Джудит Макнот
Ад и рай (7)

7.

— Ще протъркате килима — говореше й Бърта. — Тъй и тъй ще го протъркваме с теб, когато онази господин на Трокмортън-Джоунс разбере всичко.

— Нищо няма да разбере — заяви Елизабет не особено убедително и седна на един стол, нервно подръпвайки краищата на блузата на светлозеления си пътнически костюм. Шапката и ръкавиците й бяха до закопчаните куфар върху леглото. Всичко бе готово за тръгване, веднага щом Робърт дойдеше. И въпреки че го очакваше, почукването на вратата я стресна. Лакеят вместо да й каже, че брат й е пристигнал, й подаде някаква бележка.

С влажни ръце тя я разтвори, като се молеше дано да не е съобщение, че не са намерили Робърт. В първия момент се зачуди на тази неграмотна и грозно написана бележка: „Чакай в зимни градини — трябва приказва с теб.“

Лакеят вече бе в коридора, когато Елизабет се провикна след него:

— Кой ти даде бележката?

— Госпожица Валери, милейди.

Елизабет се успокои, че не е от Иън, но веднага след това ужасно се изплаши, че Валери по някакъв начин е подразбрала къде се е губила в следобедните часове.

— Валери желае да се срещнем в зимната градина веднага — каза на Бърта.

Цветът от лицето на старата й дойка се отдръпна.

— Тя знае ли какво се е случило? За туй ли иска да ви види? Не ми е работа да говоря, но туй момиче не ми харесва. Очите му са подли.

Елизабет не знаеше какво е интрига или скандал и всичко, което се случи, й се струваше неразбираемо и объркано, изтъкано от злоба. Без да обърне внимание на забележката на Бърта, тя провери колко е часът и видя, че е едва шест.

— Робърт сигурно ще дойде след час. Отивам да видя какво иска Валери.

Приближи се до прозореца и надникна зад завесите към гостите, които стояха на терасата или се разхождаха в градината. За нищо на света не искаше Иън да я види, че отива към зимната градина, и да я последва. Тази възможност изглеждаше съвсем далечна, но по-разумно бе да не рискува. Може да се каже, че си отдъхна, когато го видя на терасата. Два фенера го осветяваха достатъчно, за да забележи как три жени го бяха наобиколили, флиртувайки с него, и лакеят, който чакаше до тяхната група удобен момент, за да му подаде нещо, навярно питие, предположи Елизабет. Пренебрегна острата болка при вида на тъмнокосата му глава и тръгна. Излезе през една от страничните врати, тъй като задната водеше право към терасата, и като избягваше осветените места се отправи към зимната градина. Пред вратата се поколеба.

— Валери! — извика високо, оглеждайки се.

Лунната светлина проникваше през остъкления покрив и когато не получи отговор, влезе вътре. Навсякъде имаше саксии с цветя, подредени върху маси и специално пригодени рафтове. По-деликатните видове бяха строени под масите, за да бъдат предпазени от преките слънчеви лъчи през деня. За да се успокои, Елизабет тръгна по пътеката между цветята и ги заразглежда.

Зимната градина беше по-голяма от тази в Хейвънхърст и част от нея явно се използваше като солариум, тъй като там имаше големи саксии с дървета и каменни пейки с орнаменти и шарени възглавници.

Продължи да обикаля между цветята и не забеляза човека, който се появи на входната врата и се запъти тихо към нея. С ръце на гърба, тя се бе навела, за да помирише една гардения.

— Елизабет! — изрече Иън.

Сърцето й биеше до пръсване, когато се извърна с ръка на гърлото и с подкосени колене.

— Какво има? — попита той.

— Вие… стреснахте ме — отвърна тя, докато той спокойно и със странно студен израз се приближаваше към нея. — Не очаквах вас — допълни притеснено.

— Така ли? — подигра се той. — И кого очаквахте след онази бележка, Уелския принц ли?

Бележката! Макар и налудничава, първата й мисъл, след като разбра, че бележката е от него, а не от Валери, бе как е възможно правилно говорещ мъж да пише неграмотно. Втората й мисъл бе, че изглеждаше ядосан. Той не я държа дълго в неведение.

— Предполагам, че ще ми кажеш как, след като прекарахме почти целия следобед заедно, пропусна да ми споменеш, че си лейди Елизабет.

Тя се запита дали би се чувствал различно, ако знаеше, че тя е графиня Хейвънхърст, а не само дъщеря на някой дребен благородник.

— Говори, любима. Цял съм в слух.

Елизабет се отдръпна.

— Тъй като отказвате да говорите — продължи гневно той и посегна към ръката й, — да си мисля ли, че това е всичко, което искате от мен?

— Не — отвърна тя припряно и отстъпи още по-назад, далеч от него. — Бих говорила.

Той направи крачка към нея, а Елизабет отстъпи още една и възкликна:

— Имам предвид, че тук има толкова много теми за разговор, не намирате ли?

— Така ли? — попита той и направи още една крачка към нея.

— Да — извика тя и този път отстъпи две крачки. Вкопчи се в първото, което й дойде наум и се насочи към масата със зюмбюли, като се провикна:

— Н-н-не са ли прелестни тези зюмбюли?

— Прелестни са — съгласи се той, без да ги поглежда, и се пресегна към раменете й с очевидното намерение да я привлече към себе си.

Елизабет така бързо отскочи назад, че само диплите на роклята прошумоляха през пръстите му.

— Зюмбюлите — бъбреше тя с безумна решителност, докато той с дебнещи стъпки се приближаваше към нея покрай масата с теменужки, после покрай лилиите — са от клас Хиацинти и въпреки разнообразието си, което наблюдаваме тук, общото им название е холандски зюмбюли и спадат към Н. orientalis…

— Елизабет — прекъсна я той с копринено мек глас, — аз не се интересувам от цветя.

Отново посегна към нея и в желанието си да го избегне, тя подхвърли една саксия със зюмбюли право в разтворените му ръце.

— Хиацинтите имат митичен произход, който сигурно ще ви интересува повече от самото цвете — продължи ожесточено, а неговото изражение говореше, че хем не вярва на очите си, забавлява се и е очарован. — Разбирате ли, хиацинтите са наречени на името на един красив младеж — спартанец — Хиацинт, в когото били влюбени Аполон, и Зефир, богът на Западния вятър. Един ден Зефир обучавал Хиацинт да хвърля диск, който по нещастна случайност го убил. От кръвта на Хиацинт поникнали цветя, а гърците оплакали всяко цветче. — Гласът й леко трепереше, докато той оставяше на масата саксията със зюмбюла. — В действителност навярно цветята, които са поникнали, са били по-скоро ирис или ралица, а не това, което днес наричаме хиацинт, но така или иначе оттам идва името му.

— Очарователно. — Бездънните му очи се впиха в нейните.

Елизабет почувства, че забележката се отнася за нея, а не за хиацинта, и се опита да застане по-далеч от него, но краката й не я слушаха.

— Абсолютно очарователно — прошепна още веднъж и той бавно сложи ръка на рамото й, потупа я нежно, а тя можеше само безсилно да наблюдава движенията му.

— Снощи бяхте готова да се сражавате с цял полк мъже, защото ме обвиниха, че мамя, а сега се страхувате. От мен ли се страхувате, любима? А да не е нещо друго?

Гласът му любовно галеше слуха й и усещането беше като от допира на устните му.

— Страхувам се от онова, което ме карате да чувствам — призна отчаяно тя, като се мъчеше да овладее себе си и ситуацията. — А не е ли това само… нещо като… малко празнично убиване на времето и…

— Лъжкиня — подразни я той и намери устните й за неочаквана и сладостна целувка. Умът й се замъгли от мимолетното докосване, но в секундата, когато той отдръпна устните си, изплашено взе да бъбри:

— Благодаря — изтърси съвсем безсмислено. — З-зюм-бюлите не са единствените цветя с интересна история. Тук има и лилии, които са от клас…

По красивото му лице пробягна ленива прелъстителна усмивка и за ужас на Елизабет очите й неволно заковаха върху устните му. Не можеше да овладее трепета на очакването, когато той се наведе към нея.

Разумът й нашепваше, че това е безумие, но сърцето й знаеше, че това е сбогуване, тя се надигна на пръсти и го целуна с цялата си безпомощност и срамежлив копнеж, които чувстваше. Нежната прелест на нейното примирение, заедно с жеста на ръцете й — едната около тила му, а другата на сърцето му — за всеки мъж щяха да означават, че или жената се е влюбила, или че флиртува с вещината. Но Елизабет — наивна и неопитна — правеше всичко по инстинкт и не съзнаваше, че всяка нейна постъпка все повече го убеждава, че той е първият мъж в живота й.

И все пак тя не изгуби ума си дотам, че да забрави за идването на Робърт. За съжаление нямаше представа, че той е тръгнал, преди да получи съобщението й.

— Моля те, чуй ме — прошепна безнадеждно, — брат ми идва насам да ме отведе.

— Тъкмо ще мога да говоря с него. Баща ти сигурно ще има някои възражения, дори след като разбере, че съм в състояние да осигуря бъдещето ти…

— Бъдещето ми! — прекъсна го тя с непресторена паника при мисълта, че ще трябва да разчита на един комарджия, същия като баща й. Представи си многобройните стаи на Хейвънхърст, оголени от всички ценности, прислугата, разчитаща на нея, прадедите й, разчитащи на нея. И в онзи миг беше в състояние да изрече каквато и да е безсмислица, за да го принуди да престане я измъчва, преди да се поддаде на безразсъдната и порочна слабост, която той като че ли й вдъхваше. Тя се облегна на ръцете му и се постара треперещият й глас да прозвучи хладно и светски:

— И как ще ме осигурите, сър? Ще ми обещаете ли рубин, голям колкото дланта ми, както ми обеща виконт Мондевейл? Или пък самурени пелерини и визонови кожи вместо килим, както се кълне лорд Сибъри?

— А това ли искате?

— Разбира се — твърде темпераментно изрече тя, като всъщност едва сподавяше риданията си. — Не е ли това, което всички жени искат и всички мъже обещават?

Лицето му застина в безизразна маска, но очите му като кинжали се впиха в нейните, търсещи отговор, защото не можа да повярва, че бижута и скъпи кожи ще означават за нея нещо в сравнение с чувствата.

— О, моля ви, оставете ме — извика тя със сподавено ридание и се заблъска в гърдите му.

Толкова бяха погълнати един от друг, че не забелязаха мъжа, който се затича към.

— Ти, гадно копеле! — разкрещя се Робърт. — Не чу ли какво ти каза тя? Махни мръсните си ръце от моята сестра!

Иън се опита да я прегърне по-здраво, за да я защити, но Елизабет се отскубна и изтича към Робърт с обляно и сълзи лице.

— Робърт, моля те, чуй ме! Грешиш, не е така както си го помисли. — Той я прегърна през раменете и Елизабет се втурна да ги представя:

— Господин Иън Торнтън — започна, — а това е…

— И независимо от това с какво впечатление останахте — прекъсна я Иън със смайващо спокойствие, — намеренията ми към госпожица Камерън са напълно почтени.

— Ти, безочлив негодник! — избухна Робърт, треперещ от гняв и презрение. — Сестра ми е графиня Хейвънхърст и не е за такъв като тебе! Не ми трябва запознанство, много добре зная кой си ти! Колкото до намеренията ти, или по-точно бих се изразил претенциите ти — няма да разреша на сестра си да се омъжи за една отрепка като теб, дори и да не беше вече сгодена.

При тези думи Иън остро погледна Елизабет и съзря истината във виновното й изражение. Тя едва не изкрещя от циничното презрение, което пламна в погледа му.

— Компрометира сестра ми, ти извънбрачна свиня, и ще отговаряш за това.

Иън отмести погледа си от Елизабет към Робърт и го погледна напълно безизразно. Прие предизвикателството му за дуел с рязко кимване и може да се каже дори учтиво.

— Разбира се, ще дам удовлетворение.

После се обърна, за да си отиде.

— Не — разкрещя се тя диво, сграбчвайки ръката на брат си и за втори път през тези двайсет и четири часа се озова в ситуация, при която трябваше да възпира някого, който искаше да пролее кръвта на Иън Торнтън.

— Не мога да го позволя, Робърт, не ме ли чу? Не беше негова…

— Това не е твоя работа, Елизабет! — сряза я той, който в гнева си нищо не чуваше. Отблъсна ръката й и каза: — Бърта вече е в моята карета. Заобиколи към задната част на къщата и се качи при нея. Този мъж — изрече с унищожителен сарказъм — и аз имаме да обсъждаме някои неща.

— Ти не можеш… — опита още веднъж Елизабет, но убийственият глас на Иън Торнтън я смрази.

— Махай се оттук! — изрече през зъби той и докато Елизабет се направи, че не чува Робърт, заповедта на Иън Торнтън я разтърси.

Задъхана от уплаха, тя погледна непроницаемото му лице, после погледна пак Робърт. И без да е сигурни дали присъствието й влошава положението, още веднъж се обърна към брат си:

— Моля те… обещай ми да не предприемаш нищо до утре, за да помислим и да се разберем.

Елизабет видя колко много му струваше повече да не я плаши и да приеме молбата й.

— Добре — отсече. — Веднага ще те настигна. А сега отивай право в каретата, преди тълпата отвън, която видя цялата сцена, да нахлуе тук, за да може и да чува какво става.

Елизабет чувстваше, че ще припадне, когато излезе и видя пред вратата същите хора, с които бе танцувала в балната зала. Там бяха и Пенелъпи, и Джорджина, другите, и всички се взираха в нея по различен начин — по-възрастните очевидно се забавляваха, а по-младите безмилостно я осъждаха.

Само след минута брат й дойде и се настани в каретата. Беше много по-сдържан.

— Всичко е уредено — изрече и независимо от молбата й повече нищо не каза.

Покрусена и безпомощна, Елизабет се облегна, заслушана в оплакванията на Бърта, която ужасена очакваше упреците на Лусинда Торкмортън-Джоунс.

— Моето съобщение не би могло да е пристигнало преди повече от два часа — прошепна Елизабет след няколко минути. — Как дойде толкова бързо?

— Не съм получавал съобщение — глухо отговори той. Днес следобед Лусинда беше по-добре и слезе за малко. Когато й казах къде си отишла за уикенда, тя ми разказа някои доста скандални новини за приемите на твоята приятелка Шарис. Тръгнах преди три часа, за да ви прибера по-рано с Бърта. Но за съжаление закъснях.

— Не е чак толкова катастрофално — смутено промърмори Елизабет.

— За това ще говорим утре — троснато отговори той и тя си отдъхна при мисълта, че Робърт се е отказал от намеренията си, поне засега. — Елизабет, как може да си такава глупачка? Не разбра ли, че този човек е мошеник? Той не е подходящ за… — замълча, за да не избухне отново. Когато продължи, изглеждаше по-спокоен.

— Вредата, каквато и да е, вече е нанесена. Виня себе си за това, ти си много млада и неопитна, за да излизаш без Лусинда. Мога само да се моля бъдещият ти жених да гледа по същия начин на нещата.

На Елизабет й направи впечатление, че за втори път тази вечер Робърт говори без недомлъвки за годежа й.

— След като годежът ми не е договорен и публично обявен, не виждам с какво мога да навредя на виконт Мондевейл — каза тя по-скоро като пожелание, отколкото като убеждение. — Ако се вдигне някакъв малък скандал, той е да отложи за известно време обявяването на годежа, но не мисля, че ще се почувства чак толкова неловко.

— Днес подписахме договор — скръцна със зъби брат й. — С Мондевейл нямахме никакви противоречия относно твоето осигуряване и между другото той беше изключено щедър. Гордият младоженец беше нетърпелив да прати съобщение във вестниците и аз не видях причина защо да не го направи. Ще излезе утре в „Газет“.

Бърта прие тази подробност от тревожните новини засилено хлипане, подсмърчане и духане на носа. Самата Елизабет стисна очи и преглътна сълзите си, но мислите й бяха заети с много по-мъчителни проблеми, за да се разстрои за своя годеник-красавец.

 

 

С часове лежа будна, изтерзана от спомените за случилото се през уикенда и от мисълта, че няма да успее да убеди Робърт да не се дуелира с Иън Торнтън, а и доколкото го познаваше, той вече го бе решил. Страхуваше се и за брат си, и за Иън. От намеците на лорд Хауард остана с впечатление, че Иън е опасен дуелист, макар и да отказа да защита честта си, когато лорд Евърли го нарече измамник — постъпка на страхливец биха казали повечето хора. А може би слуховете за уменията му щяха да се окажат неверни. Робърт беше добър стрелец и тя се изпоти, когато си представи Иън — самотно горд, повален от изстрела на брат й. Не! Каза си, че изпада в истерия. И двете възможности — Робърт да застреля Иън, или пък Иън — Робърт бяха безумни.

Дуелите бяха забранени със закон и в този случай според правилника за провеждането им Иън трябваше да се яви на уреченото място, което той още в зимната градина потвърди, а Робърт да отброи необходимия брой крачки и да стреля във въздуха. По този начин, като оставя живота си в ръцете на Робърт, Иън признава вината си, а брат й получава удовлетворение, без да се пролива кръв. Обикновено по този начин благородните господа уреждаха недоразуменията си.

„Обикновено“ — мислеше си обзета от паника Елизабет, тъй като Робърт, който имаше избухлив нрав, беше толкова бесен вечерта, че вместо да се развика, беше сдържан и убийствено мълчалив, което я тревожеше много повече, отколкото ако беше избухнал.

Малко преди да съмне, тя заспа неспокойно и се събуди, както й се стори само след няколко минути, от стъпки по коридора. Помисли си, че е някой от слугите, и погледна през прозореца към тъмното облачно небе, леко просветляло от първите бледи утринни лъчи. Тъкмо щеше отново да се унесе, когато чу, че входната врата се захлопна.

Призори — дуел. Робърт й бе обещал да говори с нея, преди да предприеме каквото и да било, повтаряше си тя истерично и веднага се събуди. Наметна халата си, хукна по стълбите и отвори входната врата точно когато каретата на Робърт завиваше.

— О, Господи! — изплашено възкликна, но в празното фоайе нямаше кой да я чуе, и тъй като нервите й бяха опънати докрай, реши да потърси утеха от единствената личност, чиито преценки винаги бяха трезви, независимо колко безумен и хаотичен изглеждаше светът. Когато предната вечер се прибраха, Лусинда ги очакваше и вече бе осведомена за инцидента през уикенда, с изключение, разбира се, на случилото се в хижата на горския пазач.

— Лусинда — прошепна Елизабет, което бе достатъчни възрастната жена веднага да отвори лешниковите си спокойни и ясни очи. — Робърт току-що излезе. Сигурна съм, че отиде да се дуелира с господин Торнтън.

Кариерата на госпожица Трокмортън-Джоунс като довереница и компаньонка до този момент бе неопетнени и в нея можеха да се изредят имената на дъщерите на трима херцози, единайсет графове, шест виконта и очно това самочувствие я накара да се измъкне от завивките, да седне в леглото, подпряна на възглавниците и да впие острия си поглед в младата дама, която току-що съсипа славата й.

— Като знаем, че Робърт не е от ранобудните — каза — това е очевидното заключение.

— Какво да правя?

— За начало предлагам да престанете да кършите ръце този неприемлив начин и след това да отидете в кухнята да приготвите чай.

— Не ми е до чай в момента.

— Бих настояла да изпием по чаша чай, след като това да чакаме брат ви, което, доколкото разбирам, е решението ви.

— О, Луси! — Елизабет погледна грубоватата стара жена с обич и благодарност. — Какво ли щях да правя без теб!

— Щяхте да си навлечете куп неприятности, което впрочем и направихте. — Но като видя колко е измъчена Елизабет, добави по-меко, ставайки от леглото: — Според правилата Иън Торнтън трябва да се яви на уреченото място, а брат ви да получи удовлетворение по този начин и да се оттегли. Друго няма какво да стане.

Все нещо се случва за пръв път и откакто Елизабет познаваше Лусинда, желязната компаньонка за пръв път сгреши.

Часовникът тъкмо отброяваше осем часа, когато брат й, придружен от лорд Хауард, се върна. Робърт влезе наперено в гостната, но като видя свитата на дивана Елизабет и Лусинда, седнала срещу нея с ръкоделие в ръце, се спря.

— Какво правиш тук толкова рано? — попита той високо и ясно.

— Чакам те — отговори сестра му и се изправи като фурия. Присъствието на лорд Хауард в първия миг я смути, но веднага се сети, че е бил секундант на брат й.

— Ти се дуелира с него, нали, Робърт?

— Да.

Тя сподавено попита:

— Ранен ли е?

Той все така наперено се приближи до масичката с напитките и си наля чаша уиски.

— Робърт — изкрещя момичето и го сграбчи за ръка — какво се случи?

— Раних го в ръката — сопна се свирепо Робърт. — Целех се в черното му сърце, но не улучих. Ето това случи.

Той се отскубна от Елизабет, изпи уискито и се обърна, за да си налее още.

Нещо й подсказваше, че това не е цялата истина, и го погледна изпитателно.

— И това ли е всичко?

— Не, това изобщо не е всичко — избухна той. — След като го раних, това копеле застана там, насочи револвера си към мен, от което аз се облях в пот. А след то с по един изстрел откъсна пискюлите на проклетите ми ботуши.

— Той… той какво? — попита Елизабет, без да разбира яда на Робърт. — Със сигурност не си ядосан, че не те е убил.

— По дяволите, нищо ли не разбираш? Той не пропусна случайно целта! Той ме оскърби! Стоеше там с очен към сърцето ми револвер, кръвта му се стичаше ранената ръка и в последната секунда вместо в мен, прицели в пискюлите на ботушите ми и ги откъсна — с по един изстрел. Показа ми, че може да ме убие, ако желае, и всеки, който беше там, видя какво се случи, едно оскърбление, по дяволите мерзката му душа!

— Ти не само че не отстъпи — прекъсна го лорд Хауард не по-малко разгневен, — но стреля, преди да е даден сигналът. Опозори и себе си, и мен. Още повече, ако се разчуе за този дуел, всички ще ни арестуват. Торнтън ти даде удовлетворение, като дойде на уреченото място в уречения час и отказа да използва револвера си. По този начин се призна за виновен. Ти какво повече очакваше?

И като че ли повече не можеше да понася Робърт, обърна гръб и си тръгна. Елизабет го последва, като отчаяно се чудеше как да защити брат си.

— Сигурно сте измръзнали — позапъна се тя. — Не бихте ли приели чаша чай?

Лорд Хауард поклати глава и продължи към входната врата.

— Върнах се само за да си взема каретата.

— Тогава ще ви изпратя — продължи тя. Когато стигнаха до вратата, момичето си помисли, че той ще си тръгне, без да се сбогува. Вече на прага, лорд Хауард се поколеба и тогава се обърна.

— Довиждане, лейди Елизабет — каза с огромно съжаление в гласа и си тръгна. Тя не забеляза нито тона му, нито че си е тръгнал. За първи път тази сутрин осъзна, че някъде правят операция на Иън, за да извадят куршума от ръката му. С подкосени крака се облегна на вратата и преглътна конвулсивно, за да не повърне при мисълта за болката, която самата тя му причини. Снощи беше прекалено изплашена от предстоящия дуел, за да се замисли как ли се е почувствал Иън, когато Робърт му каза, че е сгодена. Сега и накрая взе да се досеща и стомахът й се сви. Иън й говореше, че ще се ожени за нея, беше я целувал, беше я прегръщал страстно и нежно, беше й казал, че се е влюбил в нея. За отплата Робърт се беше нахвърлил върху него, презрително му бе заявил, че е недостоен за нея и че тя е вече сгодена. И най-накрая тази сутрин го бе ранил заради това, че се е домогвал твърде нависоко.

Елизабет сподавено се разхлипа от разкаяние. Иън нямаше титла, нито пък можеше да претендира за благороден произход според разбиранията на добрия тон, но тя инстинктивно чувстваше, че той е достоен и горд човек. Гордостта му прозираше в израза на бронзовото му лице, в походката му, във всеки негов жест, а тя и Робърт я погазиха. Снощи в зимната градина го бяха направили на глупак и го бяха принудили днес да се дуелира.

Ако тогава Елизабет знаеше къде да го намери, много се надяваше, че щеше да смекчи гнева му, да му обясни всичко за Хейвънхърст и за нейната отговорност, и че не някакъв негов недостатък я спира да се омъжи за него, а именно тези неща.

Тя се отдръпна от вратата и бавно тръгна по коридора към гостната, където брат й седеше съвсем оклюмал.

— Това не е краят — скръцна със зъби той и я погледна. — Един ден ще го убия заради наглото му поведение.

— Не, ти няма да го убиваш! — изрече Елизабет с разтреперан от тревога глас. — Боби, чуй ме, ти не схвана какво се случи с господин Торнтън. Той не е направил нищо непристойно, наистина. Разбираш ли — сподавено добави тя, — той вярваше… как да кажа… че се е влюбил в мен. Искаше да се ожени за мен…

Робърт се изхили грубо и презрително.

— Така ли те залъга? — подигра й се той, а лицето му стана моравочервено от гняв заради нейната безотговорност към семейството й. — Добре тогава, нека да ти разясня нещо, тъпоумно същество. Той се изрази съвсем ясно и безцеремонно — теб е искал само за леглото си, малко боричкане под чаршафите, нищо друго.

Елизабет почувства, че й прилошава, и поклати глава.

— Не, грешиш. Когато ни свари, той те уведоми, че намеренията му са почтени, нима не си спомняш?

— Дяволски бързо промени мнението си, когато му казах, че нямаш пукната пара — нахвърли се Робърт, като я гледаше със съжаление и презрение.

Тя едва се държеше на краката си и се свлече на дивана до брат си, смазана от съзнанието за глупостта и лековерието си, които щяха да погубят и двамата.

— Прощавай — прошепна отчаяно. — Прости ми. Рискува живота си заради мен тази сутрин, а аз дори не съм ти благодарила.

И тъй като друго не й дойде наум, го прегърна през раменете.

— Благосклонната съдбата няма да ни изостави, никога не ни е изоставяла — доста неуверено го утешаваше тя.

— Този път няма да стане — отвърна той, с празни от отчаяние очи. — Напълно сме съсипани, Елизабет.

— Не мисля, че е толкова зле, колкото твърдиш — продължи тя, без сама да си вярва. — А и лорд Мондевейл ме обича, струва ми се. Със сигурност ще разбере какви са причините за тази каша.

— А междувременно — най-накрая се обади Лусинда с типичната си хладна разсъдливост — Елизабет трябва да се покаже в обществото както обикновено, иначе ще се злепостави допълнително и клюките ще се раздуят. Вие, господине, трябва да я придружавате.

— Вече няма значение, нали ви казах — изпъшка Робърт, — съсипани сме.

Той беше прав. През онази вечер, докато Елизабет храбро очакваше да се уредят нещата с нейния годеник и който, както изглежда, е бил в щастливо неведение за падението й през уикенда, клюките вече бяха разтърсили обществото като природно бедствие. Епизодът в зимната градина се разправял разкрасен с най-пикантни подробности, като например как тя му била изпратила записка с покана за среща. Понесъл се и далеч по-скандалният слух, че тя била прекарала целия следобед с Иън Торнтън в усамотена горска хижа.

— И това копеле е един от онези, които разпространяват пикантериите — разяри се Робърт, когато на другия ден приказките стигнаха и до неговите уши. — Иска да си измие ръцете, като твърди, че си му изпратила писъмце с покана за среша в зимната градина и че си го преследвала. И да знаеш, не си първата жена, която си е изгубила ума по него. Само че си най-младата и най-наивната. Говори се, че само за тази година освен с Шарис Дюмон е бил още е коя ли не. Обаче никоя от тях не е била толкова лекомислена, че да афишира неблагоразумието си.

Елизабет се чувстваше безкрайно унизена, за да спори или протестира. Сексуалният магнетизъм на Иън Торнтън вече не й влияеше и тя осъзна, че поведението му с било типично за женкар, който си е наумил да прелъстява. Само няколко часа след тяхното запознанство той заяви, че е почти влюбен и иска да се ожени за нея — всеки развратник точно така би излъгал своята жертва. Беше прочела много романи и знаеше, че тези ловци на зестри и развратни типове прелъстяват своята жертва, като й се кълнат в любов, докато всъщност се домогват само до още едно завоевание. Елизабет като пълна глупачка си мислеше, че той е жертвата на несправедливите социални предразсъдъци.

Едва сега разбра, но твърде късно, че социалните предразсъдъци съществуват, за да я защитят от мъже като него и че тази е причината обществото да го отхвърля.

Но на Елизабет й предстоеше да изтърпи още едно унижение. Приятели на виконт Мондевейл, осведомени за предбрачния му договор, най-накрая решиха, че е техен дълг да съобщят на щастливия годеник слуховете за жената, на която бе предложил своята ръка.

На следващата сутрин той направи посещение на Рипъл Стрийт и оттегли предложението си. И тъй като Робърт отсъстваше, Елизабет го прие в гостната. Само един бегъл поглед към скованата му стойка и суровото изражение й бе достатъчен, за да се почувства все едно таванът се стоварва върху нея.

— Струва ми се, че неприятните сцени са излишни — изрече той надменно, без всякакво предисловие.

Засрамена и разкаяна, тя се задави от сълзи и неспособна да говори, само поклати глава. Той се обърна и тръгна към вратата, но когато мина покрай нея, се извърна и я сграбчи за раменете.

— Защо, Елизабет? — попита, а красивото му лице се изкриви от гневно съжаление. — Кажи ми защо. Дължиш ми поне това.

— Защо? — повтори тя, като безразсъдно и с копнеж потърси прегръдката му, за да помоли за прошка.

— Мога да разбера, ако дъждът те е застигнал и случайно си го срещнала в някаква хижа, което всъщност ми каза и моят братовчед лорд Хауард. Но защо си му изпратила бележка с покана за среща насаме в зимната градина?

— Не съм пращала никаква бележка! — изкрещя тя и само гордостта и я задържа да не падне ридаеща в краката му.

— Лъжеш — изрече той безизразно и отдръпна ръцете си. — Валери видяла бележката, след като той я захвърлил и тръгнал да те търси.

— Тя греши — изхълца Елизабет, но той вече бе излязъл от гостната.

Тогава Елизабет си помисли, че по-унизена едва ли би могла да се почувства, но съвсем скоро откри, че се е заблудила. Когато виконт Мондевейл я изостави, всички приеха това като знак за нейната вина и тя повече не получи нито една покана, и нито един гост не се появи в лондонската къща на Рипъл Стрийт. По настояване на Лусинда девойката събра смелост и отиде на бала у лорд и лейди Хотън, която я бяха поканили, преди да се разрази скандалът. Остана само петнайсет минути, тъй като освен домакините, които по задължение я поздравиха, никой не я заговори и никой не направи и най-малък знак, че я познава.

Според добрия тон тя беше безсрамна и безпътна жена, опетнена и използвана, неподходяща компания и за невинните млади дами и за лековерните млади наследници, неподходяща за изисканото общество. Беше нарушила моралните закони, и то не с някой от нейната класа, а с мъж със съмнителна репутация, без социално положение. Не само бе нарушила законите, бе ги запратила в лицето на обществото.

Седмица след дуела Робърт изчезна, без да предупреди или да каже нещо. Елизабет се изплаши за него, не й се вярваше, че би я изоставил заради прегрешението й, но друго обяснение не й хрумна. Докато седеше сама в гостната и се молеше за неговото завръщане, новината, че е изчезнал, обиколи града. Пред вратата започнаха да се тълпят кредитори, които претендираха за огромни дългове, направени не само за нейното представяне в обществото, но неплащани с години от хазарт на брат й и дори на баща й.

Три седмици след приема у Шарис Дюмон, в един прекрасен слънчев следобед, Елизабет и Лусинда затвориха за последен път вратата на взетата под наем къща в Лондон и се качиха в своята карета. Когато минаха през парка, същите онези хора, които я бяха обсипвали с ласкателства и се бяха чудили как да се доберат до нея, щом я видеха, й обръщаха гръб с безразличие. Унизена и смазана, тя през сълзи съзря красив млад мъж с хубавичко момиче до него в екипажа. Виконт Мондевейл беше повел Валери на разходка и тя погледна Елизабет като че ли със състрадание. Но за измъчената Елизабет погледът й бе по-скоро триумфален. Страхът й, че брат й се е забъркал в някаква нечестна игра, отстъпи пред очевидния факт, че се е скрил от кредиторите си.

Елизабет се върна в Хейвънхърст и продаде всички ценни вещи, за да плати дълговете на брат си и на баща си от комар, както и онези за нейния дебют. После продължи да живее постарому. С кураж и решителност се отдаде на спасението на Хейвънхърст и на осемнайсетте слуги, които само срещу подслон, храна и нови дрехи веднъж в годината предпочетоха да останат с нея.

Малко по малко взе отново да се усмихва, чувството за вина и срамът я напуснаха. Свикна да не се задълбочава много върху печалните си грешки през своя първи и единствен сезон, защото споменът за тях, както и наказанието бяха все така мъчителни за нея. На седемнайсет години тя сама си беше господарка и се върна тук, където й бе мястото. Поднови партиите шах с Бентнър, стрелбата с Арон, щедро изливаше любовта си върху своеобразното си семейство и върху Хейвънхърст и те й отвръщаха със същото. Беше доволна и вечно заета, наложи си да не мисли за Иън Торнтън и за събитията, довели до нейното доброволно изгнаничество. И ето, че действията на чичо й я принуждаваха не само да си спомни за Иън, но и да се срещне с него. Без скромната финансова подкрепа на чичо й досега щеше да е загубила Хейвънхърст. Трябваше да събере достатъчно пари, за да ги вложи в напоителна система и по този начин да привлече арендатори, така че имението да носи приходи. И всичко това би трябвало много отдавна да е уредено, но за досадни практични неща никой не бе мислил.

Елизабет неохотно отвори очи и стана. Беше се сблъсквала с много по-сложни проблеми от този, сама се окуражаваше тя. Щом има проблем, трябва да има и решение, човек само трябва внимателно да избере най-доброто. А и Алекс отново беше тук. Двете със сигурност можеха да надхитрят чичо Джулиъс.

„А защо да не приема предложението му като предизвикателство“ — помисли си и се отправи да намери Алекс. Беше на деветнайсет години и неизвестността все още я привличаше, а животът в Хейвънхърст не предлагаше големи изненади. Поне двете малки пътешествия, ставаше въпрос само за двете от трите запланувани, можеха да се окажат много забавни.

Когато най-накрая откри приятелката си в градината, почти бе успяла да убеди сама себе си, че трябва да приеме по този начин нещата.