Джудит Макнот
Ад и рай (34)

34.

Хелмшид беше тихо малко селце, разположено над син залив, където платноходите понякога си проправяха път към пристанището, маневрирайки между десетките рибарски лодки. От време на време заблудени моряци слизаха на брега, като се надяваха да си намерят забавления през нощта; после отплаваха със сутрешния отлив, като се заричаха повече да не слизат на този бряг. Тук нямаше нито бордеи, нито кръчми, нито проститутки.

Обитателите на селището бяха отрудени рибари. Мъжете бяха яки, с ръце като въжета, които всеки ден хвърляха мрежите си в морето, а жените се събираха при селския извор да клюкарстват и да перат със зачервени от лугата ръце, облечени в избелели рокли. Децата тичаха насам-натам, играеха на гоненица, а кучетата лаеха до забрава. Лицата бяха силни, почернели от слънцето и вятъра. В Хелмшид нямаше елегантни дами с бижута, нито пък изискани кавалери, които предлагат сгъната в лакътя ръка на изящна длан с ръкавица; имаше само жени, които носеха тежки кошници с изпраното пране, и груби рибари, които ги застягаха и взимаха товара им на яките си рамене.

Елизабет бе застанала близо до тях, подпряна на едно дърво, и ги наблюдаваше. От четири седмици не усещаше друго освен болезнено страдание, което като буца бе заседнало в гърлото и гърдите й. После обърна поглед към стръмните крайбрежни скали и към безкрайната далечина отвъд искрящия залив. Чепати дървета се бяха вкопчили в скалата, обезформени от вечната битка със стихиите, извити и с чудната красота на бухналите в червено и златно есенни корони.

Тя затвори очи, за да не вижда нищо. Красотата й напомняше за Иън. Силата й напомняше за Иън. Извитите и преплетени клони й напомняха за Иън. Блясъкът й напомняше за Иън…

Пое дълбоко дъх и отвори очи. Грубата кора на дървото нарани гърба й, но тя не помръдна; болката й напомни, че още е жива. Освен болка друго нямаше. Празнота. Празнота и печал. И дрезгавият глас на Иън, който звучеше в главата й, нашепвайки й гальовните думи, които шепнеше, когато правеха любов… когато се шегуваше.

Тембърът на гласът му… видът на смазания от бой гръб на Робърт.

* * *

— Къде е той? — попита Джордан иконома на Иън и след като му отговори, мина като хала покрай него и връхлетя в кабинета. — Нося новини, Иън!

Но преди да му обърне внимание, Иън довърши записката, която диктуваше на секретаря си, освободи го и едва тогава го погледна.

— Господи, престани! — избухна приятелят му.

— С какво да престана? — попита Иън и се облегна. Джордан се загледа в него с безсилен гняв, без да може да си обясни защо поведението му толкова го разстройваше. С навити ръкави, обръснат и като се изключи драматичното му отслабване, изглеждаше като всеки делови мъж, който живее разумно и спокойно.

— Бих искал да престанеш да се държиш, като че ли всичко е нормално!

— И какво би ме посъветвал да направя? — попита той, етана и отиде до подноса с напитките. Наля скоч в две чаши и подаде едната на Джордан. — Ако очакваш от мен да ридая или да се отдам на бурни веселби, губиш си времето.

— Не, в момента съм много доволен, че не се отдаваш на мъжката версия на истерията. Нося новини, както вече ти казах, въпреки че от интимна гледна точка няма да са приятни, но във връзка с обвинението, повдигнато срещу теб, са безценни. Иън — продължи той с неудобство, — нашите агенти… твоите искам да кажа, най-после са открили следи от Елизабет.

Гласът на маркиза беше леден, изразът му непроницаем.

— Къде е тя?

— Още не знаем, но знаем, че е била забелязана да пътува заедно с някакъв мъж по пътя за Бърнъм две нощи, преди да се разбере, че е изчезнала. Отседнали в странноприемница на около трийсет километра от Лъстър. Те — колебливо въздъхна той — са пътували като мъж и жена, Иън.

Освен че стисна леко чашата си, друг признак на емоция при тази смайваща новина съпругът не показа.

— Има още новини, при това добри… искам да кажа ценни за нас.

Иън изпи на един дъх уискито си и с хладна решителност отбеляза:

— Не виждам нито една добра новина. Само доказва, че не съм убил жена си и в същото време ми дава неоспорими основания за развод.

Джордан не изрази дълбокото си съчувствие, защото знаеше, че той ще го отблъсне, затова продължи решително:

— Обвинителят може да се опита да докаже, че отвличането е поръчано от теб. Но следващата новина ще убеди всеки, че тя е планирала своето бягство.

Иън го гледаше мълчаливо.

— Продала е бижутата си на Флетчър Стрийт четири дни преди да избяга. Бижутерът казал, че не си е предложил услугите по-рано, защото лейди Кенсингтън, която той знаел като госпожа Робъртс, изглеждала много изплашена. Казал още, че с нежелание издавал тайната, тъй като тя изглежда е имала основателни причини да избяга от теб.

— С нежелание се е отказал заради изгодата от скъпоценните камъни, които всъщност не бяха и нейни, за да ги продава — заяви Иън саркастично. — Във вестниците не пишеше, че скъпоценностите са откраднати, затова е съобщил.

— Вероятно е така. Но важното в случая е, че не могат да ти отправят фалшиви обвинения, тъй като фактите сочат, че тя е „изчезнала“ по собствено желание. Само обвиненията за брат й, че си… — Той замлъкна, тъй като ме желаеше да произнася думата.

Иън взе перото и някакъв документ.

— Агентите не са открили нищо за бижутата, защото прислугата в Хейвънхърст е предполагала, че са в твоята къща, а в Монтмейн са предполагали, че са в лондонската ви къща.

— Разбираемо е — изрече Иън без всякакъв интерес. — Но едва ли ще повлияе на обвинението. Ще настояват, че съм наел подставени лица, за да продадат бижутата и да пътуват с нея, и точно в това ще повярват в съда. А сега нека да обсъдим този договор, ако не се отказваш.

— Да се откажа ли? — попита Джордан, съвсем обезсърчен от безразличието на Иън.

— В момента доброто ми име е напълно унищожено, както и доверието в моята почтеност и честност. Ако приятелите ти желаят да се оттеглят от предприятието, аз ще ги разбера.

— Вече се оттеглиха — смутено призна Джордан. — Аз оставам.

— Така си и мислех — отговори Иън, като взе договора и започна да зачерква имената на отказалите се партньори. — Накрая ние с теб доста ще спечелим.

— Иън — изрече приятелят му бавно и настойчиво, изкушаваш ме да те ударя, за да видя дали ще трепнеш. Бих направил всичко, за да те измъкна от безразличието. — Иън вдигна поглед от документите и тогава Джордан видя, че едно мускулче на лицето му потрепва, незабележим знак за гняв или терзание, и се смути. — Съжалявам за забележката си повече, отколкото мога да изразя. И ако това изобщо е някаква утеха, зная от собствен опит как се чувства човек, ако вярва, че жена му го е предала.

— Нямам нужда от утеха — отвърна грубо другият мъж. Имам нужда от време.

— За да го преживееш — съгласи се Джордан.

— Време — провлече Иън, — за да прегледам тези документи.

Когато Джордан си тръгна, си помисли, че сигурно си е въобразил този макар и незначителен израз на вълнение у Иън.

* * *

Елизабет стоеше до същото дърво, където идваше всеки ден и гледаше морето. Всеки момент трябваше да пристигне корабът, с който щяха да отплават за Джамайка. Така каза Робърт. Той гореше от нетърпение да напусне Британия и не можеше да бъде винен за това, мислеше си тя и бавно се разхождаше в самия край на отвесния висок скалист бряг.

Брат й бе наел стая в рибарската хижа на господин и госпожа Хоган и сега се хранеше добре, дори понапълня от вкусните гозби на госпожа Хоган. Както и другите жители на Хелмшид семейство Хоган бяха добри и отрудени хора, а четиригодишните им близнаци бяха весели деца. Елизабет хареса семейството и ако зависеше от нея, щеше да остане при тях, скрита от света завинаги. За разлика от Робърт тя не бързаше да напусне Британия, нито пък се страхуваше, че ще бъде открита. По странен начин намери спокойствие тук, престана да усеща и да чувства каквото и да е. Затвори в душата си спомена за Иън и той повече не можеше да я наранява.

— Доста е височко, ако речете да паднете, госпожо — каза господин Хоган, който се бе приближил зад нея и я хвана за ръката. — Дръпнете се от ръба, чуете ли?

— Не обърнах внимание, че съм стъпила толкова накрая — отвърна Елизабет и едва тогава забеляза, че под краката си няма сигурна опора.

— Елате по-насам. Съпругът ви ни каза колко много сте препатили и колко не трябва да се тревожите сега.

Откритието, че Робърт е споменал пред някого за нейното окаяно състояние и особено пред Хоган, който знаеше само че очакват кораб за Америка или Джамайка, я изненада и тя попита:

— Какво ти каза Роб… моят съпруг, че съм „препатила“?

— Обясни ни, че не трябва с нищо да ви тревожим, нищо тревожно да не виждате или да чувате.

— Бих искала да прегледам някой вестник — каза Елизабет, като влязоха в хижата, която ухаеше на прясно изпечен хляб.

— Заръчано ни е най-вече вестници да не ви даваме.

— Тук едва ли има вероятност да се намерят вестници — с безразличие каза тя и разсеяно се усмихна на единия от близнаците, който се втурна и я прегърна през краката. — Въпреки че не мога да си представя вестниците да не достигат до всяко кътче в Англия.

— Ами че то няма и смисъл да ги чете човек — убийства, побоища, политика и танци, друго няма.

Когато живееше усамотено в Хейвънхърст, Елизабет рядко четеше вестници, защото я караха да се чувства още по-изолирана. Но сега й се искаше да погледне дали някъде не се споменава нейното изчезване и евентуално как е представено. Предположи, че семейство Хоган не знаят да четат, което беше нещо обичайно, но все пак й се стори доста странно, че господин Хоган не може да открие нито един вестник в цялото село.

— Аз наистина трябва да погледна някой вестник — доста категорично каза тя и в това време момченцето, което я бе прегърнало, я пусна. — Имаш ли нужда от моята помощ, госпожо Хоган? — попита Елизабет жената, която беше бременна в седмия месец и не преставаше да работи и да се смее.

— Нищо няма, госпожа Робъртс, само си почивайте, аз ще ви направя един хубав чай.

— Имам нужда от вестник — шепнешком каза Елизабет, — повече отколкото от чай.

— Тими — изсъска госпожа Хоган, — на минутата остави туй нещо, чуваш ли? Тими — заплаши го тя, но както обикновено палавото дете не я послуша. Вместо това то задърпа Елизабет за полата и точно в този момент баща му грабна нещо от ръката му.

— То е за госпожата! — развика се детето и се покатери в скута на Елизабет. — Донесох го за госпожата. Елизабет едва не изпусна детето от изумление.

— Но това е вестник! — извика, като поглеждаше осъдително ту госпожа Хоган, ту съпруга й. Двамата се изчервиха. — Господин Хоган, моля те, дай да го видя.

— Ще са „нервирате“, тъй рече вашият мъж, ако четете вестници.

— Наистина ще се нервирам — заяви Елизабет изключително търпеливо и любезно, — ако не ми го дадеш.

— Много е стар — заинати се той. — Преди повече от три седмици е.

Странно, но точно кавгата за някакъв глупав вестник пробуди за пръв път от седмици някакво вълнение у Елизабет. Отказът му да й го даде я разгневи, а забележките му, че трябва да си почива и да не се нервира, я разтревожиха.

— Не съм нервирана — обърна се тя усмихната към госпожа Хоган, която всъщност командваше къщата. — Просто искам да се позабавлявам малко, като например каква е модата през този сезон.

— Носи се синьо — усмихна й се госпожа Хоган и се закани на мъжа си. — Ето, че знайте. Нали е хубаво — синьо, а?

— Значи можеш да четеш — каза Елизабет и посегна към вестника в ръката на господин Хоган. Нямаше намерение да го изтръгне, въпреки че ако доброволно не й го дадеше, щеше да го направи.

— Мама чете — похвали се засмян единият от близнаците.

— Господин и госпожо Хоган — каза младата жена напълно спокойно, — изключително много ще се нервирам, ако не ми дадете този вестник, ще тръгна от врата на врата в селото и все ще намеря някой, който го има или го е чел.

Строгият й тон на майка, която гълчи децата си, които са й се качили на главата, като че ли въздейства на госпожа Хоган.

— Ако ще се разкарвате из селото да търсите друг вестник, нищо няма да намерите — призна най-накрая тя. — Само тоз е в цялото село и ми е ред аз да го чета. Госпожа Уайлис го взела миналата седмица от един капитан.

— Тогава ще ми разрешиш ли, моля те, да го погледна? — настоя Елизабет с протегната ръка към вестника в юмрука на господин Хоган, като едва не изпадна в истерия от нелепото положение — тя посяга за вестника, а той го вдига над главата й.

— Сякаш туй нещо модата и тям подобни ще я нервират, ама мъжът й нали тъй заръча…

— Моят мъж — многозначително каза Елизабет — не може за всичко да ми нарежда.

— Глей ти — захили се господин Хоган, — ще речеш, че тя е с панталони, също кат теб, Роуз.

— Дай й вестника, Джон — ядоса се Роз, макар и да беше усмихната.

— Ще го чета в стаята си — каза Елизабет, когато най-накрая го стисна в ръката си. От начина, по който я гледаха, осъзна, че Робърт навярно ги е убедил да повярват например, че е избягала от лудница. Седна на тесничкото си легло и отвори вестника.

МАРКИЗ КЕНСИНГТЪН ОБВИНЕН ЗА УБИЙСТВОТО НА СЪПРУГАТА СИ И НА ДОВЕДЕНИЯ Й БРАТ. СВИКАНА Е КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ, ЗА ДА ИЗСЛУША ПОКАЗАНИЯТА. ОЧАКВА СЕ ПРИСЪДА ЗА ДВОЙНО УБИЙСТВО.

Истеричен писък се надигна в гърлото й и тя скочи на крака.

— Не! — промълви. — Не! Не!

Пред очите й се занизаха думи, стотици думи, страховити думи, уродливи лъжи, порочни инсинуации — заподскачаха пред очите й и разтърсиха сетивата й. После прочете още веднъж написаното, защото не схвана смисъла. Трябваше три пъти да го прочете, преди да започне да мисли, и дори тогава едва си пое дъх. През следващите пет минути чувствата на Елизабет се блъскаха — от истеричен страх до потресаваща логика. С нервна бързина започна да обмисля възможностите и да се опитва да вземе решение. Нямаше значение какво беше сторил Иън на Робърт, той не го беше убил, нито пък беше убил нея. Според статията във вестника били представени доказателства, че Робърт два пъти е направил опити да убие Иън, но в този момент до съзнанието на Елизабет нищо не достигаше, освен че процесът е започнал на единайсети, това ще рече преди три дни, и че има голяма вероятност да обесят Иън. Другата й мисъл бе, че най-бързо ще стигне до Лондон, ако наеме лодка за първата част от пътуването и после карета. Пусна вестника, излезе от стаята си и се втурна в малката всекидневна.

— Господин и госпожо Хоган — каза тя, като се стараеше да не забравя, че на тях вече им е внушено, че тя е неуравновесена, — във вестника има новина, страшна новина, която ме засяга. Трябва веднага да се върна в Лондон по възможно най-бързия начин.

— Хайде, госпожа, успокойте се — каза господин Хоган учтиво, но непреклонно. — Видяхте ли сега, че не трябваше да го четете тоз вестник. Точно тъй рече мъжът ви, че ще се разнервирате.

— Моят съпруг е обвинен в убийство — отчаяно му възрази Елизабет.

— Вашият съпруг е на пристанището, гледа за кораб, за да ви води да видите свят.

— Не, този е моят брат.

— Днеска ви беше съпруг — напомни й господин Хоган.

— Никога не ми е бил съпруг, винаги ми е бил брат — настоя Елизабет. — Съпругът ми, истинският ми съпруг е обвинен, че ме е убил.

— Ама, госпожа — каза той учтиво, — вий не сте умряла.

— О, Господи! — ахна Елизабет, като се чудеше как да накара господин Хоган да я откара до пристанището. Обърна се към госпожа Хоган, която я наблюдаваше съсредоточено. Наведе се, взе ръцете й, като я накара да я гледа в очите, и с много ясен и настойчив глас започна да моли:

— Госпожо Хоган, аз не съм луда, но съм в беда и искам да ти я обясня. Забеляза ли, че не бях щастлива тук?

— Да, забелязахме, мила.

— Чете ли във вестника за лейди Торнтън?

— Всяка дума, макар и да не чета много бързо, пък и някои думи не ги знам.

— Госпожо Хоган, аз съм лейди Торнтън. Не, не гледай съпруга си, мен гледай! Погледни лицето ми! Аз съм угрижена и изплашена, но според теб изглеждам ли побъркана?

— Аз… аз не знам.

— Докато бях тук, при вас нещо в поведението ми даде ли ви повод да мислите, че съм луда? Или би казала, че изглеждам само много нещастна и изплашена.

— Няма да река, че… — поколеба се тя, но в този миг помежду им се установи мълчаливо разбирателство, както често се случва при жени, които се нуждаят от помощ. — Няма да река, че сте луда.

— Благодаря — каза Елизабет с много топло чувство и стисна ръцете й. После продължи да говори като на себе си: — След като постигнахме съгласие дотук, сега трябва да ви докажа коя съм, или по-точно кои сме ние — аз и Робърт. — Чудеше се как най-ясно и убедително да им докаже, че говори истината. — Във вестника — започна — пише, че маркиз Кенсингтън е обвинен в убийството на съпругата си, лейди Елизабет Торнтън и на нейния брат Робърт Камерън, спомняш ли си?

Госпожа Хоган кимна.

— Ама тез имена са чести — протестира тя.

— Не си прави още заключения — каза Елизабет. — Ще ти дам по-убедително доказателство. Почакай, сетих се. Ела с мен! — Почти повлече след себе си обърканата жена и я заведе в мъничката спалня с две почти детски легла, където спяха с Робърт. Господин Хоган също ги бе последвал и стоеше до вратата. Елизабет извади изпод своята възглавница дамска чантичка и я отвори.

— Погледни колко много пари нося със себе си! Това е огромна сума за обикновени хора, за каквито ни мислите с Робърт.

— Ами, не знам.

— Разбира се, че не знаеш — каза Елизабет със съзнанието, че губи доверието на госпожа Хоган. — Почакай, виж какво пише тук за дрехата, с която се предполага, че съм била облечена, когато съм заминала.

— Няма какво да го чета. Знам го. Пише, че била зелена, поръбена с черно. Пише, че може да е била и кафява пола с кремав жакет…

— Или — завърши доволно Елизабет и отвори двата куфара с най-необходимите вещи и малко дрехи — сив пътнически костюм, нали така пише?

Госпожа Хоган кимна и тя извади всичките си дрехи. По израза на жената разбра, че й е повярвала и ще убеди и съпруга си да й повярва.

Обърна се към господин Хоган:

— Незабавно трябва да тръгна за Лондон и ще бъде много по-бързо с лодка.

— Другата седмица тръгва кораб оттук за…

— Господин Хоган, аз не мога да чакам. Процесът е започнал преди три дни. Съпругът ми е обвинен, че ме е убил, и по всяка вероятност ще го обесят.

— Ама — извика той раздразнено — вий не сте умряла.

— Точно така. Ето защо трябва да отида и да го докажа в съда. Затова не мога да чакам за кораб. Ще ти дам каквото поискаш, за да ме закараш до Тилбъри с твоята лодка. Оттам пътищата вече са хубави и ще наема карета до Лондон.

— Не знам, госпожа. Да помогна, ама сега има най-много риба… — Видя тревогата в погледа й и безпомощно погледна към жена си.

Госпожа Хоган даде съгласието си.

— Закарай я, Джон.

Елизабет силно прегърна жената и каза:

— Благодаря ви и на двамата. Господин Хоган колко печелите при най-успешен улов за една седмица?

Той й каза и тя бръкна в чантичката си, взе оттам няколко банкноти, преброи ги, мушна ги в ръката му и я стисна.

— Това е пет пъти повече от сумата, която назовахте — каза му. За пръв път в живота си Елизабет Камерън Торнтън плащаше повече, отколкото бе абсолютно необходимата сума. — Ще тръгнем ли тази вечер?

— Аз… тъй мисля, може, ама мен ми се струва, че не е много умно да тръгваме нощем.

— Трябва да тръгнем тази вечер. Няма време, Елизабет си забрани да мисли, че може и да е прекалено късно.

— Какво става тук? — прогърмя изненаданият глас на Робърт, когато видя разхвърлените дрехи на Елизабет. После забеляза вестника и гневно присви очи. — Нали ти казах — побеснял се обърна той към рибаря.

— Робърт, трябва да поговорим — прекъсна го Елизабет. — Насаме.

— Джон — обади се госпожа Хоган, — имаме нужда от една хубава разходка.

В този миг Елизабет за пръв път осъзна, че брат й е прочел какво пише във вестника и затова го е скрил от нея. Това я потресе толкова, колкото и новината, че Иън ги е убил.

— Защо? — попита тя яростно.

— Какво питаш? — сопна се той.

— Защо не ми каза какво пише във вестника?

— За да не те разстройвам.

— За да не ме какво? — изкрещя тя, но се сети, че няма време за обяснения. — Трябва да се връщаме.

— Да се връщаме ли? — присмя се той. — Аз няма да се върна. Ще го обесят, задето ме е убил. Надявам се да го обесят, копелето.

— Но за моето няма да го обесят — каза тя, прибирайки дрехите си в куфара.

— Страхувам се, че ще го обесят, Елизабет.

Внезапната мекота на гласа му и безразличието му смразиха сърцето й. Ужасяващо подозрение се породи у нея.

— Ако му бях изпратила съобщение, както възнамерявах — започна тя, — всичко това щеше да бъде излишно. Иън щеше да покаже съобщението на… — замлъкна, защото подозрението й се превърна в убеждение. Според показанията на свидетелите, публикувани във вестника, Робърт се бе опитал два пъти да убие Иън. Това бе абсолютно доказано. Ако я бе излъгал за това, тогава сигурно я бе излъгал и за останалото. Старата позната болка за това, че е измамена и предадена, започна да пулсира в главата й, но този път беше брат й, не Иън. Иън никога не я бе мамил или предавал.

— Всичко е било мръсна лъжа, нали? — каза тя със спокойствие, което прикри обзелите я чувства.

— Той съсипа живота ми — изсъска Робърт и разярено я погледна, като че ли тя беше предателката. — Освен това не всичко е лъжа. Завлече ме на един от неговите кораби, но аз избягах в Сан Долора.

— А белезите по гърба ти? Откъде са?

— Нямах пари, да те вземат дяволите, освен дрехите на гърба си, нямах нищо друго, когато избягах. Продадох се като роб, за да си платя пътуването до Америка — нахвърли се той върху нея. — По този начин господарят ми наказваше робите си за кра… за неподчинение.

— Каза кражба! — на свой ред се нахвърли Елизабет. — Повече не ме лъжи! А мините, за които говореше, онези шахти под земята?

— Работих в една мина няколко месеца — скръцна със зъби той и заплашително тръгна към нея.

Тя стисна чантичката си и отстъпи, но той я сграбчи за раменете.

— Видях неописуеми неща, извърших неописуеми неща, и то само за да защитя честта ти, а в това време ти като уличница си се забавлявала с този мръсник.

Елизабет се опита да се отскубне и когато не успя, започна да се плаши.

— Когато най-накрая се добрах дотук, купих си вестник и прочетох как малката ми сестричка се появява на всички светски приеми, призната от висшето общество за най-изисканата дама, докато аз гниех на полетата със захарна тръстика.

— Твоята малка сестричка — разтреперана се развика Елизабет — продаде всичко, което притежавахме, за да плаща твоите дългове, да те вземат дяволите! Щяха да те пъхнат в затвора за длъжници, ако си беше показал носа където и да е, преди да оголя Хейвънхърст от почти всички вещи. — Гласът й се прекърши и тя се паникьоса.

— Робърт, моля те — сподавено промълви, а пълните й със сълзи очи се взираха в мрачното му лице. — Моля те! Ти си ми брат и част от онова, което ми каза, е истина — аз съм причината за повечето от премеждията ти. Не Иън, аз. Той можеше да се отнесе с теб далеч по-зле, ако наистина беше зъл човек — убеждаваше го тя. — Можеше да те предаде на властите. Така щяха да постъпят повечето хора и ти щеше да прекараш живота си в тъмница.

Хватката му се стегна, лицето му стана още по-мрачно и грубо. Сълзите на Елизабет рукнаха, дори престана да го ненавижда за онова, което бе замислил да причини на Иън.

С мъка въздъхна и сложи ръка на измършавялата му буза.

— Робърт — с болка каза тя, — аз те обичам, мисля, че и ти ме обичаш. За да ми попречиш да замина за Лондон, ще трябва да ме убиеш.

Той я блъсна, като че ли кожата й го опари, и тя падна върху леглото, без да изпуска чантичката си. Изпълнена с горест заради злощастната му съдба, тя го наблюдаваше как кръстосва стаята като хванато в клетка животно. Много внимателно извади всички пари от чантичката си и отдели колкото й бяха необходими, за да наеме карета.

— Боби — със спокоен глас се обърна към него и видя как раменете му се сковаха, когато го назова с името му от детството им, — моля те ела тук.

Виждаше колко му е трудно и каква битка води със себе си, крачейки напред-назад, после рязко се обърна и се приближи. Елизабет се изправи.

— Тук има доста пари — продължи да говори тя със същия нежен и тъжен глас. — Твои са. Вземи ги и замини. — Докосна ръката му. — Боби — прошепна, взирайки се в лицето му, — свърши се. Няма да отмъщаваш. Вземи парите и замини с първия кораб за където и да е.

Той се опита да каже нещо, но тя го спря.

— Не ми казвай къде, ако това искаше да кажеш. Ще ме разпитват и ако аз не зная нищо, ти ще бъдеш в безопасност. Нито аз ще те заплашвам, нито Иън, нито дори английските закони.

Видя го как преглътна, загледан отчаяно в парите на леглото.

— След шест месеца — продължи тя — ще депозирам пари в посочена от теб банка. Пусни обява в „Таймс“ за Елизабет… Дънкан и аз ще ги внеса на името от обявата.

Той изглеждаше вцепенен и тя още по-здраво стисна чантичката си.

— Боби, трябва веднага да решиш. Няма време.

Той като че ли с усилие осмисляше казаното от нея и след една безкрайна минута въздъхна дълбоко, а лицето му омекна.

— Ти имаш най-нежното сърце — каза примирено.

И без да каже друго, прибра в куфара си малкото вещи и дрехи, прибра и парите там. Елизабет преглътна сълзите си.

— Не забравяй — прошепна тя, — Елизабет Дънкан.

Той спря и погледна към нея.

— Тези пари са достатъчни.

Братът и сестрата дълго се гледаха, знаейки, че се виждат за последен път. После на устните му трепна тъжна усмивка.

— Сбогом — каза той и добави: — Бет.

Тя се загледа след него през прозореца и едва когато с бързи стъпки се изгуби по виещия се към морето път, се отпусна. Смъкна се на леглото, главата й клюмна, сълзите й се стичаха, но плачеше за своя брат, не за себе си.

Защото в чантичката й беше нейният револвер. И ако той доброволно не я бе пуснал, щеше да го насочи към него.