Джудит Макнот
Ад и рай (16)

16.

Вечеряха тримата — Елизабет, Иън и викарият, и през цялото време тя бе смутена и объркана. Иън разговаряше с вуйчо си, като че ли нищо не се бе случило помежду им, а Елизабет се измъчваше с чувства, които нито можеше да разбере, нито да преодолее. Всеки път, щом погледнеше към нея, сърцето й се разтуптяваше. Крадешком хвърляше поглед към устните му. Наблюдаваше силните му дълги пръсти, когато поднасяше чашата с вино към устните си и я пронизваше споменът за нежността им.

Преди две години бе завладяна от чара му; сега беше по-мъдра. Беше разбрала, че е развратен, но сърцето й казваше друго. Когато вчера я прегръщаше, почувства, като че ли тя за него е изключение, като че ли не само я желае, но и се нуждае от нея в своя дом.

„Колко си самонадеяна, Елизабет — наруга се тя, — и колко си глупава!“ Изкусните любовници и изискани ухажори навярно винаги карат една жена да се чувства изключителна. Целуват я с подлудяваща страст и когато страстта се изпари, забравят, че е жива. Беше чувала, че донжуановците преследват ожесточено жертвата си и щом постигнат своето, я зарязват — точно както постъпи Иън сега. Тази мисъл никак не й беше приятна и тя закопня за примирие. Мракът навън се сгъстяваше, вечерята привършваше, а Иън не забелязваше присъствието й. Най-после вечерята приключи, девойката се изправи, за да разтреби масата, и когато се обърна към Иън, замръзна от изненада, защото той бе впил поглед в устните й, но веднага рязко се извърна.

— Аз ще ви помогна — предложи услугите си викарият. — Така е справедливо, след като двамата с Иън приготвихте всичко останало.

— И дума да не става — закачливо му отговори тя и за четвърти път през целия си живот завърза престилка около кръста си и изми съдовете. Зад гърба й двамата разговаряха за хора, които Иън очевидно отдавна познаваше. Макар те да не я забелязваха, тя се почувства необичайно щастлива и доволна да чува как си приказват.

Когато свърши с домакинстването, свали престилката и седна до огнището. Оттук можеше да вижда Иън, без да бъде забелязвана. Тъй като освен на Алекс нямаше на кого другиго да пише, тя започна писмо до нея, съобразявайки се, че Иън случайно може да го види. Затова се ограничи главно в описание на Шотландия и на къщата, но разказът й бе несвързан, защото непрекъснато мислеше за Иън. Изглеждаше някак чудновато, че живее тук, в толкова усамотено място. Трябваше поне понякога да се появява в балните зали или в градините, облечен с невероятно изисканото си черно вечерно облекло, за да вълнува женските сърца. Тъжно си помисли колко безпристрастно може да разсъждава. Според нея мъже като Иън Торнтън правят голяма услуга на обществото — дават му нещо, в което да се вглежда, на което да се възхищава и от което дори да се страхува. Без мъже като него жените нямаше да имат за какво да мечтаят. И да съжаляват, напомни си тя.

През цялото време Иън не показа, че я забелязва, затова никак не бе странно, че тя леко се сепна, когато той каза, без да я поглежда:

— Вечерта е много хубава, Елизабет, и ако можете да се откъснете от писмото си, бихте ли пожелали да се поразходим?

— Да се разходим ли? — повтори тя, изплашена, че той долавя какво я занимава, както тя долавя всяко негово движение.

— Навън е тъмно — отбеляза, като се вгледа в невъзмутимия му израз. Той стана от масата и се приближи до нея. Изправи се до стола й, почти заплашително висок, а красивото му лице с нищо не подсказваше, че изпитва желание да отиде където и да е с нея. Елизабет погледна нерешително викария, който веднага подкрепи Иън.

— Една разходка ще ви дойде добре — каза Дънкан и стана. — Помага на храносмилането.

Елизабет отстъпи и се усмихна на стария свещеник.

— Само ще си взема някаква наметка от спалнята. Да ви донеса ли нещо и на вас, господа?

— На мен не — каза той. — Не обичам да скитам в тъмното. — Малко късно се усети, че пренебрегва задълженията си, и побърза да добави: — Зрението ми не е като едно време. — После извинението му изгуби всякакъв смисъл, тъй като взе книгата си и без очила се зачете на слабата светлина на свещите.

* * *

Нощта бе хладна и Елизабет се загърна с вълнения шал. Иън вървеше мълчаливо до нея.

— Има пълнолуние — каза тя след няколко минути, загледана към огромния сумрачно-жълт диск. Когато той не отговори, тя се зачуди каква тема да предложи и тогава Иън непринудено изрази онова, което и тя чувстваше:

— Не мога да повярвам, че съм в Шотландия.

— Нито пък аз.

Тръгнаха по пътечка, която той очевидно познаваше добре, а зад тях светлината от прозорците на къщата все по-слабо мъждукаше, докато напълно изчезна.

След няколко минути, изпълнени с мълчание, заобиколиха едно малко възвишение и ненадейно пред тях се появи долината, потънала в мрак, докато небето меко сияеше от блясъка на звездите. Иън спря и пъхна ръце в джобовете си. Елизабет се почувства неловко и продължи още няколко крачки, но пътеката свършваше и повече нямаше накъде да се върви. Тук като че ли бе по-студено, тя се загърна с наметката и го погледна. На лунната светлина профилът му рязко се очертаваше, изглеждаше някак суров.

— Трябва да се връщаме — промълви тя след още няколко минути мълчание.

Иън не отговори веднага, наведе глава назад, очите му бяха притворени. Имаше вид на човек, който мъчително се бори със себе си.

— Защо? — попита, без да променя позата си.

— Защото пътят свършва тук — отбеляза тя очевидното.

— Тази вечер не излязохме на разходка — отговори Иън с равен глас.

Чувството й за сигурност взе да я напуска.

— Така ли?

— Много добре знаете, че е така.

— Тогава… тогава защо сме тук?

— Защото искаме да сме сами.

Ужасена, че той се е досетил по някакъв начин какво я е вълнувало по време на вечеря, стеснително каза:

— Какво ви кара да мислите, че аз искам да съм насаме с вас?

Той рязко се обърна към нея и погледът му потъна в очите й.

— Ела и ще ти покажа какво.

Тялото й се разлюля от уплаха и желание, но все пак успя да запази известно самообладание. Да я целуне, когато викарият е някъде наблизо, беше допустимо, но тук бяха съвсем сами и той можеше да си позволи всякакви волности, а това вече бе недопустимо. Беше и много по-опасно, и по-страшно. И ако съдеше по поведението й отпреди две години, тя не би могла и да го упреква. С безумно усилие остана равнодушна към сексуалното му обаяние и успя спокойно да изрече:

— Господин Торнтън…

— Името ми е Иън — прекъсна я той. — Познаваме се отдавна и дори без да споменаваме какво се случи между нас, не мислите ли, че е нелепо да се обръщате към мен толкова официално?

Елизабет се постара да запази хладнокръвие.

— Обвинявах изцяло вас за онова, което се случи между нае през онзи уикенд — кротко започна да обяснява. — След това преглътна, преди да продължи: — Истината е, че моето поведение вечерта, когато се запознахме в градината и когато ви помолих да танцувате с мен, беше глупаво… по-скоро безсрамно. — Елизабет млъкна, тъй като знаеше, че отчасти може да се оневини, като разкаже, че е постъпила така по молба на приятелките си, но й се стори унизително. Много й се искаше отношенията им да се изяснят без допълнителни обяснения. Затова продължи, макар и несигурно: — След това при всяка наша среща се държах като безпътна жена и не мога да ви обвинявам, ако сте останали с такова впечатление.

Гласът му беше изпълнен е мрачна ирония, когато каза:

— Същото, което си мислех, ли е, Елизабет? — Дълбокият му глас, странният начин, по който я гледаше, я разтърсиха.

— Как… какво друго бихте могли да си помислите?

Той пъхна ръце в джобовете си и застана пред нея.

— Помислих си — изрече през зъби, — че не само сте красива, но сте и опияняващо невинна. Ако тогава, в градината знаех, че осъзнавате какво правите, като ме каните на танц и като флиртувате с мен въпреки възрастта и репутацията ми, щях да проявя по-голям интерес към поканата ви и щяхме да пропуснем танците.

Елизабет изумена го погледна.

— Не ви вярвам.

— Защото не вярвате, че пожелах на секундата да ви завлека зад храстите и да ви накарам да примрете в ръцете ми? Или не вярвате, че съм имал скрупули да се поддам на този низък импулс ли?

Елизабет с огромно усилие превъзмогна слабостта си.

— А къде се дянаха скрупулите ви в хижата на горския пазач? Много добре знаехте, че аз бях в неведение за вашето присъствие там.

— А защо останахте — възрази той с равен глас, — след като видяхте, че все още ви чакам?

Елизабет прибра един кичур от челото си.

— Разбирах, че трябва да си тръгна — призна. — Не зная защо останах.

— Останахте по същата причина, по която и аз бях там — обясни й той безизразно. — Ние се желаехме.

— Беше слабост — твърде бурно протестира тя, — опасна и безразсъдна.

— Безразсъдно или не — непоколебимо каза той, — аз ви желаех. И сега ви желая.

Тя много сгреши, като го погледна и очите му плениха нейните. Ръцете й безсилно се отпуснаха и наметката, в която се бе вкопчила, като че ли животът й зависи от това, се смъкна от едното й рамо. Но нищо не забеляза.

— Излишно е да си даваме вид, че всичко е минало и забравено — изрече той безизразно. — Вчерашният ден доказа, че не е минало или поне че нищо не е забравено. През цялото това време ви помнех, а и вие нито за миг не сте ме забравяли.

На Елизабет й се искаше да отрече, но почувства, че подобна лъжа ще го отврати, ще си тръгне и никога повече няма да попита за нея. Вирна брадичката си, но наистина беше дълбоко развълнувана, за да го лъже.

— Добре — съгласи се, — вие печелите. Нито за миг не съм ви забравяла, нито пък онзи уикенд. А и как ли бих могла?

Гневният й отговор го накара да се усмихне и Иън каза:

— Ела, Елизабет!

— Защо? — разтреперана прошепна тя.

— За да завършим онова, което започнахме през онзи уикенд.

Елизабет го загледа и парализирана от ужас, с отривист жест отказа.

— Не ви принуждавам — спокойно заяви той. — Нито пък ще ви принудя да направите нещо против волята си, ако ви прегърна. Размислете добре — предупреди я, — преди да дойдете при мен сега, за да не се обвинявате на сутринта, че не сте искали или че не сте знаели какво ще се случи. Вчера и двамата не знаехме какво ще се случи. Сега знаем.

Един тихичък гласец я изкушаваше, като й нашепваше, че след като е изтърпяла несправедливото публично наказание, заслужава няколко откраднати страстни целувки. Но съвестта й проговори да не нарушава пак установените норми на поведение.

— Аз… аз не мога — изплака тя.

— Разделят ни четири крачки и година и половина копнеж да сме заедно — каза той.

Не беше чак толкова трудно да я убеди.

— Бихте ли ме пресрещнали?

Въпросът й прозвуча толкова сладостно, че Иън за малко да отстъпи.

— Този път не. Желая ви, но не бих искал после да ме смятате за чудовище. Ако и вие ме желаете, само трябва да се приближите, за да ви прегърна.

— Аз не зная какво желая — възкликна тя доста бурно и погледна към стръмния склон, като че ли търсеше път за отстъпление.

— Ела — пресипнало каза той, — и ще ти покажа.

Не думите, тонът му я покори. Като че ли воля по-силна от нейната я притегли, Елизабет направи крачка право напред и две ръце я притиснаха със зашеметяваща сила.

— Не вярвах, че ще се решиш — дрезгаво прошепна той. Елизабет вдигна глава и го погледна. Премрежените очи се заковаха върху устните й, тя почувства как тялото й пламва и в същата секунда той стремително я целуна с неутолима жажда. Притискаше отдаващото й се тяло, нагаждайки го към своето и тя утоли жаждата му. С тихо стенание плъзна пръстите си в косата му, а тялото й се изви като дъга към неговото. Силното му тяло потръпна, когато тя се притисна, сякаш с желание да се слее с него. Устните му се впиха в нейните, разтвориха ги, езикът му се плъзна в устата й и спящата им страст избухна. Без да съзнава какво прави, Иън я принуди да му отвърне със същата езическа чувственост. Тя се отдаде на това вълшебство — възбудата, и докосна с език устните му. Усети как той се задъха, но все още колебливо предлагаше ласките си, не беше сигурна…

— О, да — дрезгаво прошепна Иън и когато пак го докосна, той изстена от удоволствие.

Иън я зацелува отново и отново, докато ноктите й не се забиха в гърба му и стенанията им не се сляха в едно. Връхлетя го същият умопомрачителен, непреодолим импулс да я обладае както преди две години и той продължи да я целува. Желанието извираше от него на горещи вълни, а тя стенеше и се извиваше в прегръдките му. Откъсна устните си от нейните и езикът му се плъзна по страната й, за да намери ухото й, а ръката му взе да гали гърдите й. Тя се стресна от тази интимна милувка, а невинността на жеста предизвика нова вълна от желание, която го подлуди. И не за да предпази себе си, намери сили да свали ръцете си от гърдите й и да се лиши от това удоволствие. Но продължи да я целува, по-нежно, по-кротко, обуздавайки я… Тя му отвръщаше, обуздавайки го… и после всичко започна отначало.

След цяла вечност той вдигна глава, кръвта бучеше в ушите му, сърцето му глухо биеше, едва си поемаше дъх. Елизабет остана в прегръдките му, отпуснала глава на гърдите му, сладострастното й тяло се бе прилепило към неговото, разтърсено от взрива на необяснима страст, каквато Иън не бе изпитвал никога в живота си.

До днес все се бе убеждавал, че споменът му за страстта, която избухна помежду им, е неточен и силно преувеличен. Но онова, което се случи тази вечер, надхвърли въображението му. Надхвърли чувствения му опит във всяко отношение. Загледа се в тъмнината, като се стараеше да не мисли за нея.

Елизабет почувства, че сърцето му успокои ритъма си. Упоените й сетива започнаха да възприемат нощните звуци. Усети как вятърът шушнеше във високата трева и в листата на дърветата. Безкрайно смутена, тя се разплака и притисна страната си към гърдите му, а Иън почувства този жест като трогателно нежна милувка. Като въздъхна на пресекулки, тя се опита да го попита защо й се случва всичко това.

— Защо? — прошепна.

Иън осъзна колко е разстроена и разбра въпроса й. И той си задаваше същия въпрос. Защо всеки път, щом я докоснеше, избухваше страст; защо това английско момиче го караше да изгубва ума си?

— Не зная — отвърна той и сам не позна гласа си, толкова неестествен беше. — Просто понякога се случва. — А наум добави: „Изневиделица, когато най-малко го очакваш и с когото най-малко очакваш.“ В Англия така сляпо се влюби, че за два дни предложи два пъти брак. Спомняше си дословно отговора й. Само миг след като се бе разтопила в прегръдките му и го бе целувала с отчаяна страст, точно както тази вечер, той й бе казал:

„Вашият баща навярно ще има някои възражения за нашия брак, дори след като разбере, че мога да осигуря бъдещето ви.“

Елизабет се бе отдръпнала и се бе усмихнала, като че ли се забавляваше:

„И какво ще осигурите, господине? Ще ми обещаете ли рубин, голям колкото дланта ми, както виконт Мондевейл? Или самурени наметки, както лорд Сийбъри.“

„Това ли е, за което бленувате?“ — беше я попитал той, без да може да повярва, че е толкова продажна, че да се омъжи за онзи, който предлага най-скъпи бижута най-скъпи кожени пелерини.

„Разбира се — бе отговорила тя, — нали това искат всички жени и това обещават всички господа.“

„Трябваше да й повярвам — мислеше си Иън, като потисна отвращението, — поне беше откровена.“ Като се връщаше назад, по-скоро се е възхищавал на смелостта й, а не на схващането й за ценностите.

Сведе поглед към Елизабет и видя, че тя го наблюдава, зелените й очи бяха изпълнени с безпокойство и лъжовна невинност.

— Не се тревожете — пренебрежително каза, като я поведе към къщата. — Няма да ви правя ритуално предложение, както при последните ни случайни срещи. Освен това през този сезон не ми достигат едрите рубини скъпите и кожи.

Въпреки насмешливия му тон Елизабет се почувства много зле. Думите прозвучаха грозно, въпреки че причините да ги произнесе, нямаха нищо общо с желанието й да притежава бижута или скъпи кожени наметки. „Трябваше да му повярвам — тъжно реши тя, — защото това очевидно не го е засегнало. Както изглежда при изискания флирт на нищо не трябва да се гледа сериозно.“

— И така, кой е главният съперник напоследък? — попита той със същия шеговит тон, когато къщата се появи пред тях. — Сигурно има някой още по-вълнуващ от Билхейвън и Марчмън.

Елизабет изостана, за да преодолее прехода от гореща страст към лекомислие, което на него изглежда му се удаваше много лесно. Не постигна кой знае какъв успех и когато отговори, безгрижният й тон бе леко колеблив.

— В очите на чичо ми главният съперник е онзи с най-висока титла и най-много пари.

— Разбира се — сухо отбеляза той. — В случая като че ли Марчмън ще бъде щастливецът.

Пренебрежителното му отношение дълбоко покруси Елизабет. Тя вирна брадичка в самозащита.

— Всъщност аз не си търся съпруг — осведоми го, като се стараеше да бъде безгрижна като него. — Ще бъда принудена да се омъжа само ако не мога повече да надхитрям чичо ми, но дойдох до заключението, че предпочитам да се омъжа за много по-възрастен от мен мъж.

— А не е ли за предпочитане да бъде и сляп — язвително каза той, — за да не вижда незначителните ви любовни похождения.

— Искам да кажа — уведоми го тя с мрачен поглед, — че искам да бъда свободна. И независима. А това са неща, които един млад съпруг няма да бъде склонен да ми осигури, докато един по-възрастен ще бъде по-отстъпчив.

— Независимостта ще бъде единственото нещо, което ще може да ви даде някой старец.

— Това ми е напълно достатъчно — заяви Елизабет. — Омръзна ми с мен и с моя живот да се разпореждат мъжете. Искам да се грижа за Хейвънхърст и това е всичко, което желая.

— Омъжете се за старец — равнодушно подхвърли Иън — и може би ще бъдете последната от рода Камерън.

Тя го погледна неразбиращо.

— Той няма да може да ви дари с деца.

— О, това ли! — отвърна тя, леко объркана. — Още не съм го обмислила.

— Уведомете ме, когато го обмислите — изрече Иън с унищожителен сарказъм и вече не намираше у нея нищо приятно или възхитително. — Цяло щастие е, че още не сте открили подобен кандидат.

Елизабет повече не му обърна внимание. Не беше го обмислила, защото решението й дойде ненадейно, след като отначало Иън Торнтън я бе прегръщал нежно, а после по необясними причини се бе отнесъл към нея като към моментно разнообразие и най-накрая с презрение. Тя нямаше опит с мъжете и ги смяташе за напълно непредсказуеми и непостоянни. От баща й, брат й, и виконт Мондевейл, който бе пожелал да се ожени за нея, до Иън Торнтън, който не желаеше. Само чичо й не можеше да я изненада с действията си. Той постъпваше винаги безсърдечно и студено.

В своето желание час по-скоро да се скрие в спалнята си, Елизабет сдържано пожела на Иън лека нощ, щом прекрачи прага на къщата. Дори не забеляза викария, който я изпрати със загрижен поглед.

— Надявам се, че разходката е била приятна, Иън — проговори той, когато вратата на спалнята се захлопна.

Младият мъж тъкмо си наливаше кафе и настръхнал погледна през рамо към вуйчо си. Веднага разбра, че старият човек е съвсем наясно, че желанието, а не свежият въздух го накара да изведе Елизабет на разходка.

— Какво искаш да кажеш? — сприхаво попита.

— Искам да кажа, че ти постоянно и най-хладнокръвно я разстройваш, а това не е обичайното ти поведение към жените.

— С Елизабет Камерън нищо не е обичайно.

— Напълно съм съгласен с теб — каза викарият с усмивка. После затвори книгата си и я остави настрана. — Също така искам да кажа, че тя много те харесва, а ти — нея. И това веднага се забелязва.

— Тогава сигурно за мъж с твоята проницателност веднага се вижда — непреклонно каза Иън, — че ние изобщо не си подхождаме. И този спор е излишен; ще се женя за друга.

Дънкан отвори уста да изкаже своето мнение по въпроса, но забеляза израза на Иън и се отказа.