Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (20)

20

Щеше да излезе от джунглата.

Скоро всичко щеше да свърши. Даниел Монклеман най-сетне ще се приобщи към нормалния свят, в който бе свикнал да се движи от раждането си. Ако в един момент се бе заблудил, вината не бе негова, жертва е бил на плачевна грешка, много рядък за системата случай на неправда. Очевидно бяха поискали да се избавят от него, но той можа да го разбере и дори да го приеме: в тяхното положение те смятаха, че това бе единственият начин да се защитят. Отговорни личности го бяха пожертвали противно на техните морални принципи, поемайки риска да бъдат осъдени, но самоотвержено, от християнско великодушие, за да защитят стотици, хиляди хора, чиято сигурна служба и хармонично социално приобщаване зависеше от такива фирми и организми като евро-американската „Том-Фил“, ОПС и телевизионната мрежа ДДОК към отдела ТДФ/ОПС под контрола на Министерството за висша координация на вътрешните служби за култура и информация.

Такава бе истината.

Сам Христос, въплътил божия дух в сърцата на хората, не бе ли пожертвал себе си? Нима неговото бе лудост?

Но Даниел Монклеман не бе Христос. Ето защо моментално го изкараха луд. Само така той можеше да заслужи да бъде отново приет от обществото. Добро беше то. Ще му прости, ще го лекува и отново ще го приеме в лоното си. Ще се заеме с него.

Той няма да издаде тайната и ще бъде солидарен с дейността на отговорните фактори от „Том-Фил“ и ДДОК.

Но ще убие дявола.

Даниел тикна револвера в хълбока на Голо и рече:

— Не карай толкова бързо. Не се мъчи да ни забележат уличните полицаи.

Голо подсмъркна и възропта:

— Само преди четвърт час трябваше да летя като стрела.

Той намали. Шосето беше хлъзгаво. През нощта бе паднал лек дъждец.

— Сега ти казвам да намалиш — повтори Даниел.

С крайчеца на окото си наблюдаваше подпухналото лице на Голо. Така и не можа да му се разсърди. Голо бе само един разстроен като него инструмент, повлечен от побеснелите стихии.

Сега бе ред на Голо да трепери от страх. Мислеше си, че е в ръцете на умопобъркан активист, опасен луд, избягал от приют, един бог знае… На Даниел му изнасяше да поддържа този страх (без капка отмъстителност), а това превръщаше Голо в послушен автомат. Всъщност от известно време Голо повече не бе му нужен, ала Даниел не можеше да рискува и да го пусне на свобода.

Когато Голо дойде на себе си, веднага се отказа от всяка съпротива — пламналият поглед на Даниел бе достатъчно красноречив… Излязоха от подземието и се озоваха в една мрачна и тясна улица без никакво осветление: нощта бе настъпила. Даниел разбра, че беше четвъртък от следващата седмица. Четири дни след неговото отвличане! Стоял бе затворен четири дни, мъкнат от едно място на друго, тъпкан със сънотворни хапове и всевъзможни транквиланти. Вън чакаше една кола. На Голо. Качиха се.

Планът на Даниел бе обмислен от игла до конец. Той съпостави това, което Бекен от „Том-Фил“ му бе съобщил за интерференциите, причинили всевъзможни смущения, и казаното от Голо за програмираната от ДДОК творба от Диф Билби. И тази възвишена визуализация за непостижимата човешка любов бе приела образа на една жена! Тази вътрешна страст за малко щеше да го погуби, сякаш такава любов можеше да има човешки измерения, сякаш тя не бе предназначена единствено за бога! Така значи, ето в какво са карали да повярват милионите хора! Постъпката им будеше отвращение. Даниел беше разбрал. Нямаше съмнение: „Том-Фил“ и ДДОК са се видели притиснали, принудени да се оправят, както могат, с явлението, както си е мислел и неговият причинител. А една от тези интерференции е убила Мюриъл Тодоба.

Той обясни всичко това на Голо. Убийството на Мюриъл Тодоба е дело на дявола. Голо го изгледа с празен или недоверчив поглед. Няма значение.

Трябваше да си изясни нещата. Не можеше да разчита на онова, което успя да изтръгне от уплашения Голо. Чувстваше се способен за всякакви дързости и най-голямата от тях бе да влезе в една нощна аптека… такъв мръсен, хилав, със занесен вид, по риза и с една обувка — стиснал в дясната си ръка дръжката на револвера в джоба на панталона си… Голо, обезумял, с окървавено лице… Даниел обясни, че са пострадали при спречкване с пияна банда (нещо, за което не би се сетил няколко дни по-рано!), и продавачът аптекар без никакво колебание почисти и дезинфекцира лицето на Голо. След няколко подхвърлени забележки за „тези пропаднали типове, които се държат като зверове в недостатъчно охраняваните квартали“, Даниел съвсем естествено насочи разговора към нашумялата серия ОПС и към новия автор Диф Билби. Разбира се, аптекарят беше в течение — пък и кой не беше? Да, Диф Билби съществувал от плът и кръв: даже имало интервю с него; втората част от творбата му била предавана по ОПС предишната вечер: разказ за неговото тежко детство. Предвиждала се трета част, която щяла да стигне до срещата му с Ким Сиова. Но нещата можели и да се променят. „Да се променят ли?“ — запита Даниел. Въпросът му който че ли изненада аптекаря. Как? Ами, разбира се, след смъртта на Ким Сиова. Даниел посочи голото си ухо и обясни, че е изгубил приемника си при спречкването с хулиганите. Колкото до неговия приятел, той не бил се включвал в ОПС през деня, работели на другия край на града и т.н.

Ким Сиова съществувала.

Диф Билби съществувал.

Ким Сиова починала сутринта.

Наскоро след влизането му в джунглата тя бе единствената вътрешна сила, в която се бе вкопчил Даниел. Вярата на изоставения от бога самотник в компенсиращата сила на човешката любов… някаква демонична биохимична обмяна бе помрачила разума му. Но, по дяволите, та той бе повярвал в това! Толкова силно бе повярвал!

Толкова силно, че бе разтърсен цял — въпреки това, което знаеше. И аптекарят се бе хванал. Каква бе точната цифра на измамените?

Трябва да открие Диф Билби.

Потърсиха координатите му в една видеофонна кабина. Безуспешно. Тогава Даниел се сети, че той държи антикварен магазин за културни ценности (Отново знакът на дявола! Това болезнено любопитство у някои хора към тъмното еретично минало…), а броят на тези съмнителни дюкянчета навярно е малък. Той изръмжа доволно, когато откри адреса на „Лютеция“. И името на собственичката му: Ким Сиова.

Ето че пътят пред него беше свободен. Стига само да пожелае да тръгне.

Разплака се: беше гладен и за сетен път се помъчи да обясни сериозно своя случай на Голо, но той го прекъсна. Можеше да си разправя каквото си ще, Голо явно се интересуваше само от едно: как да се измъкне от тази невероятна авантюра.

Даниел го накара да спре пред едно павилионче за закуски, отворено по всяко време на денонощието: отвън, от двете страни на входа му, продаваха сандвичи. Той изпрати нещастния Голо за покупки, заплашвайки го с пистолета. Улицата беше пуста и само неколцина купувачи се мотаеха из павилиончето. Голо се държа благоразумно. Върна се при колата, понесъл куп сандвичи и затворен буркан топло кафе.

Погледна Даниел, докато ядеше и пиеше, но отказа да си вземе от храната в отговор на поканата му.

Нощта беше изтекла. Сивите печални светлини на зората очертаваха на изток хоризонта на града.

Бяха прекосили целия Стар Париж и наближаваха целта.

— Слушай, ти да не си намислил да пречукаш тоя тип, а?

— Трябва да го направя. Изглежда, нищо не си разбрал.

— Разбрах, че не искам да се забърквам в тая работа! Закарвам те, където искаш и ме пускаш да си ида, о’кей?

— А аз колко пъти те молих да ме пуснеш, а? — отвърна му спокойно Даниел. — Не мога да те пусна, знаеш добре. Поне докато не стигнем там.

— Ако се тресна в някоя стена, май ще имам същите шансове да се измъкна, така ли?

— Да не си посмял. Като стигнем, ще видим. Имаш една възможност, повярвай ми… Не ти желая злото. Ще отмъстя за смъртта на вашата Мюриъл Тодоба. Убиецът е той.

Голо караше все по-бавно и Даниел пак му напомни да побърза. Триста метра по-нататък полицаи им препречиха пътя, отляво и отдясно бяха спрени десетки коли. В колите чакаха хора. По тротоарите също имаше чакащи.

— Продължавай — каза Даниел. — Карай по средата, между колите.

— Ще ни спрат накрая.

— Прави каквото ти казвам.

На Голо му затракаха зъбите. Пое по средата на улицата между редиците от коли, карайки бавно. Зад стъклата на вратите ги оглеждаха хора с побледнели лица и зачервени от недоспиване очи, правеха им знаци с ръце, за да им покажат, че пътят е затворен.

Караха така няколко минути и стигнаха до преграда от метални тръби. Зад нея плътна тълпа бе заела улицата и тротоарите, хората пристъпваха на място, имаше насядали, налягали… Двама полицаи се приближиха.

— Свали твоето стъкло — прошепна Даниел. — И ме остави да говоря аз. Ще стрелям, без да ми мигне окото.

Един от полицаите се наведе и дори не се учуди на подпухналото лице на Голо.

— Улицата е затворена, не виждате ли? — каза той.

— Аз съм близък на Ким — отвърна Даниел. — Трябва да…

Полицаят се подсмихна уморено:

— То се знае… Тука има три-четири хиляди близки на Ким или на Диф Билби. Аз също, ей богу. Можете да твърдите още, че сте от този бряг на Сена, че живеете на улица „Касет“ — редовно излизат с този номер. В такъв случай ще ви поискам документите… и ще ви посъветвам да оставите колата си ей там, на края на опашката. Районът е напълно блокиран.

— Аз съм от „Том-Фил“ — каза Даниел.

— И това е доста познато. Изглежда, че „Том-Фил“ и ДДОК имат от вчера няколко хиляди нови служители. Като тази девойка, дето беше кръгло сираче, а се оказа, че имала триста-четиристотин близки роднини… сякаш това променя нещо. Изтеглете се, момчета. Застанете ей там. Пък и няма нищо за гледане. Тялото вече не е тук.

— А Диф Билби?

— Откъде да знам? И за какво ви е? — Полицаят най-после забеляза подутото лице на Голо. — Вие откъде идвате, приятел?

— Няма нищо — каза Даниел. — Малко произшествие.

— Изтеглете се на опашката да не се случи още едно. Или се прибирайте у дома си. Чудя се какво очаквате, като идвате насам.

Те се изтеглиха. Отново същите лица зад стъклата. Подигравателни.

Голо гарира в края на редицата. Спря мотора.

Беше се разсъмнало. Небето бе още млечносиво, но скоро щеше да стане синьо.

— Няма да дойда с тебе — каза Голо.

— А аз не мога да те оставя сам.

— Ама ако стреляш, планът ти ще пропадне. Веднага ще те открият. Пък и не можеш ме накара да мръдна от тука.

— Преди малко също не можех да стрелям — възрази Даниел. — Защо не каза нищо на полицая? Защото номерът ти не минава, а тебе те е грижа само да си запазиш кожата. Има начин. Вдигни буркана с кафе изпод седалката ти.

Голо изгледа подозрително Даниел и машинално се наведе. Ударът с дръжката на пистолета го засегна зад ухото, придружен със слаб, противен шум. Свлече се като чувал върху коленете на Даниел. Няколко секунди Даниел не посмя да мръдне, като се оглеждаше да не би някой да го е видял, след това блъсна тялото на Голо. Забеляза, че по горната част на панталона му имаше петна от кръвта, която се стичаше от носа и устата на Голо (макар и да му се струваше, че не го бе ударил толкова силно: нали бе виждал що за удари получаваха героите на филмите ОПС, преди да бъдат пречукани!). Във всеки случай дали Голо бе мъртъв, или само в безсъзнание, бе последната грижа на Даниел. Голо беше без значение.

Той му взе обувките — бяха по-малък номер, но щяха да станат. Сетне грабна смачкания на топка шлифер от задната седалка и го навлече. Възтесен, но и това беше дребна работа. Сложи револвера в джоба си и излезе от колата.

За пет минути се добра до бариерата на улицата, криволичейки между хората по тротоара. Мина от другата страна на бариерата, без патрулиращите двойки да му попречат, и се смеси с тълпата.

Не виждаше нищо, не чуваше подхвърлените забележки, когато по невнимание настъпеше някой крак или блъснеше някого.

Щеше да излезе от джунглата и да се завърне в своя свят.

И отново препятствие. Тройна редица от прегради, които очертаваха пред входа на „Лютеция“ квадратна „no man’s land“^[1]. Една от страните на този квадрат представляваше редица от полицейски фургони. Пред остъклената врата бяха поставени двама часови. Железните рулетки бяха спуснати само няколко сантиметра, така че можеше да се види вътрешността на магазинчето.

Даниел пусна в ход лактите си, докато се добере до първата редица на притихналата тълпа. Попита един брадат юначага дали Диф Билби е вътре. Човекът го погледна така смаяно, сякаш го питаха за името на тази планета.

— Ам’че как — изръмжа той.

Смайването му порасна още повече, когато Даниел го помоли учтиво да се дръпне малко. Зяпнал от изумление, човекът видя как този тип в жълт измачкан шлифер прекрачи през едната, другата и третата преграда. И тръгна към входа на магазина.

Оставаше му да измине десетина метра. Даниел разбра, че всъщност разстоянието бе невероятно дълго. Зърна силуетите на полицаите между фургоните. Двамата часови до вратата се запътиха насреща му…

Той стреля веднъж през джоба си, после извади оръжието. Единият от часовите се завъртя чудновато на петата си и политна, бълвайки голяма струя кръв. Викове. Но Даниел чу само ехото от стрелбата. Стреля към втория часови, който нямаше оръжие и затова се хвърли по корем. От крака на мъжа бликна кръв.

Божият пръст Даниел Монклеман полетя напред като гюлле, изстреляно от оръдие. Свил глава между раменете, той се хвърли с всички сили към остъклената врата (това също го бе гледал и преживявал стотици пъти по ОПС… но ударът бе по-силен, отколкото очакваше…). Способностите му да възприема изведнъж му се сториха някак забавени. Видя се как удари вратата, чу как стъклото изтрещя. Полетя със задницата напред, изтърколи се върху острите късове стъкло, изправи се и тичешком прекоси магазина. Можеше да мине само от едно място: стълбището. Взе го на четири разкрача.

И видя Диф Билби.

Видя и друг един човек.

Ала тутакси разбра кой от тях бе Диф Билби.

Дръпна се, за да освободи място на стълбите, и викна, размахвайки револвера:

— Рижият! Слез долу! Спри ги да не идват, иначе веднага ще убия този! БЪРЗО!

Лицето на рижия мъж, отпърво слисано, подпухнало от умора и сън, се изопна. Мъжът покорно стана.

— Да не сте посмели да правите нещо — посъветва го Даниел на минаване. — Ще го убия.

Отвън се чуваха викове. Отдолу зашумяха. Ниският риж човек слезе долу и врявата утихна почти мигновено. Чуваха се само виковете отвън…

Само с един бърз поглед Даниел отбеляза всички подробности в обстановката. Спуснати пердета на прозорците, три запалени лампи, сложени на пода. Книги, възглавнички… Познаваше тази обстановка. Идвал бе тук по време на интерферираната визуализация от онази нощ… Ей там си беше легнал с Ким — в съзнанието на Диф Билби. И както първия път той бе Ким Сиова, или Даниела Морнер, и за малко не бе изкусен от болезнената психика на тази девойка, преживявайки я вътрешно, разбирайки я. Тук той бе любил Ким Сиова с помощта на разстроения мозък на Диф Билби… беше повярвал…

Господи!

И това ми било Диф Билби! Този мъж, седнал на разхвърляното легло, този дебелак, тая грамада. Това измъчено потно лице, тия залепнали коси, тая рижа брада…

Това ли е обичала Ким Сиова?

Даниел пристъпи напред. Съжаляваше, че не бе стрелял веднага. Вече не бе сигурен ще има ли сили…

— Трябва да изляза от джунглата! — каза той.

Билби дори не се изненада, сякаш разбираше смисъла наказаното — ами да, то се знае, че разбираше! Нали бе самият дявол! Нали бе… Лицето му носеше следи от страшна умора. Следи, отпечатани в тлъстината, — обрамчили сивия му поглед.

— Убиеш ли мене — каза Билби, — убиваш себе си. Беше вярно. Дори прекалено вярно, тъй като той не говореше за физическо самоубийство, а за нещо повече, беше ужасно и Даниел го разбра. Не трябва да му позволява да говори!

— Кой си ти? — попита Диф Билби. Насоченият към него револвер очевидно не го смущаваше ни най-малко.

— Даниел Монклеман! — кресна Даниел. — А ти уби жената, която… и заради тебе аз…

Билби продължително въздъхна, сякаш тялото му бе пълно само с въздух и трябваше да го изпразни докрай.

Погледът на Диф Билби срещна Даниеловия.

— Странно — каза той. — Да беше дошъл с револвера си вчера, щях с всички сили да се отбранявам. Защото бях мъртъв. А днес съм жив и това не ми прави впечатление.

— Какво значи това? — изписка Даниел.

— Нищо… нищо важно… във всеки случай по-маловажно от това, което те е довело тук, за да ме убиеш. Много време ми трябваше, за да го разбера. Както и това, че е излишно да съжаляваш, задето си убил или оставил някого жив. За нищо не бива да се съжалява. Но да се предприеме нещо трябва, да.

Всичката самота на света, целият низ от страхове, породени от неизброими заплахи, нахлу в съзнанието на Даниел Монклеман.

Всичките съмнения на света. А гъмжилото се превърна в огромна вълна, която го заля — безкраен океан, по който островите — крепости на истините и убежденията, подпорите, крепящи тази неимоверно разраснала се цивилизация, внезапно потрепериха като изградени от кибритени клечки. Всички световни съмнения, залегнали в едно човешко съзнание, но и споделени.

И божият пръст Даниел Монклеман се почувства брат с този подобен нему мъж, гол, одран до мозъка на костите му, до ядрото на взривените му клетки, подобен нему брат и същевременно единствен по рода си. Бяха обвързани с един и същи житейски договор — съединени дори със съюза, скрепен с печата на убийството, което предстоеше да извърши в името на съмнението, в името на бога, у когото дремеше образът на съмнението и заблудите.

Изстрелът изтръгна вой от гърдите му.

Видя как полетя револверът му, а кръвта опръска десния ръкав на шлифера.

Нисичкият риж човек стоеше при главите им. Той не се възпротиви.

Защо да се противи? Беше сам на света заедно с този, който навярно бе самият дявол — или просто един объркан човек.

Жан Гот каза:

— Разбери, Диф. Така не може. Не бива да оставаш тук нито миг. Ще стане истински ад. След този удар не бива. Премного рискуваш. За известно време поне… разбираш ли? Ти няма да си идеш завинаги. Ще се върнеш. Магазинът е твой, застрахователното дружество „Том-Фил“ е уредило всичко и така трябва. Ще се върнеш. Можеш да вземеш жилище на ДДОК или на „Том-Фил“, можеш да отидеш където си искаш. Можеш да дойдеш при мен. Само не оставай тук. Трябва да мине време. Току-виж, че са дошли и други смахнати като ей този да те обвиняват, че си убил Ким.

Диф вдигна очи.

— Не знам в какво ме обвинява. Ако е за убийството на Ким, той е прав.

— Господи, Диф, знаеш, че не е вярно.

— Не, не знам. А ако е така, значи са замесени мнозина:

Гот отчаяно разпери ръце, после сви юмруци.

— Тръгвай с мен, Диф.

— Добре — каза Диф Билби.