Джудит Макнот
Ад и рай (32)

32.

Елизабет съсредоточено четеше списъка с покупки, като вървеше по пътеката между складовете, която водеше към къщата. Висок жив плет криеше стопанските постройки, за да не загрозяват изгледа от къщата, където работеха зидарите. Внезапно чу стъпки зад себе си и преди да се обърне, някой я грабна през талията, запуши устата й с ръка и я повлече.

— Шт, тихо, Елизабет, аз съм — рече познат до болка глас. — Няма да крещиш, нали?

Елизабет закима, хватката се разхлаби и тя се завъртя, за да попадне в прегръдките на Робърт.

— Къде беше? — попита, като се смееше, плачеше и го прегръщаше. — Защо замина, без да ми кажеш къде отиваш? Мога да те убия, задето ме изплаши до смърт…

Той вкопчи ръце в раменете й и я оттласна от себе си, а на изпитото му лице имаше нетърпящ възражения израз.

— Няма време за обяснения. Ще те чакам в беседката, когато се стъмни и, за бога, не казвай на никого, че си ме видяла.

— Дори на Бентнър…

— На никого! Трябва да се махна оттук, преди някой слуга да ме е видял. Ще бъда в беседката до любимата ти череша, когато се стъмни.

Той я остави и се промъкна крадешком, оглеждайки се, после изчезна зад живия плет.

Елизабет си помисли, че е сънувала. С чувството, че живее насън, прекоси дневната, загледана в залеза. Не можеше да престане да се чуди защо брат й се страхува от верния им стар иконом. Както изглежда имаше някакви неприятности, може би с властите. Ако беше така, трябваше да помоли Иън за съвет и помощ. Робърт й беше брат, независимо от грешките му; Иън щеше да го разбере. Заради нея двамата трябваше да се помирят като роднини. Когато се смрачи, се прокрадна през собствената си къща като крадец.

Робърт седеше до черешата, мрачно загледан в износените си ботуши. Скочи на крака, щом я видя.

— Сети ли се да донесеш нещо за ядене?

Беше донесла и разбра, че той е много гладен.

— Да, но само малко хляб и сирене — отговори му тя и измъкна изпод полата си пакет. — Не бих могла да нося храна тук, без някой да се зачуди кого храня в беседката. Робърт — избухна тя, без повече да се интересува от прозаични въпроси като храната. — Къде беше, защо ме остави и защо…

— Аз не те напуснах — прекъсна я той разярен. — Твоят съпруг ме отвлече седмица след дуела и ме захвърли на един от неговите кораби, където се надяваше да умра…

— Не ми говори така — изкрещя тя. — Недей… той не може…

Брат й стисна зъби, вдигна ризата си и се обърна.

— Този белег ми е спомен от него.

В гърлото на Елизабет замря писък, повдигна й се.

— О, Господи! — тежко се задъха тя, когато видя ужасните белези по гърба му. — О, Господи!

— Не припадай — сграбчи ръката й Робърт, за да я задържи. — Трябва да си силна или той ще довърши пъкленото си дело.

Елизабет се смъкна на земята, притисна глава към коленете си и се заклати напред-назад.

— О, Господи! — повтаряше тя. — О, Господи!

Най-после пое дълбоко дъх и си възвърна отчасти самообладанието. Всичките й съмнения, страхове, подозрения кристализираха в ума й, леден студ я прониза, вцепени се, дори не усещаше болка. Иън беше нейната любов, нейният любовник; беше лежала в прегръдките на мъж, който знаеше какво е причинил на родния й брат.

Опря се на дървото и неуверено се изправи.

— Разкажи ми — пресипнало промълви тя.

— Искаш да ти кажа защо го направи ли? Или да ти разкажа за месеците, когато копах въглища в мина и как ги изнасях от нея? Или да ти разкажа как ме биха последния път, когато исках да избягам и да се върна при теб?

Елизабет разтри безчувствените си ръце.

— Кажи ми защо — попита тя.

— Как, по дяволите, да ти обясня мотивите на луд човек? — изсъска брат й, но с усилие се овладя. — Две години размишлявах, за да проумея, и когато чух, че си се омъжила за него, изведнъж ми просветна. Той се опита да ме убие на пътя за Марлбърмеър една седмица след дуела, известно ли ти е това?

— Наех агенти да те открият — потвърди тя, че знае за случая. — Но те ми казаха, че ти си се опитал да го убиеш.

— Глупости!

— Беше предположение — призна тя, — но защо Иън ще иска да те убие.

— Защо ли? — подигравателно се подсмихна той и се нахвърли стръвно на хляба и сиренето, а Елизабет се сви от болка. — Преди всичко, защото го прострелях на дуела. Но истинската причина беше друга. Провалих плановете му, когато връхлетях в зимната градина. Той много добре знаеше, че се домогва там, където не му е мястото, но аз го наказах за това. А известно ли ти е — продължи той РИ грубо се разсмя, — че имаше хора, които след случая му обърнаха гръб. Доста хора, доколкото разбрах, преди да ме отвлекат с един от неговите кораби.

Елизабет въздъхна.

— И какво смяташ да правиш?

Робърт затвори очи. Видът му бе на много измъчен човек.

— Той ще ме убие, ако знае, че съм жив — каза без колебание. — Няма да понеса още един побой, Елизабет. Цяла седмица бях на ръба на смъртта.

Задушиха я ридания.

— Защо не го обвиниш? — попита тя, като едва произнасяше думите. — Нямаш ли намерение да се обърнеш към властите?

— Мислех за това. Това е моето искрено желание, толкова много го обмислях, че загубих съня си, но никой няма да ми повярва. Твоят съпруг сега е богат и влиятелен човек.

Когато произнесе „твоят съпруг“, я гледаше така обвинително, че Елизабет отбягна погледа му.

— Аз… — Вдигна безсилно ръката си с извинителен жест, но всъщност не проумяваше за какво да се извини и сълзите я задавиха. — Моля те — безпомощно извика тя, — не зная нито какво да направя, нито какво да кажа. Поне сега. Не мога да мисля.

Той остави хляба и я прегърна през раменете.

— Моето нещастно красиво глупаче — каза той. — По цели нощи не затварях очи, за да мисля за теб, като се опитвах да не виждам мръсните му ръце върху теб. Той притежава мини, дълбоки безкрайни галерии под земята, където хората живеят като животни и ги налагат като волове. Оттам идват парите, с които е в състояние всичко да купи.

В това число бижутата и скъпите кожи, които й подаряваше, си помисли Елизабет и отново й се повдигна. Потръпна, сгушена до Робърт.

— След като нямаш намерение да му предявиш обвинение, какво смяташ да правиш?

— Какви намерения имам аз ли? — попита той. — Този въпрос не засяга само мен, Елизабет. Ако той разбере, че ти знаеш как е постъпил, твоят красив гръб няма да понесе наказанието, което понесе моят. Няма да оживееш след онова, което неговите хора ще ти причинят.

Животът й в този момент бе изгубил смисъл. Беше съсипана, душата й бе мъртва.

— Трябва да избягаме. Ще си измислим други имена. Ще започнем нов живот.

За пръв път в своето съществуване Елизабет не помисли първо за Хейвънхърст, преди да вземе решение.

— Къде? — едва промълви.

— Остави това на мен. Колко пари можеш да осигуриш за няколко дни?

Сълзите й се стичаха. Нямаше избор. Друга възможност нямаше. Нямаше го и Иън.

— Предполагам, че много — отвърна унило, — ако успея да продам бижутата си.

Той я прегърна по-силно и братски я целуна по слепоочието.

— Трябва много внимателно да следваш указанията ми. Обещай ми, че ще ме послушаш!

Тя кимна и мъчително преглътна.

— Никой не трябва да знае, че ще заминеш. Той ще ти попречи, ако знае намеренията ти.

Тя отново кимна, знаеше, че Иън няма ей така да я пусне да си тръгне, без нито един въпрос. След безумно красивите им любовни нощи той със сигурност нямаше да повярва, че тя не желае повече да живее с него.

— Продай всичко, което можеш, без да събуждаш подозрения. Иди в Лондон, голям град е и ако използваш друго име, и се постараеш да изглеждаш различно, което умееш, никой няма да те познае. В петък наеми карета от Лондон до Търстън Кросинг по пътя за Бърнъм, където има пощенска станция. Ще те чакам там. Съпругът ти веднага ще започне да те издирва, щом забележи, че си изчезнала. Ще търсят руса жена и ако ме открият, по-добре да съм мъртъв. Същото ще се случи и с теб. Затова ще пътуваме като мъж и жена, като семейство. Струва ми се, че така ще бъде най-сигурно.

Елизабет чуваше, схващаше, но нито можеше да се движи, нито чувстваше нещо.

— Къде ще отидем? — сковано попита.

— Не съм решил още. В Брюксел може би, но Брюксел е много близо. Може би в Америка. Ще тръгнем на север и ще отседнем в Хелмшид — малко селце на морския бряг, съвсем изолирано. Там рядко и нередовно доставят вестници, така че няма да знаят за твоето изчезване. Ще чакаме да се качим на някой кораб, който отплава за колониите.

Той я отблъсна.

— Трябва да тръгвам. Разбра ли какво трябва да направиш?

Тя кимна.

— Има още нещо. Искам да се скараш с него пред свидетел. Нищо сериозно, само колкото да си помисли, че си сърдита, и да не прати веднага агенти след тебе. Ако изчезнеш без никаква причина, ще започне веднага да те търси. Иначе ще спечелим време. Ще го направиш ли?

— Да — каза тя. — Струва ми се, че ще мога. Но искам да му изпратя кратко писмо, за да му кажа — сълзите я задавиха при мисълта, че трябва да му напише писмо; макар и да беше чудовище, сърцето й отказваше да се прости със своята любов, докато разумът й веднага разбра коварството му. — Да му кажа защо го напускам.

Сърцераздирателни риданията я разтърсиха. Робърт отново я прегърна. Въпреки жеста гласът му беше леденостуден и непреклонен.

— Никакво писмо! Разбра ли? Никакво писмо! После ще му пишеш — вече с копринено мек глас й обеща той. — Когато се измъкнем, ще му пишеш и ще му кажеш всичко. Томове ще можеш да изпишеш на този мръсник. Разбра ли защо трябва да се престориш, че напускаш след една обикновена кавга?

— Да — отговори тя.

— Ще се срещнем в петък — уточни той и я целуна по бузата. — Не ни предавай!

— Няма.

* * *

Елизабет не съзнаваше ясно действията си, инстинктивно вършеше всичко и по същия начин изпрати бележка на Иън, че ще остане и през тази нощ в Хейвънхърст, за да прегледа счетоводните книги. На следващия ден, сряда, тръгна за Лондон, стиснала под пелерината си кадифена торбичка с бижутата си. Всичките й скъпоценности бяха там, както и годежният й пръстен. Предпазливо заръча на Арон да я остави на Бонд Стрийт и там нае файтон, за да отиде до бижутерски магазин в предградията, където нямаше да я познаят.

Бижутерът бе поразен от стоката, която тя предложи, дори загуби дар слово.

— Това са изключително красиви камъни, госпожо…

— Госпожа Робъртс — помогна му тя. Вече нищо нямаше значение и й беше лесно да лъже.

Сумата, която той предложи за смарагдите, предизвика първото й усещане, но то бе само лека изненада.

— Сигурно струват двайсет пъти повече.

— По-точно трийсет, но моите клиенти не могат да платят подобна сума. Ще ги продам според джоба им.

Елизабет кимна сковано, душата й бе безчувствена и нямаше никакво желание да се пазари и да му напомни, че така или иначе ще ги продаде на Бонд Стрийт за десеторно по-голяма сума.

— Тук нямам такава голяма сума. Трябва да отидете в моята банка.

Два часа по-късно Елизабет излезе от банката с цяло състояние в банкноти, натъпкани в голяма торба.

Преди да тръгне за Лондон бе изпратила писмо на съпруга си, че ще преспи на Промънад Стрийт, с извинението, че иска да пазарува и да нагледа прислугата. Извинението бе неубедително, но Елизабет бе загубила способността да разсъждава. Следваше несъзнателно нарежданията на Робърт: не импровизираше и не мислеше; не усещаше нищо. Чувстваше се като човек, който е умрял, но тялото му се носи като привидение.

Седнала в спалнята си в къщата на Промънад Стрийт, тя се взираше през прозореца в непрогледната тъмнина. Помисли си, че трябва да изпрати бележка на Алекс, за да се сбогува с нея. Това беше първата й мисъл за бъдещето от два дни насам. Способността й да мисли се върна, но би предпочела предишното си безпаметно състояние. Веднага се отказа да пише на Александра, защото бе много рисковано, и веднага си спомни, че й предстои още едно мъчение: трябваше да се срещне с Иън. Нямаше как да се скрие два дни, без да събуди подозренията му. Зачуди се дали все пак не би могла да избегне срещата. Беше се съгласил тя да има собствен живот и откакто се ожениха, бе оставала понякога в Хейвънхърст. Но причината да не я ограничава, очевидно е била задължението, което бе поел според споразумението.

Небето просветля, когато заспа на стола.

Когато на другия ден каретата й спря пред къщата в Хейвънхърст, очакваше да завари там и каретата на Иън. Но всичко изглеждаше както обикновено — мирно и тихо. С парите, които Иън отпускаше, бяха наети много слуги — коняри, градинари. Лехите бяха подготвени за зимата, наторени и покрити със слама.

„Мирно и тихо“ — в пристъп на истерия си помисли, когато Бентнър отвори вратата.

— Къде бяхте, малка госпожице? — разтревожено попита той, вглеждайки се в пребледнялото й лице. — Маркизът изпрати съобщение, че ви очаква да се върнете.

Трябваше да го очаква, но всъщност бе неподготвена.

— Не виждам защо да съм длъжна да се прибирам, Бентнър — изрече с измъчен глас, който трябваше да изрази досада. — Съпругът ми изглежда забрави нашето споразумение.

Бентнър, който все още не бе преглътнал възмущението си от поведението на Иън към господарката му едно време, нито пък грубостта му към персоната на иконома, когато нахлу в къщата на Промънад Стрийт, не намери причини да защити маркиза. Тръгна след господарката си, като поглеждаше тревожно лицето й.

— Не изглеждате добре, госпожице Елизабет — каза той. — Да поръчам ли на Уилсън да ви приготви горещ чай и няколко от вкусните му кифлички?

Тя отказа и отиде в библиотеката, където се настани на писалището си, за да съчини някакво уклончиво съобщение до съпруга си, с което да го уведоми, че ще остане още една нощ в Хейвънхърст, за да довърши работата си по счетоводните книги. Един слуга веднага замина, за да предаде писмото, като му бе заръчано да се бави по пътя поне седем часа. При тези обстоятелства Елизабет предвиждаше Иън да тръгне от тяхната къща — вече само негова — по такова време, че да пристигне тук на сутринта или в най-лошия случай още същата вечер.

След като слугата замина, Елизабет излезе от вцепенението, но светът, който възприемаше, сякаш бе изкривен. Махалото на стария стенен часовник полудя, привиждаха й се смътни силуети, пред очите й оживяваха бедствени картини. „Сън — каза си тя. — Имам нужда от сън, затова въображението ми е превъзбудено.“

Утре ще трябва да застане срещу него, но само за няколко часа…

* * *

Елизабет се събуди ужасена от трясъка, с който Иън отвори вратата на спалнята й.

— Ти ли ще започнеш първа или аз? — без предисловия каза той и застана до леглото й.

— Какво имаш предвид? — попита тя с треперещ глас.

— Имам предвид — каза той, — дали първа ти ще ми обясниш защо изведнъж моята компания ти стана неприятна, или аз пръв да ти кажа как се чувствам, след като не зная къде си и защо предпочиташ да останеш тук.

— Изпратих съобщение и за двете нощи.

— Получих и двете ти проклети бележки през нощта, с които ми съобщаваш, че ще спиш другаде. Искам да зная защо!

„Бие хората като животни“ — припомни си тя.

— Престани да ми крещиш — разтреперана каза Елизабет и стана от леглото, като повлече и чаршафа, за да се прикрие.

Веждите му заплашително се сключиха.

— Елизабет? — въпросително изрече той и протегна ръка.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. Гласът на Бентнър долетя откъм вратата:

— Нещо не е наред ли, милейди? — попита той, като храбро измерваше Иън с поглед.

— Махай се веднага и затвори тази проклета врата след себе си! — яростно изръмжа Иън.

— Остави я отворена — ядоса се Елизабет и той постъпи точно както тя му нареди.

Иън яростно отиде до вратата и с такава сила я затръшна, че за малко да я разтроши. Елизабет се разтресе ужасена. Когато се обърна и тръгна към нея, тя понечи да избяга, но се спъна в чаршафа и се закова на място.

Иън видя страха й и се спря на сантиметри от нея. Той вдигна ръка и тя се сви, но той погали страната й.

— Какво има, мила? — попита я.

Гласът му пробуди у нея желание да се разридае в нозете му. Искаше да го помоли да й каже, че онова, което Робърт и Уърдсуърт бяха наговорили, е лъжа.

„Животът ми зависи от това, Елизабет. Твоят също. Не ни предавай“, беше я увещавал Робърт. И въпреки това в този момент тя всъщност реши да каже всичко на Иън и да го остави да я убие, ако това е желанието му; предпочиташе смъртта пред мъчението да живее със спомена за лъжата, която представляваше животът им, пред мъчението да живее без него.

— Да не си болна? — попита той, като се загледа в лицето й.

Тя се вкопчи в извинението, което той сам й подсказа, и припряно закима.

— Да. Не се чувствам добре.

— Затова ли ходи в Лондон? На лекар ли ходи?

Тя отново закима и за неин ужас той започна да се усмихва — тази ленива, нежна усмивка, която винаги възбуждаше чувствителността й.

— Да не би да носиш бебе, скъпа? Затова ли се държиш толкова странно?

Елизабет не отговори веднага, защото се чудеше „да“ или „не“ да каже, но реши да отговори отрицателно. Щеше да я преследва и накрай света, ако повярваше, че е бременна.

— Не! Той… лекарят каза, че е само… че са ми разстроени нервите.

— Преумори се — каза Иън и цялото му излъчване бе на разтревожен и всеотдаен съпруг. — Трябва повече да си почиваш.

Тя повече не можеше да издържа — неговата нежност и картината на премазания гръб на Робърт.

— Искам да си легна — прошепна.

— Сама — допълни той, а лицето му побеля, сякаш го бе ударила.

През целия си съзнателен живот Иън бе разчитал колкото на разума си, толкова и на интуицията си и в рози миг не искаше да повярва на очевидното заключение, до което стигна. Съпругата му не искаше да спи с него; ужасяваше се, когато искаше да я докосне; две нощи не се прибра вкъщи; и най-тревожното от всичко вината и страхът, изписани на лицето й.

— Знаеш ли какво си мисли един мъж — попита той със спокоен глас, който прикриваше мъката, която го разкисваше, — когато жена му нощем предпочита да не си е вкъщи и не го иска в леглото си, когато се завърне?

Елизабет поклати глава.

— Мисля си — равнодушно каза Иън, — че друг мъж е тел мястото ми в него.

По бледите й страни плъзнаха ярки петна от гняв.

— Изчерви се, скъпа — каза той със застрашителен тон.

— Бясна съм — отвърна тя, като забрави в тази минута, че противоречи на луд човек.

Слисаният му поглед моментално я успокои.

— Извини ме, Елизабет.

— Би ли излязъл оттук, моля те — избухна тя. — Просто ме остави да спя. Казах ти, че съм изморена. Освен това не виждам какво толкова те разстройва. Преди да се оженим, се споразумяхме, че ще ми бъде позволено да имам свой живот и твоите въпроси са грубо нарушение на споразумението ни.

Гласът й пресекна, той я погледна още веднъж с присвити очи и излезе.

Болезненото вцепенение отново я обзе, тя се свлече на леглото си и придърпа завивките до брадичката си, по те едва ли можеха да стоплят вледененото й тяло. След няколко минути една сянка падна върху леглото й и тя щеше да изкрещи от ужас, преди да разбере, че Иън тихо е влязъл в стаята.

Нямаше как да се престори на заспала. Изплашено го наблюдаваше как се приближи до леглото й. Той седна мълчаливо до нея и тя видя, че държи чаша. Постави я на нощното шкафче, после се пресегна да повдигне възглавниците й и на Елизабет друго не й остана, освен да седне и да се облегне.

— Изпий това — спокойно й нареди.

— Какво е? — подозрително попита тя.

— Коняк. Ще ти помогне да заспиш.

Тя отпи и едва тогава той проговори с нежност:

— След като изключихме намесата на друг мъж, за да се стигне дотук, значи нещо в Хейвънхърст не е наред. Така ли е?

За Елизабет това обяснение беше като манна небесна.

— Да — прошепна, като същевременно кимаше ожесточено.

Той се наведе, целуна я по челото и шеговито каза:

— Като че ли се досещам — да не би да си разбрала, че мелничарят си е надписвал сметките? — Тя си помисли, че може да умре от сладостна мъка, когато той продължи нежно да се присмива на нейната пестеливост. — Не е ли мелничарят? Тогава е хлебарят, който отказва да намали цената, ако купиш два хляба вместо един.

Предателски сълзи бликнаха от затворените й очи и Иън ги видя.

— Толкова ли е лоша работата? — продължи да се шегува той, но внимателно наблюдаваше съмнителния блясък в очите й.

— Тогава значи си изхарчила непредвидено предназначената сума. — Когато тя не отговори на закачките му, Иън й се усмихна, за да я успокои: — Каквото и да е, утре ще го обмислим.

Думите му прозвучаха, като че ли е решил да остане, което извади Елизабет от вцепенението й.

— Не, не… става въпрос за зидарите. Поискаха ми много повече пари, отколкото очаквах. Дадох им и част от личната си издръжка, тъй като сумата, която ми отпусна за Хейвънхърст, не стигна.

— О, така значи, били са зидарите — усмихна се той. — Трябва да ги държиш под око, иначе ще те докарат до просешка тояга. Ще поговоря с тях утре сутрин.

— Не — извика тя с престорено възмущение. — Точно това ме смущава. Не искам да се намесваш. Сама ще се оправя. Аз всъщност вече се справих, но съм капнала от умора. Затова отидох на лекар, заради прекомерната умора. Каза, че нищо ми няма. Ще се върна в Монтмейн вдругиден. Не си губи времето тук. Зная колко си зает точно сега. Моля те — отчаяно настоя тя, — остави ме сама да си свърша работата, умолявам те!

Той се изправи и в недоумение поклати глава.

— Бих дал живота си заради една твоя усмивка, Елизабет. Не е нужно да ме молиш за каквото и да е. Не искам да харчиш личните си пари за имението. Защото ако го правиш — засмя се той, — ще бъда принуден да те лиша от тях. — После вече сериозно каза: — Ако имаш нужда от още пари за Хейвънхърст, просто ми кажи, но твоята издръжка е само за личните ти нужди. Изпий коняка — нежно я подкани той, после я целуна още веднъж по челото. — Остани тук колкото искаш. Аз имам работа в Денвър, която отложих, за да дойда при теб. Заминавам и ще се върна във вторник в Лондон. Искаш ли там да се срещнем вместо в Монтмейн?

Елизабет кимна.

— Искам само още нещо да те помоля — каза той, загледан в бледото й лице. — Ще ми дадеш ли думата си, че лекарят не ти е казал нещо обезпокоително?

— Давам ти думата си.

Той си тръгна и щом вратата на спалнята се затвори, Елизабет притисна лицето си към възглавниците и се разрида. Плака, докато сълзи не й останаха, после още по-мъчително се разхлипа.

По едно време вратата към коридора се открехна, Бърта надникна и бързо пак затвори.

— Плаче, като че ли сърцето й се къса, но него го няма.

— Заслужава да бъде застрелян — презрително заключи Бентнър.

Бърта плахо кимна и загърна още по-плътно халата си.

— В този човек има нещо опасно, сигурна съм, господин Бентнър.