Кони Мейсън
Дръзка любов (4)

4

Кейси прекара една безсънна нощ, изпълнена с мисли и копнежи, на които не се осмеляваше да даде име. През цялата нощ тя се гушеше под завивките, а трескавият й ум извикваше пред нея образа на Деър. В сънищата си отново преживяваше сцената, която се беше разиграла в спалнята й последната вечер. Свирепото му желание, арогантното му пренебрежение към чувствата й, собствената й необуздана страст, припламнала под целувките му. Против волята си Кейси се запита какво ли би било да се люби с Деър. Никога не беше реагирала на целувките на някой мъж с такова отдаване. Не й харесваше мисълта, че почти му беше позволила да постигне своето. За свой огромен срам беше показала желанието си, преди да се осъзнае. Болеше я, като си помислеше, че всеки път, когато той погледне към нея, ще си припомня краткия миг безумие, в който тя се беше притиснала към него, отвръщайки на допира му. В бъдеще щеше да направи така, че Деър да не пробие защитата й.

На следващата сутрин Кейси научи, че Деър е заминал още на разсъмване за Сидни. Поради някаква необяснима причина гневът й се разпали още повече, когато Мег се присламчи към нея, докато тя беше в кухнята, бъркайки тесто за кейк, и каза:

— Не ми харесва, когато Деър заминава нанякъде. Тръгна толкова рано, че бях много уморена, за да го изпратя както трябва.

Тя сподави една преувеличена прозявка, искайки да каже без думи, че Деър е дошъл да я събуди в леглото й.

— Може би няма да отсъства дълго — отвърна Кейси външно безразлична.

Ръката й, която държеше бъркалката, заработи по-бързо; в ума си тя биеше нещо съвсем друго, а не невинното тесто.

— Не си мисли, че можеш да заемеш мястото ми в неговите… м-м… чувства — предупреди я Мег, присвила хитро очи. — Той е красив дявол, който знае как да достави удоволствие на жената.

— Уверявам те, че ако зависи мене, може да ти доставя удоволствие ден и нощ, все ми е едно. Този мъж не ме привлича. — Обръщайки нарочно гръб, Кейси добави: — Масата не трябва ли да се подреди вече?

Мег се накани да отплува, тръсвайки през рамо:

— Деър си има една жена, нали разбираш. Казва, се Марси Маккензи. Баща й се пенсионира от Корпуса на Нов Южен Уелс и се установи край Хоксбъри преди доста години. Сигурно един ден двамата ще се оженят.

Макар да не разбираше защо, това разкритие остави. Кейси с неприятно чувство в дъното на стомаха.

 

 

Преди да си тръгне, Ани беше показала на Кейси и Марта едно място в поточето, недалече от къщата, където през дъждовното време се образуваше малко вирче и можеше да се плува. И тъй като тази година беше дъждовна, във вирчето имаше достатъчно вода за къпане. Кейси и Марта обикновено можеха да бъдат намерени там, след като привършеха със закуската и сутрешната си работа. По това време на деня работниците, както и членовете на семейство Пенрод бяха заети с най-различни задължения и не можеха да попречат на двете жени да се насладят на освежаващата баня.

Мег рядко изпитваше нужда да се потопи във вирчето, затова Кейси и Марта обикновено отиваха там сами; вирчето се намираше на мястото, където потокът отделяше изораните поля от дивите храсталаци. Завоят на речното корито ги засланяше и от къщата, и от нежелани наблюдатели. Рой ги беше предупредил да се държат далече от осъдените, които работеха в стопанството, защото повечето от тях бяха закоравели престъпници, които много биха се зарадвали да изненадат двете жени сами и незащитени.

Няколко дни след като Деър замина за Сидни, Кейси и Марта намериха време да си направят една отпускаща баня и се запътиха към вирчето. След като се съблече и остана само по една тънка риза, Кейси влезе вътре и отиде до най-дълбокото, където водата стигаше под мишниците й. Марта влезе по-предпазливо, защото не обичаше особено много водата.

— Не е дълбоко, Марта — насърчи я Кейси, — не е и студено. Всъщност е прекрасно.

— Водата ме изнервя — призна Марта донякъде плахо. — Морето ми отне моя Джереми.

— Джереми е съпругът ти, нали? — запита Кейси с любопитство, но все пак не желаейки да бъде нахална.

— Да — въздъхна Марта със съжаление. — Трудно би могло да се намери по-добър мъж. Той беше моряк и един ден корабът му не се върна. По-късно чух, че „Луси“ потънал в жестока буря.

— Сигурно… сигурно ти е било трудно. Имахте ли деца?

— Да, имахме един син, който живя само годинка. Крехко дете, но Джереми много го обичаше. Макар че искахме, не можахме да имаме друго дете. А сега… сега е много късно. Моят Джереми няма да се върне.

— Нямаш ли роднини?

— Само родителите ми, но те са много болни и не могат да работят. Татко загуби здравето си в каменовъглените мини, а мама работеше, за да го издържа, докато и нейното здраве не се съсипа. Помагах им, докато не ме хванаха с откраднато парче шунка и три наденици; взех ги от богатото семейство, където работех. Но те имаха толкова много, че си помислих, че няма да забележат какво съм взела. Заплатата ми едва стигаше за наема на къщичката ни, какво остава пък за храна. След като Джереми изчезна и вече не получавахме неговите пари, бях принудена да открадна — каза тъжно Марта.

— А какво стана с родителите ти? — запита Кейси с искрена загриженост. — Кой се грижи за тях, след като ти… не си на разположение?

Отчаяно изражение се изписа на лицето на Марта и Кейси съжали, че е запитала.

— Никой — отговори тя с едва сподавен стон. — Най-вероятно и двамата са мъртви. Кой знае, може тъкмо те да са имали късмет, а не аз. Погледни ме. На тридесет години съм, а изглеждам на четиридесет. Джереми го няма, детето ни отдавна е мъртво. На какво да се надявам?

Учудване се изписа за момент на изразителното лице на Кейси. Тя беше предположила, че Марта е над четиридесетте, а като научи, че е само на тридесет, това й подейства като шок. Замълча; собственото й нещастие бледнееше в сравнение с ужасната загуба на приятелката й.

 

 

Марта вече се беше облякла и се беше върнала в къщата, но Кейси беше останала да се поплиска още малко във водата, припомняйки си всичките щастливи мигове, прекарани в плуване в ирландските поточета. Накрая, не можейки повече да отлага завръщането си, тя се приготви да излезе на брега, когато един странен звук накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Стори й се като вик на ранено животно, идващ някъде откъм гористия бряг на поточето. Но в това, че го издаваше човек, нямаше никакво съмнение.

— Кой е там? — викна Кейси.

Взряна в гъстите храсти, тя не чу нищо друго освен характерното кряскане на папагалите. Мислейки, че умът й си прави шеги с нея, тя се обърна и се накани да излезе от водата, когато звукът отново стигна до слуха й, този път по-ясно. И несъмнено издаван от човек.

Събирайки смелост, Кейси се отправи към отсрещния бряг, цялата нащрек. Забрави факта, че мократа риза прилепваше към тялото й, ясно очертавайки всяка извивка и вдлъбнатинка по нея. След като се изкачи по затревения склон, тя спря пред храстите, готова да се оттегли бързо при първия признак за опасност. Но понеже си беше любопитна по природа, не се отказа и пристъпи напред.

Напрягайки ушите си, Кейси отново чу слабия звук и стигна до заключението, че в горичката има някой — човек или не, — който се нуждае от помощ. Поредица от стонове, издаващи ужасно страдание, я привлякоха към храстите. Някой там лежеше ранен и любопитната й природа изискваше тя да разбере кой е.

Движейки се тихо, стъпвайки почти безшумно по дебелия килим от листа, Кейси навлезе в горичката. Започна предпазливо да си проправя път през високите евкалипти и бодливите храсти. Изведнъж едно сиво кенгуру изскочи сред дърветата и се скри във високата трева, растяща край потока, а сърцето й лудо заби. Тя спря задъхана, опитвайки се да потисне растящата си паника, докато един болезнен стон не раздвижи вкаменените й крайници. Този път вече можеше да разбере откъде идва звукът и решително се запъти наляво, като измина едва няколко крачки, преди да се спъне в тялото.

Паднал по корем, мъжът беше облечен в парцаливи дрехи, едва закриващи изтощеното му от глад тяло. Горе на дървото, удобно разположена сред клоните, една коала с мъдра физиономия дъвчеше спокойно листа, гледайки тъжно към човека. Загнояла, покрита с кървава коричка рана зееше в горната част на гърба му и ако не беше изстенал отново, Кейси би могла да го сметне за умрял.

Действайки инстинктивно, тя го обърна по гръб и потисна един вик на изненада, когато разпозна изпосталялото му лице.

— Тим! Господи, какво са направили с тебе?

Съдейки от състоянието, на раната му, Тимъти О’Мали се беше крил в храстите поне няколко дни. Откъде беше дошъл? От Сидни? Ако беше така, значи беше изминал пеша петдесет мили, и то тежко ранен. Той беше силен мъж, иначе загубата на кръв би могла да го убие. Изглеждаше изтощен от глад, а другите белези по тялото му подсказваха, че е бил често пребиван. За да спаси живота му, се налагаше да действа бързо.

Откъсвайки парче от ризата си, тя отиде при потока, за да намокри плата в студената вода. Върна се бързо и почисти кръвта и коричките от раната. Изстена отчаяно, когато видя отблизо дупката от куршум, която твърде дълго беше стояла без никакви грижи. Толкова дълго, че беше забрала и изпускаше жълтеникава гной. Дори и сега тялото му гореше от треската, дължаща се на инфекцията. Не беше нужно човек да е лекар, за да разбере, че се налага куршумът да бъде изваден, за да се спаси животът на Тим.

Кейси се върна няколко пъти до потока, за да намокри парцала и да измие лицето и врата на Тим с хладка вода, както и да капне няколко скъпоценни капки влага в пресъхналата му уста. След малко той се раздвижи, започна да стене и да се мята диво.

— Тим, лежи мирно — прошепна тя настоятелно. Мятането му можеше само да му навреди още повече и да поднови кървенето.

Звукът на глася й, както и въздействието на студената вода го свестиха и очите му бавно се отвориха. Отначало изглеждаха по-мътени и объркани, но малко по малко разумът в погледа му се завърна и той се втренчи невярващо в Кейси.

— Кейси? Ти ли си, момиче, или сънувам?

— Аз съм, Тим — увери го Кейси с навлажнени от непролетите сълзи очи.

Тимъти О’Мали й беше също толкова скъп по свой си начин, колкото и баща й. Тя го обичаше, не в романтичния смисъл на думата, но като скъп приятел или брат. И той я обичаше. Но любовта му беше по-сложна. Един ден двамата може би щяха да се оженят и да си създадат добър съвместен живот. Но съдбата се беше намесила и ги беше хвърлила в противоположни посоки, в страна, намираща се много далече от родната им Ирландия.

— Откъде се взе? — запита Тим със слаб глас.

— И аз мога да те питам същото. Какво се е случило? Защо избяга, като знаеше, че няма къде да отидеш?

— Познаваш ме, момиче. Упорит съм като муле. По пътя се спречках с един офицер и ме пратиха в Нюкасъл, да работя в каменовъглените мини — обясни Тим. — Но, Кейси, не можех да го понеса. Работиш под земята, в постоянна тъмнина, това е по-лошо от смъртна присъда. След няколко дни в този ад реших да избягам или да умра. И почти успях. Да умра, искам да кажа.

— Но къде щеше да отидеш, Тим?

— При разбойниците. Чух, че живеели в гъсталака и били добре тук, край Хоксбъри.

— Но те са отчаяни, преследвани мъже, Тим. Повечето от тях не са по-добри от зверовете — възрази Кейси, припомняйки си разбойника, който едва не я беше изнасилил.

— Не са по-лоши от повечето войници в Корпуса на рома — изтъкна Тим. — Те третират осъдените като роби.

— Как те раниха? Пеша ли стигна дотук от Нюкасъл?

— Простреля ме един от пазачите, докато бягах. Слава на бога, че беше тъмно, иначе щях да бъда мъртъв, а не просто ранен. Само че не предвидих, че раната ще загнои. Мислех, че няма да застраши живота ми. Бродих дни наред в храсталака. Преследват ме. Пуснали са туземни следотърсачи по следите ми. Не може да са далече оттук.

Умът на Кейси работеше трескаво.

— Не мога да те оставя да лежиш тук и да умреш от загуба на кръв или да те хванат. Но ме е страх да те закарам в къщата. Господин Рой е състрадателен човек, но съм сигурна, че ще застане на страната на закона, ако властите поискат да те предаде. А Деър…

— Господин Рой? Деър?

— Моят работодател и синът му. Това е тяхна земя. Къщата е оттатък потока, зад завоя.

— Освободени ли са или са „мериноси“?

— Заселници от Англия — каза Кейси, не искайки да използва пренебрежителния прякор. — Господин Рой би се погрижил за раната ти, но Деър…

— Кейси! Какво става с тебе?

— О, господи, Деър! — Кейси трепна силно. — Върнал се е. Трябва да вървя, Тим, но ще дойда пак късно вечерта, ще ти донеса храна. Моля те, не мърдай оттук.

— Кейси! Чуваш ли ме?

— По дяволите! — изсъска тя.

Защо Деър се беше върнал точно сега? И защо търсеше точно нея?

— Кейси, кой е Деър? Изглеждаш ми изплашена. Да не би той…

— Казах ти, Тим, Деър е по-големият син на господин Рой. Той… не се разбираме с него — разкри тя в усилие да успокои страховете на Тим. В действителност, отношенията й с Деър не можеха да бъдат обяснени с прости думи. — Трябва да вървя.

Навеждайки се ниско, тя положи бърза целувка на челото на Тим, а после хукна през храстите към потока и се пъхна във водата. Докато Деър се приближаваше с шумни крачки през гъстата трева, тя излизаше на противоположния бряг.

— Добре ли си? — запита той тревожно, когато Кейси излезе цялата мокра от потока.

— Разбира се, защо да не съм? — отвърна тя хапливо, озадачена от видимата му загриженост.

— Когато не се върна навреме за обяд, Марта се обезпокои и каза на татко, че те няма. Аз тъкмо се прибрах от Сидни и предложих да те потърся.

Господи, значи я е нямало твърде дълго! Сигурно е минало наистина много време, щом Марта е решила да каже на господин Рой.

— Не разбрах кога е станало толкова късно.

— Сама ли си? — запита остро Деър, хвърляйки подозрителен поглед към потока и храстите отсреща, замрели в тишина.

— Разбира се! — отговори Кейси, изведнъж заставайки нащрек.

— По дяволите, Кейси, как може да си толкова неразумна? — изръмжа Деър — хващайки я над лактите, за да я разтърси така, че зъбите й затракаха. — Нещо можеше да ти се случи. Не знаеш ли, че тук има змии, крокодили, диви животни и разбойници, които се крият в гъсталака? Като нища ще загинеш. Разтревожи цялата къща. Помисли и за другите, не само за себе си.

— Аз, съжалявам, Деър, не осъзнах, че…

— Сигурна ли си, че си сама?

— Нямам среща с любовник, ако това намекваш — отвърна хапливо Кейси. — Моля те, Деър, причиняваш ми болка.

Тя се надяваше Тим да не ги гледа, защото със сигурност щеше да се обезпокои от заплашителното държание на Деър.

Деър охлаби хватката си, макар че продължаваше да я държи. И тогава, след като гневът му поутихна, сивите му очи се отвориха широко, когато най-накрая забеляза оскъдното й облекло. Бляскавото сребро се превърна в пепел, докато очите му оглеждаха най-безсрамно стройната й фигура от глава до пети.

Фината риза, която някога беше принадлежала на майка му, беше станала почти прозрачна, прилепвайки към заоблените гърди, тънката талия и деликатните извивки на хълбоците. Червеникавият триъгълник, увенчаващ бедрата й, привлече погледа му и го задържа. Необходим му беше целият му самоконтрол, за да не я хвърли на земята и да не засити жаждата си по нея. Това, което го спря, беше парещият спомен как тя го беше засрамила пред брат му само преди няколко дни.

Наистина, беше пийнал малко повече ром онази нощ, но съвсем не беше пиян. Беше просто мъж, нуждаещ се от жена. Не която и да било жена, а една изключителна червенокоска, която беше дразнила сетивата му твърде много дни и нощи. Достатъчно много го заболя, че тя го беше отхвърлила. Но много по-лошо беше осъдителното отношение на Бен! Господи! Какво се беше вселило в него? Още повече го смущаваше фактът, че беше позволил на Кейси да осъзнае жаждата, която го измъчваше.

Тялото му се напрегна, слабините му пулсираха от желание, докато сребристите му очи бродеха свободно по леко облечената фигура на Кейси. Тя беше напълняла в последните няколко седмици и вече не можеше да бъде наречена слаба. Напротив, уместните прилагателни, които му идваха на ума, бяха „добре закръглена“ и „великолепна“.

— Объркваш ме, не знам дали да те удуша или да се любя с тебе, Кейси. Предупреждавам те, много скоро ще разбера какво точно искам от тебе.

Кейси загледа предпазливо как искра на желание припламва в очите на Деър и главата му се приближава към нейната, сякаш имаше намерение да я целуне. Спомни си прекалено ясно как я беше накарал да пламне цялата предишния път, когато устните им се бяха докоснали. Не можеше да позволи това да се случи още веднъж. Събирайки всичките си сили, тя се изтръгна от ръцете му.

— Ако искаш да обядваш, трябва да побързам — измърмори тя, събирайки дрехите си.

Набързо навлече роклята, обувките и чорапите си под горещия поглед на Деър и изтича към къщата. Той я последва със замислена усмивка, извила ъгълчетата на устата му.

 

 

Кейси въздишаше, чакайки домакинството да се оттегли за през нощта, за да може тя да отиде при Тим. Замоли се дано не се е отдалечил много от мястото, където го беше оставила, защото раната му беше сериозна и не биваше да се занемарява. Макар че навън ставаше вече много тъмно, часът още не беше подходящ за начинанието й.

Вгледана замислено през прозореца към обсипаното със звезди небе, Кейси не преставаше да се учудва на странния начин, по който се спускаше нощта в Нов Южен Уелс. Нямаше дълги здрачавания, както в Англия. Имаше само ден, а после нощта се спускаше като стоманена завеса, раздвижвана само от нощните насекоми. И тогава започваше симфонията. В тъмнината се разнасяше щракане, квакане и драскане, всяко на различен глас, с различна интонация и ритъм, и всичко това под непрекъснатото стържене на щурците, скрити край близките дървета. Откъм потока се чуваше истеричният смях на кукабарата.

Разхождайки се нервно, Кейси изчака, докато вече не чуваше нито звук от спящата къща, а после прибави още два часа, за всеки случай, преди тихо да напусне стаята си. Спря за кратко в кухнята, където предварително беше скрила торба с храна, лекарства и превръзки. Напъхвайки торбата под наметката, която набързо сложи на слабите си рамене, Кейси се измъкна от задната врата и потъна с обляната от лунни лъчи нощ. Но съдбата пожела излизането й да не остане незабелязано.

Деър стоеше на прозореца на стаята си на втория етаж и уморено се взираше в нощта. Сънят бягаше от него, умът му беше неспокоен, тялото му гореше в огън, който само Кейси можеше да угаси. Как беше позволил на тази червенокоса вещица да завладее целите му дни, да нахлуе в сънищата му? Може би беше време да се ожени. На Марси й трябваше само една негова дума, за да определи датата. Но тя нямаше нито червена коса, нито такова дяволито личице, обсипано с лунички, които танцуваха по бузи, нежни и гладки като слонова кост.

Мислите на Деър изведнъж се пръснаха, когато вниманието му беше привлечено от една стройна фигура, загърната в наметало, която излезе предпазливо от сянката на къщата и се отправи към потока. Несъмнено женска фигура. Твърде дребна, за да е Марта. Може би Мег отиваше на среща с някой любовник. Беше занемарил Мег, особено напоследък, откакто Кейси влезе в живота му, и не можеше да я обвинява, че си търси утеха другаде. Но в този момент яркочервени кичури коса отразиха лунните лъчи. Кейси! Какво, по дяволите правеше тя? Да се измъква така потайно по това време на нощта? Нима си е намерила любовник сред осъдените, които работеха в стопанството? Тази ужасна мисъл предизвика прилив на болка, толкова силна, че я почувства като удар в стомаха.

Първата му мисъл беше да последва Кейси, за да види кой е любовникът й, но Деър бързо се отказа от това, защото гневът му беше толкова силен, че като нищо можеше да ги убие и двамата. Не, реши той, ще изчака, докато тя се върне, и тогава ще се изправи пред нея. Може би си имаше причина да излезе по това време на нощта, макар че за нищо на света не би могъл да се досети каква може да е тази причина.

Кейси се забърза и скоро стигна до потока. Сядайки на брега, тя свали обувките и чорапите си, съблече се по риза и се приготви да прегази. Никога досега не беше излизала навън толкова късно и страхът от неизвестното я правеше непохватна, докато се бореше да разкопчае роклята си. Най-накрая тя влезе във водата, която беше изстинала, защото нямаше слънце да я стопли, и вдигна торбата над главата си, за да не я намокри.

Без да мисли за опасностите, за които я беше предупредил Деър, Кейси излезе на отсрещния бряг, почти на същото място, където беше намерила Тим.

— Тим — извика тя тихо. — Аз съм, Кейси. — Не чу нищо друго освен птичата глъчка. — Тим, моля те, обади се.

Внезапно от храсталака излезе едно привидение, което за малко не накара Кейси да побегне към потока. Докато дрипавата фигура не проговори:

— Тук съм, Кейси.

Отслабнал от глад, измъчван от треска, Тим се просна в краката й и остана неподвижен. Тя коленичи и въздъхна облекчено, когато разбра, че още е в съзнание, въпреки че дишаше тежко от изтощение. Повдигайки главата му, тя бръкна в торбата, извади бутилка ром и я поднесе към устните му. Той отпи голяма глътка, закашля се, после жадно пи още. Когато Кейси остави бутилката настрана, той успя да се надигне и да седне.

— Благодаря, момиче, имах нужда от това — въздъхна уморено Тим. — Случайно да носиш храна в тази торба?

Кейси се усмихна, бръкна отново и извади печено агнешко, студени картофи, хляб и плодова пита, която беше приготвила за вечерята на семейството. Докато Тим се хранеше, тя намаза раната му с мехлем и го превърза криво-ляво.

— Това ще свърши работа, докато намеря лекар.

— Шегуваш се, момиче — изсумтя Тим. — Кой ще иска да ми помогне? Веднага щом мога, ще изчезна пак в храсталаците.

— Ще умреш, Тим! Изгубил си прекалено много кръв, много си слаб, имаш треска и не можеш да се оправиш сам. Куршумът трябва да се извади.

— Нямам избор, Кейси. Сигурен съм, че днес чух следотърсачи някъде наблизо. Не може да са далече оттук.

— Ще дойдеш през потока с мене — настоя упорито Кейси. — Намерих едно място, където можеш да се скриеш, докато си възвърнеш силите.

— Не, момиче, няма да те изложа на опасност. Ами ако работодателят ти разбере? Подпомагането на избягал осъден е сериозно престъпление. Не се тревожи, момиче. Чисто и просто ще се скрия в храсталака.

Зората вече беше близо, когато Кейси най-накрая преодоля съпротивата на Тим. Тя му разказа за изоставената колиба, разположена малко зад бараките на осъдените. През всичките седмици, откакто беше дошла, не бе видяла никого да влиза и да излиза оттам. Беше научила от Мег, че преди колибата е била използвана като затвор за непокорни осъдени, където са ги държали, преди властите да дойдат да ги приберат. Но напоследък била използвана все по-рядко, защото работниците осъзнали, че животът, който имат в стопанството на Пенрод, е много по-добър от онзи, който биха могли да очакват където и да било другаде.

— Можеш ли да вървиш, Тим? — запита тревожно Кейси, докато му помагаше да се изправи. — Скоро ще съмне, хората ще се събудят.

В Австралия денят настъпваше почти толкова драматично, колкото и нощта. Тъмнината внезапно се сменяше със светлина и слънцето изникваше в миг на източния хоризонт. Само за секунди небето се обагряше в светлосиньо.

Ободрен от храната, Тим се изправи неуверено на крака.

— Печелиш, Кейси — въздъхна той уморено. — Да вървим.

Опирайки се тежко на рамото й, той влезе във водата и двамата заедно прекосиха потока до отсрещния му бряг без никакви произшествия.

След като се облече, Кейси отведе Тим до колибата с грубо сковани стени и покрив от греди. От един предишен оглед тя беше разбрала, че вратата не се залоства, затова въведе вътре Тим и го настани на един одър, видимо служил на предишните обитатели.

— Има достатъчно храна в торбата, ще ти стигне за целия ден, Тим, има и вода освен рома — каза Кейси, готвейки се да се сбогува. — Ще дойда пак утре вечер, по същото време. Може би дотогава ще измисля как да ти помогна.

— Кейси, преди да тръгнеш, искам да знам нещо повече за този мъж, за онзи, когото нарече Деър. Не ми харесва начинът, по който се отнася с тебе.

Тя се изчерви, осъзнавайки, че Тим я е видял с Деър.

— Мога да се справя с него, не се тревожи, Тим. Сега вече наистина трябва да вървя.

Уклончивостта й накара Тим да се намръщи, но не я задържа.

— Пази се, любов моя.

— Ще се пазя, Тим, не се притеснявай. Деър е… — Как би могла да му го обясни? — Ще се пазя.

— Все пак този мъж ми изглежда опасен. Внимавай.

След тази забележка Кейси побърза да тръгне. Стигна до задната врата точно когато небето избухна в блестящо синьо.

Естествено, закуската закъсня, но никой нямаше нищо против, с изключение на Деър, чийто остър упрек предизвика леко намръщване на лицето на баща му и възмутено изсумтяване от страна на Бен. Деър не можа да се въздържи да не направи и обидна забележка за вида й.

— Изглеждаш ужасно, Кейси — подразни я той, имайки предвид лилавите сенки под очите й. — Не си ли спала тази нощ?

Многозначителната му усмивка една не извади Кейси от равновесие, но тя успя да прикрие обидата си.

Настроението на Деър не бе добро и поради факта, че беше заспал на стола пред прозореца, преди Кейси да се върне от срещата с любовника си. Изтощен от пътуването до Сидни, той нямаше представа колко време е останала Кейси при другия мъж. Но беше твърдо решен отново да наблюдава движението й тази нощ. Сега вече щеше да остане буден. И знаеше точно къде и как да я изненада.

 

 

На Кейси й се струваше, че този ден никога няма да свърши. Дори Марта забеляза изтощението й и предложи да си почине един-два часа след обяда. Идеята за кратка дрямка беше толкова привлекателна, че Кейси реши, че никой няма да забележи отсъствието й, ако последва съвета на Марта. Строполи се на леглото си, заспа моментално и се събуди чак когато Марта дойде да я повика да приготви вечерята.

Докато Кейси спеше, Деър срещна Мег, която го причакваше, след като беше отишъл да нагледа овцете по горните пасища. Времето беше сухо и горещо, овцете бяха обрасли с вълна и се съвокупляваха с огромно желание. Скоро щеше да дойде време да пристигнат пастирите и да ги откарат за стригане.

Мег слезе от предната веранда и се приближи към Деър. Мислите му не му позволиха да я забележи, чак докато тя не положи ръка на рамото му.

— Мег — каза той стреснат. — Съжалявам, не те забелязах. Искаш ли нещо?

— Ти не ме забелязваш от седмици, Деър — обвини го начупено Мег. — Не искаш ли да дойда в стаята ти тази вечер? Моля те, Деър, знаеш колко умея… да ти доставям удоволствие.

— Не тази нощ, Мег — отказа рязко Деър. — Не съм в настроение.

— Какво ти е, Деър? Обикновено винаги си в настроение, но напоследък… — Очите на Мег блеснаха, когато една неканена мисъл се вмъкна в ума й. — Кейси е, нали? Спиш с тази малка курва.

— Това е смешно, Мег — отрече яростно Деър. — Освен това, не е твоя работа какво правя и с коя спя. Нито пък имаш право да наричаш Кейси курва.

— Значи е вярно — изсъска разярена Мег. — Тази червенокоса кучка ти е изпила ума. Ако вече не си спал с нея, въпрос на време е да го направиш. Ще съжаляваш, Деър. Тя е убийца, за бога!

— Предлагам да се върнеш към задълженията си — посъветва я Деър с нетърпящ възражение глас. — И, Мег, може навремето да съм спал един-два пъти с тебе, но това не ти дава правото да ми заповядваш. Най-напред, не беше девствена, а и ако не бе настояла нямаше да те докосна.

Мег кипеше в безсилно възмущение, взирайки се в отдалечаващия се гръб на Деър. Беше сигурна, че Кейси стои зад хладното му отношение към нея, и се закле, че ще намери начин да й го върне тъпкано. Или още по-добре — да се отърве от нея. Дотогава щеше да изчаква, да наблюдава и да бъде нащрек. Един ден Кейси О’Кейн щеше да направи грешка, която да я доведе до провал.