Умберто Еко
Баудолино (30)

30. Баудолино се среща с дякон Йоан

Когато стигнали на петдесетина крачки от кулата, видели, че от нея се източва шествие. Най-отпред вървял отряд нубийци, но по-пищно облечени от тези, които били на пазара: от кръста надолу били увити в бели тъкани, пристегнати на глезените с ленти и покрити с поличка, която стигала до средата на бедрото; от кръста нагоре били голи, но носели червени наметала, а на шиите им висели широки огърлици от гьон с прикрепени към тях цветни камъчета, не скъпоценни, а именно речни камъчета, подредени обаче като пъстра мозайка. На главите си носели бели шапки с множество цветни пискюли. Китките и пръстите им били украсени с гривни и пръстени от плетени въженца. Тези от първия ред свирели на пищялки и биели барабани, от втория носели огромните си боздугани на рамо, а от третия имали само по един лък. Следвала една група, явно от евнуси — увити в широки меки дрехи, гримирани като жени и с чалми, високи като катедрали. Този, който бил в центъра, носел поднос с питки. И накрая, придружен от двама нубийци, които му веели над главата с ветрила от паунови пера, пристъпвал този, който без съмнение бил главният сановник в това шествие: на главата си имал чалма от копринени ленти в най-различни цветове, висока колкото две катедрали, от ушите му висели обеци от оцветени камъни, ръцете му били украсени с гривни от пъстри пера. И той носел роба, дълга до петите, но пристегната на кръста с широк пояс от светлосиня коприна, а на гърдите му висял кръст от боядисано дърво. Не бил млад и гримът по устните и очите му се биел с вече жълтеникавата му и сбръчкана кожа, тъй че още по-ярко личало увисналото му подбрадие, което се тресяло при всяка негова крачка. Ръцете му били пухкави, с много дълги нокти, изострени като ножове и лакирани в розово.

Шествието спряло пред гостите, нубийците се наредили в две редици и докато по-нискостоящите евнуси коленичили, този, който държал подноса, с поклон им поднесъл храната. Баудолино и другарите му, като не знаели какво да направят, слезли от конете и приели късовете хляб, сдъвкали ги и се поклонили. При техния поздрав главният евнух най-сетне излязъл напред, проснал се на земята, след това се надигнал и заговорил на гръцки.

— От раждането на нашия Господ Бог Иисус Христос очаквахме вашето завръщане, ако вие наистина сте тези, за които ви мислим, и с мъка узнах, че дванайсетият от вас, но като вас пръв сред всички християни, е бил отклонен по пътя си от безмилостната природа — произнесъл той с равен глас. — Докато наредя на нашите стражи да не откъсват очи от хоризонта в очакване на появата му, аз ви желая щастлив престой в Пндапетцим. Казвам ви го от името на дякон Йоан, аз, Праксей, върховен водач на придворните евнуси, протонотарий на областта, единствен представител на дякона пред отеца, главен пазител и логотет на Тайния път.

Изрекъл тези слова така, че и истинските влъхви щели да бъдат впечатлени от тяхната внушителност.

— Бре, бре! — измърморил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето. — Я по-полека!

Много пъти Баудолино бил мислил как да се представи пред отеца, но никога — как да се държи с водача на евнусите на служба при дякона на един отец. Решил да следва линията, която били възприели.

— Господине — казал, — изразявам пред теб нашата радост, че стигнахме до вашия достоен, богат и прекрасен град Пндапетцим, по-красив и процъфтяващ от който не сме виждали по време на цялото си пътуване. Ние идем отдалеч и носим за отец Йоан най-скъпоценната реликва на християнството, чашата, от която Иисус е пил на Тайната вечеря. За нещастие демонът, от завист, отприщи срещу нас природните стихии и направи тъй, че изгубихме по пътя един от нашите събратя, и то тъкмо този, който съхраняваше дара и заедно с него други свидетелства за нашата почит към отец Йоана…

— А именно — добавил Поета, — сто кюлчета масивно злато, двеста големи маймуни, една златна корона, тежка хиляда златни ливри, украсена със смарагди, десет наниза безценни перли, осемдесет ковчежета от слонова кост, пет слона, три опитомени леопарда, трийсет човекоядни кучета и трийсет бойни бика, триста слонски бивни, хиляда кожи на пантери и три хиляди абаносови дъсчици.

— Чували сме да се говори за тези богатства и вещества, непознати за нас, които изобилстват по земите, където залязва слънцето — казал Праксей с блеснали очи, — и благодаря на Небето, че преди да напусна тази долина на сълзите, ще мога да ги видя!

— Няма ли да си затъкнеш тази твоя гадна уста? — изсъскал Бойди зад гърба на Поета и го ударил с юмрук по гърба — А ако сега се появи Зосим и видят, че е по-оръфан и от нас?

— Мълчи — изръмжал със затворена уста в отговор Поета, — нали казахме, че се е намесил демонът, той ще е погълнал всичко. Всичко освен Градала.

— Но ни трябва поне един дар сега, трябва да му дадем нещо, за да докажем, че не сме дрипльовци — продължавал да шепне Бойди.

— Може би главата на Кръстителя — предложил тихо Баудолино.

— Останали са само пет — отвърнал Поета все така, без да движи устни. — Но няма значение, и без това, докато се намираме в това царство, не можем да извадим другите четири.

Единствен Баудолино знаел, че с тази, която той бил взел от Абдул, главите все още били шест на брой. Извадил едната и я поднесъл на Праксей, казвайки му, че междувременно, докато чакат абаноса, леопардите и всички други прекрасни неща, биха желали той да предаде на дякона единствения спомен, останал на тази земя от светия мъж, кръстил Иисус Христос.

Праксей поел с вълнение дара, безценен в неговите очи, заради лъскавата мощехранителница, която според него явно била направена от скъпоценния жълт материал, за който бил чувал толкова да се говори. Нетърпелив да изрази почитта си към свещената реликва и с вида на човек, който цени високо всеки дар, предназначен за дякона, той я отворил без усилие (значи била главата на Абдул с вече разчупения печат, казал си Баудолино), измъкнал изсъхналия кафеникав череп, плод на уменията на Ардзроуни, и възкликнал с прегракнал от вълнение глас, че никога в живота си не бил съзерцавал по-скъпоценен дар.

После евнухът запитал с какви имена трябвало да се обръща към уважаемите гости, защото традицията им била дала извънредно много имена и никой вече не знаел кои са истинските. С голяма предпазливост Баудолино отвърнал, че поне докато не бъдат представени на отеца, желаели да бъдат назовавани така, както били известни в далечния Запад, и изброил истинските имена на приятелите си. Праксей оценил звучността на имена като Ардзроуни и Бойди, намерил за красиви имената на Баудолино, Коландрино и Скакабароци и казал, че Прасето и Кутика му напомняли екзотични земи. Прибавил, че разбира сдържаността им по въпроса за имената, и заключил:

— Сега заповядайте. Вече е късно и дяконът ще може да ви приеме едва утре. Тази вечер ще бъдете мои гости и ви уверявам, че не сте виждали досега такава богата и пищна гощавка и че ще вкусите такива дивни ястия, че ще си спомняте с презрение за всички други, които са ви били предлагани по земите, където слънцето залязва.

— Но как, като са облечени в дрипи, заради които всяка от нашите жени би разпънала на кръст съпруга си, за да получи нещо по-хубаво — промърморил Поета. — Тръгнахме и препатихме, каквото препатихме, за да открием водопади от смарагди; когато писахме писмото на отеца, на теб, Баудолино, ти се повдигаше от топази, а виж ги тези, украсени с десет камъчета и четири връвчици, а се мислят за най-богатите на света!

— Мълчи, нека влезем да видим — прошепнал му Баудолино.

Праксей ги повел към вътрешността на кулата и ги поканил да влязат в една зала без прозорци, осветена от запалени свещници, застлана с килим, върху който били поставени глинени чаши и кани. Гостите насядали с кръстосани крака върху възглавниците, наредени по страните му. Около трапезата сновели полуголи младежи, ухаещи на източни масла и безспорно също евнуси. Те поднесли на домакините съдини с ароматични смеси, в които евнусите потапяли пръсти, за да потъркат ушите и ноздрите си. След като се напръскали с тях, евнусите приканили младежите да поднесат парфюмите си на гостите, които се подчинили на местния обичай, докато Поета ръмжал, че ако някой от тях само го докосне, ще му избие зъбите с юмрук.

Вечерята се състояла от: подноси, отрупани с пити; огромно количество варени зеленчуци, предимно зеле, което не миришело прекалено силно, защото било обилно поръсено с най-различни подправки; купички със сорк — горещ черен сос, в който трябвало да топят залците (Прасето, който първи го опитал, се разкашлял така, сякаш бълвал огън от ноздрите си, а приятелите му, макар да опитали въпросния сос много предпазливо, цяла нощ били измъчвани от неутолима жажда); някаква ужасно суха речна риба, която наричали тинсирета (Я виж ти! — спогледали се нашите приятели.), оваляна в грис и буквално плуваща във врял зехтин, който впрочем присъствал във всички ястия; супа от ленено семе, наричана марак и миришеща според Поета на лайна, в която се гонели късчета пилешко, тъй зле сварени, че били твърди като гьон, при все че Праксей с гордост казал за тях, че са от метагалинарий (Я виж ти! — отново се побутнали с лакти нашите приятели.); една горчица — ченфелек, — приготвена от захаросани плодове, но в която имало повече пипер, отколкото плод. При всяко ново ястие евнусите си сипвали лакомо и мляскайки шумно, за да изразят удоволствието си, правели знаци към гостите в смисъл „Харесва ли ви? Не е ли дар небесен?“. Ядели с ръце, дори супата сърбали от шепа, като смесвали различни храни и ги лапали наведнъж. Но действали само с дясната ръка, защото не смъквали лявата от рамото на момчето, което следяло да не останат с празни чинии. Сваляли я само за да пият и като вдигали каните над главите си, изливали струята отвисоко в отворените си уста.

Накрая на това разкошно пиршество по знак на Праксей в залата влезли нубийци, които напълнили с бяла течност съвсем малки чашки. Поета пресушил наведнъж своята и веднага почервенял като рак, издал нещо като ръмжене, припаднал и дошъл на себе си едва когато младежите му напръскали лицето с вода. Праксей обяснил, че по тези места не растяло виненото дърво и единственото спиртно питие, което знаели да произвеждат, се получавало от ферментацията на бурка, плод, често срещан при тях. Но тази напитка била толкова силна, че трябвало да се пие на съвсем малки глътки, дори само да се лизва от чашката. Било истинска беда, дето нямали виното, за което се говорело в Евангелията, защото свещениците в Пндапетцим при всяка служба изпадали в най-възмутително опиянение и с мъка стигали до последното „амин“.

— От друга страна, какво друго бихме могли да очакваме от тези уроди? — казал с въздишка Праксей, когато се усамотил с Баудолино в един ъгъл на залата, докато другите евнуси изследвали с любопитно скимтене железните оръжия на пътешествениците.

— Уроди ли? — запитал Баудолино с престорена наивност. — Имах чувството, че тук никой не забелязва странните телесни отклонения на другите.

— Казал ти го е някой от тях — казал Праксей с презрителна усмивка. — Живеят заедно от векове, свикнали са едни с други и като отказват да видят уродливостта на съседите си, не забелязват своята собствена. Уроди са, по-близки до зверовете, отколкото до хората, и способни да се размножават по-бързо и от зайците. Такъв е народът, който трябва да управляваме, и то с твърда ръка, за да им попречим да се изтребят взаимно, всеки един заслепен от своята ерес. Затова преди векове отец Йоан ги настани тук, близо до границите на своето царство, за да не смущават с отблъскващата си външност неговите поданици, които, уверявам те, господин Баудолино, са прекрасни на вид. Но естествено е природата да поражда и чудовища, по-скоро е необяснимо защо досега всички човешки същества не са се превърнали в уроди, след като са извършили най-ужасното престъпление, разпъвайки на кръста Бога Отец.

Баудолино забелязал, че и евнусите мислят лошо, и задал на своя домакин няколко въпроса.

— Някои от тези чудовища — отвърнал Праксей — вярват, че Синът е само осиновен от Отца, други хабят сили да спорят кой от кого произлиза и всеки затъва, понеже е чудовище, в своята чудовищна грешка, умножавайки лицата на божеството, като вярва, че Висшето Благо се явява в три и дори четири форми. Езичници. Има една-единствена Божествена форма, която се проявява в хода на човешките съдби по различни начини и чрез различни лица. Единствената Божествена същност, доколкото поражда, е Отецът, доколкото е породена, е Синът, и доколкото е свята, е Духът, но е все единната божествена същност: останалото е маска, зад която се крие Бог. Тази същност е едно триединно лице, а не както твърдят еретиците, три лица в една същност. Но ако потяхному е така, щом именно Бог, Той лично, обърни внимание, а не като праща на земята някакъв Свой осиновен син, се е превърнал в плът, то значи самият Бог е бил разпнат на кръста. Те са разпнали Бога! Разбираш ли? Само един прокълнат род е могъл да стигне до този грях и задача на правоверния е да отмъсти за Отца. Никаква милост за проклетото адамово племе.

 

Откак бе започнал разказът за пътешествието, Никита слушаше мълчаливо. Но сега прекъсна Баудолино, защото забеляза, че събеседникът му не е много убеден в тълкуването на това, за което говори.

— Как мислиш — запита, — дали евнусите ненавиждат човешкия род, задето е накарал Отеца да страда, или са прегърнали тази ерес, защото ненавиждат човешкия род?

— Тъкмо това се питах онази вечер и след нея, без да мога да си отговоря.

— Аз зная как разсъждават евнусите. Виждал съм много от тях в двореца на василевса. Мъчат се да натрупат власт, за да излеят своята злоба срещу всички, които са способни да създават живот. Но често от дългия си опит съм заключавал, че и мнозина, които не са евнуси, използват властта си, за да се отплатят за това, което не могат да направят иначе. Може би желанието да командваш е по-могъщо от плътската страст.

— Имаше и други неща, които ме озадачаваха. Слушай: евнусите от Пндапетцим са каста, която се възпроизвежда чрез избори, тъй като тяхната природа не им разрешава други начини. Праксей ми каза, че старите евнуси от поколение на поколение си избирали млади и красиви момчета и ги правели подобни на себе си, като отначало ги вземали за слуги, а после ги обявявали за свои наследници. А откъде са ги взимали тези младежи, прелестни и добре сложени, след като цялата област на Пндапетцим беше населена само от шеги на природата?

— Явно евнусите са идвали от някоя чужда земя. Нерядко във войските и обществените учреждения на някои държави облечените във власт не бива да принадлежат на управляваната общност, за да не изпитват чувства на привързаност или съучастничество спрямо своите поданици. Може би отецът е пожелал да бъде така, за да държи в подчинение това грозно и свадливо племе.

— Или за да може да ги изпраща на смърт без угризения. Защото от думите на Праксей разбрах две други неща. Пндапетцим беше последният пост преди да започне царството на отец Йоан. След това имаше само един проход сред планините, който водеше към друга територия, и по скалите, надвесени над него, бдяха неотлъчно нубийските стражи, готови да изтъркалят каменни лавини върху всеки, който би дръзнал да навлезе в теснината. Отвъд нея се простираше едно безкрайно и невероятно опасно тресавище, в което, ако попадне човек, бива всмукан от вечно подвижната тиня или пясък и, затънал до коляно, не може да се измъкне и изчезва като удавник в морето. През тресавището имаше само един безопасен брод, но за него знаеха само евнусите, които били научени да го разпознават по определени знаци. Така че Пндапетцим беше входът, вратата, ключалката, която трябваше да насили този, който би искал да навлезе в царството.

— Тъй като вие сте били първите посетители от кой знае колко векове, тази преграда едва ли е представлявала голямо затруднение за вас.

— Напротив. Праксей се изказа твърде мъгляво по този въпрос, сякаш името на тези, които ги заплашваха, беше под възбрана, но после, с половин уста, се реши да ми признае, че цялата област живеела под заплахата на един войнствен народ, белите хуни, които всеки момент можели да се опитат да я нападнат. Ако пристигнели на вратите на Пндапетцим, евнусите щели да свикат униподите, блемите и всички други уроди, за да бъдат избити и да възпрат за известно време завладяването на града, после щели да изведат дякона през прохода, да съборят зад гърба си огромни скални маси, които да препречат напълно пътя, и сами да се оттеглят навътре в царството. Ако не успеели да се измъкнат и попаднели в плен, тъй като белите хуни можели да принудят чрез мъчения някой от тях да издаде единствения правилен път до царството на отеца, всички те били обучени преди да бъдат заловени, да се самоубият с отровата, която всеки от тях носел под дрехите си в една торбичка, овесена на шията. Най-ужасното било, че Праксей бил сигурен, че щели да се спасят във всички случаи, защото в последния момент щели да използват като щит нубийците. Според него било истинско щастие, че имали за телохранители цирконцелионци.

— Чувал съм за тях, но те са живели преди много векове, и то по бреговете на Африка. Там имало еретици, наречени донатисти, които вярвали, че Църквата трябвало да е общество на светци, но че вече всички нейни представители били продажни. Затова според тях никой свещеник нямал право да причестява и поради това били в непрекъсната война с всички други християни. Най-яростните сред донатистите били именно цирконцелионците, груби варвари от черната раса, които обикаляли поля и долини, за да търсят мъченичество, хвърляли се от скалите върху пътниците с викове „Deo laudes“ и ги заплашвали със своите боздугани, за да бъдат убити и по този начин да се сдобият със славата на саможертвата. Но тъй като уплашените хора отказвали да приемат битката, цирконцелионците първо ги ограбвали, а после им отрязвали главите. Така се говореше, но аз бях сигурен, че тези фанатици са изчезнали отдавна.

— Явно нубийците от Пндапетцим са били потомци на тези, за които говориш. С обичайното си презрение към поданиците, Праксей ми казваше, че те биха могли да бъдат ценни във войната, защото охотно се давали на враговете да ги убиват, и за времето, необходимо за убиването на всички тях, евнусите щели да успеят да преградят прохода. Но твърде много векове цирконцелионците очаквали това щастие, а никой не нападал областта и те не си намирали място от яд, тъй като не били свикнали да живеят в мир; не можели да нападат и ограбват уродите, защото им било наредено да ги закрилят, и използвали енергията си да ловят и убиват с голи ръце дивите зверове; понякога отивали отвъд Самбатион, в каменните пустини, където се въдели химери и мантикори, и се случвало някой от тях да има щастието да свърши като Абдул. Но това не им стигало. Понякога най-крайните между тях полудявали. Праксей вече бе научил, че един от тях същия следобед ни бе молил да го убием; други, докато били на стража в прохода, се хвърляли от скалите и изобщо било трудно да бъдат укротени. На евнусите не им оставало нищо друго, освен да ги държат нащрек, като им внушават всеки ден, че ги заплашва неминуема опасност и че белите хуни са наистина пред вратите на града, и така нубийците често се скитали из околността, взирали се в далечината и подскачали от радост при всяко облаче прах, което се появявало на хоризонта, в очакване да видят нашествениците с надеждата, която ги изгаряла векове наред, от поколение на поколение. А междувременно, тъй като не всички били истински готови на саможертва, за да бъдат добре хранени и обличани, обявявали на висок глас желанието си да станат мъченици, и се налагало да ги държат послушни, като им дават техните любими лакомства и много бурк. Разбрах защо злобата на евнусите растеше с всеки изминал ден — те бяха принудени да управляват уроди, които ненавиждаха, и да поверяват живота си в ръцете на лакоми и вечно пияни фанатици.

 

Било вече късно и Праксей изпратил нубийски стражи да ги заведат до техните покои, в един неголям каменен кошер срещу кулата, който все пак можел да побере всички тях. Изкачили се по въздушните стълбички и изтощени от необикновения ден, спали до сутринта.

Събудил ги Гавагай, готов да им служи. Нубийците му били съобщили, че дяконът очаква своите гости.

Върнали се в кулата и лично Праксей ги повел нагоре по външните стъпала, чак до последния етаж. Там минали през една врата и се озовали в обходен коридор, в който се виждали множество други врати, наредени една до друга като редица зъби.

 

— Едва по-късно разбрах какво е разположението на този етаж, господин Никита. Трудно ми е да го опиша, но ще опитам. Представи си, че този обходен коридор е периферията на един кръг, в чийто център се намира една зала, също кръгла. Всяка врата, която се отваря към коридора, води през отделен ход към централната зала като лъч от големия кръг. Ако ходовете бяха прави, през всеки от тях би се виждало какво става в централната зала, а намиращият се в залата би виждал, ако някой се приближава по хода. Но макар всеки ход да тръгваше в началото по права линия, накрая правеше завой и едва след това стигаше до централната зала. По този начин никой от обходния коридор не виждаше залата, благодарение на което този, който се намираше в нея, беше скрит от чужди погледи…

— Но и той е можел да вижда пристигащия едва в последния момент.

— Точно така. И тази подробност веднага ми привлече вниманието. Разбираш ли, дяконът, господарят на областта, бе скрит от чуждите очи, но в същото време можеше да бъде изненадан без предупреждение от своите евнуси. Всъщност беше затворник, който не можеше да бъде шпиониран от своите пазачи, но и сам не можеше да ги следи.

— Тези твои евнуси са били по-хитри от нашите. Но разкажи ми сега за дякона.

 

Влезли. Голямата кръгла зала била празна с изключение на няколко скрина около трона. Тронът се намирал в средата, бил от тъмно дърво и покрит с балдахин. На трона седял човек, увит в тъмна дреха, с чалма на главата и забулено лице. Краката му били обути в тъмни чехли, тъмни били и ръкавиците на ръцете му, тъй че нищо не се виждало от тялото на седящия.

От двете страни на трона, сгушени до дякона, имало други две забулени фигури. Едната от тях от време на време подавала на дякона една купичка, за да вдъхне парите от горящите в нея уханни вещества. Дяконът се дърпал, но Праксей му направил знак, с който го молел и дори му нареждал да не упорства — следователно ставало дума за някакъв лек.

— Спрете на пет крачки от трона, поклонете се и преди да му отправите своя поздрав, изчакайте той да ви покани — прошепнал Праксей.

— Защо е забулен? — запитал Баудолино.

— Този въпрос не се задава. Така е, защото така му харесва.

Направили както им било казано. Дяконът вдигнал ръка и проговорил на гръцки:

— Още от дете съм подготвен за деня на вашето пристигане. Моят логотет ми разказа вече всичко и съм доволен да ви приема и подслоня, докато чакате своя високопоставен събрат. Получих и вашия несравним дар. Незаслужена чест, още повече, че получавам тъй святата вещ от също толкова достойни за почит дарители.

Гласът му бил несигурен, на болен човек, но тембърът му бил младежки. Баудолино се разлял в толкова почтителни поклони, че никой не можел впоследствие да го обвини, че се е възгордял от достойнствата, които му били приписани. Но дяконът приел тази смиреност като знак за тяхната святост, и всичко било наред.

След това ги поканил да се настанят на единайсетте възглавници, които заповядал да поставят в кръг на пет крачки от трона, дал знак да им поднесат бурк с някакви сладки кравайчета, миришещи на мухъл, и казал, че е нетърпелив да научи от тях, които били посетили приказния Запад, дали наистина съществували там всички чудеса, описани в множеството книги, които му били минали през ръцете. Запитал дали наистина съществувала земя, наречена Енотрия, където растяло дървото, от което се отцеждала смолата, превърната от Иисус в негова кръв. Дали било истина, че там хлябът бил сплескан и тънък половин пръст, но се издувал като по чудо всяка сутрин при песента на петлите във формата на мек и пухкав плод с позлатена коричка. Дали било вярно, че там се виждали църкви, построени извън скалите, дали, както пишело в книгите, дворецът на великия Римски отец имал тавани и подпорни греди от ароматното дърво, растящо в легендарния Кипър. Дали наистина този дворец имал порти от син камък, смесен с прах от рог на усойка, които не разрешавали на никого да внесе вътре отрова, и прозорци от такъв камък, че през него минавала светлината. Дали наистина в същия този град имало голяма кръгла постройка, където християните ядели лъвове и по чиито сводове имало окачени съвършени подобия на слънцето и на луната, големи толкова, колкото са си в природата, които се движели по своя небесен път сред птици, направени от човешка ръка, пеещи прекрасни песни. Дали било вярно, че под плочника, и той от прозрачен камък, спокойно плували самодвижещи се риби от флорентински камък. Дали било истина, че до сградата се стигало по стълба, в чието начало, в основата на едно от стъпалата, имало процеп, през който можели да се видят всички неща, които се случвали във Вселената, всички чудовища от дълбините на морето, зазоряването и свечеряването, множеството, което обитавало Последната Туле, паяжината от нишки с лунен цвят в центъра на една черна пирамида, огньовете на някакво бяло и студено вещество, което падало от небето над жарката Африка през месец август, всички пустини на този свят, всяка буква на всеки лист от всяка книга, залезите в розово над Самбатион, скинията на света, разположена между две светещи плочи, които я повтаряли до безкрайност, водни пространства като езера без брегове, кули, бури, всички мравки, които съществували на земята, една сфера, в която се възпроизвеждало движението на звездите, тайното пулсиране на собственото сърце и на собствените вътрешности и лицето на всеки от нас, когато ще бъде преобразен от смъртта…

— Кой е наприказвал толкова глупости на тези хора? — питал се възмутен Поета, докато Баудолино се опитвал да отговаря предпазливо, обяснявайки, че чудесата на далечния Запад, разбира се, били безбройни, макар понякога славата, която прехвърля, уголемявайки ги, поля и планини, да обича да преувеличава, и че със сигурност самият той можел да свидетелства, че никога не е виждал там, където залязва слънцето, християни да ядат лъвове.

— Поне не по време на пости… — тихо се изхилил Поета.

Забелязали, че тяхното присъствие било разпалило въображението на младия владетел, затворен завинаги в своя кръгъл затвор, и че ако човек живее там, където изгрява слънцето, не може да не сънува чудесата на Запада, особено — както продължил да шушне Поета, за щастие на тевтонски — ако живее в такова лайняно място като Пндапетцим.

След това дяконът се сетил, че гостите му също искат да научат нещо, и отбелязал, че без съмнение след толкоз години отсъствие те не можели да си спомнят как да се върнат в царството, откъдето според традицията произхождали, още повече че през тези векове ред земетръси и други изменения на тяхната земя били преобразили навярно планини и долини. Обяснил им колко трудно било да се премине през прохода и да се преодолее блатото, предупредил ги, че настъпва сезонът на дъждовете и че не е подходящо да се тръгва на път тъкмо в този момент.

— Впрочем моите евнуси — казал — трябва да изпратят при баща ми вестоносци, които да му разкажат за вашето пристигане и да се върнат с неговото съгласие за вашето посещение. Пътят е дълъг и всичко това ще отнеме една година, а може и повече. Междувременно вие ще трябва да изчакате пристигането на вашия събрат. Знайте, че тук ще бъдете приети според вашето високо положение.

Казал го с безизразен глас, сякаш рецитирал току-що научен урок.

Гостите го запитали каква е функцията и съдбата на един дякон Йоан, и той им обяснил: навярно по тяхно време нещата не стоели така, но законите на царството били променени именно след заминаването на влъхвите. Не трябвало да се смята, че отецът е една-единствена личност, която е царувала хилядолетия, това име било по-скоро титла. При смъртта на всеки отец на трона се възкачвал неговият дякон и тогава високопоставени служители на царството веднага тръгвали да посещават всички семейства и по определени чудодейни знаци откривали едно дете, което не трябвало да бъде на повече от три месеца и което ставало бъдещият наследник и формален син на отеца. Семейството с радост преотстъпвало пеленачето и то веднага бивало изпращано в Пндапетцим, където прекарвало детството и юношеството си, като се подготвяло да наследи осиновителя си, да се бои от него, да го почита и обича. Младежът говорел с тъжен глас, защото, както казал, съдбата на един дякон била никога да не познае своя баща, нито кръвния, нито духовния, когото не виждал дори на катафалката, защото от момента на неговата смърт до момента, в който наследникът пристигал в столицата на царството, минавала, както бил обяснил вече, най-малко година.

— От него — продължил дяконът — ще видя само, и се моля това да стане възможно най-късно, образа му, отпечатан върху погребалния саван, с който неговото тяло, намазано с масла и други чудодейни вещества, ще бъде увито, тъй че формите му да се отпечатат върху лененото платно. — И след малко добавил: — Ще се наложи да останете тук дълго и ви моля да идвате да ме посещавате, когато ви е възможно. Обожавам да слушам разказите за чудесата на Запада и други истории за хилядите битки и обсади, които там, както се говори, правят живота достоен за живеене. Виждам, че носите на кръста си оръжия, много по-красиви и здрави от тези, които се употребяват тук, и си представям, че самите вие сте предвождали войски в битки, както подобава на царете, докато при нас ние се готвим за война от незапомнени времена, но никога не съм имал удоволствието да командвам армия на бойно поле.

Не ги канеше, а направо ги молеше, и то с тон на момче, чийто ум е бил запален от книги за фантастични подвизи.

— Не бива да се преуморявате, господарю — обадил се с извънредно почтителен тон Праксей. — Вече е късно и силите ви се изчерпват. По-добре е да отпратите посетителите.

Дяконът кимнал, но от жеста на примирение, с който придружил поздрава си, Баудолино и другарите му разбрали кой всъщност командва в тази земя.