Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baudolino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (март 2009 г.)

Издание:

Умберто Еко. Бадулино

Италианска, първо издание

ИК „Бард“, София

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне

31. Баудолино очаква да замине • за царството на отец Йоан

Баудолино беше разказвал твърде дълго и Никита вече изпитваше глад. Теофил акт го покани да вечеря, като му поднесе хайвер от различни риби, последван от супа с чесън и зехтин, сервирана върху трохи хляб, след това сос от смлени охлюви, подправени с вино, масло, чесън, кинамон, риган и горчица. Всичко това не му беше много по вкуса, но той почете трапезата. Докато жените, които бяха вечеряли отделно, се готвеха да си лягат, Никита поднови въпросите си към Баудолино, нетърпелив да узнае дали най-накрая е стигнал до царството на отеца.

— Иска ти се да съм бързал, господин Никита, но ние останахме цели две години в Пндапетцим и времето отначало течеше съвсем еднообразно. От Зосим нямаше никакви новини и Праксей вече намекваше, че ако дванайсетият от нашата група с обявения дар за отеца не пристигнел, щяло да бъде безсмислено да се тръгва на път. При това всяка седмица ни носеше нови неприятни новини: сезонът на дъждовете бил продължил по-дълго от очакваното и тресавището било станало още по-труднопроходимо, нямало вести от посланиците, пратени при отеца, навярно не били успели да намерят единствената проходима пътека… След това, тъй като настъпваше хубавият сезон, се заговорило, че се появили белите хуни, един нубиец ги бил забелязал на север, и не можело да се отделят хора, за да ни придружават в тъй трудния ни път, и така нататък. Като не знаехме с какво да се занимаваме, постепенно започнахме да се учим да говорим на различните тамошни езици — вече знаехме, че щом един пигмей възкликва Хекина дегул, значи, че е доволен, и че трябва да го поздравяваме с Лумус хелмин песо десмар лон емпозо, тоест с обещание да не влизаме във война с него и с неговия народ; че щом един гигант отвърне на някой въпрос с Бодх-коом, означава, че не знае отговора; че нубийците наричат коня нек, може би по аналогия с некбрафпфар, което значи камила, докато блемите казват на коня хоуихмхнм — това беше единственият случай, когато ги чувахме да произнасят звуци, които не бяха гласни, знак, че измислят неупотребявано име за невиждано досега животно; униподите пък се молеха, изричайки Хай коба, което за тях означаваше „Отче наш“, и назоваваха деба огъня, дета — дъгата и дзита — кучето. По време на службата си евнусите възхваляваха Господа, като пееха Кхондинбас Оспамеростас, камедумас карпанемпхас, капсимунас Камеростас перисимбас простампростамас. Изобщо, превръщахме се в жители на Пндапетцим дотам, че блемите или панотите не ни изглеждаха вече толкова различни от нас. Приличахме на група ленивци. Борон и Ардзроуни прекарваха по цели дни в своите спорове за празното пространство и дори Ардзроуни беше убедил Гавагай да го свърже с един дърводелец от понците и умуваше с него дали може да се изработи само от дърво, без какъвто и да е метал, една от неговите вълшебни помпи. Докато Ардзроуни се посвещаваше на своята безумна идея, Борон се отделяше с Киот, двамата препусваха из полето и си приказваха за Градала, но си отваряха очите, за да гледат дали на хоризонта няма да се появи Зосим. „Може би е тръгнал по друг път — предполагаше Бойди, — може да е срещнал белите хуни, кой знае какво им е разказал и може би — нали навярно са идолопоклонници — е почнал да ги убеждава да нападнат царството…“ Прасето, Кутика и Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, които бяха участвали в изграждането на Александрия и бяха добили известни строителни умения, си наумиха да убедят жителите на областта, че четири здрави стени са нещо много по-добро от техните гълъбарници, и намериха гиганти, по занаят пробивачи на дупки в скалите, които бяха готови да се научат как се бърка хоросан или се калъпят и сушат на слънце тухли от варовик. В покрайнините на града изникнаха пет-шест къщи, но една хубава сутрин ги завариха завладени от хората без езици, разбойници по призвание и крадци на чужд хляб. Опитаха се да ги прогонят с камъни, но онези — не мърдат. Бойди прекарваше всяка вечер да се взира към скалите в очакване да види признаците на хубавото време. Общо взето, всеки си беше измислил някакво занимание, бяхме свикнали с отвратителната храна и най-важното — вече не можехме да минем без бурк. Утешаваше ни обстоятелството, че така или иначе царството е на две крачки, тоест на една година път, ако всичко вървеше добре, но ни липсваше вече дългът да открием нещо или да намерим верния път, трябваше само да чакаме евнусите да ни заведат по техния. Бяхме, така да се каже, блажено изнервени и щастливо отегчени. Всички ние, освен Коландрино, не бяхме вече в първа младост; аз преминавах петдесетте, а на тази възраст хората умират, ако вече не са умрели от сума ти време; бяхме благодарни на Господа и беше ясно, че местният въздух ни се отразява добре, защото всички се чувствахме подмладени, аз например май изглеждах с десет години по-млад, отколкото при пристигането си. Телата ни бяха укрепнали, умовете ни — залинели, ако мога така да се изразя. Толкова се бяхме приобщили към жителите на Пндапетцим, че дори започвахме да се пристрастяваме към богословските им спорове.

— На чия страна бяхте?

— Всъщност всичко се роди от това, че кръвта на Поета кипеше и той не можеше повече да живее без жена. Дори бедният Коландрино издържаше повече, но той беше жив ангел като нещастната си сестрица. И очите ни бяха свикнали с тези места, и доказателство, че бяхме свикнали с тези места, беше, че един ден Поета започна да си фантазира нещо около една панотка. Беше привлечен от нейните развяващи се уши, възбуждаше го белотата на кожата й, намираше я гъвкава и с красиво очертани устни. Бе видял двама паноти да се съешават на полето и предполагаше, че изживяването е било неповторимо: двете същества се били обгърнали едно друго с ушите си и се любели в тях като в черупка на мида или като че ли били като онова кълцано месо, увито в лозови листа, което бяхме опитали в Армения. „Навярно е вълшебно“, казваше. След това, тъй като се сблъска с явен отказ от страна на панотката, с която бе опитал да се сближи, се завъртя около една блема. Твърдеше, че макар наистина да нямала глава, имала тънък кръст и приканваща вагина, и че щяло да е прекрасно да целува една жена в устата така, сякаш я целува по корема. Затова се опита да се сближи и с тези същества. Една вечер ни заведе на едно тяхно събрание. Блемите, както всички чудовища в областта, не биха допуснали никое от другите, същества на своите дискусии върху свещените въпроси, но ние бяхме различни и те не смятаха, че мислим лошо, нещо повече, всяка от тези раси беше убедена, че мислим като нея. Единственият, който можеше да изрази неудоволствие от тази наша близост с блемите, беше, разбира се, Гавагай, но верният унипод вече ни обожаваше и за него, каквото и да направехме, не можеше да не бъде добро. Дали от наивност, дали от любов към нас, той прие, че отиваме на ритуалите на блемите, за да ги убедим, че Иисус е осиновен син на Отца.

 

Църквата на блемите се намирала на равнището на земята — една фасада с две колони и тимпан, останалото издълбано навътре в скалата. Свещеникът им свиквал вярващите, като удрял с чукче по една плоча, увита с въжета, която издавала звук на пукната камбана. Вътре се виждал само един олтар, обкръжен от светилници, в които — както личало по миризмата — горяло не олио, а масло, може би от козе мляко. Нямало нито разпятия, нито други изображения, защото, както обяснил блемът-водач, събратята му (единствените, които мислели правилно) смятали, че Словото не е станало плът, и не можели да почитат изображението на едно изображение. Нито пък, по същите причини, можели да възприемат сериозно причестяването и следователно литургията им била без освещаване на хляба и виното. Не можели и да четат Евангелието, защото то било разказ за една измама.

Баудолино попитал в какво ли ще се състои тогава тази тяхна литургия и водачът обяснил, че всъщност те се събирали за молитва и после разсъждавали заедно върху великата мистерия за фалшивото превъплъщение, върху което още не били успели да хвърлят пълна светлина. И наистина, след като блемите коленичили и в продължение на половин час изричали неразбираемите си молитвени слова, свещеникът сложил началото на това, което наричал свещено събеседване.

Един от вярващите станал и припомнил, че може би Иисус на кръста в действителност не е бил истински призрак, защото инак неговото би било подигравка с апостолите, а една могъща сила, излъчена от Отца, един Еон, който бил влязъл във вече съществуващото тяло на един дърводелец от Галилея. Друг подчертал, че навярно, както твърдели някои, Мария наистина била родила човешко същество, но Синът, който не можел да добие плът, бил минал през нея като вода през тръба, или пък бил влязъл през едното й ухо. Тук се надигнал хор от протести и мнозина викали: „Павликянин! Богомил!“, с което изразявали убеждението си, че говорещият проповядва еретични схващания, и наистина го изгонили от храма. Тогава трети дръзнал да предположи, че всъщност на кръста бил разпнат киринеецът, който бил заместил Иисус в последния момент, но останалите се противопоставили, като се развикали, че за да заместиш някого, този някой трябвало все пак да съществува. Не — упорствал изказалият се, — заместеният бил именно Иисус призракът, който като призрак, не можел да страда, а без Страсти нямало да има и спасение. Последвал нов хор от възражения, защото ако човекът бил прав, това щяло да означава, че човечеството е било спасено от някакъв нещастен киринеец. Четвърти пък припомнил, че Словото е слязло в тялото Иисусово в образ на гълъб при кръщаването в река Йордан, но той безспорно обърквал Словото със Светия Дух, а и въпросното тяло не е било призрак — макар че тогава пък защо те, блемите, можели, и то с право, да се наричат призрачници?

Увлечен от спора, Поета запитал:

— Но ако безплътният Син е бил само призрак, как тогава в Гетсиманската градина ще е произнесъл думи на отчаяние, а и на кръста ще се е оплакал горчиво? Какво го е интересувало, щом е божествен; призрак, че му зачукват гвоздеи в тялото, което тяло е чиста привидност? Нима е играел театър като презрян актьор?

Казал тези думи, за да се покаже умен и любознателен пред блемата, на която бил хвърлил око, но се получил обратен резултат. Цялото сборище се развикало: „Анатема! Анатема!“ и нашите приятели разбрали, че е настъпил моментът да се отдалечат от разпаления синедрион. И така Поета, поради прекомерната си теологическа изтънченост, не успял да удовлетвори грубите си плътски щения.

 

Докато Баудолино и другите християни се посвещавали на тези опити, Соломон разпитвал един по един всички жители на Пндапетцим с цел да узнае нещо повече за пръснатите юдейски племена. Намекът за равините, който Гавагай бил направил на първия ден от пристигането им, говорел, че е на прав път. Но дали защото разновидните уроди не знаели нищо по въпроса, или защото този въпрос бил табу, Соломон не успял да измъкне от тях нищо ново. Най-сетне един от евнусите му казал, че според преданията наистина през царството на отец Йоан били преминали преди много време няколко еврейски общности, но че после те решили да продължат пътя си, може би защото се страхували, че заплахата от нахлуването на белите хуни ще ги принуди да се пръснат отново, и само Господ знаел къде са отишли. Соломон решил, че евнухът лъже, и продължил да чака времето, когато щели да стигнат до царството, където бил уверен, че ще открие своите едноверци.

Понякога Гавагай се опитвал да ги спечели за правилното мислене. Отецът — казвал — е всичко най-съвършено и най-далечно от нас, което може да съществува във Вселената, нали? Е, щом е тъй, защо му било нужно да поражда Син? Човеците създават синове, за да се продължат чрез потомците си и да живеят в тях във времето, което няма да видят, защото ще бъдат покосени от смъртта. Но един Бог, който се нуждае да си създава Син, не би бил вече съвършен още от началото на времената. А пък ако Синът е съществувал открай време наред с Отца си, бидейки от неговата божествена същност или природа (тук Гавагай се впуснал да цитира гръцки термини като оузия, хипостазис, физис и хипосопон, които дори Баудолино не успявал да разгадае), бихме имали невероятния случай един Бог, по-определение несъздаден, да е създаден в началото на времената. Следователно Словото, което Отецът създавал, за да му повери спасяването на човешкия род, не било от природата на Отца: То било породено, безспорно по-късно, преди света, и също така безспорно било по-висше от всяко друго създание, но пак безспорно по-низше от Отца. Христос не е създание на Бога — настоявал Гавагай, — несъмнено не бил обикновено създание като например скакалеца, а бил велико създание, но първороден, а не нероден.

— Значи според вас Синът е бил само осиновен от Отца и следователно не е Бог? — запитал го Баудолино.

— Не е, но все пак пресвят — отвърнал Гавагай, — както пресвят дяконът, който осиновен син на отец Йоан. Защо така бъде с отец Йоан, а не бъде с Бог? Аз знае, че Поета питал блеми защо, ако Иисус призрак, той плаши се в Градина и плаче на кръст. Блеми, които мисли лошо, не знае отговори. Иисус не призрак, а осиновен син, и осиновен син не знае всичко като баща. Ти разбира? Син не е хомооузиос, от съща природа на Отца, а хомоиузиос, от подобна, но не еднаква природа. Ние не еретици като аномеи: те вярва Слово дори не подобно на Отца, съвсем различно. Но в Пндапетцим, слава Богу, няма аномеи. Те мисли най-лошо от всички.

 

Тъй като докато разказваше тази история, Баудолино бе казал, че пътешествениците продължили да питат каква разлика има между хомооузиос и хомоиузиос и дали Господ Бог можел да бъде сведен до две думички, Никита се усмихна:

— Има разлика, има. Може при вас, на Запад, тези дискусии да са били забравени, но в нашата империя, Ромейската, се задържали задълго и доста хора са били анатемосани, прогонени или направо убити, заради дребни различия от този род. Но ме учудва, че тези спорове, приключили у нас много отдавна, са живи още в земите, за които ми говориш.

И после си помисли: „Още подозирам, че този Баудолино ми разказва врели-некипели, но пък един полуварварин като него, живял сред алемани и миланчани, които трудно различават Светата Троица от свети Карл Велики, не би могъл да знае тези неща, ако не ги е чул в онази страна. Или може би ги е чул другаде?“

 

От време на време Праксей канел нашите приятели на своите безвкусни вечери. В края на една от тях те, добили смелост от изпития бурк, навярно изрекли някои неща, неполагащи се за влъхви, пък и Праксей вече се бил сближил с тях. Та значи една нощ, пияни — и той, и те — Праксей казал:

— Господа и любезни мои гости, дълго мислих над всяка дума, която произнесохте, откак сте тук, и си дадох сметка, че ни веднъж не сте се обявили за влъхвите, които очаквахме. Продължавам да вярвам, че вие сте въпросните влъхви, но ако случайно, повтарям, случайно се окажа неправ, вината, че всички ви смятат за очакваните дванайсет източни царе, няма да е ваша. Тъй или иначе, позволете ми да ви говоря като ваш брат. Разбрахте каква утайка от ереси е нашият Пндапетцим и колко ни е трудно да обуздаваме тази чудовищна паплач, като, от една страна, й припомняме заплахата на белите хуни, и от друга — се представяме за проводници на волята и словото на отец Йоан, когото те никога не са виждали. Сами сте си дали сметка колко малко полезен може да ни бъде в това младият ни дякон. Ако ние, евнусите, бъдем подкрепени от авторитета на влъхвите, властта ни ще порасне. Ще порасне и ще се утвърди тук, но би могла да се разпростре и… другаде.

— В царството на отеца? — запитал Поета.

— Ако вие стигнете там, ще бъдете признати като законни владетели. Но за да стигнете там, се нуждаете от нас, а ние тук пък имаме нужда от вас. Ние сме особено племе, не сме като тукашните уроди, които се възпроизвеждат по долните закони на плътта. Евнухът става евнух, защото другите евнуси са го избрали и са го направили такъв. В това си положение, което мнозина смятат за нещастие, всички ние се чувстваме обединени в едно единно семейство. Казвам „всички ние“, защото други евнуси властват другаде и знаем, че мнозина от тях са твърде могъщи не само в много царства на Индия и Африка, но и в далечния Запад. Ако бихме могли от един мощен център да свържем в таен съюз своите събратя от всички земи, бихме изградили най-обширната империя на света. Империя, която никой не би могъл да завладее или унищожи, защото тя би се крепяла не на армии и територии, а на една мрежа от взаимни споразумения. Вие бихте били символът и гаранцията на нашата власт.

На следния ден Праксей се видял с Баудолино и споделил с него, че предната вечер май бил наговорил лоши и нелепи неща, които всъщност не мислел. Помолил го да го извини и да изтрие думите му от паметта си. Разделил се с него, като му повтарял:

— Моля ви, недейте забравя да ги забравите!

Малко по-късно Поета се изказал за случая така:

— Какво че не бил отец? Тоя Праксей ни предлага цяло царство.

— Ти си луд — отвърнал Баудолино. — Ние имаме мисия и сме дали клетва на Фридрих.

— Фридрих е мъртъв — сухо възразил Поета.

 

С разрешението на евнусите Баудолино често посещавал дякона. Станали приятели. Баудолино му разказвал за разрушаването на Милано, за основаването на Александрия, за това как се преодоляват крепостните зидове и как се подпалват котките и кулите на обсаждащите, и бил уверен, че при тези разкази очите на младия дякон заблестявали, макар лицето му да оставало забулено.

После го разпитвал за богословските спорове, които се разгаряли в областта му, и му се струвало, че като му отговарял, дяконът се усмихвал тъжно.

— Царството на отеца е много древно и в него са се приютили всички ереси, които в хода на вековете са бивали изключвани от света на западните християни — му казал веднъж той и било ясно, че за него и Византия, за която знаел много малко, била краен Запад. — Отецът не пожела да отнеме вярата на всички тези изгнаници и проповедите на мнозина от тях успяха да съблазнят различните племена, населяващи царството. Пък и какво значение има това каква е природата на Светата Троица? Ако хората следват наставленията на Евангелието, няма да отидат в Ада, защото са мислили, че Светият Дух произтича само от Отца. Добри хорица са, както си забелязал, и сърцето ме боли, като си помисля, че един ден трябва да изгинат всички, защитавайки ни от белите хуни. Разбираш ли, докато баща ми е жив, ще управлявам едно царство на обречени. Но може би аз ще умра преди тях.

— Какво говориш, господарю? По гласа ти и от това, че имаш звание на бъдещ първосвещеник, зная, че не си стар.

При думи от този род дяконът поклащал глава. Тогава Баудолино, за да го ободри, се мъчел да го разсмее с разкази за студентските си приключения в Париж, но усещал, че така събужда в сърцето му мъка и бурни младежки страсти, които никога нямало да може да задоволи. Увлечен в тези си разкази, Баудолино издавал кой е и какъв е бил, забравяйки, че е един от влъхвите. Но дяконът не обръщал внимание на това, с което показвал, че никога не бил вярвал на историята с влъхвите и само бил повтарял урока, подсказан му от евнусите.

Един ден Баудолино, при очевидната мъка на дякона за това, че е изключен от радостите, които младостта разрешава на всички, му намекнал, че човек може да е изпълнен с любов и към нещо непостижимо, и му разказал за своята страст към една високоблагородна дама и за писмата, които й бил писал. Силно развълнуван, дяконът поискал подробности и избухнал в стенания на ранен звяр:

— Всичко ми е забранено, Баудолино, дори една само бленувана любов! Ако знаеше само как бих искал да препускам начело на войска, да вдъхвам мириса на вятъра и на кръвта. Хиляди пъти е по-добре да загина в битка, с любимото име на уста, отколкото да стоя в тази тъмница и да чакам… какво? Може би нищо…

— Но ти, господарю, си обречен да станеш глава на една голяма империя — му отвърнал Баудолино. — Един ден, Бог да опази за дълго баща ти, ти ще излезеш от тази пещера и Пндапетцим ще бъде само последната и най-загубената от твоите области.

— Един ден ще изляза, един ден ще бъда… — промърморил дяконът. — Кой ми го доказва? Разбираш ли, Баудолино, дълбоката ми мъка, да ми прости Бог съмнението, което ме гложди, е, че това царство не съществува. Кой ми е казал за него? Евнусите, още от най-ранното ми детство. При кого се връщат посланиците, които те, именно те, изпращат при баща ми? При тях, евнусите. И дали тези посланици наистина са тръгвали? И дали изобщо са се връщали? Изобщо имало ли ги е някога? За тях зная само от евнусите. А ако всичко, тази наша област, цялата вселена е плод на един заговор на евнусите, които се подиграват с мен като с последен нубиец или унипод? Ако няма и никакви бели хуни? От всички хора се изисква дълбока вяра, за да вярват в създателя на небето и земята и в бездънните мистерии на нашата свята религия, дори когато нашият разум ги отблъсква. Но да повярвам в този неразбираем Бог изисква от мен далеч по-малко усилия, отколкото това, което се иска от мен — да вярвам само на евнусите.

— Не, господарю, не, приятелю мой — утешавал го Баудолино, — царството на твоя баща съществува, защото съм чувал да се говори за него не само от евнусите, но и от хора, които вярваха в него. Вярата в нещата ги прави истински; моите съграждани повярваха в един нов град, който щеше да внуши страх в сърцето на един император, и този град се роди, защото те искаха да повярват в него. Царството на отеца съществува, защото аз и другарите ми посветихме две трети от живота си да го търсим.

— Кой знае — поклатил глава дяконът, — но дори и да го има, аз няма да го видя.

Един ден Баудолино му казал:

— Стига толкова. Боиш се, че царството не съществува, и в очакването да го видиш изпадаш в безкрайна и мъчителна досада, която накрая ще те убие. Всъщност не дължиш нищо нито на евнусите, нито на отеца. Те са избрали теб, когато си бил в пелени и не си могъл да избираш тях. Мечтаеш за живот на приключения и слава? Тръгвай, метни се на един от нашите коне и препускай до земите на Палестина, където безстрашни християни се сражават срещу маврите. Стани героя, който искаш да бъдеш, замъците на Божия гроб са пълни с принцеси, които биха дали живота си за една твоя усмивка.

— Видял ли си усмивката ми? — запитал го тогава дяконът и с едно движение смъкнал булото си. Пред Баудолино се явила една отвратителна маска с разядени устни, които разкривали гноясали венци и гнили зъби. Кожата на лицето била сбръчкана и с петна и на места разкривала гола, отблъскващо розова плът. Очите прозирали иззад гурелясали и зачервени клепачи. Челото било цялото в язви. Косите били дълги и редките им кичури скривали това, което било останало от брадичката. Дяконът свалил ръкавиците си и показал мършавите си ръце, покрити с тъмни възли.

— Това е проказа, Баудолино, проказата, която не прощава нито на царете, нито на другите властелини по земята. От двайсетгодишен нося в себе си тази тайна, за която народът ми не знае. Поисках от евнусите да съобщят на баща ми, че не ще мога да го наследя, тъй че да побърза да си отгледа друг наследник — нека кажат, че съм умрял, пък аз ще се скрия някъде, където живеят подобните ми, и никой няма да чуе нищо за мен. Но евнусите казват, че баща ми искал да остана. Не им вярвам. Изгодно им е да имат един слаб дякон. Може би като умра, ще балсамират тялото ми, ще го оставят в тази пещера и ще управляват страната от името на трупа ми. Може би след смъртта на баща ми един от тях ще заеме мястото ми и никой няма да може да каже, че не съм аз, защото никой не е видял лицето ми, освен когато съм сукал мляко от майчината си гръд. Ето защо, Баудолино, приемам да умра тук от досада, аз, който съм проникнат вече от смъртта до мозъка на костите си. Никога няма да съм рицар, никога няма да съм любовник. Дори ти сега, без да се усетиш, се дръпна на три крачки от мен. И ако си забелязал, Праксей също стои на пет крачки разстояние, когато ми говори. Единствените, които дръзват да стоят близо до мен, са тези двама забулени евнуси, млади като мен и поразени от същата болест. Те единствени не се плашат да докосват вещите, които съм докосвал, защото нямат какво да губят. Но нека се забуля отново, може би отново ще ме сметнеш достоен за твоето състрадание, ако не за приятелството си.

 

— Търсех утешителни думи, господин Никита — продължи Баудолино, — но не успявах да ги намеря. Мълчах. После му казах, че може би той, който изтърпява своя жребий в достойно мълчание, е по-велик от всички рицари, които са нападали някой град. Той ми благодари и ме помоли да го оставя сам. Но вече се бях привързал към този клетник, бях започнал да го посещавам всеки ден, разказвах му за моите някогашни четива, за споровете, чути в двора, описвах му местата, които бях видял от Ратисбон до Париж, от Венеция до Византия, и после Кония и Армения, и всички народи, които бяхме срещали по пътя си. Беше обречен да умре, без да е видял нищо друго освен скалните дупки на Пндапетцим, и аз се мъчех да го приобщя към живота чрез своите разкази. Може би дори поизмислях нещо, говорех му за градове, които не бях посещавал, за битки, в които не бях участвал, за принцеси, които не бях обладавал. Разказвах му за чудесата на земите, където се скрива слънцето. Накарах го да се възхищава от залезите над Пропонтида, от изумрудените отблясъци във венецианската лагуна, от една долина в Хиберния, където седем бели църкви се отразяват в едно мълчаливо езеро сред също така бели стада овце, разказвах му, че Пиренейските Алпи са винаги покрити с едно меко бяло вещество, което лете се разтапя, образува величествени водопади и се изтича в потоци и реки по склонове, обрасли с могъщи кестени. Рисувах му солните пустини по апулийските брегове, карах го да трепери, като му говорех за морета, по които не бях плавал никога, в които скачат риби, големи като телета, тъй кротки, че хората могат да ги яхат. Описвах му пътуванията на свети Брандан до Щастливите острови и как един ден той, смятайки, че стъпва на остров сред морето, всъщност стъпил на гърба на един кит, голям като планина и способен да погълне цял кораб, но трябваше да му обяснявам, че корабите са дървени риби, които порят водите, разперили бели криле, описах му дивните животни на моите страни: елена, който има два големи рога във форма на кръст, щърка, който лети над морята от земя до земя и се грижи за своите остарели родители, носейки ги на гърба си в небето; калинката, която прилича на малка червена гъбка, напръскана с млечнобели петънца; гущера, който е като крокодил, но толкова дребен, че може да пропълзява под вратите; кукувицата, която снася яйцата си в гнездата на други птици; кукумявката с кръглите очи, приличащи през нощта на два светилника, която се храни с маслото от кандилата на църквите; таралежа, животно, настръхнало от бодли, което бозае млякото на кравите; мидата, живо ковчеже, което произвежда понякога мъртва скъпоценност; славея, който пее по цели нощи и живее, боготворейки розата; омара, чудовище с огненочервена броня, което бяга заднишком, за да се спаси от лакомите за месото му преследвачи; змиорката, страшна водна змия с тлъсто и отлично на вкус месо; чайката, която лети над водите като Божи ангел, но крещи като демон; черния жълтоклюн кос, който говори като нас, издайник, който повтаря каквото му е поверил господарят; лебеда, който плава величествено по езерните води и умирайки, пее сладостна мелодия; невестулката, гъвкава като девойка; сокола, който се спуска като стрела връз плячката и я отнася на рицаря, който го е отгледал. Представях си блясъка на скъпоценности, които и аз като него не бях виждал — пурпурните и млечнобели петна на мурената, виолетовите и бели ивици на някои египетски камъни, белотата на халцедона, прозрачността на кристала, искрите на диаманта — а след това възславих великолепието на златото, мек метал, който може да се разточва на тънки листове, съскането на нажежените до червено мечове, когато биват потопени във водата, за да се закалят. Разказах му какви неописуемо красиви дарохранителници се виждат в съкровищниците на големите абатства, колко са високи и остри камбанариите на нашите църкви, колко високи и стройни са колоните на Константинополския Хиподрум, какви книги, изпъстрени със знаци, които приличат на насекоми, четат евреите и какви гърлени звуци издават те при четенето; как един велик християнски цар получил от един халиф железен петел, който пеел при изгрев слънце; какво представлява кълбото, което се върти, като бълва пара; как архимедовите огледала опожаряват кораби и колко е страшно да видиш нощем вятърна мелница. Разказах му освен това за Градала, за рицарите, които още го търсят в Бретан, и за нас, които ще го върнем на баща му веднага щом открием подлия Зосим.

Като видях, че тези чудеса го запленяват, но и натъжават със своята недостъпност, реших — за да го убедя, че неговата мъка не е от най-страшните — да му разкажа за мъченията, на които бе подложен Андроник, с подробности, далеч по-страшни от истинските, за кръвопролитията в Крема и за пленниците с отрязани ръце, уши, носове; обрисувах му невероятни болести, сред които проказата беше най-леката; описах му с най-отблъскващи краски скрофулите, червения вятър, свети Битовото хоро, огъня на свети Антоний, отровата на тарантулата, крастата, която те кара да си дереш кожата люспа по люспа, ухапването на усойницата, мъките на света Агата, на която откъснали гърдите, на света Лучия, на която изболи очите, на свети Себастиан, цял набучкан със стрели, на свети Стефан, комуто разцепили черепа с камъни, на свети Лоран, опечен на бавен огън, а измислих и други светци и мъчения: как свети Урсицин бил набит на кол от ануса до устата, свети Серапион — одран, свети Мопсуест — разпънат с четири запенени коня и разчетворен, свети Драконций — принуден да гълта врящ катран… Струваше ми се, че тези ужасии му носеха облекчение, но после се уплаших, че съм прекалил, и минах към описанието на други световни красоти, мисълта за които често бе от полза за пленника: рисувах му прелестите на парижките девойки, ленивата грациозност на венецианските проститутки, несравнимата руменина на една императрица, детския смях на Коландрина, очите на една далечна принцеса. Той се вълнуваше, настояваше да му разказвам още, разпитваше ме какви са били косите на Мелизанда, графиня на Триполи, устните на очарователните девици, които така омаяли рицарите на Броселианда, че те забравили за светия Градал, възбуждаше се при моите описания. Да ми прости Господ, но мисля, че веднъж или два пъти дори получи ерекция и изпита удоволствие от изливането на семето си. И това не стигаше, мъчех се да му опиша колко светът е богат откъм миризми на подправки и понеже нямах такива у себе си, се опитвах да си припомня имената на тези, които знаех, и на тези, за които само бях чувал, с мисълта, че техните названия опияняват като уханията им. И му изброявах малабатъра, белзуина, тамяна, нарда, лиция, сандраката, кинамона, сандала, шафрана, джинджифила, кардамона, мускатовото орехче, касията и зедуарията, дафиновия лист, майораната, кориандъра, анасона, тароса, карамфила, сусама, мака, куркумата и кимиона. Дяконът слушаше на прага на екстаза, пипаше лицето си, сякаш носът му не можеше издържи на всички тези мириси, възкликваше през сълзи, че проклетите евнуси го били хранели, уж защото бил болен, с козе мляко и хляб, наквасен с бурк, които били добри за проказата, и че бил живял дните си затъпял, почти непрекъснато сънен, с един и същи вкус в устата.

— Ускорявал си смъртта му, довеждайки го до крайна възбуда на ума и сетивата. И си задоволявал своята любов към приказното, горд от своите измислици — заключи Никита.

— Може би — съгласи се Баудолино. — Но за краткото време, което му оставаше, го направих щастлив. И после, аз ти разказвам за тези наши беседи, сякаш всички те протекоха в един-единствен ден, а междувременно и у мен бе лумнал един нов огън и непрекъснато живеех в състояние на екзалтация, която се стремях да му предам, като му поднасях под лъжливи одежди част от своето щастие. Защото бях срещнал Хипатия.