Умберто Еко
Баудолино (22)

22. Баудолино губи баща си и намира Градала

Генуезците бяха изпратили Главореза и Теофил да обиколят града, за да разберат дали положението е благоприятно. Като се върнаха, те съобщиха, че било доста спокойно, защото голяма част от поклонниците пиели по кръчмите, а останалите, изглежда, се били събрали в „Света София“ да съзерцават с алчни очи скъпоценните реликви, които били струпани там.

— Очите да ти изтекат! — каза Главореза.

Но добави, че струпването на богатствата заприличвало все повече на мръсна игра. Някои се престрували, че връщат плячката си, като пускали в купчината някоя дреболийка, а тайно пъхвали под дрехите си цяла кост на светец. И понеже никой не искал да бъде заловен с открадната реликва, съвсем близо до храма се бил образувал нещо като малък пазар с все още заможни граждани и арменци прекупвачи.

— И така — изсмя се Главореза, — гърците, които са укрили по някой и друг византийски солид в тайна дупчица, сега го вадят заради пищяла на някой светец, който може би винаги си е лежал в съседната църква! Но после сигурно отново ще го продадат на църквата, защото гърците са големи хитреци. Всички са една алчна шайка, а после казват, че ние, генуезците, сме мислели само за пари.

— А какво носят в „Света София“? — полюбопитства Никита.

Теофил се зае да разказва подробности. Видял сандъка, който съдържал пурпурния плащ на Христос, парче от бича за мъченията, гъбата, която поднесли на умиращия Иисус, трънения венец, един кивот, в който се пазел къшей светен хляб от Тайната вечеря, точно този, който Христос бил подал на Юда. После пристигнало едно ковчеже с косми от брадата на Разпнатия, които юдеите били изскубнали след свалянето му от кръста; а самото ковчеже било увито в дрехата на Христа, която войниците разиграли на зарове в подножието на Разпятието. И после докарали стълба на бичуването цял-целеничък.

— Видях да носят дори къс от одеждата на Светата Дева — добави Главореза.

— Ужас! — завайка се Никита. — Щом сте видели къс от нея, значи те вече са си я поделили. Беше цяла, в двореца Влахерна. Преди много години благочестивите Галбий и Кандид отишли на поклонение в Палестина и в Капернаум научили, че палионът на Светата Дева се пази в къщата на един евреин. Сприятелили се с него, прекарали нощта в дома му, тайно взели мерките на дървеното сандъче, в което била дрехата, после в Йерусалим поръчали същото, върнали се в Капернаум, през нощта подменили сандъчето и отнесли дрехата в Константинопол, където в нейна чест била построена църквата на апостолите Петър и Марко.

Говорело се също, както разказа Главореза, че двама християнски конници били иззели — но още не били ги предали — две глави на свети Йоан Кръстител, по една за всекиго, и всички се питали коя е истинската.

Никита се усмихна с разбиране.

— Знаех, че тук, в града се почитат две. Първата била донесена от Теодосий Велики и поставена в църквата на Йоан Предтеча. Но след това Юстиниан намерил друга в Емаус. Доколкото си спомням, я дал на един манастир, после казваха, че била върната тук, но никой вече не знаел къде е.

— Но как е възможно да се забрави една реликва с такава стойност? — запита Баудолино.

— Преклонението на народа е променливо. Години наред хората благоговеят пред едни свети мощи и после се захласват при появата на нещо още по-чудотворно, и първото се забравя.

— А коя от двете глави е истинската? — запита Главореза.

— Когато се говори за свети неща, не бива да се използват човешките мерила. Която от двете реликви да ми покажеш, бъди сигурен, че като се наведа да я целуна, ще почувствам мистичното ухание, което се излъчва от нея, и ще зная, че е истинската.

В този момент от града пристигна и Пиперко. Случвали се изключителни неща. За да попречи на войнишката сган да краде и от купчината в „Света София“, дожът заповядал да се направи един първи опис на събраното и дори били наети неколцина гръцки монаси да разпознават различните реликви. Тогава именно се разбрало, че след като повечето поклонници били принудени да върнат взетото, в храма се оказали не само двете глави на Кръстителя, за които вече се знаело, но и две гъби за жлъчката и оцета и два трънени венеца, като това не било всичко.

— Чудо, чудо — подсмихваше се Пиперко и поглеждаше крадешком Баудолино, — най-ценните реликви на Византия се бяха размножили, като хлябовете и рибите. Някои от поклонниците виждаха в случилото се знак от Небето в тяхна полза и викаха, че щом като вече имало такова изобилие от тия редки богатства, дожът трябвало да позволи на всеки да си вземе вкъщи това, което е намерил.

— Но това чудо е в наша полза — каза Теофил, — защото така латинците няма да знаят коя реликва е истинска и ще бъдат принудени да оставят всичко тук.

— Не съм сигурен — възрази Баудолино. — Всеки херцог, всеки васал ще е щастлив да си отнесе вкъщи една свята останка, която ще привлече тълпи от поклонници, а и дарения. А ако случайно се чуе, че някъде далеч, на хиляди мили, съществува подобна, ще кажат, че е фалшива.

Никита ги погледна замислено.

— Не вярвам в това чудо. Господ Бог не обърква умовете ни с реликвите на своите светци… Баудолино, дали през последните месеци, след твоето пристигане в града, не си забъркал някаква история с реликви?

— Господин Никита! — възропта Баудолино с вид на обиден. После простря ръце напред, като да наложи спокойствие на своя събеседник. — Всъщност, ако трябва да ти разказвам всичко, добре, ще дойде време, когато ще ти разкажа една история за реликви. Но по-късно. Освен това самият ти преди малко заяви, че когато се говори за свети неща, не трябва да се използват човешките мерила. Но вече стана късно и мисля, че след около час, като падне мрак, можем да поемем на път. Да се подготвим.

Никита, който искаше да тръгне добре подкрепен, отдавна беше поръчал на Теофил да приготви един монокитрон, което изискваше много време. Това беше едно бронзово гърне, пълно с волско и свинско месо, джолани и фригийско зеле, полети с мазнина. Понеже нямаше време за дълга вечеря, логотетът изостави добрите си навици и вместо да бърка в гърнето с три пръста, гребеше с цели шепи. Сякаш изживяваше последната си любовна нощ с града, който обичаше, както се обича жена, едновременно девственица, стерва и мъченица. Баудолино не беше гладен, затова само отпиваше от нагарчащото вино, което не знаеше дали ще намери в Селимврия.

Никита го попита дали в неговата история за реликви не е участвал и Зосим, но Баудолино му отвърна, че предпочита да разказва поред.

— Ужасени от сцените, които видяхме тук, в града, се върнахме назад, но по суша, защото нямахме достатъчно средства да платим за пътуване с кораб. В бъркотията на тези дни Зосим — с помощта на един от своите привърженици, които той изоставяше, — бе успял да докара кой знае откъде няколко мулета. После, благодарение на дивеча от една ловна хайка и гостоприемството на няколко манастира, оказали се по пътя ни, в края на краищата се добрахме до Венеция и после до ломбардската равнина…

— И Зосим изобщо не се опита да избяга?

— Не можеше. Непрекъснато — от първия момент и по време на връщането ни, и след това в двора на Фридрих, и при пътуването до Йерусалим, което предприехме по-късно — четири години той живя окован с верига. По-точно, когато беше с нас, го освобождавахме, но когато трябваше да остане сам, биваше прикрепен за леглото си, за някой кол или дърво, според това къде се намирахме, а ако пътувахме на коне, връзвахме така юздите, че ако се опиташе да слезе, конят му щеше да подивее. От страх да не би това да го накара да забрави своето задължение, всяка вечер, преди да заспи, му завъртах по една плесница. Знаеше си го вече и я очакваше преди лягане като майчина милувка.

 

По време на пътя нашите приятели преди всичко не преставали да подканят Зосим да възстанови картата и той доказвал добрата си воли, като всеки ден си припомнял по някоя подробност, тъй че вече успял да направи сметка за точните разстояния.

— Така, на око — показвал той, рисувайки с пръст в праха на пътя, — от Циниста, страната на коприната, до Персия са сто и петдесет дни ход пеш, цялата Персия прави осемдесет дни, от персийската граница до Селевкия — тринайсет дни, от Селевкия до Рим и после до страната на иберите — сто и петдесет дни. Значи горе-долу, за да се отиде от единия край на света до другия, ако се извървяват по трийсет мили на ден, ще трябват четиристотин дни. Освен това земята е по-дълга, отколкото широка — ще ви припомня какво се казва в Изход: че в скинията масата трябва да бъде дълга два лакътя и широка един. И значи, вървейки от север към юг, могат да се пресметнат: сто и петдесет дни от северните области до Константинопол, от Константинопол до Александрия — петдесет дни, и от Александрия до Етиопия, покрай Арабския залив — още седемдесет дни. Общо някъде около двеста дни. Но ако тръгнеш от Константинопол към най-далечната Индия и имаш предвид, че вървиш настрани и че трябва да спираш много често, за да намериш пътя, и кой знае колко пъти ще трябва да се връщаш назад, бих казал, че ще стигнеш при отец Йоан за една година път.

По повод на реликвите Киот запитал Зосим дали е чувал за Градала. Бил чувал естествено, и то от галатите, които живеели около Константинопол, значи от хора, които по традиция познавали разказите на най-древните свещеници на крайния Север. Киот го запитал и дали знае нещо за оня Файрефиц, който бил отнесъл Градала на отец Йоан, и Зосим отговорил, че, разбира се, знаел и за него, но Баудолино не му повярвал.

— Тогава какво според теб е този Градал? — запитал той.

— Той е чашата, в която Христос е осветил хляба и виното. Вие сами го казахте.

— Хляб в чаша?

— Не, виното. Хлябът бил на поднос, на чиния, в малка паница.

— Е, тогава какво е Градалът, чаша или поднос?

— И двете — направил опит да изхитрува Зосим.

— Ако човек се замисли — подсказал му Поета, като му хвърлил страховит поглед, — може да е копието, с което Лонгин е пронизал гръдта на Иисус.

— Да, точно така, копието е.

В този момент Баудолино му зашлевил един с опакото, макар да не било още време за лягане, но Зосим почнал да се оправдава: слуховете не били сигурни, добре, но това, че се разпространявали сред византийските галати, било доказателство, че Градалът наистина съществувал. Този път за Градала узнали толкова, колкото знаели и по-рано, тоест твърде малко.

— Ех — въздъхнал Баудолино, — ако можех да занеса на Фридрих Градала вместо такъв обесник като теб…

— Пак можеш да му го занесеш — подсказал Зосим. — Намери едно подходящо гърне…

— А, значи сега стана гърне! Теб ще те напъхам в това гърне! Аз да не съм фалшификатор като теб!

Зосим свил рамене и си погладил брадичката — често опипвал с надежда прорасналата си четина, но все си бил като морска котка, по-грозен отпреди, когато лъщял чист и гладък като топче.

— И после — продължил Баудолино, — дори и да знаем дали е гърне или чаша, как ще го познаем, когато го намерим?

— За това нямай грижа — обадил се Киот с поглед, зареян в света на легендите. — Ще видиш светлина, ще усетиш ухание…

— Да се надяваме — казал Баудолино.

Раби Соломон поклатил глава.

— Сигурно е нещо, което вие, гоите, сте откраднали от Йерусалимския храм, когато сте го плячкосали и сте ни пръснали по четирите краища на света.

 

Пристигнали точно навреме за бракосъчетанието на Хенрих, втория син на Фридрих — вече коронован за цар на римляните, — с Констанца д’Алтавила. Императорът вече възлагал всичките си надежди на по-малкия. Не че първородният не му лежал на сърцето, напротив, бил го направил херцог на Швабия, но било очевидно, че го обича с тъга, както се обичат несполучените деца. Баудолино го видял блед, охтичав, премигващ непрекъснато с левия клепач, като че ли прогонвал някаква мушица. Дори по време на тези кралски тържества той често се уединявал и Баудолино го видял да броди по полето и ядно да шиба храстите с едно камшиче, като че искал да укроти нещо, което го терзаело отвътре.

— С мъка се държи на този свят — казал му една вечер Фридрих Белобрадия.

Той самият остарявал все повече и повече, придвижвал се трудно, сякаш страдал от крива шия. Но не се отказвал от лова и видел ли река, се хвърлял да плува като едно време. Но Баудолино се боял, че рано или късно, в хватката на ледената вода, може да получи удар, и го предупреждавал да внимава.

За да го утеши, му разказал за успеха на тяхното пътешествие: че били заловили оня продажен монах, че скоро щели да получат картата, която щяла да ги отведе в царството на отеца, че Градалът не бил измислица и че един ден щели да му го връчат. Фридрих клател глава.

— Ах, Градалът, Градалът — мърморел с поглед, зареян кой знае къде. — С него бих могъл, бих могъл…

После някой го разсейвал с важна новина, той въздъхвал и с мъка се залавял да изпълни дълга си.

От време на време привиквал Баудолино и му разказвал колко му липсва Беатрикс. За да го утеши, Баудолино споделял, че и на него му липсва Коландрина.

— Зная, зная — отвръщал Фридрих, — ти, който си обичал Коландрина, разбираш колко обичах аз Беатрикс, но може би не си представяш колко мила беше тя.

И в душата на Баудолино се отваряла отново раната на старите угризения.

 

През лятото императорът се върнал в Германия, но Баудолино не можел да отиде с него. Били му съобщили, че е починала майка му. Веднага заминал за Александрия и докато препускал, си спомнял за жената, която го била родила и към която никога не бил проявявал истинска нежност, освен през онази коледна вечер, преди толкова години, когато израждала овцата („Господи — казвал си, — оттогава минаха повече от петнайсет зими, ако не са и осемнайсет!“). Пристигнал, когато майка му вече била погребана, и разбрал, че Галяудо бил напуснал града и се бил оттеглил в старата си къща във Фраскета.

Намерил го легнал, с гаванка вино до него, останал без сили, да маха уморено с ръка, за да прогони мухите от лицето си.

— Баудолино — казал му той, — десет пъти на ден се гневях на тази бедна женица и молех небето да я порази с гръм. А сега небето я порази и аз не знам какво да правя. Тук на, вече не намирам нищо, нещата ги слагаше тя на местата им. Не намирам дори лопатата за тор, а в обора при животните има повече лайна, отколкото сено. Поради което реших да умра и аз, така може би ще е по-добре.

Увещанията на сина не помагали.

— Баудолино, ти знаеш, че по нашите места сме твърдоглави и като си наумим нещо, никой не може да ни го избие от главата. Аз не съм нехранимайко като теб, един ден — тук, друг ден — там, ех, живот си живеете вие, господарите! Всички вие, дето мислите само как да изпотрепете другите. Но ако един ден ви кажат, че трябва да умрете, напълвате гащите. Аз обаче живях, без да сторя зло дори на муха, до една жена, която беше светица, и сега, като съм решил да умра, ще умра. Остави ме да си ида, както казвам аз, и ще съм повече от доволен, защото колкото повече стоя така на тоя свят, толкова е по-зле.

От време на време отпивал от виното, после задрямвал, след това отварял очи и питал:

— Умрял ли съм?

— Не, татко — отвръщал Баудолино, — слава Богу, още си жив.

— Бедният аз — казвал Галяудо, — още един ден, но утре ще умра, бъди спокоен.

Не се докосвал до никаква храна.

Баудолино го галел по челото, пъдел мухите и като не знаел как да утеши баща си, който умирал, и понеже искал да му покаже, че син му не е такова муле, за каквото винаги го бил мислел, му разказвал за святото дело, на което се бил посветил от толкова време, и за това колко искал да стигне до царството на отец Йоан.

— Ако науча как се стига до тези приказни места — казал му, — ще ида да ги открия. Там има една птица, викат й Феникс, която никой не е виждал. Този Феникс живее и лети петстотин години. Когато минат петстотин години, жреците му приготвят един олтар, разпръсват ароматни треви и сяра и пристига птицата, и се запалва, и става на пепел. На сутринта сред пепелта намират една буба, на втория ден от бубата се ражда птица и на третия ден тази птица излита. Не е по-едра от орел, на главата си има гребен от пера като на паун, шията й е със златист цвят, човката — лилаво-синя, крилете — пурпурни, а опашката — на ивици, жълти, зелени и червени. И така Фениксът не умира никога.

— Дрън-дрън — казал Галяудо. — Ти ми възкреси моята Розина, бедното животно, дето ми я натъпкахте с онова пусто зърно, а не ми разправяй за разни Феликси!

— Като се върна, ще ти донеса от онази манна, която се намира в страната на Иов. Бяла е и много сладка, иде от росата, която от небето пада на тревата и там се сгъстява. Пречиства кръвта, гони мъката.

— Пречиства ми топките. Тя е за онези, дето са в двореца и дето ядат варени бекаси и разни торти.

— Не искаш ли поне малко хляб?

— Нямам време, трябва да умра утре.

На другата сутрин Баудолино му разказал, че ще подари на императора Градала, чашата, от която е пил Иисус.

— А, така ли? И каква е тази чаша?

— Цялата от злато, осеяна с рубини.

— Виждаш ли, че ти е куха главата? За какво злато ми говориш? Иисус е бил син на дърводелец, не е имал роби, а е живял с хора, дето са пукали от глад и са били по-бедни и от него. През целия си живот е носел една дреха, това ни го казва отецът в църквата, и тя била без шевове, за да му изтрае, докато стане на трийсет и три, а ти ми ги приказваш едни, че бил пиел от златна чаша и имал рубини. Разказвай ги тия на други. Да е имал най-много една гаванка, дето баща му е издълбал от някой корен, както съм я направил аз тая, виж я, нещо, което ти е за цял живот — и с чук да го удряш, не се чупи, и като си говорим за това, я ми дай малко от оная кръв Христова, че тя едничка ще ми помогне да умра добре.

„Дявол да го вземе — казвал си Баудолино, — има право моят беден старец. Градалът сигурно е бил такава гаванка. Проста и бедна като самия Иисус. Може би затова е някъде там, достъпна за всички, и никой досега не го е разпознал, защото цял живот са търсели нещо, което да блести.“

Но не толкова за Градала мислел в тези мигове Баудолино. Той искал да отдалечи смъртта на баща си, но разбирал, че ако го остави да умре, ще изпълни неговото желание. Няколко дни по-късно старият Галяудо вече се бил спаружил като сух кестен и с мъка поемал въздух и дори отблъсквал гаванката.

— Татко — казвал му Баудолино, — ако толкова искаш да умреш, поне се сдобри с Господа и ще отидеш в Рая, който е като двореца на отец Йоан. Господ Бог ще седи там на голям престол на върха на една кула и над облегалката на престола ще има две златни топки, а на всяка от тях — по един голям диамант, който блести цяла нощ. Подлакътниците на престола ще са от изумруд. Седемте стъпала, които водят до него, ще бъдат от оникс, кристал, яспис, аметист, сардоникс, корналин и хризолит. Наоколо ще има цял ред колони от най-чисто злато. А над престола ще летят ангели и ще пеят сладостни песни.

— И ще има дяволи, които ще ме изхвърлят навън с ритници в задника — прекъснал го Галяудо, — защото на такова място такъв като мен, дето вони на тор, хич не им трябва. Но я мълчи…

И изведнъж опулил очи и се опитал да се надигне и да седне; Баудолино го подкрепял.

— О, Господи, ей го, сега наистина умирам, защото вече виждам Рая. О, колко е красиво…

— Какво виждаш, тате? — изхлипал Баудолино.

— Точно като нашия обор е, но съвсем почистен, тук е и Розина… А ето я тази светица, майка ти… Ей, глупачко, сега вече ще ми кажеш къде си скрила лопатата за тор!

Галяудо се оригнал, изпуснал гаванката и така си останал — с широко отворени очи, загледан в своя небесен обор.

Баудолино прокарал нежно ръка по лицето му, защото все едно вече това, което трябвало да види, го виждал и със затворени очи, и отишъл да съобщи за станалото на александрийците. Гражданите решили да направят на стареца тържествено погребение, понеже бил спасил града, и решили да му издигнат паметник над главния вход на катедралата.

Баудолино отишъл още веднъж в дома на родителите си, за да вземе оттам нещо за спомен, тъй като бил решил да не се връща повече в него. Видял на пода гаванката на покойника и я прибрал като скъпоценна реликва. Измил я добре, за да не смърди на вино, защото си помислил, че ако някой ден бъде обявена за Светия Градал, то, тъй като било минало толкова време от Тайната вечеря, вече не трябвало да мирише на нищо, а ако не, може би да мирише на благовония, които всички, убедени, че това е истинската чаша, без съмнение биха доловили. Увил гаванката в наметалото си и я отнесъл.