Пиер Пьоло
Грубо в мозъка (3)

3

За да го наричат „американския квартал“, причината беше съвсем проста — имената на улиците му: улица „Ню Орлиънс“, улица „Ню Йорк“, улица „Форд“, улица „Манхатън“, улица „Луис и Кларк“ и т.н. Може би още и заради това, че архитектурата на храмовете се вдъхновяваше от „ретро-модерните“ схващания, характерни за постройките в Североамериканския съюз (тогавашните САЩ) от края на миналия век. Фасади, украсени с едри необработени камъни с гладка мазилка помежду или с изкуствена лицева част върху бетонна основа, облицовка с фурнир от дървесни клони, истински или имитация, гигантски остъклени врати, покриви с по една, две, три, четири или пет страни под лек наклон, покрити с дъсчици вместо с керемиди, с неизменния комин от едри камъни, стърчащ като кула и похлупен с метална плочка. Жилищата се състояха само от приземен етаж, стъпил направо на земята, покрита с плочки тераса, беседка, обвита или не с пълзящ бръшлян, ружи или някое друго декоративно растение. Гаражът бе прилепен до къщата или вкопан под нея. Градините и моравите си приличаха с малките пръснати тук-там зидове, синкави ели и плачещи върби, които не само че не плачеха, но изглеждаха и странно обезводнени в трептящия юнски въздух.

Ето и улица „Луис и Кларк“. Даниел спря колата край тротоара до номер 67, пред нисичка стена от изкуствен камък, на височина колкото градинската вратичка — пластмасова, но много сполучлива имитация на ковано желязо. Представи си за миг, че е попаднал в стар американски филм, какъвто можеше понякога да се види по академичната телевизия за запълване на някоя празнина в програмата. Даниел взе от задната седалка куфарчето си, излезе от колата и машинално заключи вратичката, макар и да бе сигурен, че в този район не рискуваше нищо: на портала при входа за квартала трябваше да обясни на строгия пазач какъв е, въпреки че онзи го знаеше. Пазачът телефонира на госпожа Тодоба и чак тогава пусна Монклеман.

Госпожа Мюриъл Тодоба…

Даниел свали тъмните си очила и ги пусна в горния джоб на сакото си. Горещо му беше и се боеше, че под мишниците му са се появили петна от пот. Предпочете да не проверява. С куфар в ръка пое нагоре по настланата с чакъл алея.

Мюриъл Тодоба отвори вратата, преди още да бе позвънил. Смътният спомен за тая клиентка, останал в съзнанието му (срещаше се с мнозина като нея), се съживи веднага щом я зърна на прага. Привлекателният образ на девойката от „Преродените“, който витаеше още в представата му, изчезна: пред очите му стоеше нещо по-добро. Една висока, стройна, засмяна млада жена, загоряла, с обло, но енергично лице: с много черни и лъскави дълги коси, с блестящи очи (дали не бяха с контактни лещи?), с лакома уста. Четиридесет цветущи лазарника — намери той определението. Късият й пеньоар се замяташе над изпъкналата гръд и стигаше до ханшовете й. Дълги крака. Дори на бос крак беше с половин глава над Даниел.

— Господин Монклеман! — каза тя за поздрав, протягайки ръка, отрупана в евтини пръстени (екстравагантност, защото тая жена навярно би могла да си позволи истински скъпоценни камъни).

Даниел поднесе ръката й към устните си — леко и елегантно, като истински светски мъж.

— Мадам Тодоба…

Тя го помоли да я извини, задето го приема в такова облекло: тъкмо правела слънчеви бани край басейна си. Решително неспособен от известно време да мисли за две неща наведнъж, Даниел си го изтълкува така: „Тя сигурно е гола-голеничка под пеньоара си!“, и отвърна:

— Моля ви, скъпа госпожо…

… като се мъчеше да придаде на лицето си такъв израз, че да не издаде мислите си… Знаеше ги тия отворени мадами, срещаха се във всички класи: много ги биваше да лазят по нервите на горките продавачи… Накрая си разтварят бедрата, като си мислят, че са победили: а докато чакаш, тия крави все правят тъй, че не знаеш къде да се денеш. С най-малкия погрешен ход, обмислен или не, в тая игра на котка и мишка, провалящ не само сеанса с вдигнатите крака, но и поръчката.

Вътре в себе си Даниел реши, каквото и да стане, отначало да се заеме с работата си (недотам убеден, че ще осъществи намерението си). В края на краищата можеше да си измисли цял филм, вдъхновен от червените бикини на момичето от „Преродените“. Може би госпожа Тодоба нямаше подобни намерения: сама, неомъжена и свободна, тя едва ли познаваше лишенията на мнозина омъжени жени, богати и изоставени в техните апартаменти…

Покани го да влезе, попита го какво предпочита — да се порадва на слънцето или да се наслади на прохладата. Той избра прохладата.

Домакинята посочи едно от многото кресла в просторната всекидневна. Гостът се разположи в него — дълбоко, меко, приятно. Тя го попита какво желае да пие, наведе се над масата-бар и докато приготвяше две чаши джин с лед, той я огледа с кос дискретен поглед. С плавното си движение тя бе повдигнала долния край на пеньоара си: имаше поне бикини — зелени.

Стаята беше огромна, цялата облицована в светло дърво (или негова имитация — искаше се значително състояние, за да си позволиш истинска дървена облицовка), с безброй картини по стените. Камината от червени тухли заемаше голяма част от стената. На пода — дълговлакнест бял мокет. Кресла, меки ниски столове, канапета. Ниски масички от стомана и стъкло, бюро в същия стил, отрупано с книжа. Библио-видеотека. Над камината — кинетичен календар с дата 3 юни 203 година, за да напомня, че тукашната господарка се числи към организацията на материалистите-деисти, поклонници на незнайното и несигурното, под ръководството на Водача Жан Луи Андре Ренге, основател на „Вярата на човека“. Този календар бе истинско художествено произведение, но Даниел побърза да отмести погледа си. Още при първата им среща Мюриъл Тодоба най-естествено бе насочила разговора към религиозните си вярвания (по-точно върху принципите на вярата в неверието…) и Даниел трябваше да изтърпи това, като се преструваше, че му е интересно. Всички тия вярващи от разни вероизповедания, изгаряни от безукорна гражданска мисионерска страст, му бяха опротивели до немай къде. През цялата си кариера бе слушал какви ли не уроци по катехизис, а автоматизмът на внимателно подбираните му отговори все още не успяваше да премахне скритата му досада… И тъй, оказа се, че госпожа Тодоба не била от най-яростните. Посветените във „Вярата на човека“, с които Даниел бе имал случай да се среща и разговаря, бяха сравнително умерени във възгледите си. Тяхната леко снизходителна толерантност по отношение на другите вярвания, фактът, че умееха не само да говорят, но и да изслушват, ги правеха донякъде поносими. Всъщност Даниел би могъл да основе още една религия на принципа „Ще поживеем, ще видим“ и девиза „Нищо за премахване“, ако въобще желаеше да основава каквото и да било и ако изповядването на такава размекваща „вяра“ не бе пряко насочено срещу моралните възгледи на епохата, превърнати в етика и закодирани в хромозомите, както растенето на косите и ноктите или регенерирането на някои клетки. (Излиза тогава, че не само той страдаше от хромозомна грешка в прекия и преносен смисъл…) Беше роден и възпитан в неокатолическата религия на Всесветското християнство, никога не бе помислял да се отказва от тази придобивка, нито бе чувствал нужда да се задълбочава в нея: беше му добре така, може би поради факта, че това религиозно движение беше най-здраво или поне най-разпространено: крепост, която обредните бойни танци на близките или коренно различни религии не успяваха да съборят.

Голямата си вяра Даниел посвещаваше на ОПС и на своята работа. Всъщност един ден той бе разбрал, че култът на ОПС бе наистина най-великата религиозна сила на света. Религията над религиите. Макар че нямаше официално признати свещеници, мисионери поборници, папа. По-точно всички тия служители на култа бездруго съществуваха, да не говорим за вярващите… само че те не се наричаха така. Работеха прикрито и в подривната си дейност стигаха дотам, че настояваха да служат на местните религиозни сили. Това откритие бе преобразило Даниел Монклеман, вдъхнало му бе обикновена енергия и бе го превърнало в незаменим представител-продавач. Прикрит мисионер на възроденото технологическо варварство, с куфар в ръка той вървеше по пътя си съвсем безнаказано (и имаше защо!) като стотина-двеста хиляди като него. Ама че хубава шега…

Отпи глътка джин. Беше освежително и силно питие. Младата жена се настани отсреща му в дълбок нисък стол и кръстоса голите си крака. Тя също отпи малка глътка и сложи чашата на една съседна ниска маса. Леденият алкохол се спусна в стомаха на Даниел и се превърна в топлина. Почувства, че ушите му пламват, усети гъдел в крайчеца на ухото с промушения и защипан в него приемник ОПС. Под мъхестата тъкан на пеньоара връхчетата на гърдите на Мюриъл Тодоба леко изпъкваха: отдолу беше гола, разбира се.

Даниел остави чашата си, взе куфара си и го отвори.

— Моля, вижте, скъпа госпожо…

Той разтвори куфара си на масичката. Положен върху виолетово кадифе, приемникът ОПС, 3-о поколение, модел „Ушно бижу“, светеше с целия си блясък. Отличен образец с промушваща се закопчалка, с антена, увиваща се по хрущяла на ушната мида, позлатен, с декоративна висулчица, обкована с пайети от хиацинт върху шлифована плоскост от елмазен прах, инкрустирана с черен диамант. Никое бижу не заслужаваше името си така, както това.

— Истинско чудо! — прехласна се Мюриъл Тодоба, наведе се напред и гърдите й изопнаха пеньоара.

Даниел също си наложи да гледа бижуто и само бижуто…

— И аз мисля така, скъпа госпожо. Смятам, че нашите златари са направили нещо изключително по предложената от нас схема. Пред вас е едно рядко красиво изделие.

Жената се изправи с ослепителна усмивка.

— Тази сутрин свалих от себе си моя стар модел, 2-ро поколение — каза тя. — Като разбрах, че идвате следобед, не можах да се стърпя. Ще го вземете ли обратно?

— Разбира се, госпожо. Нали се уговорихме. Също и капсулите, ако са ви останали.

— Сега ще ви предам всичко. И ще ви се издължа.

Тя стана и прекоси стаята, поклащайки ханша си по адски влудяващ начин. Даниел отпи втора глътка и остави чашата. Мюриъл Тодоба се връщаше, понесла в една ръка кутията със стария си приемник, а в другата — чековата си книжка. Когато се отпусна в ниския стол, пеньоарът й се разтвори, откривайки част от банските й гащета. Даниел пое кутията и я намести в куфара си. Ушите му горяха. „Уреждай тая работа час по-скоро, драги ми Дани, и после каквото и да става право на остров Сен Луи, на сянка в ония приятни барове с хубави момичета…“. Той заговори припряно:

— Вие няма какво да уреждате лично с мен, скъпа госпожо. Аз само ще ви изготвя изплащателна бележка, а вие само ще телевидеофонирате през следващите два дни на някоя банка по ваш избор и тя ще се нагърби с прехвърлянето на сумата. М.З.П., извинете, искам да кажа, този модел от 3-о поколение, сигурно ще ви достави безкрайно удоволствие. Той осигурява такава независимост при гледането, че не може и да се сравнява с предишния ви апарат. Не говоря за моделите от първо поколение, преди да им придадат миниатюрни размери, тези грамадни каски, които са настройвали външно с помощта на кутия, без никаква гаранция, при това са хващали само 5,4 и 1 канал, и то само директно в нормален парадоксален сън. Тези модели съставляват едва 3% от нашите продажби и са предназначени главно за по-долните социални категории, стремящи се към интелектуално развитие.

— Никога не съм имала такъв приемник. От академичния апарат преминах на модел 2.

— И вече сте си дали сметка за огромната разлика между това да се гледа една телевизионна програма отвън и да се гледа вътрешно, да се изживее в главата, в ОПС, без загуба на време, по време на сън. Но тези модели притежават още и допълнително външно управление, така че могат да се настройват и ръчно. Вашето визуално приемане бе програмирано в обективното време и се осъществява след поглъщане на, капсули „Т“, имащи определена трайност, които предизвикват парадоксалния сън по биохимичен път, след като ускорят цикъла на предходните фази: заспиване и дълбок сън. Той изготви изплащателната бележка и я остави до куфара. С крайчеца на пръстите си пое тържествено модела бижу и го положи на дланта на лявата си ръка.

— В техническо отношение е безупречен — заяви той. — Разполага с допълнително управление, включено към програмиран миникомпютър за саморегулиране, чрез обратна биокомуникация, обезпечаващо контрол над фазите на дължините на мозъчните вълни. Програмиране, съчетано със съзнателно възприемане на отклонения парадоксален сън. Достъп до различните банки за учебни програми, исторически прегледи, художествени филми и т.н. С възможност за препрограмиране по всяко време чрез особен вид запаметяване, пряко запечатано във вашата памет. Казано не тъй сложно, достатъчно е да си спомните някоя програма и наум да пожелаете да я видите, и селекцията се извършва тутакси. По същия начин се осъществява селекцията при всяка още неизлъчена оригинална програма посредством нашия 6-и канал, който ежедневно информира за предаванията, излъчвани по петте други канала. И тъй самоуправление чрез предварителен хипнотичен запис на хода на вашето видеоприемане. Неограничена свобода да приемате и избирате програма, когато си пожелаете. Възможности за непрекъснато четиричасово приемане в обективно време, ако предпочитате това. По всичките пет канала, разбира се. Гаранцията е десет години.

— Наистина е съвършен — призна Мюриъл Тодоба. — Предполагам, че гаранционните разходи ще се уреждат от моята разплащателна банка.

— Да, госпожо, така е.

— Може ли да ми го включите още сега, моля?

Даниел сви вежди. Отпусна ръка и върна обратно бижуто в калъфката му.

— Госпожо Тодоба… Боя се, че няма да мога… Това не влиза в кръга на задълженията ми. Много съжалявам. Мога да ви обясня действието на апарата, но само толкова. Нали разбирате, свързано е с гаранцията, която предлагаме, а тя обхваща не само възможните технически аномалии при апарата, които всъщност са изключени, но в случай на злополука предлага обезпечение за вас и вашето семейство…

— Аз нямам семейство, господин Монклеман. Сама решавам кое ще ми е полезно и кое не…

— Законът, госпожо Тодоба; съжалявам много, но в момента действа закон, изготвен от нашите ръководители и юристи по настояване на Всесветското християнство, според който се следи за зачитането на човешката личност въобще и на самия себе си в частност. Знам, че не изповядвате тази религия, но вие живеете в обществена система, където тя е суверенна… макар че от либерализъм се допускат и други изповедания и вярвания. „Том-Фил“ държи да спазва този закон. Трябва да дойде невротехник и да се увери, че сте психически напълно здрава. Не се и съмнявам, че сте в такова състояние, но това са изискванията. Веднага ще предупредя невротехника, когото познавам лично. Ще дойде при вас тая вечер или най-късно утре.

Жената не отвърна нищо. Отчаяната й гримаса скоро се замени от прелъстително изражение на лицето и някакъв особен блясък във виолетовите й очи.

Сърцето на Даниел подскочи.

— Разберете ме — каза той не тъй строго. — Този М.З.П. е само един приемник и нищо повече, едно звено между излъчения сноп и вашия мозък. Ако мога така да се изразя, мозъкът ви играе ролята на истински видео-екран. Но трябва да бъде подготвен, пригоден, програмиран за различните селективни функции, които му предстоят да изпълнява; това трябва да се извърши след сенситометричен преглед на мозъчната кора и ЕЕГ. Предварително ще ви бъде зададен хипнотичен код и осигурена подходяща настройка на зоните за хващане на каналите, за самото видеоприемане и възможност да се ползват запаметяващите банки, за които ви споменах преди малко. Трябва например да посочим и да „обучим“ определени групи клетки от мозъчната кора, способни да се възбуждат взаимно, така че да образуват заедно определени вериги и схеми, които впоследствие ще се подчиняват на кодирания сигнал на вашето желание и ще се преобразуват. Ще трябва да научим тези клетки да се асоциират с клетките от запаметената схема. Най-добрата асоциация ще се осъществи, ако е предизвикана от първичен емоционален заряд. Например по-ясно си спомняме онова, което ни е причинило болка, страх и т.н. Нашият невротехник ще работи именно над емоционалната зависимост. Не е сложно за един добър специалист, но и не за всеки е достъпно. А тази работа заслужава да бъде свършена отлично, за да се насладите напълно на вашия приемник. (Пленителна усмивка.) Не мислите ли?

— Вече съм носила приемник от второ поколение и съм подлагана на запаметяващо кодиране… Наистина ли няма никакъв начин, скъпи господине?

Скъпият господин се поизви в креслото си. Забеляза уж случайно полуразтворения пеньоар, помисли, че може би се мами, после изведнъж реши, че е успял. Но за всеки случай продължи:

— Кодирането ще бъде друго. Ако ви включа апарата в сегашното му състояние, вие ще можете да хващате най-много 5-а мрежа и няма да сте в състояние да приемате видеоизлъчванията по ваше желание. Вашето вътрешно визуално възприемане би представяло нещата като в един променлив свят поради факта, че импулсите, приемани хаотично и непрекъснато от вашия мозък в будно състояние, не ще могат да постигнат най-дълбоко асоциативните възможности, нищо не е подготвено за това — освен може би фазата на 5-а мрежа. Вашите асоциации няма да бъдат под действието на обратния контрол на запаметяващата зона от мозъчната кора, а ще бъдат случайни, като при обикновените сънища. Истинският отклонен парадоксален сън внася ред при това възприемане, като предлага програма, изградена от асоциации, която никак не пречи на цикъла на дълбокия сън, бил той предизвикан или не. Предаването на ОПС поставя на мястото му всичко, което обикновеният сън е разбъркал.

— Но аз бих могла да виждам 5-а мрежа — прошепна Мюриъл Тодоба. — Макар и не добре.

— Нямам право да…

— Утре, преди идването на невротехника, ще махна апарата.

— Той ще познае.

— Но ако му кажете като на ваш познат…

— Не знам дали…

— Знаете ли, вие сте много красив мъж, господин Монклеман.

От няколко минути си мислеше, че е спечелил. В девет десети от случаите този номер минаваше. Знаеше, че и Дидие Ларзан го чакаха приятни мигове на следния ден, стига да поискаше, а той щеше да поиска: Мюриъл Тодоба бе точно по вкуса му. Всъщност така и не разбра как се бе озовала на коленете му и в кой миг се бе свлякъл пеньоарът й, но бе изненадан от едрите й натежали гърди. Тя се усмихваше, подпря се на коленете му, изправи се бавно. Едно кафеникаво зърно погали бузата му. Изхлузи бикините си с леко движение в ханша. По загорялата й кожа се проточваше тъничка бяла нишка, следа от операция на апендикса.

Все пак като че ли предпочиташе кръглото задниче на момичето от „Преродените в бога“. Матилд също имаше белег от операция на апендикса, а тези асоциации не водеха до нищо добро. Той последва клиентката си до канапето, разкопчавайки пътьом панталона си.

Не беше нищо сензационно, Даниел бе преживял къде по-хубави неща… Обаче жена като Мюриъл Тодоба навярно умееше да бъде и по-щедра, когато поискаше, когато се отдаваше истински в любовта, а не за да плати незаконните услуги на някакъв си продавач на приемници ОПС. Задоволи се само да държи бедрата си разтворени. А и очите… Повъртя се малко в кръста, точно колкото бе нужно, за да не изглежда съвсем потърпевша… Даниел свърши по-скоро с облекчение, отколкото с наслаждение. Очевидно седмото небе бе заоблачено и доста ниско…

Провал. Дидие Ларзан навярно щеше да се справи по-добре, много е възможно: Дидие Ларзан с неговата муцуна на роден прелъстител бе способен да разтрепери дори статуя.

Докато Даниел се закопчаваше, клиентката се изправи отново, прибра бикините си и облече пеньоара. От полюляването на гърдите й при тези движения у Даниел отново пламна желание. Мигновено като светкавица. На лицето й се бе върнала любезната усмивка и без да каже нищо, тя изчезна някъде навътре. Даниел почака, седнал благопристойно на табуретката. Почувства се донякъде смешен, измамен, със своя омекнал, лепкав член като гол охлюв, свил се дълбоко в гащетата му. Погледна дали по панталона му няма петна, затърси из джоба си пакета цигари, колкото да дене някъде ръцете си, намери ги и запали една „Голд Рой“.

Мюриъл Тодоба се появи отново. Навярно бе взела душ или се бе потопила за малко в басейна: мокрите й коси бяха вдигнати и омотани набързо в жълта кърпа. Беше сложила подходяща мини рокля, прилепнала тук-там по влажното й тяло.

— Ще бъдете ли така добър да ми поставите този апарат? — запита тя.

Даниел се помъчи да се усмихне мило и се залови за работа. Ухото на жената беше продупчено отпреди.

— Готово — каза Даниел. — Можете да приемате 5-а мрежа, като се има предвид, че вече сте си служили с предишния модел. Но не и когато поискате, както ви обясних, тъй като при вас още не е извършено авто-хипнопрограмиране. Най-напред ще трябва да ви поставят във фаза на отпускане алфа, докато настъпи сънят (наричан още делта, когато е предизвикан чрез стимулиране) и десинхронизацията тета/алфа. Вашето видеоприемане няма да бъде съвършено, рискувате да приемате с интерференции — нещо подобно на откопирани образи. Но това е всичко, което мога да сторя.

— Благодаря ви, скъпи господине.

— Кажете утре на Дидие Ларзан, че аз съм ви го сложил, за да ви доставя удоволствие. Дидие Ларзан е името на невротехника, нали си спомняте. Той ще отмине това, че не спазихме правилника… за да ви достави удоволствие като мене.

Даниел се сбогува с клиентката си, като се ръкува набързо и сдържано и чувството, че е смешен след онова, което се бе случило, още повече се засили…

Тя го придружи до прага на дома си и той усети погледа й (би се обзаложил, че е насмешлив) върху тила си, докато слизаше по алеята, настлана с чакъл. Седна в колата и хвърли поглед към къщата: жената бе изчезнала.

Даниел Монклеман шумно въздъхна, свали сакото си, като се въртеше на седалката. В колата цареше душна жега. Тапицерията на седалките пареше. Той натисна бутона за отваряне на всички стъкла.

Хронометърът на таблото показваше седемнадесет часа. Невероятно! Бе загубил толкова време в дома на тази… Копнееше за един душ, а след това да изпие нещо освежително, за да прочисти гърлото си, да премахне вкуса на джина и миризмата на оная мадама, която се бе оставила да я чукат, както никога никоя от малките развратници от остров Сен Луи нямаше да посмее да го стори.

Остров Сен Луи. Земя на удоволствията, забранени от официалния (и противен) морал на Всесветското християнство.

Потегли. Колата измина стотина метра по улицата, след това Даниел изви по напречния път към изхода на квартала. Забеляза бариерата и будката на пазача. Той…

… беше на дванадесет години, казваше се Даниела и беше родена 2012 година по официалния календар. Апартаментът им беше огромен и всяка дрънкулка в него вонеше на мангизи. Ама такава натрапчива миризма, че Даниела вече не я траеше. Идеше й да повърне от нея. Точно това и направи един път, и то направо на дълговлакнестия мокет от чиста вълна в големия салон, под мрачните погледи от холографските снимки в минигалерията на прадедите (няма майтап!), окачени в релефни гипсови или позлатени рамки по тапицираните с копринено моаре стени. Беше повърнала съдържанието на тънките и дебелите си черва плюс една хубава локвичка алкохол, подправен с онази „миризлива трева“ и отвара (лека) от татул. Било криза на растежа. Е, да. Една от най-хубавите й демонстрации против затворническия родителски режим. Напразно бе им обяснявала, те не разбираха. И не желаеха да разберат. Имаха само една дъщеря и никога не бяха искали повече деца: твърдяха го, крещяха го и все повтаряха, че били вложили всичките си надежди в нея. Какво ли не бяха направили тия нещастници за нея: анализи на бащината сперма както и на майчините яйцеклетки, изкуствено осеменяване при постоянен гинекологичен надзор… виждате ли какво се мъти, приятели. Машината-мамичка функционира съвършено. Погледнете графиките, анализите, сведенията от прегледите. Вижте само какъв хубав ембрион, какъв хубав плод, какво хубаво бебе! Гарантирано манифактурно производство Морнер. Чудесно изделие! Ще го наречем Даниела, защото, скъпи приятели, изглежда много е важно за едно дете какво име сте му избрали. Чули ли сте за това? Така ни посъветва психиатърът. Ще я наречем Даниела. Роди се Даниела. Да живее Даниела!

Вървете по дяволите, скъпи родители-конструктори на съвършени бебета, скъпи радетели на бащино-майчиния инстинкт и производители на чудеса, скъпи вярващи от всякакъв род, скъпи убедени привърженици на нуждата от непреклонно възпитание — жалки, досадни програматори на увековечаването на вида, поклонници на най-неумолимия култ, скрити под маските на чистата съвест, на дълга, на вярата, на хуманизма, на всичко, което би изпепелило в отмъстителния огън на жертвените си клади онзи, който дръзне да разрови тази гадост. Вървете по дяволите вие, скъпи малки божества-архитекти, комбинатори на хромозоми под благосклонния поглед и непогрешимите напътствия на заклетия специалист генетик. Всички, и мъже, и жени, загрижени само за едно, устремени само към едно: съвършеното изграждане на тая малка човешка катедрала, носеща клеймото „ПОТОМСТВО“ и подписа на създателите си дълбоко в крехката си главица. Като верижка, като намордник. Вървете се чукайте от време на време за наслада и само за наслада и не се грижете за после, не се мъчете да узнаете дали точно тази каша от сперма е най-добрият цимент за вашето бленувано шедьовърче.

Защото напук на всичките ви усилия, скъпи родители, случва се тъй, че великолепното творение, паднало от корема на машината-мамичка, залинява. Верижката е прекалено къса, намордникът — тесен… а вашият подпис в нейната главица на изпортено чудо не е врязан достатъчно дълбоко. Изглежда, по ваша вина, поради тежките ви мрежи, поради хомота на врата, направен от дърво, такива са яремите на впрегатните животни на село… поради вашата вяра, вашите едностранчиви желания, вашите планове, начертани като мраморни магистрали сред непристъпните джунгли, заради ВАС, скъпи марионетки родители, катедралата-дете ще се сгромоляса и тук ще дойдат да отслужват мрачни страшни литургии в чест на всички дяволи.

Бяха изградили, предвидили, предначертали за Даниела гладко бъдеще в сладникавите багри на тъй наречената ЛЮБОВ, защото те бяха изхвърлили от речника си думата „егоизъм“. Егоизмът бе нещо ужасно, болест, опасна за другите. А те бяха ваксинирани: стигаше това, че мислеха само за нея, живееха само за нея, опяваха й те и при всеки удобен случай подемаха химни за бащино-майчиното съвършенство. Да, плоско и гладко бъдеще от А та до Я, при което графата „затвор“ се отминаваше, а за графата „заминаване“ въобще нехаеха. Изравнени са всички грапавини и височинки по пътя, изправени са опасните завои, изметен е коварният ситен чакъл, подсушени са заледените места. Отлична работа.

Само че тя не искаше. И то много отрано. Много скоро нещастното дете с изранени от намордника бузи си беше послужило със зъби, за да прегризе кожата му. Защото искаше да крещи заедно с онези, които крещяха по улиците из другите квартали, да се развлича другояче. Да крещи, да вика, да се смее, да цапа гащите си в главоломното пързаляне по излъсканите каменни парапети на стълбищата, а не по пързалките на „детските градини“, да се бие с малките сополанковци, който умеят да се смеят, а не се дерат от рев за най-малката драскотина на коляното.

Разбира се, че това им бе причинило мъка. И дори повече от мъка. Ужасна скръб, безкрайно разочарование, нещо невъобразимо. И кой бе виновен? Естествено, тя… и чудовището на злобата, на гнева, тутакси прераснал в нескрита омраза, изскочи. Уродливо и страшно.

Години се бореше то с непреклонната воля на Даниела. Чудовището татко-мама се хранеше с гняв, горчиви съжаления и отчаяние. А волята на Даниела непрестанно укрепваше, хранена от онова, което й поднасяха.

Война.

От противниковата страна прибягнаха до услугите на един психиатър, избран измежду „Поклонниците на свети Петър“. Безчувствен, мръсен глупак. Посъветвана от един непредубеден класен педагогически съветник и понеже имаше право на това, Даниела отвърна на удара. Тя потърси помощта на психиатър, симпатизиращ на членовете на „Федерацията на бъдещето“, тъй като не вървеше да спре избора си на някоя прекалено революционна група, а „Федерацията“ обединяваше множество либерално настроени ревизионистки групички с умерено прогресивни възгледи, люшкащи се постоянно между желанието за съюз с Всесветското християнство и сдържаната опозиция.

Война на психиатрите.

Сега на сцената излязоха съветниците по педагогическото ориентиране, според обичайните правила на играта в една държава, която вършеше всичко за доброто на своите поданици, и то от детството им. „Детето е напълно самостоятелна личност и като такава може да се ползува от законите на обществото, както всеки гражданин.“ Демагогия и гъвкав целенасочен подбор на фрази, майонеза, която винаги се получава добре. „Единадесетгодишното дете се счита годно да се ползува от правата си; то трябва да бъде изслушано.“ Браво.

И Даниела бе изслушана.

Тук бяха всички: Даниела, нейните родители, съсипани, осмени, бесни, и психиатрите, и педагозите, и съветниците по ориентирането, и адвокатите. В огромния салон, под бледите погледи на фотографираните прадеди, върху мокета и килимите, между пъстрите мебели, инкрустирани, позлатени, украсени, тапетите, златните неща, мазилката, имитираща мрамор, въобще имитацията на истинско материално богатство. Всичките са тук. А навън валеше. Беше такъв хубав дъжд! Чуден проливен пролетен дъжд! Невиждан порой, как само плющеше по еркерите на фасадата и стъклата и шибаше асфалта на улицата!

Събраха се в пещерата и за сетен път опитаха да ги сдобрят, дано пък, преди да се реши и произнесе присъдата за развода на детето с родителите му. Сдобряване ли? За Даниела това бе все едно да заличи годините на борба, да приеме да върви по предначертания път, за да угоди на татко-мама, да се изучи и стане генетичка или техничка по ОПС, с две думи, да се насочи към почтена професия. Като татко, който управлява въздушния трафик на цяла Франция (не беше единствен, но по думите му излизаше така…), и като мама, която работи в лаборатория за генетическа селекция към агрономическия институт. А Даниела така и не знаеше какво иска да прави. На дванадесет години човек е отговорен за себе си и тъкмо затова има право да не се стреми още към нищо определено, има право да се противопоставя на натиска от всички страни, ако се съмнява…

— Приемате ли да се сдобрите и заедно да тръгнете отново по пътя на…

— Не.

НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ!

НЕ

Да се махне от тая пещера! Да забрави съдийските муцуни!

Беше на дванадесет години и половина. Присъдата бе произнесена и с помощта на заседателите (които си получиха паричките) Даниела спечели. Даниела се разведе със своите родители. Те бяха обвинени в зле насочено възпитание и морални насилия. Осъдиха ги да й изплатят, когато поиска, значителна сума, за да може да осъществи това, което наистина желае — и за което бе създадена — под благосклонния надзор на съветниците по ориентирането.

Спечели! Свободна е!

Мама умря след шест месеца. От скръб и от яд.

Горката мама.

Даниела бе тринадесетгодишна, а чичо Хартю (ама че име!) беше висок и слаб, прегърбен, едното му рамо бе по-високо от другото и само се смееше, а очите му излъчваха истинска топлина… А сега е вече четиринадесетгодишна, веднага свикна с новото име, което си бе избрала, времето беше слънчево, а чичо Хартю се смееше, май не трябваше да се осланя сляпо на неговата безкористност, славен Хартю, мръсен Хартю… Даниела, не, вече не е Даниела, пушеше контрабандната миризлива трева, ще рече, продавана с разрешително, а какво пречеше да се фалшифицира едно разрешително, обикновено си затваряха очите, сигурно разбираха, но какво от това? От тази трева песните и образите ОПС танцуваха и беше смешно. Нищо не разстройваше по-добре една програма ОПС от цигара с миризлива трева, не всяка програма, разбира се — с една дума, когато искаш да ти е приятно… Всички знаеха, че предаване ОПС се разваля с миризливата трева, с транквиланти, с медикаменти. Ето защо всеки телезрител бе длъжен да се подложи на предварителен невропсихологичен медицински преглед. Ето защо любителите на транквиланти и на всякакви разстройващи препарати са главно из средите на долните класи, сред онези, които нямат материални средства да си купят един ОПС. Съвсем логично. Имаш ли мангизи, едното не пречи на другото, иначе бройката наркомани бе минимална, не си струваше да се тревожат. Имаха си по-важни работи. Даниела бе на шестнадесет години. НЕ, не ДАНИЕЛА! Как не… Разбира се, че е тя: Даниела. Шестнадесетгодишна и вече собственичка на магазин. Как умееше да запълва живота си, умееше и обичаше. Той се казваше… казваше се… музиката се лееше безспир, от сутрин до вечер, багрите шеметно кръжаха в Даниелиния стомах, в главата й, обливаха я и я пронизваха, тя бе само багри. Той се казваше… хайде, спомни си… още малко усилие…, казваше се Антоан, да, Антоан, но му викаха Том. Антоан, Том Верес. Точно така. Караше като луд, седнал зад волана на своята „Бронко–420“ (каква антика), не се интересуваше нито от книги, нито от нещо друго освен от техниката ОПС, да, особено когато предаваха надбягвания. Имаше белег горе на лявата си скула и друг под дясната си гръд, и още един… Том. Том Верес. Госпожа Том Верес. Не: госпожа Даниела Мор… и после Том избледнява, Том изчезва. Том полита сред трясъка на железариите на своята „Бронко“. Воят на ламарината…

… смачкана. Болката мушкаше гръдния кош на Даниел Монклеман. Отвори очи и погледна замаяно, като паднал от друга планета. С празна глава. С глава, пълна със свистене. Празна и бучаща.

Видя как пазачът прескочи перваза на малкото си прозорче — фуражката му отлетя.

Разбра, че колата му е изскочила от пътя и е връхлетяла право върху портиерската будка. Ала не знаеше кой път, коя улица, коя будка, кой пазач. Сетне в паметта му изплуваха някакви образи…

Видя тежките гърди на гола жена с дълги черни коси и виолетови очи. Той…

Не разбираше нищо.