Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (5)

5

Не смееше да погледне надолу, сигурен бе, че ще види нещо ужасно, ако погледът му слезе до гърдите. Смразяващ страх пъплеше по него. Беше се вцепенил от това, което го бе сполетяло; представяше си счупеното колело на изтръгнатия волан, намушкания в гръдния му кош лост за управление като някакъв назъбен кол и кръвта, готова да бликне при най-малкото му движение. Вледеняващият страх го обзе цял, почувства някаква зашеметяваща вълна да се надига в него и му прилоша. Пазачът му говореше нещо, надвесен през отворената врата на колата му. Даниел гледаше как мърдат червените му устни, окръжени със синкава брада. Кой знае защо си помисли: „Ако ще и по четири пъти да се бръсне на ден тоя тип, пак ще си е такъв.“ Пазачът отваряше и затваряше уста като риба в аквариум. Ушите на Даниел бучаха.

„Какво се е случило с мене? Потеглих с колата и после… Станах някой друг, друга, казвах се…“ Споменът се разпокъсваше, подробностите се пукаха като мехурчета и проблясвайки, замираха — като сън, чиито нишки се губят миг след пробуждането. Прилошаването му премина. Даниел дойде на себе си, макар да бе още силно разтърсен.

— Господине! Господине! — викаше го пазачът.

Той, който само допреди няколко часа се бе сторил на Даниел толкова зъл, сега, под въздействието на тревогата, се бе преобразил. Посегна да разтърси Даниел, но той му кресна:

— Не ме пипайте! Воланът е забит в корема ми! Бързо повикайте лекар!

Човекът погледна към волана, сетне отново към Даниел. По бледите му бузи изби лека червенина. Дори се усмихна бегло:

— Не бойте се, господине. Воланът си е на мястото, държите го с ръцете си. Вижте. Вижте.

Даниел се поколеба, но го послуша. Да, воланът си беше на мястото, а той го стискаше с две ръце тъй силно, че кокалчетата му бяха побелели. Гръдният му кош бе невредим…

— Изглежда, че предпазният ви колан се е откачил — каза пазачът. — Само сте се ударили, това е.

Даниел се запита беше ли закопчал или не колана, преди да потегли. Не можа да си спомни нищо. Промълви:

— Може да имам нещо счупено…

Тежка болка го стягаше в ребрата, по целия му гръбначен стълб от тила до опашната кост пробягваха бодежи и още не бе се отърсил от тая странна замъгленост, изпълваща главата му.

— Само сте се ударили, друго няма — каза пазачът. — Добре, че не сте вдигнали голяма скорост, иначе щеше да е лошо. Помъчете се да се измъкнете оттук.

Даниел се напъна да отлепи ръцете си, вкопчени за кормилото. Вратата се бе отворила от удара. Той излезе предпазливо от колата. Краката му го държаха. От съседните къщи прииждаха хора и между тях той зърна синеблузите силуети на хората от изследователския институт. Обиколи колата, пресмятайки щетите: изкривена броня, срутена мазилка на една стена в портиерната.

— Добре съм — каза той на пазача в отговор на въпросителния му поглед.

Въпреки това човекът го хвана за лакътя и го въведе в стаичката си. Тук, на хладно, той дръпна един стол и Даниел се строполи на него. Почувства, че така болката още повече се усили. Пазачът му наля нещо и Даниел го изпи без колебание. Алкохолът го шибна. Топлината се изкачи до бузите му. Беше буквално мокър от пот.

— Мисля си какво може да се е случило с вас — каза пазачът. — Честна дума, карахте като охлюв и току свърнахте от пътя и тръгнахте право към ъгъла на портиерната. Рекох си: ама какви ги върши тоя приятел? Видях ви зад волана. Викнах ви от моя прозорец. Изглеждахте ми съвсем занесен.

— Прилоша ми — каза Даниел. — Моля ви се, кажете на тия хора да си ходят…

Пазачът потърси фуражката си и я намери на земята — бе паднала, когато скочи през прозореца. Излезе от стаята. Даниел го чу да се разправя с хората и да ги успокоява. После се върна и затвори вратата след себе си.

— Прилоша ми — повтори Даниел. — Ударът… сега ми е добре. Задържах се в оная къща с една клиентка, госпожа Тодоба, и веднага след това излязох на слънце. А вътре в колата беше истинска потилня. Май съм получил слънчев удар.

— Възможно е. Имахте късмет, че не карахте бързо. Трябва да внимавате с тая лятна жега. Да ви налея ли още една чашка?

— Не, не, благодаря! Чаша вода, ако обичате… Пазачът кимна. Пийна още една глътка направо от шишето, остави го и тръгна да пълни чаша вода от една малка мивка…

Даниел остави застрахователната си карта и писмено заключение за злополуката, подписано от пазача. (Даниел запази едно копие за „Том-Фил“ и за поправките на колата.) Ръцете му трепереха, иначе се чувстваше много по-добре.

Два пъти пазачът го попита дали ще може да кара колата, Даниел отговори, че може, и кимна, когато човекът го посъветва да вземе предпазни мерки и да отиде на лекар. Едно счупено ребро било дребна работа, обаче трябвало да се лекува незабавно, за да няма усложнения. Даниел обеща да стори всичко, каквото иска пазачът.

Качи се в колата под все още загрижения поглед на добрия човек. Моторът слабо пърпореше, автоматично изключил от скорост при сблъсъка. Даниел даде заден ход и пое по пътя. Група любопитни мъже и жени, отдалечили се едва на трийсетина крачки, го наблюдаваха, докато прекоси кварталната бариера и потъне сред вълната от коли.

Караше бавно и предпазливо.

Слънчев удар… разбира се, не беше. А бе нещо съвсем друго. Нещо като лошо предаване ОПС, когато запаметяващата настройка е погрешна. На няколко пъти посегна към закачения за месестата част на ухото си приемник, като че ли можеше да разбере нещо пипнешком. А дали не бе повреда в приемника? И неволно да е уловил някое неконтролирано предаване от директно излъчвана програма. Неволно да е хванал образ от неизвестен канал, прехвърлил границата на съня? Което можеше да означава повреда в приемника, с други думи, неизправност в интегрираната хипнопрограмираща кортикална система. Та това е върхът на падението за един продавач на приемници ОПС. Да стане самият той жертва на една от тия досадни истории, чийто минимален процент изтъкваше по всевъзможен начин пред своите клиентки…

Или бе нещо друго.

Каквото и да бе, Даниел реши да кара много внимателно. Онова нещо можеше да се повтори и тук, сред потока от коли, на улицата. Беше нащрек, готов да спре при най-малкия тревожен признак. (Господи, как да повярва на всичко това! Още повече че поради професията си се явяваше всеки месец на контролен преглед с пълни невротехнически изследвания.)

Административните сгради на „Том-Фил“ бяха разположени близо до телевизионната кула на ДДОК (Дружество за директен отдих и култура — или 5-а телевизионна мрежа), до моста Грьонел, а това беше доста далече и Даниел се страхуваше да пътува сам след случилото се, крие опасност за него. Трябваше да предупреди за това, да потърси помощ. Инспекторите по безопасността не се шегуваха с тия неща — и имаха право.

Даниел необезпокоявано измина част от пътя, прекоси моста пред Архиепископията и отново се озова на остров Сите. Забеляза, че несъзнателно следва маршрута, който си бе намислил, преди да загуби съзнание. А от преживяното с госпожа Тодоба в стомаха си усещаше някаква горчива каша, почти отвращение.

Продължи да кара и машинално пое по моста Сен Луи. Паркира пред бара с фасада от червеникави камъни и надпис в стил „ретро“ „Веселата хубавица“. Въздъхна дълбоко и облекчено, че се е добрал дотук благополучно. Постоя зад волана.

Тясната улица, потънала в спокойна сянка, притъпяваше някак шума и отблъскваше нетърпимата жега. По тротоарите между високите тъмни стени и спрените коли се движеха минувачи: човек веднага можеше да различи постоянните обитатели на двата бряга на Сена от „чужденците“ туристи, дошли от всички общности на Конфедерацията, други от по-далече или просто от някой кът на Франция, пък дори и от съседните квартали на Стария Париж. Всички носеха в ухото си приемник ОПС, дискретно или в стил „рококо“.

Спокойна вечерна атмосфера обгръщаше това кътче на Париж. Даниел погледна хронометъра на таблото: денят си отиваше. Още дълго щяха да се нижат протяжни часове и кротко да се стопяват в угасващата светлина, преди да настъпи нощта и да сложи край на победоносното слънцестоене. След като бе текло стремително, ето че сега времето бе замряло и Даниел интуитивно чувстваше, че предстоящите минути щяха да се нижат с още по-мъчителна бавност.

Той излезе от колата, заключи вратите, обърна гръб на една двойка, която раздаваше позиви за някаква току-що родила се (вероятно) религиозна секта, и влезе в бара „Веселата хубавица“. Дълбок полумрак с преобладаващи червеникави тонове, маси и бар от лакирано дърво, дискретно проблясващи медни предмети под топлите погледи на еднооките аплици. Момичетата сервитьорки, с едва покриващи задника им плисирани полички, с плътно затворени до врата, но добре запълнени корсажи, очакваха клиента на единия край на бара или сновяха между масите. Тъй като Всесветското християнство бе премахнало проституцията с декрет на Олга Дерие, президент на Френската република, втора поред от женски пол, в някои барове, ресторанти и хотели видяха да разцъфват много приятни за окото цветя, кръстени „домакини“, момичета сервитьорки, момичета посрещачки и т.н., а съставът на тези очарователни батальони очевидно далеч надхвърляше по брой персонала, необходим на тези заведения. Момичетата си избираха клиенти, определяха срещи, държаха стаи в града, „работеха“ в извънслужебно според посочено от тях разписание и нагласяваха нещата така, че никога да не излизат от хотела, бара или ресторанта, сподирени от някой клиент. Ако за по-сигурно плащаха на техните работодатели за „покритието“ (което и правеха), то сумата беше постоянна и се даваше на четири очи. Контролиращите служби много скоро разбраха, че не са в състояние да се борят. А някои наивници продължаваха сериозно да се питат къде се крие разликата между „преди закона“ и „след“ него…

Едно момиче се запъти към Даниел, кацнало на токчета-кокили и изкусително кършещо снага, но с уморен поглед. Той бе яхнал една табуретка и го изчака да се приближи. Когато застана пред него, той потрепера като някой, който се пробужда, усмихна й се бегло и поклати отрицателно глава. Момичето се нацупи леко с начервените си устни, мълком се завъртя и се върна на предишното си място на другия край на бара при останалите. Много маси в заведението бяха заети. От мъже, но и от жени, и едните, и другите бяха в компанията на „домакиня“ или „домакин“ — „Веселата хубавица“ осигуряваше и двата пола, по желание… Имаше и неколцина самотници, неподвижно облегнали се назад, те следяха с притворени очи програмата ОПС. Даниел Монклеман не обичаше да се „включва“ на обществено място, макар че беше напълно безопасно. Външно обезопасяващата система действаше безотказно и бе готова всеки миг да прекъсне вътрешното приемане на образа. Но той не обичаше това. Така и не можа да си обясни причината за нежеланието си.

Заведението беше тихо. От време на време звънваха късчета лед в чашите, приглушено ромоляха разговори и плуваха сред полумрака и островчетата розова светлина. И една отморяваща музика, като полъх от скритите усилватели…

— Дайте ми голяма чаша с нещо разхладително — каза Даниел. — Мога ли да телевидеофонирам? Келнерът повдигна едната си вежда.

— Не се ли чувствате добре, господине?

— Нищо особено, от топлината ще е.

— Вие знаете къде е телевидеофонът — каза келнерът, усмихвайки се съчувствено.

Даниел си каза: „Познал ме е“, и това го учуди. Всъщност нямаше за какво. Неведнъж бе посещавал „Веселата хубавица“.

Прекоси залата, като внимаваше много да не се блъсне в някоя маса. Избягна да погледне момичетата, минавайки покрай тях.

В кабината на първия подземен етаж се отпусна на една табуретка. От близките тоалетни се образуваше буквално един куб от остра лепкава миризма, изпълваща пространството от пода до тавана. Даниел помисли, че ще се задуши. Набра номера.

— Я! — възкликна той. — Ти тук ли си? Лицето на Дидие Ларзан, отразено на малкия екран, прие за миг учудено изражение.

— Да, тук съм, но ще излизам. А ти защо си такъв, Дани?

— Нещо не съм добре. Трябва да те видя. Случи ми се неприятност. — И повтори. — Трябва да те видя, Дидие.

— Неприятност? Каква неприятност? С клиент?

— Не, не… Всъщност виж какво, имаш ли копие от днешния ми списък?

— Имам.

— Госпожа Мюриъл Тодоба. С нея свърших. Продадох й го днес следобед. Включих го временно аз, остава ти да й го инсталираш утре или довечера, както желаеш. По-добре утре, защото тая вечер…

— Биваше ли я?

— Абе… явно не бях нейният тип. Казах й, че ти ще й свършиш работа… Тя ще се съгласи. За тебе е добро парче.

— Добре. Утре ще видя… Ама какво е направила с тебе тая жена?

— Нищо. Не се шегувам. Не знам какво ми стана. Мисля, че моят приемник…

Дидие Ларзан замълча. Усмивката му изчезна.

— Къде си сега? — попита той.

— „Веселата хубавица“. Не посмях да се върна в управлението, нито вкъщи.

— Стой там. Идвам.

Дидие Ларзан прекъсна връзката. На Даниел му се гадеше и побърза да се качи в бара, за да не припадне. Изгълта половината чаша с „нещо разхладително“, която момчето му бе оставило. Почака половин час. Когато Дидие се появи, той вече едва се сдържаше на едно място, а ризата му можеше да се изстиска. Заради една хлапачка от „Преродените“ бе пожелал да изпрати деня в това заведение, а ето че само като гледаше тези момичета, му идеше да побегне.

— Да излезем — рече Даниел. — Тук нищо не мога да ти кажа. Ела.

Дидие Ларзан го последва тихомълком.

— С кола ли дойде?

— Не. С кънки за лед.

— Не се шегувай, Дидие. Хайде, ще се качим в моята.

Седнаха. Даниел почака приятеля си да затвори вратата. Така, както бе, с ръце на кормилото и опрян на седалката гръб, се почувства малко по-добре. Дишаше по-леко.

— Е, какво? — запита Ларзан. — Чукал си се с жената, мъжът й те е заварил, ти си побягнал презглава и си премазал папата, който минавал насам…

— Чуках се с нея и тя се отдаде толкова страстно, колкото и един чувал с трици. И не е омъжена. После излязох, качих се в колата си… — И заразказва.

Когато свърши, Дидие Ларзан запали цигара и не предложи на Даниел. Изпусна дима през отвореното прозорче на вратата.

— Какво представляваше това предаване? — запита той.

Даниел разказа накратко каквото си спомняше. Някаква история с момиченце, което воюва с родителите си и спечелва развода с тях, сетне разпокъсани приятни преживявания, приливи на тъга. Невероятна свирепост и атмосфера на истинска сатанинска жестокост отначало. Но после не си спомняше. Някакви образи. Очи, пълни с омраза.

Ларзан бавно поклати глава. Неговият ушен приемник проблесна. Постоя с притворени клепки няколко секунди и Даниел разбра, че той запаметяваше избраната програма за деня. Ларзан отново отвори очи.

— Не е имало нищо такова днес по петте мрежи. Възможно е твоят приемник да не е в ред. Или твоят хипноавтопрограматор. Или чужди интерференции. Това между другото се случва с предаванията от американските спътници: конкуриращи програми се вмъкват нелегално и използват най-малкия пропуск на нашите междинни предавателно-приемателни станции, каквито могат да имат само страните, подписали договора за международно сътрудничество ОПС. Не мога тук, в колата, да ти кажа точно каква е повредата. Не мога и да те откарам в управлението по това време. Утре ще разберем. Не се паникьосвай… Не си ли опитал да прегледаш приемника си след това?

— Не… това ме изплаши здравата. Дидие Ларзан се усмихна. Загоряло лице. Успокояващ поглед. Потупване по рамото.

— Хайде, опитай. Аз съм до тебе. Изпробвай каналите и програмното запаметяване… Започвай.

Даниел се окашля. Предното стъкло на колата му се видя покрито с тъничък слой лепкав прах; клепките му бързо запремигаха. С трепереща ръка изтри мокрото си чело; една капка се плъзна надолу по носа му и той нервно я разтърка с пръст.

— Добре — каза той. — Започвам.

Мрежа 1. ДДДИ (Държавно дружество за директна информация): и ето, господин Монклеман, свидетел сте на безредни демонстрации, които понастоящем вълнуват цяла Южна Африка. Черното население, което, убедени сме, е подстрекавано от чужди агенти… ПРЕКЪСВАНЕ… Мрежа 2. ДИДИ (Дружество за излъчване на директна информация): Светият отец Еварист ви благодари лично, скъпи господин Монклеман, за приема, който… ПРЕКЪСВАНЕ… Мрежа 3. КГДИ (Културна група за директна информация): Преустройство на селата. Ако желаете да следите нашето предаване, ще ви запознаем с едно семейство земеделци, което се е насочило към оранжерийното производство и което… ПРЕКЪСВАНЕ… Мрежа 4: ДДППО (Дружество за директна професионална подготовка и образование): свързана много тясно със социологията на познанието, социологията на културата изучава създателите на символичните творби, отразяващи различните представи за света, отношението на творбите и на автора към обществото, върху което въздействат, системата за създаване на духовни произведения и идеологическото поле, към което се отнася и съвкупността от средствата за предаване и прие… ПРЕКЪСВАНЕ… Мрежа 5: ДДОК (Дружество за директен отдих и култура): Калън (това си ти, Даниел) бутва шапката си назад. Кеят тъне в мъгла. Чуват се корабни сирени. Те сигурно са те подвели, а ти… ПРЕКЪСВАНЕ. ИЗЧИСТВАНЕ. ВРЪЩАНЕ В ПОЛОЖЕНИЕ: СЪБУЖДАНЕ/СЪЗНАНИЕ, СВОБОДНО ОТ ОПС.

Даниел въздъхна дълбоко. Изтри отново челото си.

— Струва ми се, че това съвпада с програмирането. Няма смущения.

Дидие Ларзан се залови да изрежда:

— Мрежа 1: текущ информационен бюлетин за бунтовете на южноафриканските миньори. Мрежа 2: документална информация за изразената от папа Еварист благодарност след обиколката му в Европейската конфедерация. Мрежа 3: документален филм за преустройството на стари земеделски райони в поречието на Рейн. Мрежа 4: образователна програма за творческия процес, за художественото творчество или нещо подобно. Мрежа 5: драма с криминален сюжет от серията за Калън, американска продукция. Ето всичко, което видях. Съвпада ли с твоето?

Даниел кимна. За миг потъна в мълчание. Сетне каза:

— Дидие, дай ми, моля те, една цигара.

Ларзан му подаде кутията. Поднесе му запалката си и известно време го наблюдава, докато вдишваше и изпускаше дима, после каза:

— Не се тревожи. За първи път ли ти се случва? (Даниел кимна.) Е, да… Сигурно е травматизиращо, разбирам. Хвърля в тревога. Но не е нещо сериозно. Можеш да си почти сигурен, че няма никаква опасност, апаратът ти е в ред, хипнопрограмата за приемане на образ „тета“ не е увредена, уверявам те. Убеден съм, че си пострадал от интерференция, причинена от странична спътникова емисия. Утре ще те проверя отново и ще попълним ново сведение за хипногаранция с твоите графични данни, потвърдени от обратната биокомуникация… и всичко, което се иска. О’кей?

— О’кей. Господи, беше толкова… толкова неочаквано… Дидие, боя се, че пак ще ми се случи.

— Невъзможно е дори едно на хиляда.

— И все пак ме е страх.

Ларзан му отвърна с още по-бащинска усмивка и смачка фаса си в пепелника.

— Добре — каза той. — Излез оттам. Ще те закарам у вас и ще дойда с такси за моята кола. Хайде!

В очите на Даниел проблесна облекчение. Той припряно излезе от колата си и тичешком я заобиколи, сякаш се боеше, че неговият приятел ще промени решението си. Въобще не обърна внимание на шишкото с бледо, зле избръснато лице, който тъкмо влизаше в бара „Веселата хубавица“. И шишкото не погледна към Даниел Монклеман.

Те никога не бяха се виждали.

Не се познаваха.

Още не.

Дебелият мъж с пръстено лице, смачкани дрехи, потен, и разтреперан като Даниел Монклеман, обул стари гумени обувки и плувнал в тлъстина, се казваше Диф Билби.