Джудит Макнот
Ад и рай (35)

35.

От Хелмшид до Лондон обикновено се стигаше за четири дни. Елизабет измина разстоянието за два дни и половина — подвиг, който постигна, като не се съобразяваше с опасностите, плащаше скъпо и прескъпо на кочияшите, за да пътуват и нощем. Спеше в каретата и спираха само за да сменят конете и да хапнат нещо. Навсякъде хората говореха само за Иън Торнтън, маркиз Кенсингтън.

Километрите се нижеха, денят преваляше и настъпваше нощта, после се сипваше бледа зора и още един ден повтаряше цикъла. Тропотът на конските копита отекваше заедно с глухите удари на сърцето й.

В десет часа сутринта, шест дни след началото на процеса срещу Иън, прашната карета, с която Елизабет бе пътувала, спря пред лондонската къща на вдовстващата херцогиня Хотърн. Елизабет скочи от каретата, преди да спуснат стълбичката, едва не падна, спъвайки се в полата си, изкачи стълбите и похлопа на вратата.

— Какво, за бога… — изрече херцогинята, която тъкмо преминаваше по коридора, възмутена от ударите по входната врата.

Икономът отвори и Елизабет мина като хала покрай него.

— Ваша светлост — задъхваше се тя. — Аз…

— Ти! — възкликна херцогинята и замряла от изненада, гледаше разрошената, раздърпана и прашна жена, която бе изоставила съпруга си, бе причинила страдание, бе предизвикала грандиозен скандал и сега се появяваше във вид на красива прашна отрепка в приемното фоайе на херцогинята, когато бе вече твърде късно. — Някой трябва здраво да те нашиба — рязко прибави старата дама.

— Иън без съмнение има това право, но сега не му е времето. Сега аз трябва… — Елизабет замлъкна, за да прикрие страха си и за да изложи последователно плана си. — Трябва да проникна в Уестминстър. Нуждая се от помощта ви, понеже няма да допуснат жена в Камарата на лордовете.

— Процесът се гледа вече шести ден и нямам намерение да те успокоявам, че се развива добре.

— Ще ми разкажете по-късно! — каза Елизабет със заповеден тон, който внуши доверие дори на самата херцогиня. — Просто помислете за човек с влияние, когото познавате и в чиито правомощия е да ме въведе в залата. По-нататък сама ще се справя.

Херцогинята със закъснение схвана, че в този миг младата жена е надеждата за оправдание на Иън, и премина към действие.

— Фокнър — извика тя към някого, който се спотайваше на стълбището.

— Какво ще заповяда ваша милост? — попита личната камериерка на херцогинята, която се появи на стълбищната площадка.

— Заведи тази млада жена горе. Почисти дрехите й и оправи косата й. Рамзи! — извика тя иконома да я последва в синия салон, където седна на писалището си.

— Занасяш това писмо право в Уестминстър. Кажи, че е от мен и че незабавно трябва да бъде предадено на лорд Кайлтън. Ще го намериш на неговото място в Камарата на лордовете. — Тя бързо написа съобщението и го подаде на иконома. — Пиша му да прекрати процеса веднага. Пиша му също, че ще го чакаме след един час в каретата ми пред Уестминстър, за да ни въведе в парламента.

— Тръгвам веднага, ваша милост — каза Рамзи и вече излизаше от салона с поклон.

Тя тръгна след него, като му нареждаше:

— Ако случайно лорд Кайлтън не присъства на заседанието, изпрати един лакей в дома му, друг в Уайтхол и още един в къщата на онази актриса на Бларънд Стрийт, за която той си въобразява, че никой не знае. А ти — обърна се тя към Елизабет с леденостуден поглед — ела с мен. Имаш много за обяснение, мадам, и можеш да го направиш, докато Фокнър се погрижи за външния ти вид.

— Мен не ме интересува — изрече Елизабет нетърпеливо — външният ми вид точно сега.

Веждите на херцогинята подскочиха чак до косата.

— Имаш ли намерение да ги убедиш, че Иън е невинен?

— Да, разбира се. Аз…

— Тогава не го засрамвай повече и без друго си го посрамила достатъчно! Изглеждаш като избягала от лудница с боклукчийската каруца. Ще имаш късмет, ако не те обесят заради цялото това безобразие, което сътвори.

Тя тръгна по стълбището, а Елизабет вървеше подире и. С половин ухо слушаше обясненията на Елизабет.

— И сега, ако презреният ти брат ни направи честта да ни се представи, съпругът ти няма да прекара нощта в тъмницата, където според Джордан ще го тикнат, ако обвинението ще спечели.

Елизабет спря на третото стъпало.

— Бихте ли ме чули, моля… — ядосано започна тя.

— Ще те слушам през целия път до Уестминстър — саркастично я сряза херцогинята. — Бих казала, че цял Лондон ще гори от нетърпение да прочете в утрешните вестници какво имаш да кажеш.

— За бога! — изкрещя младата жена към гърба й, като се чудеше към кого да се обърне за по-бързи действия. Един час се равняваше на цяла вечност. — Не съм дошла, за да покажа, че само аз съм жива. Дойдох, за да докажа, че Робърт също е жив и здрав и не е пострадал от Иън и…

Херцогинята рязко се обърна към нея и я погледна с отчаяна надежда.

— Фокнър! — кресна тя. — Вземи каквото ти е необходимо. Ще приведеш лейди Торнтън в приличен вид в каретата.

* * *

След петнайсет минути кочияшът на херцогинята спря конете пред Уестминстър. Лорд Кайлтън се втурна към каретата им, Рамзи тичаше по петите му.

— Какво, по дяволите! — изохка той.

— Помогнете ни да слезем — прекъсна го херцогинята. — Ще ви разказвам по пътя. Но първо ми кажете как се развиват нещата.

— Зле. Много зле за Кенсингтън. Главният обвинител е в превъзходна форма. Приведе аргументи, че няма убедителни доказателства лейди Торнтън да е жива, макар и да имало подобни слухове.

 

Той се обърна към Елизабет, с която не се познаваше, за да й подаде ръка, като продължи да обяснява тактиката на обвинението:

— Като обяснение на факта, че била забелязана с непознат мъж в някаква странноприемница, обвинението намеква, че Кенсингтън е платил на млада двойка, за да се представят като лейди Торнтън, пътуваща с непознат любовник, което звучи доста убедително, тъй като мина много време, преди този факт да излезе наяве и преди да се разбере за бижутата. В заключение — завърши, докато влизаха през входа — обвинителите доказаха много убедително, че дори да е жива, очевидно се страхува за живота си, след като досега не се е представила. От което следва, че лейди Торнтън от личен опит знае какво чудовище е съпругът й. И след като е такова безжалостно чудовище, напълно възможно е да е поръчал да убият брат й. Изчезването на брат й е достатъчно основание според тях, за да го пратят на бесилката.

— Тогава за първата част от обвинението няма какво повече да се тревожим. Трябва да спрете процеса — каза херцогинята.

— Да спра процеса! — протестира той. — Скъпа моя херцогиньо, само Уелският принц или Господ могат да спрат процеса.

— Ще трябва да изслушат лейди Торнтън — закани се херцогинята.

Лорд Кайлтън се извърна и погледна Елизабет, а изразът му премина от шок и облекчение към подигравателно презрение. После бързо отвори масивната врата, от двете страни на която стояха часовои.

— Останете тук. Ще изпратя съобщение на защитника на Кенсингтън, че ще го чакаме тук. Не говорете с никого и не разкривайте самоличността на тази жена за нищо на света, преди да сме говорили с Питърсън Дилъм. Предполагам, че ще се възползва от тази изненадваща новина в подходящия момент.

Елизабет стоеше мълчалива, пронизителният му поглед я измъчваше, но тя знаеше, че за всеки запознат с историята от вестниците тя или е мъртва, или е прелюбодейка, изоставила съпруга си заради някакъв любовник. След като стоеше тук от плът и кръв, очевидно лорд Кайлтън вярваше в последното предположение. И Елизабет знаеше, че всички мъже в мрачната зала от другата страна на тази врата точно това вярват, но тя ще им докаже, че грешат.

Херцогинята мрачно и много внимателно слушаше разказа на Елизабет, докато пътуваха с каретата, но очевидно преди да й повярва, искаше потвърждение на доказателствата в самата зала. Недоверието на херцогинята, която й повярва, когато никой друг не й вярваше, наскърби Елизабет много повече, отколкото осъдителният поглед на лорд Кайлтън.

След няколко минути лорд Кайлтън се върна.

— Съобщението ми е предадено на Дилъм. Сега ще чакаме.

— Казахте ли му, че лейди Торнтън е тук?

— Не, ваша милост — каза той. — При един съдебен процес изборът на подходящ момент може да се окаже от решаващо значение. Дилъм ще реши какво да прави и кога да го направи.

Това ново забавяне ужаси Елизабет. Едва не се разпищя. Иън беше от другата страна на тази врата и тя едва се сдържаше да не връхлети в залата, за да я види той. Мислеше си, че след броени минути ще я съзре и ще чуе обясненията й. Ще обясни, че е пътувала с Робърт, а не с любовник. След като разбере това, ще й прости, а може би с времето ще й прости и за другите страдания, които му бе причинила. Елизабет не се интересуваше от мнението на лордовете, би могла да понася презрението им, докато е жива, и щеше да живее, за да й прости Иън.

След четирийсет и пет минути, които й се сториха цяла вечност, вратата се отвори и Питърсън Дилъм, защитникът на Иън, се зададе по коридора.

— Какво, за бога, искате Кайлтън? Правя невъзможното, за да не се превърне този процес в отмъщение, а вие ме измъквате, преди да са свършили проклетите показания!

Лорд Кайлтън се огледа притеснено към мъжете в коридора, сложи ръка на ухото на Дилъм и заговори бързо. Дилъм погледна Елизабет, стисна я за рамото и забързано я поведе към една врата.

— Тук ще говорим — каза той.

В стаята, където замъкна Елизабет, имаше писалище и шест стола с високи облегалки. Дилъм отиде до бюрото и седна на стола зад него. Загледа се в Елизабет с очи като ледени кинжали, а когато заговори, гласът му напомняше снежна виелица:

— Лейди Торнтън, колко мило от ваша страна да намерите време за тази визита! Ще бъде ли прекалено нахално от моя страна, ако се поинтересувам за вашето местонахождение през последните шест седмици?

В този момент Елизабет мислеше само едно: ако защитникът на Иън се отнасяше към нея по този начин, колко по-страшно щеше да се отнесе Иън, когато застане пред него.

— Мога да си представя какво си мислите — смирено започна тя.

Той я прекъсна подигравателно:

— О, не си въобразявайте, че можете. Ако можехте, щяхте да припаднете от ужас.

— Мога всичко да обясня — възкликна Елизабет.

— Нима? — изрече той с унищожителен тон. — Колко жалко, че не се опитахте преди шест седмици!

— Тук съм, за да го направя сега — повиши тон Елизабет, като със сетни сили пазеше самообладание.

— Да започнем с вашето свободно време — отново изрече той саркастично. — В залата от другата страна на коридора има само триста души, които очакват да се явите в удобното за вас време.

От паниката и безсилието гласът на Елизабет трепереше, когато не издържа и избухна:

— Вижте, господине, не съм пътувала ден и нощ, за да стоя тук и да губя време, докато вие ме обиждате. Тръгнах в секундата, когато прочетох в един вестник, че съпругът ми е в беда. Дойдох, за да докажа, че съм жива, не съм малтретирана и че моят брат също е жив.

Вместо да изрази някакво задоволство, той стана още по-саркастичен:

— Разкажете ни, мадам. Горя от нетърпение да чуя историята.

— Защо се държите така? — извика Елизабет. — За бога, та аз съм на ваша страна!

— Слава богу, че не всички са като вас.

Тя пренебрегна забележката му и разказа всичко от момента, когато Робърт се бе появил зад нея в Хейвънхърст. Когато завърши, стана и се приготви да разкаже всичко това в залата, но Дилъм продължаваше мълчаливо да я пронизва с поглед.

— И очаквате някой да повярва на тези небивалици! — грубо каза той. — Вашият брат е жив, но не е тук. Нима предполагате да бъде прието за достоверно свидетелството на омъжена жена, която най-нахално пътува с друг мъж като негова съпруга…

— Пътувах с брат си — язвително отговори Елизабет и удари с длани бюрото, като че ли близкото родство щеше да го принуди да разбере.

— Това вие го твърдите. Защо, лейди Торнтън? Защо е този внезапен интерес към благополучието на съпруга ви?

— Дилъм! — сряза го херцогинята. — Луд ли сте? За всекиго е ясно, че казва истината… дори за мен… аз не бях склонна да повярвам на нито една нейна дума, когато пристигна у дома! Нахвърляте се върху нея без причина…

Без да отмества поглед от Елизабет, господин Дилъм каза кратко и ясно:

— Ваша милост, моето поведение е нищо в сравнение е онова, в което обвинителите ще се опитат да превърнат нейната история. Ако тук не издържи, там няма да има никакъв шанс.

— Нищо не разбирам — извика Елизабет, обзета от паника и гняв. — Моето присъствие доказва, че съпругът ми не се е провинил спрямо мен. Нося писмо от госпожа Хоган, в което тя описва в подробности брат ми, заявява също, че сме били двамата. Ще дойде да свидетелства, ако това е необходимо, но тя носи дете и не можеше да пътува толкова бързо, колкото мен. Това е процес, в който трябва да се установи виновен ли е съпругът ми за тези престъпления или не. Аз зная истината и мога да я докажа.

— Заблуждавате се, лейди Торнтън — с горчивина изрече Дилъм. — Поради сензационното раздухване на случая в пресата той вече не засяга само истината и правосъдието в Камарата на лордовете. Сега там е театър, а на сцената са обвинителите, които играят главна роля пред хилядите читатели на вестници из цяла Англия. Готови са дадат блестящо представление и ще го направят. Много добре — каза той след миг, — да видим как ще се справите с тях.

На Елизабет най-сетне й олекна, когато го видя, че става, и не обърна никакво внимание на последната му забележка.

— Казах ви всичко точно както се случи, имам и писмените показания на госпожа Хоган, за да се докаже, че Робърт също е жив и здрав. Ако се наложи, тя също ще дойде. Може да го опише съвсем точно, а също и да го разпознае по портретите, които притежавам…

— Може би да, може би не. Може би сте й го описали точно и сте й платили за услугата — отбеляза той, влизайки в ролята на обвинител. — А между другото обещали ли сте й пари, ако трябва да дойде тук?

— Да, но…

— Няма значение — гневно я прекъсна той.

— Няма значение ли? — повтори тя глупаво. — Но лорд Кайлтън каза, че за обвинението най-неясен и опасен за нас е случаят с брат ми.

— Както и аз ви го посочих току-що — каза той хладно. — И това не е най-голямото ми притеснение в момента. Ще ви отведа на място, откъдето ще можете да виждате и чувате всичко, без да ви забележат. Моят помощник после ще дойде да ви придружи до свидетелската банка.

— А ще… ще кажете ли на Иън, че съм тук?

— В никакъв случай. Искам да видя първата му реакция, както и на всички, когато се появите.

Заедно с херцогинята ги отведе до една друга врата и ги въведе в малка ниша, откъдето незабелязани можеха да наблюдават всичко. Пулсът й се учести и тя с болезнена острота долавяше всички звуци и всяко движение. Дългата висока зала със сводест таван жужеше от тихите разговори на лордовете в кралството, които нетърпеливо очакваха процесът да продължи. Недалеч от тяхната ниша върху традиционната възглавница, напълнена с вълна, седеше председателят на Камарата на лордовете, облечен с червена тога.

Около него имаше други мъже със строги физиономии, също с червени тоги и напудрени перуки, в това число осем съдии, както и кралските обвинители. На друга маса бяха насядали мъже, за които Елизабет предположи, че са адвокатите на Иън и техните помощници, и още мъже със сурови лица, облечени с червени тоги и с напудрени перуки. Елизабет видя Питърсън Дилъм да се приближава и продължи да се оглежда къде е Иън… обезумелият й поглед спря да блуждае и се закова върху любимото лице. Щеше да изкрещи името му, за да види, че е тук, но прехапа устни. И в същото време се усмихна през сълзи, тъй като всичко у него, дори начинът, по който седеше, беше болезнено и прекрасно. Други обвиняеми сигурно щяха да седят сковани и с уважително внимание, но той бе различен, осъзна тя с гордост и тревога. В позата му сякаш имаше презрение към законността на обвиненията срещу него. Седеше на банката на обвиняемите лениво облегнат. Изглеждаше безпристрастен, хладен, владееше се напълно.

— Вярвам, че вече сте готов да започнем отново, господин Дилъм — раздразнено каза председателят на Камарата на лордовете и в същия миг се възцари пълна тишина. Всички лордове се обърнаха към председателя. Както Елизабет забеляза, само Иън не смени нито изражението си, нито позата си. Изглеждаше нетърпелив, като че ли заради този фарс губеше ценното си време.

— Още веднъж се извинявам за това ненадейно забавяне, почитаеми лордове — каза Дилъм, след като съобщи нещо на ухото на един от адвокатите на Иън. Младежът бързо стана и Елизабет разбра, че идва, за да я вземе. После отново се обърна към председателя на Камарата и каза с подчертано уважение: — Милорд, ако ми разрешите едно малко отклонение от процедурата, ще разрешим случая без повече обсъждания и разпити на свидетели.

— Обяснете — накратко заповяда той.

— Искам да призова един неочакван свидетел и да ми бъде разрешено да й задам само един въпрос, след което почитаемият лорд-обвинител ще може да я разпитва колкото пожелае.

Председателят на Камарата на лордовете се посъветва с някакъв мъж, който според Елизабет беше главният кралски обвинител.

— Имате ли възражения лорд Съдърланд?

Лорд Съдърланд се изправи. Беше висок мъж, с хищна физиономия, тънки устни, с червена тога и напудрена перука.

— Нямам, милорд — отвърна той с тон, който бе доста злонамерен. — Господин Дилъм днес вече два пъти ни принуди да го чакаме. Още едно кратко отлагане няма да навреди на английското правосъдие.

— Господин Дилъм, доведете вашия свидетел. Повече няма да насърчавам отлагания в това дело. Разбрахте ли?

Елизабет подскочи като ужилена, когато младият помощник-адвокат я докосна по ръката. Без да откъсва очи от Иън, с разтуптяно сърце и безчувствени крака, Елизабет тръгна след младежа, и това беше преди Питърсън Дилъм да обяви с глас, който достигна и до най-отдалечените краища на залата:

— Почитаеми лордове, призовавам на свидетелската банка маркиза Кенсингтън!

Вълна от изненада и напрежение мина през огромната зала. Всеки се надигна от мястото си, но Елизабет бе сляпа за всичко, което се случваше. Очите й бяха обърнати към Иън; видя как тялото му се вцепени, погледът му се насочи към нея… после лицето му замръзна в гневна маска, в кехлибарените му очи нахлу арктически студ.

Елизабет имаше чувството, че ще политне назад от този поглед, когато пристъпи на свидетелската банка и положи клетвата. После Питърсън Дилъм пристъпи напред.

— Бихте ли ни съобщили името си, за да го чуят всички в залата?

Елизабет преглътна, откъсна поглед от Иън и произнесе високо името си:

— Елизабет-Мери Камерън.

Около нея като в свърталище на демони настъпи хаос и врява. Главите с перуките се поклащаха една към друга, а лордът-председател на Камарата ожесточено призоваваше към тишина.

— Съдът ще разреши ли да се уверим в това твърдение, като попитаме обвиняемия дали това е истина?

Председателят на Камарата на лордовете отмести погледа си от Елизабет към Иън.

— Разрешавам.

— Лорд Торнтън — спокойно попита Дилъм, като внимателно наблюдаваше реакцията на Иън, — тази жена пред нас, вашата съпруга ли е, за чието изчезване… и… убийство сте обвинен?

Иън стисна зъби и рязко кимна.

— За сведение на присъстващите, лорд Торнтън разпозна свидетелката като своя съпруга. Нямам повече въпроси.

Елизабет се вкопчи в банката и с разширени от изненада очи се втренчи в Питърсън Дилъм, безкрайно смутена, че той не я попита за Робърт.

— Аз имам няколко въпроса, почитаеми лордове — обърна се към събранието кралският обвинител лорд Съдърланд.

Разтреперана, Елизабет гледаше как той бавно се приближава и когато заговори, остана изненадана от доброжелателния му тон. Дори в своето отчайващо положение усещаше презрението и мъжкия гняв, които я връхлитаха от всички страни. С изключение на лорда-обвинител в залата нямаше мъж, който да изразява съчувствие към нея.

— Лейди Торнтън — започна лорд Съдърланд с притеснен вид, като даваше да се разбере колко е доволен, че е тук, за да се изяснят най-сетне нещата, — моля ви, няма нужда да се страхувате, просто ще ви задам няколко въпроса. Бихте ли били така любезна да ни кажете какво ви доведе тук почти в края на процеса, очевидно много разтревожена, за да ни разкриете вашето присъствие?

— Аз… аз дойдох, защото разбрах, че съпругът ми е обвинен за моето убийство и за убийството на брат ми — изрече Елизабет високо, за да се чуе и до най-отдалечените кътчета на ехтящата зала.

— Къде бяхте до сега?

— Бях в Хелмшид с брат ми Роб…

— Брат ли каза тя? — попита един от кралските адвокати. Лорд Съдърланд изрази същото потресаващо смайване, което развълнува отново лордовете в залата, а председателят на Камарата отново призова за ред. Но изненадата на обвинителя не продължи дълго. Той почти веднага се опомни и каза:

— Дошли сте тук да ни заявите, че не само вие сте жива и невредима — обобщи той замислено, — но и че сте били с брат си, който от две години е изчезнал, брат, от когото никой не успя да открие никаква следа — нито агентът, който вие сте наели, нито кралските агенти, нито дори онези, които съпругът ви е бил наел.

Елизабет изплашено погледна към Иън, но ледената омраза на лицето му я отблъсна.

— Да, точно така.

— И къде е този брат? — И за по-силен ефект от думите си с широк жест се огледа, сякаш търсеше Робърт. — Доведохте ли го с вас, за да се уверим и ние, че е жив и невредим?

— Не — каза Елизабет, — не съм, но…

— Моля, отговаряйте само на въпросите — предупреди я лорд Съдърланд. Толкова смаян изглеждаше, като че ли не можеше да проговори, преди да попита: — Лейди Торнтън, вярвам, че всички биха искали да знаят защо преди шест седмици сте се отказали от удобствата и сигурността на вашия дом, тайно от съпруга си сте избягали и сега се връщате в последния час, за да заявите, че всички ние сме допуснали някаква досадна грешка, като сме предположили, че вашият живот и животът на брат ви вероятно са в опасност? Започнете от началото, моля!

Елизабет се успокои, че й се дава възможност да разкаже своята история дума по дума, точно както я бе репетирала в каретата безброй пъти, внимателно избягвайки да споменава действията на Робърт, които го представяха като лъжец или безумец, който съзнателно е планирал как да бъде обвинен Иън в убийство и да бъде обесен. Много стегнато, с добре обмислени изрази обрисува Робърт какъвто в действителност бе за нея — млад мъж, тласнат от желанието си безсмислено да отмъщава на съпруга й; млад мъж, който съпругът й милосърдно спасил от бесилката или от доживотен затвор, като го е пратил в чужбина; млад мъж, който много бе изстрадал заради собствените си слабости, бе претърпял и мъчения, за които несправедливо бе обвинил Иън Торнтън.

Понеже бе отчаяна и изплашена и понеже много пъти бе репетирала речта си, Елизабет свидетелства с равен глас и за изненадващо кратко време изложи всички факти. Запъна се само веднъж, когато трябваше да признае, че е повярвала във вината на съпруга си относно побоищата над Робърт. В този момент разкаяно погледна към Иън и се ужаси от израза му, защото изглеждаше отегчен до смърт, все едно бе принуден да гледа сълзлива, досадна пиеса, в която много бездарно главната роля играеше тя.

Лорд Съдърланд наруши оглушителната тишина, която последва, като се изсмя състрадателно и изведнъж очите му пронизаха нейните, а гласът му се стовари като чук върху й.

— Бедно, нещастно създание, имам само един въпрос към вас и той е същият, който вече зададох: защо?

По необясними причини леден страх скова Елизабет, като че ли със сърцето си предусети, че нещо ужасно се е случило, че не са й повярвали и сега вече никога няма да може да ги убеди.

— Защо ли… не ви разбирам — запелтечи тя.

— Защо дойдохте тук да ни разказвате небивалици, с надеждата да спасите живота на този мъж, от когото както признахте, сте избягали?

Елизабет умолително погледна към Питърсън Дилъм, който сви рамене. И тогава си спомни какво й каза и едва сега го разбра: „Моето отношение ще ви се стори мило, в сравнение е отношението на обвинителя към вашата история… Защото няма да става въпрос за доказване на истината или за правосъдие… В момента се разиграва театър, а обвинителят иска да даде блестящо представление…“

— Лейди Торнтън! — строго изрече обвинителят и й зададе въпроси с такава бързина, че тя едва успя да ги схване. — Кажете ни истината, лейди Торнтън, този ли мъж — посочи той обвинително към Иън, — ви намери и доведе тук, за да ни разкажете тази абсурдна приказка? Или ви намери и ви заплаши, че ще ви отнеме живота, ако не се явите днес тук? Не е ли истина, че нямате представа къде е брат ви? Не е ли истина, че само преди няколко минути признахте, че сте избягали от този ужасен човек, изплашена за живота си? Не е ли истина, че се страхувате от бъдещи посегателства…

— Не! — изкрещя Елизабет. Взря се в мъжките лица около себе си и нагоре в залата, и на нито едно не видя друго освен съмнение и презрение.

— Нямам повече въпроси!

— Почакайте! — За част от секундата Елизабет осъзна, че щом няма да успее да ги убеди в истината, навярно ще успее да ги убеди, че е прекалено глупава, за да измисли толкова засукана лъжа. — Да, милорд — звънливо проехтя гласът й. — Не мога да го отрека — жестокостта му… имам предвид.

Съдърланд се извъртя като пумпал, очите му блеснаха и отново започна да подклажда силните усещания в залата.

— Признавате ли, че този тук е един жесток човек?

— Да, признавам — обяви Елизабет.

— Бедно, нещастно създание, можете ли да ни кажете — тук пред всички — някои примери за неговата жестокост?

— Да, и когато ги чуете, зная, че ще се убедите на какви жестокости е способен съпругът ми и защо избягах с Робърт, моя брат. — Съвсем обезумяла се чудеше каква полуистина да измисли, за да изглежда хем достоверна, хем да не се вземе за лъжесвидетелстване. Тогава си спомни последните думи на Иън, когато дойде да я търси в Хейвънхърст.

— Продължавайте. — Всички в залата, от галериите до първите редове, като под команда се наведоха напред и Елизабет се почувства все едно се стовариха върху нея.

— Кога за последен път бяхте обект на жестокостта на съпруга си?

— Ами точно преди да избягам той ме заплаши, че ще ме лиши от издръжката, бях я изхарчила и се страхувах да му призная.

— Страхувахте се да не ви удари ли?

— Не, страхувах се, че няма да ми отпусне средства до следващото тримесечие!

Някой от горните редове се изсмя. Съдърланд започна мрачно да се мръщи, но Елизабет се хвърли презглава да обяснява:

— Със съпруга ми обсъждахме точно това — моята издръжка — имам предвид две нощи преди да избягам с Боби.

— По време на това обсъждане той държа ли се оскърбително? Кога се случи това — през същата нощ, когато камериерката ви е видяла да ридаете ли?

— Да, смятам, че беше тогава.

— Защо ридахте, лейди Торнтън?

Седящите в галерията се надвесиха още повече.

— Бях в ужасно състояние — каза Елизабет, което си беше факт. — Реших да избягам с Боби. За тази цел трябваше да продам моите прелестни смарагди, които лорд Торнтън ми подари. — Обхваната от вдъхновение, тя доверително се наклони едва забележимо към негова светлост — председателя. — Знаех, че той може да ми купи още повече, нали разбирате?

Неволен взрив от смях се понесе откъм галериите и точно от подобно насърчение имаше нужда Елизабет.

Лорд Съдърланд обаче не се смееше. Усещаше, че тя се опитва да го хързулне, но с типичната самонадеяност на своя, така наречен силен пол той я подцени.

— И от мен се очаква да повярвам, че сте продали смарагдите си заради прищявка или заради лекомисленото си желание да заминете с мъж, за когото твърдите, че бил брат ви ли?

— Боже мили, аз не зная какво се очаква от вас да повярвате. Зная какво аз съм направила.

— Мадам! — кресна той. — Били сте цялата в сълзи според бижутера, на когото сте ги продали! Ако бяхте във фриволно настроение, защо са били тези сълзи?

Елизабет го погледна глуповато.

— Обичах моите смарагди.

Силен смях разтърси залата. Елизабет почака да заглъхне, преди да се наведе напред и с горд, поверителен тон каза:

— Моят съпруг често казва, че смарагдите много отиват на очите ми. Не е ли мило?

Съдърланд вече скърцаше със зъби, забеляза тя. И понеже се страхуваше да погледне към Иън, погледна за секунда към Питърсън Дилъм. Забеляза, че я наблюдава с нещо като възхищение.

— Така! — прогърмя гласът на Съдърланд. — От нас сега се очаква да повярваме, че всъщност не сте се страхували от вашия съпруг!

— Как можахте да го изречете! Разбира се, че съм се страхувала! Не ви ли обясних току-що колко жесток може да бъде той? — попита тя с още една глуповата усмивка. — Съвсем естествено е, че когато Боби ми показа своя гръб, аз все си мислех, че мъж, който се заканва да лиши жена си от издръжка, е способен на всичко…

Смехът този път бе неукротим и дори когато лордовете се поуспокоиха, Елизабет забеляза, че вместо осъдителни и невярващи повечето физиономии са развеселени.

— И — отново гръмна гласът на Съдърланд — от нас се очаква да повярваме, че сте избягали с мъж, за когото твърдите, че бил вашият брат, с когото сте си направили една приятна разходка до някакво място в Англия…

Елизабет енергично закима и услужливо подсказа:

— Хелмшид… това е най-сладкото селце на брега на океана. Там прекарах очарователни и спокойни дни, докато не прочетох вестника и не разбрах, че съпругът ми е подсъдим. Боби не мислеше, че трябва да се връщам, защо още беше сърдит, задето е бил принуден да отплава с един от корабите на съпруга ми. Но аз реших, че съм длъжна.

— И каква твърдите, че е причината — скърцаше със зъби Съдърланд — да решите, че сте длъжна да се върнете?

— Не мислех, че на лорд Торнтън ще му хареса да бъде обесен… — Взрив от смях разтърси Парламента и Елизабет трябваше да почака доста, преди да продължи: — И така, дадох на Боби парите и той замина, за да се наслаждава на живота, както ви казах и преди.

— Лейди Торнтън — попита Съдърланд с копринено мек глас, — известен ли ви е смисълът на думата „лъжесвидетелстване“?

— Предполагам — отвърна Елизабет, — че означава, да не се изрича лъжа на място като това тук.

— А знаете ли как кралското правосъдие наказва лъжесвидетелите? Осъждат се на затвор и прекарват живота си в тъмна и влажна килия. Желаете ли това да ви се случи?

— Наистина не изглежда много привлекателно — отвърна тя. — А ще мога ли да взема бижутата и роклите си?

Смехът в залата разклати полилеите.

— Не, няма да можете.

— Тогава наистина съм щастлива, че не съм излъгала.

А Съдърланд наистина се чудеше дали не е бил подхлъзнат, но усещаше, че усилията му да накара Елизабет да се представи като хитра интригантка и прелюбодейка или поне като съпруга, страхуваща се за живота си, са отишли напразно. Ексцентричният й разказ за бягството с брат й сега бе възприет, тъй като прозвуча с абсурдна правдоподобност и той го осъзна със свито сърце и буреносен израз.

— Мадам, бихте ли лъжесвидетелствали, за да защитите този мъж? — Ръката му стремително се извъртя към Иън и Елизабет погледна безпомощно в същата посока. Сърцето й замръзна от страх, когато видя, че видът му бе още по-отегчен, по-отчужден и по-надменен.

— Отново ви питам — извиси се гласът на Съдърланд, — бихте ли лъжесвидетелствали, за да спасите този мъж от бесилката, която го чака следващия месец.

Би дала живота си, за да го спаси. Отмести погледа си от Иън и с безразличие се усмихна:

— Следващия месец ли? Колко неприятно! Следващия месец е балът на лейди Нортъм и Кенсингтън твърдо обеща, че ще отидем. — Смехът, който избухна, разлюля гредите. — И че ще имам нова пелерина от визон.

Елизабет бе затаила дъх, чувстваше, че е успяла, не защото е била особено убедителна, а защото повечето от лордовете имаха съпруги, чиито интереси се простираха до следващия бал, рокля или скъпа кожена пелерина, и затова поведението и думите и им прозвуча достоверно.

— Нямам повече въпроси! — троснато изрече Съдърланд и я погледна презрително.

Питърсън Дилъм бавно се изправи и въпреки че изглеждаше безучастен, Елизабет по-скоро почувства, отколкото видя, че беше доволен.

— Лейди Торнтън — каза той сдържано, — има ли нещо, което държите да кажете пред този съд?

Тя разбра, че Дилъм иска от нея да направи някакво последно изявление, но не се досещаше какво би трябвало да е. Каза само онова, за което мислеше, и веднага разбра, че той остана доволен.

— Да, милорд. Бих искала да кажа колко много съжалявам за онова, което с Боби причинихме на всеки. Сгреших, когато му повярвах и избягах, без никому да кажа дума. И от негова страна беше много лошо да изпитва такава ненавист към моя съпруг въпреки милосърдния му жест. — Тя почувства, че е отишла твърде далеч, затова на един дъх добави: — Ако Кенсингтън бе хвърлил Боби в тъмница заради опита му да го застреля, осмелявам се да кажа, че за Боби това място щеше да бъде толкова неприятно, колкото и за мен. Той е — сподели тя — много придирчива личност.

— Лейди Торнтън — каза негова светлост председателят на Камарата на лордовете, когато отново се чу смях, — можете да се оттеглите.

Унищожителният му тон я накара да го погледне и почти политна от яростното презрение, с което я следеше. Другите лордове може и да я смятаха за глупачка, но той би я удушил със собствените си ръце.

Разтреперана, Елизабет разреши на един от помощниците на Питърсън Дилъм да я изведе от залата, но когато стигнаха до вратата, тя умолително го погледна.

— Моля ви — прошепна, като вече надничаше над рамото му, за да види какво става по-нататък, — оставете ме пак в нишата, не мога да чакам отвън — примоли се тя, като наблюдаваше как някакъв мъж влезе през официалната врата и се насочи към Питърсън Дилъм.

— Добре — съгласи се той неохотно, — но нито звук. Скоро всичко ще свърши.

— Как мислите — прошепна тя, — дали бях достатъчно убедителна, за да освободят съпруга ми?

— Не, милейди. Шт, тихо. И не се тревожете.

Но в момента Елизабет бе по-скоро озадачена, отколкото разтревожена, тъй като за пръв път, откакто го бе видяла, Иън като че ли прояви някакъв интерес. Хвърли поглед към мъжа, който говореше с Питърсън Дилъм, и на нея й се стори, че забеляза върху невъзмутимото лице на съпруга си искрица мрачно задоволство. Помощникът я заведе до нишата и тя застана до херцогинята, напълно безчувствена към сърдития одобрителен поглед, с който дамата я посрещна.

— Какво става? — попита тя, когато помощникът също не даде знак, че трябва да се върне на мястото си.

— Готви се да ги срази! — каза момъкът и се усмихна.

— Ваша светлост! — обърна се Питърсън Дилъм към председателя на Камарата. — С разрешението на съда бих искал да представя още един свидетел, който, вярваме ще приведе неопровержими доказателства, че на Робърт Камерън никаква вреда — пряка или косвена — не е нанесена, докато е бил на борда на „Ариана“. Ако тези доказателства се приемат от съда, уверен съм, че за съвсем кратко време случаят ще бъде разрешен.

— Аз не чувствам подобна увереност! — рязко изрази мнението си Съдърланд.

Дори от своето място Елизабет видя, че изразът на председателя стана много студен, когато погледна към обвинителя.

— Да се надяваме, че всичко ще мине добре — отговори председателстващият лорд на лорд Съдърланд. — Този процес надхвърли границите на приличието и на добрия вкус и немалка част от това дължим на вас, милорд. После подкани Питърсън Дилъм: — Започвайте!

— Благодаря, ваша светлост. Призовавам на свидетелската банка капитан Джордж Грантъм.

Елизабет се обърка, когато се досети какво ще се случи. Вратата на залата се отвори и по пътеката между редовете тръгна висок мускулест мъж. Зад него вървяха група почернели от слънцето яки мъже. Беше наблюдавала рибарите в Хелмшид и веднага се досети, че това са моряците на „Ариана“. Капитан Грантъм зае мястото си на свидетелската банка и веднага започна да отговаря на въпросите на Питърсън Дилъм. Елизабет разбра, че случаят със „смъртта“ на Робърт е бил предрешен много преди тя пристъпи в залата. Капитан Грантъм свидетелства за отношението към Робърт на борда на „Ариана“ и че той се възползвал от едно непредвидено спиране за ремонт на кораба и избягал. Също така отбеляза, че е довел своя екипаж, за да потвърди думите му.

И Елизабет разбра, че напразно се е страхувала. В случая бе важно Пън да докаже, че Робърт не е пострадал по негова вина, тогава на случая с нейното изчезване нямаше да се гледа като на престъпление.

Тя се обърна ядосана и изумена към ухиления помощник, който внимателно слушаше показанията на капитана.

— Защо, за бога, във вестниците не пишеше какво се е случило с брат ми? Очевидно моят съпруг и господин Дилъм са знаели. Знаели са, че могат да доведат капитана, за да го докажат.

Помощникът неохотно откъсна поглед от свидетеля и спокойно отговори:

— Идеята да се изчака краят на процеса и тогава да обяви своята защита, беше на съпруга ви.

— Но защо?

— Защото нашият знаменит обвинител и неговите помощници бяха решили на всяка цена да осъдят съпруга ви. Ако бяхме обявили, че имаме доказателствата от „Ариана“, щяха да започнат да търсят други уличаващи факти. Освен това не знаехме дали „Ариана“ ще се върне навреме. Сега нашият разочарован лорд-обвинител няма как да се противопостави на очевидните факти. И ако вашият брат повече никога не се появи, съпругът ви няма да бъде подведен под отговорност, тъй като по закон не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление.

Сега на Елизабет й стана ясно защо Иън изглеждаше отегчен и равнодушен, но все пак не разбра защо нито за миг той не омекна, когато тя доказа, че е избягала с брат си, а не с любовник.

— Съпругът ви направляваше всичките ни действия — допълни помощникът и погледна с възхищение към Иън. — Сам организира своята защита. Блестящ човек е вашият съпруг. О, да не забравя да ви кажа, господин Дилъм ми заръча да ви предам, че на свидетелската банка сте били великолепна.

От този момент нататък съдебната процедура продължи бързо. Лорд Съдърланд зададе няколко формални въпроса на капитан Грантъм и го освободи. След това се произнесоха само заключителните пледоарии, след което председателят на Камарата призова към гласуване.

Елизабет напрегнато наблюдаваше и слушаше как длъжностното лице извикваше по име всеки лорд и пер на кралството. Един след друг те се изправяха, поставяха дясна ръка върху гърдите си и заявяваха: „Невинен, честна дума“ или „Виновен, честна дума.“ Резултатът от гласуването беше триста двайсет и четири гласа „за“ и четиринайсет „против“. Помощник-адвокатът прошушна на Елизабет, че онези, които гласуват „против“ или имат някакви лични причини, или се съмняват в свидетелските показания на капитан Грантъм, както и в нейните.

Елизабет не го слушаше. Цялото й внимание бе насочено към председателя, който трябваше да произнесе присъдата.

— Лорд Торнтън — обърна се негова светлост към Иън и той се изправи, — този съд ви обявява за невинен по всички обвинения, повдигнати срещу вас. Свободен сте. — Той замълча, като че ли обмисляше нещо, и после изрази своето мнение, което се стори на Елизабет прекалено груб присмех: — Бих искал неофициално да изразя предположението, че ако тази нощ се подложите на изпитанието да останете под един покрив със съпругата си, сериозно ще преразгледате това понятие. На ваше място щях да съм силно изкушен да извърша престъплението, в което бяхте обвинен. Освен това — добави той, докато откъм галериите се чуваше смях — съм сигурен, че тук ще получите оправдателна присъда по явни и справедливи причини.

Елизабет стисна очи от срам, който на свидетелската банка не бе почувствала. Каза си, че е по-добре да я мислят за глупава кокошка, отколкото за подла прелюбодейка, но когато видя Иън да крачи към изхода, й стана съвсем безразлично за каква са я взели.

— Хайде, Елизабет — каза херцогинята и нежно сложи ръка на рамото й. — Не се съмнявам, че вестникарите са вече отвън. Ако бързо се измъкнем, може и да ги избегнем.

Щом излязоха, тя видя, че това е самата истина. Тълпа от вестникари и зяпачи се бе събрала и препречваше пътя на Иън. Вместо да се опита да им се изплъзне, той ги разблъскваше, за да си проправи път. Елизабет бе съкрушена от епитетите и обвиненията, с които го засипваше тълпата.

— О, Господи — промълви, — погледнете какво му причиних.

Щом каретата на Иън потегли, тълпата се обърна, за да си потърси друга жертва.

— Ето я! — изкрещя някакъв мъж, който следеше светските събития за „Газет“, насочи пръст към Елизабет и огромната тълпа се спусна към нея.

— Бързо, лейди Торнтън — някакъв непознат млад мъж я дръпна обратно вътре, — следвайте ме. Има и друг изход.

Тя несъзнателно тръгна след него, като държеше херцогинята за ръка.

— Коя е вашата карета? — попита той. Херцогинята му обясни и той кимна.

— Стойте тук. Отивам да кажа на кочияша ви да дойде да ви вземе.

След десет минути вече се бяха настанали в каретата.

— Благодаря ви — каза Елизабет, като чакаше той да каже името си.

— Томас Тайсън, лейди Торнтън, от „Таймс“. Не, не се плашете — успокои я той. — Нямам никакво намерение да ви се натрапвам, не е в стила ми. — И за да потвърди думите си, затвори вратата на каретата.

— Тогава — каза Елизабет през спуснатия прозорец, като му се усмихваше — страхувам се, че губите като журналист.

— А вие може би ще се съгласите да разговаряте някой ден с мен — лично.

— Може би — неопределено изрече тя, а в това време кочияшът подкара конете в бавен тръст.

Елизабет се облегна и затвори очи. Споменът за тълпата, която крещеше срещу Иън: „Убиец!“, „Убиец на жена си!“, я разстрои още повече. Тя измъчено въздъхна и попита херцогинята:

— Откога е принуден да понася всичко това? Да се нахвърлят върху него и да го проклинат!

— Повече от месец.

Елизабет сломена въздъхна и прибави:

— Имате ли представа колко е горд Иън? Толкова е горд, а заради мен бе обвинен в убийство. А утре ще бъде предмет и на обществен присмех.

Херцогинята се поколеба, после рязко каза:

— Той е силен мъж. Никога не се е интересувал от чуждото мнение — освен може би от твоето, на Джордан и на още двама-трима души. Във всеки случай бих казала, че утрешните вестници няма да пишат за глупостта на Кенсингтън.

— Ще ме оставите ли вкъщи?

— На Промънъд Стрийт ли?

Този въпрос още веднъж я накара да се свие от болка.

— Не, разбира се. Нашата къща е на Ъпър Брук Стрийт.

— Не мисля — непреклонно каза херцогинята, — че това е разумно. Чу какво каза негова светлост председателят на Камарата.

Елизабет не се съгласи.

— Предпочитам сега да се изправя пред Иън, отколкото цяла нощ да се страхувам от тази среща.

Но херцогинята бе твърдо решила да даде на Иън време да дойде на себе си. Изведнъж си спомни, че има неотложна среща с една приятелка, после с друга и когато стигнаха на Ъпър Брук Стрийт, вече се бе свечерило, Елизабет от притеснение бе на края на силите си. Застана трепереща пред собствения си иконом, който непочтително я гледаше. Иън очевидно се бе върнал, а до ушите на прислугата бе стигнал слухът за нейното поведение в Кралския съд.

— Къде е съпругът ми, Долтън? — попита тя.

— В кабинета си — съобщи той и отстъпи. Елизабет влезе и видя, че във фоайето са приготвени куфари за пътуване, а слугите сваляха още по стълбите. Сърцето й лудо биеше, когато влезе в кабинета на Иън. Направи няколко крачки и се спря, за да събере мислите си, преди той да я види. Беше застанал до камината и държеше чаша с уиски. Беше съблякъл връхната си дреха и Елизабет с още по-нетърпимо разкаяние забеляза, че е по-слаб, отколкото й се видя в съда. Не знаеше как да започне и в отчаянието си промълви:

— Ти… ти заминаваш ли?

Видя как раменете му се напрегнаха и когато се обърна, почувства какво му струва да сдържа гнева си.

— Не, ти си заминаваш.

Елизабет сведе глава, смазана от съзнанието, че да се изправи пред Иън е далеч по-страшно, отколкото пред Съда на британските перове.

— Ако бях на твое място, нямаше да си го позволя.

— Да… да… си позволя… какво?

— Да се доближаваш до мен.

Тя замръзна, забеляза в погледа му заплаха, но отказа да повярва.

— Иън — протегна тя ръце към него, но после безсилно ги отпусна, тъй като той не направи никакъв жест. Цялото му същество изразяваше дълбоко презрение. — Разбирам — отново се опита с треперещ глас да започне разговор, докато отчаяно се чудеше как да укроти гнева му, — че ме презираш за онова, което направих.

— Правилно си се досетила.

— Но — храбро продължи — съм готова на всичко, за да изкупя вината си. И както и да прозвучи сега, не съм преставала да те обичам…

— Млъкни!

— Не, трябва да ме чуеш — отвърна тя с лошото предчувствие, че каквото и да каже, няма да го омилостиви. — Никога не съм преставала да те обичам, дори когато…

— Предупредих те, Елизабет — каза той с убийствен тон, — млъкни и се махай оттук! Изчезвай, не те искам нито в дома си, нито в живота си!

— Заради Робърт ли? Не вярваш, че съм била с Робърт ли?

— Не ме интересува с кой негодник си била.

Елизабет вече трепереше неудържимо, защото разбра, че той не й бе повярвал.

— Бях с Робърт, точно както ти казах — заекна тя. — Ще ти го докажа, ако ми разрешиш.

Той се изсмя, което прозвуча много по-опасно и категорично, отколкото гневът му.

— Елизабет, няма да го повярвам дори да те бях видял със собствените си очи. Ясен ли бях? Ти си изпечена лъжкиня и великолепна актриса.

— Ако твърдиш това заради глупостите, които говорех на свидетелската банка, ти поне знаеш защо бях принудена да ги кажа.

Той я погледна презрително.

— Разбира се, че зная защо го направи! Подбудите ти винаги са едни и същи. Ще легнеш и с чудовище, ако имаш изгода.

— Защо говориш така? — разплака се тя.

— Защото в деня, когато агентът ти е казал, че по моя вина твоят брат е изчезнал, ти застана до мен в проклетата църква и се закле да ме обичаш до смъртта си! Пожела да се омъжиш за човек, когото си помислила, че може да е убил брат ти, пожела да спиш с убиец.

— Ти сам не го вярваш! Мога да ти докажа… зная, че мога, ако ми дадеш шанс.

— Не!

— Обичам те — съкрушено изрече тя.

— Не искам твоята любов и теб не искам. А сега… — Долтън почука на вратата и той замълча.

— Господин Ларимор е тук, милорд.

— Кажи му, че го очаквам — нареди Иън и Елизабет изумено го погледна.

— Назначил си делова среща… сега!

— Срещата не е точно по моите търговски работи, любима. Този път повиках Ларимор по съвсем други причини.

Тя усети неясна заплаха в тона му и я полазва тръпки.

— Каква друга причина си имал, за да повикаш по това време адвокат?

— Започвам дело за развод, Елизабет.

— Започваш какво? — промълви, а стаята се завъртя пред очите й. — С какво основание — моята глупост ли?

— Нарушаване на брачната клетва.

Елизабет не каза нищо, за да го трогне. Не можеше да повярва или по-скоро да разбере, че нежният, страстен мъж, който я бе обичал и любил, ще постъпи по този начин, без да изслуша причините, без да й даде възможност да му обясни. Беше преизпълнена с любов, когато се опита да го подразни:

— Ще изглеждаш много глупаво в съда, скъпи, когато заявиш, че съм те изоставила. Аз ще бъда там и ще твърдя, че копнея да спазвам брачната си клетва.

Иън откъсна поглед от очите й, пълни с любов.

— Ако до три минути не напуснеш къщата — хладно я заплаши той, — ще променя обвинението в прелюбодеяние.

— Не съм извършила прелюбодеяние.

— Възможно е, но ще имаш на разположение ужасно много време да го доказваш. Имам известен опит в тази област. А сега за последен път ти казвам: изчезвай от живота ми. Всичко свърши. — После седна на бюрото си и позвъни. — Доведи Ларимор — нареди на Долтън, който незабавно се появи на вратата.

Елизабет се вкамени, отчаяно търсеше начин да го трогне, защото с цялото същество чувстваше, че той я обича. И наистина, ако някой обича силно, толкова силно, че да бъде уязвен дълбоко… И тогава се досети какво прави и защо го прави, спомни си историята за лабрадора, която викарият й разказа. Но тя не беше куче, което да изриташ от дома си, от живота си.

Обърна се и се приближи до бюрото. Подпря се с длани и почака, докато той не я погледна в очите.

С вид на съкрушен, но безразсъдно смел ангел, Елизабет се взря в лицето му, а гласът й трепереше от любов:

— Чуй ме много внимателно, мили, защото няма да ти позволя да ни обречеш на това нещастие. Ти ми подари любовта си и аз няма да ти разреша да ми я отнемеш. Колкото по-твърдо се стремиш да ме лишиш от нея, толкова по-твърдо ще ти се противопоставям. Ще те преследвам в съня ти нощем, точно както ти ще преследваш мен всяка нощ, когато съм далеч от теб. Ще лежиш всяка нощ буден и ще ме желаеш и ще знаеш, че и аз лежа будна и те желая. И когато почувстваш, че повече не издържаш, ще се върнеш при мен, а аз ще бъда там и ще те чакам. Ще ридая в прегръдките ти и ще ти кажа колко много съжалявам, а ти ще ми помогнеш да открия начин как да простя сама на себе си…

— Да те вземат дяволите! — прекъсна я той, а лицето му пребледня от ярост. — Какво трябва да направя, за да престанеш?

Елизабет се сгърчи от ненавистта в този глас, който обожаваше, и като се сдържаше да не се разплаче, довърши:

— Нараних те много, любов моя, и ще те наранявам още през следващите петдесет години. И ти ще ме нараняваш, Иън, но надявам се никога толкова тежко, колкото сега. Но ако така трябва да бъде, ще го понеса, защото другата възможност е да живея без теб, а това за мен ще означава, че животът ми е свършен. Разликата е, че аз го знам, а ти не го знаеш, поне не още.

— Свърши ли?

— Не — каза тя и се изправи, когато долови стъпките по коридора. — Аз не съм лабрадор. Не можеш да ме изпъдиш от живота си, защото аз искам да остана при теб.

Когато тя излезе, Иън се огледа в смълчаната стая, току-що изпълвана с присъствието й и се зачуди какво искаше да каже с последната си забележка. В това време Ларимор влезе и той го покани да седне срещу него.

— Досетих се от съобщението ви, че желаете да заведете дело за развод.

Иън не отговори веднага, тъй като думите на Елизабет звучаха в главата му и той ги съпостави с лъжите, които ги съпровождаха от първата вечер на тяхното запознанство. Спомни си мъката, която изпита през първата седмица, след като тя го напусна. Сега чувстваше само хладно презрение. Погледна адвоката, който очакваше нареждания.

И кимна.