Джудит Макнот
Ад и рай (31)

31.

През следващите седмици Елизабет откри за своя най-голяма радост, че може да задава на Иън въпроси по всякакви теми, на които той най-изчерпателно й отговаряше. Нито веднъж не се отнесе снизходително към нея, нито пък й отказа да отговори под претекст, че е жена, или още по-лошо, че отговорът е извън възможностите на женския ум. За нея беше много ласкателно признанието му за интелигентността й, особено след смайващите открития, които тя направи.

Първата изненада дойде три дни след сватбата им, когато решиха да си останат вкъщи и да четат.

След вечеря Иън взе от библиотеката дебел том с непонятно заглавие, а Елизабет взе „Гордост и предразсъдъци“, един роман, който искаше да прочете още когато чу да се говори неласкаво за него от страна на по-консервативните поддръжници на добрия тон. След като я целуна по челото, той седна на фотьойла с висока облегалка до нея, пресегна се, хвана ръката й, разтвори книгата и се зачете. Елизабет се почувства много уютно, седнала до него, с преплетени ръце, с книга в скута и не обръщаше внимание на лекото неудобство да отгръща страниците с една ръка.

Беше се увлякла от своето четиво и едва след половин час забеляза, че той много бързо обръща страниците. Видя как погледът му бързо се плъзгаше от началния ред към последния на страницата, после той я обръщаше.

Тя го попита:

— Четете ли, милорд, или се преструвате за мое забавление?

Той я погледна остро със странен нерешителен израз. Като че ли обмисли отговора си, преди да обясни:

— Имам… необичайна способност… да чета много бързо.

— О — изненада се Елизабет, — не бях чувала за подобна дарба.

С чаровна усмивка той стисна ръката й.

— Тази дарба не е чак толкова рядко срещана, колкото са твоите очи.

Елизабет си помисли, че това е нещо изключително, но не беше сигурна и си замълча. На следващия ден това откритие бе напълно засенчено от друго. По настояване на Иън тя беше разтворила счетоводната книга на Хейвънхърст на бюрото му, за да направи изчисленията, но колоните с цифри се мержелееха пред погледа й, особено след като половината нощ съпругът й я бе любил. За трети път събираше едни цифри и трите пъти резултатът бе различен. Беше толкова разстроена, че не бе забелязала Иън зад гърба си.

— Затруднява ли те нещо? — попита той и я целуна по косата.

— Да — каза тя и погледна часовника. Търговските партньори, които той очакваше, всеки момент щяха да дойдат. Докато му обясняваше проблема си, бързо разчистваше бюрото му. — Четирийсет и пет минути събирах тези колони с цифри, за да ги разделя на осемнайсет слуги, после получената сума да умножа по четирийсет, колкото са сега слугите. Така ще пресметна разходите за увеличената прислуга. Три пъти пресмятах и три пъти получавах различни суми. Утре ще започна отначало — ядосано заключи тя и тъкмо щеше да прибере счетоводната книга и своите сметки, когато Иън я спря.

— За кои колони говориш? — спокойно попита той и изненадано забеляза колко е ядосана.

— Тези дългите отляво. Няма значение, ще ги пресметна утре — каза тя. Отмести стола, за да стане, изпусна листа и се наведе да ги вземе. Бяха паднали далеч и докато се мъчеше да ги достигне, Иън каза:

— Триста шейсет и четири лири.

— Моля? — попита тя, когато се изправи, стиснала листовете.

Той записваше сумата на един лист.

— Триста шейсет и четири лири.

— Не си вади погрешни заключения за способностите ми да смятам — предупреди го тя. — Между другото продължи и го целуна за извинение, като с удоволствие вдъхна силния му одеколон. — Обичам тази работа. Просто днес не съм си доспала, защото — прошепна — съпругът ми ме държа будна почти цяла нощ.

— Елизабет — колебливо изрече той, — има нещо, което аз…

Отказа се от по-нататъшни обяснения, а и Шипли се появи на вратата, и съобщи, че са пристигнали хората, които очакваше. Елизабет така и не разбра нищо повече.

До другата сутрин.

Тя се настани в библиотеката, за да не му пречи в кабинета. Успя за един час да се справи със сметките. Беше сигурна, че резултатът триста шейсет и четири лири е точен и се помъчи да си спомни какво предположение бе изказал той вчера. Не можа да си спомни и потърси листчето, където той го бе записал.

Със своя отговор в едната ръка погледна какво бе записал той. Потрепери, когато погледна цифрата: 364 лири. Развълнува се, без да си даде сметка точно защо. Загледа се в резултата, който бе получил наум за секунди, а не за четвърт час.

След минута, когато Иън влезе да я покани да пояздят, тя не беше помръднала.

— Още ли пресмяташ, любима? — попита той със съчувствие, без да знае причината за напрежението й.

— Не, пресметнах го — отговори тя с неволно обвинителен тон, като обърна двата листа към него. — Бих искала да зная — говореше, без да сваля очи от неговите — как получи за секунди същия отговор.

Усмивката му помръкна, той пъхна ръце в джобовете си, без да погледне цифрите в протегнатите й ръце. Изразът му стана преднамерено невъзмутим, когато каза:

— Този отговор е малко по-труден от онзи, който написах заради теб…

— Не може да си го направил — да пресметнеш всичките тези цифри наум! За няколко секунди!

Той потвърди с жест и когато Елизабет продължи да се взира внимателно в него, като че ли е непознат, той стана мрачен.

— Ще ти бъда признателен, ако престанеш да ме гледаш, сякаш съм ненормален.

Тя зяпна от грубия му тон.

— Не мисля така.

— Мислиш го — убедено каза той. — Затова досега не съм ти казвал.

Младата жена се смути от очевидното недоразумение. Беше изтълкувал погрешно реакцията й. Възвърна хладнокръвието си, заобиколи бюрото и се приближи до него.

— Ти разбра неправилно възхитата и благоговението, които сигурно е изразявало лицето ми.

— Най-малко от всичко държа ти да „благоговееш“ пред мен — отвърна той и Елизабет със закъснение разбра, че докато мнението на всеки друг не го засягаше, нейното бе ужасно важно за него. Веднага се сети, че навярно се е сблъсквал с реакцията на други хора, които са погледнали на неговата гениалност като на нещо ненормално. Прехапа устни, като се чудеше какво да каже. Така и нищо не й хрумна и тогава остави любовта да я води. Облегна се назад до бюрото усмихна му се и каза:

— Предполагам, че смяташ толкова бързо, колкото и четеш.

Отговорът му бе хладен и кратък:

— Не чак толкова.

— Разбирам — изрече тя весело. — Предполагам, че в библиотеката има десет хиляди книги. Чел ли си всичките?

— Не.

Тя кимна замислено, но очите й се смееха и грееха от възхита.

— Много добре, защото беше доста зает през последните няколко седмици главно да ме ухажваш и да отгатваш желанията ми. Без съмнение това ти е попречило да привършиш последните хиляда-две хиляди. — Изразът му омекна, когато тя попита весело: — Кога планираш да ги дочетеш?

Тя си отдъхна, когато на устните му заигра усмивка.

— Възнамерявам да свърша тази работа през седмицата, която идва — произнесе се той с добре изиграна важност и тежест.

— Старанието ти е похвално — поощри го тя. — Дано не започнеш без мен. Много бих желала да погледам.

Иън се засмя от сърце, грабна я и зарови лице в благоуханните й коси, притисна я, сякаш искаше да попие сладостта й.

— А дали имате и други изключителни умения, за които да не съм осведомена, милорд? — промълви тя, като го прегръщаше силно.

Той престана да се смее и сериозно, и нежно прошепна:

— Притежавам гениалното умение да те обичам.

През седмиците, които последваха, той й го доказа по стотици начини. Освен всичко останало никога не възразяваше срещу посещенията й в Хейвънхърст. Елизабет бе посветила целия си живот досега на Хейвънхърст и за своя изненада с досада оставаше там, за да наглежда подобренията, които бяха започнали.

За да остава по-малко време в имението, взимаше чертежите и всички документи и ги отнасяше вкъщи, за да се посъветва с Иън. Винаги отделяше време за нея, независимо колко е зает или с кого има среща. С часове седеше до нея, обясняваше й всичко, навеждаше я и на други решения и съвсем скоро тя осъзна, че Иън проявява неизчерпаемо търпение към нея, тъй като умът му не бе устроен така. С поразителна бързина умът му стигаше от началото до края на някакъв проблем и намираше решението, без обичайните анализи и заключения.

С изключение на няколко редки случая, когато тя остана в Хейвънхърст, прекарваха нощите в неговото легло. Елизабет много бързо разбра, че брачната им нощ е била само една прелюдия към дивата красота и първичното великолепие на начина, по който той я любеше. Понякога с безкрайни ласки възбуждаше докрай сетивата й, като удължаваше идването на кулминацията, докато и двамата не се потопяваха в изживяването й. През други нощи се нахвърляше жадно върху нея и я обладаваше с груба нежност, без всякаква игра. А Елизабет не знаеше кой от двата начина й харесваше повече. Една нощ му го призна и той я облада бързо и после я държа часове будна, за да може след нежното му внимание да реши. Научи я да казва, без да се притеснява, какво й доставя удоволствие и когато тя се засрами, той същата нощ й даде пример как да постъпи. Урокът според Елизабет бе много деен, тъй като, слушайки дрезгавия му глас, изпълнен с желание, тя го докосваше и галеше както той я молеше и където той й показваше. При всяка нейна милувка силните му мускули потрепваха под пръстите й и той простенваше.

Към края на лятото заминаха за Лондон, въпреки че градът бе още безлюден и сезонът не бе започнал. Елизабет нямаше нищо против, тъй като за него щеше да бъде по-удобно да е близо до търговските си партньори, с които участваше в различни големи инвестиции. Алекс също щеше да бъде там. А Иън искаше Елизабет да се радва на положението в обществото, което й осигуряваше титлата й, и защото искаше да я представи в обстановка, където щеше да блести като скъпоценностите, с които я обсипваше. Той знаеше, че за нея е и любим, и благодетел, и мъдър учител. Но не само той я учеше, тя него също. Със своето поведение тя го научи да бъде търпелив към прислугата, научи го да си почива и още, че след любенето най-приятното забавление е смехът. По нейна молба дори се научи да бъде по-толерантен към глупостта и слабостите на повечето персони от висшето общество, които фанатично се придържаха към добрия тон.

Елизабет постигна такъв успех в това отношение, че за кратко време те се превърнаха в най-известната и предпочитана двойка. Поканите за най-различни светски събития валяха на Ъпър Брук Стрийт и те измисляха най-различни извинения, за да може Иън през деня да работи, а Елизабет да се занимава с нещо по-смислено от безкрайни визити.

За Иън така бе по-добре, тъй като той винаги бе зает. А Елизабет се справи, като се съгласи по настояване на някои от най-влиятелните стари матрони от висшето общество, измежду които и вдовстващата херцогиня, да участва в благотворителното начинание за крайно необходима болница в покрайнините на Лондон. За съжаление комисията, която управляваше болничния паричен фонд, към която се числеше и Елизабет, на своите заседания се занимаваше главно с дребнави и отегчителни неща и рядко взимаше някакво решение. Това бездействие не й се понрави и един ден тя помоли Иън да се присъедини към тях и да им даде компетентен съвет, когато заседанието се провеждаше в техния салон.

— И освен това те моля — предупреди го тя, като се смееше, — независимо колко дребнави и отегчителни са, да ми обещаеш, че няма да се издадеш, че можеш да построиш шест болници за по-кратко време с по-малко усилия.

— Мога ли да ги построя? — усмихнато попита той.

— С абсолютна сигурност! — Тя въздъхна. — Макар и вероятно да притежават половината пари на Европа, с часове обсъждат и най-дребния разход, като че ли вадят парите от дамските си чантички, за да платят някой дълг.

— Сигурно са изключителна компания, след като са засегнали дори твоето чувство за пестеливост — подхвърли Иън. Елизабет му се усмихна разсеяно, но когато наближиха гостната, където дамите пиеха чай с безценния севърски порцелан на Иън, тя му каза:

— И да не забравя, не изразявай мнението си за синята шапка на лейди Уилтшър.

— Защо?

— Защото замества косата й.

— Не бих направил подобно нещо — протестира той.

— О, да, правиш го — прошушна тя, като се опита да се намръщи, но вместо това се засмя. — Херцогинята снощи ми каза, че си направил комплимент на лейди Шърли за кожения й маншон.

— Мадам, следвам примерно всичките ви специални наставления да бъда учтив с ексцентричните стари вещици. И защо не трябваше да похваля маншона й?

— Защото той е от някаква непозната, много рядка кожа и тя е много горда с него.

— Не съм виждал по-мизерна кожа под слънцето, Елизабет — възрази той. — Тя те е измамила — допълни Иън съвсем сериозно.

Елизабет едва не се разсмя и прибави умолително:

— Обещай ми, че ще бъдеш много учтив и много търпелив с дамите от комисията.

— Обещавам — с важен вид каза той и тъкмо когато тя щеше да отвори вратата, той прошепна в ухото й: — А знаеш ли, че камилата е единственото животно, измислено от комитет, и затова има гърбица?

И ако комисията бе потресена от изненада да види строгият, официален и сприхав маркиз Кенсингтън да влиза с ангелската усмивка на момченце от църковен хор, направо щяха да припаднат от вида на съпругата му, която бе скрила лице в ръцете си и се смееше до сълзи.

Притеснението на Елизабет, че Иън ще ги обиди по някакъв неволен начин, бързо отстъпи пред възхищението и после пред забавлението от поведението му. През следващия половин час той ги покори с ленивата си усмивка или с галантни комплименти, докато те обсъждаха важния въпрос по колко да продадат дарения от компанията „Гънтър“ шоколад — по пет или по шест лири кутията. Въпреки безразличното отношение на Иън Елизабет напрегнато очакваше той да съобщи, че е купил от същия шоколад цял товар, по десет лири кутията.

Но тревогата й се оказа напразна, тъй като той продължаваше да слуша с любезен интерес. Четири пъти дамите от комисията го помолиха за съвет; той четири пъти усмихнато им предложи отлични решения; четири пъти те пренебрегнаха съветите му; четири пъти той не възрази, нито пък направи някаква забележка.

Елизабет си напомни да не забрави да му благодари за невероятното му търпение и после насочи вниманието си към гостите си. По едно време неволно погледна към него и дъхът й секна. Беше седнал срещу нея, лениво изтегнат, и въпреки че си бе придал крайно заинтересуван вид към обсъжданата тема, изпод вежди бе впил недвусмислено поглед в гърдите й. Само един поглед към него бе достатъчен на Елизабет, за да разбере, че той иска тя да знае мислите му.

Очевидно бе, че според него и двамата си губеха времето с комисията и той бе измислил тази игра, за да я забавлява или може би да я затруднява. Елизабет дълбоко въздъхна, за да привлече вниманието му и да го предупреди по някакъв начин, но ленивият му поглед се плъзна от гърдите й през шията към устните, където най-безочливо се задържа и едва тогава се взря в присвитите й очи.

Тя не успя да го обуздае с незабележимия си жест, само си спечели леко предизвикателно повдигане на веждите и чувствена усмивка, преди погледът му наново да започне да обхожда тялото й.

Гласът на лейди Уилтшър се извиси и за втори път тя попита:

— Лейди Торнтън, какво е вашето мнение? Елизабет рязко откъсна очи от предизвикателния си съпруг и я погледна.

— Съгласна съм — отговори, без да има ни най-малка представа с какво се съгласи.

През следващите пет минути тя се противопостави на гальовния поглед на Иън, нито веднъж не се обърна към него, но когато дамите започнаха отново да разискват темата за шоколада, тя крадешком го погледна. В този миг той плени погледа й, докато си придаваше вид на дълбоко потънал в анализи делови мъж, облакътен на страничните облегалки на стола си, и с разсеян жест потъркваше устните си. Тялото на Елизабет отвърна на милувката му, сякаш наистина я бе целунал, и тя въздъхна, за да го вразуми, докато той преднамерено бавно отново впи очи в гърдите й. Много добре знаеше погледът му какво прави с нея и Елизабет се ядоса, че не може да му устои.

След половин час дамите си заминаха, като се уговориха, че следващата им среща ще бъде у лейди Уилтшър. Преди вратата да се е затворила след тях, Елизабет се обърна към ухиления си нетърпелив съпруг.

— Ах, ти, подлец, такъв! — възкликна тя. — Как можа? — Но повече не успя да се възмущава, защото Иън я обърна към себе си и жадно я зацелува.

— Не съм ти простила — заплаши го тя след около час в леглото.

Той се засмя.

— Така ли?

— Точно така. Ще си го върна, каквото и да ми струва.

— Мисля, че вече ми отвърна — дрезгаво каза той, съзнателно изопачавайки думите й.

 

 

Скоро след това се върнаха в Монтмейн, за да прекарат септември в провинцията, където бе по-прохладно. За Иън животът с Елизабет бе точно какъвто се бе надявал да бъде. Беше толкова хубаво, че го обземаше страх нещо да не случи. Убеждаваше се, че този страх е от суеверие, тъй като преди две години по съдбовни причини тя изчезна от живота му. Но в душата си знаеше, че не е само това. Агентите му още не бяха открили нищо за брат й и той живееше във всекидневен страх, че нейният детектив ще успее за разлика от неговите. И живееше с потискащата мисъл, че ще трябва да й съобщи как е постъпил с брат й и с нея. Трябваше да моли за прошка и за това, че се ожени за нея, без да й каже каквото знаеше, както и че е виновен за отвличането на брат й.

Знаеше, че по този начин спаси Робърт от далеч по-страшната участ да попадне в ръцете на правосъдието. Но след като не знаеше какво се е случило с него след бягството му от „Ариана“, не беше сигурен дали Елизабет щеше да приеме фактите. Самият той вече не ги виждаше по този начин, защото навремето не знаеше, че родителите й отдавна са покойници и Робърт е бил единствената преграда между нея и чичо й.

Страхът — чувството, което презираше най-много, растеше заедно с любовта му към Елизабет, докато не закопня най-сетне да изповяда пред нея греховете си и тя или да му прости, или да го прогони от живота си. Но за това не можеше да разсъждава логично, беше съвсем безсилен. Беше открил нещо, за което милееше с цялото си същество; беше намерил Елизабет и любовта му към нея го правеше по-уязвим, отколкото беше след смъртта на семейството му. Заплахата да я загуби го преследваше всекидневно, докато не започна да се пита колко ще издържи да се измъчва от тази несигурност.

В щастливо неведение Елизабет го обичаше всеотдайно и безхитростно и колкото по-сигурна ставаше в неговата любов, толкова повече се изпълваше с доверие към Иън.

Когато той беше мрачен, тя се шегуваше или го целуваше и ако тази тактика се окажеше неуспешна, правеше му малки подаръци — цвете от градината на Хейвънхърст, роза на възглавницата до леглото му.

— Ако ви подаря бижу, дали ще се усмихнете, милорд? — пошегува се тя веднъж, около три месеца след сватбата им. — Разбирам защо любовникът става разсеян.

За изненада на Елизабет той бурно я прегърна.

— Не съм загубил интерес към теб, ако това намекваш.

Озадачена от странното му поведение, тя се отпусна в прегръдките му и продължи да се шегува:

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Не бихте ме излъгали, нали? — попита с шеговита строгост.

— Никога не бих те излъгал — сериозно отговори Иън и тогава осъзна, че след като пазеше в тайна истината от нея, всъщност я лъжеше.

Елизабет знаеше, че нещо го измъчва и че колкото повече време минава, толкова повече се задълбочаваше безпокойството му. Но тя нямаше представа защо се умълчава и седи дълбоко замислен. Често се сещаше за Робърт, но след деня на сватбата си повече не си разреши да мисли за обвиненията на Уъртсуърт. На първо място бяха непоносими и на второ — не вярваше и на дума от тях.

— Утре трябва да отида в Хейвънхърст — без желание съобщи на Иън, когато той най-после я пусна. — Зидарите вече работят и в къщата, и на моста, напоителната система също се строи. Ако ми се наложи да остана през нощта, най-късно на другия ден ще се върна.

— Ще ми липсваш — спокойно каза той, без да покаже недоволство. Спазваше безусловно уговорката им от предбрачния договор.

— Не толкова, колкото ти на мен — промълви Елизабет, като го целуваше.