Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ключове (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Valor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 141 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
ultimat (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на смелостта

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-158-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni и Еми

Девета глава

— Донесох записките си — заговори тя, — в случай че се наложи да ги прегледаме или ми хрумне идея и трябва да потърся нещо в тях. През по-голямата част от миналата седмица размишлявах сама и рядко разговарях с вас. Мисля, че беше грешка. Или може би така е трябвало, но настъпи моментът да започнем да работим заедно. — Въздъхна. — Не ме бива по речите, просто ще изложа мислите си и всеки от вас може да сподели своите, когато пожелае.

— Зо? — Дейна взе една бира от масата и й я подаде. — Отпусни се.

— Опитвам се. — Тя отпи глътка. — Мисля, че досега Кейн не ме е сплашил сериозно, защото вижда само това, което е на повърхността. От всичко преживяно досега се убедихме, че той не разбира напълно дълбоката ни същност. Мисля, че затова ни мрази. Мрази ни — промърмори Зоуи, — защото е неспособен да прозре какви сме в действителност и да ни контролира.

— Добре казано — обади се Джордън и я накара да се почувства малко по-спокойна.

— Ето какво мисля, че вижда в мен. Момиче от… социално слабо семейство, както го наричат. С нерадостно детство. Истината е, че бяхме бедни, но хората не обичат да използват думата „беден“. Нямах възможност да получа добро образование. Забременях на шестнадесет години и започнах да изкарвам прехраната си с фризьорски услуги, от време на време работа като сервитьорка и какво ли не. Не притежавам и изтънчеността на Малъри.

— О, стига, това е…

— Почакай. — Зоуи вдигна ръка и прекъсна възраженията на русокосата си приятелка. — Просто ме изслушай. Нямам нито това, нито образованието и увереността на Дейна. Единственото, което имам, е силен гръб и син, когото отглеждам. Истина е, но далеч не е всичко. А ето какво той не вижда или не разбира. — Отново отпи, за да облекчи пресъхналото си гърло. — Решителност. Не се примирих с бедността. Исках нещо повече и намерих начини да го постигна. И държа на думата си. Първата вечер в „Пийк“ дадох обещание, а аз спазвам обещанията си. Не съм страхливка. Мисля, че Кейн не си прави труда да ме сплашва, защото не вижда тези неща. Още повече, защото е имал достатъчно време да ме наблюдава или изучава и е решил, че ако се преструва, че не го безпокоя особено, ще започна да подценявам себе си и шанса си за успех. — Дълбоко си пое дъх. — Това е грешката му. Няма да ме победи, като ме накара да се смятам за нищожество.

— Ще го разбиеш — заяви Дейна.

Очите на Зоуи засияха и макар да не го осъзнаваше, усмивката й бе усмивка на воин.

— Ще го накарам да се гърчи от болка.

Флин артистично потръпна.

— Колко хватки ще приложиш?

— Две-три. Дейна и Малъри трябваше да предприемат стъпки, да правят избори и дори жертви. Размишляваха върху напътствията и… — Зоуи хвърли поглед към портрета. — И търсеха общи неща между себе си и богините с техните лица. Трябва да помисля как нещата, които съм правила през живота си, ме свързват с Кайна. Кученце и меч. Това е изобразено в ръцете й на картината в „Пийк“. Грижовност и закрила. Предполагам, че смисълът е такъв. Имам син, когото отглеждам и закрилям от девет години.

— Не е единственият — изтъкна Джордън. — В природата ти е да се грижиш за всички и закриляш всеки, на когото държиш или смяташ, че можеш да помогнеш. Това е инстинктивно и е една от силните ти страни. Друго, което Кейн не разбира, е твоята загриженост за жените на картината. Готова си да се бориш за тях.

— Приятелството — добави Брад и посочи към портрета, — семейството и съхраняването на тези неща са съществени елементи в живота ти.

— Мисля, че следваме една и съща нишка. Според мен най-важният урок при първите три изпитания беше, че за да води живота, който желае, така, както желае, човек трябва да прави жертви. — Когато изрече думите, Зоуи реши, че звучат мъдро. — Избрах да родя детето си. Много хора ми казваха, че греша, но дълбоко в сърцето си знаех, че го искам, за да му дам всичко, което мога. Напуснах дома си, защото знаех, че там не ще успея да му осигуря живота, който заслужава. Страхувах се и беше трудно, но се оказа верният път за мен и Саймън.

— Сама си направила избор — тихо каза Брад.

— Да, и преживях загубата и отчаянието, за което говори Роуина. Човек не може да отгледа дете без жертви и мигове на отчаяние. Невъзможно е. Но това чудо носи и огромна радост и гордост. Избрах да дойда тук, във Вали, защото открих най-доброто за двама ни със Саймън. После трябваше да реша дали да живея от заплата до заплата, или да рискувам и да постигна нещо със собствени усилия. Този път не бях сама, както и при следващите си избори. — Приклекна, за да извади няколко листа от чантата си. — Виждате ли? Начертах нещо като карта. — Подаде я първо на Малъри. — Ето мястото, където отраснах. Не е много далеч от Вали. Само на стотина километра от границата на щата. Написах имената на хората от семейството си, както и на други, изиграли важна роля по пътя ми. Отбелязах още няколко места, където съм живяла или съм работила, преди да се озова тук, с всички вас. Човек просто живее живота си и приема нещата, които му се случват.

Малъри вдигна очи от картата и срещна погледа й.

— Работила си в „Хоуммейкърс“?

— Почасово, около три месеца, преди да се роди Саймън — обърна се тя към Брад. — Едва днес се сетих, честна дума.

— В кой магазин?

— В покрайнините на Моргантаун, край магистрала 68. Отнасяха се много добре с мен. Бях в шестия месец, а търсех допълнителна работа. Обслужвах клиенти на каса номер четири, когато получих контракции. Мисля, че и това означава нещо. Родилните ми болки са започнали, докато съм работела за теб.

Брад пое картата, разгледа я и прочете датите.

— През онази година бях там във връзка с някакъв проблем. Беше през март. — Потупа по картата. — Спомням си как местен служител закъсня за съвещание и се извини, че току-що една от касиерките била откарана в родилното и искал да се увери, че всичко е наред.

Тръпката, която пробягна през тялото на Зоуи, не бе от страх, а от вълнение.

— Бил си там?

— Да, освен това спечелих облог, че бебето ще бъде момче, ще тежи три килограма и триста грама и ще се появи на бял свят след дванадесет часа.

Зоуи затаи дъх.

— Доста близо.

— Получих двеста долара.

— Невероятно — отбеляза Дейна. — Какъв е изводът?

— Сигурно има връзка с отношенията между мен и Зоуи. — Брад отново погледна картата. — Не си се върнала на работа там.

— Не, започнах да поемам извънредни часове във фризьорския салон. Позволяваха ми да вземам бебето със себе си. Въпреки че всички в „Хоуммейкърс“ се отнасяха с голямо разбиране, не можех да го държа до касата.

„Бил е там“, помисли си Зоуи. Пътищата им се бяха пресекли в най-важния момент от живота й.

— Не исках да плащам на бавачка — продължи тя. — А и се страхувах да го оставя в чужди ръце.

Брад се вгледа и лицето й и се опита да си представи и нея, и себе си в онзи ден преди близо десет години.

— Ако бях направил обиколката си из магазина по-рано, може би щях да те видя и да те заговоря. Но реших първо да проведа съвещанието. Един от малките избори, които предопределят целия живот на човека по-нататък.

— Не е било писано да се срещнете тогава. — Малъри поклати глава. — Зная, че отново се връщаме на въпроса за съдбата, но не бива да я пренебрегваме. Въпреки нашите избори. Било е писано да се запознаете, когато и двамата се установите тук. Пътища, които се пресичат. Ето ги на картата на Зоуи. — Наведе се напред и наклони глава, за да я разгледа заедно с Брад. — Можеш да добавиш и своите, Брад. От Вали до Колумбия и обратно, до Ню Йорк, Моргантаун и всяко друго място, където си бил, и накрая отново до Вали. Ще намериш други разклонения и пресичания. И двамата сте се озовали тук, което означава, че не е просто география.

— Не. — Брад проследи с пръст имената, които Зоуи бе написала до това на родния си град. — Джеймс Маршъл. Той ли е бащата на Саймън?

— Биологичният. Защо?

— Познавам го. Семействата ни имаха общ бизнес. Купихме парцел от баща му, въпреки че синът движеше нещата. Хубаво място в търговска зона до Уийлинг. Сключих сделката, преди да напусна Ню Йорк. Беше един от лостовете, които използвах, за да поема управлението на компанията в тази част на страната.

— Познаваш Джеймс? — прошепна Зоуи.

— Срещал съм се с него достатъчно пъти, за да мога да кажа, че не заслужава нито теб, нито Саймън. Трябва да пийна още бира.

Зоуи остана неподвижна за миг.

— Ще нагледам чилито. След малко ще го сервирам. — Забърза към кухнята. — Брадли.

Брад отвори хладилника и извади бутилка бира.

— Затова ли беше ядосана, когато дойдох да те взема? — попита той. — Начертала си картата, замислила си се и си видяла колко силна е връзката ти с мен?

— Да, отчасти. — Зоуи преплете пръсти, но след миг разпери ръце. — Просто поредният камък, Брадли. Все още не мога да реша дали е предназначен, за да вървя по прокаран път, или да стане част от стените, които ме задушават.

Брад втренчи поглед в нея, разтреперан от ярост.

— Кой те задушава? Нямаш право да ме обвиняваш в нищо подобно, Зоуи.

— Не говоря за теб. Не е свързано с теб, а със самата мен. Мислите, чувствата и постъпките ми. Нямам вина, ако това, че се питам дали е стена, или път, те вбесява.

— Стена или път — повтори той и отпи глътка бира. — Господи, всъщност те разбирам. Но не ми става по-леко.

— Кара ме да се чувствам тласкана от някаква сила, а обезумявам от гняв при мисълта, че нещо предопределя посоката, в която поемам. Вината не е твоя, а ми се струва, че не е и моя. Не обичам да си имам работа с нещо, което не е резултат от собствените ми решения и постъпки.

— Онзи негодник е направил голяма глупост, като те е изоставил.

Зоуи въздъхна.

— Не ме изостави. Просто не ме подкрепи. Отдавна съм престанала да се ядосвам за това. — Застана до печката и повдигна капака на тенджерата. — Случи се и нещо друго. Ще сервирам вечерята и ще разкажа на всички.

— Зоуи. — Брад докосна рамото й и отвори шкафа, за да извади чинии. — Една стена винаги може да бъде разрушена и с камъните от нея да прокараш път.

 

 

Вечеряха в кухнята, защото обстановката в трапезарията все още не отговаряше на изискванията на Малъри. Докато хапваха чили и топъл хляб и пиеха бира Зоуи разказа за виденията, които й се бяха явили в огледалото в банята и върху запотения капак на печката.

— Първия път си помислих, че имам халюцинации. Беше толкова странно и изчезна за секунди. Но днес… наистина я видях — уверено каза Зоуи. — Там, където би трябвало да видя своето отражение.

— Ако Кейн изпробва нова тактика — започна Дейна, — не схващам замисъла му.

— Не беше дело на Кейн. — Зоуи се намръщи над чинията си. — Не зная как да обясня защо съм сигурна в това, освен като кажа, че чувството не беше същото, както, когато те докосва той. — Вдигна очи и срещна погледа на Дейна, а после и на Малъри за потвърждение.

— Може би не докато се случва, но после разбираш. Не идваше от него. Усетих топлота — продължи тя. — И двата пъти.

— Може би Роуина и Пит си позволяват още волности. — Флин загреба лъжица чили. — Казаха, че Кейн е нарушил правилата с Дейна и Джордън и отвърнаха със същото.

— Може да им струва скъпо — добави Джордън.

— Така е. Възможно е да са решили, че вече няма какво да губят, и сега да отвръщат на всяка негова атака.

— Не виждам смисъл — възрази Брадли. — Ако ще прекрачват границата още в началото на изпитанието на Зоуи, защо не направят нещо солидно и осезаемо? Защо посланието е толкова загадъчно?

— Не мисля, че е било и от тях. — Зоуи раздвижи лъжицата в чинията си. — Беше от нея.

— От Кайна? — извика Малъри с удивление и се облегна назад. — Но как? Те са безсилни.

— Може би. Не знаем какво представлява това състояние, но да кажем, че момичетата са безсилни. Не и родителите им. Опитах се да си представя, че някой държи Саймън в плен. Бих полудяла и бих прибягнала до всякакви средства, за да го освободя.

— Изминали са три хиляди години — изтъкна Флин.

— Защо са чакали досега?

— Зная. — Зоуи отчупи хляб. — Но този път за тях е различно, както каза Роуина. Може би не са били способни, преди Кейн да промени нещата, като пролее кръвта на смъртни.

— Продължавай — подкани я Джордън, когато замълча. — Сподели всичко докрай.

— Щом Кейн променя същността на магията, като нарушава правилата, и черупката се пропуква, нима любящите родители не биха изпратили лъч светлина през пролуката? Искали са да я видя. Не само на картината, а лично.

— Да я видиш в себе си — довърши Брад. — Да погледнеш в огледалото и да зърнеш нея.

— Да. — Зоуи въздъхна с облекчение. — Така ми се струва. Сякаш искаха тя да ми каже нещо. Не може просто да извика, „Хей, Зоуи, ключът е под саксията с мушкато на терасата“, но като че ли се опитваше да ми покаже нещо, което трябва да направя, или накъде да тръгна, за да го открия.

— С какво беше облечена?

— За бога, Хоук.

Дейна смушка Джордън.

— Не, сериозно. Не бива да пропускаме никоя подробност. Със същите дрехи както на картините ли беше?

— А, разбирам. — Зоуи присви устни. — Не. Беше с къса рокля, тъмнозелена. — Затвори очи, за да си спомни образа. — И ботуши. Кафяви, високи до коляното. Носеше медальона, подарък от баща й, какъвто според легендата е получила всяка от дъщерите. Имаше златна диадема с ромбоиден камък в средата, тъмнозелен като роклята й. И меч на хълбока. О! — Широко отвори очи. — Бе метнала на рамо от онези… — Посочи към плещите си. — Калъфи за стрели. И лък.

— Дамата е отивала на лов — заключи Джордън.

— Навлезе в гората — продължи Зоуи. — Пое по една пътека. Ловуването е като труден поход.

— Може би гората от напътствията трябва да се възприема по-буквално. — Дейна се замисли, докато се хранеше. — Ще потърся думата „гора“ в заглавия на книги и картини, както и материали за горите около Вали. Може да изникне нещо.

— Ако опишеш пейзажа, мога да го скицирам — предложи Малъри. — Ще помогне на всички ни да го видим, както си го видяла ти.

— Добре. — Зоуи решително кимна. — Най-сетне нещо положително. Досега ми се струваше, че времето просто изтича, без да постигам никакъв напредък. Тя имаше толкова тъжни и съсредоточени очи. Не зная как ще продължа да живея, ако не успея да й помогна.

 

 

Докато Брад караше към дома й, Зоуи се взираше в нарастващата луна, потънала в размисъл. Струваше й се, че вижда как става все по-едра и ярка, а времето й — все по-кратко.

— Никога преди не съм обръщал внимание на фазите на луната. Просто поглеждах нагоре и я виждах — кръгла, половинка или тънък сърп. Не забелязвах дали нараства или намалява. А от сега нататък винаги ще зная в кой етап от цикъла си е, без дори да поглеждам небето.

— Остават ми по-малко от три седмици.

— Имаш карта и видения. Не можеш да подредиш един пъзел, без да разполагаш с парчетата. Ще ги събереш.

— Надявам се. Полезно беше да поговорим, но сега всичко се върти в главата ми и не мога да отсея най-важното. Не умея да откривам отговори в думите като Дейна или в образите като Малъри. Трябва да усетя нещо в ръцете си, за да мога да работя върху него. Но все още не съм се добрала до нищо. Отчайващо е.

— Понякога трябва да се отдалечиш от парчетата, а после да се върнеш, да ги заобиколиш и да ги разгледаш от различни ъгли. — Брад спря на алеята й. — Ще остана тук тази нощ.

— Какво?

— Няма да стоиш сама, дори без Саймън в къщата, в случай че стане нещо. — Слезе и взе тенджерата й от задната седалка. — Ще спя на дивана.

— Мо е тук — каза тя, когато кучето дотича до вратата.

— Последния път, когато го видях, Мо не можеше нито да набира телефонни номера, нито да шофира. Възможно е да имаш нужда от някого, който умее да прави и двете неща. — Брад спря до вратата и изчака Зоуи да отключи. — Няма да стоиш сама. Ще спя на дивана.

— Няма…

— Не възразявай.

Тя разклати ключовете и го прониза с поглед.

— А ако не съм съгласна?

— Няма смисъл да спорим, но ако упорстваш, първо да влезем. Мо вече проявява интерес към това, което е останало в тенджерата.

Тя отвори вратата и се отправи към кухнята.

— Остави я, аз ще се погрижа за соса. — Извади една от съдинките, в които съхраняваше остатъци от храна, съблече палтото си и го преметна върху стол. — Не ти ли хрумва, че позволих на Саймън да спи у приятел, защото искам да остана сама за известно време?

— Хрумва ми. Няма да ти преча. — Брад също свали палтото си и взе нейното. — Ще отида да ги закача.

Зоуи не каза нищо, докато пресипваше останалия сос в съдинката. Знаеше, че намеренията му са добри и нямаше нищо против в дома й да има силен и сръчен мъж. Просто не бе свикнала с присъствието на мъж, особено ако й казваше какво трябва да се направи.

„Това е част от проблема“, каза си тя. Толкова дълго се бе справяла сама в живота, че отказваше да приеме помощ от когото и да било колкото и добри намерения да има. Просто недостатък на характера й, всеки имаше право на недостатъци.

„Малка част“, мислено добави Зоуи, докато измиваше тенджерата. По-голямата бе влечението й към този мъж и отсъствието на деветгодишния буфер между тях. Но реши, че е ужасно глупаво да се чувства неспокойна.

Влезе в хола. Брад бе седнал и прелистваше едно от списанията й. Мо, загубил надежда за малко чили, се бе изтегнал в краката му.

— Ако търсиш нещо за четене — каза тя, — имам и друго, освен списания за прически.

— Това ми харесва. Моделите са красиви. Мога ли да ти задам два въпроса? Първият е дали ти се намират одеяло и възглавница.

— Случайно имам резервни.

— Добре. Вторият, провокиран от тази червенокоса с халка на веждата е… как да се изразя…

— Искаш пиърсинг на веждата?

— Не. Но преди известно време видях… ти беше с джинси с ниска талия и доста къса блуза и не можех да не забележа сребърната халка… Имаш пиърсинг на пъпа.

— Точно така.

— Любопитен съм дали винаги я носиш.

Изражението й остана спокойно и сериозно.

— Понякога слагам малко катинарче вместо нея.

— Аха. — Брад не можа да се сдържи, хвърли поглед към пъпа й и си представи как изглежда. — Интересно.

— Преди да дойда във Вали, работех допълнително в студио за татуировки. Спестявах колкото мога за начална вноска за жилище. Беше безплатно за персонала, а и човек, след като се е подложил на тази процедура, общува по-лесно с клиентите. Нямам други — добави тя, когато срещна въпросителния му поглед. — Единствените пиърсинги по тялото ми са на пъпа и ушите. Искаш ли нещо за пиене? Или за хапване?

— Не, не искам нищо. — Въпреки че мислите, които минаваха през ума му, караха устата му да се изпълва със слюнка. — А татуировки? Имаш ли?

Зоуи му се усмихна снизходително като начална учителка.

— Да. Една малка. — Знаеше, че изгаря от любопитство да узнае каква и най-вече къде. Но реши засега да го остави да се пита. — Не е нужно да спиш на дивана, Брадли. — Видя очите му да се присвиват и дори от метър разстояние долови напрежението в тялото му. — Няма нужда, когато сме само двамата. — Изчака няколко мига. — Леглото на Саймън е свободно.

— Леглото на Саймън — повтори той, сякаш изрече дума на чужд език. — Е, добре.

— Ела, ще ти покажа детската стая.

— Добре.

Брад остави списанието, побутна Мо и стана.

— В шкафа до банята има достатъчно кърпи — продължи да говори тя, подсмихвайки се. — Имам и нова четка за зъби.

Докато вървеше зад нея, Брад държеше ръцете си в джобовете и се опитваше да престане да се измъчва с мисли за татуировки и сребърни халки. Безуспешно.

— Утре сутринта имам съвещание в осем и тридесет, така че ще изляза рано.

— Ставам рано, няма да ме събудиш.

Зоуи побутна вратата на стаята на Саймън. Имаше двуетажно легло с тъмносини покривки и яркочервени пердета на прозореца. Полиците, боядисани в същия цвят като покривките, бяха отрупани с неща, каквито колекционират момчетата. Фигурки на екшън герои, книги, камъчета и миниатюрни коли. Червеното бюро с подходящи размери за Саймън бе до прозореца и върху него имаше настолна лампа с картинки на Супермен, учебници и всякакви дрънкулки.

Не изглеждаше твърде подредена — с корковото табло, на което бяха залепени снимки и изрезки от списания, нехайно захвърлените обувки, бейзболните шапки, окачени на стълбата на леглото, ученическата раница на пода и част от съдържанието й отвън. Всичко навяваше мисли за момчешки лудории.

— Чудесна стая.

— Периодично се караме на тема почистване и разтребване. Спечелих последния спор и затова е в прилично състояние. — Зоуи се облегна на касата на вратата. — Нали няма проблем да спиш тук?

— Не, всичко е наред.

— Оценявам това, че се държиш като джентълмен и не предприемаш ходове спрямо мен.

— Ще остана, защото мисля, че не бива да стоиш сама, а не за да се възползвам от положението.

— Мм-хм. Просто исках да се уверя в намеренията ти. Но ще ти кажа нещо. Аз не съм джентълмен. — Тя пристъпи напред и силно притисна тялото си към неговото. — Ще се възползвам. — Преплете пръсти на гърба му. — Как ще постъпиш в случая?

Брад настръхна, пулсът му изведнъж се ускори.

— Ще заплача от радост.

Зоуи се засмя и всмука долната му устна.

— Остави сълзите за по-късно. Докосвай ме — промълви тя с умоляващ тон и страстно го целуна. — Навсякъде.

Той сграбчи пуловера й отзад и уханието й го изпълни, докато стегнатото й чувствено тяло се търкаше в неговото.

Пъхна ръце под пуловера, нетърпелив да проследи издължения й гладък гръб, вдлъбнатината на талията й и леко заобления й ханш.

„Още — бе единствената мисъл в трескавия му ум. — Още.“

Зоуи наведе глава назад и замърка, когато жадните му устни се впиха в шията й. Хвана токата на колана му и почувства тръпка в корема.

— Отдавна не съм била с мъж. — Гласът й бе пресипнал, а пръстите й трепереха. — Ще трябва да ми простиш, че бързам.

— Няма проблем. — С бързо движение, Брад я завъртя и я накара да опре гръб на стената. — Това наистина не е проблем.

Рязко издърпа пуловера над главата й, хвърли го и още преди да падне на пода, дланите му обхванаха гърдите й.

Задъхана, тя плъзна ръце помежду им и започна да разкопчава ризата му. Господи, как копнееше да го почувства в себе си. Кожата й бе настръхнала, а кръвта под нея кипеше и сърцето й пулсираше във вълнуващия ритъм, който бе забравила.

Отчаяно побутна ръката му надолу и я задържа между бедрата си. Главата й отново бе наведена назад и голата й шия бе открита за устните и зъбите му, докато ханшът й се поклащаше и през джинсите й струеше топлина.

Сякаш в ръцете му бе кълбо от нерви, чиито окончания стърчаха и го раздираха. Ароматът й, екзотичен и нашепващ за нощ, сенки и тайни, течеше във вените му като наркотик. Единственото, което бе в състояние да усеща в момента, бе допирът на Зоуи.

Копнежът да се слее с нея го порази като гръм.

Разкопча джинсите и ги издърпа надолу, плъзна ръка между тръпнещите й бедра и топлината обгърна пръстите му. Проследи израза на наслада, който се изписа на лицето й.

— Не спирай.

Устните й жадно докосваха неговите, а ноктите й одраскаха гърба му, докато плъзгаше ръце надолу. Носеше се по вълната на усещанията, които изпълваха тялото и съзнанието й. Ставаха все по-изгарящи и й се струваше, че ще полудее от силата на собствената си ненаситност. Обгърна го с тялото си и издаде умоляващ стон. Когато най-сетне той проникна в плътта й, безмилостно го сграбчи, настоявайки час по-скоро да изживее блаженството. Гърбът й ритмично се търкаше в стената.

Брад се понесе заедно с нея в трескав стремеж, докато погледът му се премрежи, кръвта му запищя и двамата достигнаха до върха.

Сърцето й все още биеше неудържимо, когато отпусна глава на рамото му. Едва успя да си поеме дъх, който след миг отново се изтръгна от дробовете й.

Осъзна, че стои гола, потна и прикована към стената до стаята на сина си. Би трябвало да се почувства ужасена, а бе щастлива.

— Добре ли си? — Гласът му прозвуча глухо и дъхът му докосна устните й.

— Добре е твърде проста дума. Беше невероятно.

— Ти си невероятна. — Най-сетне бяха изживели страстта си. — Все още не мога да разсъждавам — призна той и се подпря на стената, за да запази равновесие. — Днес си сложила катинарчето. — Плъзна другата си ръка към пъпа й. — Толкова е секси. Нямах представа. — Леко се отдръпна назад, за да види усмивката й. — Действали сме твърде бързо. Не видях татуировката ти.

Замаяна, Зоуи докосна косите му.

— Много си забавен, Брадли Чарлз Вейн IV. Ставаш безпомощен само като си представиш пиърсинг или татуировка.

— Никога не съм реагирал така при вида на нещо подобно. Къде е?

— Ще ти покажа. Първо трябва да те предупредя, че не съм ти се наситила за тази вечер. — Тя се наведе и плъзна език по врата му. — Но може би ще предпочетеш следващия път да бъдем в леглото.

— Все още ли се държа на крака?

Зоуи отново се засмя, заобиколи го и посочи към гърба си, под лявото си рамо, когато застана до отсрещната стена.

— Почакай. — Брад хвана ръката й и се приближи, за да разгледа татуировката по-внимателно. — Това е фея.

— Да. Понякога е добра — Зоуи я погледна с лека усмивка, — а друг път сърдита. Ще дойдеш ли с мен да видиш в какво настроение е тази нощ?