Джудит Макнот
Ад и рай (15)

15.

— Иън, би ли отишъл до плевнята да видиш какво прави Елизабет там — помоли викарият, докато сръчно преобръщаше бекона в тигана. — Преди петнайсет минути я изпратих да донесе яйца.

Младият мъж тръшна наръч дърва до огнището и тръгна да търси своята гостенка. Щом влезе в плевнята, се закова на място. Елизабет гледаше намръщено кокошките, а те кудкудякаха срещу нея.

— Не съм виновна аз — възбудено им обясняваше тя. — Дори не обичам яйца и миризмата на пилета не обичам.

После крадешком пристъпи на пръсти към полога и продължи с умоляващ глас:

— Ако ми разрешите да взема четири яйца, аз няма да изям нито едно. Ето, виж — пресегна се към настръхналата кокошка, — няма да те обезпокоя много. Само си пъхам ръката тук и… ох! — изпищя тя, когато кокошката яростно я клъвна по китката.

Отдръпна ръката си и подскочи, като чу подигравателния глас на Иън:

— Не трябва да им искате разрешение, вижте — каза и се приближи. — Само трябва да им покажете кой е господарят…

И без всякакво суетене взе две яйца изпод кокошката, която даже не се опита да го нападне; после постъпи по същия начин с още две кокошки.

— Никога ли не сте влизали в кокошарник? — попита той, абсолютно безразличен към Елизабет Камерън, която изглеждаше пленително с разрошена коса и пламнало от гняв лице.

— Не — отсече тя, — не съм. Пилетата смърдят.

Иън се усмихна:

— Сега всичко се изясни. Те усещат какво е отношението ви към тях, нали разбирате?

Елизабет се взря в него и почувства необяснима промяна, която я смути. Той й се усмихваше, дори се шегуваше, но очите му бяха празни. Беше виждала страст в тези златисти очи, гняв, дори студенина, но никога безразличие.

Вече не знаеше как би желала той да се държи, но беше сигурна в едно — не й харесваше да се отнася към нея като към чужд човек.

— Най-после! — каза викарият, когато се появиха. — Готово е, освен ако не предпочитате бекона прегорял.

— С Елизабет предпочитаме прегорял бекон — пошегува се Иън.

Тя отвърна на усмивката му, но се смути още повече.

— Случайно да играете карти? — попита я викарият, когато приключиха със закуската.

— Зная някои игри — отговори тя.

— Тогава ще можем да поиграем вист някоя вечер, когато госпожица Трокмортън-Джоунс и Джейк се върнат. Иън — добави той, — ти ще играеш ли с нас?

Племенникът му си наливаше кафе и се усмихна развеселено.

— В никакъв случай.

После погледна към Елизабет и обясни:

— Дънкан мами.

Нелепият образ на свещеник, който мами на карти, я накара да се засмее и стаята се изпълни с мелодични звуци.

— Сигурна съм, че не е способен на подобно нещо.

— Иън каза истината, мила — призна си викарият смутено. — Но никога не мамя, когато играя с друг човек. Мамя само когато редя пасианси, нали се сещате — Наполеон на остров Света Елена.

— О, за това ли става дума — засмя се Елизабет. — Аз правя същото.

— А вист играете ли?

Тя кимна.

— Арон ме научи, когато бях на дванайсет години, но все още най-редовно ме смазва от бой.

— Арон ли? — попита я усмихнато викарият.

— Нашият кочияш — обясни тя и както винаги когато споменаваше своето „семейство“ в Хейвънхърст, се почувства щастлива. — По-добра съм на шах, на който ме научи Бентнър.

— А Бентнър кой е?

— Нашият иконом.

— Ах, да, разбирам — каза Дънкан, но нещо го накара да продължи да разпитва: — А случайно да играете домино?

— Доминото е специалитет на госпожа Бодли — усмихнато му отговори Елизабет. — Госпожа Бодли е нашата главна камериерка. Често играем с нея, но тя прекалено се вживява в играта. Тези безлични правоъгълни пулчета от слонова кост, осеяни с точици, не ме ентусиазират, фигурите за шах са ми по-интересни. Самите те изискват сериозна игра.

Иън най-накрая се включи в разговора и погледна развеселено вуйчо си:

— Лейди Камерън е много богата млада дама, Дънкан, ако още не си се досетил.

Тонът му загатваше, че тя е глезла и цяла армия от слуги изпълняват и най-малкото й желание. Елизабет беше поразена. Не й се вярваше, че той иска да я обиди, викарият го погледна с укор.

Иън равнодушно отвърна на погледа му, но сам се сепна от думите си. Снощи беше решил повече да не прояви никакви чувства към Елизабет и това решение бе окончателно. За него беше без значение дали тя е празноглава разглезена аристократка. А ето, че я тормозеше, без да го е заслужила с нищо, освен че седеше срещу него невероятно съблазнителна с вързаната си на тила коса с жълта панделка, която бе в тон с роклята й. Толкова се ядоса, че изгуби нишката на разговора.

— А на какво играехте с братята и сестрите си? — попита я Дънкан.

— Имам само един брат, който през повечето време е бил или на училище, или в Лондон.

— Предполагам, че е имало съседски деца — продължи мило да я разпитва викарият.

Тя поклати глава и отпи от чая си.

— Наоколо имаше само няколко арендатори, но те нямаха деца на моята възраст. В Хейвънхърст няма достатъчно вода. Баща ми не смяташе, че си струва да се занимава с това, така че повечето селяни напуснаха, за да търсят по-плодородна земя.

— Тогава с кого си играехте?

— Главно със слугите — каза Елизабет. — Прекарвахме си чудесно.

— А сега? — продължаваше да любопитства той. — С какво си запълвате времето?

Възрастният човек така умело я предразполагаше, че тя отговаряше искрено, без да се пита какво ще си помисли той.

— Обикновено съм много заета с грижите около имението.

— Казвате го, като че ли ви доставя удоволствие.

— Точно така, доставя ми удоволствие. Дори много. И знаете ли — доверително му каза — какво ми харесва най-много от всички неща, които трябва да върша?

— Не, не се досещам.

— Да се пазаря с продавачите. Това е най-вълнуващото нещо и Бентнър — нашият иконом — казва, че съм гениална в това отношение.

— Да се пазарите ли? — смая се Дънкан.

— Подхождам към това все едно съм длъжна да покажа на някого как да разсъждава логично — чистосърдечно призна тя, очевидно вдъхновена от любимата си тема. — Например сладкарят в селото е направил торта, което му е отнело, да кажем, един час. Половината от това време той е използвал, за да си подготви продуктите.

Викарият кимна и Елизабет продължи:

— Но ако той направи дванайсет торти, ще приготвя ли и премерва продуктите дванайсет пъти?

— Не, ще ги мери само веднъж и ще му отнеме много по-малко време.

— Точно така мисля и аз — радостно уточни момичето.

— И защо трябва да платя дванайсет пъти повече, след като за дванайсет торти сладкарят е загубил дванайсет пъти по-малко време? Тогава едната торта ще струва по-евтино или поне би трябвало да е по-евтина — завърши, — ако човек разсъждава логично.

— Много интересно — възхити се викарият. — Не бях разсъждавал по този начин.

— Нито пък за съжаление сладкарят в селото — подсмихна се Елизабет. — Струва ми се, че въпреки всичко ще поумнее. Престана да се крие зад чувалите е брашно, когато влизам.

Момичето със закъснение осъзна, че проницателен човек като викария може за много неща да се досети от обяснението й, и бързо добави:

— Всъщност не става въпрос за цената. Наистина. Става въпрос за принцип, нали разбирате?

— Да, разбирам — каза ласкаво Дънкан. — Имението ви сигурно е прелестно. Щом го споменете и се усмихвате.

— Наистина е прелестно. — Усмихна се тя. — Накъдето и да погледнете, ще откриете дивна красота. И хълмовете наоколо, и парка, и разкошните градини, всичко е красиво — изброяваше, а в това време Иън взе чинията и чашата си и стана.

— Колко голяма е къщата? — любезно се поинтересува викарият.

— Има четирийсет и една спални.

— И съм готов да се обзаложа, че всичките са постлани със скъпи кожи и са препълнени със скъпоценни камъни колкото дланта ви — обади се Иън и със студено изражение се загледа през прозореца.

— Разбира се — каза тя с престорена лекота, без да се поддава на грубостта, която с нищо не бе провокирала. — Има картини от Рубенс и Гейнсбъро, камините са от Адамс. Килимите наистина са персийски.

„И това щеше да е вярно — помисли си, когато съвестта й се обади заради лъжите, — ако не бях разпродала всичко миналата година, за да платя на кредиторите.“

За нейно най-голямо изумление, вместо да продължи словесната си атака, Иън Торнтън се обърна към нея и я погледна гневно.

— Извинете ме, Елизабет — навъсено каза, — забележката ми беше неоснователна.

И след тези забележителни думи тръгна, като заяви, че ще ловува през целия ден.

Тя сведе поглед, но викарият продължи да гледа след него. После се обърна и погледна Елизабет. Лицето му светна със странна, замислена усмивка.

— Да не би нещо да не е наред? — попита девойката. Той се усмихна още по-широко, облегна се в стола си и щастливо засия срещу нея.

— Очевидно има нещо — отговори с недвусмислено задоволство. — И ако питате мен, аз съм изключително радостен.

Елизабет бе започнала да се чуди дали в това семейство няма някаква лудост и само доброто възпитание я възпря да не го отбележи. Вместо това се зае с чиниите от закуската.

 

 

След като изми съдовете и ги прибра, въпреки протестите на викария отиде на долния етаж, за да разтреби и да почисти мебелите. Прекъсна само за да хапнат набързо, и когато привърши с домакинската работа, вече беше късен следобед. Застана насред къщата и тържествуващо огледа резултата от усилията си, а душата й се изпълни с блаженство от добре свършената работа.

— Заслужихте си разходката — каза й Дънкан. — Сега настоявам да се порадвате на отиващия си прекрасен ден.

Елизабет би предпочела топла баня, но тъй като това желание бе неизпълнимо, прие. Навън небето беше синьо, въздухът — мек и изпълнен с благоухания и тя погледна с копнеж към виещия се в падината поток. Щом Иън се завърнеше, щеше да отиде да се изкъпе в реката — за пръв път на открито. Но трябваше да почака, за да не се сблъска с него, докато се къпе.

Обиколи двора, порадва се на гледката, но без Иън й беше скучно. Присъствието му изпълваше атмосферата с напрежение и всеки миг за нея бе различен. Чистенето на къщата му тази сутрин, което направи от скука и главно в знак на признателност, се превърна за нея в нещо съкровено.

Застана на ръба на платото и се загледа в далечината, но пред нея беше красивото му сурово лице с кехлибарените очи. Спомни си нежността в дълбокия му глас и начина, по който вчера я прегърна. Позачуди се какво ли е да си женен, да живееш в уютна къща като тази, заобиколена от величествената природа. Чудеше се и каква ли жена би довел Иън тук като своя съпруга и си представи как разговарят и мечтаят един до друг на дивана пред огнището.

Изведнъж Елизабет се усети, че мислите й са безумни. Представяше си, че самата тя седи до него на дивана! Трябваше да забрави тези скандални мисли и се огледа с какво да запълни времето си. Завъртя се, загледана в разлистената корона на дървото… и тогава я съзря! Голяма дървена къща, почти напълно скрита в клоните на огромната дърво. Очите й светнаха очаровани, докато се взираше в къщичката, и тогава повика викария.

— На дървото има къщичка — обясни му тя защо го вика. — Как мислите, дали ще бъде редно, ако се кача да погледна? Представям си, че гледката оттам ще бъде прекрасна.

Той прекоси двора и внимателно разгледа „стъпалата“, които представляваха дъсчици, заковани в ствола на огромното дърво.

— Не ми изглеждат много здрави тези дъски.

— Не се притеснявайте — жизнерадостно каза Елизабет. — Елбърт казва, че съм била като маймуна.

— А кой е Елбърт?

— Един от нашите коняри — обясни тя. — Той и още двама от нашите дърводелци ми направиха къщичка в клоните на едно дърво у дома.

Викарият погледна сияещото й лице и сърце не му даде да й откаже.

— Добре, качете се, само ми обещайте да внимавате.

— О, да, ще внимавам.

Той я наблюдаваше и видя как изхлузи пантофките си, после обиколи дървото няколко пъти и изведнъж изчезна от погледа му, мярна му се само една яркожълта ивица. За негово най-голямо изумление вече се бе изкатерила в клоните, без да се възползва от прогнилите дъски. Щеше да извика, но разбра, че няма нужда — с безразсъдна пъргавина почти бе стигнала до къщичката.

Елизабет се наведе, за да влезе, и когато се озова вътре, се изправи в цял ръст. Таванът бе достатъчно висок, което я наведе на мисълта, че Иън Торнтън и като малък е бил доста едър. Огледа с интерес овехтялата маса, стола и голямата дървена кутия, които бяха единствените вещи в детската къща. Прозорецът гледаше към долината и върховете и тя затаи дъх от великолепието на гледката. Склоновете бяха потънали в нацъфтели глогини, диви зюмбюли и синчец. После отново заразглежда стаичката. Избърса праха от капака на боядисаната в бяло кутия и видя, че там има издълбан надпис: „Собственост на Иън Торнтън. Ако ти е мил животът, не отваряй.“ И за по-голяма сигурност под надписа имаше череп с кръстосани кости.

Елизабет си спомни своята къщичка, където си пазеше играчките. Имаше също своите детски съкровища, но не бе сметнала за нужно да ги бележи с череп и кръстосани кости. Беше ги прибрала в ковчеже с лъскава месингова ключалка — медальон, подарък от баща й, когато беше шестгодишна, миниатюрен чаен кукленски сервиз, който родителите й подариха, когато бе седемгодишна… също и панделки за куклите.

Погледът й отново бе привлечен от кутията върху масата и си помисли нещо, което не й беше хрумвало: тук е доказателството, че силният, неустоимо сексапилен мъж е бил малко момче, със своите тайни и сигурно също като нея си е измислял най-различни игри.

Против волята си Елизабет сложи ръка върху капака на кутията. По всяка вероятност бе празна и всъщност нямаше да се окаже, че най-нахално се меси в чужди работи…

Отвори малкото сандъче и погледна вътре. Най-отгоре се мъдреха яркозелени пера. „Сигурно са от папагал“ — помисли си тя. Имаше и три съвсем обикновени сиви камъчета, но сигурно по някаква причина са били важни за малкия Иън, тъй като бяха старателно изгладени и лъснати. До тях видя голяма раковина, наситенорозова от вътрешната страна. Елизабет си спомни раковината, която веднъж родителите й бяха донесли, и я долепи до ухото си. Заслуша се в шума на морето, после я остави настрани и извади моливи за рисуване. Под тях имаше нещо, което приличаше на скицник. Взе го и отгърна корицата. Очите й се разшириха от възхита, когато видя майсторски направената рисунка на красиво момиченце, с развяна коса на фона на море. Беше седнало на пясъка с подвити крака и гледаше раковина, съвсем същата като тази в кутията. Следващата рисунка изобразяваше същото момиче — гледаше към художника и се усмихваше, като че ли двамата си разказваха нещо тайно и смешно. Елизабет изпита страхопочитание от умението на Иън да улови мига, както и да не пренебрегне детайлите. Дори орнаментите върху медальона на детето се виждаха.

Имаше и други рисунки, не само на малкото девойче, но и на мъж и жена, които Елизабет предположи, че са родителите му. Имаше много скици на кораби, на планини и дори на куче — лабрадор, веднага го позна тя. Ушите му бяха щръкнали, главата наведена встрани, очите му жизнерадостно блестяха, сякаш едва се сдържаше да не се хвърли към господаря си.

Толкова беше смаяна от чувствителността и таланта, с които бяха изпълнени рисунките, че застина, опитвайки се да асимилира тази неочаквана дарба на Иън. Мина доста време, преди да се опомни. Тогава видя, че в кутията е останал само един предмет — малка кожена торбичка. Независимо от разрешението на викария вече се чувстваше като нашественик в личния живот на Иън и знаеше, че не трябва да утежнява вината си, като отвори торбичката. Но, от друга страна, желанието да разбере нещо повече за този загадъчен мъж, който преобърна живота й от мига, в който го съзря, беше непреодолимо. Развърза връвчицата и обърна торбичката. В ръката й падна тежък пръстен. Елизабет внимателно го разгледа, без да вярва на очите си: върху масивния пръстен бе инкрустиран огромен четвъртит смарагд, който искреше. В самия смарагд бе поставен златен герб, изобразяващ лъв, изправен на задните си лапи. Не разбираше много от бижута, но не се съмняваше, че толкова изящен пръстен е много скъп. Загледа герба, като се опитваше да го разпознае, тъй като когато се готвеше за своя дебют, беше научила доста гербове. Но въпреки че й се струваше доста познат, не можа да си спомни на кого принадлежи. Прибра го в торбичката и взе решение. Очевидно за Иън не е бил по-ценен от камъчетата и раковината, когато е бил малък, но тя чувстваше, че ако го види сега, ще осъзнае цената му и ще го прибере на сигурно място. Помисли си за гнева му, когато разбере, че е ровила в нещата му, но бе решила поне да му обърне внимание. Взе и рисунките. Бяха толкова хубави, че заслужаваха да се сложат в рамки.

Като затвори кутията, Елизабет я сложи там, където я намери, и се усмихна, щом видя пак черепа и кръстосаните кости. Без да осъзнава как точно се случи, усети в душата си още повече нежност към момчето, което е крило мечтите си тук. А фактът, че това момче се е превърнало в мъж, често студен и резервиран, не засегна нежното й сърце. Развърза шарфа от косата си, завърза го около кръста си и пъхна там скицника. После сложи пръстена на палеца си, за да не го загуби, докато слиза от дървото.

Когато се завърна от лов, Иън веднага отиде в плевнята, където остави дивеча и малко след това се запъти към къщата, но в последния момент кривна към дървото. Застана под него и се загледа към покрития с мъх стръмен склон, по който се слизаше до реката. Високо над главата му клоните на дървото се разлюляха и той погледна нагоре. В първия момент нищо не забеляза, после онова, което видя, го накара да се усъмни в зрението си. Един дълъг, строен, гол крак се протегна и заопипва къде да стъпи. След това към първия се присъедини другият и двата застинаха в пространството като че ли в безтегловност.

Иън посегна да я хване, но се отказа, защото явно тя и сама добре се справяше.

— Какво, по дяволите, правите там горе? — попита той.

— Слизам долу, разбира се — се чу гласът на Елизабет в листака.

Доста смаян от смелостта и пъргавината й, Иън тъкмо щеше да си тръгне и да я остави сама да слезе, когато едно прогнило стъпало поддаде.

— Помощ! — изкрещя Елизабет точно навреме, за да падне в яките ръце, които я поеха през кръста.

Елизабет усети как се плъзга по него. Смутена от неумелото си слизане, от детските съкровища, които откри, от странния трепет, който я прониза при допира с неговото тяло, тя пое дъх и неохотно се обърна към Иън.

— Рових в нещата ви — призна си тя и вдигна зелените си очи към него. — Надявам се, че няма да се разгневите.

— И защо да се разгневявам?

— Видях рисунките ви — продължи признанията си тя, тъй като сърцето й бе преизпълнено с нежност и възхита от откритието й. — Прекрасни са, наистина! Не е трябвало да се захващате с комар и рисковани операции, трябвало е да станете художник!

Тя усети смущението му и в желанието си да го убеди в своята искреност, измъкна скицника, постави го на тревата и внимателно го разтвори.

— Само погледнете тази! — настоя тя, седна на земята и му се усмихна.

След миг колебание Иън седна до нея, загледан в обаятелната й усмивка, а не в рисунките.

— Не гледате рисунките — мило го смъмри тя и му показа рисунката. — Не мога да повярвам, толкова сте талантлив! Уловили сте и най-финия детайл. Защо го казвам: ето, аз усещам вятъра в косите й, виждам как се усмихват очите й.

За ужас на Елизабет, когато той погледна образа на момиченцето, стана много тъжен.

Тя някак си предусети, че момичето е починало.

— Коя е тя? — меко попита.

Мимолетният тъжен израз изчезна и когато тихо й отговори, чертите му бяха както обикновено спокойни:

— Сестра ми.

Той се подвоуми за миг и Елизабет си помисли, че на нищо повече да каже. Когато проговори с приглушен глас, тя остана с чувството, че сам изпитва способността си да изрече гласно какво се е случило:

— Умря при пожар, когато беше на единайсет години.

— Съжалявам — прошепна Елизабет, а огромното съчувствие и сърдечна топлота се отразиха в очите й. — Искрено съжалявам — каза тя, замислена за красивото момиче със смеещите се очи. Неохотно откъсна очи от неговите и без да е сигурна дали няма да обърка нещо, е опита да разведри настроението, като отгърна скицника на следващата рисунка. Тя като че ли трептеше от живот и бликаща радост. Изобразяваше мъж и жена, седнали на голям камък на морски бряг. Мъжът я бе прегърнал през раменете, усмихваше й се полуобърнат към нея, а тя бе сложила ръката си в неговата и жестът й някак подсказваше голямата им любов.

— А тези хора кои са? — попита, като сочеше рисунката.

— Моите родители — отговори Иън, но в тона му се прокрадна нещо, което я накара да го погледне. — Загинаха в същия пожар.

Елизабет извърна глава и почувства пронизваща болка в гърдите си.

— Случи се много отдавна — отбеляза той след миг и отгърна на следващата рисунка. От листа ги погледна черен лабрадор. Когато този път обясни, гласът му бе по-ведър: — Каквото и да се случеше да отстрелям, тя го намираше.

Самата Елизабет вече се бе овладяла, когато каза:

— Притежавате невероятен талант да улавяте същността на нещата, съзнавате ли го?

Той развеселено повдигна вежди и заразглежда останалите рисунки. Спря се на една скица, на която много прецизно бе нарисувал четиримачтов кораб с платна.

— Възнамерявам някой ден да построя този кораб. Проектът е мой.

— Наистина ли? — възкликна тя възхитена.

— Наистина — потвърди той, като й се усмихна. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго, те се гледаха усмихнати, после Иън насочи погледа си към устните й, а сърцето й щеше да се пръсне в очакване. Иън едва забележимо наклони глава и Елизабет почувства или по-скоро знаеше, че той ще я целуне. Неволно вдигна ръка да го прегърне и да го привлече към себе си, но Иън рязко се отдръпна и скочи на крака. Съвсем зашеметена, тя внимателно затвори скицника и се изправи.

— Става късно — каза, за да прикрие смущението си. — Бих искала да се изкъпя в реката, преди да захладнее. О, почакайте — задържа го, измъкна от палеца си пръстена и му го подаде. — Намерих го в кутията при рисунките — прибави.

— Моят баща ми го даде, когато бях малък — надменно изрече той и го прибра в джоба си.

— Струва ми се много ценен — отбеляза Елизабет, като си представи колко много подобрения можеха да се направят в къщата и в земите наоколо, ако го продаде.

— Всъщност — безизразно отговори Иън — пръстенът няма никаква стойност.