Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (6)

6

Ако се окаже, че Летита не е чак толкова хубава, това ще бъде само едно субективно виждане и не бива да му се отдава значение. Тя привличаше също толкова клиенти, колкото и дружките й сервитьорки във „Веселата хубавица“. Изглежда, имаше и такива, които намираха очарование в дългите й, малко кльощави крака, тесния й ханш, несъществуващия наглед задник, на който и най-стегнатите панталонки стояха някак хлабаво; харесваха и това, че кръстчето й можеше да се обхване с две ръце, че ребрата й се брояха, както и безплътния й бюст и изпъкналите очертания на ключиците и на плещите й, досущ „ангелски криле“. Обикновено имаше безизразен поглед, удавен дълбоко в тъмните й очи. Устата й бе голяма, а устните си гримираше в ярко карминеночервено. Тънките й кестеняви коси се спускаха до хълбоците, понякога ги вдигаше и навиваше в плосък кок, който скриваше под къдрава, голяма и съвсем бяла перука.

Тази кльощава и прозрачна Летита имаше невероятно голямо сърце. Цяла планина. Еверест.

И навярно за това някои я обичаха.

Като Диф Билби например, тая грамада Диф. Противоположностите се привличали, казват. В самото начало подпухналият от тлъстини Диф бе прелъстен от тоя лек като перце силует с крехки кости: той го последва.

В бара само направи знак на Летита — самотна, тя му махна с ръка в отговор от другия край и той бързо излезе навън. Извървя шестстотинте метра между бара и хотела, качи се по стълбището и влезе в стаята. Зачака.

Не правеше нищо. Седеше на леглото, плъзгаше наоколо празен поглед или се вторачваше в претрупаните шарки по килима от изкуствена вълна. От време на време изтриваше лице.

Сега мълком гледаше Летита. Съвсем вярно беше забелязала още с влизането си; „Не изглеждаш много добре, Диф.“ Отвърна й с лека усмивка, колкото да запази самообладание, да не се предаде на унинието, което го бе обзело след свестяването му. Гледаше я как сваля перуката си и я захвърля на един стол, как изхлузва късичката рокличка на момиче сервитьорка, разтърсвайки разпуснатите си коси, как сваля бикините и ботушите си. Виждаше я гола под взетия набързо душ, сетне да намята халата за баня. Гледаше я само защото тя се движеше. Летита отдавна не се стесняваше от него, понеже знаеше, че това не му пречи. Първия път Диф й беше клиент и тъй като бе тежък, тя беше отгоре, разбира се. Ако бяха преспали заедно, то бе защото на Диф нищо друго не му идваше наум, нито пък на Летита. Не беше нещо фантастично. Нито дори средна работа. („Сексуалните неща“ бяха угаснали за Диф наскоро след злополуката с Ким; също като яростта. Всичко това кипеше някъде дълбоко в него, колкото да напомня за себе си… но то беше като отлив, изгубил силата си, неспособен да се разрази, и той го знаеше. От време на време изхвърляше няколко храчки бяс и се изчерпваше в онанизъм, който свършваше с лепкава влага между пръстите му…) Втория път Диф бе платил, но те дори не бяха се докоснали. Платил бе само заради компанията, за това че си поговориха за загубеното време на Летита. Третият път също. След това не. Тя не пожела.

Бяха като двама приятели. Като брат и сестра може би — но и това не изразява всичко: бяха станали едно човешко същество плюс още едно човешко същество, които си поделяха взаимно тишината или говореха понякога, за да не слушат как времето се изплъзва. Диф никога не идваше изневиделица — ако Летита имаше клиент, той изчакваше или отлагаше посещението си за следващия ден. Летита никога не бе стъпвала в магазина. Никога не бяха излизали някъде да пийнат заедно по чашка, да хапнат нещо или да погледнат кабаретен театър — какъвто все още се намираше тук-там, упорито борещ се срещу ОПС.

— Гладен ли си? — попита Летита.

Той поклати отрицателно глава.

Гримът й бе паднал под душа. Косите й висяха на клечки, оголвайки черепа й, а очите бяха хлътнали повече от всякога. Лицето й беше бяло като мляко, но тя побърза да начерви устните си — можеше да се разхожда без дрехи, ала не и без червило.

— Жаден ли си?

Извади от хладилника тавичка със замразена храна (която тутакси напъха във фурната) и прозрачна бутилка с вода.

— Ако имаш нещо за пиене.

Тя сложи бутилката с вода на масата и хвърли бърз, изпитателен поглед към дебеланкото седнал на леглото й. Взе от една етажерка някаква бутилка синтетичен алкохол. С бутилка в една ръка и чаша в другата, тя приближи и остави всичко на паркета пред Диф.

— Според етикета излиза, че това е стар скоч — каза тя.

Начервената й уста се усмихваше. Ала не и очите й.

Диф си наля една чаша, изпи на един дъх три четвърти от нея и постоя с притворени очи, чувствайки как течната лава се спуска по хранопровода му и накрая избухна в стомаха. Когато отвори очи, го срещна погледът на Летита.

— Май не ти се случва често да пийваш такива неща — каза тя.

Баналният тон на заключението й никак не подхождаше на онова, което можеше да се прочете в очите й.

— Имах нужда. Още имам нужда.

Изпи остатъка в чашата. Огънят на алкохола се разнесе по вените му. Сигурно бе отвикнал вече, след тези пет години. Още една чаша и може би щеше да събере смелост да заговори. Щеше ли да забрави ужасните картини, които го запокитиха в подсъзнателното преди няколко часа, или щеше да намери сила да ги призове отново…

— Пак затънах. За четвърти път.

Летита знаеше за какво говори той, сигурно беше се досетила: идвал бе предишните три пъти и пак бе пил.

Диф си наля втора чаша. Отпи малка глътка.

— Защо? — попита Летита.

Клекнала пред него, тя се поколеба за нещо… после отиде и седна на една пластмасова табуретка пред масичката си.

— Защо ли? — повтори като ехо Диф Билби. — За да разбера, предполагам. Защото вече не издържам. Всеки ден чакаш и чакаш, надяваш се, че нещо ще се случи, всеки ден вярваш, че утре ще бъде по-добре… Разбираш ли, всеки ден се пъхам в главата й, за да прочета на тоя гаден сенситометричен екран топлинните промени във вулкана от цветове, с надеждата да открия някое място, което ще отговори положително на моите внушения! Божичко! Всеки ден все това взиране, все тая история, все тия думи! Нейната история, но също и моята! Нашата история! Крещиш с кротки думи и очакваш, че някое кътче от тая проклета памет ще се събуди, ще добие отново форма и ще й върне съзнанието, ще й вдъхне отново живот и ще й даде средство да се бори с урагана, който я убива. Всичко това… в някои моменти е по-силно от мене: трябва да го споделя с нея. Знам ли. Сякаш очаквам, че нещо ще се промени, че мъчението ще се свърши. А то… всеки път е обратното. И положението сякаш се влошава.

— Невротехниците, които…

— Те не разбират повече от мене! Понякога и по-малко! Пет пари не дават за това! Колко ли такива случаи има по света, Летита? И за колко знаят невротехниците, които навестяват Ким? Нищо не знаят те. Нищо! Нито те, нито някой друг, нито аз… Разбираш ли? Гаранционният период на „Том-Фил“ свършва след пет години. Нима има по-голяма възможност Ким да оздравее през тия пет години?

Диф отпи нова глътка. Вече не викаше, а нареждаше глухо, понякога гласът му се повишаваше и спадаше от само себе си.

— След пет години край на всичко. Те ще престанат да плащат обезщетение. Ще я откарат в болница и там тя ще свърши за по-малко от три седмици. Поради липса на внимание, на грижи. След пет години нищо няма да се промени. Кой ще се занимава с нея после? Кой ще отделя по един час всеки ден да се мъчи да я свестява, като й повтаря до безкрай съвсем конкретни неща от живота й? Онези ще престанат да плащат. Та те се опитаха да го сторят дори след добиване на гаранцията за при крайна нужда, под предлог, че Ким имала обременено минало и психически смущения, че е вземала опиати и тем подобни глупости… Мъчеха се да изкарат, че тя сама си е навлякла някакви видения по ОПС, като е вземала опиати. Глупости! Ама тая не мина.

— За пет години тя ще оздравее — каза Летита.

Дошъл бе да чуе това, макар то да го дразнеше, макар и да знаеше, че момичето не мисли какво говори. Дошъл бе да си възвърне силите.

Да изживее няколко мига насаме с едно човешко същество, което се отдаваше на крехката игра на човешкото общуване. Но погледът му отбягваше приемника ОПС, закачен в крайчеца на лявото ухо на Летита.

Колцина като него в Стар Париж и оттатък границите му живееха със свободни уши (освен онези, които още нямаха средства да си позволят един или друг модел от „скъпите“ играчки ОПС)?

— Ще оздравее… — рече Диф и опразни нова чаша.

Ръцете му трепереха. Потта се стичаше на едри капки по лицето му. В стаята бе топло въпреки отворения към тъмната улица прозорец. Отвън долетяха весели гръмки гласове. Диф остави чашата си. С големи усилия (поради дебелината си, но и от алкохола) свали сакото си и го пусна на под. Ризата му беше мокра.

— Ще оздравее… Известно време ще използват пенсията й, каквото е останало. Или не: ще си го сложат в джоба. Ще остане само магазинът. Как мислиш, ще мога ли да преживявам от него? Ще ми го оставят ли? Досега си мълчаха, защото се грижа за Ким, родителите й не са живи, а няма други наследници и те предполагаха, че ще узаконим връзката си. Днес идваха двама гадни контрольори, с контрольорски мухи, с контрольорски фрази. Казвах им, че пенсията на Ким си е за нея, вземам от парите само колкото е нужно за лечението. Сигурно и ти вярваш, че е така?

— Не знам.

Фурната изсвири. Летита я отвори и извади оттам тавичката, чието съдържание се бе изпекло под действието на микровълнов сноп лъчи. Сложи го на масата.

— Наистина ли не си гладен?

— Е, добре, лъжа е — каза Диф с притворени очи. (Летита започна да яде.) — Това е чиста, абсолютна лъжа. И те отлично го знаят. Без пенсията аз щях да съм на улицата, а Ким отдавна да е умряла. Постъпват така, понеже са хуманисти, затова се и преструват, че ми вярват, когато разигравам великодушие.

— Не говори така, Диф.

— Хуманисти са, изпотрепват се за добрите граждани, непрекъснато го доказват на всичките тия овце, дето постоянно са включени към ОПС. Така е открай време и все повече ще вървим натам. Сигурно си мислиш, че ще мога да преживявам, като продавам реликви на неколцина луди от носталгия по миналото или на побъркани колекционери. Докато Ким бе жива, го правех, да. Защото и двамата обичахме това. Защото вярвахме в него. Скъсвахме се от старание, само и само да разширим продажбата. Вярвахме…

Летита лапна една хапка, доста странна на вид — на мирис обаче бе сравнително добра. Ядеше, без да се интересува от съдържанието на блюдото, вторачила сив и неподвижен поглед в Диф.

— Ти много я обичаш, Диф. Тя сигурно е необикновена. Знаеш ли, Диф, това, дето толкова силно я обичаш, сигурно има някакъв смисъл. Много бих се радвала да се запозная с нея.

— Да се запознаеш с нея? С една мумия? С жив труп? Вярно, беше необикновена. По дяволите, никой никога не ще я види освен мен, застрахователните агенти и невротехниците. — (Не беше вярно: понякога горе се качваха клиенти приятели, които я помнеха отпреди…) — За първи път се срещнахме на един рок-концерт на открито. Бяхме свалили слушалките си. Слушахме с ушите си, гледахме с очите си, дишахме с кожата си. И така се почувствахме близки. Тя бе с осем години по-възрастна, но това нямаше значение, нищо нямаше значение; нито каквото бях правил до този момент аз, нито каквото бе правила тя. Имала е законна връзка с някакъв тип на име Том, но той умрял при някаква гадна злополука. Мисля, че го е обичала. Заедно се радвахме на този концерт накрай града. Трийсетина хиляди човека се бяха затворили вътре в слушалките си, а няколкостотин като нас „вдишваха“ направо звука и зрелището. Да, но сред тоя шум бяхме само ние. Случва се, знам го. Искам да кажа: знам, че не може да бъде другояче, но не знам защо се е получило така. Но е вярно. До болка е вярно. Останахме там много след края на концерта. Разговаряхме. Тръгнахме си и тя ми разказа за магазина. Имахме същите влечения, същите надежди. Обичахме същите неща, криволичехме по същите пътечки в покрайнините на света. Можеш да си представиш какво значи да срещнеш един ден някого, който те разпознава от пръв поглед, когото си чакал безнадеждно, и ето че той се появява от една бездна, за да повярваш отново, че е имало защо да чакаш.

Летита бе оставила вилицата-лъжица… На кървавочервените й устни трепна усмивка. Бледата, дребничка, костелива, безформена в пеньоара си Летита с кръстосани голи дълги крака, при това с протрита от ботушите кожа под коленете. Летита — замъгленият поглед. Летита — мъглата.

— Понякога — прошепна тя (за кого ли?) — си мисля, че си луд. Не се сърди, Диф.

— Навсякъде гъмжи от луди — каза отпусналият се на леглото мъж. Беше се облакътил на коленете си, коремът му се сплескваше над бедрата. — По улиците, по домовете. Навсякъде е пълно с луди, вторачени в един и същи шизофреничен и параноичен модел на света, затънали в едно и също мливо, с които ги засипва ОПС. Закачили са по едно апаратче на ухото си и само сменят едни изфабрикувани образи с други. Толкова са луди, че вече не вярват в друг модел, не могат да възприемат нищо непрограмирано. Луди, принадлежащи към едно семейство, всички вкупом усмирени в ризницата на един и същи синдром, луди, които са обединени, точно така, уеднаквени, луди, които гримасничат на една и съща дължина на вълната. Изтръгнати, люшкани без посока в едно настояще, което уж се градяло за тяхно добро, упътвани към едно бъдеще, което щяло да бъде възможно най-доброто (да не забравяме, че тук-там над тая надежда тегнат заплахи и я заглушават), спокойно, умерено, демократично, либерално, религиозно, с божията помощ! Луди, в чиято памет са заличили подробностите от тяхното минало, за да посеят кълновете на нова опустошителна лудост, родена от човешката амбиция; грях, сторен след първородния, грехът на една нова ера, с невъобразими последици. Минало до немай къде мъгляво, окастрено, осакатено. И ако днешните луди си спомнят за атомното — и безименно — унищожение, което на един дъх заличи Израел и палестинското движение, то кой е чул да се говори за по-раншното, за Хирошима и Нагазаки? И за всичко останало? Кой освен онези, които все още се интересуват от няколкото оцелели книги и видеофилми? Какво са направили с истинското минало и с милионите неща, чрез които го знаем и помним. Говорят за световно сътресение, за опустошително безумие, пускат тук и там по някое „доказателство“, после проповядват връщане към духовните занимания и ето че постигат своето, любопитството е приспано и програмата, предлагана от различните центрове на ОПС, се оказва предостатъчна. Как? Защо? Защото такава официална история се запаметява по-лесно. Защото такова минало, заличено от ужаса, подхранва страхови комплекси. Много често миналото, от което бягаме, ни настига в настоящето — а лудите си живуркат с представата за райски бъднини, с вярата, с убежденията, предрешени и скрепени от религията. Защото всяка цивилизация без утвърдено минало се огъва и тресе на прогнилите си основи и трябва час по-скоро да си изгради нов идеал, какъвто ще да е, ако иска да укрепне и просъществува. Мутагенният фактор е ОПС. Всички са болни, или ако щеш, ваксинирани, думата не е важна, а резултатът е един и същ. Всички… дори и ти, Летита. Дори и ти. А ние, Ким и аз?

Той пресуши чашата си. Алкохолът пареше в гърлото му.

— Или съм наистина луд. И то само аз.

— Никой не ти желае нищо лошо, Диф. Знаеш ли… може би не е добре за тебе, дето стоиш винаги…

— Не говори така.

Летита повдигна леко едното си рамо.

— Не само ти говориш такива неща. Случва се и клиенти да ми разказват, че насън се срещнали с някаква девойка. Но аз си мисля, че са го преживели в ОПС. Мисля, че са имали нужда от това. Схемата е същата, Диф.

Диф остана като втрещен, със зяпнала уста. Страх помъти погледа му.

— Диф, не се сърди, че ти казвам това.

Ала Диф никога не се сърдеше. Не чак дотам. Във всеки случай не избухваше. Той каза:

— Изключено е. Никой не може да разкаже същата история. Пък и аз не съм го сънувал, а съм го преживял. Не ми отнемай това, Летита. Недей. Изобщо не съм гледал предавания на ОПС от много години.

— Не съм казала, че лъжеш. Но… Диф, и аз понякога сънувам такава история, по същата идеална схема, за която говорят някои клиенти. Може и да идва от предаванията ОПС, или защото много ни се иска…

Диф повиши тон:

— А ужасите на Ким? Да не съм ги измислил аз? Защото много ми се иска, така ли? Четири пъти се „сливах“ с нея чрез сходни вълни при обратна биокомуникация. И видях! Видях ужаса, който я е обзел, цялата световна памет, всички радости, всички скърби, всичко… ВСИЧКО! Всичко, което мозъкът й е записал несъзнателно и съзнателно, всичко, каквото е чула, прочела и премислила, целият този адски карнавал, който вилнее в съзнанието й в един непоносим въртоп. Ето от какъв ужас тя иска да избяга, само че не знам дали ще успее, разбираш ли? Сигурно този ад застава пред това, което й внушавам. Е, какво, измислил ли съм тези образи?

Летита не отвърна.

Седнала до масата с прикован в Диф поглед, тя побутна настрани тавичката с остатъците от яденето.

Диф въздъхна. Погледна ръцете си, празната си чаша.

— Та това е — каза той. — Беше време, когато виках, крещях, че искам да дишам свободно — да дишам нещо друго, а не тая чудновата въздушна смес, която ни предлагат. А онези казваха: Диф Билби е непоправим. Исках да стана творец, да създавам произведения за ОПС, представи си. За да им изкрещя, че съществувам. Те не ме приеха. Не съм зачитал някои съществуващи норми. По онова време аз не бях дебел. Да съм тежал само няколко килограма повече от тебе. Ама само с един удар счупвах маса. Търчах по събранията на разни опърничави и побъркани момчетии, искахме да оправим света, да разобличим злоупотребите с миналото и сериозно мислехме как да търгуваме с предавателите ОПС. Разбираш ли?

Той се надигна с мека усмивка на лицето. Помълча прав, мъчейки се да запази равновесие. Подви колене, вдигна сакото си и отново пак се изправи.

— Сега… пак ме прихваща от време на време. Редя изречение след изречение и все едно и също. Но гневът ми не може вече да крещи, защото знае, че е напразно — като всички думи, като всичко друго, като всичко, което не минава през каналите на ОПС. И така преживявам в един свят редом с техния и този свят бавно-бавно отмира. Всъщност не е толкова далече от света на Ким. Ти сигурно си права: лудият, болният, параноикът съм аз. Отлъченият. Само, разбираш ли, даже и да е вярно това, аз се чувствам по-цялостен, по-жив, отколкото ако се бях качил на кораба с всички. Смешно. Умираш и се чувстваш жив. Само защото те боли.

Той метна сакото на рамо, поколеба се, сетне излезе. Затвори вратата след себе си.

Летита остана да седи, дори не помръдна. Седмици или месеци по-късно той щеше да се върне и тя щеше да чуе същата реч, същата лавина от думи, същата история. А бе истина, че от известно време мнозина клиенти разказваха събития, подобни едно на друго: срещали насън девойка, която им се изплъзвала и бавно умирала, като символ, затворен в едно незнайно минало, неща от този род… Щеше да се завърне, дебел и потен. И да говори, да говори. А тя нямаше да проумее и половината от този монолог, повтарян до безконечност. И щеше да му отвърне със същите думи.

Понякога се питаше имаше ли истина в думите на Диф Билби. В началото тя поглъщаше всичко. Но сега, откакто и други взеха да повтарят същото…

Заричаше се някой ден да го проследи скришом и сама да се увери в съществуването на тази девойка, изпаднала в състояние на… как му казваше той?… синдром „locket-in“. Но едва ли щеше да го стори. Дълбоко в себе си тя предпочиташе тази играчка да продължава.

Представяше си го как вкъщи говори на този жив труп, как напъхва стомашната сонда в мумифицираната уста…

Той щеше да се върне. Щеше да говори. А това й харесваше. Беше различно от другите дни. Харесваше й също да я боли. Доплакваше й се от това.

Значеше ли то, че и тя бе жива? „Само затова, че те боли“ — бе казал Диф Билби…

А Диф Билби се завръщаше „у дома“, влачейки крака по тротоара. От време на време поспираше и задъхан се облягаше на някоя стена. Главата му бе леко замаяна. От изпития алкохол, естествено.