Умберто Еко
Баудолино (33)

33. Баудолино среща Хипатия

Вълшебството обаче бързо се изпарило. Като реално горско създание девойката усетила присъствието на Баудолино и се обърнала към него. Не показала никаква уплаха, само го погледнала учудено. И казала на гръцки:

— Кой си ти?

Тъй като той не отговорил, тя смело пристъпила към него и го изгледала без свян и без кокетство с очите си, които също като косите й менели цвета си. Еднорогът застанал до нея с наведено чело, сякаш за да защити със своето прекрасно оръжие господарката си.

— Не си от Пндапетцим — прибавила тя. — Не си нито евнух, нито урод, ти си… мъж! — Чувствало се, че го разпознава, както той бил разпознал еднорога от многото разкази за него, без да го бил виждал с очите си. — Хубав си, мъжете са хубави, мога ли да те докосна? — Протегнала ръка и с тънките си пръсти погалила брадата му и белега на лицето му, както някога била направила Беатрикс. — Това е следа от рана, нали? Ти си мъж от тези, които воюват. Какво е това?

— Меч — отвърнал Баудолино, — но ми служи да се браня от зверовете. Не съм мъж, който воюва. Наричам се Баудолино и ида от земите, където слънцето залязва. — И като показал откъде иде, почувствал, че ръката му трепери. — А ти коя си?

— Аз съм хипатия — отвърнала тя с тон, издаващ, че й е забавно да чуе такъв наивен въпрос, засмяла се и с това станала още по-красива. После, като си спомнила, че говори с чужденец, продължила: — В леса отвъд тези дървета живеем само ние, хипатиите. Не се ли боиш от мен като онези от Пндапетцим?

Този път се усмихнал Баудолино: значи тя се бояла, че той ще се уплаши от нея.

— Често ли идваш край езерото? — запитал я той.

— Не — отвърнала хипатията. — Майката не иска да излизаме сами от гората. Но езерото е толкова красиво, а и Акакий ме пази — и посочила еднорога. После добавила загрижено: — Вече е късно. Не бива да се забавям толкова много. И не би трябвало да се срещам с хората от Пндапетцим, ако някой посмее да дойде дотук. Но ти не си от тях, ти си мъж и никой не ми е казвал досега да се пазя от мъжете.

— Утре ще дойда пак — престрашил се да каже Баудолино, — но когато слънцето ще е още високо в небето. Ти ще дойдеш ли?

— Не зная — отвърнала смутена хипатията, — може би.

И лека като видение, изчезнала сред дърветата.

 

През нощта Баудолино не успял да заспи. Казвал си, че бил сънувал достатъчно, за да запомни този сън за цял живот. И въпреки това на другия ден по обед яхнал коня си и се върнал при езерото.

Чакал напразно до вечерта. Натъжен се запътил към жилището си и в покрайнините на града попаднал на група униподи, които се упражнявали да стрелят със своите сарбакани. Забелязал Гавагай, който му казал:

— Ти гледа сега! — Насочил цевта си във въздуха, изстрелял стреличката и пронизал едно птиче, което паднало наблизо. — Аз голям воин — казал Гавагай, — ако дойде бял хун, аз убива него!

Баудолино го похвалил и се прибрал. През нощта сънувал срещата от предния ден и на сутринта си казал, че един сън не стига за целия живот.

Върнал се отново при езерото. Зачакал, седнал до водата, заслушан в песента на птиците, които славели утрото, след това чул цвъртенето на щурците в часа, когато буйствал обедният демон. Не било горещо — дърветата му осигурявали приятен хлад и не му било неприятно да остане там няколко часа. И тогава тя се появила отново.

Седнала до него и му казала, че е дошла, защото искала да узнае нещо повече за мъжете. Баудолино не знаел откъде да започне и се впуснал да й описва родното си място, събитията в двора на Фридрих, да й разказва за това какви били империите и царствата, как се ловува със соколи, какво представляват градовете и как се строят — изобщо същите неща, които бил разказвал на дякона, но без да споменава жестоки или безнравствени подробности и като си давал сметка, както говорел, че все пак можело да се направи и приятен общ портрет на мъжете. Тя го слушала и очите й се оцветявали с различни оттенъци в зависимост от чувствата.

— Колко хубаво разказваш. Всички ли мъже разказват такива хубави истории като твоите?

— Не — признал Баудолино. Може би той разказвал повече и по-добре от много други, но имало сред мъжете и поети, които умеели да разказват още по-добре. И запял една от песните на Абдул. Тя не разбирала провансалските думи, но както и абказците, била запленена от мелодията. Очите й се насълзили.

— Кажи ми — запитала и леко се изчервила, — мъжете си имат и свои… женски, нали?

Казала го, сякаш била усетила, че песента на Баудолино е посветена на една жена.

— Че как иначе? — отвърнал той. — Както униподите се съчетават със своите женски, така и мъжете се съчетават с жените си, иначе не биха могли да създават деца, и това е така — добавил — по целия свят.

— Не е вярно — възразила хипатията със смях, — хипатиите са си само хипатии и не съществуват, как да ги нарека… хипати! — И пак се засмяла, развеселена от тази си мисъл.

Баудолино се питал какво трябва да направи, за да я накара да се засмее отново, защото смехът й бил най-сладкият звук, който някога бил чувал. Поколебал се дали да не я попита как се раждат хипатиите, щом не съществуват хипати, но се побоял да не засегне нейната невинност. Все пак събрал смелост да я запита кои са всъщност хипатиите.

— О — отвърнала тя, — това е дълга история, аз не умея да разказвам истории като теб. Трябва да знаеш, че преди много хиляди години в един могъщ и далечен град живеела мъдра и достойна жена на име Хипатия. Тя създала училище по философия, което значи любов към мъдростта. Но в този град живеели и лоши мъже, които се наричали християни, не се боели от боговете, мразели философията и най-вече не можели да понасят това, че познаването на истината било дадено на една женска. Именно те един ден заловили Хипатия и я умъртвили с жестоки мъчения. Пощадили някои от най-младите й ученички, може би защото ги сметнали за невежи момиченца, които живеели при нея само за да й прислужват. Те избягали, но християните вече били навсякъде и трябвало да пътуват дълго преди да стигнат това мирно място. Тук направили всичко, за да поддържат живо онова, което били възприели от своята учителка, но я били слушали, когато били съвсем малки, не притежавали нейната мъдрост и не си спомняли добре всички нейни уроци. Затова решили да живеят сами, отделени от света, за да преоткрият това, на което ги била учила Хипатия. Нали Бог е оставил капчица истина дълбоко в сърцата на всеки от нас и е нужно само да я извадим на повърхността и да я осветим със светлината на знанието така, както освобождаваме ядката на плода от черупката му.

„Боже Господи, всички богове, щом не са Богът на християните, значи са фалшиви и лъжливи… Какво приказва тази хипатия?“ — питал се Баудолино. Но не това било важно за него, достатъчно му било да я слуша да говори и вече бил готов да умре за нейната истина.

 

— Кажи ми поне едно — прекъснал я. — Вие сте хипатии в името на онази Хипатия, това го разбирам. Но как се наричаш ти?

— Хипатия.

— Добре, като се върнеш тази вечер там, където живеете, и срещнеш една хипатия преди другите. Как ще я поздравиш?

— Ще й пожелая приятна вечер. Така се прави.

— Да, но ако аз се върна в Пндапетцим и срещна, да речем, някой евнух, той ще ми каже: „Приятна вечер, о, Баудолино“. Ти какво ще кажеш: „приятна вечер, о…“ коя?

— Щом питаш, ще кажа: „Приятна вечер, Хипатия“.

— Значи всички вие се казвате Хипатия?

— Естествено. Всички хипатии се наричат Хипатия, никоя не е различна от другите, иначе няма да бъде хипатия.

— А ако някоя от хипатиите те потърси сега, когато не си там, и попита друга хипатия дали е виждала Онази хипатия, която се разхожда с един еднорог, наречен Акакий, тя какво ще каже?

— Както го каза: търся хипатията, която се разхожда с еднорога Акакий.

Ако Гавагай му бил отговорил така, Баудолино щял да му хвърли един бой, но с Хипатия било различно, Баудолино вече си мислел колко прекрасно било, че има едно място, където всички хипатии се наричат Хипатия.

 

— Трябваха ми няколко дни, господин Никита, за да разбера кои всъщност бяха хипатиите…

— Защото сте продължили да се срещате, навярно.

— Всеки ден или почти всеки. Това, че вече не можех да не я виждам или чувам, не би трябвало да те учудва, но аз се учудвах и бях безкрайно горд от това, че и тя явно беше щастлива да ме вижда и слуша. Бях… бях заприличал на дете, което търси майчината гръд, и когато майка му се забави, плаче от страх, че тя го е напуснала завинаги.

— Така е и с кучетата, когато господарят им отсъства. Но тази история с хипатиите ми е любопитна. Защото ти може би знаеш, а може и да не знаеш, че Хипатия е живяла наистина ако не преди хиляди години, то преди почти осем века в египетската Александрия по времето, когато императори били Теодосий, а после Аркадий. Говори се, че била извънредно мъдра жена с дълбоки познания във философията, математиката и астрономията и много учени мъже млъквали, щом тя заговорела. Когато нашата свята вяра възтържествувала по всички земи на империята, имало още някои упорити, които се опитвали да поддържат жива мисълта на философите езичници като божествения Платон, и не отричам, че постъпвали добре, като предавали на нас, християните, неговите знания, които иначе биха се загубили. Само че един от най-великите християни на своето време, който после бе обявен за светец, Кирил, човек дълбоко вярващ, но и извънредно непреклонен във вярата си, твърдял, че учението на Хипатия противоречи на Евангелията, и настроил срещу нея една тълпа от невежи и побеснели християни, които дори не знаели какво проповядва тя, но повярвали на Кирил и други като него, че тя е измамница и покварена жена. Може би е била оклеветена, но е истина, че жените не би трябвало да се месят в божествените въпроси. Така или иначе, замъкнали я в един храм, съблекли я гола, умъртвили я и нарязали тялото й с остри късове от счупени съдове, а след това изгорили на клада трупа й… Много легенди се родили във връзка с нея. Казват, че била невероятно красива, но се била обрекла на безбрачие. Веднъж един неин млад ученик се влюбил лудо в нея, а тя му показала къс плат, напоен с месечната й кръв, и му казала, че само това е предмет на неговото щение, а не красотата й като такава… Всъщност никой до днес не е знае в какво точно се е състояло нейното учение. Всичко написано от нея е загубено, а тези, които били записали думите й, били убити или пък сами се постарали да забравят чутото. Всичко, което знаем за нея, ни е предадено от светите отци, които са я осъдили, а, честно казано, аз като писател на летописи и история, не съм склонен да давам много вяра на думите, които хората влагат в устата на противниците си.

 

Двамата се срещали още много пъти и имали дълги беседи. Хипатия говорела и на Баудолино му се искало учението й да е безкрайно, за да може безкрай да я слуша. Отговаряла на всички негови въпроси със смела невинност, без да поруменява: нямало за нея предмет, който да е глупаво забранен, всичко било прозрачно.

Баудолино дръзнал накрая да я запита по какъв начин хипатиите продължават рода си от толкова векове. Тя му обяснила, че всеки нов сезон Майката избирала няколко от тях, които би трябвало да родят, и ги завеждала при оплодители. За тях Хипатия се изказала неясно: разбира се, не ги била виждала, но не ги били виждали и хипатиите, избрани за ритуала. Завеждали ги през нощта на някакво място, изпивали отвара, която ги опиянявала и зашеметявала, бивали обладани и после се връщали в селището. Тези, които зачевали, били наглеждани от приятелките си до деня на раждането: ако плодът на утробата им бил мъжки, връщали го на оплодителите, за да бъде възпитан като един от тях, ако пък бил женски, оставал в обществото им и растял като хипатия.

— Плътското сношение на животните, които нямат душа — казвала Хипатия, — е само начин да се умножава първородният грях. Хипатиите, изпращани при оплодителите, приемат това унижение само защото ние трябва да продължаваме да съществуваме, за да изчистим света от този грях. Тези от нас, които са били оплодени, не си спомнят нищо за станалото, което ако не би било извършено от чисто чувство за саможертва, би променило нашата апатия…

— А какво наричате апатия?

— Състоянието, в което всяка хипатия живее и е щастлива, че живее.

— Но защо говорите за първороден грях?

— Но, Баудолино — отговорила тя, смеейки се с невинно учудване, — нима ти се струва, че светът е съвършен? Погледни това цвете, виж изяществото на стъблото му, погледни това мъхнато око в средата му, виж как всичките му листенца са еднакво вдлъбнати, за да събират утринната роса, погледни с каква радост то се предлага на тази пеперудка, която смуче неговия сок… Не е ли хубаво?

— Хубаво е наистина. Но тъкмо това казвам, не е ли хубаво, че е хубаво? Не е ли то божествено чудо?

— Но утре, Баудолино, това цвете ще е повяхнало, а след два дни ще бъде само гнилоч. Ела с мен.

Тя го отвела към началото на гората и му показала една гъба с червена гугла, набраздена с жълти пламъчета.

— Е, хубава ли е?

— Хубава е.

— А пък е отровна. Който хапне от нея, умира. Съвършено ли е според теб едно създание, в което дебне смъртта? Не знаеш ли, че един ден ще увяхна и аз и че и аз бих се превърнала в гнилоч, ако не бях посветена на божественото спасение?

— Божественото спасение? Обясни ми…

— Нима и ти, Баудолино, си християнин като уродите от Пндапетцим? Християните, които са убили Хипатия, вярвали в едно жестоко божество, което било сътворило света и с него смъртта, страданието и — нещо по-лошо от физическото страдание — душевната мъка. Създадените същества са способни да ненавиждат, убиват, да измъчват себеподобните си. Нима ще повярваш, че един справедлив бог би могъл да обрече чадата си на такъв ужасен живот…

— Но тези неща ги правят злите хора и Бог ги наказва за това, а спасява добрите.

— Но тогава защо този бог би ни създал, щом ще ни изложи после на опасността да бъдем наказани?

— Защото висше благо е свободата да правиш добро или зло и именно за да даде на човеците това благо, Бог приема някои от тях да злоупотребяват с него.

— А защо твърдиш, че свободата е благо?

— Защото, ако те лишат от нея, ако те оковат във вериги, ако не ти позволяват да правиш каквото искаш, ти страдаш и следователно липсата на свобода е беда.

— Ти можеш да обърнеш главата си назад, тъй че да погледнеш зад себе си, но можеш ли да я извъртиш наистина, тъй че да си видиш гърба? Можеш ли да се гмурнеш в това езеро и да останеш под водата до довечера, без нито за миг да подадеш глава над нея? — казала тя със смях.

— Не мога, защото ако се опитам да си завъртя главата докрай, ще си счупя врата, а ако остана под водата, не бих могъл да дишам. Бог ме е създал с тези ограничения, за да ми попречи да си навредя.

— Значи признаваш, че ти е отнел някои свободи за твое добро?

— Отнел ми ги е, за да не страдам.

— А тогава защо ти е дал свободата да избираш между доброто и злото, така че после да се изложиш на опасността да страдаш вечно?

— Той ни е дал свободата с мисълта, че ще я употребяваме за добро. Само че ангелите се разбунтували и въвели злото в света и змията съблазнила Ева, тъй че сега всички страдаме заради първородния им грях. Бог не е виновен за това.

— А кой е създал ангелите-бунтовници и змията?

— Разбира се, Бог, но преди да се разбунтуват, те са били добри, каквито Той ги е създал.

— Значи не те са създали злото?

— Не, те са го извършили, но то си е съществувало от по-рано като възможност да се разбунтуват срещу Бог.

— Значи го е създал Бог?

— Хипатия, ти си умна, чувствителна, проницателна, способна да водиш disputatio много по-добре от мен, макар аз да съм учил в Париж, но няма да ми говориш такива неща за Господа! Той не може да иска злото.

— Разбира се, че не може, един бог, който иска злото, ще бъде обратното на бог.

— Тогава?

— Тогава злото се е оказало близо до него, без той да го иска, като тъмна част от него.

— Но нали Бог е най-съвършеното същество!

— Разбира се, Баудолино, Бог е най-съвършеното нещо, което може да съществува, но да знаеш само колко е трудно да си съвършен! Сега, Баудолино, ще ти кажа какво е Бог, или по-скоро какво не е.

Наистина не се страхувала от нищо. Казала:

— Бог е Единствен и е дотолкова съвършен, че не е подобен на никое от нещата, които съществуват или не съществуват; не можеш да го опишеш със своя човешки разум, сякаш е някой, който се гневи, когато си лош, или се занимава с теб от добрина, като някой, който има уста, уши, лице, криле, или е Дух, Отец и Син дори на себе си. За Единствения не можеш да кажеш, че го има, или че го няма, той обгръща всичко, но е нищо; можеш да го назоваваш само посредством различието, защото да го наричаш Добрина, Красота, Мъдрост, Любов, Мощ, Справедливост е толкова безполезно, колкото да го наричаш Мечка, Пантера, Змия, Дракон или Грифон, защото както и да го наречеш, няма да го изразиш никога. Бог не е тяло, не е фигура, не е форма, той не притежава количество, качество, тежест или лекота, той не вижда, не чува, не познава безпорядък и изменение, не е душа, разум, въображение, мнение, мисъл, слово, число, ред, величина, не е равенство и не е неравенство, не е време и не е вечност, той е воля без цел, опитай се да разбереш, Баудолино, Бог е светилник без пламък, безшумен гръм, тъмна мълния, ослепителна мъгла, лъч от собствения си мрак, кръг, който се разширява, събирайки се към центъра си, единично множество, той е… е… — Потърсила пример, който да убеди нея, учителката, и него, ученика. — Той е пространство, което не съществува и в което и ти, и аз сме едно и също нещо, както сме днес, в това време, което не тече.

Лека руменина потрепнала по бузите й. Тя замлъкнала, изплашена от противоречивия си пример, но как да определиш като противоречива всяка прибавка към един списък на противоречивости? Баудолино усетил същия пламък да преминава през гърдите му, но изплашен от нейния смут, застинал, без да позволи на нито едно мускулче на лицето му да издаде сърдечното му вълнение, не дал на гласа си да потрепне, и попитал с богословска твърдост:

— Но тогава Сътворението? Злото?

Лицето на Хипатия възвърнало бледорозовия си цвят.

— Но тогава Единственият, в своето съвършенство, вследствие на желанието си да се самораздава, се стреми да се разпространява все повече и повече, да обхваща все по-широки сфери на своята пълнота, той е като свещ, жертва на светлината, която пръска, и колкото повече осветява, толкова повече се стапя. Бог се втечнява в собствените си сенки, превръща се в тълпа от божествени посланици, в еони, които имат много от неговата мощ, но в по-слаба форма, в безбройни богове, демони, Архонти, Тирани, Сили, Искри, Светила, в същите тези, които християните наричат ангели или архангели… Но които не са създадени от Единствения, а са негово излъчване, разсейка, еманация.

— Еманация ли?

— Виждаш ли онази птица? Рано или късно тя ще породи чрез яйцето си друга птица, както една хипатия може да породи син от своята утроба. Но веднъж породено, създанието, все едно дали е хипатия, или птица, живее за своя сметка, надживява и майка си. Или помисли си за огъня. Огънят не поражда топлина, той я излъчва, разсейва. Топлината е към огъня също като яйцето към птицата, ако угасиш огъня, топлината изчезва. Неговата топлина е най-силна там, където той се ражда, и постепенно отслабва, докато не изчезне, където огънят се превръща в дим. Така става и с Бог. Колкото повече се отдалечава от своя тъмен център, Той някак губи силата си, и разсейката му накрая се превръща в лепкава, мъртва утайка, както свещта се разтапя в безформен восък. Единственият не би желал да се разсее така далеч от себе си, но не може да спре това свое разтапяне в множествеността и безпорядъка.

— И този твой Бог не успява да разпръсне злото, което… се образува наоколо му?

— Напротив, би могъл да го стори. Единственият непрекъснато се стреми да погълне обратно това свое излъчване, което може да се превърне в отрова, и седемдесет пъти по седем хиляди години му се е удавало непрекъснато да вдишва назад своите отпадъци. Животът на бога е едно равномерно дихание, но той се задъхва без усилие. Ето така, усещаш ли? — Тя му показала как вдишва въздух с трептящите си ноздрички и после го издишва през устата. — Един ден обаче не успял да овладее един от своите посланици, който ние наричаме Демиург и който е може би Саваот или Илдабаот, фалшивият бог на християните. Демиургът, това подражание на Бога, по грешка, от горделивост или от невежество създал времето там, където преди това имало само вечност. Времето е вечност, която заеква, разбираш ли? И заедно с времето е сътворил огъня, който дава топлина, но може и да опожари всичко; водата, която утолява жаждата, но може и да издавя хората; земята, която храни тревите, но може да се превърне в свлачище и да ги задуши; въздуха, който дишаме, но който може да забушува като ураган… Всичко объркал, бедният Демиург. Направил слънцето, което дава светлина, но може да изгори полята; луната, която побеждава мрака за няколко дни, после изтънява и умира; другите небесни тела, които са прекрасни, но могат да упражняват гибелно влияние; и освен това същества, надарени с разум, но неспособни да вникват във великите тайни; животни, които понякога са ни верни, понякога ни заплашват; растения, които ни хранят, но имат извънредно кратък живот; минерали без живот, без душа, без разум, осъдени никога нищо да не разбират. Демиургът е бил като дете, което забърква кал, за да пресъздаде красотата на еднорога, но получава нещо, което прилича на плъх!

— Значи светът е една болест на Бога, така ли?

— Ако си съвършен, не можеш да не се разпръскваш, ако се разпръскваш, се разболяваш. И после, опитай се да разбереш, че Бог, в своята всепълнота, е и мястото или не-мястото, в което противоположностите се сливат.

— Противоположностите ли?

— Да, ние усещаме топло и студено, светло и тъмно, и изобщо всички неща, които са обратни едно на друго. Понякога студът ни измъчва и ни се струва нещо лошо в сравнение с топлината, но понякога топлината ни идва много и желаем хлад. Ние сме тези, които, поставени пред противоположностите, вярваме, слушайки своята прищявка, своята страст, че едната от тях е добро, а другата — лошо. А у Бога те се сливат във взаимна хармония. Но когато Бог започне да се разпръсква, не може вече да управлява хармонията на противоположностите, те се откъсват една от друга и встъпват в борба помежду си. Демиургът е загубил контрол над тях и е създал свят, в който тишината и шумът, потвърждението и отрицанието, едно добро и друго добро се борят за надмощие. Това е, което ние чувстваме като лошо.

Увлечена в обясненията си, Хипатия движела ръцете си, както момиченце, което, говорейки за една мишка, наподобява формите й, или описвайки буря, рисува във въздуха вихрите й.

— Ти, Хипатия, говориш за грешката при Сътворението и за злото, но сякаш то не те засяга, живееш в този лес, като че ли всичко на света е хубаво като теб.

— Но ако и злото ни иде от бога, би трябвало да има нещо добро и в злото. Изслушай ме, защото ти си човек, а човеците не са свикнали да мислят правилно за всичко, което съществува.

— Знаех си, аз също мисля лошо.

— Не, ти само мислиш. А да мислиш не е достатъчно, не в мисленето е правилният начин. Представи си един извор, който се разлива в хиляди реки, без ни за миг да пресъхва. Изворът си остава спокоен, хладен и бистър, докато реките поемат в различни посоки, размътват се от пясъка, гърчат се в ждрелата между скалите, кашлят, задушени от тях, и понякога изтъняват. Те страдат много и все пак водата и на най-калната от тях си е вода и иде от същия извор, породил това езеро. Това езеро страда по-малко от реките, защото в своята прозрачност по-ясно си спомня за извора, от които произтича. Едно блато, гъмжащо от насекоми, страда повече и от него, и от потока. Но всички те, всяко по своему, страдат, защото биха искали да се върнат там, откъдето са дошли, а са забравили как става това.

Хипатия хванала Баудолино за рамото и го обърнала с лице към леса. При това движение главата й се приближила до неговата и той усетил горското ухание на косата й.

— Виж дървото там. Това, което протича в него, от корените до последния му лист, е самият живот. Но корените черпят сили от земята, а стъблото укрепва от тях, за да устои на всички годишни времена, докато клоните изсъхват и се чупят, листата траят само няколко месеца и падат, цветовете живеят едва две-три седмици. В шумата има повече зло, отколкото в стъблото. Дървото е едно, но страда, разширявайки короната си, защото се превръща в множество и, множейки се, отслабва.

— Но листата са красиви и ти самата се ползваш от сянката им…

— Виждаш ли, че и ти, Баудолино, си способен да помъдряваш? Ако ги нямаше листата, ние не бихме могли да седим тук и да разговаряме за Бога, ако го нямаше леса, не бихме се срещнали и това би било може би по-лошо от всичко друго.

Казала го естествено, както се изрича една проста и очевидна истина, но Баудолино почувствал още веднъж нещо да пронизва гръдта му, без да може или да иска да издаде трепета си.

— Но обясни ми тогава как повечето хора могат да бъдат добри, поне в известна степен, ако са болест на Единствения.

— Виждаш ли, че и ти, Баудолино, си способен да помъдряваш? Каза „в известна степен“. Въпреки грешката част от Единствения е останала във всеки от нас, мислещите същества, а също и във всяко от другите същества, от животните до неживите тела. Всичко, което ни обкръжава, е обитавано от боговете, растенията, семената, цветята, корените, изворите, всички те, макар и да страдат от това, че са лошо подражание на Божията мисъл, не биха искали друго освен да се слеят с Него. Ние трябва да намерим съзвучието между противоположностите, трябва да помогнем на боговете, да съживим тези искрици, тези спомени за Единствения, които лежат погребани в нашата душа и в неживата природа.

 

Вече на два пъти Хипатия се била издала, че й е хубаво да бъде с него. Това дало смелост на Баудолино да я потърси отново.

Един ден горската девойка му обяснила какво правели тя и нейните посестрими, за да съживят Божествената искра във всички предмети, защото всеки от тях, във всеобщото съзвучие на природата, бил свързан с друг, по-съвършен от него, и отпращал, макар и не направо към Бога, то към Неговите по-малко изтощени еманации. Завела го към езерото на едно място, където край брега растели хелиотропи, а водната повърхност била покрита с лотосови цветове.

— Виждаш ли какво прави хелиотропът? Движи се, следвайки слънцето, търси го, моли го и е много жалко, че не можеш да чуваш тънкото жужене, което издава при движението си в хода на дъгообразния си дневен път. Ако можеше, би осъзнал, че той пее своя химн към великото светило. Погледни и лотоса: той открехва цвета си при изгрева му, предлага му се цял, когато то е в зенита си, и се затваря, когато то угасва. Той възхвалява слънцето, като отваря и затваря листата си, както ние отваряме и затваряме устни, когато се молим. Тези цветя живеят в симпатия със слънцето и значи запазват част от неговата мощ. Ако действаш върху цветето, ще действаш върху слънцето, ако съумееш да въздействаш върху слънцето, можеш да упражниш влияние върху неговото действие и чрез слънцето да се свържеш отново с Нещо, което живее в симпатия със слънцето и е по-съвършено от него. И това се отнася не само до цветята, но и до камъните и животните. Всеки от нас е обитаван от едно малко божество, което се стреми да се свърже отново, чрез помощните от него богове, с общия Родител. Ние се научаваме още от детството си на едно изкуство, което ни позволява да въздействаме върху по-големите божества и да възстановяваме изгубената връзка.

— Какво означава това?

— Просто е. Учим се да кръстосваме камъни, билки, аромати, съвършени и богоподобни, за да получаваме… как да го кажа, съдове със симпатия, които съдържат силата на много елементи. Разбираш ли, цветето, камъкът, дори еднорогът притежават частица божественост, но сами не успяват да извикат големите богове. Благодарение на изкуството ни, нашите микстури възпроизвеждат същността, която трябва да се извика, умножавайки силата на всеки отделен елемент.

— А после, когато сте призовали тези по-големи богове?

— Това всъщност е само началото. Учим се да служим за посреднички между това, което е горе, и това, което е долу, доказваме, че потокът на Божията еманация може да бъде върнат обратно, не много, но колкото да покажем на природата, че това е възможно. Върховната ни цел обаче е не да слеем хелиотропа със слънцето, а да слеем нас самите с Родителя. И тук започва извисяването. В началото се учим да живеем добродетелно, не убиваме живи твари, стремим се да разпространяваме хармонията сред съществата, които са около нас, и вече с тези си действия раздухваме навсякъде скритите искри. Виждаш ли тези стръкчета трева? Те вече са пожълтели и се привеждат към земята. Аз мога да ги докосна и да ги накарам още да трептят, да им припомня това, което са забравили. Погледни, малко по малко те си възвръщат свежестта, сякаш току-що са наболи от земята. Но това все още не е всичко. За да съживим тази тревичка, е достатъчно да използваме естествените си добродетели, да постигаме съвършенството на зрението и слуха си, свежестта на тялото и паметта си, лекотата на възприемането и изтънчеността на поведението си — и всичко това става чрез редовни омовения, пречистващи церемонии, химни, молитви. Правим крачка напред, като усъвършенстваме мъдростта си, силата си, умереността си и справедливостта си, и накрая стигаме до овладяването на пречистващите способности: опитваме се да отделим душата от тялото, учим се да призоваваме боговете — не да говорим за тях, както правят другите философи, а да им въздействаме, като предизвикваме дъждове чрез едно чародейно кълбо, като поставяме на земята амулети срещу нейните трусове, като изпитваме магическите възможности на триножниците, като съживяваме статуите, за да получим техните предсказания, като извикваме Асклепий, за да изцерява болните. Но има нещо много важно — когато го правим, трябва винаги да внимаваме да не сме обладани от някой бог, защото в такъв случай ще се развълнуваме, ще загубим вътрешния си мир и следователно ще се отдалечим от Бога. Необходимо е да се научим да вършим това в най-пълно спокойствие.

Хипатия хванала ръката на Баудолино и той не я помръднал, за да не прекъсне усещането за близост.

— Може би, Баудолино, съм те накарала да ме смяташ напреднала в асхазата като моите по-големи сестри… Ако знаеше обаче колко съм още несъвършена. Още не успявам да свържа една роза с висшата сила, която й е близка… И освен това, още приказвам много, а това е знак, че не съм мъдра, защото добродетелта се постига в мълчание. Но говоря, защото ти си тук, и трябва да те обуча, а щом обучавам един хелиотроп, защо да не мога да обучавам теб? Ще стигнем до по-съвършено обучение, когато успеем да останем заедно, без да говорим, тогава ще е достатъчно да те докосвам, и ти ще разбираш всичко. Като хелиотропа. — Тя погалила мълчаливо цветето. После, все така без да говори, започнала да гали ръката на Баудолино и едва накрая го запитала само: — Усещаш ли?

 

На следния ден му заговорила за мълчанието, което практикували хипатиите, за да можел, както казала, и той да го възприеме.

— Трябва да създаваме около себе си пълна тишина, да се откъсваме изцяло от всичко, което сме мислели, чувствали и сме си представяли; така, постигнали мир и спокойствие, няма да изпитваме ни гняв, ни желание, ни болка, ни щастие. Ще сме напуснали себе си, потънали в абсолютна самота и дълбока безметежност. Няма да гледаме вече към красивите и добри неща, ще бъдем отвъд самата красота, отвъд хоровода на добродетелите, като някой, който, навлязъл в светилището на храм, е оставил зад себе си статуите на боговете и вижда вече не техните изображения, а самия Бог. Не ще трябва повече да призоваваме посредничещи сили: преодолявайки ги, в този тайник, в това недостъпно и свято убежище, ще сме победили недостатъците им, ще сме минали отвъд степените на боговете и йерархиите на еоните, всичко това ще бъде вече в нас като спомен за нещо, от което сме свалили бремето на собственото му съществувание. Това ще бъде краят на пътя, освобождението, развързването на всички връзки, бягството на един, който вече сам, единствен, се е устремил към Единствения. В това връщане към абсолютно простото не ще виждаме нищо друго освен славата на мрака. Опразнени от душа и разсъдък, ще сме напуснали царството на ума и в благоговение ще останем горе като изгряващи слънца, стеснили зеници, ще съзерцаваме слънцето на светлината, ще се превърнем в огън, тъмен огън в тъмнината, и ще завършим полета си по тези огнени пътища. И в този момент, издигнали се така нагоре по реката и показали не само на себе си, но и на боговете и даже на самия Бог, че можем да се издигнем срещу течението, ще сме излекували света, убили злото, умъртвили смъртта, развързали възлите, в който са се били оплели пръстите на Демиурга. Ние, Баудолино, сме избрани да изцерим Бога, нам е поверено неговото спасение: чрез нашия екстаз ще върнем цялото мироздание в сърцето на Единствения. Ние ще придадем на Единствения силата, нужна му, за да извърши онова могъщо вдъхване, което ще му позволи да всмуче обратно в себе си злото, което е избълвал някога.

— Правите всичко това, но дали някоя от вас е успяла?

— Очакваме да успеем, всички от векове се готвим, за да сполучи един ден някоя от нас. От малки знаем, че не е необходимо всички да постигнем това чудо: достатъчно е един ден, може би след още хиляда години, една от нас, избраница, да постигне мига на върховното съвършенство, в който ще се почувства слята със своя далечен Родител, и чудото ще е извършено. Тогава, доказали, че от множествеността на страдащия свят можем да се върнем към Единствения, ще сме дали на Бог покой и самоувереност, сила да се събере отново в своя център, енергия да подхване отново ритъма на своето дихание.

Очите й блестели, лицето й било пребледняло, ръцете й почти треперели, гласът й станал дълбок, сякаш умолявала Баудолино да повярва като нея в това откровение. Той помислил, че Демиургът може да е извършил много грешки, но самото съществуване на създанието, което в момента му говорело, правело от света едно място, пленително и блестящо от съвършенство.

Не се удържал и дръзнал да поеме ръката й и да я докосне с устни. Тя трепнала, сякаш била изпитала непознато чувство. Първо казала:

— И в теб обитава един бог.

После покрила лицето си с ръце и Баудолино я чул да шепне развълнувано:

— Загубих… Загубих апатията си…

Обърнала се и се затичала към леса, без да каже нищо повече.

 

— В този момент, господин Никита, усетих, че обичам, както никога не бях обичал, но че за трети път обичам жена, която не може да стане моя. Едната ми бе отнета от разликата в общественото положение, другата — от безпощадната смърт, сега третата не можеше да ми принадлежи, защото бе от далите обет да спасяват Бога. Отдалечих се, върнах се в града с мисълта, че не би трябвало вече никога да търся среща с нея. И на следния ден почувствах почти облекчение, когато Праксей ми съобщи, че в очите на пндапетцимците аз съм бил безспорно главният влъхва, че съм се ползвал с доверието на дякона и че той искал да ме назначи за предводител на войската, която междувременно Поета успешно бил обучил. Не можех да отклоня това предложение — едно разцепление в групата на влъхвите щеше да направи тъй неудържимо положението ни пред всички, които вече така страстно бяха заживели с подготовката на войната, че приех. Направих го и защото не исках да разочаровам униподите, панотите, блемите и всички други мили уроди, към които вече искрено се бях привързал. Главната ми мисъл обаче беше, че посвещавайки се на това ново дело, ще забравя онази, която бях оставил в леса. Първите два дни потънах в хиляди грижи. Но все пак вършех всичко разсеяно, ужасно ме мъчеше мисълта, че Хипатия може да се е върнала при езерото и като не ме е намерила, да е помислила, че обиден от бягството й, съм решил да не я виждам вече. Притеснявах се, че тя се е притеснила и не желае повече да ме вижда. Ако бях сигурен, че е така, бих тръгнал по следите й, бих стигнал на кон до мястото, където живеят хипатиите, но пък там какво щях да направя? Щях да я отвлека, да наруша спокойствието на тяхната община, да навредя на нейната невинност, разкривайки й това, което не трябваше да знае, или обратно, щях да я видя увлечена в нейната мисия, освободила се от оня извънредно кратък миг на земна страст? Но имало ли го бе този миг? Преживявах отново всяка нейна дума, всяко нейно движение. На два пъти, за да изрази какво е Бог, бе използвала за пример нашата среща, но може би това е било само един детски начин, напълно невинен, да ми изясни това, за което говореше. На два пъти ме бе докоснала, но тъй както би го сторила с едно цвете; устните ми, докоснали ръката й, я бяха накарали да трепне, знаех, но и това беше естествено: дотогава мъжки устни не се бяха допирали до нея и новото чувство й е било като едно препъване в корен, което я бе накарало за миг да загуби обичайното си душевно равновесие; мигът бе отминал и тя навярно вече го бе забравила… Спорех с моите хора по военните въпроси, трябваше да решавам къде да разположа нубийците, а сам не знаех къде съм. Налагаше се да се освободя от тази тревога, трябваше да узная… А за да го сторя, трябваше да поверя своя живот, а и нейния, в ръцете на някого, който да ни служи за връзка. Вече бях получил много доказателства за предаността на Гавагай и говорих тайно с него. След като го накарах да се закълне много пъти, че няма да ме издаде, му разказах само най-необходимото, за да се съгласи да отива в течение на няколко дни при езерото и да я причаква там. Добрият унипод се показа услужлив, умен и дискретен. Зададе ми малко въпроси, мисля, че разбра всичко, два дни поред след залез-слънце се връщаше, съобщаваше ми, че не е видял никого, и се натъжаваше, като ме виждаше да пребледнявам. На третия ден пристигна с една от своите усмивки, които напомняха лунния сърп, и ми каза, че като чакал сладко излегнат в сянката на своя крак, онова създание се било появило. Хипатията се била приближила до него, доверчива и сякаш очакваща да види някого. Приела с вълнение моето послание („Тя изглежда желае много види теб“, каза Гавагай закачливо) и го помолила да ми предаде, че щяла да идва на езерото всеки ден, всеки ден („Тя казва това два пъти“). Навярно, добави Гавагай с усмивка, и тя е чакала влъхвите. Наложи се да остана в Пндапетцим, но изпълнявах задълженията си на предводител с въодушевление за учудване на Поета, който знаеше, че не съм особено пристрастен към военните дела, и за радост на моята войска. Чувствах се като господар на света, без страх бих срещнал сам в бой стотина бели хуни. На третия ден, цял разтреперан, отидох на онова съдбовно място.