Умберто Еко
Баудолино (6)

6. Баудолино отива в Париж

В Париж Баудолино пристигнал с известно закъснение, защото в тези школи се влизало дори преди четиринайсетата година, а той бил доста по-голям. Но вече бил научил толкова неща от Отон, че си позволявал да не посещава всички лекции, за да се занимава с други неща, както ще се види по-нататък.

Бил тръгнал с един приятел, син на рицар от Кьолн, който предпочел свободните изкуства пред военния занаят, не без да събуди гнева на баща си, но пък с подкрепата на майка си, която разхвалявала така бурно ранните му прояви на поетична дарба, че Баудолино, ако изобщо го бил знаел някога, вече бил забравил истинското му име и го наричал „Поета“, както впрочем го наричали всички, които се запознали с него по-късно. Много бързо Баудолино разбрал, че Поета всъщност не бил написал нито един римуван ред, а само заявявал, че би искал да пише стихотворения. И понеже непрекъснато рецитирал чужди стихове, най-накрая дори бащата се убедил, че синът трябва да последва Музите, и го пуснал да замине, като му дал толкоз пари, колкото да не умре от глад, с погрешната представа, че това, което стигало да се живее в Кьолн, е достатъчно, че и отгоре, за да се живее в Париж.

Едва пристигнал, Баудолино побързал, разбира се, да се подчини на императрицата и й написал няколко писма. В началото вярвал, че като изпълни поръчението й, ще успее да успокои своя плам, но веднага забелязал, че му е мъчително да й пише, без да може да сподели това, което всъщност изпитва към нея, и само да извайва стилово изискани писма с описания на Париж, град, вече богат на красиви църкви, с чист въздух, обширно и ведро небе, разбира се, когато не валяло, но това ставало не повече от веднъж-два пъти на ден и за човек, който идел от почти вечни мъгли, градът бил място на вечна пролет. Имало една голяма виеща се река, с два острова в средата и вода, отлична за пиене, а отвъд градските стени се ширвали уханни места като една ливада, близо до абатство Сен Жермен, където прекарвали неповторими следобеди в игра на топка.

Разказвал й за мъките си през първите дни, защото трябвало да намери стая, която да споделя със своя другар, без да бъде оскубан от хазяите. На доста висока цена намерили жилище с маса, две пейки, шкафове за книги и скрин. Имало едно високо легло със завивка от щраусов пух и едно ниско легло на колелца със завивка от гъши пух, което през деня се прибирало под по-високото. В писмото не се казвало, че след известно колебание по въпроса за леглата двамата решили всяка вечер да разиграват на шах по-удобното, защото в двора шахматът се считал за не особено препоръчителна игра.

В друго писмо разказвал, че ставал рано сутрин, защото уроците започвали в седем и продължавали до късно следобед. С един комат хляб и паница вино се подгрявали да слушат учителите, седнали направо на земята върху наръч слама в нещо като обор, където било по-студено, отколкото навън. Беатрикс се била трогнала и го посъветвала да не пести от виното, защото без вино едно момче в неговото положение се чувства отпаднало през целия ден, както и да си наеме един слуга, който да му носи книгите не само защото били много тежки, но и защото не подхождало на ранга му да си ги носи сам — и да купува дърва и да пали навреме печката, тъй че вечер стаята му да е добре затоплена. И за всички тези разходи му изпратила четирийсет солида от Суза, с който човек можел да си купи цял вол.

Слуга не бил нает и дърва не били закупени, защото двете пухени завивки били предостатъчни нощем, а сумата била похарчена по-мъдро, тъй като вечерите си двамата приятели прекарвали по кръчмите, които били много добре отоплени и им давали възможност да се разтушат след дългия учебен ден, като поопипват задниците на прислужничките. По тия места за весело поддържане на тялото, носещи имена като „Сребърното ескудо“, „Железният кръст“ или „При трите свещника“, между две чаши вино те укрепвали здравето си с някоя свинска или пилешка пържола, два гълъба на шиш или една патица, а в дни на безпаричие — с карантия или овнешко. Баудолино подпомагал Поета, който вечно бил без средства, иначе щял да яде само карантия. Но Поета бил доста скъпоструващ приятел, защото от количествата вино, които изпивал, волът от Суза слабеел с всеки изминал ден.

Като пропускал тези подробности, Баудолино започнал да пише за своите учители и за прекрасните неща, които научавал, Беатрикс била извънредно чувствителна към тези негови съобщения, които й позволявали да удовлетворява жаждата си за знания, и по няколко пъти препрочитала писмата, в които Баудолино й говорел за граматика, диалектика, реторика, както и за аритметика, геометрия, музика и астрономия. Но Баудолино се чувствал все по-подъл, защото премълчавал пред нея както това, към което го подтиквало сърцето, така и всичко останало, което вършел и което човек не може да сподели нито с майка, нито със сестра, нито с императрица, а камо ли с любима жена.

Преди всичко играели на топка, така било, но често участвали в битки с момчетата от абатство Сен Жермен или пък в свади между студенти от различен произход, например пикардци срещу нормандци, и се ругаели на латински, за да стане ясно на всеки, че го обиждат. Все неща, които никак не допадали на Главния настоятел, който изпращал своите стрелци да арестуват най-разпалените. Естествено в този момент студентите забравяли различията помежду си и се впускали заедно да се бият със стрелците.

Никой на света не бил по-продажен от стрелците на Настоятеля и ако някой студент бивал арестуван, всички трябвало да се бръкнат в кесиите, за да го отърват. Но това правело парижките забавления още по-скъпи.

На второ място, ако един студент нямал любовни похождения, ставал за смях пред другарите си. За съжаление, най-недостъпното нещо за младежите били жените. Студентки имало много малко, а и още се разказвала легендата за красивата Елоиза, заради която любовникът й останал без мъжките си атрибути, макар че едно било да си студент, като се има предвид, че студентското съсловие поначало било с лоша слава, и следователно толерирано, и друго — професор като великия и нещастен Абелар. Не можели да си позволяват и любовта срещу заплащане, защото била скъпа, тъй че се налагало да спят със слугинчето от кръчмата или с някое квартално девойче, но в квартала студентите винаги били повече от момичетата.

Освен ако не им се удавало, докато се разхождат с небрежен вид и дързък поглед по остров Сите, да прелъстят някоя дама от доброто общество. Много желани били съпругите на касапите от площад Грев, които, след почтен дългогодишен стаж в своя занаят, преставали да колят добичета, заемали се да управляват пазара на месо и се държали като важни господа. С такива съпрузи, родени сред говежди бутове и постигнали благополучие в късна възраст, жените били по-отстъпчиви пред чара на красивите студенти. Но тези дами носели разкошни дрехи, украсени с кожички, сребърни коланчета и скъпи накити, поради което било трудно от пръв поглед да бъдат отличени от луксозните проститутки, които, макар законите да го забранявали, се осмелявали да се обличат по същия начин. А това излагало студентите на неприятни недоразумения, за които после другарите им ги засипвали с подигравки.

А ако все пак студентът успеел да съблазни истинска госпожа или пък някоя девствена госпожица, рано или късно съпрузите или бащите научавали и довтасвали, готови да се бият с юмруци и дори с оръжие, стигало се до битки, на земята оставал убит или ранен, почти винаги съпругът или бащата, и пак се налагало да се бият със стрелците на Настоятеля. Баудолино не бил убил никого и винаги се държал настрани дори от юмручните схватки, но е един съпруг (и касапин) си имал голяма разправия. Пламенен в любовта, но предпазлив във военните дела, когато съпругът нахлул в спалнята, размахвайки кука за окачване на месо, нашият човек веднага направил опит да избяга през прозореца. Но докато преценявал височината преди да скочи, се забавил достатъчно, за да получи една рана на бузата, която разкрасила завинаги лицето му с белег, достоен за човек на оръжието.

От друга страна, да свалиш и девойче от простолюдието не било толкова лесно и изисквало дълго причакване (с пропускане на лекции) и цели дни дебнене от прозореца, което в крайна сметка пораждало досада. Тогава младежите зарязвали мечтите за съблазняване и се впускали в разни забави — поливали с вода минувачите, целели жените с грах, издухван през тънка цев, или направо се гаврели с учителите, които минавали отдолу, а ако те се развиквали, ги следвали на групи чак до домовете им, където започвали да хвърлят камъни по прозорците, защото нали им плащали за преподаването, значи имали някакви права.

Така Баудолино разказваше на Никита това, което бе премълчавал пред Беатрикс, а именно, че се превръщал в един от онези младежи, които независимо от това дали следвали либерални изкуства в Париж, юриспруденция в Болоня, медицина в Салерно или магически науки в Толедо, на нито едно място не се научавали на добри обноски. Никита се чудеше дали да се възмущава, смайва или забавлява. Във Византия имаше само частни училища за децата на богатски семейства, където те от най-крехка възраст учеха граматика и четяха нравствени произведения и бисерите на класическата литература. След единайсетата година учеха поезия и реторика, упражняваха се да пишат по литературните образци на древните. И колкото по-изтънчени бяха термините, които използваха, колкото по-сложни бяха синтактичните конструкции, толкова по-голяма беше вероятността да имат блестящо бъдеще в имперската администрация. После или ставаха учени в някоя обител, или се отдаваха на науки като правото или астрономията при частни учители. Но учеха сериозно, докато, както изглеждаше, в Париж студентите се занимаваха с всичко друго, само не с учене.

Баудолино възрази:

— В Париж се работи много. Например след първите години студентите вече участват в диспутите, а в диспута човек се научава да формулира възражения, да ги подкрепя с аргументи и да стига до крайното решение на даден въпрос. И после, не си мисли, че лекциите са най-важното нещо за един студент, нито че кръчмите са само място, където човек си губи времето. Най-хубавото на школата е, че се учиш от учителите, разбира се, но много повече от другарите си, особено от по-големите, когато ти разказват какво са прочели и ти откриваш, че светът навярно е пълен с прекрасни неща и че за да ги опознаеш, след като животът няма да ти стигне да обиколиш цялата земя, не ти остава друго освен да прочетеш всички книги.

Баудолино имал възможност да прочете много книги при Отон, но не си представял, че на света има толкова, колкото имало в Париж. Не всички имали достъп до тях, но късметът, или по-точно редовното посещаване на лекциите, му помогнали да се запознае с Абдул.

— За да ти обясня какво общо имаше Абдул с библиотеките, трябва да се върна малко назад, господин Никита. И така, докато слушах една лекция, както обикновено духайки си на ръцете, за да се стопля, и със замръзнал задник, защото сламата изобщо не помагаше при този под, заледен като навред в Париж в тези зимни дни, една сутрин забелязах до мен едно момче, което по цвета на лицето приличаше на сарацин, но беше с рижи коси, нещо, което не се среща при маврите. Не зная дали слушаше лекцията, или се беше задълбочило в собствените си мисли, но погледът му се рееше в празното пространство. От време на време потреперваше и се загръщаше с дрехите си, после пак се заглеждаше нагоре, и току записваше нещо на плочата си. Протегнах врат и видях, че едната половина от написаното е на арабски, с онези букви, дето сякаш са нацвъкани от мухи, а другата — на език, който приличаше на латински, но не беше, и дори ми напомни за диалектите от моите земи. Когато лекцията свърши, се обърнах към момчето и го заговорих. То ми отговори любезно, сякаш отдавна бе търсило да си поприказва с някого. Сприятелихме се, тръгнахме да се разхождаме край реката и то ми разказа своята история.

И така, това момче се казвало Абдул, както се полага на един мавър, но майка му била родом от Хиберния и това обяснявало рижите му коси, защото всички, които идвали от този далечен остров, били червенокоси и освен това се славели като чудаци и мечтатели. Баща му бил провансалец от семейство, което се било преселило отвъд морето след завладяването на Йерусалим, преди петдесет, че и повече години. Както обяснявал Абдул, тези благородни франки от отвъдморските царства били възприели обичаите на завладените от тях народи, носели тюрбани и другите там арабски дрехи, говорели на езика на враговете си и едва ли не следвали предписанията на Алкорана. Именно по тази причина един хибернианец (по-скоро половин) с рижи коси бил наречен Абдул и имал лице, почерняло от слънцето на онази Сирия, в която бил роден. Мислел на арабски, а на провансалски разказвал древните саги на ледените Северни морета, които бил научил от майка си.

Баудолино веднага го попитал дали не е дошъл в Париж, за да стане отново добър християнин и да говори, както се диша, тоест на добър латински. Но Абдул бил доста пестелив по въпроса за причините, поради които бил дошъл в Париж. Говорел за нещо, което му се било случило, явно неприятно, за някакво изпитание, на което бил подложен още като малък и което било толкова ужасно, че благородните му родители решили да го изпратят в Париж, за да го спасят от не знам какво си отмъщение. Докато разказвал, лицето му потъмнявало, почервенявало, доколкото можело да почервенее лицето на един мавър, ръцете му се разтрепервали и Баудолино бързо сменял темата.

Младежът бил умен и само след няколко месеца в Париж вече говорел латински и местното наречие, живеел при вуйчо си, каноник в абатството Сен Виктор, едно от светилищата на знанието в този град (а може би и в целия християнски свят), с библиотека, по-богата от Александрийската. И това обяснявало защо през следващите месеци, благодарение на Абдул, Баудолино и Поета получили достъп до това хранилище на световното знание.

Баудолино запитал Абдул какво е писал по време на лекцията и другарят му му обяснил, че бележките му на арабски се отнасяли до някои неща, които казвал учителят за диалектиката, защото арабският без съмнение бил най-подходящият език за философията. Що се отнасяло до другото, то било на провансалски. Не искал да говори за това, дълго се дърпал да каже, но е изражение на човек, който иска да го молят още, най-сетне го превел — били стихове и звучали горе-долу така: О, любов моя от далечни земи, сърцето ми по тебе крее… о, цъфнала градинко моя, о, непозната моя, о, приятелко моя.

— Ти пишеш стихове? — запитал Баудолино.

— Пея песни. Пея това, което изпитвам. Аз обичам една далечна принцеса.

— Принцеса ли? Коя е тя?

— Не зная. Видях я — не, не я видях, но все едно че съм я виждал, — когато бях затворник в Светата земя… Е, когато преживях нещо, за което още не съм ти говорил. Сърцето ми пламна и се заклех във вечна любов към тази Дама. Реших да й посветя живота си. Може би някой ден ще я намеря, но се страхувам от този миг. Толкова е хубаво да линееш по една невъзможна любов.

Баудолино тъкмо се готвел да каже: „Е, добре си се наредил!“, както казвал баща му, но се сетил, че и той линее по една невъзможна любов (макар че без съмнение той бил виждал в плът и кръв Беатрикс и нейният образ натрапливо го преследвал нощем), и изпитал съчувствие към съдбата на приятеля си Абдул.

Така започнало едно чудесно другарство. Още същата вечер Абдул се появил в стаята на Баудолино и Поета с един инструмент, какъвто Баудолино никога не бил виждал, с форма на бадем и с множество опънати струни. Абдул раздвижил пръсти по тези струни запял:

— Щом потокът бързотечен

сред зелената ливада

се избистри и цветята

се усмихнат на зефира,

и на славея звънчето

звънне в мрака, чуй как жарка,

му приглася мойта песен!

 

О, любов от край далечен,

все по теб сърцето страда,

а лекарство по земята

в теб единствено намира,

в теб създание, което

сред тъгите ми се мярка

като светъл лъч небесен.

 

Искам да цъфтиш до мене,

мое ненагледно цвете-

по света не знам да има

друга християнска дама,

ни арабка, ни юдейка

като тебе, хубост висша,

но печалбата ти де е?

 

Чуй сърцето ми как стене

сутрин, вечер как зове те!

Ах, защо не сме, любима,

тук или при тебе, двама! —

Ти си слънчевата грейка,

по която то въздиша

и горчиви сълзи лее!

Мелодията била нежна, акордите събуждали непознати или приспани страсти и Баудолино си мислел за Беатрикс.

— Исусе Христе! — възкликнал Поета. — Защо не умея да пиша толкова хубави стихове?

— Аз не искам да ставам поет. Пея за себе си и толкова. Ако искаш, ще ти ги подаря — предложил Абдул, вече разнежен.

— Не става — отвърнал Поета. — Ако ги преведа от провансалски на немски, на нищо няма да заприличат…

Тримата станали неразделни и когато Баудолино се опитвал да не мисли за Беатрикс, проклетият червенокос мавър взимал гадния си инструмент и запявал песни, които раздирали сърцето на Баудолино:

— Славеят, запял в шумака,

страст жадува и когато

чуя отговора жарък

на зова му да се слива

със шума на лес и ручей,

щастие за мене туй е

да ги слушам отдалече.

 

А сърцето мое чака

само дружбата, която

е достатъчен подарък

за душата ми свенлива,

и когато има случай

да те види или чуе,

чувства се в небето вече.

Баудолино си казвал, че един ден и той ще напише песни за своята далечна императрица, но не знаел как се прави това, защото нито Отон, нито Рахевин му били говорили за поезия, освен когато му преподавали някой свещен химн. За момента използвал Абдул, за да получи достъп до библиотеката на Сен Виктор, където прекарвал дълги сутрини, откраднати от лекциите, движейки устни не над учебници по граматика, а над приказни текстове като историите на Плиний, романа на Александър, географията на Солин и етимологиите на Исидор…

Четял за далечни земи, където живеели крокодили — големи водни змии, които след като изяждали хората, плачели, движели си горната челюст и нямали езици; четял за хипопотами — полухора-полуконе, за горския звяр с магарешко тяло, задник на елен, гърди и плешки на лъв, крака на кон, един раздвоен рог, уста, разцепена до ушите, от която излизал почти човешки глас, и вместо зъби — една голяма кост. Четял за страни, където живеели хора без колена, хора без езици, хора с огромни уши, с които предпазвали телата си от студа, и хора с един крак, които бягали извънредно бързо.

И тъй като не си позволявал да изпраща на Беатрикс чужди стихове, а едва ли щял да посмее да й ги праща, дори сам да ги пишел, той решил, че както на любимата се поднасят цветя и накити, той ще й подари всички чудеса, които откривал. И започнал да й разказва за равнини, където растели дървета, раждащи брашно и мед, за планината Арарат, на чийто връх при ясно време се забелязвали останките от Ноевия ковчег, и всички, които били стигали дотам, казвали, че са пипнали с пръст отворите, от които бил избягал демонът, когато Ной изрекъл „Да славим Бога!“. Говорил й за Албания, където хората били най-белите на света и имали редки косми като котешки мустаци; за една страна, където ако някой се обърнел на изток, хвърлял сянка надясно, и за друга, където живеели много зли хора и където, като се ражда дете, всички са в траур, а като умре някой, вдигат голям празник; за земи, където се издигали огромни планини от злато, пазени от мравки, големи колкото кучета, и където живеели амазонките, жени-воини, които властвали над мъжете от съседната страна, и ако родели мъжко дете, го изпращали на бащата или го убивали, а ако родели женско, изгаряли едната му гърда с нажежено желязо, ако било от висок ранг — лявата, за да може да носи щит, а ако било от нисък — дясната, за да може да стреля с лък. И накрая й разказвал за Нил, една от четирите реки, които извирали от планината на Земния рай, която протичала през Индийските пустини, после потъвала под земята, отново изскачала на повърхността край планината Атлас и накрая, след като прекосявала Египет, се вливала в морето.

Но когато стигал до Индия, Баудолино почти забравял за Беатрикс и мислите му политали към други мечтания, защото си бил втълпил, че там някъде трябвало да се намира, ако изобщо съществувало, царството на онзи презвитер Йоан, за когото му бил говорил Отон. За отец Йоан Баудолино не бил престанал да мисли нито за миг: сещал се за него всеки път, когато четял за някоя непозната страна, особено ако пергаментът бил изпъстрен с миниатюри на странни същества като рогатите хора или пигмеите, които цял живот се бият с жеравите. Толкова много мислел за него, че вече го чувствал като семеен приятел. Така че да знае къде се намира той било за него много важно и ако не бил никъде, трябвало да му намери една Индия, където да го разположи, защото се чувствал обвързан от една макар и неизречена клетва край смъртното ложе на скъпия епископ.

Бил разказал за отец Йоан на своите двама приятели, които веднага се увлекли от играта и съобщавали на Баудолино всеки смътен и любопитен факт, открит при ровенето им в кодексите, който би могъл да намирисва на индийски тамян. На Абдул му хрумнала идеята, че неговата далечна принцеса, щом като била далечна, трябвало да крие своя чар в най-далечната страна на света.

— Добре — отвърнал Баудолино, — но откъде се минава, за да се стигне до Индия? Тя не би трябвало да е далече от Земния рай и следователно ще е на изток от Изтока, точно там, където свършва земята и започва Океанът…

Още не били посещавали лекциите по астрономия и имали твърде бегла представа за формата на Земята. Поета още бил убеден, че представлява широка плоча, от чийто ръб водите на Океана падали някъде надолу. Но Рахевин бил казал на Баудолино — макар и сам не много убеден, — че не само великите философи на древността или Птолемей, бащата на всички астрономи, но дори и свети Исидор твърдели, че е сфера, нещо повече, Исидор бил толкова християнски убеден в това, че бил определил ширината на екватора на осемдесет хиляди стадия.

— Но — бързал да се подсигури Рахевин — също толкова вярно е, че някои отци, например великият Латанций, припомнят, че според Библията земята има формата на скиния и следователно небето и земята заедно образуват нещо като храм с истински купол и под, подобен по-скоро на голяма кутия, но не и на топка.

Той, като много предпазлив човек, клонял към това, което казвал свети Августин — че макар езическите философи да имали право, че Земята е валчеста, и че в Библията се споменавало за скиния само в метафоричен смисъл, желанието да се узнае формата на Земята изобщо не спомагало за решаването на единствения сериозен за всеки добър християнин проблем, а именно как да спаси душата си, и следователно да се посвещава дори само половин час на предъвкване на въпроса за тази форма било пълна загуба на време.

— И аз мисля така — обадил се Поета, който бързал да отиде в кръчмата, — и е ненужно да се търси Земният рай, защото сигурно е някакво чудо с висящи градини, но е останало безлюдно от Адамови времена и никой не се е погрижил да укрепи терасите с плет и огради, и е много вероятно по време на Потопа всичко да се е срутило в Океана.

Абдул обаче бил абсолютно убеден, че Земята имала форма на кълбо.

— Ако е плоска равнина — категорично привеждал доводите си той, — погледът ми, който моята любов прави извънредно остър като на всички влюбени, щеше да съзре далеч-далеч някакъв знак за присъствието на моята любима, а ето, че извивката на земята я скрива от моя плам.

И дълго се ровил в библиотеката на абатство Сен Виктор, докато открил карти, които възстановил по памет пред своите приятели.

— Земята се намира в центъра на големия пръстен на Океана и е разделена от три големи водни течения: Хелеспонт, Средиземие и Нил.

— Чакай малко, а къде е Изтокът?

— Тук, горе, естествено, където е Азия, а на края на Изтока, точно там, откъдето изгрява слънцето, е Земният рай. Вляво от Рая е планината Кавказ, а тук до нея е Каспийското море. И трябва да знаете, че всъщност има три Индии, Голямата Индия, много гореща, точно вдясно от Рая, Северната Индия, отвъд Каспийското море и значи тук горе, вляво, където е толкова студено, че водата се превръща в кристал и където живеят хората на Гог и Магог, които Александър Велики е затворил зад висока стена; и накрая Умерената Индия, дето е близо до Африка. А тук, долу вдясно, виждате Африка, по на юг, където тече Нил и където се отварят Арабският залив и Персийският залив именно в Червеното море, отвъд което пък, много близо до екваториалното слънце, се намира една пустинна земя, толкова нажежена, че никой не се осмелява да стъпи там. На запад от Африка, близо до Мавритания, са Щастливите острови или Изгубеният остров, който един свят човек от моите земи открил преди много векове. В най-долната част на севера е земята, където живеем ние, с Константинопол на Хелеспонта, Гърция, Рим и в крайния север — Германиите и остров Хиберния.

— Как можеш да вярваш на такава карта — изсмял се Поета, — която ти представя Земята плоска. Нали твърдеше, че е като сфера?

— А ти се чуй как разсъждаваш!. — възмутен му отвърнал Абдул.

— Можеш ли да представиш една сфера така, че да се вижда всичко, което е върху нея? Картата е необходима, за да откриваш пътя, а като вървиш, ти виждаш Земята не кръгла, а плоска. И освен това, макар че е кръгла, цялата й долна част е безлюдна, залята от Океана, тъй че ако би имало хора да живеят там, те би трябвало да ходят с краката нагоре и главата надолу. А за да се представи горната част, напълно достатъчен е един такъв кръг. Но аз ще изуча по-добре картите в абатството, още повече че в библиотеката се запознах с един духовник, който знае всичко за Земния рай.

— Да-да, сигурно е бил там, когато Ева е дала ябълката на Адам — обадил се Поета.

— Не е нужно да си бил на едно място, за да знаеш всичко за него — отговорил Абдул, — в противен случай моряците щяха да бъдат по-мъдри от теолозите.

Това разказваше Баудолино на Никита, за да му обясни как нашите приятели още през първите си години в Париж и още почти голобради, започнали да се запалват по тази история, която години по-късно щяла да ги отведе накрай света.