Умберто Еко
Баудолино (34)

34. Баудолино открива истинската любов

— През тези дни на очакване, господин Никита, изпитвах противоречиви чувства. Изгарях от желание да я видя, боях се, че няма да я видя вече, представях си я изложена на хиляди опасности, с една дума, преживявах всичко, което е типично за любовта, но не изпитвах ревност.

— Не си ли мислеше, че точно тогава Майката може да я изпрати при оплодителите?

— Не ми е идвало наум това съмнение. Може би защото, като знаех колко й принадлежах, смятах, че тя се чувства моя до такава степен, че би отказала да бъде докосната от друг. Дълго размишлявах, по-късно, и стигнах до извода, че при съвършената любов няма място за ревност. Ревността е подозрение, страх и клевети между обичащия и обичаната, а свети Йоан е казал, че съвършената любов изключва всяка боязън. Не изпитвах ревност, но непрекъснато се мъчех да си представя лицето й, без да успявам. Спомнях си какво съм изживявал, когато съм я гледал, но не можех да я видя. При това, по време на срещите ни, аз наистина не правех нищо друго освен да не откъсвам поглед от лицето й.

— Чел съм, че това се случва на хората, които обичат много силно… — каза Никита със смущението на човек, който никога не е изживявал толкова силна страст. — Не ти ли се е случвало с Беатрикс или с Коландрина?

— Не, не така, че да страдам толкова. Мисля, че с Беатрикс си изграждах самата идея за любовта, която не се нуждае от лице, и ми се струваше светотатствено да се мъча да си представям плътта й. Колкото до Коландрина, след като познах Хипатия, разбрах, че с нея съм изживял не толкова страст, колкото радост, нежност, силна обич, каквито бих изпитвал, да ми прости Господ, към една дъщеря или по-малка сестра. Мисля, че така става с всички, които се влюбват, но в онези дни бях убеден, че Хипатия е първата жена, която съм обичал истински, и че това е наистина така, вярвам и сега, и ще вярвам винаги. Освен това разбрах, че истинската любов се приютява в светилището на сърцето и намира там мир, вглъбена в своите най-благородни тайни, и рядко се връща в стаите на въображението. Затова и не успява да възпроизведе телесната форма на отсъстващата любима. Само плътската любов, която не влиза в глъбините на сърцето и се храни единствено със сластни фантазии, само тя успява да произвежда такива образи.

Никита замълча, с мъка овладял завистта си.

Новата им среща била срамежлива и трогателна. Нейните очи блестели от щастие, но тя бързо свеждала свенлив поглед. Седнали на тревата. Акакий пасял спокойно до тях. Цветята наоколо ухаели по-силно от обикновено и Баудолино се чувствал сякаш наквасил устни в чаша с бурк. Не се осмелявал да говори, но решил да го стори, защото имало опасност напрежението на мълчанието да го тласне към необмислена постъпка.

Едва тогава разбрал защо бил чувал, че истинските влюбени на първата си любовна среща пребледняват, разтреперват се и губят дар слово. А то е защото, тъй като любовта владее и двете царства — на природата и на душата, — тя привлича към себе си всички техни сили. Затова, когато истинските влюбени се срещат, любовта обърква и почти сковава всички функции на тялото, както физически, така и душевни: езикът отказва да говори, очите — да гледат, ушите — да чуват, всички крайници престават да изпълняват своя дълг. Поради това, когато любовта се забави прекалено задълго в глъбта на сърцето, тялото, лишено от сили, слабее. Но в определен миг сърцето, като не може да търпи повече пламъка, който го мъчи, почти изхвърля вън от себе си своята страст и позволява на тялото да възстанови обичайните си функции. Тогава влюбеният заговаря.

— И тъй — изрекъл Баудолино, без да обяснява какво изпитва и какво разбира в момента, — значи всички красиви и ужасни неща, които ми разказа, са ви били предадени от Хипатия…

— О, не — отвърнала тя, — казах ти, че нашите прародителки са избягали, забравяйки всичко, на което ги била научила Хипатия, освен дълга да се стремят към познанието. Чрез медитирането ние се приближаваме все повече до истината. През всичките тези хиляди години всяка от нас е разсъждавала върху света, който ни заобикаля, и върху това, което чувства в своята душа, така нашето самосъзнание се е обогатявало с всеки изминал ден, но делото още не е завършено. Може би в моите обяснения е имало неща, които сестрите ми още не са разбрали и които аз самата разбрах едва сега, като се мъчех да ти ги обясня. Така всяка от нас става по-мъдра, учейки другите на това, което чувства, и учейки тях, се учи сама. Може би ако ти не беше тук с мен, аз самата не бих изяснила на себе си някои неща. Ти, Баудолино, беше моят демон, моят добър архонт.

— Но нима всичките ти сестри са открити и красноречиви като теб, моя сладка Хипатио?

— О, аз съм последната от тях. Те понякога ми се надсмиват, защото не умея да изразя това, което чувствам. Разбираш ли, аз трябва още да раста. Но през тези дни се чувствах горда, сякаш владеех една тайна, която те не знаят и която — кой знае защо — ми се искаше да си остане тайна за тях. Не разбирам какво става с мен, сякаш… сякаш предпочитам да споделям мислите си повече с теб, отколкото с тях. Мислиш ли, че това е лошо? Дали не съм нечестна спрямо тях?

— Но си честна спрямо мен.

— С теб е лесно. Мисля, че на теб бих казала всичко, което ми минава през сърцето. Дори и да не съм още сигурна, че е правилно. Знаеш ли, Баудолино, какво ми се случи на няколко пъти тези дни? Сънувах те. Сутрин, когато се събуждах, денят ми се струваше хубав, защото теб те имаше някъде. А после денят ми се струваше лош, защото не можех да те видя. Чудно нещо, ние се смеем, когато сме щастливи, и плачем, когато страдаме, а на мен ми се случва да се смея и да плача едновременно. Може би съм болна? Но колко е чудесна тази моя болест. Възможно ли е да обичаш болестта си?

— Ти си учителката, скъпа моя приятелко — усмихнал се Баудолино, — не трябва да питаш мен, още повече че май страдам от същата болест.

Хипатия протегнала ръка и отново погалила белега на лицето му.

— Ти трябва да си нещо добро, Баудолино, защото ми е приятно да те докосвам, както докосвам Акакий. Докосни ме и ти, може би ще разпалиш някое въгленче, което тлее в мен, без да го усещам.

— Не, любов моя, страх ме е, че ще ти навредя.

— Докосни ме тук, зад ухото. Да, така, още… Дали не може чрез теб да се призове някой бог? Навярно имаш някъде знак, който да те свързва с нещо друго… — Мушнала ръцете си под дрехата му и плъзнала пръсти по космите на гърдите му. Приближила се да го подуши и казала: — Дъхтиш ми на трева, на хубава трева. И колко си мек, като младо животно. Млад ли си? Аз не познавам възрастите на човека. Кажи, млад ли си?

— Млад съм, любов моя, сега се раждам.

Той вече галел почти грубо косите й, а тя поставила ръцете си зад тила му и започнала да докосва лицето му с връхчето на езика си, ближела го, сякаш бил козле, после се разсмяла, като го погледнала отблизо в очите и казала, че е солен на вкус. Баудолино, който, както знаем, не бил светец, я притиснал към себе си и потърсил с устни устните й. Тя изохкала от уплаха и изненада, опитала да се дръпне, но после отстъпила. Устата й имала дъх на праскова, на кайсия, и езичето й гъделичкало неговия език.

Баудолино я отблъснал леко, но не от свян, а за да се освободи от дрехите си, тя видяла члена му, пипнала го с пръст, почувствала, че е жив, и казала, че го иска. Ясно било, че не знаела как и защо го иска, но някаква сила, горска или изворна, й подсказала какво да направи. Баудолино отново покрил с целувки лицето й, после продължил към шията, след това към раменете, и свличайки бавно туниката й, разкрил малките й гърди, притиснал лицето си между тях и като продължавал да плъзга дрехата надолу към бедрата й, усетил малкия й стегнат корем, опипал хлътнатинката в средата му и почувствал под пръстите си космите, които скривали върховното й богатство, по-гъсти и твърди, отколкото очаквал. А тя шепнела:

— О, мой тиранино, мой Еоне, мой Огдоаде, мой Плероме…

Той мушнал ръка под туниката, която още скривала долната част на тялото й, и усетил, че колкото повече се спускал надолу, толкова повече космите се сгъстявали, покривали бедрата й, отвън и отвътре, и обхващали задните й части…

— И като раздрах дрехата й, господин Никита, видях истината. От корема надолу Хипатия имаше кози форми и нозете й завършваха с две млечнобели копитца. Изведнъж разбрах защо, скрита от дългата туника, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше леко над нея. И разбрах, че оплодителите бяха сатирите-дето-не-се-виждат-никога с рогатите си човешки глави и косматите си нозе на козли, сатирите, които от векове обслужвали хипатиите, като задържали при себе си мъжките им рожби с техните грозни лица, а на тях давали женските, още носещи спомена за египетската хубост на прародителката им Хипатия и на нейните ученички.

— Какъв ужас! — възкликна Никита.

— Ужас ли? Не, не ужас изпитах в този момент. Изненада — да, но само за миг. После реших — но дали тялото ми го реши, или душата, не знаех, — че това, което виждам и докосвам, е прекрасно, защото то беше тя, Хипатия, и нейната животинска природа беше част от прелестта й, този къдрав и мек косъм беше по-желан от всичко, което някога бях пожелавал, миришеше на мъх, а нозете й, скрити по-рано, бяха сякаш изрисувани от ръка на художник. Аз обичах, жадувах това създание, ухаещо на гора, да, бих обичал Хипатия дори да би имала образа на химера, невестулка или пепелянка.

И така Хипатия и Баудолино се съединили и до залез-слънце, когато били изтощени докрай, останали да лежат един до друг на земята, като се галели и наричали с най-нежни имена, забравили за всичко, което ги обкръжавало.

Хипатия говорела:

— Душата ми излетя като огнен език… Струва ми се, че съм част от звездния свод… — И не преставала да изследва тялото на любимия си. — Колко си красив, Баудолино. Но и вие, мъжете, сте уроди — шегувала се. — Краката ти са дълги и бледи, без козина, а ходилата ти са големи като на два унипода! Но все пак си красив, даже по-красив…

Той целувал мълчаливо очите й.

— Женските на хората, и те ли имат крака като твоите? — питала го намръщена. — Нима си изпитвал този наш екстаз със същества с крака като твоите?

— Защото не знаех, че съществуваш ти, любов моя.

— Не искам никога да гледаш краката на женските човеци.

Той й целувал мълчаливо копитцата.

Но вече се смрачавало и трябвало да се разделят.

— Мисля — прошепнала Хипатия, като отново прокарала пръсти по устните му, — че няма да кажа нищо на моите сестри. Няма да ме разберат, те не знаят, че съществува и друг начин да се възвисяваме. До утре, любов моя. Чу ли ме? Нарекох те, както ти ме наричаш. Ще те чакам.

— Така изминаха няколко месеца, най-сладките и най-чистите от живота ми. Отивах при нея всеки ден, а когато не можех, верният Гавагай поддържаше връзката ни. Надявах се, че хуните няма да се появят никога и че очакването в Пндапетцим ще продължи до смъртта ми и отвъд нея. Чувствах се, сякаш съм я сразил.

Докато един ден, подир много месеци, след като му се отдала пламенно както винаги и двамата се успокоили, Хипатия казала на Баудолино:

— С мен се случва нещо. Зная какво е, защото съм слушала разказите на моите сестри, когато те се връщаха след нощите с оплодителите. Мисля, че имам дете в корема си.

В първия момент Баудолино бил обзет от неописуема радост и започнал да целува този неин благословен корем — Бог и архонтите изобщо не го интересували. Но после се позамислил: Хипатия нямало да може да скрие състоянието си от общността. Какво да се прави?

— Ще призная истината на Майката — казала тя. — Тя ще разбере. Нещо или някой е пожелал това, което другите правят с оплодителите, аз да го направя с теб. Така е трябвало да стане според добрата страна на природата. Няма да може да ме упрекне.

— Но ще бъдеш пазена девет месеца от общността, а след това няма да видя никога създанието, което ще се роди!

— Ще идвам тук още много пъти. Ще мине много време преди коремът ми да се издуе така, че другите да го забележат. Няма да се виждаме само през последните месеци, когато ще разкрия всичко на Майката. А колкото до създанието, ако бъде мъжко, ще ти бъде дадено, а ако бъде женско, няма да е твоя грижа. Така иска природата.

— Така искат твоят гаден Демиург и онези полукози, с които живееш! — изкрещял Баудолино извън себе си от яд. — Мъжко или женско, създанието е и мое!

— Колко си хубав, Баудолино, когато се разгневиш, макар че не бива да го допускаме — казала тя и го целунала по носа.

— Но не разбираш ли, че след като родиш, вече няма да те пускат да идваш при мен, както не са пускали никога сестрите ти да виждат своите оплодители? Нали така според вас искала природата?

Едва в този миг Хипатия осъзнала положението и се разплакала с тихи стенания, както когато правели любов. С глава, склонена на гърдите на своя любим, стискала раменете му и той чувствал до себе си гърдите й, които потръпвали. Галел я, говорел й нежни думи на ухото и накрая й направил единственото предложение, което му се струвало разумно: да избяга с него. На уплашения й поглед отвърнал, че ако го направи, нямало да предаде своята общност. Просто била получила друга привилегия и друг ставал нейният дълг. Той щял да я отведе в едно далечно царство и там тя щяла да основе нова колония хипатии, просто щяла да направи по-плодовито семето на тяхната прамайка, щяла да отнесе другаде нейното учение, с тази разлика, че той щял да живее до нея и щял да намери ново племе оплодители, мъжки човеци като него и навярно като плода на тяхната любов.

— Ако избягаш, няма да сториш никому зло — казали, — дори ще разпространиш доброто…

— Тогава ще искам разрешение от Майката.

— Почакай, още не зная каква е тази твоя Майка. Остави ме да помисля, ще отидем заедно при нея, ще съумея да я убедя, дай ми няколко дни да намеря най-добрия начин.

— Не мога повече да не те виждам, любов моя — хлипала Хипатия. — Ще направя каквото поискаш, ще се преправя на женски човек, ще дойда с теб в онзи нов град, за който ми разказа, ще се държа като християните, ще казвам, че Бог е имал син, умрял на кръста. Ако тебе те няма, не искам повече да бъда хипатия!

— Успокой се, любима. Ще видиш, че ще намеря някакво решение. Направих светец Карл Велики, намерих влъхвите, ще успея да запазя и своята съпруга!

— Съпруга? Какво е това?

— После ще ти кажа. Сега върви, че стана късно. Ще се видим отново утре.

— Нямаше „утре“, господин Никита. Като се върнах в Пндапетцим, всички излязоха насреща ми, от часове ме били търсели — нямало вече съмнение: белите хуни пристигали, далеч на хоризонта вече се забелязваше прашният облак, който вдигаха конете им. Щяха да стигнат до долината с папратите при първите лъчи на зората. Значи ни оставаха само няколко часа, за да подготвим защитата. Веднага отидох при дякона, за да му съобщя, че поемам командването на поданиците му. Твърде късно. Месеците на мъчителното очакване на битката, усилието, което беше направил, за да се изправи на крака и да участва в подготовката, може би и новият телесен сок, който му бях влял във вените със своите разкази, бяха ускорили края му. Не се побоях да се приближа до него, докато той издъхваше, дори стиснах ръката му, когато се прощаваше с мен и ми пожелаваше победа. Каза ми, че ако победя, може би съм щял да успея да стигна до царството на неговия баща и затова ме молеше да му направя една последна услуга. След като издъхнел, неговите двама забулени последователи щели да подготвят трупа му така, сякаш бил на отец, намазвайки тялото му с онези масла, благодарение на които образът му щял да се отпечата върху ленения саван, в който щял да бъде увит. Да съм занесял на отеца този негов портрет — колкото и блед да изглеждал, щял да се представи на своя баща осиновител не толкова разяден от болестта, колкото бил в действителност. Малко след това издъхна и двамата му последователи направиха всичко както трябва. Казаха, че били необходими няколко часа, за да поеме саванът неговите черти, и че после щели да го навият и да го поставят в нарочен калъф. Плахо ми намекнаха, че трябва да съобщя на евнусите за смъртта на дякона. Реших да не го правя. Дяконът ми беше поверил командването и само затова евнусите нямаше да посмеят да не ми се подчиняват. Необходимо ми беше и те да сътрудничат по някакъв начин за военните действия, подготвяйки града за настаняването на ранените. Ако в този момент научеха за смъртта на дякона, най-малкото щяха да смутят духа на бойците, разпространявайки траурната новина, и да им отвлекат вниманието с погребалните обреди. А каквито бяха вероломни, може би дори щяха да вземат веднага законната власт и да объркат всички планове на Поета за защитата на града. Тръгваме на война, казах си. Макар винаги да съм бил човек миролюбив, вече мислех за защитата на създанието, което щеше да се роди.