Джудит Макнот
Ад и рай (18)

18.

На четвъртия ден от своето пътуване към полунощ Иън най-после стигна в странноприемницата „Белият жребец“. Остави коня си на конярчето, влезе в кръчмата и подмина селяните, които пиеха ейл. Съдържателят, дебелак с мръсна престилка, хвърли преценяват поглед към скъпото и елегантно пътническо облекло на господин Торнтън, към мрачната му физиономия и силно телосложение. После много мъдро реши, че няма нужда да му иска предплата за стаята, тъй като хората от по-висшите класи обикновено се обиждаха.

Само минута, след като господин Торнтън бе поръчал да му сервират вечеря в стаята, съдържателят се поздрави за своята прозорливост, тъй като гостът му разпита за величественото имение на един от най-известните местни благородници.

— Колко е до имението Станхоуп Парк?

— Къде час езда, господине.

Иън се поколеба дали да отиде на сутринта без предупреждение, или преди това да изпрати съобщение.

— Искам сутринта да изпратя писмо — каза след кратко колебание.

— Мойто момче лично ще го отнесе. По кое време ще пожелайте да бъде доставено?

Иън отново се поколеба, но знаеше, че срещата е неизбежна.

— В десет часа.

* * *

Иън чакаше в трапезарията за по-лични гости, прел него имаше сервирана закуска, но той не я беше докоснал. Погледна часовника си. Пратеникът бе тръгнал преди три часа и отдавна трябваше да се е прибрал от Станхоуп, ако имаше отговор. Стана и унило отиде до камината. Нямаше представа дали дядо му е в Станхоуп, или вече е посочил друг наследник и сега не желаеше да го види като наказание за цяло десетилетие унизителни откази от страна на Иън. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждаваше, че навярно става въпрос за последното му предположение.

На вратата се появи ханджията и каза:

— Синът ми още не се е върнал, макар че времето мина. Ще пратя друг, господин Торнтън, ако до час време не се върне.

Иън го погледна и едва се сдържа да не му се сопне.

— Оседлай коня ми и го изведи — заръча той, без да е сигурен накъде ще поеме.

Всъщност предпочиташе бой с пръчки, пред това да пише на дядо си. А ето че се бе превърнал в отхвърлен просител, което го разяри.

Съдържателят се вторачи в гърба му с подозрително присвити очи. По принцип от мъжете, които пристигаха без каляска и без камериер, изискваше да му платят в аванс. В случая не го поиска от този странен гост, тъй като говореше с характерния заповеднически тон на богат джентълмен и защото дрехите му нравеха впечатление със своята елегантност. Но след като от Станхоуп Парк изобщо не се получи отговор, съдържателят премисли достойнствата на своя гост и щеше да го спре, преди да яхне коня си и да препусне, без да му плати.

Иън със закъснение забеляза, че съдържателят продължава да стои до вратата, и свъсено попита:

— Какво има?

— За платата, господине. Чакам да ми платите.

Алчните му очи станаха като палачинки, когато гостът му извади дебела пачка пари и му подаде необходимата за престоя сума.

Иън почака още трийсет минути и реши, че дядо му няма намерение да отговори. Крайно разгневен от загубата на ценно време, излезе от трапезарията с намерение да се върне в Лондон и да се опита да купи благоволението на Джулиъс Камерън, чичото на Елизабет. Мина през кръчмата, закопчавайки ръкавиците си за езда и не забеляза, че шумните селяни, които пиеха ейл, се умълчаха и зяпнаха благоговейно към вратата. Съдържателят, който само допреди секунда не сваляше очи от него, като че ли беше тръгнал да му краде калаените съдове, също зяпна Иън.

— Милорд! — извика той и сякаш обръщението не бе достатъчно, с широк жест посочи към вратата.

Иън вдигна поглед и погледна ханджията, който се кланяше почтително. После се обърна към входа, където двама лакей и един кочияш, облечени в официални зелено-златни ливреи, стояха изправени като на стража.

Кочияшът пристъпи и пред смаяните погледи на селяните се поклони дълбоко на Иън. Изкашля се и повтори посланието на херцога, което не можеше да породи съмнение у Иън за чувствата на дядо му или по отношение на неочакваната му визита:

— Негова светлост херцог Станхоуп ми нареди да предам сърдечните му поздрави на маркиз Кенсингтън… й също така да предам, че в Станхоуп Парк го очакват най-нетърпеливо в удобно за него време.

С обръщението „маркиз Кенсингтън“, херцогът обяви пред Иън и пред всеки, който беше в странноприемницата, че титлата му принадлежи. Това открито признание надмина всички очаквания на Иън и според него доказваше две неща: първо, че дядо му не се е озлобил от дългогодишните откази за помирение; и второ, че старият хитрец най-после ще тържествува със своята победа.

Това го подразни и той сдържано кимна на кочияша. После мина край зяпналите селяни, които с уважение поздравиха официално представения наследник на херцога, докосвайки шапките си. Екипажът в двора на странноприемницата беше другото доказателство за горещото желание на дядо му да го посрещне с полагащото му се великолепие. Вместо карета с кон беше изпратил екипаж с впряг от четири красиви коня. Иън си помисли, че с този жест навярно дядо му искаше да намекне колко дълго го е очаквал. Реши да не се занимава с това предположение. Не идваше за сдобряване, идваше за титлата на баща си. Нищо повече не искаше от стария херцог.

Въпреки хладната си незаинтересованост Иън усети, че го завладява призрачното минало, щом кочияшът мина през портите и подкара по алеята на имението, което за баща му е било дом, преди да се ожени на двайсет и три години. Почувства носталгия и в същото време ненавистта му към тираничния аристократ, които бе обезнаследил сина си и го бе изхвърлил оттук, се засили. С критично око огледа спретнато поддържания парк и огромната каменна сграда с безброй комини. На повечето хора замъкът Станхоуп Парк щеше да им се стори внушителен; на Иън му се видя отживяла времето си, безредно разпръсната постройка, вероятно с остра нужда от модернизация и наполовина не така красива като неговата къща.

Кочияшът спря пред парадното стълбище и преди Иън да слезе, престарял иконом с обичайното черно облекло отвори вратата. Бащата на Иън рядко бе споменавал своя баща, както и имението и владенията, които бе загърбил. Но за прислужниците, към които е бил особено привързан, му бе разказвал много. Иън погледна към слизащия по стълбите иконом и от разказите на баща си се сети, че това трябва да е Ормсли. Именно той го спипал как тайничко си пийвал в сеновала от най-хубавия френски коняк в Станхоуп, когато бил едва десетгодишен. Също така именно Ормсли поел върху себе си вината за липсващия коняк и безценната гарафа, признал си, че бил толкова пиян, че не помнел къде я е оставил.

В момента икономът имаше вид на човек, който ей сега ще се разплаче, а влажните му избледнели очи оглеждаха лицето на Иън.

— Добър ден, милорд — произнесе той напевно-официално, но впечатлението на младия мъж беше, че едва се сдържа да не го прегърне възторжено. — И… и ще разрешите ли да кажа… — Престарелият човек пресипна от вълнение и се изкашля. — И ще ми разрешите ли да кажа колко е хубаво… колко много, много е хубаво, че сте тук в… — Икономът се задави, изчерви се и Иън забрави на мига колко е гневен на дядо си.

— Добър ден, Ормсли — отговори Иън и се усмихна, когато видя какво върховно удоволствие се изписа на сбръчканото лице на стареца от факта, че знае името му. Предусети, че икономът ще се поклони още веднъж, и му подаде ръка, за да принуди дългогодишния прислужник да се ръкува.

— Вярвам — пошегува се мило Иън, — че си надвил своя навик да се глезиш с френски коняк.

Избледнелите старчески очи блеснаха като диаманти при това доказателство, че бащата на Иън не го е бил забравил.

— Добре дошли у дома си. Добре дошли у дома си най-после, милорд — развълнувано каза Ормсли и отдръпна ръката си.

— Ще остана само няколко часа — отвърна Иън спокойно и на лицето на иконома се изписа разочарование. Но после се съвзе и въведе Иън в голямо фоайе, облицовано с дъбова ламперия. Малка армия от лакей и прислужнички се спотайваха наоколо, като се правеха, че са заети с някаква работа. Оглеждаха Иън бързо, после си разменяха доволни усмивки. Той бе така погълнат от мисълта за предстоящата среща с дядо си, че усещаше изпитателните погледи, но не забеляза, че някои от слугите си бършеха очите с кърпички.

Ормсли го поведе към голяма двойна врата в дъното на дълъг коридор, а Иън се стараеше да запази самообладание преди първата си среща със своя дядо. Дори като дете рядко си бе разрешавал слабостта да мисли за него. В тези случаи винаги си бе представял, че си приличат с баща му — среден на ръст, с мека кестенява коса и кафяви очи. Ормсли отвори вратата на кабинета с претенциозен жест, Иън влезе и се отправи към мъжа, който доста трудно стана от стола, на който седеше. И в момента, в който мъжът се изправи и се обърна към него, Иън изпадна в шок: не само че беше висок колкото него, но и за свое най-голямо възмущение осъзна, че приликата помежду им е поразителна, докато с баща си почти не си приличаха.

Херцогът също го изучаваше и очевидно дойде до същото заключение, въпреки че реакцията му бе съвсем различна — усмихна се, като усещаше раздразнението на Иън при откритието колко много си приличат.

— Не знаехте ли? — попита с плътен баритонов тембър, почти същия като на Иън.

— Не — отсече той, — не знаех.

— Тогава имам предимство пред вас — изрече херцогът и като се подпираше на бастуна си, се вгледа още по-изпитателно от иконома в лицето на Иън. — Виждате, че аз знаех.

Иън пренебрегна вълнението му.

— Ще бъда съвсем кратък — започна той, но дядо му вдигна издължената си аристократична ръка.

— Иън, моля ви — пресипнало каза и кимна към стола срещу себе си. — Очаквах този момент по-дълго, отколкото можете да си представите. Не лишавайте, умолявам ви, един старец от удоволствието да посрещне с добре дошъл изгубения си внук.

— Не съм дошъл тук, за да изглаждам семейните вражди — грубо изрече Иън. — Ако зависеше от мен, кракът ми нямаше да стъпи в тази къща.

Дядо му се притесни от тона му, но продължи да говори спокойно:

— Предполагам, че сте дошли да получите онова, което по право е ваше — започна, но един повелителен женски глас накара Иън да се обърне. На дивана седяха две възрастни дами, чиито крехки фигури почти се губеха всред безброй възглавнички.

— Наистина, Станхоуп — обади се едната с изненадващо енергичен глас, — как очакваш от момчето да бъде вежливо, след като сам ти забрави добрите маниери? Дори не му предложи нещо освежително, нито пък го уведоми за нашето присъствие. — Тъничка усмивка заигра на устните й, като погледна смаяния Иън. — Аз съм твоята пралеля Хортенз — уведоми го тя с царствен жест. — Запознахме се преди няколко години в Лондон, но ти очевидно не си спомняш за мен.

След като бе срещнал веднъж съвсем случайно двете си пралели, Иън не беше изпитал към тях нито неприязън, нито привързаност. Поклони се вежливо на старицата, а тя кимна към сивокосата дама до себе си, която изглежда бе задрямала.

— А тази особа, може би си спомняш, е сестра ми Черити, другата ти пралеля, която както обикновено пак е задрямала. От възрастта е, нали разбираш?

Сивокосата главица изведнъж се изправи и две сини очи се ококориха обвинително срещу Хортенз.

— Аз съм само четири години по-голяма от теб, Хортенз, и от твоя страна е много подло да го напомнящ на всеки — обидено възкликна тя, после видя Иън и усмивка озари лицето й. — Иън, мило момче, спомняш ли си за мен?

— Разбира се, мадам — каза Иън, но тя го прекъсна, като триумфално се обърна към сестра си:

— Видя ли, Хортенз, той си спомня за мен и знаеш ли защо, защото макар и да съм малко по-възрастна от теб, не съм остаряла колкото теб през последните години! — каза тя и погледна с надежда Иън.

— Съветвам ви — сухо изрече дядо му — да не отговаряте на този въпрос. Дами — строго се обърна той към сестрите си, — с Иън имаме много въпроси за обсъждане. Обещах ви да го видите, щом пристигне. Сега ви моля да ни оставите да си свършим работата, а после ще дойдете при нас за чая.

За да не ги разстройва, Иън не им каза, че много преди времето за чай ще си е тръгнал. Двете се изправиха и Хортенз му поднесе ръката си за целувка, на което той се подчини. Обърна се към Черити със същото намерение, но тя му подаде страната си.

Щом дамите излязоха, атмосферата отново се напрегна. Дядото и внукът се гледаха — двама непознати, които нямаха нищо общо помежду си освен поразителната физическа прилика и кръвта, която течеше във вените им. Херцогът беше абсолютно спокоен, със строга аристократична осанка, но очите му бяха изпълнени със сърдечност; Иън бе нетърпелив, изразът му — студен И решителен. Като че ли двамата мъже водеха мълчалива битка. Най-накрая херцогът отстъпи, като че ли призна Иън за победител.

— Мисля, че случаят заслужава шампанско — наруши мълчанието той и се накани да позвъни.

Ръката му замръзна от грубия отговор на внука му:

— Случаят заслужава повече решителност.

Това, че за Иън срещата не беше повод за празнуване, не отчая херцога. И отново с примирение дръпна звънеца, като се усмихна многозначително.

— Пиете скоч, нали? — попита.

Изненадата на Иън, че старецът знае какво питие предпочита, бе затъмнена от удивлението му, когато Ормсли влетя на секундата в кабинета, понесъл сребърен поднос, на който имаше гарафа скоч, бутилка шампанско и две подходящи чаши. Икономът или беше ясновидец, или имаше крила, или всичко бе приготвено, преди Иън да дойде.

Като се усмихна стеснително на Иън, икономът излезе.

— Как мислите — попита херцогът, — дали да не седнем, или ще продължим да се изпитваме кой по-дълго може да издържи прав?

— Нека да приключим с това изпитание — отговори с леден глас Иън.

Вместо да се обиди, каквото беше намерението на Иън, Едуард Ейвъри Торнтън гледаше своя внук и сърцето му се пръскаше от гордост при вида на този енергичен, силен мъж, който носеше неговото име. Повече от десетилетие Иън бе отказвал на Едуард една от най-високите титли в Англия и на негово място всеки би побеснял, но Едуард разпозна в този жест онази гордост и дръзко високомерие, присъщи на всеки мъж от рода Торнтън. При все че в момента тази гордост се противопоставяше на неговата, той бе решил да отстъпва докрай, за да спечели онова, което искаше най-много на този свят — своя внук. Искаше да получи от него поне уважение, ако не можеше да го заобича; искаше малко топло чувство, което да скъта в сърцето си. И искаше опрощение за греха си. Нуждаеше се от прошка повече от всичко. Отчаяно желаеше да му бъде простена най-голямата грешка, която допусна в живота си преди трийсет и две години, както и закъснялото признание пред сина си, че е сгрешил. Заради всичко това бе готов да изтърпи всичко от Иън, с изключение на незабавното му тръгване. Ако не можеше да получи друго от него — обич, уважение, или прошка — искаше той да му отдели съвсем малко от времето си, ден или два, дори само няколко часа, които да скъта в сърцето си като скъп спомен за тъжните дни, преди животът му да угасне.

С надеждата да спечели това време херцогът неопределено изрече:

— Предполагам, че за една седмица документите ще могат да се подготвят.

Иън пресуши чашата си и хладно заяви:

— Трябват ми днес.

— Има законни положения, които трябва да се спазят.

Иън, който в своята рискована работа всекидневно трябваше да се съобразява със законите, предизвикателно вдигна вежди.

— Трябват ми днес.

Едуард се подвоуми, въздъхна и кимна.

— Ще наредя на секретаря си да подготви документите, докато ние си поговорим. Работата е сложна и изисква време, ще са нужни поне няколко дни. Трябва да се уреди и въпросът с владенията, които по право ви принадлежат.

— Не желая нито имения, нито земи — презрително изрече Иън. — Нито пък пари. Ще взема само проклетата титла, тя ми стига, и това ще бъде всичко.

— Но…

— Вашият секретар сигурно е способен да подготви ясен документ с моето име като наследник, което ще му отнеме точно четвърт час. Пътувам за Бриншър и оттам за Лондон. Тръгвам веднага, щом документът бъде подписан.

— Иън — опита се да каже нещо Едуард, но реши повече да не настоява, тъй като видя, че е безсмислено. Гордостта и непреклонната воля, силата и решителността, които свидетелстваха, че Иън е негов внук, също така го правеха недосегаем за Едуард. Изненадан от желанието му да приеме титлата без принадлежащото й богатство, той се надигна от стола си вдървено и отиде да съобщи на своя секретар да подготви документа. Освен това му нареди да включи собствеността с основите приходи. Беше Торнтън преди всичко, и също имаше своята гордост. Щастието явно му се изплъзваше, но гордостта му оставаше. Иън щеше да си тръгне след час, но дарен с богатството и именията, които по рождение му принадлежаха.

Иън се бе загледал през прозореца, когато дядо му се върна.

— Уредено е — каза старият херцог и седна на своя стол.

Младият мъж се поотпусна. Една част от противната работа бе свършена. Той кимна, напълни отново чашата си и седна срещу дядо си.

След няколко дълги минути напрегнато мълчание херцогът каза:

— Разбрах, че е назрял моментът за благопожелания.

Иън се стресна. Годежът му с Кристина, който предстоеше да бъде развален, не беше публично оповестяван.

— Кристина Тейлър е прекрасна млада жена. Познавах дядо й, чичовците й и, разбира се, баща й, граф Мелбърн. Ще ви бъде чудесна съпруга, Иън.

— Тъй като многоженството е престъпление в тази страна, мисля, че този брак няма да бъде уместен.

Едуард отпи от шампанското си, доста изненадан, че информацията му е невярна, и попита:

— Мога ли да попитам коя е тогава щастливката?

Иън тъкмо щеше да го прати по дяволите, но нещо в забавените жестове на дядо му го притесни. Видя, че старият човек се накани да става.

— Не ми е разрешено да пия алкохол — с извинителен глас каза херцогът — Мисля, че трябва да си почина. Повикайте Ормсли, моля ви — пресипнало добави. — Той знае какво да направи.

Сцената, която последва, порази Иън. Само миг, след като го извика, Ормсли подкрепяше дядо му по стълбите. А след половин час пристигна лекар и се втурна към спалнята на херцога. Иън се настани да чака в гостната, като се опитваше да преглътне неприятното чувство, че е пристигнал, за да види как дядо му умира.

Когато лекарят се появи, изглеждаше по-спокоен.

— Стотици пъти го предупреждавам да не докосва алкохол — обезпокоен обясни. — Действа зле на сърцето. — Но сега е по-добре, почива си. След час-два можете да го навестите.

Иън не искаше да знае колко болен е той. Казваше си, че със стареца, на когото така поразително приличаше, нищо не го свързва и въпреки това за своя изненада попита:

— А колко му остава?

Лекарят разтвори ръце.

— Кой може да каже? Седмица, месец, година, а може и повече. Сърцето му е слабо, но волята му е силна, а сега повече от всякога — продължи той.

— Какво искате да кажете с това „повече от всякога“?

Лекарят изненадано се усмихна.

— Защото искам да кажа, че вашето идване означава много за него, милорд. Оказа му страхотно въздействие и ако трябва да съм точен, не е страхотно, а чудотворно. Обикновено ме ругае, когато е болен. Днес само дето не ме прегърна, толкова радостен беше, когато ми съобщи, че сте тук и защо сте тук. Всъщност заповядано ми е „да ви хвърля едно око“ — продължи той е поверителния тон на стар семеен приятел. — Въпреки че не ми е заръчано да ви казвам, разбира се. — И като се усмихна, добави: — Смята, че сте „красив дявол“.

Иън не реагира на тази изумителна новина.

— Довиждане, милорд — каза докторът. После се обърна към сестрите на херцога, които притеснено се навъртаха в коридора. — Дами — поклони им се той и си тръгна.

— Веднага ще се кача при него — съобщи Хортенз. И като се обърна към Черити строго й заръча: — Не отегчавай Иън с твоето дърдорене. И не се меси — добави тя с необяснимо заплашителен тон.

През следващия час Иън снова напред-назад, а старицата го наблюдаваше с голям интерес. Губеше ценно време. При тази бързина Елизабет щеше да роди първото си дете, преди той да се добере до Лондон. А преди да отиде при чичо й, имаше нелеката задача да се срещне е бащата на Кристина, за да прекрати годежа и предбрачните споразумения.

— Няма да си тръгваш днес, нали, мило момче? — внезапно изчурулика Черити.

— Страхувам се, че се налага, мадам — въздъхна нетърпеливо Иън.

— Той ще остане с разбито сърце.

Младият мъж се въздържа да каже на престарялата дама, че се съмнява херцогът да има сърце, което да бъде разбито.

— Ще оцелее — заяви.

След това тя така се вторачи в него, че Иън се зачуди дали е побъркана, или се опитва да го хипнотизира. „Побъркана е“ — реши, когато тя се изправи и настоя да му покаже някакъв паун, който баща му бил рисувал като малък.

— Някой друг път може би — отказа той.

— Наистина мисля — каза тя по нейния смешен маниер, с наклонена на една страна глава като птиче, — че трябва сега да го видиш.

Отначало Иън искаше да откаже, но после прие. Така времето щеше да мине по-бързо. Тя го поведе по коридора и влязоха в стая, която, изглежда, беше личният кабинет на дядо му. Старицата се замисли с пръст на устните.

— Къде ли беше тази рисунка? — чудеше се тя с невинно и смутено изражение. — О, да — каза със светнало лице, — спомних си. — И като изприпка до бюрото, заопипва под едното чекмедже за тайната ключалка. — Ще се възхитиш, сигурна съм. Къде се дяна тази ключалка? — продължи да си мърмори. — Ето я! — възторжено възкликна възрастната дама и лявото чекмедже щракна.

— Ще я намериш точно тук — каза и посочи широко отвореното чекмедже. — Просто трябва да се поразровиш малко из тези документи и ще я откриеш, сигурна съм.

Иън не би си разрешил да рови из личните вещи на друг човек, но Черити не страдаше от подобни угризения. Пъхна ръце в чекмеджето и извади куп документи, които пусна върху бюрото.

— И сега какво търсех? — чудеше се тя, като ги разпределяше. — Очите ми не са като едно време. Виждаш ли птицата между тези листове, мили Иън?

Иън нетърпеливо се взираше в часовника и когато погледна към разпилените листове върху бюрото, се вцепени. Срещу него се мъдреше собственият му образ на безброй скици, в най-различни пози и в най-различни моменти от живота му. Ето го на щурвала на първия кораб от неговата флотилия… пред църквата в Шотландия с едно от селските момичета, което го гледаше… Иън на шест години надуто язди своето пони… Иън на седем години, на осем… девет… десет. Освен скиците имаше и много донесения за Иън, някои съвсем скорошни, други свидетелстваха за живота му чак до детството.

— Там ли е птицата, скъпо момче? — невинно попита Черити, като се взираше в лицето му вместо в разпръснатите скици върху бюрото.

— Не.

— Тогава трябва да е в учебната стая! Ама, разбира се — изчурулика тя, — точно така. Как можах, би казала Хортенз, да направя такава глупава грешка!

Иън откъсна очи от доказателствата, че неговият дядо е следил живота му почти от деня на раждането му — със сигурност от момента, в който е излязъл вън от къщата — и я погледна, като каза шеговито:

— Хортенз не е много проницателна. Аз бих казал, че сте хитра като лисица.

Тя му се усмихна и сложи пръст на устните си.

— Нали няма да й кажеш? Толкова се радва да си мисли, че е по-умната.

— От къде има той рисунките? — попита Иън.

— Една жена от селото, която живеела близо до вас, е нарисувала повечето. И когато ти тръгна по света, той нае един художник. Оставям те тук на тишина и спокойствие.

На Иън му беше ясно, че го остави, за да разгледа и другите документи.

Известно време стоя нерешително, после бавно седна и започна да преглежда поверителните доклади, които се отнасяха за самия него. Всичките бяха писани от някой си господин Едгар Норуич. Постепенно ядът, който изпита към дядо си, заради това оскърбително нахлуване в личния му живот, се стопи. Дори му стана приятно, тъй като почти всеки доклад започваше с обяснения, от които Иън подразбра, че дядо му е негодувал, когато в сведенията не е имало подробности от всекидневието на внука му. Писмото най-отгоре на купчинката започваше така:

Моля за извинение, Ваша Светлост, за неволния пропуск от моя страна да спомена, че господин Торнтън наистина от време на време пали пура…

Следващото започваше по подобен начин:

Не разбрах, Ваша Светлост, че бихте искали да узнаете как се е представил неговият кон на надбягванията — той спечели.

По вида на изпомачканите листа, Иън разбра, че са четени многократно, както и от някои забележки на агента разбра, че дядо му се е гордял със своя внук.

Имам удоволствието да ви съобщя, Ваша Светлост, че младият Иън е отличен ездач…

Напълно съм съгласен с Вас, както и с много други, че господин Торнтън е истински гений…

Уверявам ви, Ваша Светлост, че вашето притеснение относно дуела е неоснователно. Бил е ранен леко в ръката, нищо повече.

Иън прелистваше писмата и неусетно за самия него стената, която бе издигнал пред дядо си, взе да се пропуква.

Когато Иън е бил единайсетгодишен, с нехарактерно раздразнение агентът пишеше:

Ваша Светлост, предложението ви да намеря лекар, който да прегледа тайно болното гърло на малкия Иън, надминава границите на разума. Дори да открия лекар, който да се представи за случаен пътешественик, не виждам как ще прегледа детето, без да събуди подозрения.

Минутите се изнизаха, станаха час, докато пред изумения поглед на Иън се разгръщаше целият му живот — от постиженията до малките му прегрешения. Хазартните му увлечения с печалбите и загубите редовно бяха документирани; всеки нов кораб в неговата флотилия бе описан и изобразен на скица; финансовият му успех по минути бе отчитан в най-големи подробности.

Иън бавно прибра документите в чекмеджето, излезе и затвори вратата след себе си. В коридора го пресрещна Ормсли, който му предаде, че херцогът желае веднага да го види.

Когато влезе, видя дядо си, настанен във фотьойл до камината, загърнат в халат, а изразът му беше изненадващо строг.

— Изглеждате — неуверено каза Иън, тъй като се ядоса от облекчението, което почувства — много по-добре.

— В живота си не съм се чувствал по-добре — потвърди херцогът, но дали беше така или това бе проява само на неговата воля, както спомена лекарят, Иън не беше сигурен. — Документите са готови — продължи дядо му. — Вече ги подписах. И… позволих си да поръчам да ни сервират закуска тук с надеждата, че ще я споделите с мен, преди да си заминете. Нали все пак ще трябва някъде да хапнете.

Иън се подвоуми, после кимна и херцогът видимо се отпусна.

— Чудесно — засия той и подаде на Иън документа и перо. С огромно задоволство видя, че внукът му го подписа, без да го чете, и по този начин неволно получи не само титлата на баща си, но и всички принадлежащи й владения.

— Та за какво говорехме? — каза, когато Иън му върна документа.

Младият мъж продължаваше да мисли за бюрото, претъпкано с негови изображения и сведения, в които беше запечатан всеки миг от живота му, и затова безизразно погледна дядо си.

— О, да — сети се херцогът, докато той сядаше срещу него, — обсъждахме бъдещата ви съпруга. Коя е щастливката?

Иън се облегна удобно и замислено се вгледа в него, вдигайки едната си вежда с насмешка.

— Нима не знаете? — с хладен тон попита той. — Аз зная от пет дни. Или господин Норуич отново е занемарил кореспонденцията!

Дядо му се сгърчи и като че ли се състари.

— Черити — тихо изрече той. Въздъхна и погледна Иън. В очите му имаше и гордост, и настоятелна молба.

— Сърдите ли се?

— Не зная.

Херцогът кимна.

— Имате ли някаква представа колко ми е трудно да кажа „извинявайте“?

— Не го казвайте — отговори Иън.

Дядо му отново дълбоко въздъхна и кимна, приемайки отговора на Иън.

— А да разговаряме може ли? Поне за малко.

— За какво искате да разговаряме?

— Преди всичко за бъдещата ви съпруга — сърдечно каза той. — Коя е тя?

— Елизабет Камерън.

Херцогът се сепна.

— Наистина ли? Мислех, че тази мръсна любовна афера е приключила преди две години.

Иън потисна тъжната си усмивка заради думите, които употреби дядо му и заради явното му огорчение.

— Веднага ще й изпратя моите благопожелания — съобщи дядо му.

— Ще бъдат крайно прибързани — сдържано отвърна Иън.

Преумората, конякът и вниманието на дядо му си казаха думата и той, макар и без въодушевление, обясни как стои въпросът с чичото на Елизабет. С мрачно изумление установи, че не се налага да разказва слуховете около Елизабет или че от доброто й име са останали само дрипи. Дори дядо му знаеше всичко, което твърдеше госпожица Трокмортън-Джоунс.

— Ако смятате — предупреди го херцогът, — че това общество ще прости, ще забрави прегрешението й и ще я приеме само защото възнамерявате да се ожените за нея, Иън, грешите, уверявам ви. Ще пренебрегнат вашето участие в злобната интрига както обикновено, защото сте мъж, при това богат, дори без да споменаваме, че вече сте маркиз Кенсингтън. Когато направите лейди Камерън маркиза, те ще я търпят, тъй като няма да имат избор, но ще я оскърбяват при всяка възможност. Ще трябва да покажем, че високопоставени хора държат на нея, за да разбере обществото, че трябва да я приеме. В противен случай ще се отнасят към нея като към бедната роднина.

Иън би пратил хладнокръвно това общество по дяволите, но по дяволите бе запратена Елизабет и на него му се искаше тя отново да заеме полагащото й се място. Тъкмо си мислеше как да постъпи, когато дядо му твърдо каза:

— Ще замина за Лондон и ще бъда там, когато обявявате годежа.

— Не, не желая — гневно каза Иън. Да престане да мрази дядо си бе разбираемо, но да му разреши да се намесва в живота му или да приеме помощ от него, бе съвсем различно.

— Разбирам — изрече дядо му тихо — защо така бързо отхвърлихте предложението ми. При все това аз не го правя само от благодарност. Има още две други причини: лейди Елизабет ще бъде облагодетелствана неимоверно, ако обществото стане свидетел, че на драго сърце я приемам за снаха и внучка. Само аз имам някакъв шанс да му въздействам. Второ — продължи херцогът, като бързаше да се възползва от предимството си, — докато обществото не ни види заедно в близки отношения поне веднъж, клюките за вашия съмнителен произход ще продължат. С други думи, аз може да съм ви обявил за мой наследник, но преди да се уверят със собствените си очи, няма да повярват нито на вас, нито на вестниците. И сега, ако желаете да се отнасят към лейди Елизабет с уважението, което се полага на маркиза Кенсингтън, Обществото трябва първо да приеме вас в качеството ви на маркиз Кенсингтън. Двете неща са свързани. И всичко трябва да стане без прибързване — подчерта той, — всяка крачка да бъде направена точно навреме. Ако се държим по този начин, никой няма да се осмели да се противопостави — на мен или на вас, и после ще бъдат принудени да приемат лейди Елизабет, а клюките ще заглъхнат.

Иън се колебаеше, вълнуваха го най-различни мисли и чувства.

— Ще си помисля — отговори.

— Разбирам — спокойно изрече херцогът. — Ако решите да приемете помощта ми, заминавам сутринта за Лондон и ще отседна в моята къща там.

Иън стана и се приготви да си тръгне, дядо му също се изправи. Подаде му притеснено ръката си и той колебливо я пое. Ръкостискането на стареца бе изненадващо здраво и продължи доста време.

— Иън — изведнъж промълви доста отчаяно, — ако можех да върна времето назад с трийсет години, никога нямаше да постъпя така. Заклевам ви се.

— Сигурно — уклончиво каза Иън.

— Как мислите — продължи херцогът, — дали някога ще можете напълно да ми простите?

Иън му отговори честно:

— Не зная.

Дядо му кимна и отдръпна ръката си.

— Най-много след седмица ще бъда в Лондон. Кога планирате да пристигнете там?

— Зависи от това колко време ще ми отнеме да уредя отношенията си с бащата на Кристина, да се справя с чичото на Елизабет и да говоря с нея. Ако всичко мине гладко, до петнайсети трябва да съм в Лондон.