Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (11)

11

Даниел взе едно такси — стар модел с радиоуправление, впоследствие преустроен за ръчно управление, понеже не е хубаво да се оставя машината да заграбва труд, който може да се извършва от божие създание, бе казал един ден Еварист I, убеждавайки с един замах десетки милиона телезрители ОПС, към които се обърна лично и доверително… Таксито носеше крещящите цветове на една компания за междуградски транспорт, а божието създание, което го управляваше, имаше подпухнало, червендалесто апоплектично лице с много тясна фуражка, килната над ухото, и караше като глупак. Повечето таксиметрови шофьори се мислеха за господари на улицата.

Неведнъж бяха на косъм от нещастието. На някои шофьори им дай да ругаят. Този обаче не. Да не бяха защитните рефлекси на срещнатите или задминавани автомобилисти, този червендалест мъж така и щеше да си умре, без да каже гък, смачкан от железариите. Даниел не се чувстваше нормално, гледаше как пейзажът бяга като в някой всяващ ужас филм на ОПС, ала умът му бе другаде. До такава степен, че поблагодари на шофьора на таксито, когато слезе на площад „Сен Жак.“

За щастие семейната кола беше на мястото си в паркинга: Матилд не беше излязла. (Или бе излязла пеш…) Даниел отвори вратичката със своя ключ и запали. Излезе от паркинга.

Известно време кара безцелно, поемайки наслуки по една улица, сетне по друга. Главата му бе празна. Както когато привършваше с предвидените за деня продажби и посещения на клиенти преди края на работното време. Ала не… Нищо подобно. В такива случаи той си позволяваше да се пошляе и всеки път с удоволствие си избираше остров Сен Луи, кварталите в Медон, Панаира на игрите.

Този път бе друго. Нямаше ги вече предвидените продажби, клиентите и клиентките, нямаше го отчитането на резултатите, приятелското състезание между колегите, нямаше вече нищо. Нямаше го и завръщането у дома: този път окончателно. Нямаше я Матилд, виковете, скърцането със зъби, риданията, упреците, обясненията. „Разбираш ли, Матилд, дадоха ми двегодишен период на очакване, със задължително основно психопреориентиране и окончателно изключване от «Том-Фил», защото спах с една клиентка, която по този начин ми плати за незаконното включване на приемника й, а после умря.“ Въпросите са неуместни. Тя, разбира се, щеше да научи. Или може би вече знаеше. Той обаче няма да й се противопоставя. Навярно тя ще се опита да се свърже с него посредством банката. Ще поиска да се разведе. Това той ще остави на адвокатите. Тя ще спечели. Възможно е, след като изтече периодът на очакване и редовното изплащане на полагаемите й се две трети от пенсията, тя да добие обезщетение за следващите години, което той ще трябва да изплаща отчасти от джоба си, ако започне отново работа и има необходимите средства, или пък държавата щеше да поеме всичко, осигурявайки изцяло материалните й потребности, след като го признае за неспособен да ги посрещне. Тя би могла да уреди да я признаят психологически „непълноценна“ вследствие на изживяната травма поради грешката на бившия й съпруг. Или… хайде, стига! Да върви по дяволите! Край с Матилд! А по-нататък… ще видим! Нали така, Даниел? Ще видим…

Засега да си кара колата. Умът му бе все така объркан, безсилен да вземе сериозни решения дори на първо време.

Бъдещето… Какво всъщност му оставаше от него?

А от миналото?

А от настоящето?

Минало: Даниел Монклеман, роден в 2003 година (по официалния календар на Всесветското християнство), в един небивало размирен период, за който всъщност не помнеше нищо, но донякъде разбра какво е било от уроците по история и в ОПС. Роден в 2003 година.

Шестнадесет години преди сключването на съюзническия пакт между страните на Европейската конфедерация. Професионално ориентиране — нормално, индивидуални способности — признати и развивани до постъпването на длъжност представител-продавач към „Том-Фил“. Узаконена връзка с Мат…

Настояще: Даниел Монклеман, дезориентиран, странно облекчен (да!) и едновременно с това съвсем объркан. Дори вече не е сигурен, че още е Даниел Монклеман. Отстранен, изключен не само от „семейството“ „Том-Фил“, но и прогонен от Европейската конфедерация, в чието лоно „Том-Фил“ бе само един клан, късче от пъзъл. Прогонен от света, който му вдъхваше представата за цялостната световна действителност, на който дължеше социалното си приобщаване, самоличността си, който припомняше името му всред мнозинството. Настояще: известно време да живее сам, гол, изтерзан и ограбен, да живее зад кулисите на театъра. Сред празните скелета и декори, засъхналия грим в бурканчетата, костюмите, затворени в куфарите, неразучените роли.

Бъдеще…

Имаше за какво да трепери, телом и духом.

Даниел реши, че трябва да действа, защото дейността бе единственият начин да докаже на себе си, че съществува. Първото, което направи, бе да спре в една банка и да се свърже с управата, за да се осведоми за положението. Както и очакваше, новите параметри, отнасящи се до него, бяха вече приети от компютрите. И понеже положението му на отстранен бе напълно оформено, по-нататък не срещна никакви затруднения. Поръча да не вземат под внимание евентуалните обаждания на съпругата му, което бе записано съобразно желанието му, след като изслуша обичайната морализаторска реч. Банката го посъветва да поддържа по-чести контакти със службата за съобщения, защото посредством нея Даниел щеше да бъде осведомяван за хода на случая с интерференцията в приемника ОПС и за датата, когато ще може да се яви на контролен преглед на неговата хипнотична настройка. Помолиха го също, ако може, да не се отдалечава от Стар Париж. Обяснимо. Дали има вече ясна представа за своето пред стоящо психопреориентиране след периода на професионално очакване (което в неговия случай ще бъде и юридическо)? Разбира се, не. Пита ли се някой току-що измъкнат от водата полуудавник 3-а или 5-а мрежа ОПС предпочита да гледа, за да запълни вечерта си? „Ще ви известя незабавно“ — каза Даниел. Банката, която се занимаваше с неговите граждански интереси, щеше да задвижи процеса на взаимовръзка между различните организми, засегнати при неговото преориентиране от момента на известието. Добре.

Значи не бе съвсем захвърлен на безрадостната си съдба. Християнската либерална държава полагаше максимални усилия да се спазят религиозните и хуманитарни традиции: изгубените овце не бяха оставени на вълците. Ако още съществуваха вълци, то те върлуваха някъде зад граница…

След това Даниел зареди резервоара с газ на една станция. Познаваше собственика й: станцията извършваше и зареждане на акумулиращи батерии за един друг тип коли — предишната сервизна кола на Даниел бе снабдена с такива батерии. Човечецът остана изненадан, като видя Даниел по това време с личната си кола, само един поглед му стигаше да забележи голите уши на своя клиент. Даниел се принуди да му обясни, че е в период на очакване и че освен това си има неприятности с приемника. Измънка нещо за очакването, като гледаше да скрие истинската причина за положението.

— Ама „Том-Фил“ си го бива! — опита да се пошегува човечецът, сочейки своя ушен приемник. — Ами що не си купите един хубав стар академичен телевизор да не губите връзката.

— Така е — усмихна се разсеяно Даниел.

Остана с впечатлението, че тоя приятел не повярва нито дума от обърканите му обяснения. Шегата прозвуча малко неестествено. Даниел се подписа под номера на личната си банкова сметка, в разписката, поднесена му от собственика на станцията, и припряно потегли.

„Да не губите връзката…“ — беше казал човечецът. Истината се чува не само от устата на децата, както твърдеше едно старомодно адажио, но и от устата със златни пломби на кучешките зъби на един собственик на станция за зареждане на акумулиращи батерии. От устата на който щете предан телезрител ОПС, на който щете гражданин — привърженик на Конфедерацията…

Да не се губи връзката.

Връзката с какво? Разбира се, връзката със световните събития, със съвременността, с действителността… Връзката с вътрешните дела на Конфедерацията, увереността, че избраният политико-духовен път винаги е най-добрият, най-сигурният път към идеала за върховно съвършенство. Връзката с примерите за придобитата автономна сила благодарение на добрата воля на целия народ и на подкрепата на бога, който е пожелал да възстанови съединението, сериозно подкопавано от самолюбивото безразсъдство на човека-отстъпник от миналите епохи.

Направляваната сила. Силата на ДОБРОТО, сравнявана с проявите на ЗЛОТО: безредиците, заблудите, мизерията, нещастията, отредени за всички страни, които не са поели пътя на истината.

Да не се губи връзката…

… Няма да знае вече какво е рекъл Еварист I по повод на едно или друго събитие, нито отношението на религиите на малцинствата. Няма да участвува вече в живота на президентката на Френската република Олга Дерие. Няма да знае каква насока са поели „Преродените в бога“, „Съюзниците на бъдещето“, „Приятелите на Маноск“, „Вярата на човека“, „Гласът за немите“… Няма да знае какво ще стане с надеждите за споразумение между Всесветското християнство и „Поклонниците на свети Петър“…

И за да узнае, сега трябва да гледа програмата на някаква си стара електроннолъчева тръба? Да пита щастливците, които могат да научават всичко по ОПС? Да изпадне дотам, че да чете напечатани листовки, обикновено спорни по съдържание, които може да си набави по всяко време — но то е все едно да затъне съзнателно в света на лъжата. Ни едно от тези неща не можеше да замени ОПС, която при това ви щади времето (ИЗЖИВЕЙТЕ НЕПОСРЕДСТВЕНО СВЕТОВНИТЕ СЪВРЕМЕННИ СЪБИТИЯ И РАЗВИТИЕТО НА ВАШАТА СТРАНА ПО ВРЕМЕ НА СЪНЯ СИ! ОТКЛОНЕНИЯТ ПАРАДОКСАЛЕН СЪН ЗАМЕСТВА ВАШИТЕ СЪНИЩА И ВИ ПОТОПЯВА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА! САМО ЗА НЯКОЛКО МИНУТИ ОБЕКТИВНО ВРЕМЕ ОПС ВИЕ ПРОНИКВАТЕ В СЪБИТИЕТО!) и съумява посредством визуалното внушение да достигне пряко до най-дълбоките механизми на разбирането — на убеждението. Да следи репортаж по една прастара електроннолъчева тръба значеше да улови само сянката на истината, да използва само частица от интелектуалните си способности. (ИЗПОЛЗВАЙТЕ ОПС, ВАШИЯТ ИНТЕЛЕКТ ЩЕ ЗАРАБОТИ С МАКСИМАЛНИТЕ СИ СПОСОБНОСТИ! ЧРЕЗ ОПС ЧОВЕК ОТИВА ПО-ДАЛЕЧ И ОТКРИВА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ, КОИТО БОГ Е ЗАЛОЖИЛ У НЕГО!) Значеше да се отстрани; всички, които все още нямаха приемник ОПС, чувстваха това и мечтаеха само за едно: да встъпят в тълпата привилегировани, въздигащи се към бога. Тогава? Да пита тези, които имаха приемник ОПС? Да проси информация? С риск да срещне презрителния им поглед (най-малкото — изумен!), с риск да получи отказ? Дали ще приемат да си губят времето с него? И ако приемат, каква полза от такава откъслечна информация, предавана от трето лице?

Да не се губи връзката…

Колко време ще мине, докато може отново да си върне приемника ОПС?

Даниел пак потрепери. Забеляза с учудване, че е спрял пред един жилищен блок, ала не можеше да определи от колко време. Беше блокът, в който живееше Дидие Ларзан. Дотук беше карал машинално, дирейки съюзник вън от закона.

Не само че не се надяваше да намери Ларзан у дома му, но дори да бе сигурен в обратното, пак нямаше да се реши да го види. Ларзан, побратим в безчестието и изгнанието? Значи побратим-неприятел… Той бе виновникът за изгонването на Ларзан.

Отстраняването на един невротехник имаше друго значение, не това като на един представител-продавач. Друга тежест. Макар и за едно и също провинение.

Дали съзнанието за неговата заслужена изолация не го тласкаше да довежда до крайност механизмите на отстраняването. Твърде възможно.

Нямаше никакво желание да анализира трезво положението.

Пък и беше гладен. И жаден. Ужасно жаден. Беше адски горещо.

Думата беше съвсем на мястото си.

Устните му се сгърчиха в измъчена усмивка, докато палеше колата. Сега да хапнем и да пийнем. Дадено.

Е, какво пък, драги ми Дани (възвърнал бе способността си да шофира добре), не си единственият в период на очакване! Нито единственият убиец „по невнимание“! Нито си единственият уволнен, когото семейството му ще изостави, комуто са отнели временно приемника ОПС!… Всичкото наведнъж е може би прекалено, но в едно справедливо и закрилящо общество, способно да наказва, но и да прощава, трябва да се изтърпи такъв един тежък момент. Само се уповавай, само не рухвай…

Замисли се за Матилд, за децата. Освен тяхната добре възпитана „синовна обич“, какво всъщност изпитваха те към него? Сега, когато бе решил да ги загуби (беше ги загубил, свършено бе), той си задаваше такъв въпрос. А преди не. Децата бяха преди всичко Матилдини и тя влагаше невиждана енергия да им вдъхне вярата на „Поклонниците на свети Петър“, като воюваше стъпка по стъпка, ала не и гръмко с държавното религиозно възпитание. Пустата му Матилд! Чудачка. И защо се бе оженил за нея, а не за някоя друга? Отговор: защото в един прекрасен ден, убеден, че постъпва добре, се бе измамил. Премного време изтече, докато разбере и преглътне грешката. Защото имаха дете. После второ. И трябваше да играе ролята на добър баща.

Пусна радиото с музика за настроение, но то беше инфразвуков модел, пригодено да се слуша с ушен приемник. Чу само пращене и го изключи.

Спря пред „Верният“. По навик — случайно. Беше късно следобед, повечето редовни посетители от института вече се бяха върнали по работните си места. Съжали, че бутна вратата, но беше късно. Лъсналият от пот съдържател го посрещна с едно гръмко „Гос’дин Клементини!“. Атмосферата беше странна. Шум от прибори, далечни разговори на готвачите дълбоко в тяхното свърталище. Даниел разбра, че и тук музикалният фон беше инфразвуков, улавян автоматично от един приемник ОПС, който обаче можеше да се постави чрез хипноуправление в позиция „тишина“. Музиката никога не дразнеше, напротив — отпускаше, настройваше съзнанието ви точно според вашето състояние.

Даниел насочи разговора към повредата на своя приемник (собственикът тутакси бе забелязал отсъствието му) и върху още някои често срещани повреди. Събеседникът му подхвърли два-три намека за малката от предишния ден, мъчейки се бездруго да разбере за нея ли бе дошъл Даниел. Наистина тази девойка вчера… само че тогава…

Нахрани се усамотено сред странните шумове. Та значи това бил светът: тишина или странни шумове. Преди да си тръгне, попита съдържателя за последните новини. Получи очаквания отговор: собственикът нямал време да ги слуша и не можел да го стори сега поради самата си работа свикнал да пуска ОПС по време на сън, програмирал си един информационен бюлетин по „втора“ и един художествен филм за отмора по „пета“. Даниел му поблагодари все пак.

Сложи ръце на волана, почака. Вчера по това време влизаше при госпожа Тодоба. Ръцете му трепереха. Не можеше да запали мотора.

Страхуваше се.

Страхуваше се от непознатия град, в който го бяха изоставили сам, като плячка в клетка със зверове. Що за идиотска реакция, Дани! Няма никакви зверове. И ти не си плячка.

Помъчи се сам да се убеди в това… ала напразно. Даниел Монклеман бе наистина плячка в един град, който му предстоеше тепърва да опознава отново със сетивата си на домашно животно, пуснато в джунглата. Не можеше повече да разчита на инфразвуковото радио в колата, което обикновено му предаваше приливите и отливите в уличното движение. Отсъствието на ОПС тегнеше дълбоко в мозъка му, премного голям и премного оголен. Нямаше да го осведомяват повече кои части на града трябва да избягва, защото еди-коя си отцепническа банда активисти върлувала в района, правела демонстрации и се счепквала с полицията… Господи! Тези факти той научаваше само по радиото и старателно ги избягваше, но ето че сега можеше да се окаже замесен в това… И, разбира се, нямаше да е като във филм на ОПС или като някаква субективна светкавична информация по втора мрежа (информацията постигаше своето, но никога не се разпростираше върху подобен род събития, за да не дава лош пример). Аудиото съобщава, машинално го отбелязваш, без да му отделяш кой знае какво внимание, и заобикаляш мястото. Да, знаеха, че това съществува. Знаеха, че злото съществува.

И още как…

Имаше квартали, където не биваше да се разхождате, защото кръстосвали „туристически“ групи, защото станал пожар или се спукал газопровод, защото били владение на тази или онази опозиционна религиозна партия и не е никак за препоръчване да се озовеш сред тях, винаги има опасност да те оберат… Как да научи, как да разбере кои са пътищата за добрия гражданин?

Най-сетне успя да откъсне ръцете си от волана. Бяха лепкави и омекнали.

Пое към остров Сен Луи с надеждата, че по това време кварталът бе за предпочитане, също като пътя, който си беше избрал. Един инстинкт, едно забравено сетиво му подсказваше, че бъдещето крие нещо лошо, а той не виждаше какво би могъл да промени в него.