Умберто Еко
Баудолино (35)

35. Баудолино в битка с белите хуни

Планът им бил готов от месеци до най-малките подробности. Ако Поета се бил показал добър началник в обучението на войниците, Баудолино пък се проявил като отличен стратег. Непосредствено до края на града се издигал най-високият от хълмовете, подобни на бита сметана, които пътешествениците били видели при пристигането си. От върха му се разкривала цялата равнина от едната страна чак до планините, а от другата — до края на полето с папратите. Оттам Баудолино и Поета щели да ръководят движението на войските си. Недалеч от тях една отбрана рота униподи щяла да осигурява най-бързи връзки с отделните отряди.

Понците щели да бъдат пръснати на различни точки в равнината, готови да доловят със свръхчувствителния си коремен издатък маневрите на противника и да съобщават за тях, както се били уговорили, с димни сигнали.

Най-отпред, почти до края на полето с папратите, униподите, под командата на Прасето, щели да изчакат появата на врага и внезапно да изскочат пред него със своите сарбакани и отровни стрели. След като този първи сблъсък постигнел объркване сред вражите колони, зад униподите щели да изникнат гигантите, водени от Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, за да изкормят конете им. Но, както им наредил Поета, докато не получели заповед за действие, те трябвало да се придвижват, лазейки на четири крака.

Ако част от противниците успеела да преодолее преградата на гигантите, от едната страна на равнината щели да напреднат пигмеите, водени от Бойди, а от другата — блемите, водени от Кутика. Изтласкани към отсрещната страна от облака стрели на пигмеите, хуните щели да се придвижат към блемите, а те, преди да бъдат съгледани сред тревите, щели да се промъкнат под коремите на конете им.

Но никой не бивало да се излага на прекалено голям риск. Трябвало да нанасят тежки поражения на врага, като ограничават възможно най-много своите загуби. Всъщност гръбнакът на стратагемата били нубийците, които щели да чакат в средата на полето. Хуните безспорно щели да се справят с първите редове на защитата, но щели да стигнат до нубийците вече с намалена численост и много ранени, а и конете им нямало да могат да се движат лесно сред високите папрати. В този момент на битката войнствените цирконцелионци щели да ги очакват със смъртоносните си боздугани и прочутото си презрение към опасността.

— Точно така, захапваш и бягаш — казал Бойди, — истинската ни непреодолима преграда ще бъдат храбрите цирконцелионци.

— А вие — съветвал Поета, — след като хуните преминат, трябва веднага да стегнете вашите пигмеи и блеми и да ги разположите в полукръг, дълъг поне половин миля. Така, ако противниците прибягнат до детската си хитрост и рекат да се престорят, че бягат, за да обкръжат след това преследвачите си, вие ще ги заклещите от двете страни, докато те сами ще се натискат да ви паднат в ръцете. Главното е никой от тях да не излезе жив. Победеният враг, оцелее ли, винаги замисля мъст. А пък ако някои оцелели все пак успеят да се измъкнат от вас и от нубийците и да се насочат към града, ето че панотите ще са готови да връхлетят върху тях, а на подобна изненада никой враг не би могъл да устои.

След като стратегията била уточнена така, че нищо да не бъде оставено на случайността, през нощта кохортите се стекли към центъра на града и на светлината на първите звезди поели към равнината, всяка предвождана от своите свещеници: пеели на своя език общия за всички Pater Noster qui es in coelo с такава звукова тържественост, каквато никой не бил чувал дори в Рим при най-многолюдните тържества:

Маел нио, куй вай о лес цеал, епсено лезай тио мита…

 

О фат обае кел бинол ин сюс, паисалидумьоз немола…

 

Пат изел, ка би ни сиелос. Ном ал зи би сантед…

 

О бадерус нодерос, ки ду есо ин селума, факдаде санкадус ханоминанда дуус…

 

Ами Порнио дан хин Орхнио вией, гнайорхе сай лори…

 

Хай коба джа рилд дад, ха баби йо сгимта…

Блемите преминали последни, когато Баудолино и Поета вече се питали какво ги е забавило. Всеки носел на гърба си, завързан под мишниците, по един кош от тръстика, на върха на който била забодена птича глава. С гордост Ардзроуни казал, че това било последното му изобретение. Хуните щели да видят птичите глави и да стрелят по тях, а блемите щели да скочат невредими върху им. Баудолино намерил идеята за добра, но им казал да побързат, за да заемат навреме позициите си. Блемите не се притеснявали от това, че били получили глави, дори се надували, сякаш носели шлемове, украсени с пера.

Баудолино и Поета, придружени от Ардзроуни, се изкачили на хълма, от който щели да направляват сраженията, и зачакали зората. Изпратили Гавагай напред, за да им съобщава непрекъснато какво се случва там. Смелият унипод се стрелнал към своето място с вик: „Да живеят свети влъхви, да живее Пндапетцим!“.

Първите слънчеви лъчи вече позлатявали планините на изток, когато тънка струя дим от огъня на зорките понци се издигнала към небето — сигнал, че били съгледали врага на хоризонта.

И наистина хуните се появили в безкрайна челна редица, която, видяна отдалече, сякаш не напредвала, а дълго време се къдрела и трептяла на място. Все пак било ясно, че хуните се приближавали, защото постепенно краката на конете им, вече скрити от папратите, престанали да се виждат, докато враговете не стигнали близо до местата на първата засада и вече всички очаквали храбрите едноноги да изскочат от тревите. Но времето минавало и хуните навлизали все повече в равнината, а нищо не се случвало — явно ставало нещо нередно.

Докато хуните вече се различавали съвсем ясно, а униподите все така не давали признак за живот, изведнъж бранителите на града видели, че гигантите, по-рано от предвиденото, се заизправяли огромни сред растителността, но вместо да срещнат врага, започнали да се мотаят в треволяка, навярно в битка с униподите, които трябвало да бъдат скрити там. Баудолино и Поета отдалеч не можели да разберат какво точно става, но скоро успели да възстановят хода на събитията благодарение на храбрия Гавагай, който, бърз като светкавица, сновял от единия до другия край на равнината. По атавистичен навик при изгрева на слънцето униподите мигновено лягали по гръб и засенчвали с ходило главата си. Това именно сторили воините от ударния отряд. Гигантите, макар и да не се отличавали с особено бърза мисъл, разбрали, че нещо не е в ред, и се заели да ги вдигат на крак, но, верни на старата си еретична традиция, ги наричали лайняни хомоузиасти, ариеви изпражнения.

— Унипод добър и верен — вайкал се Гавагай, съобщавайки за станалото. — Той смел и няма страх, но не търпи обида на сиренари-еретици, ти разбира!

Казано с други думи, всичко започнало с кратка богословска схватка, а после се стигнало до юмручен бой, в който гигантите бързо взели връх. Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, се опитал да обуздае еднооките си великани, но те били напълно обезумели и го отхвърляли с грамадните си ръце така, че той излитал на цели десет метра встрани. Така и не усетили, че хуните били на две крачки от тях, и последвало голямо клане. Униподите падали, падали и гигантите, макар че някои от тях напразно се опитвали да се бранят, като хващали някой унипод за крака и го въртели над главите си като боздуган. Прасето и Скакабароци се хвърлили в мелето, за да вдъхнат кураж всеки на своите, но били обкръжени от хуните. Смело се защитавали, като размахвали мечове, но скоро се оказали надупчени от безброй стрели.

Виждало се вече как хуните си проправят път, мачкайки тревите, сред труповете на своите жертви. Бойди и Кутика от двата края на равнината не разбирали какво става и трябвало да им бъде пратен Гавагай, за да им каже да не чакат повече, а да хвърлят в битката своите блеми и пигмеи. Хуните се видели нападнати от двете страни, но имали чудесна идея: техният авангард напреднал отвъд редовете на падналите униподи и гиганти, ариергардът им пък се дръпнал назад, така че пигмеите от една страна, и блемите — от друга, се оказали нападащи се взаимно. Пигмеите, щом видели птичите глави да изскачат над папратите, и като не знаели за изобретението на Ардзроуни, решили, че имат пред себе си хилядолетния си враг, разкрещели се: „Жеравите, жеравите!“ и като забравили за хуните, обсипали със стрели редиците на блемите. Блемите пък, нападнати от тях, помислили, че пигмеите извършват предателство, и се развикали: „Смърт на еретиците!“. Пигмеите също помислили, че блемите са се обърнали срещу тях, и, чули да наричат еретици тях, единствените пазители на правата вяра, се разкрещели: „Смърт на призрачниците!“. Хуните това и чакали, те връхлетели върху тази бъркотия и започнали да избиват поотделно враговете си, докато те се избивали помежду си. Гавагай съобщил, че видял как Кутика се мъчи да възпре сам противниците и после изчезнал от погледа му, стъпкан от конете им.

Като видял, че приятелят му умира, Бойди решил, че двете войски са загубени, скочил на коня си и препуснал към ядрото на нубийците, за да ги предупреди, но папратите препъвали коня му, както впрочем затруднявали и напредването на противника. Бойди все пак стигнал пръв до нубийците, застанал зад тях и им заповядал да тръгнат в гъсти редици срещу хуните. Но щом се озовали сред зажаднелия за кръв враг, проклетите цирконцелионци се подчинили на своята природна склонност към мъченичество. Помислили, че върховният миг на саможертвата е настъпил и че дори е добре да го изпреварят. Един след друг коленичили с викове: „Убий ме, убий ме!“. Хуните не повярвали на очите си, но измъкнали късите си и остри саби и се заели да им режат главите, а те се трупали наоколо им, протягайки вратове и молейки ги за кървавото омовение.

Бойди вдигнал юмруци към небето и препуснал към хълма, стигнал върха му тъкмо когато цялата равнина пламнала.

Защото в града Борон и Киот, като научили за опасността, решили да употребят козите, които Ардзроуни бил подготвил за своята военна хитрост, безполезна посред бял ден. Накарали безезичните да подгонят към равнината стотици кози със запалени рога. Лятото било напреднало, тъй че тревите, достатъчно сухи, пламнали в миг. Морето от папрати се превърнало в море от пламъци. Навярно Борон и Киот били помислили, че огънят ще образува само една преграда пред врага и дори че ще отблъсне конницата му, но не били взели предвид посоката на вятъра. Огънят се разпалвал все повече, но пълзял към града, а това безспорно било в полза на хуните, които трябвало само да изчакат тревите да изгорят и пепелта им да изстине, за да получат чудесна възможност за финалния си набег. И все пак пожарът забавял поне с час напредването им. Хуните обаче не бързали. Тъй като не знаели дали отвъд пожара има врагове, те спрели пред огъня, вдигнали лъковете си към небето и го затъмнили със стрели, прелитащи над пламъците.

Една стрела изсвистяла от високото и пронизала врата на Ардзроуни, който рухнал на земята с глухо хъркане, плюейки кръв. Като се мъчел да изтръгне стрелата от врата си, видял, че ръцете му се покриват с белезникави петна. Баудолино и Поета се навели над него и му прошепнали, че такива петна се били появили и на лицето му.

— Виждаш ли, че Соломон е бил прав — казал му Поета. — Има лек за теб. Може би стрелите на хуните са намазани с някаква отрова, която е целебна за теб и премахва действието на онези черни камъни.

— Все ми е едно дали ще умра бял или черен! — изхъркал Ардзроуни и издъхнал, преди естественият му цвят да се възстанови напълно.

Но други стрели летели над тях, още по-гъсти, и трябвало да напуснат хълма. Побягнали към града и през цялото време Поета се вайкал:

— Край, проиграх цяло царство. Не можем да разчитаме много на тези паноти. Надеждата ни е само в пожара. Да си събираме нещата и да бягаме. Пътят на запад е още свободен.

А Баудолино мислел само за едно: хуните щели да влязат в Пндапетцим и щели да го разрушат, но бясното им препускане нямало да спре дотам, те щели да стигнат до езерото и да нахлуят в леса на хипатиите. Трябвало да ги изпревари. Но не можел да изостави приятелите си. Длъжен бил да ги намери, да събере вещите им, да вземе малко храна, изобщо, да подготви дългото бягство.

— Гавагай, Гавагай! — извикал и верният унипод се озовал до него. — Бягай при езерото, намери Хипатия, не зная как ще го направиш, но я намери, кажи й, че идвам да я спася, да бъде готова!

— Аз не знае какво прави, но намери нея — отвърнал униподът и заподскачал към езерото.

Баудолино и Поета влезли в града. Вестта за поражението била вече стигнала там, женските от всички видове, грабнали малките си, тичали безцелно по улиците. Панотите, в паника, понеже мислели, че вече могат да хвърчат, се хвърляли отвисоко, но тъй като били научени само да политат надолу, а не да се издигат към небето, бързо се озовавали на земята. Тези, които упорствали и усилено размахвали уши, за да се удържат във въздуха, падали изтощени и се разбивали в скалите. Двамата намерили Коландрино, отчаян от неуспеха на своите ученици, а след него Соломон, Борон и Киот, които ги запитали какво е станало с другите.

— Загинаха, мир на праха им — казал гневно Поета.

— Бързо към жилищата — извикал Баудолино — и след това на запад!

Стигнали до жилищата си, събрали каквото могли и докато слизали тичешком по стълбичките, видели пред кулата евнусите, които се суетели, товарейки имуществото си на мулета. Праксей се изправил пред тях, позеленял от гняв.

— Дяконът е умрял и ти си го знаел! — извикал на Баудолино.

— Жив или умрял, ти все едно би избягал.

— Ние тръгваме. Като стигнем над прохода, ще го затрупаме с канари и пътят към царството на отец Йоан ще бъде затворен завинаги. Ако искате, можете да дойдете с нас. Но ще се подчинявате на нашите условия.

Баудолино дори не го попитал какви са им условията.

— Пет пари не давам за твоя проклет отец Йоан! — изкрещял. — Имам си други грижи! Да вървим, приятели!

Спътниците му останали в недоумение. После Борон и Киот допуснали, че истинската им цел си оставала да намерят Зосим и Градала, а Зосим безспорно не можел да е стигнал вече в царството и изобщо никога нямало да стигне в него; Коландрино и Бойди заявили, че били дошли заедно с Баудолино и с него щели да си отидат; Соломон отбелязал, че неговите десет племена можели да бъдат както отсам, така и отвъд планините, и че следователно всяка посока била добра за него. Поета мълчал, сякаш загубил всякаква воля за действие, и трябвало някой друг да хване юздата на коня му, за да го поведе.

Докато тръгвали да бягат, Баудолино забелязал, че към него се приближава един от забулените последователи на дякона: носел калъф.

— Това е саванът с неговия образ — казал. — Искаше ти да го вземеш. Използвай го добре.

— И вие ли бягате?

— Тук или там, ако изобщо има „там“, за нас е все едно — отвърнал забуленият. — Очаква ни съдбата на нашия господар. Ще останем тук и ще пръснем болестта си сред хуните.

Щом напуснали града, пред Баудолино изникнала ужасяваща гледка. По синкавите хълмове трептели огньове. Част от хуните още от сутринта били тръгнали да заобикалят мястото на сражението и за два-три часа били стигнали до езерото.

— По-бързо! — викал отчаян Баудолино. — Натам, в галоп!

Другите не разбирали.

— Те са вече там. Защо към тях? — питал Бойди. — По-добре насам, може би единственият изход, който ни остава, е на юг.

— Правете каквото искате, аз отивам! — изкрещял Баудолино; не бил на себе си.

— Полудял е, да го последваме, за да не пострада — молел Коландрино.

Но Баудолино вече се бил отдалечил и с името на Хипатия на уста, летял към сигурната смърт.

Спрял коня си едва след половин час лудо препускане, когато забелязал една фигура, която бързо се приближавала към него. Това бил Гавагай.

— Ти бъде спокоен — казал му той. — Аз тебе видял. Сега тебе спасен.

Тази добра новина бързо се превърнала в извор на отчаяние, защото ето какво му съобщил Гавагай: хипатиите били предупредени навреме за пристигането на хуните, и то не от други, а от сатирите, които били слезли от хълмовете, и когато Гавагай пристигнал там, вече ги били сбрали и повели със себе си към планините, където те единствени знаели пътеките, тъй че хуните никога нямало да ги застигнат. Въпреки че сестрите я дърпали за ръцете, Хипатия била останала последна и не искала да тръгне, преди да узнае какво е станало с Баудолино. Като чула новините на Гавагай, тя се успокоила, с усмивка през сълзи му казала да поздрави любимия й, треперейки му заръчала да му каже да бяга, защото животът му бил в опасност, и хълцайки му предала последното си послание: че го обича, макар че никога вече няма да се видят.

Баудолино го запитал дали не е полудял, не можел да остави Хипатия сред планините, искал да я вземе със себе си. Но Гавагай му казал, че е закъснял, че преди да стигне там, дето вече хуните били пълни господари, хипатиите щели да бъдат кой знае къде. После, въпреки уважението, което му дължал като на влъхва, сложил ръка на рамото му и му повторил последните думи на Хипатия: тя щяла да остане да го чака, но първият й дълг бил да закриля тяхната рожба.

— Тя казва: аз има винаги със себе си създание, което спомня ми Баудолино. — После, като го погледнал отдолу нагоре, запитал: — Ти направил дете с тази женска?

— Не е твоя работа — отвърнал му неблагодарен Баудолино.

Гавагай не казал нищо повече.

Когато приятелите ги застигнали, Баудолино още се колебаел. Съзнавал, че не може да им обясни нищо, нищо, което те биха могли да разберат. После се помъчил да убеди себе си. Всичко било толкова просто и ясно: лесът бил вече завладян от хуните, хипатиите, за щастие, били вече стигнали планините, които им предлагали спасение, Хипатия с право била пожертвала любовта си към него, заради бъдещото същество, с което той я бил дарил. Всичко било ужасно жестоко, но и логично, и нямало друг избор.

— При това тя ме бе предупредила, господин Никита, че в създадения от Демиурга свят нещата са все несъвършени.