Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (7)

7

Даниел спусна козирката и хвърли поглед към малкото огледалце от вътрешната страна на колата: лицето му изглеждаше ужасно. Погледна Дидие Ларзан — и той не изглеждаше кой знае колко по-добре. Даниел си помисли, че причината за мъртвешкия им цвят бе зеленикавото осветление на подземния паркинг. Ларзан се усмихна, но това не оправяше нещата.

— Би могъл да продължиш с колата… — започна Даниел (с което искаше да каже още: „И ще дойдеш да ме вземеш утре сутринта, ако ти е удобно“… Въпреки успокояващите заключения на приятеля му, не му достигаше кураж да седне на кормилото, преди да са го прегледали основно…)

— Не се тревожи — прекъсна го Ларзан. — Ще взема такси на стоянката — така е най-добре.

— Добре. Както искаш… Още веднъж благодаря.

— Стига си си блъскал главата. Не си струва. Утре рано ще се видим в Управлението… и ще се заема с твоята клиентка.

— Отлично. Съгласен съм. Благодаря ти, приятелю.

Излязоха от колата. Даниел взе чантата си, после заключи вратите. Ларзан приближи и го тупна по рамото:

— И престани да ми благодариш на всяка тридесета секунда!

Даниел намери сила да се усмихне и се загледа подир Дидие Ларзан, докато се отдалечаваше към изхода на паркинга. Настана тишина. Зелена и душна. Даниел се запъти към асансьора, следвайки указанията на светлинните стрелки (също зелени); извървяваше разстоянието два пъти дневно в едната или другата посока, от години насам. За първи път това ходене му се стори дълго и си помисли, че дори не е забелязвал сивото циментово обкръжение. Обзе го странно чувство, граничещо с тревога. Но това място се числеше към най-сигурните, каквито могат да се намерят в самия център на Стар Париж. Затънтени предградия, паркинги на големи комплекси и коридори на метрото, подслоняващи всевъзможна покварена фауна — все познати неща, от времето преди моралното и духовно обновление, когато в обществото, останало без способни водачи, разкъсвано от настървени властващи вълци, се множаха всякакви лешояди. Това време си бе отишло.

Даниел повика асансьора: петнадесети етаж.

Беше му по-добре. Но далеч не бе в най-добрата си форма. И тази тежест под лъжичката… може и да бе от удара в кормилото, но едва ли. Премеждието го бе разтърсило психически, почти бе сигурен, че неговите програмирани за видеоприемане ОПС мозъчни връзки бяха разстроени (пък и Ларзан не бе отхвърлил това предположение) и че това вероятно е дало отражение върху другите невронни възли. С една дума: стрес. Тревога. Отпадналост… Това, че предстоеше да се види със семейството си, не оправяше нещата. А пък и едва ли щеше да посмее да се усамоти за ОПС.

Забеляза една дълга драскотина по облицовката на асансьорната кабина, имитация на тиково дърво, и машинално се замисли над тази аномалия. Защо? Защо все нещо нарушаваше това успокоително, безлично, с една дума, незабележимо еднообразие? Така ли е било и преди? Отдавна ли? Ако е тъй, то как не го е забелязал?

И защо изведнъж отдаде значение на този въпрос?

Мярна му се и друга налудничава мисъл: „С мен става нещо необичайно…“, последвана тутакси от куп нови коварни въпроси: „Защо аз? Какво съм направил? Аз съм едно нищо, обикновен продавач на апарати ОПС, който може би се възползва донякъде от положението си пред някои клиентки, но нима това е тежко провинение?“ Думата ВЪЗМЕЗДИЕ болезнено се изписа в съзнанието му. И той, наследникът на дядовия си непукизъм, внезапно си спомни за своето всесветско християнско образование…

Помъчи се да си придаде спокойно изражение.

Неизменният декор на неговия апартамент се затвори зад него. (Неизменен? А защо да се променя? Защо предметите наоколо трябва да отразяват с нещо необичайно събитието, което бе объркало целия му следобед? Що за идея!…) Апартаментът на Даниел Монклеман и неговото семейство, подобно на петстотин хиляди други апартаменти, беше украсен според наложилата се мода и най-новите практически и естетически представи, предавани по всички програми за жилищно обзавеждане по мрежите ОПС. Стандартен модел съвършено гнездо, житейска рамка с всичките му усъвършенствания и предимства, чийто замисъл и осъществяване са били най-сериозно проучени от ведомствата по строителството, за да осигурят максимално благоденствие за настанилите се в него наематели или собственици. И тук се свърши с царството на настървените инициатори и предприемачи отпреди обновлението: тези вълци, вкопчени в друг стил, чиято единствена цел бе да съберат накуп своите жертви (плячката си!) в клетки, наричани от тях функционални и „модерни“.

Матилд го посрещна с обичайния подозрителен поглед, който му отправяше всеки ден, но той предпочете да не й обръща внимание и да си придаде бодър вид. Ала без да прекалява, за да не предизвика пак въпроси и намеци с хубавото си настроение. Никак не му се искаше да се впуска в подобен род престорено-любезна препирня с едва скрибуцащия тон на навика. Най-малко пък тази вечер!

Матилд започна първа:

— Какво става с тебе?

Ха сега де. Все пак бе по-безопасно от вечното: „Изглеждаш ми много весел…“ Ако всичко бъде наред, разговорът щеше да заобиколи въпроса за неизброимите случаи на поквара и нямаше да избие в люта ревност и стенания на изоставена жена.

Децата бяха в стаите си и слушаха курсовете за допълнително образование чрез аудиозапаметяване или гледаха академична телевизия (тъй като бяха малки, те нямаха право на законно ползване на ОПС, макар че положението на Даниел позволяваше някои нарушения на правилника), а може би слушаха музика със слушалки.

Даниел се строполи в креслото си и заразказва. Разказа за интерференцията и за малкото премеждие, причинено от това явление. Спомена, че Ларзан го бе придружил, без да уточнява от кое заведение го бе повикал.

Противно на всяко очакване, Матилд прояви искрено съчувствие. Загрижена маска легна на лицето й, наклепано с блестящ грим, с който тя се мъчеше да надхитри годините. Внушителна в дългата си рокля на виолетови клонки, тя се приближи и спря на две крачки от Даниел.

— Утре ще се прегледам основно — каза Даниел.

— Гладен ли си?

Нямаше викове, нямаше: „Какво ще кажат в управлението?“, нито: „Много ли е ударена колата?“ Та тя не била толкова неприятна… само да не беше тъгата по един силует, отлетял заедно с младостта и родените по задължение три деца, само да не беше отвращението й от секса, може би от ретроградно религиозно убеждение, и яда му, че не при всички е така. Само…

— Не, благодаря, още съм разтърсен. Само съм жаден.

Тя му наля чаша сладък алкохол, а той просто искаше вода — но не каза нищо. Кога за последен път бе проявила такова внимание… Даниел наистина вече не си спомняше.

Той отпи от ликьора. Научи, че децата и Матилд се нахранили. Понечи да каже нещо и не намери какво. Разпокъсаният разговор се завъртя около произшествието. Оловна тишина властваше над апартамента, над цялата сграда, над всички сгради по улицата, над тези от площад „Сен Жак“, над целия град. Ако Матилд не бе Матилд, Даниел би станал, би я взел в ръце и биха стояли дълго така, за да избягат от тишината чрез съприкосновението на телата си. Но това бе Матилд. И той почувства тъга.

Тя се разположи в любимото си кресло и притвори очи. Няколко секунди по-късно ритъмът на дишането й подсказваше, че се е вглъбила в една от програмите, предавани по петте мрежи ОПС.

Тя възприемаше вътрешно заобикалящия я свят, напуснала бе скромната почивна станция на своя дом. Ала тази вечер Даниел не смееше да стори същото. Отново се почувства сам, изоставен, треперещ, пред една врата, която се боеше да отвори.

Остави чашата сладникав алкохол. Почака. Дебнеше някакъв шум, някакъв дъх. Постепенно обстановката му се стори отвратителна и толкова враждебна, че реши да превъзмогне тревогата си и да пристъпи прага.

Ларзан бе прав, хипнозапаметяването беше в ред. Даниел въздъхна с облекчение и потъна в ОПС. Премина от една мрежа в друга, като включваше наум адекватните невронни връзки, без да прибягва до върховата програма за деня (все още се боеше, изпитваше смътен страх при мисълта, че си играе с огъня и отива твърде далече…). Избра 3-та мрежа с новините за деня.

В будно състояние възприемаше правилно, сетивата му продължаваха да отразяват околния свят малко замъглено, но с необходимата зоркост. (Ако на вратата позвънеше посетител или някое дете слезеше от стаята си и се вмъкнеше в просторната всекидневна, Даниел тутакси щеше да изключи.) Някъде дълбоко в съзнанието си той се виждаше седнал в креслото у дома си и същевременно увлечен в центъра на някое събитие; възприемащо го вътрешно, преживяваше го като пряк и заинтересован очевидец. Силата на възприемане в ОПС зависеше от интереса на телезрителя и от таланта на режисьора или водещия. Даниел можеше да бъде единственият събеседник на репортера говорител и дори един от участниците в събитието; можеше да бъде привилегированият ученик на което и да е културно-информационно предаване; да се слее с героя от някоя пиеса, знаейки точно как ще постъпят другите действащи лица. Сега той проследи филмов коментар за неотдавнашното посещение на папа Еварист I (навремето го бе преживял супердиректно в ОПС, а не като някои хора — в действителност, придружено с всичките му неудобства. Той обаче бе видял всичко, чул бе всичко, следвал бе Негово Светейшество стъпка по стъпка…). Научи, че по време на своята обиколка папата извършил такива дипломатически чудеса, та чак отцепилите се поклонници на свети Петър заговорили за връщане в неговите редици. Ако това тъй важно обединяване се осъществявало, то щяло да открие нова ера в историята. Докато изживяваше коментара и се усмихваше заедно с говорителя, Даниел се запита какво ли мислеше Матилд по този въпрос. Щеше ли обединяването на поклонниците на свети Петър и Всесветското християнство да ознаменува сближаването на Матилд и Даниел Монклеман? Предаването се проточи до късно с една поредица от политически дискусии, засягащи възможността за обединяване на тези две крупни религиозни движения. Главните представители на другите религии изразиха мнението си но въпроса. Едни разобличиха тази демагогска маневра от голям мащаб, други — по-предпазливи, засегнати в техните чувства на вярващи, ала надушващи кокала, подбраха крайно внимателно изразите си: например Съюзниците на бъдещето и техният говорител Пони Каро. Дори Опозицията СКИ едва-едва си показа зъбите.

През притворените си клепки Даниел забеляза, че Матилд стана от креслото. Той изключи своя ОПС. Тя бе гледала същата програма. Но въобще не говориха за това. Не бе нужно: бяха имали едни и същи преживявания, споделили бяха една и съща доза информация. Даниел се чувстваше много по-добре… Освободен от тревогата. Отиде да види децата — но те спяха.

Легнаха си. Даниел показа на жена си синкавото петно на стомаха си. Тя го посъветва на другия ден да иде на лекар. Той обеща.

Матилд се настани удобно в леглото си, подпряла гръб на възглавниците. Щеше да използва нормалната фаза на своя парадоксален сън, за да визуализира програмираните си сънища, с други думи, една-две пиеси с научнофантастичен сюжет.

Колкото до Даниел, той реши да не се намесва в собствения си сън. Тазвечершният опит ОПС бе минал добре, ала не биваше да вика дявола.

Това се случи посред нощ.

Позна я веднага — избраната, единствената, очакваната. Дойде при него засмяна, ала без предизвикателство. Музиката бе оглушителна, но той не я чуваше. Виждаше само нея.

А пък стаята беше просторна, светла, подредена как да е — тоест без да може да се отнесе към никакъв стандартен модел за обзавеждане. Фантастична стая. Като някои апартаменти, обитавани от артисти, тихи луди извън общоприетите норми и отношения. Някаква непокорна свобода… ала изкусителна. По стените имаше гравюри, на пода възглавнички, килими, книги (КНИГИ!), вестници, екзотични и чудновати неща. Багри.

Беше в дома й. В нейната обител. Толкова й отиваше. Снопове светлина припламваха в косите й, озаряваха снагата й. Тук, у дома си, тя бе съвършена. Такъв един особен свят, топъл, неповторим. Неин свят. Тя се усмихваше и му го поднасяше. Споделяше го с него.

Толкова щастлив бе, че думите засядаха в гърлото му. И ТАКА, ЛЕГНАЛ ДО МАТИЛД, КОЯТО ТИХО ХЪРКАШЕ, РАЗТВОРИЛ ШИРОКО ОЧИ, ТОЙ СЛУШАШЕ КАК УЖАСЪТ СЕ НАДИГА, ТУК, В СТАЯТА МУ НА ПЕТНАДЕСЕТИЯ ЕТАЖ. Тя го покани с една ръка, сетне разпери и двете, сякаш му поднасяше дар и му казваше: това е за теб. И за мен.

Като нейната красота не сте виждали и насън. Беше не само физическа, разбирате ли? А вътрешна красота. Съвършенство на душата, ще кажат вярващите. А тя не беше вярваща. Нито пък той.

Ала една нова вяра проникваше в сърцето му, в главата му. Той не вярваше в идеи, в догми, в интелектуални схеми, в нравствени предписания, във всички тия умозрителни построения, в чиято основа един ден непременно ще съзреш онази пукнатина, онзи недъг, който с един замах ще помете лъжесъвършенството на градежа. Но той вярваше в нея. Тя съществуваше, тя бе това, за което никога не би посмял да си мисли.

Тя носеше в себе си такава вяра, разбирате ли?

Вярата, че едно живо тяло е цяло богатство, че ръцете са съвършени художествени творения, че е хубаво да се смееш, да плачеш, да се храниш. Да вярваш, че очите на другия могат да виждат отвъд нормалния спектър, че очите са сътворени и за да говорят, устата — да мълчи, кожата — да се надява, ръцете — да се радват на бъдещи милувки.

Тя седна, сетне полегна на възглавниците. Той също. До нея. Без дори да се докосват. Времето им принадлежеше. Да, всички години, всички векове. А сега им предстоеше да разберат и да вкусят мига. Трябваше да свикнат с тази нова вяра в самите тях, отекнала като летен гръм.

Тя каза:

— Наричам се Ким.

Даниел се изправи в леглото си, плувнал в пот; челюстта му бе скована, сякаш бе крещял без глас. Бе останала стаята и нейният полумрак, тишината. Оставаха смътните очертания на няколкото функционални мебели и хъркащата маса Матилд. Но този следобед тя се казваше Даниела… и аз бях тя!

Значи се беше повторило.

Както първия път, без да го желае, при изключен приемник и предварителна хипнопрограма в състояние на покой. Против волята му. Да, той не беше в ред. Той или приемникът. Един от двамата. Или и двамата? Дали пък не приемаше пиратски предавания, както бе подхвърлил Ларзан?

Споменът за преживяното бледнееше, изтласкан от силен пристъп на безпокойство. Искаше му се да забрави, ала и да си спомня. Никога не бе улавял предаване с такова въздействие. Бе докоснал с пръст съвършенството, беше като забранено богатство, което бързо се стопяваше.

Смаян, Даниел остави времето да тече, седнал в леглото. Бавно и неумолимо тревогата и страхът се сляха в една отчаяна тъга и от очите му бликнаха сълзи. Наоколо му вече нямаше нищо, за което да се хване.

Като не можеше да издържа повече, той стана и бързо се облече, забравил, че Матилд може да се събуди всеки миг. Излезе от стаята, после от апартамента.

Прекоси тичешком паркинга с бледите светлини.

Хронометърът в колата показваше четири часа и тридесет минути.

Денят розовееше в безоблачното небе. Даниел полетя из улиците, пое по някакъв измислен маршрут и се загуби. Озова се на терасата на едно кафене и беше първият клиент на келнера с подпухнали клепачи.

Точно в осем часа той пристъпи прага на фоайето в управлението на „Том-Фил“. Търговският директор Ж. С. Бекен не можеше да го приеме. Даниел настоя. Секретарката му хвърли странен поглед и учтиво, но сухо го помоли да почака.

Нямаше го и Дидие Ларзан. Никой не можа да му каже защо.

Както сновеше из чакалнята, в един миг зърна отражението си в стъклото на една стенна гравюра. Рошав, блед, с набола черна брада и смачкана яка на ризата. Бързо отскочи до кабинета си и грабна бръсначката от тоалетната. Среса се, приведе в ред облеклото си. Резултатът не беше кой знае какъв. Не можеше да се пребори с това коварно безумно пламъче, което гореше дълбоко в очите. Отново слезе в приемната.

В девет и половина Ж. С. Бекен се съгласи да го приеме.

Даниел поздрави мъжа, седнал зад обширното бюро от истински махагон. Той бе неговият пряк началник и почти приятел. (Само условно не си говореха на „ти“.)

— Имам неприятности — съобщи Даниел.

— Така и предполагам — каза Ж. С. Бекен и на облото му лице се изписа искрено съжаление.

И той му съобщи, че вчерашната му клиентка, госпожа Мюриъл Тодоба, е починала. Защото използвала новия си ушен апарат от трето поколение, без да се подложи на предварителна хипнотична настройка за желаната визуализация, а Даниел Монклеман, макар и продавач, се бе съгласил да й постави апарата незаконно, след като спал с нея, и невротехникът Дидие Ларзан бе съучастник в тези злоупотреби.

Знаеше всичко.

Дори това, че пиратски предавания от непознат източник смущаваха от известно време официалните програми, по-точно тези, които излъчваше 5-а мрежа ОПС на честота А.Т.–Д.А. 623/x.12. Но тези интерференции идваха на второ място.

Главното бе смъртта на една клиентка на „Том-Фил“ по вина на негови продажни служители — продавач-представител и невротехник. Главното бе общественото положение на пострадалата (кварталните организации в Стар Париж открито поддържаха движението „Вярата на човека“) и сътресението от скандала, което неминуемо щеше да затъмни блясъка на фирмата „Том-Фил“.

А на всичко отгоре тези проклети интерференции станаха причина за куп рекламации и засягаха само програмите на 5-а мрежа, а най-голям брой приемници от 3-о поколение, в състояние да приемат тази 5-а мрежа, се изработваха и продаваха от „Том-Фил ОПС Къмпани“…

За по-малко от три минути лицето на Даниел Монклеман, бездруго доста променено, остаря с десетина години.