Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (12)

12

Адам Стомб приближи до остъклената врата, стъпвайки безшумно по дебелия мокет с огромните си крака в обувки от жълта кожа. Номерът на обувките му (55-и) отговаряше на ръста, Стомб беше висок повече от два метра, а раменете му бяха двойно по-широки от обикновеното. Сред персонала по техническата изправност на предаванията ДДОК (5-а мрежа ОПС) се говореше на шега, че още не бил престанал да расте и че предупредил своя шивач да се съобразява с това: и наистина, въпреки великанските си размери той носеше винаги един номер по-голям. Саката му се люлееха по него, панталоните му се държаха само благодарение на тирантите и бяха удобно широки. Сега бе по риза. Бледосиня риза, полуразкопчана, с потни петна под мишниците. Който и да застанеше редом със Стомб, щеше да изглежда хилав и анемичен.

Той натисна копчето на деполяризаторната система на прозореца. Светлината нахлу на вълни в звукоизолирания кабинет със стени, облицовани със светъл бор. Пред очите му се ширна смазаният от жегата град. Маранята стопяваше в едно небе и земя. Очертаваха се само небостъргачите на Новата периферия.

Петнадесет етажа по-ниско авеню „Версай“ чертаеше правоъгълната ивица на една металическа река. Уличното движение беше невъобразимо.

Климатичната инсталация и вентилаторите работеха с пълна пара и въпреки това атмосферата бе някак тежка от застоялата миризма на пот и тютюн.

Стомб спусна щорите на остъклената врата. В помещението отново се възцари мек златист полумрак.

В креслата седяха двама души, а двамина други стояха прави. Още преди обед бяха дошли в кабинета на ръководителя на службите за техническа изправност на предаванията, на 15-ия етаж в сградата за телеразпръскване на ДДОК. Не бяха излизали от стаята, само към обед поръчаха да им донесат един поднос със сандвичи. В момента пиеха студен чай в зелени картонени чашки.

Цареше тишина. За звуковата изолация се грижеше лично Стомб, който, както сам казваше, обичал да работи в пашкул от нищо. Голи стени, без никаква украса, освен едно бяло табло, напръскано със сини точки, и вградени скрити библио-видеотеки; таван от пресована слама и релефен мотив от корк, изобразяващ гигантска планисфера; на пода — кремав мокет. Дълбоки кресла. Три обширни бюра от светло дърво; едното с идеално гладка повърхност, без нищо отгоре, другите — отрупани с книжа, досиета, графики и обичайните аудио– и видеоапарати за взаимовръзка.

Освен господаря на това място, Адам Стомб, присъстваха още: Керъл Донастър, който редом със Стомб изглеждаше смешно мършав, та чак прозрачен — метър седемдесет и три сантиметра и шестдесет килограма, слабо лице, оплешивял череп и трескави очи — Керъл Донастър, инженер-изследовател в службата за техническа изправност към конструкторската фирма „Том-Фил“; Барнаб Льорис, среден на ръст, с безлична физиономия, малки кръгли очила, стегнал шията си в старомодна връзка — Льорис, програмист на художествените предавания ОПС в ДДОК; Жан Гот, възпълен, сангвиничен, риж — изглеждаше, че се забавлява при всякакви обстоятелства — Жан Гот, ръководител на художествените предавания на ДДОК.

Бяха говорили много и сега си отдъхваха, отпивайки от студения чай, в очакване на новата информация, за да подновят разговора — дотогава оставяха на Стомб грижата да прекъсне мълчанието. Всички носеха ушни приемници ОПС. Освен Стомб — обаче лявото му ухо беше продупчено и по бледите белези можеше да се предположи, че е използвал често такъв приемник.

Всички подскочиха, когато червената сигнална лампа светна за телезапис. Уредът запращя и избълва на хартията дългото си съобщение.

Гот и Льорис се надигнаха. Стомб откъсна съобщението, прочете го бързо, сетне го подаде на Керъл Донастър, човека от „Том-Фил“.

— Заключение от аутопсията на госпожа Мюриъл Тодоба — високо и ясно каза Стомб. — Смъртта е настъпила вероятно преди двадесет и четири часа, т.е. вчера около шестнадесет-шестнадесет и тридесет часа. Приблизителна точност до един час. Малко след като вашият представител-продавач си е тръгнал, Керъл.

Керъл Донастър прегледа бегло написаното и го подаде на съседа си Льорис, сетне вдигна глава и каза:

— Може и да има връзка. Знаем по кое време Даниел Монклеман се е блъснал в будката на пазача на „американския квартал“.

Жан Гот поясни:

— По същото време бяха отбелязани и повече от двадесет и четири случая на произволни интерференции при телезрители ОПС, независимо дали апаратът им е бил включен за визуално приемане или не. Всички са от един район. Има и по-слабо изразени случаи в обхват от двадесет километра в диаметър. Най-голям брой за месеците, през които се случваха тези неприятни интерференции.

Барнаб Льорис му подаде листа, добавяйки:

— Както изглежда, въздействието на интерферираните образи е било почувствувано повече или по-малко мъчително, с различна сила и яснота, според това, дали засегнатите телезрители са били с включен или изключен ОПС. Както винаги спомените им са неясни и непълни.

— Ммммм — обади се Стомб, — вашият човек, този, Монклеман, не си ли спомня по-добре?

— Изглежда, колкото и останалите. Той обаче е станал жертва на нова интерференция през нощта. Признал го е пред нашия търговски директор.

— Силен или слаб шок, включен или невключен приемник… този човек си навлече голяма беда.

— Имало е и друг подобен случай — поясни Льорис.

— Един човек който…

— Знаем това — спокойно го пресече Адам Стомб, като вдигна ръка. (Помисли за миг. Прочитайки бележката докрай, Жан Гот я сгъна и остави на близкото бюро.)

— Това момиче — измърмори Стомб — било включено временно. Хубаво. Значи е могло да приеме отразения сигнал с особено голяма си… подайте ми пак тая бележка!

Той препречете сведението. Остави хартията. Настъпи мълчание.

— Керъл, приятелю — каза Адам Стомб, — от колко случая на синдрома „locket-in“ се оплаква вашата фирма?

Керъл Донастър поклати отрицателно глава:

— Все по-малко и по-малко след последните процентни изчисления. Практически това вече не съществува след промените, които моят отдел внесе в нашите апарати. Не се шегувам. Ние сме с шестдесет процента под нормалното.

— Това момиче не е пострадало от „locket-in“ — добави Барнаб Льорис. — Разполагаме по този въпрос с доклада на техниците. Приемникът й е бил в ред.

— Знам, момчета — глухо каза Стомб. (Той приседна върху бюрото си; наистина да те хване страх за мебела, но той издържа.) — Исках само да го чуя от вас, за бога. Момичето е мъртво. Мъртво. Отговорничка по „обществените връзки“ на кварталните организации на „Вярата на човека“ Стар Париж. Мъртва… Умряла от страх. Погледът му на старо уморено псе пробяга по лицата на тримата мъже отсреща.

— Вие го прочетохте като мен. Термините са усложнени, съгласен съм, но по същество е така: умряла е от страх. И то от някакъв проклет страх, защото нещо, което е било прието от нейния приемник, й е пръснало мозъка. Поради лошата настройка на проклетия приемник може би, знам ли. Но фактът си е факт: голямо периферно медиаторно изпразване при стрес, предизвикано от невроендокринните структури на системата за задържане на рефлексите. Така е написано дословно. А СЗР е реагирала тъй, защото само по този начин е било възможно да се „предпази“ от агресията: последно бягство, пълна задръжка на рефлекса, на всички рефлекси. Невероятна кортикостероидна секреция. Медуларно-надбъбречните жлези са почти изсъхнали, образно казано… а резултатът е, че отделеният десеторно повече, хилядократно повече адреналин като реакция на страховия стрес е убил тази жена. Само повтарям това, което е написано на хартията, господа. Адреналинът действа свиващо на периферното кръвообращение, като смалява кръвоносния съд чрез свиване на мускулните му влакна. И ето какво се е получило: пълно прекъсване на мозъчното оросяване. Пълна и внезапна исхемия.

Отново мълчание. Керъл Донастър бе мъртвоблед.

— Ще ме извините ли за малко, господа… Без да дочака съгласието на Стомб, той прекоси стаята с широки крачки. Вратата тихо хлопна зад гърба му. Стомб, Льорис и Гот се спогледаха.

— Тежък удар за „Том-Фил“ — каза Гот. — Донастър сега си казва, че рискува в близко време да бъде в очакване.

— Ударът е тежък за всички — уточни Льорис. — И за ДДОК, и за всички нас. Та нали на нашата дължина на вълната се предават всичките пиратски гадости. А ето че се вдигна и шум около това. И ще се шуми още повече след смъртта на отговорничката от „Вярата на човека“…

— Освен ако не сломим удара. Поне отчасти — каза Адам Стомб. — Ама пък накъдето се обърнеш, все грешки, да му се не види. Продавачът не е трябвало да извършва незаконно включване, вярно, ама и онази хубавица не е трябвало да му предлага задника си, за да го принуди. Тя също е виновна. Бих се учудил, ако онези клоуни от двойната религия бъдат настойчиви, нямат никакъв интерес да искат разоряването на „Том-Фил“ или на нашата мрежа: не бива да забравят, че им отпускаме антената за известно време, а това им е необходимо. Лошото ще дойде не от „Вярата на човека“, а от цялата общественост, защото ще я обхване страх, ако нещата вървят така. И то страх не от апаратите на „Том-Фил“, тъй като приемниците, които предават нашите програми, се конструират от други фирми… страх от самите програми, които стават проводници на опасни пиратства. ДДОК е най-застрашена в тази история — освен това е доказано, че незаконно включеният приемник на жената е бил в пълна изправност.

Той удари тежкия си юмрук в дясната си длан.

— По дяволите, господа! Веднъж да открием произхода на тези пиратски емисии…

— Трябва да се действа бързо… — забеляза Льорис. — Месеци наред отделът за програмиране е залят от повиквания и рекламации. Хората си въобразяват, че нашите предаватели ги дрънкат всякакви, или стигат дотам, че обвиняват нашите автори на художествени програми, че си вършат калпаво работата. Кевин се е побъркал.

— Кевин ли? — каза разсеяно Стомб.

— Кевин Жборг, от дирекцията за художествени предавания и отговорник за авторите.

Стомб поклати неопределено глава, което значеше: „Пет пари не давам за Кевин Жборг!“

— Да се откриело час по-скоро, а? Как си го представяш, Барнаб? Цялата служба за техническа изправност на мрежата е на крак. Това не идва от чужди спътници, нечленуващи в съюза. Това не идва, както и предполагахме, от саботажни и опозиционни групички, известни или неизвестни. Изключено. Първо, защото не биха могли да притежават необходимите предавателни структури, и, после, защото всички съседни честоти се контролират. Всякакви източници, ако има такива, щяха да бъдат забелязани. Но, дявол да го вземе, няма източник! Сякаш си плува ей тъй, както дойде. Някакъв мръсен паразитен образ, който от време на време се подвизава на нашата дължина на вълните… Да полудееш.

Жан Гот рече:

— А хипотезата за автопрограмирането?

— Как пък не! — усмихна се Стомб. — Визуално автопрограмиране, което да подреди мечтите и вътрешните образи на индивида, неговите видения, желания, надежди, витаещи в глъбините на колективното подсъзнание? Организиране на представите в съзнанието на всеки благодарение на придобитите познания в ОПС и посредством някои невробиохимични вериги? И всеки си прави свое кинце за сметка на нашите предавания… Не ми се вярва. Няма доказателства и после… не, не ми се вярва. По дяволите, май трябва да допуснем, че вчерашната жертва си е устроила такова страхотно собствено кино, та чак е умряла!… Пък и копиране по емисия ОПС на нашата мрежа не става: той не е пригоден за това.

— Така е. Тогава късо съединение. Стомб поклати глава отрицателно.

— Обаче интерференцията, която от този момент става просто едно предаване, вече не зависи от честотното предаване — настоя Гот. — Тя се осъществява дори ако приемникът е изключен. Или само предварително програмирани хора, които не са могли да свикнат с…

— Знам — изсумтя Стомб.

Барнаб Льорис се намеси:

— Освен това показателите на пострадалите се съгласуват.

В този миг вратата на кабинета се отвори. Керъл Донастър се появи отново. Все тъй блед, с няколко листчета в ръка. Не каза нито дума. Другите го изгледаха тихомълком. Льорис продължи:

— Като сравнихме откъслечните спомени на „свидетелите“, можахме да съставим сценарий-образец. Навсякъде се срещат едни и същи общи моменти — ние отстранихме от тях подробностите и неяснотите.

— Какъв е този сценарий? — попита Донастър с безизразен глас.

— Тази сутрин го изучавахме — изръмжа Стомб.

— Какъв е този сценарий? — повтори Керъл Донастър.

Барнаб Льорис погледна въпросително Стомб. Тъй като ръководителят на техническата изправност на предаванията не реагира, Льорис заразказва:

— Има една девойка, наричана ту Даниела, ту Ким. Родена в заможно семейство. Обградена с грижи. С потенциално труден характер, постепенно развива психопатия поради неразбиране с родителите си. Развежда се с тях към дванадесетата си година. Печели развода и няколко години по-късно отваря антикварен магазин за културни ценности. Въобще всякакви клишета за идеализирано бягство. Отразена в съня, извисена проява на бунта срещу външната власт… Това не е всичко. Голяма любов с един мъж, който ще загине. После още една голяма любов, този път ИСТИНСКАТА, с друг мъж. — Той си пое дъх. — Това е сценарият. Повтарям, изграден е чрез съпоставяне, има непълноти, но всички психоаналитични елементи могат да се обяснят, колективното въображение е очевидно. Впрочем любопитно ще ми е да разбера психологическия облик на всички, които са станали жертва на тези пиратски образи. Сценарият се възприема и преживява ту от гледна точка на тази жена, независимо дали потърпевшият е мъж или жена (според преобладаването на мъжкия или женския принцип…), ту от гледна точка на родителите (рядко), от първия любовник и после законен съпруг (не тъй рядко, но не и често), или се преживява в ролята на последния избраник. В този случай девойката става самата Идеална жена в целия си блясък, възвишената съвършена любов… недостъпна впрочем, тъй като проклетият сценарий не отива по-нататък.

— Напротив — каза Керъл Донастър. Той повдигна малките си очила, които се хлъзгаха по носа му. Те отново се хлъзнаха.

— Това не е сценарий — каза той. — Нито автовизуализация на подсъзнателните затормозяващи процеси.

Той приближи книжата до очите си. Пръстите му трепереха. Прочете написаното, сетне отпусна ръка.

— За бога, Керъл — глухо помоли Адам Стомб.

— Вие току-що говорихте за синдрома „locket-in“ — каза твърдо Керъл Донастър. — Точно това ми помогна да разбера.

— Да разбереш ли? — Керъл Донастър кимна.

— Няма сценарий. Девойчето Даниела Морнер съществува. Тя наистина се е разделила с родителите си и е взела името Ким Сиова. Нейният антикварен магазин за културни ценности съществува, намира се по-точно на улица „Касет“. Ким Сиова се омъжила законно за някой си Антоан Жерес, който загинал. После срещнала друг мъж, човек с бурно минало, който се казвал Серж Монтра, но взел името Диф Билби. Живели заедно няколко месеца и смятали да се свържат законно — по всичко личало, че наистина са създадени един за друг. И тогава Ким Сиова става жертва на вътрешно взривяване на приемника. Изпада в тежкото състояние „locket-in“, усложнено от обездвижване и загуба на говора — и бог знае още от какво. От пет години тя е жив труп. Нашата застрахователна служба, разбира се, й оказва помощ, а нейният приятел се грижи за нея. Всеки ден, с помощта на най-усъвършенствана апаратура, чиито подробности ще ви спестя. Мъчи се да я събуди. Тя е овладяна от абсолютна памет. Посредством реле за обратна биокомуникация при визуален сенситометричен, електроенцефалографски и не знам още какъв контрол той се мъчи да й възвърне специфичната памет за нейната изгубена самоличност. Всеки ден й повтаря и преповтаря коя е тя, каква е нейната история, тяхната история.

Керъл Донастър замълча за малко. Никой не се обади. Ала всички бяха побледнели като него. Листчетата хартия в ръцете му силно трепереха. Той ги размаха:

— Сетих се… Тук има всички подробности, всички доклади на нашите застрахователни агенти, дори последния, подписан от тях… — Той прочете: — Матийо Вилмо и Франк Фюзи. Последният доклад е от вчера следобед, малко преди петнадесет часа.

Той подаде документите на Стомб, който се поколеба, издържа погледа му, изтри широките си длани о панталона и чак тогава се реши да поеме документите за застраховка от „Том-Фил“.

— За бога — глухо каза той, а по устните му бавно се изписваше усмивка, — за бога, Керъл, въпреки че все още не мога да проумея нищо, си мисля, че сте намерили зрънцето… и наново ще трябва да си блъскаме главите.