Джудит Макнот
Ад и рай (4)

4.

Елизабет бавно зави по коридора, за да отиде при Александра, но коленете й така се разтрепериха, че се подпря на стената. Иън Торнтън… Само след броени дни трябваше да се изправи срещу Иън Торнтън.

Името му отекна в главата й, беше зашеметена от ненавист, унижение и страх. Най-после събра сили и влезе в малката приемна, където се отпусна на дивана и впери безизразен поглед в светлото петно на стената, където някога висеше картина на Рубенс.

Нито за миг Елизабет не повярва, че Иън Торнтън е искал да се ожени за нея и не можеше да си обясни какво го е подтикнало да приеме скандалното предложение на чичо й. Била е наивна, лековерна глупачка, когато се забърка с него.

Сега трудно можеше да си представи, че някога е била дръзка или по-скоро безгрижна, както през онзи уикенд, когато се запозна с него. Тогава беше толкова сигурна, че бъдещето й е блестящо, но после нещата се промениха.

Беше на единайсет години, когато родителите й умряха и тя много тъгува, но Робърт бе до нея, утешаваше я, даваше й кураж, уверяваше я, че отново ще настъпят светли дни. Робърт беше осем години по-голям от нея и всъщност й беше доведен брат — син на майка й от първия й брак, но Елизабет го обичаше и разчиташе на него, откакто се помнеше. Родителите й толкова много отсъстваха, че повече приличаха на прекрасни гости, които прелитаха през живота й три-четири пъти в годината, донасяха подаръци и бързо изчезваха като вихър след едно бодро „довиждане“.

Като се изключи загубата на родителите, детството на Елизабет всъщност беше щастливо. Слънчевият и характер я направи любимка на цялата прислуга и всички я глезеха. Готвачката й даваше сладкиши; икономът я научи да играе шах; Арон, главният кочияш, я научи да играе вист, а като поотрасна — и да стреля с пистолет, за да може да се защити, ако й се наложи. Но от всички нейни „приятели“ в Хейвънхърст човекът, с когото прекарваше най-много време, беше Оливър, главният градинар. Той дойде да работи в имението, когато тя беше единайсетгодишна. Оливър беше добър човек, с благи очи. Трудеше се неуморно в зимната градина и в цветните лехи на Хейвънхърст. Нежно говореше на своите калеми и растения.

— Растенията имат нужда от обич — обясни й той, когато един ден го изненада в зимната градина, да насърчава една клюмнала теменужка — също като хората. Влезте — покани я той и кимна към повехналата теменужка. — Кажете на тази прелестна теменужка нещо окуражително.

Отначало на Елизабет й стана смешно, но направи каквото й заръча Оливър, тъй като градинарските му умения бяха неоспорими — откакто се грижеше за градините на Хейвънхърст, те бяха станали великолепни. Ето защо тя се наведе към теменужката и искрено и зашепна: „Вярвам, че съвсем скоро ще се съвземеш и хубавичките ти цветчета ще се изправят срамежливо.“ После се беше отдръпнала в очакване пожълтялото клюмнало растение да се устреми към слънцето.

— Дадох й една доза от моето специално лекарство допълни градинарят и премести саксията с цветето на работната маса, където държеше всички свои пациенти. — Елате пак след няколко дни и ще видите, че тя гори от нетърпение да ви покаже колко красива е станала.

Като поотрасна, Елизабет осъзна, че Оливър гледаше на цъфтящите растения като на одушевени същества от женски пол, а на всички останали — от мъжки пол.

Веднага на другия ден Елизабет отиде в зимната градина, за да види какво е станало с теменужките, но те изглеждаха все така окаяно. През следващите пет дни съвсем забрави за тях и отиде в зимната градина, за да похапнат с Оливър сладкиши.

— Тук имате една приятелка, която иска да ви види, малка госпожичке — каза и той.

Елизабет се приближи до масата с боледуващите растения и съзря теменужката — нежните й цветчета се усмихваха, а листата и бяха щръкнали.

— Оливър — възхити се тя, — как го направи.

— Аз — почти нищо, дадох й само малко лекарство, вашите любезни думи я излекуваха — отговори той и може би защото бе усетил искрения й интерес, или за да разсее наскоро осиротялото дете, я разведе из зимната градина, показа й всички растения, каза й имената им, показа й още какви опити прави да кръстоса различни сортове. После я попита не иска ли да си засади своя градинка. Елизабет се съгласи и двамата се заеха да подберат цветята, които тя би желала да отгледа.

В този ден се сложи началото на нестихващата любов на Елизабет към всичко що расте. Издокарана с работна престилка тя работеше наред с Оливър, научи от него онова, което той знаеше за „лекарствата“, за торовете и за опитите му да създаде нови видове растения чрез кръстоски.

И когато Оливър я посвети в уменията си, започна тя да го учи. В случая Елизабет имаше несъмнено предимство — можеше да чете, а библиотеката на Хейвънхърст беше гордостта на дядо й. Те се разполагаха на някоя градинска пейка и Елизабет му четеше, докато замръкнеше. Така тя му разкри някогашните и съвременните методи за отглеждане на хубави и жизнени растения. За пет години „градинката“ на Елизабет се разпростря върху по-голямата част от градинските площи в имението. Където и да коленичеше с малката си лопата, цветята бурно разцъфтяваха около нея.

— Знаят си, че ги обичате — каза й Оливър с една от редките си усмивки, когато тя разкопаваше лехата с теменужки, нацъфтели във великолепно разнообразие, — и с най-прекрасното, което могат да дадат, ви казват, че също ви обичат.

Когато градинарят заради здравето си се премести да работи на друго място с по-мек климат, тя почувства болезнено липсата му и прекарваше повече време в своята градина. Тук даваше пълна воля на фантазията си, екипираше проекти на фигури от цветя, а после ги засаждаше и ги отглеждаше. Беше впрегнала всички слуги и коняри да й помагат да разшири лехите, докато не се разпростряха и на терасираната площ зад къщата по цялото й протежение.

Освен на градинарството и на приятелството на прислугата Елизабет се радваше и на приятелството с Александра Лоуренс. Алекс беше най-близката й съседка и въпреки че беше по-голяма, двете имаха вкус към едни и същи удоволствия — да си разказват нощем страшни случки за привидения, докато истерично не се разтреперят, или пък, разположени в къщичката на Елизабет, поставена на едно дърво, да си споделят тайни и сладки мечти.

Дори след като Алекс се омъжи и замина да живее другаде, тя не се почувства самотна, защото живееше с обич, която осмисляше живота й — обичаше Хейвънхърст. Имението някога е било укрепен замък, с ров и каменни защитни стени и е бил вдовишко наследство на една далечна прабаба на Елизабет от дванайсети век. Съпругът на тази прабаба се възползвал от влиянието, което имал пред краля, за да включи в завещанието си множество необичайни клаузи, отнасящи се до Хейвънхърст, като най-важната от тях била, че замъкът се предавал в наследство на жена му и после на нейните наследници, независимо дали са синове или дъщери. С други думи, замъкът Хейвънхърст оставал собственост на рода завинаги или поне докато наследниците го желаят.

В резултат на това родово наследство, когато баща й загина, Елизабет придоби титлата графиня Хейвънхърст. Тогава беше само на единайсет години и титлата нямаше особено значение за нея, но имението с любопитната си и богата история изпълни живота й. На седемнайсет години познаваше толкова подробно тази история, все едно самата тя я бе преживяла. Знаеше кога крепостта е била обсаждана, кои са били нападателите, знаеше всичко за военните действия и от двете страни, както и за защитната стратегия на владетелите и владетелките на Хейвънхърст. Знаеше всичко за живота на своите предшественици, какви добродетели и таланти са притежавали, какви са били слабостите им — от историята на първия граф, превърнал се в легенда заради смелостта си и ловкостта в битките, който треперел пред жена си. Беше проучила и нещастния случай със сина му — младият граф, който нелепо загинал, когато се упражнявал в хвърляне на копие по въртяща се мишена.

С течение на вековете ровът се изравнил, крепостните стени се разрушили, а жилищната сграда била разширявана с безразборно пристроявани крила, докато не заприличала на живописен господарски дом, който почти с нищо не напомнял някогашния замък. Но Елизабет беше проучила всички стари пергаменти и рисунки в библиотеката и знаеше точно къде е било разположено всичко — рова, укрепленията, знаеше дори къде по всяка вероятност е бил злополучният стълб с въртящата се мишена.

И така на седемнайсет години Елизабет Камерън бе много по-различна от другите благородни млади дами. Изключително образована, уравновесена, със склонност да бъде практична, която с всеки изминал ден се усъвършенстваше. Вече се бе научила от управителя на имението как сама да го управлява. Заобиколена цял живот от настойници, наивно вярваше, че всички хора са така мили и доброжелателни като нея и като всеки в Хейвънхърст.

Нищо чудно, че когато в онзи съдбоносен ден Робърт неочаквано дойде от Лондон и я издърпа от лехите с рози, за да й каже, че предстои да бъде представена на обществото, Елизабет се зарадва и изобщо не го притесни.

— Всичко е уредено — заразказва той възбудено. — Лейди Джеймисън прие да те подкрепи заради паметта на майка ни. Ще ни струва цяло състояние, но си заслужава.

Елизабет го погледна изненадана.

— Никога досега не си говорил за пари, Робърт. Да не би да имаме финансови затруднения?

— Не, нямаме — излъга той. — Притежаваме истинско богатство, само че не съм го осъзнавал.

— Къде е? — попита тя, съвсем объркана не само от онова, което чу, но и от някакво неприятно предчувствие.

Брат й се засмя и я дръпна пред огледалото, обгърна с длани лицето й и я накара да се вгледа в отражението си.

Елизабет го погледна озадачено, после се погледна в огледалото и се засмя.

— Защо не ми каза, че съм се изцапала? — каза и взе да трие пръските кал от бузата си.

— Елизабет, освен това петно върху страната си, друго не виждаш ли?

— Да, виждам и лицето си — отговори тя.

— И как ти се струва?

— Като моето лице — отвърна заинтригувана.

— Елизабет, твоето лице е нашето богатство — развика се той. — И през ум не ми беше минавало до вчера, когато Берти Крендъл ми разказа за блестящото предложение, което получила сестра й от лорд Чивърли.

Елизабет се смая.

— За какво говориш?

— За твоята сватба — дръзко се захили той. — Ти си сто пъти по-красива от сестрата на Берти. С твоето лице и Хейвънхърст за зестра ще се омъжиш така, че цяла Англия ще зашушука. Такъв брак ще ти осигури бижута, тоалети, прекрасни къщи, а на мен връзки, които са по-ценни от злато. Между другото — пошегува се той, — ако закъсам, зная, че ще ми отпуснеш някоя и друга хилядарка от джобните си пари.

— Да не би ние да сме закъсали? — упорстваше тя, твърде разтревожена от това предположение, за да се притеснява за явяването си пред обществото в Лондон.

Робърт избегна погледа й, въздъхна уморено и я покани да седнат на дивана.

— На ръба сме — призна. Макар и да беше едва на седемнайсет, Елизабет разбираше кога я заблуждава, и сега той точно това правеше. — В действителност — неохотно продължи брат й — сме в много затруднено положение. Ужасно много.

— И как се стигна дотук? — попита тя спокойно, независимо от страха, който се надигаше у нея.

От смущение по лицето му плъзна гъста червенина.

— Преди всичко татко ни остави огромни дългове, доста от тях натрупани на комар. Към тях аз прибавих мои, направени по същия начин. Доколкото можах, държах кредиторите настрана, но напоследък те се озлобиха. И не е само това. За да се поддържа Хейвънхърст, трябват страшно много пари. Елизабет. Приходите от имението далеч не покриват разходите по него. Крайният резултат е, че сме затънали в ипотеки. Ще се наложи да заложим покъщнината, за да изплатим най-належащите дългове, в противен случай няма да можем да се покажем в Лондон, и това не е най-лошото. Имението е твое, не е мое, но ако не сключиш подходящ брак, историята му ще приключи на някой търг, и то съвсем скоро.

В душата на Елизабет се надигнаха смут, тревога, паника, но гласът й не трепна.

— Току-що каза, че за сезона в Лондон е необходимо цяло състояние, което ние очевидно нямаме — с присъщата си практичност отбеляза.

— Кредиторите ще си затраят, щом разберат, че си сгодена за човек с положение в обществото. А пък аз ти обещавам, че такъв веднага ще се намери.

Елизабет намекна, че планът й се струва користолюбив, но Робърт поклати глава. Този път заговори като практичен човек:

— Ти си жена, прелестна си, трябва да се омъжиш, добре ти е известно — всички жени се омъжват. В Хейвънхърст няма да срещнеш жених. И не ти предлагам да приемеш първото случайно предложение. Ще избера човек, към когото да се привържеш, когото да обичаш и тогава — продължи той, като сам си вярваше — ще уговоря с него един дълъг годеж с оглед на твоето непълнолетие. Нито един почтен мъж не би желал да се обвърже със седемнайсетгодишно девойче, преди то да е узряло за брак. Това е единственият начин — прекъсна той опита й да спори.

Макар и да бе живяла обградена с топли грижи, Елизабет знаеше, че Робърт с право очаква тя да се омъжи. Преди смъртта си родителите й пределно ясно й обясниха, че неин дълг е да се омъжи според волята на своето семейство. В случая брат й носеше отговорност за избора на съпруг, а Елизабет му вярваше безрезервно.

— Признай си — закачи я той нежно, — не си ли си мечтала за елегантни тоалети и за красиви обожатели?

— Понякога… рядко — сдържано отговори тя и смутено се подсмихна. Беше нормално, здраво момиче и беше прочела любовните романи, които подхождат на тази възраст. Така че последният довод на Робърт й се стори по-приемлив. — Много добре — решително каза тя. — Нека опитаме!

— Длъжни сме да направим нещо повече от опит, Елизабет, длъжни сме да успеем, в противен случаи ти ще завършиш живота си като обезнаследена гувернантка на нечии чужди деца, вместо да си носиш титлата и да имаш свои деца. А мен ще ме вкарат в затвора за длъжници.

Беше достатъчно Елизабет да си представи брат си във влажна килия и себе си без Хейвънхърст, за да се съгласи почти на всичко.

— Остави на мен подробностите — каза той и тя така и постъпи.

През следващите шест месеца Робърт енергично се зае да отстранява всяка спънка пред Елизабет за блестящото й представяне на лондонската сцена. Наеха някоя си госпожа Портър да я научи на сложните светски обноски, което нейната майка и бившата гувернантка не бяха успели да сторят. От госпожа Портър Елизабет научи в никакъв случай да не буди подозрения, че е интелигентна и образована или пък че проявява дори слаб интерес към градинарството.

Наеха изключително скъп лондонски моден шивач да скицира и да ушие тоалетите, които госпожа Портър препоръча за сезона.

Госпожица Трокмортън-Джоунс, компаньонка и съветничка по въпросите на добрия тон на много млади дами с успешен дебют през миналогодишния сезон, пристигна в Хейвънхърст, за да наставлява и да придружава Елизабет. Беше петдесетгодишна, с остра прошарена коса, свита на тила й на кок, стоеше изправена, все едно е глътнала бастун, с измъчена физиономия, като че ли усеща крайно неприятна миризма, но е твърде благовъзпитана, за да обръща внимание на досадни подробности. Скоро след запознанството им Елизабет забеляза, че госпожица Трокмортън-Джоунс притежава невероятната способност спокойно часове наред да седи, без да помръдне, освен може би с някое пръстче.

Елизабет не разреши вцепеняващото й поведение да я отблъсне и се зае да открие начин как да разчупи ледовете. Един ден шеговито я нарече „Луси“, но когато нежното й обръщение предизвика буреносни облаци върху лицето на дамата, тя се замисли за друг подход. Откри го много бързо: само няколко дни след като дойде да живее в Хейвънхърст, Лусинда я видя в огромната библиотека, свита на дивана, потънала в четивото си.

— Обичате ли да четете? — попита Лусинда сърдито, но когато видя заглавието на томчето, щамповано с релефни златни букви, се изненада.

— Да — увери я Елизабет засмяна. — А вие?

— Чели ли сте Кристофър Марлоу?

— Да, но предпочитам Шекспир.

След този случай всеки ден след вечеря започнаха да разговарят за книгите, които бяха прочели. Мина доста време, преди Елизабет да осъзнае, че е спечелила уважението на гувернантката, въпреки прословутото й безразличие. Но дали беше спечелила привързаността й, не можеше да бъде сигурна, тъй като единственото чувство, на което дамата даваше израз, бе гневът, при това си позволи да го излее само веднъж пред един особено противен продавач в селото. Елизабет стана свидетелка на подобен изблик един-единствен път, но никога не го забрави. Лусинда се беше насочила към нещастника в ръка с неизменния си чадър като с оръжие, притисна го до стената на собствения му магазин, а от устните й се изля поток от такива огнени слова, каквито Елизабет за пръв път в живота си чуваше.

— Моята избухливост — превзето я осведоми Лусинда, явно се опитваше да се извини — е единственият ми недостатък.

Тайничко Елизабет си мислеше, че навярно Лусинда както абсолютно спокойно и тихо си седи, потиска всички свои чувства с години, докато напрежението стане нетърпимо и те изригнат като вулкан, изхвърляйки лава и огън с все сила.

Когато семейство Камерън, придружено от Лусинда и необходимия брой прислуга, пристигна в Лондон за светския сезон, Елизабет беше научила всичко, което знаеше госпожа Портър, и беше сигурна, че ще може да посрещне предизвикателствата, които тя й бе описала. Наистина Елизабет беше наизустила правилата на етикета, но ужасният шум леко я смути. В края на краищата, след като шест месеца бе посветила на подготовката за своето представяне в обществото, както и на изкуството да танцува, все неща, на които я учеха от тригодишна възраст, разбра, че единствените й задължения като дебютантка са или разговаря учтиво върху незначителни теми, да прикрива на всяка цена интелигентността си и да танцува.

На другия ден след като се настаниха в къща под маем в центъра на града, лейди Джеймисън, покровителка на Елизабет според изискванията на добрия тон, ги посети заедно с двете си дъщери — Валери и Шарис.

Валери беше с година по-голяма от Елизабет и беше представена в обществото през миналогодишния сезон, а Шарис беше пет години по-голяма — младата вдовица на престарелия лорд Дюмон, който починал месец след сватбата, като изоставил младата си булка богата, свободна и абсолютно независима.

През двете седмици, които оставаха до началото на сезона, Елизабет прекарваше по-голямата част от времето си с богатите дебютантки, които се събираха в дневната на семейство Джеймисън, за да клюкарстват безметежно за всичко и всеки.

Те до една бяха пристигнали в Лондон с един и същ благороден дълг и семейна заръка — да се омъжат за възможно най-богатия ухажор, за да увеличат семейното богатство и да повдигнат социалния статус.

Точно в този салон Елизабет допълни образованието си. За своя най-голяма изненада откри, че госпожа Портър й е казала истината за безкрайното бръщолевене и клюкарстване, без оглед дали някой няма да пострада. Също така откри, че да се обсъжда финансовото състояние на друг човек не противоречи на добрия тон, дори е желателно, особено ако джентълменът не е женен. През първия ден й се наложи смаяно да ахка и охка, за да прикрие невежеството си в разговорите, които се вихреха около нея: „Лорд Питър е превъзходна партия. Защо не, доходът му е двайсет хиляди лири и във всички случаи ще наследи титлата на чичо си, ако умре от инфаркт, което е съвсем разумно да се очаква“, съобщи едно момиче, а другите припяха: „Шоръм притежава очарователно имение в Ултишър, а мама седяла на тръни, не знаела дали той ще разкрие намеренията си… Само си помисли… смарагдите на Шоръмови! Робълси кара прелестно синьо ландо, но папа дочул, че е затънал в дългове, така че на него не бих разчитала… Елизабет, почакай само да видиш Ричард Шипли! В никакъв случай не се поддавай на чара му! Той е изпечен мошеник и макар да се издокарва като изваден от кутийка, няма пукната пара, нито изгледи да се издигне.“ Последният съвет беше даден от Валери, която Елизабет смяташе за своя най-близка приятелка всред другите девойки.

Елизабет на драго сърце прие приятелството на това малко дамско общество, а съветите им — привидно. И въпреки това се чувстваше все по-смутена от това, че се отнасят към хората като към по-нискостоящи, което за млада дама, която гледа на своя иконом и на кочияша си като на равни, никак не бе чудно.

От друга страна, тя се влюби в Лондон с неговата улична суетня, красиво поддържани паркове, с атмосферата на възбуда и очакване, освен това страшно й хареса да си има приятелки, които ако не злословеха, бяха весела компания.

Но вечерта преди първия й бал самоувереността и радостта й внезапно се стопиха. Както се изкачваше след Робърт по стълбището към къщата на Джеймисънови, внезапно изпита ужасен страх за пръв път в живота си. Зави й се свят от всички приеми, на които трябваше да се представи и от онези, на които не трябваше да ходи и които всъщност тя не си даде труда да запомни. Обзе я болезнено предчувствие, че през този сезон ще се прочуе като дамата, с която никой не танцува. Но щом пристъпи в балната зала, одобрителните погледите я накараха да престане да се самоизмъчва, а очите й заблестяха от възхита. Полилеите искряха с хиляди свещи, красиви мъже и жени с великолепни рокли бавно се разхождаха, а около тях се носеха облаци от коприна и атлаз.

Не забеляза един млад мъж, който се обърна и я загледа, и впери блестящите си очи в брат си.

— Робърт — прошепна лъчезарно, — предполагал ли си, че на света съществуват толкова красиви хора и толкова грамадни зали?

Облечена с рокля от бяла коприна, подобна на лека мъгла, обшита с блестящи златни пайети, с вплетени бели рози в златистата си коса и с искрящите си зелени очи. Елизабет приличаше на принцеса от приказките.

Беше омагьосана, самата тя излъчваше магия, от която цялото й същество грееше с неземна светлина, но най-накрая се съвзе достатъчно, за да осъзнае, че пред нея са Валери с компанията, и им се усмихна.

Към края на вечерта се чувстваше като че ли е била и някакъв приказен свят. Около нея се тълпяха млади мъже, които молеха за запознанство и танц или пък да й донесат пунш.

Тя се усмихваше и танцуваше, без хитрините на флирта, както постъпваха някои момичета, вместо това слушаше с искрен интерес и сърдечна усмивка красавците, които разговаряха с нея, в нейно присъствие те се чувстваха леко, а когато тръгнеха към дансинга, ги предразполагаше.

Наистина бе превъзбудена от заразителното веселие, подмамена от вълшебната музика, заслепена от прекаленото внимание и всички тези вълнения се отразиха в искрящите й очи и в обаятелната й усмивка. Беше приказна принцеса на своя първи бал, в транс от цялото вълшебство, в непрестанен танц, обляна от светлината на пищните полилеи, обградена от пленителни принцове, без мисъл, че някога ще дойде краят.

Елизабет Камерън със своята ангелска красота, със златната си коса и със зелените си лъчезарни очи завладя устремно Лондон. Беше несравнима, самата тя мерило за подражание.

Още на сутринта запристигаха поклонници на върволици в дома й и най-големите си завоевания тя постигна тук, а не в балната зала, тъй като бе не само красива, но с нея се общуваше и много непринудено. За три седмици четиринайсет господа поискаха ръката й. Цял Лондон говореше само за това безпрецедентно събитие. Дори госпожица Мери Гладстоун, всепризнатата красавица на два последователни сезона, не бе получавала толкова предложения.

Дванайсет от обожателите на Елизабет бяха млади, безумно влюбени и с подходящо положение в обществото; двама бяха доста възрастни, но не по-малко влюбени. Много високомерно и също толкова нетактично Робърт безмилостно ги отпрати. Той държеше на обещанието си да избере на Елизабет идеалния съпруг, с когото да бъде щастлива.

Петнайсетият кандидат за ръката й отговаряше напълно на изискванията му. Много богат, красив, представителен, двайсет и пет годишният виконт Мондевейл безспорно бе една от най-добрите партии през този сезон. На брат й това му бе добре известено и каза на Елизабет, че когато виконтът се появил с предложение, Робърт така се развълнувал, че с един скок се намерил от другата страна на бюрото и за малко да го поздрави с предстоящата сватба.

На Елизабет й бе много приятно, бе трогната, че джентълменът, който й бе направил по-специално впечатление, е поискал ръката й и брат й го е одобрил.

— О, Робърт, той е прекомерно красив. Аз… аз не съм съвсем сигурна, че ме харесва чак толкова много, за да ми предложи брак.

Брат й я целуна нежно по челото.

— Принцесо — пошегува се той, — няма мъж, който да те погледне и да не си изгуби ума. — Само въпрос на време е.

Тя му се усмихна вяло. Неприятно й беше да слуша хората да превъзнасят красивото й лице, като че ли зад него нямаше ум. Освен това безумното оживление и бурното веселие на празненствата през сезона, които в началото я бяха очаровали, взеха да й дотягат. Всъщност най-силното чувство, което изпита, когато Робърт й донесе новината, бе облекчение, че въпросът с нейния брак е уреден.

— Мондевейл възнамерява да те посети следобед — продължи Робърт, — но аз нямам намерение да му дам окончателния си отговор по-рано от седмица или две. — Несигурността само ще затвърди решението му, а между другото и ти заслужаваш няколко дни свобода, преди да се обвържеш.

Да се обвърже! Елизабет почувства гадене и тревога при тези думи, въпреки че осъзнаваше колко глупаво е това от нейна страна.

— Притеснявах се да му кажа, че зестрата ти е само пет хиляди лири, но той не обърна особено внимание. Отвърна ми: „Колкото толкова.“ Искал само теб и нищо друго. Щял да те обсипе с рубини колкото дланта ти.

— Това… това е великолепно — безпомощно каза Елизабет, тъй като изпита само облекчение и някакво мрачно предчувствие.

— Ти си великолепна — разроши той косата й. — Защото ще спасиш името на баща ни, моето и Хейвънхърст от позор.

В три часа следобед виконт Мондевейл пристигна. Елизабет го прие в жълтия салон. Той влезе, огледа се, взе ръцете й и нежно усмихнат я погледна.

— Отговорът е „да“, нали? — попита той, но в тона му се четеше по-скоро уточнение, отколкото въпрос.

— Говорихте ли с брат ми? — изненада се тя.

— Не, не съм.

— Тогава откъде знаете, че отговорът е „да“? — смутено се усмихна момичето.

— Защото — отговори той — за пръв път от месец насам неизменно седящата до вас госпожица Лусинда Трокмортън-Джоунс не впива орлов поглед в мен. — Леко я целуна по челото и тя се изчерви. — Имате ли представа колко сте красива? — попита той.

Елизабет смътно осъзнаваше красотата си, само защото всеки й се възхищаваше, и си спести тревожния отговор: „А вие имате ли някаква представа колко съм интелигентна?“ Не беше интелектуалка с необятно въображение, но обичаше да чете, да обмисля прочетеното, дори да го обсъжда и беше почти сигурна, че на него това нейно влечение няма да му хареса. Той никога не изрази мнение върху каквото и да било, освен общи приказки върху съвсем тривиални теми и никога не попита за нейното.

— Толкова сте прекрасна! — прошепна той и Елизабет съвсем искрено се учуди защо мисли така. Не знаеше колко много обича риболова, колко е весела или как отлично борави с пистолет и когато стреля, никога не пропуска целта. Не знаеше, че понякога организира надбягвания с двуколки в двора на Хейвънхърст, а пък цветята полудяваха да цъфтят в нейно присъствие, като че ли само за да й доставят удоволствие. Тя дори нямаше представа дали на него ще му харесат чудните легенди за Хейвънхърст и за поколенията ексцентрични обитатели на имението. Той знаеше толкова малко за нея, а тя за него — още по-малко.

Искаше й се да помоли Лусинда за съвет, но от няколко дни тя беше на легло с висока температура.

Елизабет не престана да размишлява с безпокойство върху тези въпроси до следобеда на другия ден, когато замина за уикенда. На оня прием тя срещна Иън Торнтън и това промени живота й. Приемът беше в прелестната вила на лейди Шарис Дюмон — по-голямата сестра на Валери. Когато Елизабет пристигна, градините на имението бяха пълни с гости, които флиртуваха, смееха се и пиеха шампанско, което шушнеше в кристалните чаши. Приемът според лондонските стандарти не беше голям; сто и петдесет души гости, от които само двайсет и пет щяха да останат за целия уикенд, измежду тях беше и Елизабет със своите три приятелки. Ако не беше израснала, обградена с толкова нежни грижи, и ако не беше толкова наивна, веднага щеше да й направи впечатление леконравието на това ултрамодерно светско общество. От пръв поглед щеше да установи, че гостите на този прием са малко по-възрастни, по-обиграни, че поведението им е много по-фриволно, отколкото е приетото. И тогава щеше да си тръгне.

Сега, когато размишляваше за своето катастрофално безразсъдство през онзи уикенд, се удивляваше колко лековерна и наивна е била.

Облегна се по-удобно, притвори очи и се опита да заглуши мъчителното чувство на унижение, което се напи на в душата й. „Защо — отчаяно се питаше тя — щастливите спомени избледняват, докато лошите с времето стават все по-ослепително ясни и болезнени?“ Точно по този начин онази вечер оживяваше в съзнанието й виждаше отчетливо всяка подробност, чуваше изпълващите я звуци, вдъхваше ароматите й.

Цветята в градината, аранжирана във френски стил, буйно цъфтяха, когато тръгна да търси приятелките си. Рози. Опияняващото им благоухание изпълваше нощта. В балната зала оркестрантите настройваха инструментите си, после всичко затихна и изведнъж чистите звуци на прекрасен валс се понесоха в градината и музиката пропи всяко нейно кътче. Беше се здрачило и слугите взеха да палят закачливи фенери, разположени по пътечките между цветята. Разбира се, не всички фенери щяха да бъдат запалени, например по-ниската част на терасираната градина щеше да остане тъмна заради любовните двойки, които по-късно щяха да се усамотят там или в лабиринта от жив плет. Зимната градина също щеше да потъне в удобен сумрак, но всичко това Елизабет осъзна много по-късно.

Близо половин час се лута, преди да открие приятелките си, скрили се зад висок жив плет. Когато Елизабет се приближи, видя, че те не се бяха съвсем скрили, а по-скоро надничаха през добре окастрения плет към някого, в когото се бяха захласнали и възбудено говореха по негов адрес.

— Ето, ето — кискаше се Валери, — точно това сестра ми нарича мъжествен чар.

С благоговейно мълчание трите момичета наблюдаваха този образец на мъжката красота, който бе заслужил високото мнение на блестящата и изключително изискана сестра на Валери — Шарис. Елизабет току-що бе забелязала петно от трева на бледолилавите си бални пантофки и нещастно пресмяташе наум колко ли струват чифт нови и дали не би могла да си купи само едната.

— Така и не мога да повярвам на очите си — шепнеше Валери. — Шарис каза, че щял да дойде, но на мен не ми се вярваше. Представяте ли си, когато се върнем в Лондон и кажем, че сме го видели, всички ще се пръснат от завист! — допълни Валери, тогава забеляза Елизабет и мълчаливо й направи знак да се приближи. — Виж, Елизабет, не е ли божествено красив, някак хем загадъчно, хем порочно.

Вместо да се прикрие и да надникне иззад живия плет, Елизабет огледа тълпата елегантни мъже и жени, които не преставаха да се смеят и да бъбрят, отправени към балната зала, където танците започваха, след което щеше да бъде сервирана късна вечеря. Погледът й се зарея към мъжете, наподобяващи пъстроцветни папагали или надути пуяци в костюмите си от сатинирани панталони в убити тонове и прекалено ярки жакети и жилетки.

— Кого трябва да видя?

— Господин Иън Торнтън, глупи! Не, не, почакай, тръгна встрани от фенерите и не можеш да го видиш.

— Кой е Иън Торнтън?

— Точно там е въпросът, никой не знае, наистина! — С тона на човек, който съзнава каква поразителна пикантерия съобщава, Валери допълни: — Някои твърдят, че е внук на херцог Станхоуп.

Като всяка невръстна дебютантка Елизабет беше задължена да изучи в подробности Справочника на Дебрит за аристократичните родове, пред който спазващите добрия тон благоговееха, както благочестивите презвитерианци пред своята Библия.

— Херцог Станхоуп е доста възрастен — отбеляза тя, след като старателно размисли — и няма наследник.

— Да, това е официалната версия. Но се говори, че Иън Торнтън е негов — каза Валери с вече едва дочуващ се шепот — незаконен внук.

— Разбирате ли — намеси се авторитетно Пенелъпи, — херцог Станхоуп имал син, но се отрекъл от него преди много години. Мама всичко ми разказа… навремето се вдигнал страшен скандал. — При думата „скандал“ всички наостриха любопитно уши и тя продължи: — Та този син на стария херцог се оженил за дъщерята на някакъв шотландски селянин, която на всичкото отгоре била и наполовина ирландка! Била ужасна персона, без обществено положение. Ето какъв е произходът на този внук.

— Това са само предположения заради фамилното му име — с типична предпазливост каза Джорджина, — а то е доста често срещано.

— Чух, че бил много богат — намеси се Валери, — и че една нощ в казиното на Париж заложил само на едно раздаване двайсет и пет хиляди лири.

— О, за Бога — прибави с присмех Джорджина, — направил го е не защото е богат, а защото е комарджия. Брат ми го познава, каза, че Иън Торнтън е известен комарджия, без родословие, без добри обноски, връзки или пък състояние!

— Аз чух същото — потвърди Валери и отново надникна през живия плет. — Погледни — затаи дъх тя, — сега можеш да го видиш. Лейди Мери Уотърли му дава аванси, практически направо му се предлага. — Девойките така се зазяпаха, че се подхлъзнаха в храсталаците. — Ако ме погледне, ще се разтопя.

— Сигурна съм, че няма да се разтопиш — каза Елизабет с кисела усмивка, само за да вземе и тя някакво участие в разговора.

— Но ти дори не си го видяла!

Елизабет нямаше нужда да го вижда; познаваше много добре тази порода мъже — млади красавци, които караха приятелките й да припадат — руси, синеоки, разюздани контета между двайсет и една и двайсет и четири години.

— Елизабет има толкова много богати обожатели на разположение, че един простосмъртен господин едва ли ще я заинтригува, колкото привлекателен и тайнствен да е — каза Валери, а Елизабет учтиво си премълча, тъй като комплиментът й се стори по-скоро злобен. Подозрението бе толкова неприятно, че тя го отхвърли. Никому не бе сторила зло, най-малко на Валери, за да заслужи подобно отношение. Откакто бе дошла в Лондон, за никого не бе изрекла лоша дума. Всъщност тя по никакъв повод не се поддаде на злостните клюки, както и не си позволи да повтори и дума пред когото и да било от онова, което бе чула. Дори и сега й бе крайно неприятно да слуша какво се говори за мъжа, когото следяха. Елизабет бе убедена, че всеки човек има право на лично достойнство, независимо от произхода си. Подобно мнение не се споделяше от почти никого и както може да се очаква според добрия тон, бе истинска ерес. Ето защо тя не го споделяше.

Подобни мисли я накараха да се почувства като предателка към приятелките си, реши, че поведението й е грубо, след като не споделя техния начин на забавление, и се опита да разбере защо толкова ги вълнува господин Иън Торнтън.

За да се приобщи към настроението им, тя се усмихна на Валери и каза:

— Едва ли моите обожатели са толкова красиви, колкото твърдите, че е красив онзи господин, и ако успея да го видя, сигурна съм, че ще ме заинтригува.

По някаква неизвестна на нея причина от думите й Валери и Пенелъпи ужасно се зарадваха и се спогледаха съучастнически, после Валери обясни:

— Слава богу, че се съгласи, Елизабет, тъй като и трите изпаднахме в едно малко неудобно положение. Разчитахме на теб да ни помогнеш.

— Какво неудобно положение?

— Ами, как да ти кажа — започна Валери почти без дъх от вълнение, което тя отдаде на силното вино, което лакеите поднасяха на гостите, като девойките също не бяха пропуснати. — Дълго трябваше да се подмазвам на Шарис, преди да се съгласи да дойдем и ние този уикенд.

Елизабет кимна с разбиране.

— Работата е там, че когато Шарис ни съобщи, че той наистина ще дойде, ние полудяхме. Но тя веднага ни отряза и каза, че Торнтън няма да ни обърне и капка внимание — били сме много малки за него и в крайна сметка изобщо не сме отговаряли на стила му…

— Вероятно е била права — с разсеяна усмивка изрече Елизабет.

— О, но той е длъжен да ни забележи! — Валери погледна другите момичета, като че ли търсеше подкрепа, и продължи: — На всяка цена, защото се обзаложихме с Шарис на месечната си издръжка, че тази вечер той ще покани една от нас на танц. Но той няма да го направи, ако преди това не сме го накарали да ни забележи.

— Цялата издръжка! — ужаси се Елизабет от толкова разточителен риск. — Но с тези пари щяхте да си купите онези аметисти от бижутерийния магазин на Уестпул.

— Но аз възнамерявам да си похарча моите — прибави Пенелъпи, надничайки през храстите — и да си купя онова великолепно малко бижу, което папа ми отказа.

— Аз… аз… може би… вероятно ще се откажа от баса намеси се Джорджина, видимо смутена не толкова заради парите. — Не мисля, че… — продължи тя.

Пенелъпи я прекъсна:

— Идва към нас, сам е! По-добър случай от този едва ли ще ни падне, ако не му хрумне да тръгне в друга посока.

Внезапно на Елизабет този безобразен облог й се стори изкусителен като забранено удоволствие и тя се подсмихна.

— В такъв случай избираме Валери да привлече вниманието му, идеята беше нейна, тя му се възхищава най-много.

— Избираме теб — с капризен и нетърпящ възражения тон заяви Валери.

— Мен! Защо мен?

— Защото само ти получи четиринайсет предложения, повече от очевидно е, че имаш най-голям шанс да успееш. Между другото — добави тя, когато усети неодобрението на Елизабет — на виконт Мондевейл ще му направи голямо впечатление, когато разбере, че Иън Торнтън — тайнственият мъж с богат опит, по когото Мери-Джейн Морисън си скъса подметките да тича без полза, ти е оказал специално внимание, като те е поканил на танц. Щом Мондевейл научи новината, мигновено ще дотича.

Според законите в изисканото общество Елизабет не си бе разрешила и най-слаб намек за отношението й към виконта и безкрайно се учуди, че приятелките й са се досетили за спотаените й чувства. Разбира се, те не знаеха, че красивият млад мъж вече й е направил предложение, за което е почти решено, че ще бъде прието.

— Бързо, измисли нещо, ето го, съвсем близо е! — молеше Пенелъпи, а Джорджина нервно се кикотеше.

— Е, добре, ще го направиш ли? — настояваше Валери, докато другите две момичета се отдръпнаха и се запътиха към къщата.

Елизабет отпи от виното, което си бе взела още когато излезе в градината и което до този миг не бе докосвала. Колебаеше се.

— Много добре. Да предположим, че приема — усмихна се тя ослепително на приятелката си.

— Чудесно! Не забравяй, трябва непременно да танцуваш с него тази вечер, или ние губим издръжката си. — После се разсмя и дискретно й помаха, за да я насърчи, след което се завъртя и догони приятелките си, които се превиваха от смях.

Подкастреният плет, около който се бе разиграло действието, скриваше от погледа й околността и тя заслиза по тухлените стъпала към долната градинска тераса. Когато слезе, се подвоуми дали да остане тук, или да седне на малката белокаменна пейка. Отпусна се на пейката точно в мига, когато се чуха уверени мъжки стъпки — на първото стъпало, после на второто и ето, че се появи.

Иън Торнтън все още не я бе забелязал, спря до един запален фенер и извади от джоба си пура. Елизабет беше вперила поглед в него доста разтреперана не само от появата му, а и от глупавото задължение, което бе поела. Той с нищо не отговаряше на очакванията й. Беше по-възрастен от представата й — предположи, че е поне на двайсет и седем години — беше заплашително висок, повече от метър и осемдесет, с яки рамене и дълги мускулести крака. Гъстата му коса не бе руса, а тъмнокестенява и като че ли леко чуплива. Вместо крещящото облекло на другите мъже той бе облечен в гарваново черно, само ризата му се белееше като снежна пряспа, а копринената връзка, вързана под брадичката му, бе още по ослепително бяла. Елизабет тревожно си помисли, Че Иън Торнтън прилича на хищна птица всред пъстроцветни пуяци. Докато го изучаваше, той се приготви да запали пурата, приведе глава и обгърна с шепи пламъчето. Белите маншети на ризата контрастираха с цвета на ръцете му, а мъждукащото пламъче освети лице със силен слънчев загар.

Елизабет изпусна дъха си, който несъзнателно бе задържала, и този едва чут звук го накара да вдигне глава. Той присви очи, дали от изненада или от раздразнение, Елизабет не бе сигурна. Заловена, че го наблюдава скришом, прикрита в сенките, тя изтърси първото, което и хрумна:

— Никога не съм виждала мъж с пура, обикновено се оттеглят в пушалнята.

Той повдигна иронично вежди.

— Имате ли нещо против? — попита той, след като запали пурата си.

Две неща поразиха Елизабет в този миг: пронизителните му очи със странния цвят на лъскав кехлибар и гласът му — плътен и дълбок. От съчетанието топла вълна полази по гърба й.

— Да имам нещо против ли? — глупаво повтори.

— Пурата — подсети я той.

— О, да! Искам да кажа не, нямам нищо против — припряно го увери, тъй като у нея остана впечатлението, че той се е оттеглил тук, за да си изпуши на спокойствие пурата, и ако тя бе проявила каприз и беше му забранила да пуши в нейно присъствие, той просто щеше да си тръгне. Дочу се приглушен смях и Елизабет неволно се обърна. Преди да се скрият зад храстите в далечния край на терасата, тя зърна розовата рокля на Валери и жълтата на Джорджина.

Гъста руменина плъзна по страните й от притеснение заради поведението на приятелките й и когато се обърна, откри, че нейният случаен събеседник внимателно я наблюдава с ръце в джобовете и пура между зъбите, също толкова бели колкото и ризата му. Той леко кимна в посоката, където се мярнаха момичетата.

— Вашите приятелки ли бяха? — попита той, а Елизабет изпита вина, като че ли на него всичко му бе ясно и някак си е узнал за техния заговор.

Реши да изрече някоя невинна лъжа, но мразеше да лъже.

— Да, те бяха. — Млъкна и се зае с гънките на полата си, после го погледна и се усмихна притеснено. Досети се, че не са представени и тъй като наоколо нямаше кой друг да свърши тази работа както е редно, затова плахо реши сама да се представи:

— Елизабет Камерън.

Той се поклони подигравателно:

— Госпожице Камерън.

И тъй като нямаше друг избор, тя го подкани:

— А вие сте…

— Иън Торнтън.

— Приятно ми е, господин Торнтън — подаде ръка тя, както бе прието.

Този жест ненадейно го предизвика да се усмихне, една ленива, вълнуваща, чаровна усмивка и да отвърне по единствения възможен начин — да й подаде и той ръка.

— Приятно ми е — отговори, но тонът му бе доста ироничен.

Елизабет вече съжаляваше, че бе разрешила да я увлекат в тази интрига, и се чудеше отчаяно каква тема за разговор да предложи, над което обикновено си блъскаха главите влюбените в нея ухажори, за да я задържат в компанията си. А както всеки знае, темата трябваше да бъде изискана според добрия тон и Елизабет с облекчение реши, че е намерила изход. Посочи с ветрилото си към храсталаците, където се мярнаха приятелките й и каза:

— Младата дама с розова рокля беше госпожица Валери Джеймисън, а с жълтата беше госпожица Джорджина Грейнджър. — Той не показа, че тези имена му говорят нещо, и тя услужливо продължи да обяснява: — Госпожица Джеймисън е дъщеря на лорд и лейди Джеймисън.

Пой все така безизразно я гледаше и Елизабет допълни доста унило: — Става въпрос за Джеймисънови от Хартфордшир. Досетихте се… графът и графинята.

— Нима? — попита той снизходително, като очевидно се забавляваше.

— Да, наистина — избъбри Елизабет с растящо притесните. — А госпожица Грейнджър е дъщеря на Грейнджърови от Уилтшир — барон и баронеса Грейнджър.

— Нима? — с присмехулно учудване отговори той.

Тогава внезапно си спомни какво бяха говорили момичетата за съмнителния му произход и примря от срам поради глупостите, които издрънка за титулувани особи, които навярно го презират. Дланите й се навлажниха от притеснение колко необмислено е постъпила и ожесточено взе да си вее с ветрилото.

— Ние… всички ние сме тук заради сезона — съвсем потисната добави тя.

Внезапно в кехлибарените му равнодушни очи проблесна сърдечност и когато я заговори, си пролича, че се забавлява:

— И как е, радвате ли се?

— Да, много. — На Елизабет й олекна, че той все пак прояви някакъв интерес. — Госпожица Грейнджър, която оттук не можете да видите, е много хубава, с очарователни маниери. Поклонниците й са безброй.

— Предполагам, всичките са с титли.

Елизабет осъзна, че отново постъпва нетактично, тъй като той сигурно копнее за титлата, която му е била отказана, прехапа устни и кимна много смутена.

— Опасявам се, че е така — нямаше как да не признае тя съвсем угнетена, когато за нейна най-голяма изненада той се засмя — ленива, блестяща усмивка, която произведе неочакван ефект върху чертите на лицето му, а също и върху нейната нервна система. Сърцето й заблъска и тя рязко се изправи с чувството на необяснима тревога.

— Госпожица Джеймисън също е прелестна — подхвана тя отново неуверено усмихната темата за своите приятелки.

— И колко са съперниците за ръката й?

Най-накрая Елизабет разбра, че той се шегува и непочтителното му отношение към най-съществените за повечето хора ценности я изненада и същевременно предизвика у нея тихичко тържество.

— От достоверен източник зная — отговори тя, като се опитваше да влезе в насмешливия му тон, — че рекорден брой обожатели се надпреварват за госпожица Джеймисън пред нейния папа.

Погледът му се оживи и развесели, тя го погледна по същия начин и усети лекота. Нервността и напрежението й се изпариха. Съвсем неочаквано се почувства свободна, като че ли бяха стари приятели, споделящи тайно едно и също дръзко мнение, но докато той се осмеляваше да изрази своето, тя все още се стараеше да не разкрива нейното.

— А вие?

— Какво искате да знаете за мен?

— Колко предложения получихте?

Тя тихичко и чаровно се изсмя и поклати глава. Да му разказва гордо за завоеванията на своите приятелки бе допустимо, но да се перчи със своите, минаваше всички граници на благоприличието и той го знаеше, Елизабет бе сигурна.

— А този въпрос — с шеговита строгост го смъмри тя — е недопустим от ваша страна.

— Моля за извинение — каза той и придружи извинението си с лек ироничен поклон и едва сдържан смях.

В градината съвсем притъмня и Елизабет реши, че е крайно време да се върне в къщата, но никак не й се искаше да се откъсне от вълшебството на лятната нощ. Загледа се в нощното небе, където заблещукаха звездите.

— Това е любимият ми час — тихичко вметна тя. После плахо погледна към него, за да разбере дали не се е отегчил, но той също наблюдаваше небето, като че ли с интерес.

Тя потърси Голямата мечка и я откри.

— Погледнете — посочи към най-ярката звезда. — Това е Венера. Дали пък не беше Юпитер? Никога не съм съвсем сигурна.

— Юпитер е. А по-отгоре е Голямата мечка.

Елизабет се подсмихна и го погледна иронично.

— За вас, както и за всеки друг може да е Голямата мечка, но на мен всички съзвездия ми изглеждат като големи разпръснати групи звезди. През пролетта лесно намирам Касиопея, но не защото ми прилича на лъв, а през есента — Голямата мечка, но сега те се намират в Стрелец и целият този хаос е извън възможностите ми да го разбера. Вярвате ли, че там някъде има човешки същества?

Той се обърна към нея и я погледна приятно изненадан.

— А вие какво мислите?

— Вярвам, че има. Всъщност струва ми се прекалено самонадеяно да приемаме, че на всичките тези милиони звезди и планети ние сме единствените разумни същества. Също така ми се струва прекалено самонадеяна някогашната вяра, че земята е център на вселената и че небесните тела се въртят около нея. А хората още не са се отблагодарили на Галилей, че опроверга една заблуда. Представете си само какво означава да си изправен пред Инквизицията и да бъдеш принуден да се отречеш от онова, което за теб е абсолютната истина и при това да можеш безпогрешно да я докажеш.

— Откога младите дами — дебютантки изучават астрономия? — заинтересува се той, а Елизабет направи крачка към пейката, за да си вземе чашата с вино.

— Имах на разположение много години, за да чета — отвърна тя чистосърдечно. И без да забележи напрегнатия му от любопитство поглед, взе чашата си и се обърна към него.

— Трябва незабавно да се прибера и да се преоблека. — Той кимна мълчаливо и Елизабет си тръгна, направи крачка, но промени решението си, подвоуми се, но си спомни за облога на своите приятелки и колко много разчитаха те на нея.

— Имам една глупава молба… искам да ви помоля за една услуга — каза неуверено, като се молеше на него също да му е приятно внезапното запознанство. Погледна го плахо усмихната в загадъчните очи и промълви: — Дали бихте могли… по причини, които не мога да споделя… — Тя се обърка и гласът й заглъхна.

— Каква услуга?

Елизабет събра смелост и попита:

— Бихте ли ме поканили на танц тази вечер?

Той не изглеждаше нито шокиран, нито поласкан от тази неприлична молба и тя се взря в стиснатите му устни, за да разгадае отговора.

— Не.

Елизабет се смути от отказа, почувства се унизена, но много повече я порази очевидното съжаление в гласа му и в израза му и тогава долетя смях и очарованието изчезна. За да се спаси от затруднението, което преди всичко не трябваше да допуска, тя повдигна краищата на роклята си с намерение да си тръгне. С неимоверни усилия успя да каже с хладно достойнство:

— Довиждане, господин Торнтън.

Той запрати пурата надалеч и безизразно се поклони.

— Довиждане, госпожице Камерън.

След това веднага си тръгна.

* * *

Приятелките й вече се преобличаха за танците, но щом Елизабет влезе в стаята, където те се събираха, разговорите и смехът секнаха отведнъж, като оставиха у нея мимолетното чувство, че обектът на тяхното оживление е самата тя.

— Е, и? — попита Пенелъпи и се разкиска. — Не ни дръж в напрежение. Успя ли да го заинтригуваш?

С неприятно чувство, че самата тя е обект на някаква злобна шега, Елизабет огледа засмените им лица. Само Валери изглеждаше малко хладна и резервирана.

— Направих впечатление, сигурна съм — притеснено се усмихна, — но не особено благоприятно.

— Но той остана толкова много време с теб — закачи я едно друго момиче. — Гледахме ви от другия край на алеята. За какво толкова си говорехте?

Елизабет усети как я заля топла вълна, която плъзна по страните й при спомена за красивото му лице с бронзов загар и за начина, по който грейваше, когато й се усмихваше.

— Нищо съществено, дори не си спомням.

И наистина бе така. Ясно си спомняше само как коленете й се подкосяваха и как сърцето й се разтуптяваше, когато той я гледаше.

— А как изглежда?

— Красив — замечтано каза Елизабет, преди да се овладее. — Очарователен. Гласът му е завладяващ.

— И без съмнение — изрече леко саркастично Валери — вече издирва брат ти, за да моли за ръката ти.

Идеята бе толкова абсурдна, че Елизабет би се разсмяла от сърце, ако хладната раздяла в градината не я бе засегнала дълбоко.

— Плановете на брат ми са почтени и той няма никакво намерение да прибързва, можете да ми вярвате — с унила усмивка допълни тя. — Страхувам се, че сте изгубили вече залога, защото няма никакъв шанс той да ме покани на танц.

И с извинителен жест тя излезе, за да се приготви за бала, който вече започваше.

Щом се озова сама в спалнята си, безгрижната й усмивка мигом угасна и тя неспокойно се замисли. Седна на леглото, покрито със златист брокат, и се опита да си обясни чувствата, които бе изпитала към Иън Торнтън. При срещата им се изплаши и същевременно се въодушеви, което навярно се дължеше на неговия неустоим магнетизъм. Ето защо така силно бе пожелала да спечели одобрението му и защо се бе смутила, когато не успяваше. Дори в този миг споменът за характерната му усмивка и за обаятелния му поглед я вълнуваха.

Беше се замечтала, но музиката, която долетя от балната зала, я накара да се опомни и тя позвъни на Бърта, за да й помогне да се облече.

— Как ти се струва? — попита тя Бърта след около половин час, като правеше пируети пред огледалото, за да може добре да я огледа бавачката й, преобразена за случая в камериерка на изискана дама.

Бърта скръсти дебеличките си ръце, отстъпи назад, тревожно се вгледа в младата си господарка — по-изискана и като че ли по-различна, и се усмихна. Косата на Елизабет беше прибрана във висок кок, а лицето й бе обрамчено с дълги масури. На ушите й се полюшваха обиците от сапфири и диаманти на майка й.

За разлика от другите рокли на Елизабет, които бяха по-дискретни, всичките с висока талия, тази бе синя като сапфирите, проблясващи на ушите й, и много по-екстравагантна. От лявото й рамо се спускаше дълъг шлейф, а другото оставаше голо. Линията на роклята бе права, но елегантно подчертаваше фигурата й — извивките на гърдите и тънката талия.

— Мисля си — най-накрая продума Бърта, — че е цяло чудо, дето госпожа Портър ви е поръчала такава рокля. Никак не прилича на другите.

Елизабет я погледна развеселена и заговорнически се усмихна, докато си слагаше дългите сапфирено-сини ръкавици.

— Само тази госпожа Портър не е избирала — призна си тя, — а Лусинда не подозира за нейното съществуване.

— Не ми се вярва.

Елизабет отново се огледа изпитателно в огледалото.

— Другите момичета едва са навършили седемнайсет години, а аз само след няколко месеца ще стана на осемнайсет. И още нещо — продължи да обяснява тя, слагайки на лявата си китка върху ръкавицата гривната на майка си от сапфири и диаманти, — опитах се да убедя госпожа Портър, че е глупаво да се прахосват толкова много средства за тоалети, които повече няма да са подходящи за възрастта ми, а тази рокля ще мога да я нося и когато стана на двайсет години.

Бърта заклати глава, та чак дългите връзки на бонето й се разлюляха.

— Съмнявам се, че вашият виконт Мондевейл ще ви разреши да облечете една и съща рокля повече от два пъти, дано преди туй да си я износите — каза тя и се наведе да оправи краищата на роклята.