Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baudolino, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (март 2009 г.)

Издание:

Умберто Еко. Бадулино

Италианска, първо издание

ИК „Бард“, София

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне

27. Баудолино в мрака на Абказия

След като напуснали гимнософистите, дълго скитали, все така питайки се по какъв начин да стигнат до Самбатион, без да минават през ужасяващите места, за които те им били разправяли. Напразно. Прекосявали долини, прегазвали бързеи, катерели се по стръмни урви. Ардзроуни правел своите изчисления по картата на Козма и ги известявал, че ту Тигър, ту Ефрат, ту Ганг трябвало да са някъде наблизо. Поета му викал да млъкне и го наричал грозно черно чудовище, а Соломон го уверявал, че рано или късно ще стане отново бял, и така се редели все еднакви дни и месеци.

 

Веднъж спрели на стан до едно блато. Водата не била много бистра, но все пак била приемлива, особено за конете, които утолили жаждата си. Готвели се да легнат да спят, но когато луната изгряла, в светлината на първите й лъчи забелязали в полумрака някакво зловещо гъмжило. Безброй скорпиони, всички с навирени жила на опашките, се спускали към водата, следвани от пълчища змии с най-различни багри и шарки: на едни люспите им били червени, на други — черно-бели, на трети блестели като злато. Въздухът бил пълен със съскане и ужас вледенил сърцата на пътешествениците. Те застанали в кръг и извадили мечовете си, за да изтребят тази отровна напаст преди да е приближила преградата им. Но змиите и скорпионите явно били привлечени повече от водата, отколкото от тях, и след като утолили жаждата си, се оттеглили и се скрили в земните пукнатини.

В полунощ, когато вече решили, че могат да поспят, пристигнали други змии, с остри гребени по гърбовете и всяка с по две или три глави. Те метели земята с люспестите си опашки, а между разтворените им челюсти трептели тройни езици. Вонята им се усещала от цяла миля и пътешествениците имали чувството, че очите им, които искрели на лунната светлина, пръскат отрова като очите на легендарния василиск… Сражавали се цял час, защото тези гадини били по-нападателни от другите и явно търсели месо. Убили няколко и видели как другите влечуги се нахвърлят върху труповете им — угощавали се с тях и забравяли за хората. Тъкмо сметнали, че са преодолели тази опасност, когато след змиите се появили раци, повече от сто, покрити с крокодилски плочки и с толкова здрави брони, че издържали на ударите с меч. Тогава Коландрино, обзет от отчаяние, изритал един от раците под корема; ракът се преобърнал по гръб и заразмахвал безпомощно щипците си. По този начин успели да ги обкръжат, да ги покрият със сухи клони и да ги подпалят. Тогава забелязали, че месото под черупките им ставало за ядене, тъй че се сдобили с двудневен запас от храна, сладникава и жилава, но достатъчно добра за утоляване на глада.

 

А после наистина срещнали василиск и той бил точно такъв, какъвто бил описван в много разкази, без съмнение напълно правдиви. Изскочил от един хълм, разцепвайки скалата, точно както бил писал за него Плиний. Имал глава и нокти на петел, а на мястото на петелския гребен — червен израстък, подобен на корона, очите му били жълти и изпъкнали като на жаба, а тялото му било змийско. Бил яркозелен със сребристи отблясъци и на пръв поглед изглеждал едва ли не красив, но се знаело, че дъхът му може да отрови животно или човек, и още отдалече се усещала отвратителната му смрад.

— Не се приближавайте — извикал Соломон — и най-вече внимавайте да не го погледнете в очите, защото и те имат отровна сила!

Василискът пълзял към тях и миризмата му ставала все по-нетърпима. И тогава Баудолино се досетил, че знае един начин да го убие.

— Огледалото, огледалото! — извикал на Абдул.

Абдул му подал металното огледало, което бил получил от гимнософистите. Баудолино го взел и с дясната си ръка го вдигнал пред себе си като щит, докато с лявата покрил очите си, за да се предпази от смъртоносния поглед на чудовището. Тръгнал напред, измервайки крачките си според това, което виждал на земята. Спрял се пред звяра и протегнал напред огледалото. Привлечен от блясъка му, василискът надигнал глава и извърнал очите си на влечуго право към лъскавата повърхност, изпускайки отвратителния си дъх. Но веднага целият се разтреперил, премигал с виолетовите си клепачи, надал оглушителен рев и се прострял мъртъв на земята. Тогава всички си спомнили, че огледалото връщало на василиска както силата на неговия поглед, така и струята на дъха, който той изригвал, и благодарение на тези две чудеса той сам се погубил.

— Вече сме в земята на чудовищата — казал предоволен Поета. — Наближаваме значи царството.

Баудолино вече не разбирал дали като казва „царство“, той мисли още за царството на отеца, или за своето собствено, което вижда в мечтите си.

 

Така, като срещали ту хипопотами човекоядци, ту прилепи, по-едри от гълъби, те стигнали до едно село сред планините, в подножието на които се простирала долина, тук-там осеяна с дървета. Отблизо тя изглеждала сякаш потънала в лека мъгла, но после мъглата ставала все по-гъста, за да се превърне постепенно в тъмен и непроходим облак, който на хоризонта се виждал като плътна черна лента, ярко изпъкваща върху червения фон на залеза.

Жителите на селото били сърдечни, но за да научи техния език, състоящ се само от гърлени звуци, на Баудолино му били нужни няколко дни, по време на които били приети и хранени с месото на някакви планински зайци, които изобилствали сред скалите. Когато се научил да ги разбира, селяните му казали, че в подножието на планината започвала обширната област Абказия, която се отличавала със следното: цялата представлявала една-единствена и огромна гора, в която царувал най-дълбок мрак, но не като да било нощ, при която има небе със звезди, а истински гъст мрак, сякаш човек се спуска на дъното на пещера със затворени очи. В тази област без светлина живеели абказците и им било много добре, защото били израсли там от деца. Вероятно си помагали със слуха и обонянието, но как изглеждали, никой не знаел, защото никой не смеел да отиде там.

Пътешествениците попитали дали има други начини да продължат на изток, и местните жители им казали, че било достатъчно да се избиколи Абказия и гората й, но това, както твърдели древни предания, щяло да изисква над десет години път, защото тъмната гора се простирала върху сто и дванайсет хиляди саламоци, а било невъзможно да се разбере колко е дълъг за тях един саламок, но безспорно надхвърлял една миля, един стадий или една парасанга.

Готвели се да се откажат от пътуването, когато Прасето, който бил най-мълчаливият от групата, припомнил на Баудолино, че те, хората от Фраскета, били свикнали да се движат в мъгли, с нож да ги режеш, което било по-зле от най-дълбокия мрак, защото в сивотата им уморените очи виждали да изникват твари, несъществуващи по света, и там, където човек би могъл все пак да напредва, трябвало да се спира, и ако се уплашел от тях, се отклонявал от пътя и падал в някоя пропаст.

— И какво правим в тези нашенски мъгли? — рекъл той. — Вървим наслуки, по усет, без да му мислим, като прилепите, които са от слепи по-слепи, и не можем дори да следваме обонянието си, защото мъглата влиза в ноздрите и единствената миризма, която подушва човек, е нейната. Така че — заключил, — щом си привикнал с мъглата, най-пълният мрак е за тебе бял ден.

Другите александрийци се съгласили с него и затова Баудолино и съгражданите му повели групата, а останалите се вързали за конете им и ги последвали, надявайки се на късмета си.

В началото дори било приятно, защото сякаш вървели сред родната мъгла, но няколко часа по-късно потънали в наистина непрогледен мрак. Водачите се вслушвали за пукането на клони и когато не го долавяли, заключавали, че са стигнали до поляна. Селяните им били казали, че по тези земи духал непрекъснато силен вятър от юг към север и затова от време на време Баудолино си наплюнчвал пръста, вдигал го над главата си, проверявал откъде идва вятърът и насочвал групата на изток.

Когато забелязвали, че е настъпила нощта — по това, че въздухът захладнявал, спирали да си починат — което според Поета било ненужно да се спазва, защото по тези места можели да си почиват чудесно и през деня. Но Ардзроуни отбелязал, че когато ставало студено, не се чували вече животински звуци, а се чували отново — най-вече птичите — при настъпването на новото затопляне. Знак, че всичко живо в Абказия определяло кога е ден и кога — нощ според редуването на топло и студено, както навсякъде другаде същото се определя от появата на слънцето или на луната.

Вече дълги дни не били доловили човешко присъствие. Когато припасите им свършили, започнали да протягат ръце, за да уловят някой клон, и го опипвали лист по лист, понякога с часове, докато намерят някой плод — който изяждали въпреки опасенията, че може да е отровен. Често силното ухание на някое растително чудо помагало на Баудолино (който имал най-силно обоняние от всички) да реши дали да върви напред, или да завие наляво или надясно. С всеки ден пътешествениците ставали все по-опитни. Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, имал лък и го държал опънат, и когато чуел наблизо пърхането на някоя птица, не много подвижна и като нашите кокошки неспособна да лети, изпращал стрелата и в повечето случаи нашите приятели, водени от крясък или предсмъртно пляскане на криле, сграбчвали плячката, оскубвали я и я опичали на огън от съчки. Най-странното било, че като търкали два камъка, успявали да запалят дървата: пламъкът се издигал, червен, както обикновено, но не осветявал нищо, дори хората, които били край него, и освен това свършвал там, където слагали за печене набучената на пръчка птица.

Да намират вода не било трудно, защото достатъчно често се чувало бълбукането на някой извор или поток. Напредвали извънредно бавно и веднъж дори установили, че след като са пътували два дни, са се върнали на мястото, откъдето са тръгнали, защото близо до едно ручейче, като опипвали земята, намерили следи от предишния си лагер.

Най-сетне усетили присъствието на абказците. Отначало чули някакво шептене наоколо, някакви гласове, които макар и тихи, издавали възбуда, сякаш обитателите на гората сочели новодошлите, невиждани, или по-точно нечувани дотогава. Поета надал силен вик и гласовете замлъкнали, но от шумоленето на треви и клони станало ясно, че абказците, уплашени, били побягнали. Но след това се върнали и подновили шепота си, все по-учудени от нашествието на чужденците.

По едно време Поета почувствал, че го докосва някаква ръка или по-точно някакъв космат крайник, и бързо го сграбчил. Последвал ужасен крясък. Поета отхлабил хватката си и гласовете се отдалечили, сякаш туземците се били отдръпнали на безопасно разстояние.

През следните дни не се случило нищо. Продължили пътя си й абказците ги следвали, но може би не били същите от първия ден, а други, предупредени за тяхната поява. И наистина, една нощ (но нощ ли била?) дочули далечни барабани или удари по кухо дърво. Звукът бил мек, но се разпространявал на може би няколко мили и пътешествениците разбрали, че по този начин абказците си съобщават отдалече какво се случва в тяхната гора.

Постепенно свикнали с невидимите придружители. И така привикнали към тъмнината, че Абдул, който много страдал от слънчевите лъчи, казал, че се чувства по-добре, че почти не го тресяло вече, и дори пак почнал да пее. Една вечер (но дали било вечер?), докато се греели на огъня, измъкнал от торбата на седлото си своя инструмент и запял:

— Щастлив и злочест, все на път съм с надежда,

че свойта любов ще намеря накрая,

но всуе в далечното взорът се вглежда

и ще ли съгледам лика й, не зная.

А пътят е труден и тя все остава

далечна за мен и навярно такава

е волята Божа.

 

С години я диря и морен съм вече,

но сладка умора за мене е тая,

че знам, тя е нейде, макар и далече,

и щом ме поиска, ще съм като в Рая.

Ще тъна до нея в любовна забрава

и песен, ах, колко щастлива, тогава

за нея ще сложа.

И всички забелязали, че абказците, които дотогава шептели безспир около тях, изведнъж млъкнали. Изслушали в мълчание песента на Абдул и след това се опитали да й отговорят: чували се безброй устни (но дали били устни?), които подсвирквали и чуруликали нежно като сладкопойни косове, повтаряйки мелодията на Абдул. По този начин установили един безсловесен разговор със своите домакини и през следващите нощи разговаряли — едните пеели, а другите сякаш свирели на флейти. Веднъж Поета подхванал една кръчмарска песен от тези, които карали да поруменяват дори парижките слугини, и Баудолино почнал да му приглася. Абказците не отвърнали, но след дълга тишина един-двама от тях засвиркали мелодиите на Абдул, сякаш за да кажат, че предпочитат тях пред новата. С което, както отбелязал Абдул, проявили тънкост на чувствата и способност да различават добрата музика от лошата.

Така, като единствен упълномощен да „разговаря“ с абказците, Абдул се почувствал прероден.

— Вече сме в царството на нежността — казал, — и значи сме близко до целта. Да вървим!

— Не — отговорил Бойди, омаян. — Защо да не останем тук? Има ли по-хубаво място на света от това, в което и да има нещо грозно, не го виждаш?

Баудолино също си мислел, че след като е видял толкова неща по широкия свят, тези дълги дни, прекарани в тъмнината, са му донесли душевен покой. В мрака се връщал към спомените си, мислел за детството си, за баща си, за майка си, за тъй милата и тъй злочеста Коландрина. Една вечер (но дали било вечер? Да, вечер било, защото абказците мълчали и значи спели), като не успявал да заспи, се раздвижил и опипал клонките на близкото дърво, сякаш търсел нещо. Напипал един плод, мек и уханен. Захапал го и веднага го обзела такава премала, че не разбирал вече дали е буден, или сънува.

Изведнъж видял — или по-скоро имал чувството, че вижда — Коландрина.

— Баудолино, Баудолино — зовяла го тя с девичия си глас, — не спирай, дори и ако там всичко ти се вижда много красиво. Трябва да стигнеш до царството на онзи отец, за когото ми говореше, и да, му дадеш чашата, иначе кой ще направи херцог нашия Баудолинчо-Коландринчо? Направи ме щастлива, защото тук не сме зле, но много ми липсваш.

— Коландрина, Коландрина — извикал или му се сторило, че вика Баудолино. — Мълчи, ти си призрак, измама, плод на този плод! Мъртвите не се връщат на земята!

— Обикновено е така — отвърнала Коландрина, — но аз много настоявах. Казах им: „Дадохте ми само едно лято с моя човек, само една трошица щастие. Доставете ми тази свята радост, ако имате сърце и вие. Тук съм добре и виждам Света Богородица и всички светци, но ми липсват милувките на моя Баудолино, от които тръпки ме полазваха!“ Пуснаха ме за малко, колкото за една целувчица.

Баудолино, не се бави по пътя с тамошните жени, те може да имат лоши болести. Метни си торбата на гърба и тръгвай към слънцето.

И изчезнала. Баудолино усетил нежно докосване по лицето, отърсил се от дрямката и заспал спокойно. На другия ден казал на приятелите си, че трябва да продължат пътя си.

Много дни след това съзрели млечнобяла светлина. Мракът се превръщал отново в гъста мъгла. Забелязали, че абказците, които ги придружавали, били спрели и ги изпращали с чуруликане. Почувствали, че са излезли на една поляна, докъдето достигала светлината, която явно плашела абказците. Те сякаш им махали с ръце и от мекотата на звуците им се разбирало, че се усмихват за сбогом.

 

Прекосили мъглата и зърнали отново светлината на слънцето. Спрели се като заслепени. Абдул отново усетил, че го втриса. Мислели, че след изпитанията на Абказия са навлезли в лелеяните земи, но скоро осъзнали грешката си.

Веднага над главите им запърхали птици с човешки лица, които крещели:

— Знаете ли коя земя тъпчете? Махайте се! Не може да се осквернява страната на Блажените! Върнете се в земята, която ви е дадена!

Но Поета казал, че това било някаква магия, че навярно така се пазела земята на отеца, и ги убедил да продължат пътя си.

 

След няколко дни път през една камениста равнина без стръкче трева видели да се приближават към тях три звяра. Единият безспорно бил голяма котка, изгънала гръб, настръхнала, с очи като горящи въглени. Вторият имал глава на лъв и изревал лъвски, но тялото му било на коза и гръбнакът — на дракон, а от козия му гръб стърчала втора глава, рогата и блееща. Опашката му била змия, която се люлеела и съскала заплашително. Третият звяр имал лъвско тяло, опашка на скорпион и почти човешка глава със сини очи, добре очертан нос и широко зинала уста, в която се виждали, отгоре и отдолу, по три реда зъби, остри като бръсначи.

Звярът, който ги уплашил най-първо, била котката, известна като пратеница на Сатаната и подчинена само на магьосниците, защото от всяко друго чудовище човек можел да се защити, но не и от нея — преди да си успял да измъкнеш меча си, ти скача към лицето и ти избожда очите с ноктите си. Соломон промърморил, че не бивало да се чака нищо добро от едно животно, което не е споменато нито веднъж в Книга на книгите, Борон казал, че вторият звяр без съмнение е химерата, единственото животно, което, ако празното пространство съществувало, можело да лети, бръмчейки, в него и да изсмуква мислите на човешките същества. За третия звяр нямало съмнение — Баудолино веднага разпознал в него мантикората, близка до белозъбото чудовище, за което някога (но кога било то?) бил писал на Беатрикс.

Трите звяра пристъпвали към тях: котката с гъвкавите кадифени възглавнички на лапите си, другите два със същата решителност, но малко по-бавни, тъй като не било лесно за животни с тройна форма като тях да съгласуват движенията на различните си тела.

Първи се окопитил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, който не се разделял със своя лък. Изпратил една стрела право в главата на котката и тя се проснала мъртва на земята. Щом видяла това, химерата скочила напред. Тогава Кутика от Куарниенто с вик, че у тях си знаел да превръща разгонени бикове в кротки зайчета, храбро се изправил срещу нея, за да я прониже с ножа си, но неочаквано звярът скочил върху него и насмалко да го захапе с лъвските си челюсти. На помощ му се притекли Поета, Баудолино и Коландрино и нанесли толкова страшни удари с мечовете си, че химерата разтворила челюсти и се строполила на земята.

Междувременно ги нападнала мантикората. Насреща й излезли Борон, Киот, Бойди и Прасето, а Соломон я замерял с камъни и мърморел проклятия на свещения си език, Ардзроуни се дръпнал назад, почернял още повече от страх, а пък Абдул се свил на земята, по-трескав от всякога. Звярът се спрял, сякаш с хитрост — едновременно човешка и животинска — преценявал положението. После с неочаквана ловкост успял да убегне на тези, които се били изправили срещу него, и преди те да успеят да го ранят, се хвърлил върху беззащитния Абдул. С трите си реда зъби го захапал за едната плешка и не разтворил челюсти, когато другите се притекли на помощ на своя приятел. Виел под ударите на мечовете им, но не изпускал жертвата си, а кръвта струяла от раната все по-обилно. Накрая мантикората не издържала на ударите, които й нанасяли яростно четиримата противници, и с ужасно хъркане издъхнала. Но трябвало да положат огромни усилия, за да разчекнат челюстите й и да освободят от тях нещастния Абдул.

Когато битката приключила, Кутика се оказал с рана в ръката, но Соломон вече го лекувал с някаква своя целебна мас и го уверявал, че лесно ще се оправи. Абдул обаче издавал слаби стенания и продължавал да губи кръв.

— Превържете го бързо! — казал Баудолино. — Много е отслабнал, не бива да кърви повече.

Помъчили се да спрат кръвта, като използвали дрехите си, за да затъкнат раната, но мантикората го била захапала така дълбоко, че изглежда, била стигнала до сърцето му.

Той бълнувал и се мятал. Шепнел, че неговата принцеса била съвсем наблизо и той не бивало да умира точно в този момент. Настоявал да го изправят на крака и трябвало да го възпират, защото явно звярът бил влял в тялото му някаква странна отрова.

Повярвал в собствената си лъжа, Ардзроуни измъкнал от торбата на Абдул главата на Кръстителя, разчупил печата, извадил черепа от реликвеницата и го сложил в ръцете на бълнуващия.

— Моли се! — викал му. — Моли се за спасението си!

— Престани, глупако! — спрял го с презрение Поета, — Първо, той не те чува, и второ, кой знае чия е тази глава, дето си я намерил в някое осквернено гробище.

— Всяка реликва може да повдигне духа на умирающия — отвърнал му Ардзроуни.

Късно следобед Абдул вече не виждал нищо и питал дали се били върнали в Абказката гора. Като разбрал, че настъпва върховният миг, Баудолино се решил и — както винаги от добросърдечност — изрекъл поредната лъжа.

— Абдул — казал му, — ти си на върха на своите мечти. Достигнал си мястото, за което жадуваше, трябваше само да преодолееш изпитанието на мантикората. Ето, виж я, твоята господарка е пред теб. Научила за злочестата ти любов, тя е полетяла насам от благословената земя, в която живее, дълбоко трогната от твоята преданост.

— Не — изхъркал Абдул, — не е възможно да иде тя към мен, а не аз към нея. Как ще мога да преживея такова щастие? Кажете й да почака, повдигнете ме, моля ви, за да тръгна към нея и да й се поклоня…

— Успокой се, приятелю, щом тя е решила да бъде така, трябва да се подчиниш на волята й. Ето, отвори очи… тя се навежда над теб.

И докато Абдул с мъка повдигал клепачи, Баудолино поставил пред вече замъгления му поглед огледалото на гимнософистите, в което умирающият, изглежда, съзрял сянката на един образ, който не му бил непознат.

— Аз те виждам, господарко моя, за първи и последен път — прошепнал той с последни усилия. — Не вярвах, че ще заслужа тази радост. Но се боя, че ти ме обичаш, и това вече би могло да утоли моята страст… Не, не, принцесо, ти ме даряваш твърде щедро, нима се скланяш да ме целунеш? — И приближил треперещи устни към огледалото. — Какво чувствам сега? Дали мъка от това, че търсенето ми стигна своя край, или щастие от незаслужения успех?

— Обичам те, Абдул, и това е най-важното — събрал сили, прошепнал Баудолино в ухото на издъхващия си приятел. — Обичам те и това е достатъчно.

— Да, достатъчно е — задъхано изрекъл нещастникът. — Нима не това винаги съм желал, макар да отклонявах тази мисъл от страх, че може да се сбъдне? Или което не желаех, от страх, че може да се окаже не такова, каквото очаквах? Но сега не бих могъл да искам повече. Колко си прекрасна, принцесо моя, как са алени устните ти…

Изпуснал на земята фалшивия череп на Кръстителя, хванал с треперещата си ръка огледалото и се опитал да докосне с устни повърхността, замъглена от дъха му.

— Днес празнуваме една радостна смърт, смъртта на моята мъка. О, скъпа ми госпожо, ти бе мое слънце, мой светлик. Където стъпнеше, идеше пролет, а през май бе луната, омагьосваща нощите ми. — За миг се осъзнал и казал с треперещ глас: — Но дали не сънувам?

— Абдул — прошепнал Баудолино, спомняйки си стиховете, които нещастникът някога бил пял. — Какво е животът, ако не сянката на един сън, който отлита?

— Благодаря ти, любов моя — казал Абдул.

И с последно усилие, докато Баудолино му повдигал главата, целунал три пъти огледалото. После отметнал глава и слънцето, което залязвало над каменистата равнина, осветило почти безкръвното му восъчнобяло лице.

Александрийците изкопали гроба. Баудолино, Поета, Борон и Киот оплакали приятеля, с когото били споделяли добро и зло още от времето на младостта, спуснали нещастното тяло в пръстта, поставили на гърдите му инструмента, с който вече никога нямало да възпява далечната си принцеса, и покрили лицето му с огледалото на гимнософистите.

Баудолино взел черепа и позлатената реликвеница, после и торбата на приятеля си, в която намерил един пергаментов свитък с неговите песни. Понечил да сложи в нея черепа на Кръстителя, който бил върнал в реликвеницата, но си казал: „Ако отиде в Рая, както се надявам, няма да има нужда от него, защото ще срещне там истинския Кръстител с неговите си глава и тяло. И във всеки случай, по-добре там да не го видят, че носи реликва от фалшива по-фалшива. Ще я взема аз и ако някой ден я продам, ще използвам парите, за да му издигна гробница, или поне да му сложа една хубава плоча в християнски храм.“ Затворил реликвеницата, като възстановил доколкото могъл печата, и я прибрал при своята в торбата си. За миг почувствал, че ограбва мъртвеца, но после решил, че всъщност взима назаем нещо, което ще върне под друга форма. Все пак не казал нищо на останалите. Събрал останалите вещи на Абдул в торбата му и я положил в гроба.

Затрупали ямата и заболи над нея като кръст меча на приятеля си. Баудолино, Поета, Борон и Киот коленичили за последното „Упокой, Господи!“, а Соломон, малко встрани, измърморил няколко юдейски молитви. Другите стоели зад тях. Бойди също рекъл да изпее един псалм, но се спрял и само въздъхнал:

— Ами това е!

— А преди малко беше ей тук! — обадил се Прасето.

— Днеска сме тука, утре ни няма… — прибавил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето.

— И защо точно той… — рекъл Кутика.

— А бе, съдба! — заключил Коландрино, който, макар и млад, бил много мъдър.