Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (22)

Глава двадесет и втора

— Идат! — обяви Фланъри малко след като Гилиън отведе Андрю да търсят животни из гората. Гейдж и Шимейн отидоха при дърводелеца до парапета и проследиха с очи пръста му, който сочеше към голямата лодка, приближаваща пристана за товари. Скоро тя стигна до брега и от нея скочи висок мъж с триъгълна шапка, който завърза въжето за един стълб, докато в същото време другият мъж в лодката прибираше веслата.

Първият джентълмен съпроводи две от младите дами нагоре по стъпалата на кораба, а гребецът помогна на третата. Щом съзряха Шимейн, двамата мъже свалиха почтително шапки. На ръст бяха колкото Гейдж. По-възрастният имаше гъста тъмнокестенява коса, вързана на опашка над високата колосана яка на сюртука му. Лицето му бе четвъртито, с изсечени черти и кафяви очи. Ситните бръчици около устата му, в която блестяха два реда равни бели зъби, подсказваха, че това е весел човек, обичащ смеха.

Фланъри го представи.

— Капитан Торнтън — каза той, като се обърна към работодателя си, — това е капитан Бошан…

— Натаниъл Бошан — кимна мъжът и протегна ръка на Гейдж. — Или само Нейтън, ако предпочитате…

Последва обичайният отговор:

— Всички ме наричат Гейдж.

След като се запозна и с Шимейн, капитанът представи придружителките си.

— Това са моите сестри близначки Габриел и Гарланд — обясни той, сочейки двете по-млади жени. Сетне прегърна тъмнокосата жена, която бе застанала до него. — А това е съпругата ми Шарлот.

Близначките имаха златистокафяви, блестящи очи и коси, черни като гъстата грива на по-младия мъж. Всъщност, колкото и да бе удивително, Гарланд приличаше по-скоро на него, отколкото на сестра си.

— Моят по-малък брат Рурк — потупа го по рамото Натаниъл.

— Ваш верен слуга, мадам Торнтън — поклони се галантно Рурк на домакинята и я дари с ослепителна усмивка. — Красотата ви поразително напомня за хубавиците, които съм виждал на онзи чуден остров Ирландия, мадам.

Зелените й очи грейнаха.

— Подозирам, че и у вас има нещо ирландско, сър, ако се съди по вашето сладкодумие.

Рурк отметна глава назад и се засмя доволно.

— Наистина много харесвам ирландците, дума да няма.

— Значи имате отличен вкус, сър — отбеляза Шимейн, с което предизвика развеселения смях на мъжете.

Габриел пристъпи напред. В очите й трепкаха дяволити пламъчета.

— Мисля, че е добре да ви предупредя за брат ми, госпожа Торнтън. Той, изглежда, е решил да си остане ерген, въпреки че възрастта му напредва. При все това се държи с всяка хубава жена така, сякаш е единствената, на която би позволил да завладее сърцето му. В действителност той ще се опита да завладее вашето, стига да може.

— Засрами се, пиленце — смъмри я шеговито Рурк. — Позволяваш си да ме съдиш строго, а самата ти вече навърши двайсет години и още не си намерила подходящия мъж.

— Няма смисъл да ме предупреждавате, госпожице Бошан — отговори й Шимейн и прегърна съпруга си през кръста. — Сърцето ми вече е превзето.

— Значи сте в безопасност. Слава богу! — Габриел изгледа триумфално хубавия си брат, който размаха закачливо пръст. Тя тръсна глава в знак на пренебрежение към мълчаливата му закана, но когато той пристъпи заплашително към нея, нададе внезапен писък и отскочи назад. — Ще кажа на мама, ако пак ми сториш нещо!

Гарланд, която наблюдаваше отстрани лудориите на брат си и сестра си, поклати глава и се обърна към Шимейн.

— Както вероятно сте забелязала, мадам, аз съм единственият нормален човек в семейството — заяви тя, в отговор на което братята й изсумтяха неодобрително. Гарланд отмина това с презрение, като вирна надменно изящното си носле, но златистите й очи блестяха развеселено. — Моля ви, наричайте ме Гарланд, госпожо Торнтън. Можете да се обръщате и към сестра ми на малко име. — Тя хвърли закачливо-укорителен поглед към Габриел. — На нея просто й липсва достатъчно добро възпитание, за да се сети да ви го предложи сама.

— Аз също ще се радвам, ако ме наричате Шимейн.

Без ни най-малко да се смути от упрека, Габриел сви рамене.

— Гарланд се мисли за много по-умна и по-достойна от останалите членове на семейството. Вярно е, че тя винаги е проявявала към уроците на нашите учители много повече внимание, отколкото бих могла да проявя аз. Но според мен има редица имена, които са по подходящи за нея… Досадна, Самодоволна, Предвзета…

Гарланд изпъшка гневно и подобно на брат си пристъпи към своята близначка, сякаш се канеше да си отмъсти за обидата. Но Габриел се изкикоти дяволито и бързо се отмести встрани.

Шарлот вдигна отчаяно ръце.

— Момичета, дръжте се прилично — призова ги умолително тя. — Какво ще си помислят за нас тези добри хора? Нищо хубаво, ако питате мен.

Гейдж се засмя, впечатлен от това жизнерадостно семейство.

— Напротив, мадам. Сега разбирам какво пропуска човек, когато е единствено дете в семейството.

— Ние сме доста разюздано домочадие — призна усмихнато Натаниъл. — Имаме си и още един брат, който още няма двадесет години. Дойде му на гости някакъв приятел, затова той предпочете да си остане у дома, за да правят всички щуротии, които правят младежите на тяхната възраст. Когато ги видях за последно, двамата флиртуваха със съседските момичета. — Погледът на капитана се плъзна по палубата на бригантината и заблестя ентусиазирано. — Нямам търпение да разгледам тази красавица, която сте построил, сър.

Шимейн прие това като подканяне и се обърна към трите жени.

— Отиваме ли в къщи, дами? Съпругът ми и аз имаме и други гости, с които бих искала да ви запозная.

Всички се съгласиха на драго сърце да я последват.

Морис дьо Мерсер, който беше потърсил убежище в салона на къщата, седеше на един стол и наблюдаваше разсеяно четворката картоиграчи, но когато Шимейн въведе останалите три дами, бързо се изправи. Радваше се на възможността да се занимава с нещо далеч по-приятно от играта на карти, но определено не бе очаквал толкова много и очарователни „занимания“. Първо го представиха на Шарлот, а после на Габриел, която го засипа с толкова много и набързо изстреляни въпроси, че той едва смогваше да отговори на всичките, още повече, че в същото време бе зает да наблюдава сестра й. Гарланд се бе спряла, за да се полюбува на красивите мебели, но накрая Шимейн доведе и нея, за да я запознае с бившия си годеник.

— Гарланд, това е един семеен приятел, маркиз Дьо Мерсер — каза Шимейн. — Ваша Светлост, това е госпожица Гарланд Бошан…

— За вас просто Морис, госпожице Бошан — отвърна той с дълбок поклон.

Младата жена направи лек реверанс.

— И аз бих предпочела да ме наричате просто Гарланд, милорд. — На устните й трепна усмивка. — Това „госпожица“ ме кара да се чувствам като… като стара мома.

— Хм, една изключително красива и млада стара мома — промълви топло Морис.

Габриел въздъхна тихичко. Безполезно беше да се опитва да заплени маркиза с остроумни разговори. И слепец би видял, че той е привлечен от сестра й. Отдавна бе разбрала, че щом двама души са родени един за друг, обикновено е необходима брадва или нещо още по-остро, за да бъдат разделени. В момента случаят, изглежда, бе именно такъв, въпреки че Гарланд се държеше с любезна сдържаност, граничеща с безразличие. Габриел веднага реши, че трябва да се поучи от уроците, които демонстрираше сестра й понастоящем, защото никога досега не й се бе удавало да омагьоса някой ухажор с неспирното си бърборене.

Тя обаче умееше да губи достойно, затова реши за доброто на своята близначка да зададе един последен въпрос, преди да се оттегли от сцената.

— А има ли маркиза Дьо Мерсер, Ваша Светлост?

— Като изключим баба ми, си нямам никого другиго на света — отговори Морис, като хвърли многозначителен поглед към Шимейн и със задоволство забеляза как лицето й се изчерви.

Габриел допря замислено пръст до брадичката си.

— Чудя се какво ли бих правила, ако нямах братя и сестри. В семейството ми сме пет деца, а като се има предвид, че с Гарланд сме и близначки, винаги се налага да делим всичко… иначе…

Морис мълчеше напрегнато, защото не бе съвсем сигурен дали тя не иска да каже, че ще трябва да си поделят и него.

— Скъпа, нуждаем се от още столове — обърна се Камий към дъщеря си. — Имате ли други, освен тези?

— Разбира се, мамо — отвърна Шимейн и понечи да помоли Нола да донесе двата стола от тавана, но в този момент забеляза, че Бес й прави някакви знаци от кухнята и веднага се извини на останалите, за да изтича да помогне на готвачката при приготвянето на подходящ сос за еленското месо.

— Аз ще донеса столовете — предложи като истински кавалер маркизът. Беше видял няколко на предната веранда.

Картите бяха оставени настрана, а когато се появиха столовете, дамите вече бяха свалили шапките си. Морис галантно предложи на Гарланд да седне на един от столовете, които бе донесъл, но пропусна да забележи нестабилността на облегалката му, тъй като цялото му внимание бе съсредоточено върху очарователния кок, събран в долната част на тила на младата дама, и върху нежната бяла кожа на шията й.

В момента, в който Гарланд понечи да седне, облегалката се отдели от седалката и целият стол се разпадна под нея. Тя политна назад, сподирена от стреснатите възклицания и ококорените погледи на присъстващите. Но Морис притежаваше отлични рефлекси, тренирани да реагират светкавично в критични ситуации като тази. Той се наведе мигновено с разперени ръце, хвана дамата секунда преди да е паднала на земята и веднага долови приятния й нежен аромат на люляк и сапун, който замая главата му като сладко пролетно вино. Сетне, когато ръцете му обгърнаха тънката й талия, а главата й се допря до гърдите му, бе възнаграден и с мимолетен поглед през каскадата от светлобежова дантела на яката й към меко заоблените й гърди, стегнати в бледоморавия корсет на роклята.

— Божичко! — възкликна изумено Гарланд. Как бе възможно да се чувства толкова приятно и сигурно в ръцете на този почти непознат мъж?!

Морис я изправи на крака и се наведе над рамото й, за да попита загрижено:

— Добре ли сте?

Гарланд се обърна, за да срещне блестящия му черен поглед, и внезапно бе обзета от трепетно вълнение. Винаги беше смятала, че трудно би се намерил мъж, който да се сравнява по красота с брат й, но май трябваше да промени мнението си.

— О, разбира се, Ваша Светлост — припряно го увери тя. — Просто се стреснах, това е всичко.

— Морис — напомни й шепнешком той.

Едва тогава двамата осъзнаха, че останалите присъстващи са се умълчали и ги наблюдават с любопитство. Бузите на Гарланд поруменяха свенливо, но Морис, който бе свикнал на подобен интерес от страна на околните, изобщо не се впечатли, а просто се наведе да вдигне стола.

— Бих казал, че има още много какво да се желае от съпруга ти като мебелист, Шимейн. — Тонът му бе доста хаплив, но той искаше да покаже ясно на бившата си годеница, че мъжът, на когото се е посветила, съвсем не е съвършен.

Шимейн се наежи и побърза да защити съпруга си.

— Вината е изцяло моя, Ваша Светлост — отвърна тя. — Трябваше да обърна внимание, че сте донесли от верандата един от столовете, които бяха оставени там за поправка. Естествено, това не е стол, изработен от Гейдж. — Шимейн посочи с ръка мебелите, които изпълваха стаята и добави гордо: — Ето какви мебели прави той.

Внезапно отвън долетя уплашен писък. Шимейн стреснато разпозна в него гласа на Андрю, втурна се тревожно покрай Гарланд и Морис и изхвърча на верандата. Изпреварил Гилиън, Андрю тичаше през глава към къщата. Шимейн се спусна по стъпалата и хукна към момчето, което се хвърли в разтворените й обятия така, сякаш го преследваше цяла глутница гладни вълци. Тя вдигна плачещото дете в скута си и то притисна лице към рамото й, отказвайки да погледне накъдето и да било. След миг дотича и Гилиън, останал без дъх.

— Какво стана? — попита Шимейн. — Какво го е уплашило така?

— Каин — задъхано отвърна Гилиън. — Гърбушкото се беше намърдал в един прогнил дънер. Толкова добре се беше скрил, че изобщо не го забелязах. Ама Анди го видя.

Шимейн добре си спомняше злощастното създание, с което се бе сприятелила. Беше смятала Каин за безопасен, но сега започваше да се бои, че може да е грешила.

— Каин направи ли му нещо?

— Не, обаче Анди здравата се уплаши и затуй хукна насам като луд.

Шимейн въздъхна с облекчение и притисна треперещото момче към себе си. Когато видя, че съпругът й тича разтревожено към тях, тя побърза да го успокои и извика усмихнато:

— Всичко е наред. Анди просто се е уплашил.

След миг Гейдж вече беше при тях и Гилиън трябваше да разкаже наново цялата история. Работодателят му обаче имаше още въпроси.

— Попита ли Каин какво търси в гората?

Гилиън кимна.

— Затуй се забавих. Много е трудно да го разбереш какво приказва, Капитане, ама доколкото схванах, охранявал твоята госпожа.

— Охранявал е Шимейн? — Гейдж объркано смръщи вежди и се спогледа недоумяващо със съпругата си. После отново се обърна към младежа. — Каза ли ти защо?

— Да, каза нещо за Потс и за другите… дето искали да й сторят зло.

— Другите? Попита ли го за тях? Кои биха могли да бъдат те?

— Пробвах, Капитане, обаче той не щя да ми отговори. Просто се измъкна от скривалището, измъкна и мулето си и замина. — Гилиън замълча и поклати изумено глава. — Капитане, трябваше да видиш какво чудо е построил. Хабер си нямам кога може да го е сторил, ама е направил ограда от пръти за мулето и сетне е струпал край нея съчки и шума, та да не се вижда нищо. Бях само на няколко крачки и въобще не разбрах, че там има нещо, направено от човешка ръка. Мене ако питаш, Каин идва там от доста отдавна, обаче не е искал никой да го забележи… даже и ние!

— Чудя се дали през цялото това време всъщност не сме търсили него — измърмори почти на себе си Гейдж.

— Не зная, Капитане — отвърна Гилиън. — Ама доста време трябва да е прекарал в гората, за да направи такава чудесия.

— Но как Каин би спрял Потс, ако го види да идва насам?

Младежът беше готов с отговора на този въпрос.

— Бях на петдесетина крачки, когато Анди почна да пищи, и веднага изтичах да видя какво го е стреснало толкова. Тогава съзрях Каин в кухото дърво. Беше турил пред него един листат клон и се спотайваше отзад като мишка, ама като разбра, че съм го видял, отмести клона и аз начаса забелязах, че в скута си държи една ръждясала кремъклийка. Сепнах се, понеже не знаех дали няма да реши да я използва срещу нас. Казвам ти, Капитане, пушката изглеждаше толкоз стара, че ако беше стрелял, сигурно щеше да се взриви в ръцете му. Чини ми се, че с нея е смятал да спре Потс.

Гейдж пое подсмърчащия си син от ръцете на съпругата си. Шимейн бе избърсала очите и носа на момчето, но малкото му телце все още трепереше. Слабите му ръчички се сключиха здраво около шията на баща му, но когато Шимейн утешително го погали по гърба, Андрю най-накрая вдигна глава и й се усмихна колебливо.

— Пакостник такъв — смъмри го нежно тя, като разроши перчема му. — Успя да ме изплашиш до смърт.

— Ще го взема с мен на кораба — каза Гейдж.

— Гилън! — извика Анди, озъртайки се за младежа.

Гилиън пристъпи към него.

— Ето ме, Анди.

— Отиваме на татковия колаб. Идваш ли?

Младежът се засмя.

— Май ще е най-добре да дойда. Баща ми има да се чуди къде съм духнал.

Шимейн остана загледана след тях, докато не започнаха да се изкачват по скелето на бригантината, после се обърна и като видя, че всички от къщата са излезли на верандата и я наблюдават с тревога, побърза да се присъедини към тях.

Уилям пръв показа загрижеността си.

— Какво се е случило, Шимейн?

— Нищо сериозно, милорд. Андрю просто се е уплашил, това е всичко. Близо до Нюпорт Нюз живее един много уродлив човек. Анди го е видял в гората, а знаете колко се бои от непознати. Видът на Каин го е ужасил…

— Каин? — повтори майка й. — Що за странно име?

— Съгласна съм, мамо, но ако видиш горкия нещастник, ще разбереш, че името е напълно подходящо.

— Досажда ли ви много? — попита Морис.

— Не, ни най-малко — отвърна Шимейн, като не пропусна да забележи, че бившият й годеник е застанал до Гарланд. Наистина бяха прекрасна двойка и тя се надяваше, че от тази среща ще произлезе нещо повече и че Едит дьо Мерсер ще одобри момичето за съпруга на внука си. — Всъщност, ако Гилиън е разбрал добре, Каин ме е охранявал.

Камий се сепна и притисна внезапно разтрепераната си ръка към гърдите си.

— Защо му е да прави подобно нещо? Нима подозира, че някой може да ти стори зло?

Шимейн знаеше кого има предвид майка й под „някой“, но само сви небрежно рамене.

— Имаше един моряк на борда на „Гордостта на Лондон“, който заплаши, че ще ме убие…

— Тук ли е останал? — прекъсна я Шемъс, вече разтревожен не по-малко от съпругата си.

— Да, татко. Джейкъб Потс изглежда твърдо решен да изпълни заканата си.

— Но защо Каин е решил да играе ролята на твой пазач? — попита Камий. Какво криеше дъщеря им, за бога?

Шимейн не искаше да обяснява, защото знаеше, че майка й ужасно ще се разстрои, ако узнае всичко.

— Просто веднъж помогнах на Каин…

— Как му помогна? — намеси се баща й.

Тя отново сви рамене в неубедителен опит да омаловажи цялата ситуация.

— Потс го биеше и аз се намесих…

— Как? — още по-напрегнато попита Шемъс. Познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да усети, че тя се опитва да скрие нещо от тях. — Какво точно направи?

— Ударих Потс — нервно отговори Шимейн.

— Какво? — изрева баща й.

Камий имаше чувството, че ще припадне.

— Не смея да чуя останалото!

Съпругът й обаче бе на друго мнение.

— Разкажи ни всичко!

Шимейн въздъхна тежко при мисълта за онова, което я очакваше. Ясно бе, че баща й няма да я остави, докато не чуе цялата история.

— Много е просто. Когато видях, че Потс налага Каин, грабнах една сопа и цапардосах негодника по главата няколко пъти. Това е всичко.

Камий изпъшка.

— О, не може да го е направила, Шемъс, кажи ми, че не може!

— Направи го и още как! — намеси се Мери Маргарет, развеселена от разговора им. — Видях го със собствените си очи!

Морис едва не се задави, мъчейки се да потисне смеха си. Опитът му обаче претърпя пълен провал и след миг той целият се тресеше от смях, за радост на близначките и за ужас на Камий. Най-накрая все пак успя да се поуспокои и да намигне весело на Шимейн.

— Това е то моето момиче!

— Колко си смела! — възкликна възхитено Габриел. — Бих искала и аз да съм такава.

— Та ти пищиш дори когато видиш мишка — засмя се близначката й, с което мигновено успя да прекърши ентусиазма на сестра си.

Габриел обаче пренебрежително тръсна глава.

— Хм, все е по-добре, отколкото да се опитвам да нахраня всяка животинка, която ми се изпречи на пътя.

Шемъс ги прекъсна с предпазлив въпрос-предположение.

— Този Потс навярно не е много едър човек?

Дъщеря му съумя да се усмихне, но усмивката бе плаха и неубедителна.

— Мили боже! — избухна Шемъс, опасявайки се от най-лошото. — Това момиче се е побъркало!

— Колко е едър все пак? — попита тихо Камий.

Шимейн прехапа нервно долната си устна и извърна поглед настрани. Не можеше да гледа майка си в очите и да увърта.

— Висок, ако не се лъжа.

Предпазливият й отговор, разбира се, не задоволи Шемъс.

— Колко висок, дъще?

— Успяхте ли вече да се запознаете със Слай Тъкър? — попита Шимейн с отчаяна надежда, че все още не са.

— О, не-е-е! — простена Камий.

Шемъс нададе яростен рев:

— Изобщо ли не ти хрумна, дъще, че един такъв мъж може да те убие на място?

Мери Маргарет, която се забавляваше страхотно, отговори вместо Шимейн.

— О, оня грамаден звяр се опита, но Негова прекрасна Светлост господин Торнтън й се притече на помощ. Изрита онзи помияр право в канавката, кълна се!

— Аз влизам вътре — отмаляло промълви Камий. — Днес вече ми се струпа твърде много.

Шимейн въздъхна облекчено. Най-лошото беше отминало.

— За всичко е виновна тая проклета пустош тук! — недоволно измърмори Шемъс, като тръгна след разстроената си съпруга. — Шимейн трябва да си дойде в къщи с нас! Още с първия кораб, който тръгва за Англия!

Родителите на Шимейн бяха последвани от прислужниците и двамата старци, и на верандата останаха само Морис, близначките и Шимейн, която продължаваше да стои на стъпалата.

Морис сведе поглед към нея, напълно очарован от неразумната й постъпка.

— Винаги съм смятал, че си способна да направиш един мъж на пух и прах, Шимейн. И с огромно удоволствие откривам, че през цялото време съм бил прав.

— Мисля, че тя е чудесна! — намеси се Габриел. Но това, което я интересуваше в действителност, бе отношението на маркиза към съпругата на заселника, защото й се струваше, че между тях някога е съществувало нещо повече от просто познанство. — Отдавна ли сте приятели?

Морис, който продължаваше да съзерцава с блеснал от възхита поглед бившата си годеница, изобщо не се поколеба да изясни, че това е жената, която е счел за достойна да му бъде съпруга.

— Шимейн беше моя годеница, преди господин Торнтън да я открадне.

— О! — едва чуто възкликна Габриел, но любопитството й надделя над изненадата и гласът й бързо укрепна. — Мислех, че когато двама души са сгодени, това е почти като да са женени.

Шимейн се изчерви, но не пожела да обяснява подробно.

— Морис и аз бяхме разделени един от друг и нямах основание да се надявам, че някога може да се намерим отново.

— Колко тъжно — съчувствено промълви Гарланд.

— Не чак толкова, всъщност — предпазливо каза Шимейн. — Разбирате ли, аз много обичам съпруга си.

— Но трябва да сте обичала и Негова Светлост — вметна Габриел.

— Да, но може би не толкова дълбоко, колкото си мислех тогава — призна нерешително Шимейн, като вдигна поглед към хубавите тъмни очи, които я наблюдаваха настойчиво. — Морис и аз бяхме по-скоро опиянени един от друг. Той е толкова красив… — Тя замълча за момент, защото искаше да бъде искрена, но и да не наранява повече чувствата му. — Вероятно съм била замаяна и… поласкана от вниманието му.

Габриел погледна първо нея, после Морис, и чудесно разбра какво има предвид Шимейн. Двамата биха били прекрасна двойка. Но, от друга страна, не смяташе, че Гейдж Торнтън е по-малко подходящ за съпруг на домакинята им. Честно казано, самата Габриел за нищо на света не би могла да определи кой от двамата мъже е по-красив. Но сега по-важно бе друго, и тъй като сестра й никога нямаше да се осмели да попита маркиза за настоящото му положение, оставаше да го стори тя.

— А вие не ухажвате ли някоя друга девойка в Англия?

Гарланд зяпна, ужасена от дързостта на сестра си, и побърза да се намеси:

— Няма нужда да отговаряте на този въпрос, Ваша Светлост. Сестра ми навярно е забравила добрите си обноски у дома.

Думите на Габриел обаче съвсем не бяха засегнали Морис. Дълго време бе жадувал за Шимейн и сега, когато я беше загубил, единственото, което можеше да стори, за да облекчи огромната болка, стягаща сърцето му, бе да намери друга, също толкова прекрасна жена. В интерес на истината, хиляди пъти би предпочел да отведе Шимейн веднага оттук и да направи така, че тя да не съжалява никога за дните, прекарани в това място. Гарланд беше хубава млада жена. Харесваха му нейната скромност и плахост, но все още не можеше да каже дали от познанството им ще се получи нещо повече, а и не искаше да й обръща внимание, преди да се е уверил, че между Шимейн и Гейдж наистина всичко е наред.

— Предполагам, Габриел, че след като Шимейн е омъжена за Торнтън, ще трябва в скоро време да започна да си търся друга.

Усмивката, с която младата жена посрещна отговора му, бе може би една от най-лукавите усмивки, които бе виждал през живота си. Боеше се дори да си помисли какво ще последва.

— Навярно бихте приел да погостувате у дома, когато се върнем от Ню Йорк — предложи тя. — Опитвам се да намеря подходящ съпруг за сестра ми, за да може общата ни стая да остане само за мен…

— Габриел! — възкликна възмутено Гарланд. — Как смееш да намекваш, че маркизът би могъл да проявява някакъв интерес към мен?! Та ние току-що се запознахме!

Сестра й продължи така, сякаш Гарланд въобще не бе проговаряла:

— Разбирате ли, в момента двете делим една стая, а Гарланд е толкова педантична! Постоянно ме тормози, задето съм разхвърляла. Всъщност аз просто обичам нещата да са разположени удобно.

Морис разбра, че ако наистина реши сериозно да ухажва Гарланд, ще има вярна съюзница в лицето на Габриел.

— Ако ме уведомите кога се очаква да се завърнете от пътуването си, с удоволствие бих посетил вашето чудесно семейство.

— Божичко! — прошепна Гарланд, останала без дъх от смайване. Сетне нервно приглади с длан дантелената яка на роклята си. Искаше й се да имаше ветрило, за да охлади пламналото си лице. Маркизът бе олицетворение на мечтания съпруг, но и през ум не й беше минало, че той би могъл да я ухажва. Беше ужасно скандализирана от дързостта и нахалството на сестра си… и в същото време й бе признателна.

В този момент на верандата се появи Бес и започна да разстила покривка върху импровизираната маса, сглобена набързо от чираците.

— Дете мое, има ли достатъчно съдове за всички?

— Да, Бес. Идвам веднага да ти покажа къде са — отвърна Шимейн и се качи по стъпалата. Минавайки покрай бившия си годеник тя се спря и нежно постави ръка върху неговата. — Радвам се, че в крайна сметка може да има полза от дългото ти пътуване дотук, Морис. Надявам се някой ден да успееш да ми простиш, задето наруших обета си пред теб, като се омъжих за Гейдж.

— Все още ме боли, Шимейн — чистосърдечно призна той с приглушен шепот. — Не знам дали си ме обичала или не, но аз те обичах и исках да бъдеш моя жена. А и все още има нещо, което трябва да се изясни, преди да реша, че мога да те оставя на грижите на съпруга ти. Това, което ме интересува, е твоят живот, твоето благополучие… и, разбира се, твоето щастие.

— Аз съм щастлива, Морис, моля те да ми повярваш.

— Засега да, но аз се опасявам за бъдещето, Шимейн, и няма да се успокоя, докато не се уверя, че си в сигурни ръце. Ако Гейдж не е подходящ да ти бъде съпруг, то аз определено бих искал да бъда такъв.