Катлийн Удиуиз
Като цвят по течението (23)

Глава двадесет и трета

Само няколко дни след като получи съобщение, че внукът й е заминал за колониите със семейство О’Хърн, за да търси Шимейн О’Хърн, Едит дьо Мерсер събра багажа си и светкавично отплава от английския бряг. Въпреки че нарочно не взе със себе си нито слуги, нито камериерки, и че плати значителна сума за самостоятелна каюта на борда на „Лунен изгрев“, впоследствие се оказа, че се налага да пътува заедно с още една доста богата жена. Плаването беше истинско мъчение. Сънят й постоянно бе прекъсван от мощното, разтърсващо хъркане на спътничката й, а това беше сериозно изпитание за нервите, което би могло да вбеси и най-благата и търпелива дама. А Едит дьо Мерсер в никакъв случай не беше такава. През целия си живот тя не бе познала нищо друго, освен богатство и власт. Деспотичните си маниери беше придобила благодарение на грижите на своя строг дядо, който бе успял да й втълпи собствената си непоклатима убеденост в значимостта на аристократичното потекло и на видното място, заемано от семейството им в средите на дворянството.

Ако имаше и най-малката възможност да действа, без да събуди подозрения, Едит без колебание щеше да плати на някого да хвърли спътничката й през борда. Но на кораба това бе немислимо, ето защо маркизата реши, че вместо да се занимава със собствения си комфорт, трябва да се съсредоточи върху своята крайна цел, а тя бе да види внука си женен за благородна девойка от знатно семейство, чрез която да може да се издигне близо до трона. Никой не оспорваше факта, че Морис е младеж с изключителен характер, обаяние, достойнство и почтеност. Липсваше му едно-единствено нещо — достатъчно амбиция и желание да стане доверено лице на Негово Величество крал Джордж II, да заеме подобаващо на ранга му място в двореца, и след време — кой знае — може би да бъде родоначалник на онези, които един ден ще управляват Англия.

В безумното си желание да притежава онази ирландска никаквица, Морис изобщо не си бе дал сметка, че разрушава всички надежди на баба си за осъществяване на заветната й мечта. Всичко щеше да е наред, ако се беше задоволил да направи Шимейн своя любовница. Така можеше пак да се ожени за аристократка с титла и да не пропилява шансовете си за успех в двора. Но той си беше загубил ума по Шимейн и мислеше единствено за себе си и за собственото си щастие, вместо за висотите, до които би могъл да стигне в дворцовата йерархия. И несъмнено нямаше нищо против да стане баща на цяла сюрия полуирландски копелета, които щяха да опозорят завинаги името Дьо Мерсер. От десетките спорове, в които Морис се бе опитвал да убеди баба си в достойнствата на Шимейн, тя бе разбрала едно: внукът й нямаше да се откаже от своя избор. Ако тази сватба изобщо можеше да бъде предотвратена, това трябваше да стане по заобиколен начини с не дотам честни средства. Слава богу, Едит беше успяла да го стори, и то без Морис да разбере. Той бе твърде почтен, за да си представи до каква низост може да стигне баба му в своя стремеж да осигури на наследниците на рода Дьо Мерсер слава и величие.

И ето че сега Едит дьо Мерсер се намираше в това мизерно градче, наречено Нюпорт Нюз, и се опитваше да си намери място за нощуване, а това се оказваше трудна задача. Съдържателят на странноприемницата категорично бе заявил, че при него няма абсолютно никакви свободни места. Когато маркизата се опита да го убеди в противното, предлагайки му двойна цена, той се оплака, че вече е приел три пъти повече хора от леглата, с които разполага, и че всеки от тези хора си е платил скъпо, за да има къде да преспи. За да настани всички, му се било наложило дори да постели допълнителни черджета и рогозки във всяко свободно кътче на странноприемницата, и ако не престанел да приема нови хора, гостите му щели да се разбунтуват и да го разкъсат на парчета.

— Може да пробвате в таверната — предложи накрая съдържателят. — Там дават стаи под наем, стига да не са заети от момичетата на Фрида и техните клиенти. Пък и готвачите в таверната правят по-хубава храна от нашата. Иначе нямате много голям избор, освен ако не намерите някое семейство, което да ви предложи стая в дома си, но ако питате мене, таверната си е най-добрият вариант и си струва да опитате там.

— Благодаря, ще го направя — рязко отвърна Едит, извърна се надменно, стисна с кокалестите си пръсти сребърната дръжка на бастуна си и напусна това сиво, опушено място. Радваше се, че има и друг вариант за пренощуване, защото ненавиждаше праха и мръсотията, а бе повече от очевидно, че странноприемницата се нуждае от основно почистване.

Навън тя се спря, за да попие потта от лицето си с дантелената си кърпичка. Черната й копринена рокля привличаше като магнит жарките слънчеви лъчи и макар скъпото боне да прикриваше лицето й, жегата бе почти непоносима. Ако в този момент можеше да съзре внука си отнякъде, здравата щеше да го насоли, задето я подлагаше на такива мъчения, и то все заради онази хубостница, от която си мислеше, че се е отървала завинаги.

Явно обещанието да възнагради щедро онзи, който й донесе неопровержимо доказателство за кончината на момичето, не бе свършило никаква работа. Безбройните разговори с адвоката й, тайните среднощни екскурзии с карета до Нюгейт и срещите с онзи смрадлив тъмничар на улицата пред затвора се бяха оказали напразни. Дори след като й съобщиха за заминаването на Шимейн за колониите, Едит продължи да се надява на клетвите на тъмничаря, че е осигурил помощта на една от затворничките, след като сам не е могъл да удуши ирландската кучка. Но после научи, че Морис плава към Вирджиния и разбра, че незабавно трябва да стори същото. Не можеше да остави внука си да намери своята възлюбена и да я върне в Англия. Така всичките й усилия щяха да отидат на вятъра!

Слава богу, съдбата се бе оказала благосклонна към нея и бе пратила на „Лунен изгрев“ попътни ветрове, които му позволиха да акостира в Нюпорт Нюз само ден след кораба на Морис. Бързото пристигане я обнадежди, че ще успее да се справи успешно с всичко, преди внукът й въобще да е научил за нейното присъствие.

След като разпита една местна жителка, която срещна на кея, Едит разбра, че Шимейн О’Хърн не само е жива и в цветущо здраве, а и живее сред гората недалеч от града с някакъв заселник, който бил платил за нея скъпо и прескъпо. Но жената, която й съобщи тази информация, по непонятни причини преминаваше рязко от бурни изблици на бъбривост към внезапна смутена сдържаност, сякаш се боеше, че някой я наблюдава или че може да си навлече неприятности, ако не си мълчи. Въпросната госпожа Петикоум определено бе най-странното създание, с което бе контактувала някога. Повечето й приказки бяха неясни и напълно безполезни. Но какво друго може да се очаква от тукашните хора, каза си Едит. Не биваше да забравя, че това е страна, населена с измет от всички краища на света. Никога не бе одобрявала усилията на Морис да спре транспортирането на затворници към колониите, защото едва ли би могло да има по-подходящо място за утайката на английското общество от тези диви земи.

Ох, изпъшка на себе си Едит. Защо не можеше малката никаквица да е умряла, та да й спести всички тревоги за бъдещето на Морис? Нито една истинска дама не би понесла несгодите на престоя в Нюгейт и на презокеанското плаване със затворническия кораб. Но Шимейн беше оцеляла. Несъмнено за всичко бе виновна тази нейна отвратителна ирландска кръв!

Само като се сетеше за Шимейн О’Хърн и побесняваше. Морис нямаше ни най-малка представа какво бе причинил на единствената си роднина, когато доведе това създание в дома на своите предци и обяви най-безапелационно, че скоро двамата ще се оженят. Само по червената й коса трябваше да е разбрал още при първата им среща, че тя не може да е аристократка. Но нали беше великодушен и с либерални възгледи! Ето до какво бе довело всичко това — беше направил баба си едва ли не убийца!

— Ще стана, щом трябва — измърмори решително тя под носа си. — Трябва само да намеря оная нещастница и да насъскам кучетата да разкъсат въшливото й тяло на парчета.

На прага на таверната Едит се спря с отвратена гримаса и потръпна, когато отвътре долетя груб, гръмък смях. После се чу някаква цинична забележка, произнесена от дрезгав женски глас, която смрази кръвта й. „Какво стори с мен този мой внук“, помисли си тя отчаяно. Първо беше подкупила подлия адвокат да нагласи арестуването и осъждането на Шимейн, после бе извършила още куп престъпления, с каквито нито една изискана благородна дама не би дръзнала да опетни ръцете си. Ето ти сега нов удар по гордостта й! Да търси подслон в бърлога, пълна с пияници и проститутки, сякаш беше обикновена жена от простолюдието! „Може би се опитвам да убия не когото трябва“, горчиво си каза Едит. Всичките й грижи и унижения биха изчезнали не с гибелта на Шимейн О’Хърн, а със смъртта на Морис.

Като въздъхна погнусено, тя влезе през вратата на таверната и пристъпи вътре с характерната си надменна походка. Шумната врява, която я посрещна, едва не я накара да побегне обратно. Постепенно обаче гласовете притихнаха и главите на всички присъстващи се обърнаха към нея.

Мориса Хачър облегна лакът на плота на най-близката маса, подпря брадичката си и се взря в новодошлата с неприкрито удивление. За пръв път разбираше, че може да има плат, който да лъщи по-силно и от слънцето, нищо че беше черен като собствената й коса. Това със сигурност бе най-скъпата и най-хубавата рокля, която бе виждала през живота си.

— А виж каква дърта кокошка я носи — измърмори завистливо тя. Сетне се изправи и смигна на проститутката, която седеше до нея. — Навярно дамата е дошла да обслужи някой и друг момък, а?

Другата жена се изкикоти.

— Що не идеш да я питаш в кое от леглата иска да поработи?

Мориса срещна погледа на господарката си и посочи с пръст към възрастната маркиза, която още не бе помръднала от прага.

— Откъде изкопа новото си момиче, Фрида?

Начервените устни на Фрида се разтеглиха в развеселена усмивка.

— От Бъкингамския дворец. Поръчала съм си цял кораб с такива.

Мориса се отправи с небрежна стъпка към входа и се завъртя около облечената в черно дама, изучавайки я от глава до пети. По тая жена нямаше и един шев, който да не изглежда дяволски скъп.

— Да не сте се загубила, милейди?

— Много се опасявам, че не съм — надуто отвърна Едит и притисна дантелената кърпичка към носа си. Проститутката явно се бе поляла с ферментирала тоалетна вода, защото вонеше ужасяващо. — Предполагам, че това е таверната, в която ми бе препоръчано да потърся стая за нощуване?

— Хо-хо! — изсмя се Мориса, развеселена от начина й на изразяване. — Що за префърцуненост!

Маркизата стрелна чернокосата проститутка с поглед, пълен с презрение.

— Никога ли не си чувала как говори една дама?

— Естествено, че съм чувала — отзова се веднага Мориса. — Даже съм виждала някоя и друга лейди. Но на нашите тук не им се случва често да идват в таверната сам-самички. Щото може да ги хванат на работа.

— В леглото, имаш предвид — сухо каза Едит. Ако тая пачавра я смяташе за малоумна, то много грешеше. Нямаше да има зад гърба си цели седемдесет и четири години живот, ако не бе понаучила това-онова. — Убедена съм, че съм прекалено възрастна, за да представлявам интерес за който и да било от твоите приятелчета, така че считам това място за напълно безопасно за мен. Единственото, от което се нуждая, е самостоятелна стая, в която да мога да нощувам, гореща вана и поносима храна. Твърде много ли искам?

Мориса беше впечатлена от нейната неустрашимост.

— Ами не, стига да можете да си платите.

— Няма защо да се безпокоиш за това — отвърна Едит с внезапно омекнал тон. — Всъщност, ако уредиш този въпрос и изпратиш някого да донесе багажа ми от „Лунен изгрев“, ще платя и на теб за услугата. Или предпочиташ да забавляваш мъжете?

В отговор Мориса изсумтя.

— С радост ще свърша тая работа, обаче трябва да получа достатъчно, та и мадам да остане доволна.

— Ще получиш — обеща Едит. — Но няма да търпя да ме бавят. Не съм спала като хората откакто напуснах Англия и искам това, за което помолих, да ми бъде предоставено веднага. Ясна ли съм?

Мориса реши, че не би било под достойнството й веднъж и тя да поработи като камериерка. Освен това изгаряше от любопитство. Рядко се случваше една богата дама да тръгне на път съвсем сама. Какво ли бе принудило тази старица да се подложи на несгодите на мъчително дългото пътуване до колониите, и то без да разчита на помощта на слуги или поне на някой мъж?

— Можете да вземете последната стая горе вдясно. Слугините от таверната ще ви качат корито, а пък аз ще пратя някой младеж да донесе нещата ви от кораба. Капитанът сигурно няма да сбърка, ама вие по-добре ми кажете как ви е името, та да може да се увери, че тъкмо вие сте пратила човека за багажа.

— Лейди Едит дьо Мерсер.

Мориса наклони замислено глава.

— Знаех си аз, че имате титла.

— За мен е чест, че си забелязала — саркастично отвърна Едит.

Проститутката понечи да каже нещо рязко, но се спря навреме. Старата сигурно нямаше да одобри това, а ако вземеше да се ядоса, шансовете на Мориса да получи някаква облага от нея щяха сериозно да намалеят, а може би дори да се провалят.

— А ти как се казваш? — попита маркизата.

— Мориса. Мориса Хачър.

— Хачър истинското ти име ли е, или сама си избрала да се наричаш така?

Мориса трепна смутено. Която и да бе тази жена, никак не беше глупачка.

— Майка ми ме е родила, без да има мъж, ако за това ме питате. Казваше, че ме бил направил икономът на къщата, дето работела в нея, ама той отрекъл. Затуй нея я изхвърлили от работа, а пък него го оставили, като че нищо на никого не бил сторил. После мама разправяше, че той бил един проклет разгонен петел, пък тя се излъгала, та му измътила пиленцето. Тъй ми остана името — Хачър^[1].

— Е, Мориса Хачър, как стои въпросът с храната?

— Ще ви донеса нещичко за хапване, след като се изкъпете — каза Мориса. — Ще искате ли да ви помогна да си разопаковате багажа или да се съблечете?

Едит дьо Мерсер беше изключително проницателна жена и не й бе никак трудно да разчете мислите, скрити зад тези тъмни очи, които я гледаха втренчено.

— За всичко, с което си ми помогнала, ще бъдеш възнаградена, Мориса. Но само ако не си тръгна оттук с по-малко багаж от този, с който пристигнах.

Мориса съзря решителността в погледа й и разбра, че е изправена пред сериозно предизвикателство.

— Няма да открадна нищо от вас, ако това ви тревожи.

— Ти си умно момиче, скъпа. Двете с теб се разбираме отлично.

— Не съм крадла — настоя Мориса, като се изчерви.

— Нима? — Едит си позволи някакво бледо подобие на усмивка. В тона й се прокрадна недоверчива нотка. — Да не би сумата, която ми спомена преди малко, да е истинската такса, която вземаш от клиентите си?

Мориса се изчерви още по-силно.

— Едно само момиче като мене трябва все някак да си изкарва прехраната.

— Разбира се, Мориса — съгласи се маркизата. — И ако работиш за мен, без да се опитваш да ме мамиш, би могла да изкараш много повече, отколкото като спиш с мъже. Но запомни едно: ще получиш само онова, което аз искам да получиш. Разбираш ме, нали?

— Да — примирено отвърна проститутката.

— Тогава ти позволявам да ми помогнеш.

Водена от любопитството си, Мориса придружи дамата до стаята й, сама нареди да й приготвят вана и извади от багажа й риза и халат, които бяха толкова хубави и скъпи, че въобще не можеше да си представи колко биха могли да струват. Тя прокара със страхопочитание длан по красивите дрехи, питайки се как ли би изглеждала в тях, но бързо се отказа от идеята да претършува сандъците на старата зад гърба й. Беше готова да се обзаложи, че ако се ядоса, тая дърта змия може да убие човек с острия си език.

— Никога не съм виждала такива хубави дрехи — призна проститутката, като се огледа за новата си господарка.

Едит я беше наблюдавала скришом и остана доволна, че младата жена бе проявила достатъчно разум и не се бе опитала да отмъкне нещо.

— Може би ако ми служиш добре, Мориса, ще ти оставя някои от тях, когато отплавам обратно за Англия. В къщи имам достатъчно.

— Много сте любезна, милейди — възкликна възторжено Мориса.

— Тогава ми помогни да се съблека и ще можем да си поговорим, докато съм във ваната.

В изпълнение на нарежданията на маркизата слугините от таверната бяха провесили два чаршафа над ваната, вместо параван. Докато Мориса чакаше от другата страна на чаршафите, Едит започна да я разпитва за онова, заради което бе дошла.

— Имаш ли представа дали някъде наоколо живее жена на име Шимейн О’Хърн?

Мориса изсумтя неприязнено. Явно напоследък първата работа на всеки новодошъл в това градче беше да попита за проклетата малка ирландка.

— Естествено, че имам. Пътувахме заедно с нея за насам.

— Успяхте ли да станете приятелки?

Проститутката се ухили.

— По-скоро врагове.

— Какво те накара да я намразиш?

Мориса все още не разбираше накъде бие старицата, но реши да бъде искрена. Никой не можеше да я осъди за това, че не харесва някого.

— Шимейн вечно си вреше носа, където не й е работата. Много хубаво въртях на пръста си другите жени на борда, додето тя не почна да им приказва разни неща. Ако не беше Шимейн, всички щяха да ми се кланят доземи и да правят каквото им наредя.

— Значи я ненавиждаш?

— Да, може да се каже.

— Сигурна съм, че на моменти си й била толкова ядосана, че ти се е искало тя да умре — предпазливо каза Едит и зачака със затаен дъх отговора.

— Не само ми се искаше, ами имах и причина да се погрижа за това… Не че бих я убила, няма такова нещо — побърза да уточни Мориса. — Виждате ли, имаше други хора, дето също искаха Шимейн да умре, и даже бяха готови да платят за това. Тъмничарят в Нюгейт ми каза, че един човек от Лондон давал сума пари на оня, който я убие. Дори ми обеща големи работи, ако успея да й светя маслото и да му пратя доказателство за смъртта й. Обаче той е в Англия, пък аз съм тук и не ми се вярва да мога да си получа онова, което ми се полага, ако взема да пратя малката в гроба. Напоследък даже си мисля, че тъмничарят се е надявал аз да свърша работата, а той да прибере наградата. Пък аз да вървя по дяволите.

Едит отдавна знаеше, че планът й да унищожи момичето има недостатъци, но за съжаление това бе неизбежно. Адвокатът й беше проявил разбиране към това колко е важно за една аристократка да съхрани името и наследството си, но макар да бе накарал стражаря да арестува Шимейн, а магистратите — да я осъдят, той беше отказал да се замесва лично в убийството на млада жена от богато семейство. Последиците от подобно деяние биха могли да бъдат твърде тежки, бе заявил най-категорично той. Каквато и сума да му предложели, нямало да промени мнението си по този въпрос, понеже никак не му се искало да увисне на бесилката. Все пак, можел да намери на маркизата човек, готов да свърши работата, и да й уреди да се срещне с него инкогнито. След няколко вечери й беше докладвал, че има такъв човек — някакъв тъмничар от затвора, който и друг път бил изпълнявал такива поръчки. По-късно обаче се оказа, че той се е провалил и сега Едит търсеше нови възможности.

Тя свърши с къпането и облече ризата и халата върху дребното си, крехко тяло. Сетне седна на един стол, остави Мориса да разресва черната й, но силно посребрена коса, и поднови разговора оттам, откъдето го бяха прекъснали.

— Питах се, Мориса, дали няма някой, който се е опитал да умъртви Шимейн?

— Има, ама засега не е направил нищо особено.

— Познаваш ли го?

— Един моряк от „Гордостта на Лондон“. Вдигнал е мерника на Шимейн, щото казва, че има да й връща за нахалството. Обаче господин Торнтън вече няколко пъти идва в града да ме предупреди, че ако стане нещо с Шимейн, ще дири сметка от мене и от Потс. Не зная защо намеси и мене в тая работа, ама се постреснах и казах на Потс да си наляга парцалите, та да не ни забърка в някоя грозна каша.

— А ако имаше възможност да отидеш някъде далеч, където този господин Торнтън не би могъл да те открие, би ли позволила на Потс да си отмъсти на Шимейн?

— Няма да ме заболи, ако оная блатарка вземе да пукне, обаче никога не бих я убила със собствените си ръце, тъй че ако си мислите да ме пратите на въжето, няма да стане.

— Няма защо да се безпокоиш, Мориса — успокои я Едит. — Самата аз искам смъртта на Шимейн не по-малко от теб, но за нещастие така и не успях да се погрижа за това.

Мориса нямаше представа как така една почтена дама ще иска да причини зло на друга. Но пък тя никога не бе общувала кой знае колко с аристократи и не знаеше какво представляват всъщност. И все пак й беше любопитно да научи повече.

— Защо такава издигната дама като вас ще иска Шимейн да умре? Какво толкова ви е сторила?

— Открадна сърцето на внука ми, ето какво. Затова я ненавиждам.

Отговорът на Мориса бе съпроводен с кисела гримаса.

— Де да беше само неговото. Този господин Торнтън, дето я направи своя…

— Да, чух, че някакъв заселник я е купил…

— Не само я купи, ами и спи с нея!

— Искаш да кажеш, че е загубила целомъдрието си?! — В първия момент Едит изпита неописуем възторг, но като си припомни непоколебимата решимост на Морис да намери Шимейн на всяка цена, дълбоко се усъмни дали внукът й би обвинил момичето за това, че е било изнасилено от своя господар. Да, много по-вероятно бе великодушно да отправи към годеницата си ново предложение за женитба, нищо че тя може би носеше дете от друг мъж.

От гърдите на маркизата се изтръгна тежка въздишка.

— Боя се, че загубата на девствеността й няма да промени нищо. Внукът ми е напълно омагьосан от тази уличница. Впила е здраво нокти в сърцето му и няма пускане.

— Хм, чини ми се, че Шимейн ще трябва да избира, понеже господин Торнтън няма да си остави съпругата да се мъкне с друг мъж без бой. Както чувам, бил убил първата си жена. Ако хване Шимейн да върти любов с внука ви, може да убие и нея.

— Значи Шимейн е омъжена? — възкликна Едит. Може би това най-после ще накара Морис да се откаже от нея!

— Хммм, ако момъкът, дето говори снощи ей там отвън с Шимейн и господин Торнтън, е вашият внук, хич не ми се вижда да се е отказал, нищо, че тя е вече жена на заселника.

— О, как искам тази никаквица да умре! — въздъхна отчаяно Едит. — Да можех да намеря кой да свърши тази работа, щях да го позлатя.

Мориса загриза замислено нокътя на показалеца си. Дали можеше да се довери на тази жена? Ами ако това беше капан — нямаше ли да е истинска глупачка да се хване в него, като предложи да намери такъв човек? И все пак, щеше ли Едит дьо Мерсер да пропътува целия този път само за да погоди номер на една проститутка? Това бе пълен абсурд.

Още от първия миг Мориса бе усетила, че тази знатна дама е решителна и упорита, и че е дошла тук с ясно определена цел. И колкото повече разговаряше с нея, толкова повече се убеждаваше, че не се намира в компанията на невинен ангел.

— Като стана дума за това, нашия Потс направо го сърбят ръчичките да пререже гърлото на Шимейн.

— Ако успееш да го накараш да премахне Шимейн, ти също ще получиш щедро възнаграждение. Щом си пристигнала тук с „Гордостта на Лондон“, предполагам, че си станала собственост на…

— На Фрида… съдържателката на публичния дом.

— С парите, които ще ти дам, Мориса, ще можеш да откупиш свободата си и да направиш свой собствен публичен дом, където поискаш. Разбира се, ако случайно те заловят, не бива да споменаваш и дума за моето участие в убийството. И без това се съмнявам, че някой би ти повярвал, но ако забъркаш и моето име, бъди сигурна, че ще ти го върна тъпкано и ще пратя човек да ме отърве от теб. От друга страна, ако си мълчиш, ще бъдеш възнаградена, и тъй като няма да си пряката извършителка на престъплението, вероятно ще мога да уредя да те пуснат на свобода.

— Знам да си държа езика зад зъбите, милейди. Няма защо да се страхувате.

— Още щом те видях схванах, че двете с теб ще се разберем.

— Няма да ми е трудно да накарам Потс да убие Шимейн. За мене той е готов на всичко. Обаче ако искаме да отървем кожата, ще се наложи да убие и господин Торнтън. После ще му трябват малко парички, за да свързва двата края, докато всичко се размине. Щото той вече няма почти нищо.

— Готова съм да му платя известна част от сумата авансово, за да го стимулирам. Останалото ще получи, ако свърши работата.

— Във всеки случай, ако случайно не успее, мисля, че има и една жена, дето ще се навие да я свърши, и то за собствено удоволствие. Тя и хабер си няма какво зная за нея и за един мухльо, дето умря заради нея. Прави се на много важна и не ще да говори с мене, но ако вие я потърсите, милейди, сигурно ще говори с вас. Освен това ми се чини, че много, ама много й се ще да се пръждоса от това място, пък няма как, понеже й трябват доста пари.

— Смяташ ли, че е необходимо да караме и Потс, и тази жена да се опитат да убият Шимейн? — Едит си припомни деня, в който бе предложила на Шимейн да я възнагради с огромно богатство, ако отпътува далеч от Англия. Шимейн, естествено, бе отказала. Още я виждаше, сякаш бе пред очите й — толкова дребничка и крехка. Едва ли имаше нужда да й пращат цели двама убийци.

Мориса обаче бе на друго мнение.

— Потс вече на няколко пъти оплеска работата и какво получи? Нищо, освен дупка на гърба. Господин Торнтън сигурно ще го застреля още щом го зърне, ако Потс не успее да стреля пръв. Тъкмо от това най-много ме е страх, понеже той ще ме намери и вдън земя, за да си отмъсти за смъртта на любимата си. А пък Роксана Корбин може преспокойно да се приближава до Шимейн когато си поиска и никой няма да я спре. Затуй си мисля, че тя ще свърши по-добра работа, пък и сигурно ще се радва да получи малко пари за това.

— Тази Роксана Корбин ли е жената, с която искаш да поговоря?

— Да, казвам ви, че Роксана ще се съгласи да ви услужи, понеже Шимейн й открадна мъжа, дето тя се канеше да се жени за него. Както чувам, Роксана била хвърлила око на господин Торнтън още преди десет години. Някои казват, че тя даже му служела в леглото, ама стария Сам вика, че не било тъй, понеже тя е много грозна, а пък господин Торнтън харесва само хубавите жени. Когато се оженил за първата си съпруга, Роксана за малко не откачила. После обаче неговата госпожа умряла и тя веднага се заловила да се грижи за къщата му и да си точи зъбите. Тогава се появява Шимейн, оня приятел Торнтън се жени за нея и оставя Роксана с пръст в устата. Сега направо е побесняла от завист и ревност. Тръгнала е да разправя наляво и надясно, че Торнтън е убил първата си жена. Обаче аз зная, че тя още го иска. Пише й го на лицето, когато гледа нейния красавец да пристъпва по улицата с оная негова наперена крачка. Естествено, тя не знае, че я наблюдавам. Ама аз ви казвам — толкоз му е навита, че само той да щракне с пръсти, ще хукне с вдигнати поли към него. Само че господин Торнтън тъй е лапнал по Шимейн, че не дава и пет пари ни за тая дърта кранта, ни за никоя друга. Веднъж даже се опитах да го придумам да се качи горе с мене, ама той не щя и да чуе какво мога да му дам. Роксана сигурно знае, че докато Шимейн е жива, няма никакъв шанс… тъй че според мене има голям мерак да види сметката на блатарката. А щом има мерак, лесно ще й се запали фитила, като види кесията с парите, понеже после ще може да избяга от баща си.

— Изглежда, че знаеш доста за хората в този град, Мориса.

Проститутката сви рамене.

— Някои от клиентите ми са много разговорливи. Пък и аз виждам доста неща, докато си върша работата.

— Спомена ми, че си видяла нещо, което Роксана е сторила на онзи „мухльо“, както се изрази ти…

— Да, бях у тях, когато го убиха. Роксана е виновна, кълна се. Не че го бутна сама в кладенеца, ама все едно, че тя го уби.

— Значи ако случайно не се съгласи да убие Шимейн заради наградата, вероятно ще мога да я убедя, че ще е добре за нея да го стори, ако не иска да бъде арестувана за убийството на този човек.

— Казах ви, милейди, не беше точно Роксана — натърти Мориса.

— Е, щом капанът е бил заложен от нея, тя е не по-малко виновна от истинския убиец, нали?

Проститутката прехапа устни.

— Тя ще прати хрътката си да ме разкъса, ако споменете моето име, милейди. Пишете ме умряла, ако разбере какво съм ви казала.

— Затова ли искаш аз да говоря с тази Роксана? Защото се боиш от нея?

— От малко хора ме е страх, милейди, ама онова, дето го видях нея нощ, здравата ме подплаши.

— Много добре, Мориса. Ще се опитам да убедя Роксана да направи това, което искам, без да използвам заплахи. Още днес следобед ще й занесеш съобщение от мен. Ако е възможно, бих желала тази работа да приключи до утре сутринта. Предпочитам внукът ми да остане в неведение както за пристигането, така и за заминаването ми. Така че колкото по-скоро умре Шимейн, толкова по-големи са шансовете ми да се измъкна оттук незабелязано.

— Едва ли ще можете, милейди. Тук хората са доста бъбриви.

— Все пак бих рискувала. Освен това, ако си замина преди хората да са се разбъбрили, винаги мога да кажа, че съм дошла да търся Морис и съм разбрала, че е поел на север или нещо подобно.

Мориса се ухили.

— Май не съм аз единствената лъжкиня в тая стая.

Вместо отговор Едит само вдигна надменно вежди.