Умберто Еко
Баудолино (10)

10. Баудолино намира влъхвите и канонизира Карл Велики

Баудолино пристигнал пред стените на Милано, когато миланчани вече не можели да издържат на обсадата, още повече че имали и вътрешни противоречия. Изпратили посланици да преговарят със същите условия, които били установени на събора в Ронкаля, тоест четири години по-късно, подир толкова жертви и толкова разрушения всичко си било както четири години по-рано. Или по-точно капитулацията била още по-позорна от предишната. Фридрих бил склонен отново да им даде прошката си, но Райналд раздухвал огъня безмилостно. Трябвало да им се даде такъв урок, че всички да го запомнят, и трябвало да се задоволят градовете, които били взели страната на императора не от любов към него, а от омраза към Милано.

— Баудолино — казал императорът, — този път не се заяждай с мен. Понякога и императорът трябва да прави това, което искат неговите съветници. — И добавил шепнешком: — Мен този Райналд ме плаши повече от миланчаните.

И заповядал Милано да бъде изличен от лицето на земята и изкарал извън града всички — мъже, жени и деца.

Крайградските поля вече гъмжали от миланчани: едни се щурали безцелно, други намерили подслон в съседни градове, трети останали пред стените с надеждата императорът да им прости и да им позволи да се приберат. Валяло, бежанците треперели от студ, децата се разболявали, жените плачели, мъжете, безоръжни, отчаяно размахвали юмруци към небето — било по-благоразумно да се ругае Всевишният, отколкото императорът, защото неговите хора обикаляли наоколо и разпитвали тези, които роптаели най-силно, защо се оплакват.

Отначало Фридрих се опитал да унищожи бунтовния град, като го опожари, после си помислил, че ще е по-добре да предостави нещата в ръцете на италианците, които повече от него ненавиждали Милано. Поверил на лодианците задачата да разрушат цялата източна врата, която наричали Порта Ренца, на кремонците — да разбият Порта Романа, на павезците — да направят така, че от Порта Тичинезе да не остане камък върху камък, на новарците — да изравнят със земята Порта Верчелина, на команците — да срутят до основи Порта Комачина и на серпианците и мартезанците — да направят от Порта Нуова пусто място. Задача, която много допаднала на жителите на тези градове, които дори били платили доста пари на императора, за да могат да се радват на привилегията да си разчистят собственоръчно сметките с разгромения Милано.

На следващия ден след началото на разрушаването Баудолино се разходил из града. На някои места не се виждало нищо освен огромен облак прах. Като навлязъл в облака, забелязал тук едни, които били овързали висока фасада с дебели въжета, и дърпали в такт, докато не се срутила, там други опитни зидари, които, покатерени върху една черква, удряли с кирки, докато тя не останала без покрив, и после почнали да рушат стените с големи чукове и да събарят колоните, като вбивали клинове в основите им.

Баудолино прекарал няколко дни в обикаляне по разораните улици и видял да рухва камбанарията на главната черква, която в цяла Италия нямала равна на себе си по красота и величественост. Най-усърдни от всички били лодианците, които копнеели за отмъщение: те първи разрушили своята част и после се притичали на помощ на кремонците при събарянето на Порта Романа. Тези от Павия обаче изглеждали по-умели — те овладявали гнева си и не блъскали безразборно, а надробявали хоросана там, където камъните били споени един с друг, или пък копаели в основата на стените, оставяйки ги да се сгромолясат сами.

С една дума, ако на слушателя не било ясно какво ставало, Милано приличал на весела работилница, в която всеки давал всичко от себе си, възхвалявайки Господа. Само дето времето сякаш било тръгнало назад: на пръв поглед като че ли от нищото израствал нов град, а всъщност един древен град се превръщал в прахоляк и изсъхнала земя. Съпроводен от тези мисли, Баудолино, навръх Великден, докато императорът бил наредил да се проведат големи празненства в Павия, се мъчел да открие прочутите mirabilia urbis Mediolani преди Милано да изчезне напълно. Случило му се да попадне на великолепна базилика, още незасегната, и да види недалеч от нея неколцина от Павия, които приключвали с разрушаването на един малък дворец, изключително усърдни, макар да било официален празник. От тях научил, че базиликата се наричала „Свети Евсторгий“ и че на следния ден щели да се занимаят и с нея.

— Прекалено хубава е, за да я оставим цяла, нали? — казал убедително един от рушителите.

Баудолино влязъл в базиликата, хладна, смълчана и безлюдна. Някой вече бил разрушил олтарите и страничните параклиси и няколко кучета, дошли кой знае откъде и намерили мястото за удобно, вече го били превърнали в свое жилище, опикавайки основите на колоните. До главния олтар се разхождала с опечален вид една крава. Хубаво добиче била и за Баудолино станала повод да размишлява върху омразата, която карала рушителите да изоставят дори съблазнителни плячки, само и само да разрушат по-бързо града.

В една от страничните ниши Баудолино забелязал стар свещеник, сгушен до каменен саркофаг и разтърсван от отчаяни ридания — по-скоро скимтял като ранено животно. Лицето му било по-бяло от бялото на очите, а крайно мършавото му тяло се тресяло при всеки стон. Баудолино се опитал да му се притече на помощ, като му подал манерката с вода, която носел със себе си.

— Благодаря ти, добри християнино — издумал старецът, — но вече ми остава само да чакам смъртта.

— Няма да те убият — отвърнал му Баудолино. — Обсадата е вдигната, мирът е подписан, онези отвън искат само да бутнат твоята черква, а не да вземат живота ти.

— И какъв ще бъде животът ми без моята черква? Но това е справедливото наказание на Небето, защото от големи амбиции преди много години поисках моята черква да бъде най-красивата и най-прочутата от всички и затова извърших грях.

Какъв ли грях би могъл да извърши нещастният старец? Баудолино му задал този въпрос.

— Преди години един пътешественик от Изтока ми предложи да купя от него най-прекрасните реликви на християнството, напълно запазените мощи на тримата влъхви.

— На влъхвите? На тримата? Напълно запазени?

— На влъхвите, на тримата, и напълно запазени. Знаех, че не може да е вярно, защото за влъхвите се говори само в едно от евангелията, в това на Матея, и то не много подробно. Не се казва колко са били, откъде са идвали и дали са били царе или мъдреци… Казва се само, че пристигнали в Йерусалим, следвайки една звезда. Никой християнин не знае откъде идели и къде са отишли след това. Кой можел да намери техните гробове? Ето затова така и не посмях да кажа на миланчани, че съхранявам такова съкровище. Боях се, че от алчност ще се възползват от случая да привлекат вярващите от цяла Италия и ще трупат пари от една фалшива реликва…

— Значи не си съгрешил.

— Съгреших, защото ги държах скрити в това осветено място. Все очаквах някакъв знак от Небето и все нямаше знак. Сега не искам да ги намерят тези вандали. Могат да си разделят мощите и да одарят с изключително достойнство някои от градовете, които сега ни разрушават. Моля те, направи така, че всяка следа от някогашната ми слабост да изчезне. Извикай някой да ти помогне и ела довечера да отнесеш тези недоказани реликви, нека изчезнат. С малко усилие ще си осигуриш отиването в Рая, което не ми се струва маловажно.

 

— Тогава, господин Никита, аз си спомних, че Отон ми беше говорил за влъхвите във връзка с царството на отец Йоан. Разбира се, ако този нещастен свещеник ги беше показал така, сякаш са се появили от нищото, никой нямаше да му повярва. Но дали една реликва, за да е истинска, трябваше наистина да произлиза от светеца или от събитието, с което го свързват?

— Не, разбира се. Много от реликвите, които се пазят тук, в Константинопол, са с твърде съмнителен произход, но вярващият, който ги целува, чувства, че излъчват свръхестествени благоухания. Вярата ги прави истински, не те правят вярата истинска.

— Точно така. И аз също си помислих, че една реликва добива стойност, ако се озове на точното място в една истинска история. Извън историята на отец Йоан тези влъхви можеха да бъдат лъжа на някакъв търговец на килими, но включени в историята на отеца, се превръщаха в сигурно доказателство. Една врата не е врата, ако няма наоколо си един палат, без него би била просто един отвор, какво говоря, дори и отвор не би била, защото една празнина без пълнота, която да я заобикаля, дори не е празнина. Разбрах тогава, че разполагам с историята, в която влъхвите можеха да означават нещо. Помислих си, че ако трябва да говоря за отец Йоан пред императора, за да му открия пътищата към Изтока, това, че имам за потвърждение мощите на влъхвите, които произхождаха именно от Изтока, щеше да ме направи по-убедителен. Нещастните трима царе спяха в своите саркофази и разрешаваха на павезци и лодиняни да направят на пух и прах града, който ги бе приютил, без да го знае. Не му бяха задължени, разбира се, те само временно пребиваваха в него, като в странноприемница, в очакване да поемат за другаде. Всъщност не са ли били те по природа пътешественици, щом са тръгнали кой ги знае откъде подир една звезда? На мен се падаше задължението да намеря на тези три тела един нов Витлеем.

 

Баудолино знаел, че една добра реликва може да промени съдбата на един град, да го превърне в цел на непрестанно поклонничество, да преобрази селската черква в светилище. Кой можел да се заинтересува от влъхвите? Досетил се за Райналд: той бил получил архиепископството на Кьолн, но трябвало да отиде там, за да бъде официално посветен. Да встъпи в своята катедрала, носейки със себе си влъхвите, щяло да бъде голям удар. Нали Райналд търсел символи на имперската власт? Ето че имал подръка не един, а трима царе, които на всичкото отгоре били навремето и първосвещеници.

Попитал стареца дали може да види телата. Оня го помолил да му помогне, защото трябвало да се завърти капакът на саркофага, за да се открие кивотът, който съхранявал телата.

Било трудно, но си струвало. И о, чудо: телата на тримата царе изглеждали като живи, макар че кожата им била изсъхнала и приличала на пергамент. Но не била потъмняла, както става с мумифицираните тела. Двама от влъхвите били още с почти млечнобели лица, единият имал голяма сребриста брада, която се спускала до гърдите му, още запазена, макар и така втвърдена, че приличала на валмо захарен памук; вторият бил голобрад. Третият бил с цвят на абанос, но не от времето, а навярно по рождение. Приличал на дървена статуя и дори на лявата му скула имало цепнатина. Бил с къса брада и месести устни, които откривали два снежнобели зъба на звяр. И тримата били с широко разтворени очи, големи и сякаш смаяни, а зениците им приличали на стъклени. Били увити в плащаници — едната бяла, другата зелена, третата пурпурна, — а от плащаниците се подавали шалвари като на варварите, само че от истинска дамаска, обшита с нанизи от бисер.

Баудолино бързо се прибрал в императорския лагер и хукнал да говори с Райналд. Канцлерът веднага разбрал каква стойност има откритието на Баудолино и казал:

— Трябва да действаме скришом и бързо. Няма да може да ги изнесем в кивота — ще привлече внимание. Ако някой разбере какво си открил, няма да се поколебае да ни го отнеме, за да го отнесе в своя град. Ще заръчам да сковат три ковчега от груби дъски и през нощта ще ги изнесем извън стените, като ще обясняваме, че в тях са телата на трима наши храбри приятели, загинали при обсадата. Ще действате само ти, Поета и моят слуга. После ще ги оставим, където сме ги отнесли, без да избързваме. Преди да ги отнеса в Кьолн, ще трябва да изнамерим убедителни доказателства за произхода на реликвата и за самите влъхви. Утре се връщаш в Париж, където познаваш учени хора, и намираш всичко, което можеш, за тяхната история.

През нощта тримата царе били пренесени в една крипта на черквата „Свети Георги“, извън стените на града. Райналд поискал да ги види и избухнал в ругатни, не твърде достойни за един архиепископ:

— С шалвари? И с тези калпаци като на шутове?

— Господин Райналд, явно така са се обличали по онова време мъдреците от Изтока; преди години бях в Равена и видях една мозайка, където върху робата на императрица Теодора тримата влъхви са представени горе-долу по същия начин.

— Да, такива неща могат да убедят византийските гърчоля, но представяш ли си как ще покажа в Кьолн влъхвите, накипрени като панаирджийски фокусници? Ще ги преоблечем.

— И как? — запитал Поета.

— Как ли? Аз те търпя да ядеш и да пиеш като мой васал, за да ми пишеш два-три стиха годишно, а ти не знаеш как да облечеш тези, които първи са се поклонили на нашия Господ Бог Иисус Христос?! Ще ги облечеш както хората си представят, че трябва да бъдат облечени — като епископи, като папи, като архимандрити, знам ли!

— Ограбиха главната черква и епископството. Може би ще успеем да се сдобием със свети одежди. Ще опитам — казал Поета.

Била ужасна нощ. Одеждите били открити, намерили дори нещо подобно на три тиари, но проблемът бил как да се разсъблекат мумиите. Ако лицата им били още като на живи хора, то телата им — с изключение на ръцете абсолютно изсушени — приличали на плетеници от лозови пръчки и слама, които се разпадали при всеки опит да бъдат отделени от дрехите.

— Няма значение — казал Райналд. — Все едно като пристигнат в Кьолн, никой повече няма да отваря кивота. Нанижете ги там на някакви колчета, на нещо, което да ги държи изпънати, както правят с плашилата. Все пак с дължимото уважение, разбира се.

— Иисусе Христе — заоплаквал се Поета, — дори като мъртвопиян не съм си представял, че ще набучвам тримата влъхви откъм задника.

— Мълчи и ги обличай — смъмрил го Баудолино. — Правим го за прослава на империята.

Поета продължил да бълва ужасяващи псувни, но влъхвите вече заприличвали на кардинали от Светата римска църква.

 

На следния ден Баудолино тръгнал на път. В Париж Абдул, който знаел много за източните неща, го свързал с един каноник от Сен Виктор, който знаел дори повече и от него.

— Е, влъхвите! — казал той. — Традицията ги споменава непрекъснато и мнозина отци на Църквата са говорили за тях, но три от евангелията ги премълчават; и цитатите от Исая и от други пророци май ги споменават, но не е сигурно: някои ги тълкуват така, сякаш говорят за влъхвите, но може да говорят за друго. Кои са били, как са се казвали всъщност? Едни казват Хормидз от Селевкия, цар на Персия, Яздегард, цар на Саба и Пероз, цар на Себа; други ги наричат Хор, Басандер, Карундас. Но според трети — автори, заслужаващи пълно доверие, — се казвали Мелкон, Гаспар и Балтазар или Мелко, Каспаре и Фадицард. Или още Магалат, Галгалат и Сарацин. А може би Апелиус, Амерус и Дамаскус…

— Апелиус и Дамаскус звучат много красиво, напомнят за далечни земи — обадил се Абдул със зареян в празното поглед.

— А защо не Карундас? — запитал Баудолино. — Не трябва да търсим три имена, които допадат на теб, а трите им истински имена.

Каноникът продължил:

— Аз бих бил склонен да приема Битизареа, Мелихиор и Гатасфа, първият бил цар на Годолия и Саба, вторият — на Нубия и Арабия, третият — на Тарсис и остров Егризеула. Дали са се познавали преди да предприемат пътешествието? Не, срещнали са се в Йерусалим и по чудо са се разпознали. Но други казват, че били мъдреци и живеели в планината Виктория, или Монте Ваус, от върха на която наблюдавали небето в очакване да им даде знак, и че след посещението при Иисус се били върнали пак на тази планина, а по-късно се присъединили към апостол Тома, за да покръстват народа на Индиите, само че не били трима, а дванайсет.

— Дванайсет влъхви? Не са ли множко?

— Казва го и Йоан Златоуст. Според други се наричали Црвндд, Хврмцд, Австсп, Арск, Црвнд, Арихв, Артсист, Астнбвцн, Мхрвнк, Ахсрс, Нсрдих и Мрвдк. Но трябва да сте предпазливи, защото Ориген казва, че били трима като синовете на Ной, и трима като Индиите, от които произлизали.

Влъхвите може да са били и дванайсет — казал си Баудолино, но в Милано били намерили трима и върху тримата трябвало да се изгради една приемлива история.

— Да кажем, че са се наричали Балтазар, Мелхиор и Гаспар, понеже тези имена ми се струват по-лесни за изговаряне, отколкото прекрасните кихавици, които нашият почитаем учител току-що изброи. Но проблемът е как са се озовали в Милано.

— Не мисля, че това е проблем — казал каноникът, — щом са пристигнали там. Аз съм убеден, че техният гроб е бил открит в планината Виктория от царица Елена, майката на Константин. Една жена, която е успяла да открие Истинския кръст, би била способна да открие и истинските влъхви. И именно Елена е отнесла телата им в Константинопол, в „Света София“.

— Е, не, при това положение императорът на Изтока ще ни пита как са му ги взели — обадил се Абдул.

— Не се безпокой — казал каноникът. — Ако са намерени в базиликата „Свети Евсторгий“, явно са били занесени там от този свят човек, който е тръгнал от Византия, за да поеме епископския сан в Милано по време на василевса Маврикий, много преди да зацарува у нас Карл Велики. Евсторгий не е могъл да открадне влъхвите, следователно ги е получил в дар от василевса на Източната империя.

 

С тази така добре построена история Баудолино се явил в края на годината при Райналд, като не забравил да му припомни, че според Отон влъхвите вероятно са били предците на отец Йоан и тъкмо те са му дали върховно достойнство и свещенически права. Оттук и властта на отец Йоан над трите Индий или поне над една от тях.

Райналд съвсем бил забравил тези думи на Отон, но като чул да се споменава за един свещеник, който управлявал цяла държава, сиреч за още един цар със свещенически функции, върховен духовник и монарх едновременно, бил вече убеден, че е поставил на тясно Александър III: влъхвите — царе и свещенослужители; отец Йоан — светски и духовен глава, какъв съвършен образ, каква алегория, какво пророчество, предсказание, знамение в подкрепа на това имперско достойнство, което той стъпка по стъпка подготвял за личността на Фридрих!

— Баудолино — веднага казал той, — отсега нататък с влъхвите се заемам аз, ти трябва да работиш за отец Йоан. От това, което ми разказваш, разбирам, че за него има само слухове, а това не е достатъчно. Трябва ни документ, който да свидетелства за неговото съществуване, да казва кой е, къде царства, как живее.

— А къде да го намеря?

— Ако не го намериш, ще го изготвиш. Императорът ти е дал възможност да учиш и сега е моментът да използваш способностите си. И да си заслужиш рицарското звание веднага щом завършиш това свое учене, което според мен продължи дори много дълго.

 

— Разбираш ли, господин Никита? — каза Баудолино. — Оттогава за мен отец Йоан от игра се превърна в дълг. Трябваше вече да го търся не в памет на Отон, а по нареждане на Райналд. Както казваше моят баща Галяудо, винаги съм бил опак човек. Щом ме задължаваха да правя нещо, тутакси ми минаваше всякакво желание да го правя. Подчиних се на Райналд и веднага заминах за Париж, но само за да избегна срещата с императрицата. Абдул се беше върнал към съчиняването на песни и забелязах, че съсъдът със зеления мед е вече наполовина празен. Разказах му за историята с влъхвите и той запя, като си акомпанираше:

— Недейте се чуди, че влюбен съм в таз,

която — о, знам го — не ще ме съзре,

която до днес не съм виждал и аз

и няма да видя — и туй знам добре —

додето ми чукне съдбовният час

и, влюбено в нея, сърцето ми спре!

Ах, ах!

Ах, ах!… Отказах се да споделям с него плановете си и по въпроса за отеца почти цяла година не свърших нищо.

— А влъхвите?

— Две години по-късно Райналд отнесе реликвите в Кьолн, но показа щедрост, защото в Кьолн, преди да затвори мощите на царете в новия кивот, отрязал от тримата по един пръст и пратил пръстите като дар на катедралата в Хилдесхайм, в която преди това беше настоятел. По същото време обаче трябвало да решава други проблеми, и то не малки. Точно два месеца преди да успее да отпразнува триумфа си в Кьолн, умря антипапата Виктор. Почти всички приеха новината с въздишка на облекчение, така нещата се нареждаха от само себе си и Фридрих би могъл да се помири с Александър. Райналд обаче съществуваше благодарение на тази схизма, разбираш ли, господин Никита, с двама папи той тежеше повече, отколкото с един. Така че измислиха нов антипапа, Паскал III, като организираха една пародия на конклав с четирима висши духовници, едва ли не подбрани от улицата. Фридрих не беше убеден. Казваше ми…

— Значи си се върнал при него?

Баудолино въздъхна.

— Да, за няколко дни. В същата година императрицата беше дарила Фридрих със син.

— Какво изпита?

— Разбрах, че трябва да я забравя окончателно. Гладувах седем дни, като пиех само вода, защото бях чел някъде, че тя успокоява духа и че накрая от нея дори се получават благочестиви видения.

— И вярно ли се оказа?

— Абсолютно, но във виденията беше тя. Тогава реших, че трябва да видя това дете, за да отбележа разликата между видението и действителността. И се върнах в двора. Бяха изминали повече от две години от онзи прекрасен и ужасен ден и оттогава не се бяхме виждали. Беатрикс не откъсваше очи от детето и сякаш изобщо не се развълнува от моята поява. Тогава си казах, че макар да не мога да се примиря с това да обичам Беатрикс като майка, ще обичам това детенце като свое братче. Но като гледах това човече в люлката, не успявах да отпъдя мисълта, че ако събитията се бяха развили по малко по-различен начин, то можеше да бъде мой син. Така или иначе се чувствах прелюбодеец.

 

В това време съвсем други проблеми тревожели Фридрих. Той казал на Райналд, че един полупапа твърде слабо гарантира правата му и че това с влъхвите било добро, но не било достатъчно, защото това, че ги бил намерил, не означавало непременно, че той произлиза от тях. Папата, блазе му, можел да докаже, че произлиза от Петър, който бил определен от самия Иисус, а той, свещеният римски император, какво правел? Твърдял, че произлиза от Цезар, който все пак си е бил един най-обикновен езичник…

В този момент Баудолино бързо изрекъл първата мисъл, която му дошла в главата, а именно, че Фридрих можел да заяви, че произлиза от Карл Велики.

— Но Карл Велики е бил помазан от папата и пак се връщаме на старото — възразил Фридрих.

— Освен ако не го обявиш за светец — казал Баудолино.

Фридрих му наредил първо да мисли преди да говори глупости.

— Не е глупост — продължил Баудолино, който в това време не само че се бил замислил, но и почти виждал сцената, която можела да произтече от идеята му. — Слушай: отиваш в Аахен, където се пазят мощите на Карл Велики, изваждаш ги и ги поставяш в една красива реликвеница в центъра на палатинската капела и в твое присъствие с един кортеж от предани епископи, включващ и господин Райналд, който като архиепископ на Кьолн е и митрополит на тази провинция, и с една вула на папа Паскал, която те легитимира, обявяваш Карл Велики за светец. Разбираш ли? Ти обявяваш за светец основателя на Светата римска империя и щом като е светец, той е по-висшестоящ от папата, а ти, в качеството си на негов законен наследник, ставаш от ранга на светците, неподчинен на нито една власт, включително властта на този, който е искал да те отлъчи.

— Кълна се в брадата на Карл Велики! — възкликнал Фридрих и космите на собствената му брада щръкнали от възбуда. — Чу ли, Райналд? Както винаги, това момче има право!

Всичко станало, както били решили, само че едва в края на следващата година, защото, за да се подготвят добре, някои неща изискват време.

 

Никита отбеляза, че идеята била много луда, и Баудолино му отговори, че все пак се била получила. И погледна Никита с гордост. „То се знае — помисли си Никита, — твоето тщеславие няма край, дори си направил светец Карл Велики.“ От Баудолино можеше да се очаква всичко.

— И после? — запита той.

— Докато Фридрих и Райналд се готвеха да канонизират Карл Велики, аз постепенно си давах сметка, че няма да са достатъчни нито влъхвите, нито той — те и четиримата си седяха в Рая — влъхвите със сигурност, а да се надяваме и Карл Велики, иначе в Аахен щеше да се получи една голяма измама — и че е необходимо нещо, което да е още тук, на земята, на която императорът да може да каже: ето, аз съм тук и това утвърждава моите права. Единственото, което императорът можеше да намери на тази земя, беше царството на отец Йоан.