията на Роксана. Просто обясни, че е отвел сина си в къщата, за да го измие, и че не би могъл да каже какво се е случило в действителност от момента на раздялата му с Виктория до появата на Роксана. Тъй като не намериха достатъчно убедителни доказателства, за да го обвинят за смъртта на съпругата му, британските власти в областта в крайна сметка решиха, че не могат да пренебрегнат алибито му, все едно дали Роксана е влюбена в него или не.
— „Черупката“, която строя, е морски кораб, госпожо Петикоум — информира я хладно Гейдж. — И ви уверявам, че той ще плава много по-далеч от тукашните крайбрежни води. Въпрос на време е да докаже своята стойност.
Алма Петикоум не беше убедена.
— Ще видим.
Макар да не познаваше и двамата, Шимейн беше сигурна, че тази жена трябва да е луда, за да не забележи бурята, която се надигаше зад привидната сдържаност на мъжа. Знаеше как би реагирал баща й в подобна ситуация и самообладанието на господаря й я изуми. Ако тези злонамерени укори бяха насочени към Шемъс О’Хърн, госпожа Петикоум щеше отдавна да е била отбой и да е побягнала презглава, за да се спаси от яростта му. Напротив, Гейдж Торнтън не само че успяваше да сдържи гнева си, но и отстояваше твърдо позициите си, верен на своите амбиции и идеали.
— Не очаквам разбиране от вас, мадам. — Гейдж никога не бе ценил мнението на Алма Петикоум и не виждаше причина да го прави и сега. — Само човек, който знае много повече за корабите, може да схване смисъла на моя проект и да прозре каква скорост ще може да развива бригантината при този строеж на корпуса.
Не беше в стила на Алма Петикоум да признае, че има нещо на този свят, и особено на този континент, от което да не разбира. В действителност имаше много неща, които излизаха извън нейните интереси и едно от тези неща бе тъкмо строенето на кораби. Въпреки това тя не се остави да я объркат с въпроси по тази коварна тема, а обърна разговора в друга посока.
— След като не желаеш да се вслушаш в гласа на разума, Гейдж Торнтън, то, естествено, няма смисъл да продължаваме да разискваме твоето корабче. Щом искаш, прахосвай цялото си време и всичките си пари по глупавите си занимания. Това, което ме тревожи много повече, е Роксана. Тя ще бъде ужасно разстроена от последната ти покупка. Не можеш да очакваш, че ще приеме предложението ти за брак, докато това… това създание живее под един покрив с теб.
Съветите и намеците на старата клюкарка се нравеха на Гейдж точно толкова, колкото и укорите й.
— Госпожа Петикоум, боя се, че сериозно се заблуждавате, ако мислите, че между мен и Роксана има нещо.
Алма вдигна тънките си вежди и хвърли надменен поглед към Шимейн.
— Сигурно вече няма, след като си купил тази робиня.
— Съжалявам, мадам, но между нас никога не е имало нещо — натърти той.
— Да не искаш да кажеш, че не знаеш, че Роксана бродира твоите инициали върху чеиза си?
Гейдж остана втрещен от думите й. Вярно, че още преди девет години, когато беше потърсил услугите на ковача и се бе запознал с дъщеря му, Роксана беше започнала да прави подобни намеци, и че напоследък още по-явно му подмяташе колко добре би било да се оженят. Но през цялото това време той изключително много бе внимавал да не я окуражава.
— Никога не съм обсъждал с Роксана този въпрос, нито съм й дал повод да си мисли, че помежду ни може да има нещо.
Алма махна пренебрежително с ръка.
— Никой няма да повярва на тези твърдения, Гейдж. Тъй като в околността няма други мъже за женене с инициали Г. Х. Т., всички ние се досетихме, че монограмите, които бродира Роксана, означават Гейдж Харисън Торнтън.
— Значи всички вие грешите — отсече Гейдж.
Госпожа Петикоум го изгледа още по-недоверчиво.
— Може би Роксана има причина да вярва, че ще се ожениш за нея, защото никога не си се потрудил да я обезкуражиш. За всички е ясно, че тя мечтаеше да стане твоя съпруга още преди Виктория да дойде в Нюпорт Нюз и да привлече вниманието ти. Ако ти не можеш да разбереш, че Роксана е влюбена в теб от много време насам, всички останали го виждат. Трябвало е направо да й кажеш да не се надява, вместо да я залъгваш през всичките тези години.
Безкрайно уморен от обидните й клевети и обвинения, Гейдж реши да сложи край на разговора:
— Нямам повече време да разисквам този въпрос с вас, госпожо Петикоум. Съжалявам, но трябва да се връщам вкъщи при сина си.
Без да обръща внимание на резкия му тон, Алма продължи:
— Ако имаш поне малко разум в главата си, Гейдж Торнтън, ще приемеш съвета ми и ще се откажеш от това безразсъдство. Ако вземеш тази… — тя се усмихна презрително, изгледа безочливо Шимейн, но в крайна сметка се насили да бъде по-снизходителна отколкото й се щеше — … това девойче в дома си, хората със сигурност ще започнат да се питат каква е била истинската причина да я купиш…
— Налага се да побързам — настоя Гейдж, прекъсвайки неспирните й брътвежи.
— Бързаш! Бързаш! Бързаш! — ядосано извика жената. — Това е единственото, което правиш! Не ти остава време да се спреш и да осмислиш нещата, Гейдж! В противен случай щеше да разбереш кога една жена ти е хвърлила око. Работиш неуморно, без почивка. И защо ли въобще го правиш?
— Заради Андрю, госпожо Петикоум — отговори натъртено той. — Заради сина си.
В този момент закапаха първите капки дъжд. Без да обръща повече внимание на възрастната жена, Гейдж хвана Шимейн за ръка и я поведе към брега на реката.
— Лодката ми е ей там, съвсем наблизо. Мислиш ли, че си в състояние да вървиш до там?
— Ще направя всичко възможно, сър — отвърна Шимейн с едва доловимо кимване.
По ирония на съдбата точно в този момент дъждът заплющя с все сила, сякаш за да се надсмее над нейната самоувереност. Блъскана от тежките водни струи, тя замига отчаяно и се помъчи да направи поне една крачка напред, но усилията й бяха напразни. Вятърът и дъждът бяха сковали цялото й тяло.
Гейдж рязко се спря и се извърна с лице към нея. Смръщеното му изражение я накара да потрепери. Знаеше, че е ядосан, задето го бави, и очакваше гневът му всеки миг да се излее върху й. За момент високата му, широкоплещеста фигура я закри от дъжда. После, без да каже и дума, той се наведе и я вдигна на ръце.
— Господин Торнтън! Какво правите? Пуснете ме! — възкликна възмутено Шимейн. Как смееше да се държи толкова фамилиарно с нея, след като единственият мъж, който си бе позволявал да я носи по този начин, бе баща й, и то когато беше много малка! Притисната към силната, мускулеста гръд на господаря си, усещаше още по-болезнено колко слаба и крехка е тя самата. В дъжда чистият му мъжки мирис не бе така ясно доловим, но Шимейн все пак го почувства и се смути още повече от собственото си мръсно тяло. — Х-хората ще ни гледат, господин Торнтън — добави немощно тя.
Гейдж изсумтя пренебрежително и хвърли бърз поглед през рамо, за да открие, че Алма Петикоум прави точно това, независимо, че периферията на шапчицата й се бе смачкала от водата и беше клюмнала върху челото й.
— Ако някоя дърта клюкарка иска да стои под проливния дъжд и да ни зяпа, нека стои — промърмори той. — Аз самият възнамерявам да се прибера у дома колкото се може по-бързо и не мога да те чакам тепърва да прохождаш.
Сетне се втурна по главната улица на градчето и Шимейн се видя принудена да обвие ръце около врата му и да се държи здраво, за да не падне. Движеха се прекалено бързо, за да се чувства спокойна. Не смееше дори да си помисли какво би станало, ако той се подхлъзне в калта и я изтърве от ръцете си. Вероятно последиците биха били такива, че в сравнение с тях синините, оставени от Потс, щяха да изглеждат напълно незначителни.
Докато тичаше към реката, Гейдж Торнтън си мислеше колко е лекичка новата му прислужница — сякаш беше перце в силните му ръце. При все това бе изумен, че от това крехко тяло, притиснато до неговото, може да се излъчва толкова женственост и нежност, че допирът на заоблените й гърди може да бъде толкова опияняващ. Изглежда по време на вдовството си беше забравил колко е хубаво да държиш в прегръдките си млада, красива жена.
Когато навлезе в горичката, под навеса от листа, образуван от дърветата край речния бряг, той спря и пусна Шимейн да стъпи на земята. Сетне издърпа лодката си от близкия храсталак, обърна носа й към водата и безмълвно посочи на робинята си да седне в далечния й край. Тя се подчини, макар че тясната лодка й се струваше прекалено нестабилна, а реката пред нея — прекалено широка и страховита. После се огледа предпазливо и стомахът й се сви. Не можеше да си представи, че ще се впуснат в тази свирепа водна стихия.
Господарят й обаче невъзмутимо седна в отсрещния край на лодката и я оттласна от брега с помощта на веслото. Течението грабна малкия плавателен съд и го подхвърли лекичко нагоре. Сърцето на Шимейн подскочи от страх. Ама че лоша шега, помисли си тя, след всичко, което преживях, да взема да се удавя само няколко минути след като слязох от „Гордостта на Лондон“!
Гейдж й подхвърли малък брезентов плащ.
— Това ще те постопли.
Благодарна, че ще бъде защитена от дъжда и че няма да вижда водата, която ги обграждаше, Шимейн наметна плаща на главата си и се сгуши в гънките му. Въпреки струите, които безмилостно шибаха лицето й, тя прикова поглед в сушата отвъд речния бряг и затърси белези на живот. Точно под градчето земята бе ниска и равна. На места имаше тревисти блата, обитавани от водни птици и влечуги, но другаде храсталаците бяха толкова гъсти, че изглеждаха проходими само за най-дребни животинки. Шимейн веднага се впечатли от красотата на тази дива природа, но в същото време изпита известен страх, защото нито имаше представа какво може да очаква от тази земя, нито знаеше дали ще успее да оцелее в нея.
От време на време през поройния дъжд се съзираха сгушени между дърветата къщи и други постройки. Сред едно по-обширно сечище Шимейн видя една доста просторна, все още недовършена къща, и се изуми от куража на хората, дръзнали да градят дом сред тази пустош, далеч от удобствата и сигурността, които им предлагаше цивилизацията.
Лодката се плъзгаше с лекота по бързото течение, направлявана умело от Гейдж. Той загребваше отмерено с дървеното весло ту от едната, ту от другата страна, като се придържаше плътно до брега, където разпрострените клони ги предпазваха от бурята. Под техния заслон се носеха стремглаво надолу многобройни розови и бели цветчета, отронени от заплетения гъсталак на плодните дръвчета, които растяха край брега. Бурното течение подхващаше някои от тях и ги завличаше към средата на реката, където ги завърташе безмилостно, преди да остави дълбините да ги погълнат. Шимейн внезапно се почувства безпомощна и уязвима като тези малки цветчета и потъна в мрачни мисли за приликата между своя живот и техния кратък път по реката. Беше прекосила океана против волята си и сега бе понесена към неизвестна съдба. Само времето щеше да покаже какво ще стане с нея от тук насетне — дали ще бъде погълната от тъмното, мътно тресавище на бедите или ще се носи по водата, докато срокът на робуването й изтече.
Най-после пред очите й се разкри пясъчен залив, до чийто бряг върху големи дървени подпори се издигаше полуизграден кораб. Нямаше нужда някой да казва на Шимейн, че това е мястото, избрано от Гейдж Торнтън за осъществяване на отколешната му мечта. Макар и недовършен, корабът беше изумително красив и много по-голям, отколкото си го бе представяла. Той наистина ще плава в открито море, помисли си тя с благоговение. Започваше да разбира какъв талант, предприемчивост и всеотдайност притежава човекът, който бе станал неин собственик.
На възвишението зад кораба бе построена голяма къща. Острият й покрив пронизваше гъстата сива мъгла, която се стелеше над високите борове и широколистни дървета, обграждащи къщата. Силният вятър фучеше из клоните им и ги огъваше безмилостно, изтръгвайки от тях странни звуци, подобни на жални стенания.
Гейдж докара лодката до плитчината, скочи на брега и я изтегли на пясъка. Преследван от неспирния порой, той вдигна Шимейн отново на ръце и се втурна към къщата, като с лекота изкачи външните стълби, прекоси покритата веранда, вдигна резето и бутна с рамо тежката дървена врата. Щом се озоваха вътре, затръшна с крак вратата след себе си и отпусна внимателно ръката, с която бе прихванал прислужницата си през коленете, за да й позволи да стъпи на земята. Сетне взе една кърпа от лавицата до вратата и започна да бърше лицето и ръцете си и да попива влагата от дрехите си, като междувременно запали няколко фенера по ъглите на просторния салон, за да прогони сумрака.
— Ще отворя кепенците, когато утихне вятърът — каза той, привличайки вниманието на Шимейн към малките остъклени прозорци, разположени на равни разстояния по облицованите с кипарисово дърво стени. С изключение на онези, които се намираха под надвисналите покриви на предната и задната веранда, останалите бяха затъмнени от дървени капаци, затворени и залостени откъм външната страна. — Поставих стъклата само няколко месеца преди жена ми да почине. Повярвай ми, това не се оказа нито лесно, нито евтино. Затова като наближи буря, обикновено затварям капаците — главно за да си спестя главоболието да ги поправям.
Шимейн беше впечатлена от очарованието и уюта на интериора.
— Къщата изглежда много приятна и удобна за живеене.
Под стръмния покрив беше изграден балкон, образуващ нещо като таванско помещение, което се издигаше над салона и беше обградено с изящен парапет. Малко по-навътре от външния му ръб имаше вътрешна стена, която му служеше за подпора. Вляво беше иззидано масивно каменно огнище, край което бе оформен кът за готвене. Веднага вдясно от него, точно срещу входа на къщата, имаше врата, която водеше към широк коридор, завършващ с прозорец и заден вход. В далечния десен край на вътрешната стена беше открехната още една врата, зад която се показваше прилежно подреден килер. Перпендикулярно на същата тази стена бе допряна още една преграда, която се простираше по цялото протежение на салона и зад която, през отворената врата вдясно от входа, се виждаше обширна спалня.
Очевидно мебелите бяха направени от много изкусен дърводелец, защото бяха красиви и изящни като онези, които притежаваха родителите й в Англия. Най-впечатляваща бе високата писалищна маса близо до вратата на спалнята. Тя беше майсторски декорирана с прекрасни фигури от дърворезба и елегантно издадени напред чекмеджета и врати. Под облицования с кожа капак се виждаха малки преградки и тесни чекмедженца, пълни с всевъзможни дреболии. Двете страни на писалището бяха увенчани със спираловидни орнаменти, а в средата му имаше великолепна изрязана от дърво фигура, без съмнение дело на новия й господар.
Удивена, Шимейн се озърна бавно наоколо. Не беше и сънувала, че може да срещне подобно изискано и скъпо обзавеждане в колониите. Всъщност в този дом имаше толкова прекрасни вещи, че не можеше да ги обхване с един поглед. В непосредствена близост до писалищната маса бяха разположени канапе и две кресла, тапицирани в шотландско каре. В кухнята пък, до вътрешната стена вляво от огнището, бяха наредени дървена мивка, масичка и висок шкаф. Това пространство изобилстваше от глинени съдове и други кухненски принадлежности, а само на няколко крачки встрани имаше две пейки с високи облегалки, разделени от голяма дървена маса, в чийто край бе поставен висок детски стол. Малко по-нататък, до огнището, беше разположен люлеещ се стол, където човек можеше да седне и да се наслаждава на топлината на огъня или да гледа към задния коридор.
Отворът на каменното огнище беше висок почти колкото Шимейн и беше окичен с кукички и полички, върху които можеха да се поставят метални чайници и тигани, за да се нагряват на огъня. От едната страна имаше и подвижна желязна скара. Масивно иззиданият комин се издигаше до самия връх на високия покрив, като не само осигуряваше допълнителна опора на стената, но и затопляше цялата къща, включително тавана.
— Сам ли сте направил къщата и всички тези неща? — попита Шимейн, като се обърна слисано към господаря си.
— Да, скоро след като пристигнах направих малка къща за себе си, но когато се ожених за Виктория, я разширих и започнах да правя мебелите. — Очите му обходиха стаята, докосвайки познатите ъгли и кътчета. — Съпругата ми бе тази, която превърна това място в наш дом. Беше много сръчна с иглата. — Той посочи канапето и столовете. — Накара ме да разменя една маса срещу това каре с един шотландец. След като прикрепих краката и облегалките към рамките, тя натъпка мебелите с конски косми, покри ги с брезент, а после с вълнения плат.
— Сигурно ужасно ви липсва — промълви Шимейн, доловила в гласа му странна нотка.
— Да, много често мисля за нея — призна той, като върна кърпата на закачалката до входната врата. — Обаче ако слезеш в градчето, ще чуеш съвсем други приказки. Алма Петикоум и хората като нея смятат, че не съм способен да обичам никого и нищо друго, освен кораба, който строя.
— Не мисля, че бих могла да имам голямо доверие на онова, което казва госпожа Петикоум — заяви чистосърдечно Шимейн. Вече беше решила, че едва ли си заслужава да познава тази жена, а още по-малко — да се вслушва в думите й. — Щом сте направил всички тези мебели за съпругата си, аз поне вярвам, че сте я обичал много.
Единственият отговор на Гейдж беше една кратка усмивка, която бързо се стопи. После той отиде до огнището, разбърка нажежените въглени и постави няколко цепеници върху тях.
Докато господарят й слагаше дърва в огъня, Шимейн осъзна, че в къщата няма никой друг.
— Но къде е синът ви?
Гейдж окачи голям чайник с вода над разгарящите се пламъци, обърна се към нея и небрежно махна в западна посока.
— Оставих го при една съседка, която живее нагоре по реката. Ако Хана Фийлдс нямаше съпруг и седем деца, с удоволствие щях да наема нея да готви и чисти тук. Но, разбира се, исках и бавачка, от която синът ми да може да научи неща, излизащи извън способностите на Хана. Инак тя е добра и много трудолюбива жена, а Андрю винаги се радва на възможността да си поиграе с Малкълм и Дънкан — двамата й най-малки сина. Сигурен съм, че щом се запознаеш с нея, ще се увериш, че е много мила и не се занимава с клюки и други подобни неща.
— Би било чудесно да намеря жена, готова да ме научи какви са задълженията на една прислужница, но предполагам, че щом има толкова голямо семейство, госпожа Фийлдс няма да разполага с много време — каза Шимейн с колеблива усмивка.
Въпреки че се опитваше да гледа на неуменията на момичето като на нещо, с което ще се справи лесно, Гейдж не можеше да пренебрегне простия факт, че мъж, който работи усилно по цял ден, прегладнява извънредно много за добра храна, дори в присъствието на такава хубава жена.
— Веднага щом бурята поутихне, ще отида да доведа Андрю. Ще попитам Хана дали може да намине в близките дни и да ти покаже някои неща, свързани с готвенето. Тя вероятно много ще иска да те посети. Другите й синове вече поотраснаха и се налага да помагат на баща си. Семейство Фийлдс имат и две дъщери на около дванадесет и петнадесет години, но те се интересуват повече от съседските момчета, отколкото от женската работа. Предпочитат да си стоят у дома в очакване някой да се отбие. — На устните му трепна лека усмивка. — Баща им обаче ги следи зорко и като знам размера на пушката му, мога да си представя как би обезкуражил всеки момък, който се осмели да ги посети неочаквано.
Шимейн се усмихна.
— Позволявате ли ми да разгледам къщата, докато ви няма?
— Да, но по-добре използвай това, че си сама, за да се изкъпеш и облечеш. В раклата в спалнята има дрехи, които могат да се преправят, за да ти станат. Сега ще ти ги донеса.
Любопитна да види какво ще й даде да облече, Шимейн го последва в спалнята и откри, че тя е просторна и уютно мебелирана с обширно балдахиново легло, скрин с множество чекмеджета, гардероб и други красиви предмети. На пода до леглото беше постлана голяма меча кожа.
В единия край стаята бе преградена, за да се образува малка спалня за сина на господаря й. Между двете стаи нямаше врата, а само широк портал, където вместо завеса беше окачено парче брезент, но очевидно то се използваше рядко, защото гънките, които се бяха образували по него с времето, бяха станали съвсем корави. В детската стая имаше люлеещ се стол, ракла, бебешко кошче и легло на колелца. И тук всичко бе изработено с много майсторство и усет за красотата.
Гейдж повдигна извития капак на раклата, която стоеше до балдахиновото легло в голямата стая и посочи с ръка съдържанието й.
— Тези неща бяха на жена ми. Тя беше висока и слаба, с дълги и тънки крайници, така че сигурно ще се наложи да скъсиш роклите и да натъпчеш парцали при пръстите на обувките, докато събера пари да ти купя чифт по мярка, но иначе можеш да използваш всичко, което ти хареса.
Шимейн бе поразена от щедростта му.
— Ще ми позволите да нося дрехите на съпругата ви?
Не беше нужно Гейдж да се пита колко дълбоко е успял да я изуми. Всичко беше изписано на мръсното й лице.
— По-добре тях, отколкото дрипите, с които си облечена — отговори той лаконично.
Тя побърза отново да придърпа скъсания ръкав върху рамото си. Бузите й се бяха покрили с гъста руменина.
— Вашето великодушие ме смайва, господин Торнтън. Мислех, че не бихте желал една непозната да носи нещо, което някога е принадлежало на съпругата ви.
— Дрехите ще послужат по-добре на теб, отколкото на моите спомени — отговори кратко той. — А точно в настоящия момент трудно бих си позволил да ти купя плат за собствена рокля. Платих за теб повече, отколкото възнамерявах, и сега трябва да си възстановя средствата, за да мога да набавя материали за кораба.
— Не че съм неблагодарна, господин Торнтън — побърза да го увери Шимейн. — Просто не очаквах да получа нещо повече от малко храна и някакъв подслон.
— В тези две стаи спим аз и Андрю. Ти можеш да използваш за спалня таванското помещение. — Гейдж й кимна да го последва, прекоси обратно салона, мина през най-близката до кухнята врата и влезе в коридора, който водеше към задната веранда. Вдясно до стената имаше голяма чертожна маса, а над нея — висок, тесен шкаф. Вляво беше стълбището, водещо към тавана.
Той й посочи с ръка стълбите и я покани да мине пред него, загледан в плавните й движения. В това момиче имаше грация и изящество, които дори парцаливите дрехи не можеха да скрият. Когато стигна до горния етаж, Шимейн се спря безмълвно до тясното легло, огледа оскъдната мебелировка и малката камина, завършваща с комин, а после отиде до парапета и погледна надолу към всекидневната. Върна се до леглото и замислено прокара пръсти по повърхността на грубо скованата маса, която стоеше до него.
— Знам, че тук, горе не е много удобно — обади се Гейдж, — но това е най-доброто, което мога да ти предложа, за да си в отделна стая. По-късно следобед ще опъна въже над парапета и ще окача на него брезент, за да ти осигуря уединение.
— Това е много повече, отколкото съм очаквала, господин Торнтън. — Развълнувана от добротата му, Шимейн се опита да не дава външна изява на чувствата си, но те се промъкнаха в гласа й против волята й: — В сравнение с дупката, която делях с другите жени на кораба, тази стаичка изглежда луксозна и разкошна. Хубаво е човек да знае, че ако желае уединение, може да го намери и в нещо по-добро от карцер.
Изненадан от трепета в гласа й, той я погледна по-отблизо и забеляза блясъка на сълзите в бистрите й очи, но тя смутено отстъпи назад, без да каже и дума. За да не я смущава още повече, Гейдж се обърна и заслиза към долния коридор.
— Ето тук започнах да правя мебели — обясни той, след като прислужницата му се присъедини към него. — Първо направих шкаф за антикварни вещи за една богата възрастна жена, която ме увери, че ако го хареса, след като го завърша, ще го купи. Оттогава насам съм изпълнил вече няколко нейни поръчки. Сега работя над този бюфет, който също е за нея.
Той посочи с ръка към наклонената повърхност на чертожната маса, където бяха разпръснати няколко скици, изобразяващи новото му произведение в различна степен на завършеност. Очевидно имаше и дарба на художник, защото рисунките бяха не по-малко красиви и прецизни от мебелите, които изработваше.
Шимейн вдигна очи към тесния шкаф, който висеше на стената над писалището. В малките му чекмедженца, прегради и лавици се съдържаше богата колекция от дъски, свити на руло пергаменти и чертежи, вероятно подобни на тези, които лежаха върху масата. Шкафът беше претъпкан с такива и голямото им количество свидетелстваше за усилната работа, която кипеше върху тази чертожна маса.
— Поради многото поръчки, които получавам през последните години, ми се наложи да преместя дърводелската работилница навън. Сега тя е разположена в голямата барака в далечния край на пътеката, която тръгва от задната веранда. Двама от хората ми работят за мен от самото начало. Когато започнаха, те бяха абсолютно начинаещи и не можеха да направят разлика между кленова и дъбова дъска. Дори боравенето с трион беше свръхвъзможностите им. Не смеех да им се доверя за по-важни задачи. Но с времето и двамата — Рамзи Тейт и Слай Тъкър — напреднаха далеч над очакванията ми. В момента те са сред най-добрите дърводелци в околността. Наскоро започнах да обучавам двама нови чираци — един млад германец и едно момче от Йорктаун, но те все още не са стигнали по-далеч от рязането с трион. Обикновено по това време на деня работя с тях в дърводелската работилница или помагам на стария корабен майстор и на сина му, но този следобед освободих всички, за да могат да се занимаят със собствените си неотложни работи, докато аз отида да разгледам какво е докарал „Гордостта на Лондон“ в Нюпорт Нюз.
— Вижда се, че сте много талантлив човек, господин Торнтън — каза искрено Шимейн. — Не зная нищо за правенето на кораби, но мога да разбера кога пред очите ми има красиви мебели. Ако вещите в дома ви са вярно свидетелство за качеството на мебелите, които правите за хората в околността, то вашите умения със сигурност ще липсват на клиентите ви, когато решите напълно да се откажете от дърводелството.
Той вдигна глава с почти незабележима усмивка и се ослуша. Лекото потропване на дъждовните капки по покрива му подсказа, че бурята е започнала да отшумява.
— Изглежда бурята утихва. По-добре да тръгвам, докато ще е възможно. Може да подхване отново.
— Но къде да се изкъпя? — попита Шимейн. Не й беше много ясно как се приготвя вана. В дома на баща й за това се грижеше прислугата.
— На огъня вече се топли вода, а навън, при далечния край на задната веранда има кладенец, от който можеш да си извадиш още вода, ако ти потрябва. В килера ще намериш едно малко корито. Засега то стига, за да се къпете ти и момчето и да переш вътре. В някой от следващите дни, когато имам малко време, възнамерявам да превърна килера в баня, но дотогава ще трябва да се справяме с каквото има. Когато времето ми позволява, аз се къпя в потока, който тече през залива. Може би си го забелязала отпред, близо до пътеката, която води нагоре към къщата. За една жена потокът едва ли би бил удобно място за къпане, като се има предвид, че дърветата наоколо не предлагат почти никакво прикритие, но ако все пак решиш да го използваш, моите работници и аз със сигурност бихме се радвали на гледката.
— Благодаря, ще се къпя вътре — отговори бързо Шимейн с пламнали бузи.
В ъгълчетата на устните му отново се мярна някакво подобие на усмивка.
— Обикновено Хана обича да пооставам малко на гости, така че ще разполагаш с достатъчно време да се изкъпеш и да се облечеш, докато ме няма. А освен това зависи и какво ще бъде времето. — Той я погледна въпросително. — Страхуваш ли се да останеш тук сама?
За разлика от него, Шимейн не изпитваше никакви затруднения да се усмихва.
— Струва ми се, че тази вечер с удоволствие ще остана сама. Както сигурно се досещате, на борда на „Гордостта на Лондон“ възможностите за усамотение бяха силно ограничени.
— Можеш да залостиш входната врата, щом изляза — информира я Гейдж. — Всъщност, съветвам те да го направиш. Може някой непознат да съзре къщата и дойде да търси храна или скъпоценности, а да те намери сама тук. Не ми се ще да те откраднат от мен, преди още дори да съм видял лицето ти измито. — Отново нещо като усмивка. — Когато се върна, ще почукам три пъти. Това ще бъде знак, че е безопасно да отвориш вратата. В противен случай не се показвай даже на прозореца. До края на тази седмица ще се опитам да те науча да стреляш с мускет. Не излизам много често, но когато се случи, ще се чувстваш по-сигурна, ако знаеш как да си служиш с него. Не се знае кога може да се появи някоя мечка или дива котка…
— Или индианец — вмъкна тя, защото по време на пътуването беше слушала какви ли не истории за жестокостта на местните жители.
— Да, или индианец — кимна Гейдж. — Но те, общо взето, се изтеглиха в планините и долините на запад. Тук стана прекалено тясно за тях с всички тези англичани, германци, шотландци и ирландци, които постоянно прииждат и се заселват в околността.
Шимейн го последва до вратата. Чудеше се дали е нужно да му казва за Джейкъб Потс и заплахите му толкова скоро. В крайна сметка се отказа. Откакто я бе купил, господарят й изглеждаше някак неспокоен, а и не искаше да му дава повод да я върне обратно. „В по-подходящо време“ реши тя, „когато това няма да го разтревожи прекалено много.“
Гейдж спря до вратата и посочи високия кухненски шкаф близо до огнището.
— Там има хляб и сирене, ако огладнееш, преди да се върна. Хана обикновено ми приготвя пакет с храна за вкъщи, защото знае, че двамата с Андрю сме сами. Така че поне тази вечер ще се нахраниш добре. За утре не гарантирам.
Той отвори тежката врата, пристъпи навън на верандата, огледа се наоколо, после затвори вратата след себе си. Шимейн чу тихото проскърцване на дъските под стъпките му, после настъпи дълга, приятна тишина. Усмихната, тя постави тежкото резе на вратата и за пръв път от много месеци насам почувства плаха надежда за бъдещето.