Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (19)

Глава деветнадесета

Уилям и Гейдж Торнтън далеч не си приличаха само външно, реши Шимейн, след като усилията й да задържи двамата мъже на легло повече от един ден претърпяха пълен провал. Въпреки че на следващата сутрин все още страдаше от ужасно главоболие, Гейдж стана рано, свърши обичайните си занимания и замина в работилницата. Същия следобед, докато Шимейн переше на потока пред къщата, баща му се опита да слезе от тавана, за да отиде до тоалетната, нищо че за негово удобство специално бяха сложили в стаята му нощно гърне. На стълбите обаче му прилоша и той се строполи тежко, отваряйки голяма част от шевовете на раната си, която веднага започна да кърви отново. Свидетел на това стана Андрю, който уплашено изтича на верандата и извика на Шимейн да дойде веднага и да помогне на дядо му.

Тя заряза прането и се втурна към къщата. Уилям бе успял да се облегне на стената и благоприлично да прикрие слабините си с нощницата. Гримасата на лицето му свидетелстваше за огромната болка, която изпитва, но той не издаде и звук. Единствено когато Шимейн се опита да го изправи на крака, от гърдите му се изтръгна кратък, сподавен стон. Но възрастният човек бе твърде отпаднал, за да помогне на снаха си, и твърде тежък, за да може Шимейн да го вдигне сама.

— Анди, върви да повикаш баща си от работилницата — нареди тя. — И побързай!

Гейдж дотича след броени минути, придружен от Слай Тъкър, и двамата пренесоха Уилям обратно в леглото му. Смутен от присъствието на дама в стаята, Негова Светлост срамежливо се уви до кръста със завивките, преди да позволи да съблекат окървавената му нощница. Сетне Шимейн почисти гърба му, докато Гейдж притискаше здраво една кърпа към раната, с надежда да спре кръвотечението.

— Ще се оплави ли дядо? — попита разтревожено Андрю. Беше застанал досами стълбата, защото гледката на толкова много кръв го плашеше.

Шимейн му се усмихна окуражително.

— Да, Анди, ще се оправи. Прекалено проклет е, за да му стане нещо от подобна дреболия.

Уилям се изчерви и засрамено вдигна очи към нея. Погледът й бе повече от красноречив, но той знаеше, че напълно си заслужава да бъде укоряван за онова, което бе сторил.

Колби вече беше тръгнал към дома им и пристигна малко след като бяха успели да спрат кръвта. Когато научи, че Уилям се е опитал да стане от леглото толкова скоро след тежкото си раняване, той направо побесня.

— Ако още веднъж напуснете това легло и отворите още няколко шева, няма да имам друг избор, освен да затворя раната ви с нажежена ютия! Разбирате ли какво ви говоря? За това ли ви закърпих — за да се самоубивате, и то само защото ви се е доходило до тоалетната?! — Той ядосано размаха пръст. — Гърнето е точно под носа ви! Моля ви, използвайте го и ми спестете излишните пътешествия до тук!

Андрю, който беше събрал смелост и се бе приближил до леглото, слушаше намръщено унищожителната критика, на която бе подложен дядо му и която никак не му се нравеше. Надяваше се, че ако самият той някой ден се разболее или бъде ранен, няма да се наложи да викат доктора.

Колби Ферис обаче не беше приключил с порицанията. Като се обърна към Гейдж, който тъкмо миеше кръвта от ръцете си на умивалника, той попита сопнато:

— А ти какво правиш извън леглото? Не ти ли казах, че известно време трябва да полежиш?

— Аз полежах… известно време — усмихнато отговори Гейдж. — Но имах работа.

— Какъвто бащата, такъв и синът! — измърмори Колби и погледна умолително Шимейн. — Може би вие можете да сторите нещо, за да накарате тези двамата да се вслушат в съветите ми.

Шимейн се усмихна и започна да изважда от сандъка чисти чаршафи за леглото и кърпи, които щяха да бъдат необходими при повторното зашиване на раната. Като си припомни един от любимите изрази на Джеймс Харпър, тя го перифразира във въпрос:

— Виждал ли сте някога слънцето да залязва на изток, доктор Ферис?

Лекарят погледна първо бащата, после сина, и отчаяно сви устни. И двамата очевидно не изпитваха никакво разкаяние и щяха да продължат да действат както намерят за добре.

— Разбирам какво имате предвид.

— Все пак ми се струва, че биха послужили като добър пример за момчето, ако обърнат малко повече внимание на предписанията ви — додаде Шимейн и се усмихна на Гейдж, подавайки му суха кърпа. — Сигурна съм, че ако някога се наложи, ще изискват от Андрю да изпълнява всичко, което му наредите, докторе, също както съпругът ми изисква от работниците си да се учат от неговия опит.

Колби се усмихна. С меките си, разумни слова това момиче май щеше да постигне много повече, отколкото бе постигнал той със строгото си мъмрене. Засрамени от това, че са дали лош пример на Андрю, Уилям и Гейдж като по команда извърнаха глави към момчето. Уилям протегна ръка, хвана малката ръчичка на внука си и го придърпа към леглото.

— Нали виждаш каква беля си докарах, като не послушах доктора? — попита той. Детето попиваше всяка дума с ококорени очи. — Виждаш какви грижи създадох на майка ти, като окървавих чаршафите и стълбите. Знам, че и ти се изплаши, и съжалявам за това. Трябваше да си стоя тук, вместо да се мъча да сляза долу. Ако го бях сторил, сега нямаше пак да ме шият. Разбираш, нали?

Момчето кимна и Уилям разроши тъмната му коса. В отговор Андрю му се усмихна.

Гейдж, от своя страна, се усмихна на съпругата си и каза примирено:

— Добре, любов моя. Ще кажа на хората си днес да продължат без мен. Това задоволява ли те?

— Ще бъда по-спокойна, ако знам, че си почиваш. — Шимейн прекара лекичко пръсти през косата му и нежно докосна подутината около зашитата рана. — Не искам да ти се случи нищо лошо, Гейдж. Не знам какво бих правила без теб.

* * *

Както се разбра в последствие, след смъртта на баща си Гъртруд Търнбул Фич беше вдигнала такава врява в Нюпорт Нюз, че властите в градчето бяха започнали да разследват евентуалното й участие в заговора за взривяване на кораба на Гейдж Торнтън. За да си осигури поне част от богатството на Търнбул, капитан Фич реши да натовари съпругата си насила на борда на „Гордостта на Лондон“ и да отплава за Англия, преди някой да е решил да я арестува. В отговор на нейните крясъци, ругатни и заплахи Еверет само се бе усмихнал, защото сега, когато Дж. Хорас Търнбул беше мъртъв, те не струваха и пукната пара. Той обеща на Гъртруд, че това ще бъде последното й пътуване с „Гордостта на Лондон“, защото пребиваването й на борда на кораба му бе излязло скъпо и прескъпо. Джеймс Харпър и останалите от екипажа одобряваха напълно решението на капитана си, но не бързаха да се радват. Трябваше първо да стигнат до Англия и да се уверят с очите си, че проклетницата е слязла от кораба, за да си отдъхнат с облекчение. Какъв празник щеше да настане тогава!

Първоначално Гейдж и Шимейн бяха убедени, че Потс е отплавал заедно с останалите си другари, но много скоро научиха, че той е зарязал работата си на кораба и е останал на сушата. Говореше се, че пак се срещал с Мориса и ако наистина беше така, не бе трудно човек да се досети, че сега на негодника му се налага да си плаща за всяка нейна услуга, защото Фрида действително бдеше зорко над своите момичета и водеше счетоводството си много стриктно. Със скромната си моряшка заплата Потс едва ли можеше да си позволи още дълго да задоволява похотливите си желания по този начин, и вероятно съвсем скоро щеше да му се наложи да се хване на работа или да прибегне до драстични мерки, за да осигури поне препитанието си.

Но проблемите на Потс ни най-малко не интересуваха Шимейн и Гейдж. Много повече ги тревожеха заплахите, които им бе отправил неотдавна. Бояха се, че наближава денят, в който той пак ще подири отмъщение и час през час се питаха дали отново не се крие някъде в гората в очакване да му се удаде възможност да убие поне единия от тях.

Малко след отплаването на „Гордостта на Лондон“ Кели роди момиченце. Радостта й нямаше граници. Ани остана при нея още една седмица, за да може новата й приятелка да се възстанови напълно от раждането, преди да се върне към обичайната си домакинска работа. Няколко дни по-късно в една от църквите в градчето трябваше да се състои сватбата между Ани и доктор Колби Ферис. На церемонията щяха да присъстват само неколцина най-близки приятели, но всички останали бяха поканени на голямо празненство в таверната, където се сервираше най-добрата храна в Нюпорт Нюз. Специално за този ден собственикът на таверната беше обещал да не допуска Фрида и момичетата й в салона си — нещо, от което мадам едва ли бе останала много доволна.

Мери Маргарет любезно предложи да дойде да се грижи за Андрю и Уилям, докато Гейдж и Шимейн присъстват на церемонията и на празненството. Тъй като вероятно щяха да се върнат твърде късно, двамата я поканиха да пренощува у тях, за да не й се налага да пътува посред нощ. Мери Маргарет прие идеята охотно. Уилям обаче изобщо не остана възхитен. Мисълта, че за него ще се грижи болногледачка-ирландка, му се стори чудовищна, но тъй като по изричното настояване на доктор Ферис бе прикован към леглото, нямаше как да избяга.

Гейдж посрещна оплакванията му без капчица съчувствие.

— Виждал съм мечки стръвници с по-благ характер от твоя — сопна му се той. Беше му дошло до гуша от постоянното мърморене на баща му заради предстоящото идване на госпожа Макгий. — Оплакваш се, че леглото ти било неудобно, че таванът ти бил нисък, че ти е трудно да ползваш гърнето и какво ли не още. Но да се цупиш заради това, че оставяме теб и Андрю на грижите на госпожа Макгий, една толкова способна, мила старица…

— Мила старица… ха! — изсумтя Уилям и удари с юмрук по възглавницата. — Дърта кикимора, бих казал аз! Какво ще стане, като ми се доходи по нужда, а? Ще я помоля да изтича и да ми донесе гърнето? За бога, по-добре да изгния в ада! — Абсурдно бе дори да си представи, че ще трябва да търпи някаква стара вещица, която ще го смята за инвалид и в стремежа си да му помогне ще хукне след него, за да му свали гащите и да го настани удобно върху гърнето. Беше прекарал достатъчно време затворен на този таван и можеше чудесно да се справя и сам. — По дяволите, Гейдж! Не ми трябва бавачка, която си пъха носа навсякъде!

Гейдж едва се сдържа да не избухне в смях. Добре разбираше причината за сприхавостта на баща си. Уилям Торнтън бе много пъргав и енергичен човек и дългото принудително обездвижване със сигурност го влудяваше. Но раната му беше сериозна и за да заздравее, трябваше да мине доста време, много повече, отколкото баща му можеше да си представи… и да изтърпи.

— Госпожа Макгий ще дойде преди всичко заради Андрю — каза бавно Гейдж, за да го накара да проумее, че присъствието й е необходимо. — Но ако прояви добрината докато се занимава с него да ти предложи малко храна или някаква друга дребна услуга, бих те посъветвал да не се дърпаш като магаре. Тя не е чак толкова стара, та да не може хубавичко да те насоли.

— И на колко години е по-точно, ако смея да попитам? — изръмжа Уилям. — Обзалагам се, че е някоя сбръчкана, немощна повлекана!

— В действителност Мери Маргарет е доста красива жена — отвърна Гейдж развеселено. Явно основният проблем на баща му бе не друго, а възрастта на вдовицата. — Предполагам, че можехме да намерим и по-млада жена да се грижи за вас, но тя едва ли би била хубава като госпожа Макгий.

Очите на Уилям се присвиха подозрително.

— На колко години каза, че била?

Синът му сви рамене.

— Всъщност не казах. Нямам представа на колко е години. Никога не съм я питал, но не мисля, че е много по-стара от теб. Ти си на шейсет и пет, нали? Е, тя също трябва да е горе-долу на толкова.

По стълбите се чу ситното топуркане на Андрю и след миг момчето се появи на тавана, нарамило под мишница куп книги. То веднага се спусна към леглото и струпа товара си до своя дядо.

— Мама Шемей казва, че ако искаш, можеш да ми почетеш, дядо, понеже тя сега се облича и няма влеме. — Като подпря лакти на ръба на леглото, детето хвана личицето си в шепи и впери умолително поглед в Уилям. — Искаш ли, а, дядо?

Сърцето на стареца се разтопи. Нима можеше да откаже на такава молба? Той се покашля и се усмихна на внука си, но когато се обърна към Гейдж и му посочи сандъка си, лицето му отново стана строго.

— В горното отделение има чифт очила. Ще ми ти донесеш ли?

— Аз ще ги взема, дядо! — извика ентусиазирано Андрю и изтича до сандъка. Баща му отвори капака, извади очилата и му ги подаде, като го предупреди да внимава да не ги счупи. Момчето ги занесе на дядо си и застана близо до него, за да види как ще си ги сложи. Заинтригувано от отражението си в стъклата им, то се наведе напред и почти допря лице до лицето на възрастния човек.

— Виждаш ли една малка катеричка? — попита с обич Уилям.

— Виждам Анди!

— Аз пък мисля, че това, което виждаш, е една малка катеричка — настоя Уилям с усмивка.

— О, не, дядо! — забоде пръст в собствените си гърди Андрю. — Това съм аз! Като ходим на вила, мама Шемей показва същото във водата! Това е Анди!

— Обаче от моята страна се вижда катеричка.

— Мога ли и аз да видя? — извика детето и долепи буза до лицето на дядо си, за да погледне от другата страна на очилата.

Старецът се усмихна още по-широко и завъртя очи към внука си.

— Виждаш ли нещо?

Андрю примижа и се взря още по-напрегнато.

— Н-не.

— Тогава може би трябва ти да си сложиш очилата.

Момчето с готовност се остави да наместят очилата на носа му, но колкото и да въртеше очи, не можеше да види нищичко.

— Дядо! Виждам нищо!

Гейдж притисна длан към устните си, за да не се разсмее. С тези уголемени от силния диоптър очи синът му приличаше на бръмбар. Той тръгна на пръсти към стъпалата, но се спря за миг и погледна през рамо. Баща му тъкмо изваждаше изпод възглавницата лист хартия, на който по-рано през деня бе нарисувал една катеричка.

— А сега си свали очилата — каза Уилям, като вдигна картинката пред лицето на момчето.

Андрю се подчини и личицето му грейна от възторг.

— О, дядо! Ти налисувал кателичка хубаво както татко лисува колаб!

Гейдж се извърна и безшумно слезе по стъпалата. Синът му и Уилям изглеждаха толкова погълнати един от друг, че не искаше да ги смущава. Чувстваше се безкрайно щастлив от видяното, защото никога не бе предполагал, че баща му ще се заинтересува от своите внуци. Ето че сега бе съзрял Уилям Торнтън в нова светлина — светлина, запалена от чара и вродената любознателност на детето.

Когато Гейдж влезе в спалнята, Шимейн вдигна поглед и веднага се обърна, за да му покаже как са се заплели връзките на гърба на корсета й.

— Сигурно съм започнала да надебелявам! Или пък Виктория е била тънка като тръстика, когато е носила тази рокля! Наложи се да отпусна корсета, за да мога да дишам и виж какво направих, когато се опитах да го завържа отново!

Гейдж се приближи зад гърба й, плъзна ръце под гърдите й и каза със замислено изражение:

— Да-а, вече не се побират в шепите ми. — Сетне се наведе над рамото й, разтвори деколтето на роклята и впери жадно поглед в прелестните очертания на гърдите й под дантеления ръб на долната риза. — Два сочни, зрели пъпеша, готови да бъдат изядени. Не знам как ще издържа, докато се приберем довечера.

Шимейн го сръга игриво с лакът в ребрата, усмихна му се през рамо и го смъмри:

— Дръжте се прилично, сър!

— С всяка друга, но не и с теб, любов моя — отвърна съпругът й с предрезгавял глас, обсипвайки шията й с целувки. — Ти си единственият ми източник на плътски наслади.

— Радвам се, че е така — промълви Шимейн, като отпусна глава на рамото му и погали красивите ръце, които отново се бяха върнали на гърдите й. — Не бих понесла да те деля с друга жена. В това отношение приличам досущ на Роксана.

— Да, мадам, но аз съм ваш, а не на Роксана. Вие имате пълното право да мислите така.

Прекъсна ги тихо потропване на входната врата — гостенката им беше пристигнала. Това напомни на Гейдж, че тази нощ Андрю ще си има компания в спалнята и че стените не са достатъчно дебели, за да заглушат скърцането на леглото.

— Довечера ще трябва да използваме мечата кожа — каза той, като провря ръка под ризата на съпругата си. — В противен случай Мери Маргарет има да се чуди на неспособността ни да се отделим един от друг поне за една нощ.

Шимейн вдигна засмения си поглед към очите му, които грееха с топла кехлибарена светлина.

— Вчера изнесох кожата навън, за да се проветри. Познавам добре твоята ненаситност, затова трябваше да обмисля с какви възможности разполагаме, след като госпожа Макгий ще бъде в съседната стая.

— Колко предвидливо от твоя страна, скъпа моя — промърмори Гейдж и я целуна нежно по челото. Пръстите му бавно се плъзнаха по копринената кожа на гърдата й до твърдото, изпъкнало зърно. Изведнъж той пое дълбоко дъх и рязко дръпна ръката си, отстъпвайки крачка назад. Но опитът му да овладее обзелото го желание бе сериозно възпрепятстван от Шимейн, която протегна ръка назад и гальовно прокара пръсти по набъбналия му член. В слабините му лумна истински пожар. Тя се обърна с блеснали очи и Гейдж й се усмихна. — Да, щом си наблизо, това е неизбежно. Ако Мери Маргарет не чакаше на прага, щях на часа да те грабна в прегръдките си и да те любя.

— Поканата остава в сила, любов моя — прошепна Шимейн.

— По-късно непременно ще се възползвам от нея — увери я Гейдж и се отправи към вратата.

Отвън, в салона, той се спря за момент и се насили да мисли за нещо различно от красивата си съпруга, за да охлади пламналото си желание и да възвърне самообладанието си, преди да е пуснал госпожа Макгий да влезе. Когато отвори входната врата, Мери Маргарет го поздрави с усмивка и се обърна, за да се помаха за довиждане на Гилиън, който я бе докарал до тук с лодката на баща си.

— До утре — извика тя на младежа.

После се извърна отново към домакина, огледа го от глава до пети и кимна одобрително. Смокингът, панталоните и жилетката на официалния му костюм бяха от тъмносиня коприна, която прекрасно подхождаше на снежнобялата риза с дантелено жабо.

Гейдж се поклони с усмивка и с елегантен жест на ръката я покани да влезе.

— Добре сте дошла в нашия дом, милейди.

Мери Маргарет пристъпи вътре.

— Хм, красавецо, виждам, че от последния път, когато те видях, не си загубил нито грам от хубостта си. Даже сега си се пременил много по-добре.

— Баща ми ми го даде — призна Гейдж, като поглади с ръка скъпия костюм. За толкова години почти беше забравил хладния, ласкав допир на коприната. — Каза, че вече не му става, защото бил напълнял, но това не е вярно. Изглежда точно такъв, какъвто го помня.

— Тогава приеми дрехите като подарък от един любящ родител — меко го посъветва вдовицата.

Гейдж се усмихна замислено.

— Никога не съм смятал баща си за любящ родител, но предполагам, че сега ще трябва да променя мнението си — нали рискува живота си, за да ме спаси.

Сините й очи заблестяха.

— Липсвах ли ти? — попита тя, като наклони кокетно глава.

— Ужасно много! — отвърна със смях той и отиде да донесе малкия й куфар от верандата.

В това време Мери Маргарет се огледа наоколо.

— Къде е хубавата ти жена? Ами Андрю? Той пък къде е?

Гейдж махна с ръка към тавана.

— Андрю е горе с дядо си. Можеш да се качиш и да се представиш на баща ми, ако желаеш. Шимейн не излезе да те посрещне, защото още не е готова и има нужда от помощта ми. — Той пристъпи към вратата на спалнята. — Ще занеса това в стаята на Андрю. Вкарах вътре едно по-голямо легло за теб, така че ще сложа куфара до него.

Мери Маргарет беше вдигнала поглед и се бе заслушала в дълбокия, приглушен мъжки глас, който идваше откъм тавана. Звучи приятно, помисли си тя, но усети, че Гейдж я наблюдава, затова побърза да го погледне и да попита:

— Сигурен ли си, че няма да преча на Андрю, като преспя в неговата стая?

— Той ще се радва на компанията ти — увери я Гейдж. — Откакто издигнахме стената, се чувства малко самотен.

— Хлапето скоро ще си има братче или сестриче — отбеляза Мери Маргарет, като го стрелна със засмян поглед. — Така няма да се измъчва, че е самотно.

Гейдж се ухили и вдигна вежди.

— Ето кой дебне кога ще се надуе коремът на Шимейн — насмешливо каза той и сви рамене. — Ще трябва да ни дадеш малко време, Мери Маргарет.

— Мигар вече не ви дадох достатъчно, мошенико! — възкликна тя през смях. — Колко още искаш?

— Не знам… Месец-два, а може и повече.

Вдовицата махна пренебрежително с ръка.

— Явно само си губиш времето — инак щеше да знаеш дали жена ти вече не е трудна. — Изведнъж тя го изгледа подозрително. — Но пък ти винаги си си бил потаен, Гейдж Торнтън. Сигурно знаеш всичко, ама ще си траеш, додето на Шимейн почне да й личи.

— Мислиш ли, че бих запазил нещо толкова важно в тайна от теб? — засмя се сърдечно Гейдж.

Мери Маргарет изсумтя.

— Естествено, нали те знам какъв си дявол.

С тези думи тя се усмихна и се запъти към задния коридор, но внезапно си спомни нещо и се обърна отново към Гейдж, който тъкмо бе стигнал до вратата на стаята си. Не й се искаше да носи тревожни новини в дома му толкова скоро след сблъсъка с Хорас Търнбул, но смяташе, че приятелите й трябва да знаят.

— Вероятно не сте чули, че Самюъл Майърс беше изчезнал…

Гейдж я погледна объркано.

— Искаш да кажеш, че е напуснал Нюпорт Нюз?

— Само духом.

Това го обърка още повече.

— Какво имаш предвид?

— Намериха го тази сутрин в собствения му кладенец със строшен врат. — Вдовицата въздъхна замислено. — Можеше и никога да не го открият, ама като е падал, си е заплел крака във въжето на кофата.

Изражението на Гейдж тутакси стана напълно сериозно.

— Предполагам, че вратът му не се е счупил при падането.

— Падане ли? Ако питаш мене, бил е бутнат вътре. Алма Петикоум казва, че оня ден наминала да види господин Майърс и го сварила да се разправя с комшията си, доктор Ферис. Май се карали заради Ани. Майърс твърдял, че ти си го измамил, а Колби го нарекъл долен мошеник и лъжец.

Гейдж се усмихна печално.

— Значи сега госпожа Петикоум е нарочила Колби за убиец.

Мери Маргарет кимна.

— Доста се е шашнала от това, че баща ти е лорд, и май предпочита за по-сигурно да не те критикува много-много. Иначе бас държа, че щеше да обвинява тебе.

— Колко мило от нейна страна — подигравателно каза той.

— Хич даже не е мило.

Гейдж я погледна въпросително.

— Сега Алма разправя, че Шимейн не била достойна да ти бъде жена, понеже била престъпница и тям подобни.

— Колко жалко, че никой не се е сетил да бутне госпожа Петикоум в кладенеца! — изръмжа той.

— Хм, може на някой наистина да му хрумне такава идея, но предпочитам този някой да не е сред моите приятели. — Мери Маргарет го погледна настойчиво. Гейдж проумя какво се опитва да му каже и се засмя, поклащайки глава.

— Не се тревожи, Мери Маргарет, нямам намерение да си съсипвам живота с убийството на тази дърта сврака. Тя не ме безпокои чак толкова.

— Това е добре — усмихна се облекчено вдовицата и посочи с бастуна си към коридора. — Баща ти е свестен човек, нали?

— Не съвсем — каза засмяно той. — Струва ми се, че в момента е по-проклет и от Потс. Имай го предвид.

Без да престава да се усмихва, Мери Маргарет хвърли поглед към стълбите.

— Мисля, че мога да се грижа за себе си.

— Никога не съм се съмнявал в това, мадам.

Възрастната ирландка се засмя и го прати да си върви в стаята с едно махване на ръката. Самата тя се отправи към тавана и щом стигна последното стъпало, почука по пода с бастуна си, за да съобщи за своето пристигане.

— Мери Маргарет Макгий идва на посещение при господата в горната стая.

— Госпожа Макгий! — извика Андрю и скочи от леглото, за да изтича да я посрещне и да я доведе при дядо си.

Уилям припряно свали очилата си и ги пъхна в джоба на нощницата. Сетне дръпна завивката чак до шията си и едва тогава вдигна намръщено поглед. Перспективата да бъде оставен на грижите на една дърта досадница беше вгорчила живота му, но щом съзря дребната, елегантна и хубава жена, настроението му мигновено се промени. Той се опита да се надигне, но острата болка, пронизала гърба му, го принуди да се стовари обратно на леглото с изкривена гримаса.

— Простете, мадам — извини се Уилям смутено, когато вдовицата се приближи. — Нямам сили да се изправя и да ви посрещна с подобаващо внимание. Несъмнено дългото лежане в това легло си казва думата.

— Няма нужда да се безпокоите, милорд — увери го Мери Маргарет с любезна усмивка. — Отлично знам в какво състояние сте и не бих могла да ви се сърдя. — Тя го огледа крадешком и за пръв път в живота си трябваше да признае, че госпожа Петикоум е права. Той наистина изглеждаше възхитително, макар да бе англичанин. Но в това едва ли имаше нещо чудно — между него и сина му съществуваше изумителна прилика, а Мери Маргарет винаги бе считала Гейдж Торнтън за изключително красив мъж.

— Тъкмо четях на внука си — обясни Уилям, като посочи книгите, които Андрю бе пръснал по леглото му.

— Моля ви, продължавайте — каза тя и нежно положи ръце на раменете на момчето. — Сигурна съм, че на Андрю му е много приятно. През това време аз ще сляза долу и ще приготвя малко чай. Шимейн все ще е мушнала във фурната някакви кифлички или сладкиши, доколкото я познавам — усмихна се вдовицата, потупа с обич рамото на детето и се отправи към стълбите.

— Госпожа Макгий… — Изумен от напрежението в тона си, Уилям веднага се укори мислено за това, че е станал толкова недодялан в отношенията си с жените. Дали защото беше вдовец твърде отдавна, или защото бе посветил твърде много време и усилия на амбицията си да успее в корабостроителния занаят, но усещаше, че е забравил повечето от светските обноски, които жените толкова ценяха у мъжа. След смъртта на съпругата си беше станал суров, неизискан и сприхав. Нищо чудно, че му беше трудно да разговаря с представителки на нежния пол.

Мери Маргарет се върна до леглото и го погледна въпросително.

— Желаете ли нещо, милорд?

Уилям вдигна колебливо поглед към нея, но очите му останаха приковани в този ведър, по-син от небето взор.

— Питах се как сте с картите…

Сините очи заблестяха.

— Достатъчно добре, за да мога да дам някой и друг урок на Ваша Светлост — предизвикателно отвърна тя, като вирна малката си, остра брадичка.

Уилям се усмихна с онази подкупваща усмивка, която внукът му бе усвоил толкова добре.

— Скучно ми е да стоя съвсем сам тук. Може би, след като сложите Андрю да спи, бихте се съгласили да изиграем една-две игри…

Мери Маргарет наклони съвсем лекичко глава, но очите й засияха с ослепителен блясък.

— Една-две… че даже три…

Шимейн и Гейдж тъкмо излизаха от стаята си, когато госпожа Макгий влезе през задния коридор в кухнята. Щом ги зърна, вдовицата се спря, за да се полюбува на младата красавица, която днес носеше рокля от тъмна тюркоазна коприна — една от най-хубавите рокли на Виктория. Съвсем ясно си спомняше колко пленително бе изглеждала в нея предишната собственица на дрехата, но сегашната наистина нямаше равна на себе си. Тънка тюркоазна лента украсяваше изящната шия на Шимейн, а от ушите й висяха обици от ситни перли — подарък от Гейдж за неговата невеста. Огненочервената й коса беше прибрана в красива прическа под бяла дантелена шапчица. Изпод шапчицата се бяха измъкнали няколко немирни къдрици, които обрамчваха лицето й и придаваха на прическата й привлекателна небрежност. А крехките й рамене бяха загърнати с елегантен дантелен шал.

— Вие сте чудесна двойка — заяви възторжено Мери Маргарет. — Най-хубавата, която съм виждала!

Шимейн направи дълбок реверанс.

— Както винаги сте много мила, госпожа Макгий.

Ирландката изсумтя.

— Да не мислиш, че ви пълня главите с глупости, просто защото нямам какво да кажа, миличка? Винаги говоря само истината, имай го предвид.

Шимейн се засмя и направи още по-дълбок реверанс.

— Ще го имам предвид, госпожа Макгий. Благодаря ви — каза тя и изтича нагоре по стълбите, за да провери дали Уилям има нужда от нещо, преди двамата с Гейдж да са заминали.

Щом снаха му се появи в стаичката, Негова Светлост свали очилата си и я огледа с нескрито възхищение.

— Чудя се дали Морис дьо Мерсер осъзнава какво съкровище е загубил — промърмори той, когато Шимейн се зае да оправя възглавниците под главата му.

— Сигурна съм, че Морис е засипан с покани от родители, копнеещи да задомят дъщерите си. Всъщност, той вероятно вече е избрал друга млада дама за своя годеница.

— На мен пък ми е трудно да повярвам, че Морис би могъл да те забрави толкова бързо, скъпа моя, но се радвам, че от неговия лош късмет е спечелил моят син.

Шимейн не бе склонна да говори за бившия си годеник, още повече, че съпругът й я очакваше.

— Надявам се да нямате нищо против, че ви оставяме с госпожа Макгий. Тя наистина е чудесна жена.

В момента Уилям бе склонен да обсъжда промяната в отношението си към вдовицата почти толкова, колкото Шимейн — да разговаря за маркиза.

— Не се безпокой за мен. Двамата с Андрю ще се справим.

Шимейн не остана съвсем доволна от отговора, но водена от някакъв внезапен импулс се наведе и нежно целуна Негова Светлост по челото, за негова огромна изненада.

— Ще се върнем колкото може по-скоро — прошепна тя, като го потупа по ръката.

Сетне прегърна Андрю и го целуна, след което тръгна към стълбите. Преди да слезе обаче, се обърна с усмивка.

— И да се държите добре, защото госпожа Макгий ще ви издаде, ако направите някоя пакост.

Андрю се изкикоти весело — ето че и дядо му го наставляваха да се държи прилично. Уилям му намигна съучастнически, сложи си очилата и дръпна момчето обратно до себе си, за да продължи да му чете.