Нора Робъртс
Ключът на смелостта (7)

Седма глава

Развълнуваните викове на Саймън прекъснаха умуването на Зоуи кои обици да избере. Дали да сложи сребърните халки, за да изглежда небрежно и секси, или онези с марказитите, които си бе купила през лятото, за по-зрял и изтънчен вид.

Тези подробности зависеха от настроението на една жена и от намеренията й за вечерта.

„Понякога мъжът не обръща внимание — помисли си тя, докато сравняваше двата чифта, — но жената винаги знае с каква цел носи точно тези обици. Или обувки. Или защо е избрала точно този сутиен.“

Това бяха етапите на ритуалната подготовка за среща. Остави и двете обици и притисна ръка към корема си. Господи, тя отиваше на среща.

— Мамо! Ела бързо! Трябва да видиш нещо.

— Момент.

— Побързай! Свива по нашата алея. Боже мой! Хайде, мамо!

— Какво има? — Претича боса през хола. Щеше да избере обувки, когато вземе решение за обиците. — За бога, Саймън, трябва да тръгнем след няколко минути, а не съм…

Лицето й доби същия израз на изумление като това на сина й, когато надникна през прозореца и видя лъскавата черна лимузина, спряла зад старото й комби.

— През живота си не съм виждал толкова голяма кола.

— Аз също — отвърна Зоуи. — Сигурно някой е сбъркал адреса.

— Може ли да отида да я разгледам отблизо? — Той сграбчи ръката й и я задърпа, както когато бе най-нетърпелив. — Моля те, моля те, моля те! Може ли да я докосна?

— Мисля, че не бива.

— Шофьорът слиза. — Саймън сниши гласа си до шепот. — Прилича на войник.

— Всички шофьори на лимузини носят униформи.

Зоуи сложи ръка на рамото му, докато заедно гледаха през прозореца.

— Идва насам.

— Сигурно ще попита накъде да кара.

— Може ли само да изляза да я погледам, докато му обясняваш. Няма да я докосвам.

— Ще попитаме.

Хвана го за ръка и тръгна към вратата.

„Прав е“, помисли си тя, когато отвори.

Шофьорът наистина приличаше на войник. Бе висок, с изправена стойка като в строй и черна униформа.

— С какво мога да ви помогна? — попита Зоуи.

— Госпожица Зоуи Маккорт и господин Саймън Маккорт?

— Ах. — Притегли сина си по-близо. — Да.

— Аз съм Бигълоу. Ще ви откарам до дома на господин Вейн тази вечер.

— Ще се возим в тази кола? — Ококорените очи на Саймън засияха като две слънца. — Вътре?

— Да, сър. — Бигълоу закачливо му намигна. — На която седалка изберете.

— Супер!

Момчето размаха юмрук във въздуха, нададе вик и щеше да хукне към лимузината, ако Зоуи не го бе удържала.

— Но ние имаме кола. И куче.

— Да, госпожо. Господин Вейн изпрати това.

Зоуи погледна плика, който Бигълоу й подаде, и позна емблемата.

— Саймън, стой тук — нареди тя и пусна ръката му, за да извади бележката.

На малък луксозен лист бе написано:

„Не възразявай и този път.“

— Но не разбирам защо… — Замълча, обезоръжена от умоляващия поглед на Саймън. — Идваме след минута, господин Бигълоу.

— Не е нужно да бързате, госпожо.

Веднага щом затвори вратата, Саймън обви ръце около талията й.

— Това е страхотно!

— Да. Страхотно е.

— Ще се качим, нали, мамо?

— Добре. Облечи якето си и донеси подаръка, който направихме за Брадли. Трябва да взема чантата си. — „И да сложа подходящи обувки“, мислено добави тя.

Определено щеше да се спре на обиците с марказити.

Миг след като излязоха от къщата, Саймън се втурна към колата, но изведнъж спря, за да помаха на семейство Хенсън, които бяха застанали на площадката пред къщата си.

— Ще се возим на лимузина!

— Радваш ли се? — Госпожа Хенсън се усмихна широко и му помаха в отговор. — Ще бъдеш като рок звезда. Искам утре да ми разкажеш всичко.

— Добре. Това е господин Бигълоу — представи Саймън шофьора, когато му отвори вратата. — Ще ни откара до къщата на Брад. А това са господин и госпожа Хенсън. Нашите съседи.

— Радвам се да се запозная с вас. — Бигълоу докосна шапката си, а след това подаде ръка на Зоуи. — Кучето може да се вози при мен отпред, ако не възразявате.

— О, разбира се, стига да не пречи.

— Гледай, Джон. — Госпожа Хенсън стисна ръката на съпруга си. — Като Пепеляшка. Дано нашето момиче излезе по-умно и не си тръгне, когато часовникът удари полунощ.

До затъмнените стъкла имаше малки вази със свежи цветя, а от пода до тавана светеха лампички като на коледна елха. Имаше телевизор, стереоуредба и табло с бутони точно над главата й, с които се задействаше всичко. Ухаеше на кожа и лилии.

Саймън вече се бе изтегнал на дългата седалка, надничаше в шофьорската кабина и засипваше Бигълоу с въпроси. Сърце не й даде да го спре. Докато вниманието на сина й бе ангажирано, тя се опита да свикне с обстановката. Но бързо се отказа. Дори година не би била достатъчна.

Саймън се отпусна до нея.

— На Мо му харесва отпред и господин Бигълоу му позволи да подаде глава през прозореца. Каза, че мога да докосвам каквото поискам, защото аз съм шефът. Мога и да си взема сода от бара ето там, ако разрешиш, защото моят шеф си ти, и дори да погледам телевизия! В колата. Позволяваш ли?

Зоуи погледна лъчезарното му лице, импулсивно го обхвана с длани и шумно го целуна.

— Да, можеш да пийнеш газирано и да гледаш телевизия. Я виж това. Лампичките примигват. Има и телефон.

— Да се обадим на някого.

— Ти го направи. — Вдигна слушалката и му я подаде. — Позвъни на госпожа Хенсън. Ще се зарадва.

— Добре. Ще взема сода и ще включа телевизора, а после ще се обадя, за да й кажа.

Зоуи се посмя с него, поигра си с бутоните и пийна джинджифилов ликьор, за да има с какво да се похвали.

Когато стигнаха до къщата на Брад, хвана ръката на Саймън, преди да посегне към дръжката на вратата.

— Господин Бигълоу ще дойде да ни отвори — прошепна тя. — Това е част от работата му.

— Добре. — Щом вратата се отвори, Саймън изскочи и погледна шофьора. — Беше чудесно. Благодаря, че ни докарахте.

— За мен беше удоволствие.

— Сигурно си личи, че за първи път се возим в лимузина — каза Зоуи, когато пое ръката му и слезе.

— Не си спомням някога да ми е било толкова приятно да возя някого. С нетърпение ще очаквам да ви откарам обратно, когато решите да се приберете.

— Благодаря.

— Почакай да кажа на приятелите си. — Саймън хвана каишката на Мо и го поведе към входната врата. — Няма да повярват.

Преди Зоуи да му напомни, че трябва да почука, той блъсна вратата и извика от прага:

— Брад! Гледахме телевизия в колата, пихме сода и се обадихме на госпожа Хенсън по телефона. Мо се вози на предната седалка.

— Явно не ви е било скучно по пътя.

— Саймън, трябваше да почукаш, преди да влезеш. Мо!

Кучето вече бе хукнало към главната приемна, за да се настани на дивана.

— Не се безпокой — каза Брад, когато Мо скочи върху възглавниците и се разположи като космат султан. — Вече свикнахме с него тук.

— Донесохме ти подарък. — Саймън затанцува на място и му подаде кутията. — Направихме го двамата с мама.

— Така ли? Да отидем в кухнята да го отворим. Но след като закача палтата ви.

— Аз мога, зная къде е закачалката. — Саймън свали якето си и се повдига на пръсти, докато чакаше Зоуи да му подаде своето. — Не го отваряйте без мен.

— Добре.

— Искам да ти благодаря, че изпрати колата за нас — започна Зоуи, когато се отправиха към кухнята. — Саймън никога няма да го забрави. Беше вълнуващо преживяване за него.

— А на теб хареса ли ти?

— Шегуваш ли се? — засмя се Зоуи и го изгледа с удивление. — Сякаш бях принцеса за двадесет минути. Поиграхме с бутоните и телевизора, така че по-скоро сякаш бях дете. Но не беше нужно да си правиш труда.

— Не представляваше никакъв проблем. Исках да го направя. Знаех, че Саймън ще бъде впечатлен, а и няма да се безпокоя за теб, докато шофираш към къщи в тъмнината. Освен това — добави той и извади бутилка от сребърна кофичка — исках да се отпуснеш, за да се насладиш на хубавото шампанско.

— О, дори и без бележката, която ми изпрати, едва ли бих възразила.

— Добре.

Брад отвори тапата с леко пукване и докато наливаше втората чаша, Саймън дотича, следван от Мо.

— Трябва да отвориш подаръка си за добре дошъл.

— По случай завръщането ти във Вали.

Зоуи обви ръка около раменете на сина си.

— Да видим какво има тук. — Брад развърза панделката и се почувства малко глупаво, защото вече знаеше, че ще я запази заедно с малките червени цветя, прикрепени с нея към семплата кафява кутия, в която подаръкът лежеше върху бели салфетки, посипани с брокат. — Очевидно умееш да опаковаш.

— Когато човек е решил да направи на някого подарък, трябва да отдели време, за да го поднесе в подходящ вид.

Брад извади трицветната свещ в плитка стъклена чашка.

— Страхотна е. — Вдъхна от аромата. — Ухае чудесно. Вие ли я направихте?

— Обичаме да правим такива неща, нали, мамо? Разтапяш восъка и добавяш ароматите. Аз ги избрах.

— За празниците — обясни Зоуи. — Горният пласт представлява ябълков сладкиш, средният червени боровинки, а долният коледна елха. Слага се върху плочка. Дъното на чашката се нагорещява.

Той извади бялата поставка с нарисувани боровинки във всеки ъгъл.

— Мама ги нарисува, а аз ги украсих с брокат.

— И това е страхотно. — Остави плочката и се наведе да прегърне момчето, а когато се изправи, каза с усмивка: — Можеш да се обърнеш.

— Защо?

— Ще целуна майка ти.

— Уф.

Саймън закри лицето си с длани, но дълбоко в себе си усети тръпка на радост.

— Благодаря. — Брад леко докосна устните й със своите. — Хоризонтът е чист, хлапе.

— Ще запалиш ли подаръка? — попита момчето.

— Да. — Брад извади издължена запалка със странна форма и запали фитила. — Изглежда чудесно. Къде се научи да правиш свещи?

— Просто експериментирам. Опитвам се да създам интересна украса за салона.

— Бих искал да продавам подобни украшения в „Хоуммейкърс“.

Зоуи се загледа в свещта.

— Наистина ли?

— След разширението ще предлагаме доста нови неща. Трябва да ми покажеш някои други свои творби и ще поговорим.

— Мога ли да отида в стаята за игри? — попита Саймън. — Донесох „Смакдаун“ за реванша.

— Добре. В момента е заредена друга игра. Можеш да я смениш.

— Ще дойдеш ли да поиграем?

— Първо трябва да приготвя вечерята, но ти започвай. Искам здравата да изгладнееш. Ще ядем жабешки бутчета.

— Аха.

— От гигантски жаби. Африкански.

— Да бе.

— Или предпочиташ пържоли?

— Жабешки пържоли?

— Естествено.

С престорен вик на ужас, Саймън излетя от стаята.

— Много си добър с него — каза Зоуи.

— Лесно е с такъв симпатяга. Защо не седнеш и… — Брад замълча, когато до тях достигнаха възклицанията на Саймън. — Открил е новата игра.

— Брадли.

— Ммм?

— Ще те помоля да обещаеш нещо. Не бързай да отговаряш — предупреди го тя и завъртя чашата в ръката си, без да откъсва поглед от него. — Важно е, и ако първо си помислиш, вярвам, че ще удържиш на думата си.

— Какво искаш да обещая, Зоуи?

— Саймън… толкова е привързан към теб. Никога… никой не му е посвещавал такова внимание. Очаква винаги да се държиш така. Трябва да ми обещаеш, че каквото и да се случи между нас, както и да се развият отношенията ни, няма да го забравиш. Не говоря за разходки с лимузина. Искам да обещаеш, че ще останеш негов приятел.

— Привързаността е взаимна, Зоуи. Мога да ти дам това обещание. — Протегна ръка. — Имаш думата ми.

Зоуи хвана ръката му, стисна я и напрежението, което се бе надигнало в нея, докато изричаше молбата, се разсея.

— Добре. Благодаря ти. — Огледа кухнята. — С какво да ти помогна тук?

— Можеш да седнеш и да пийнеш шампанско.

— Сигурно ще имаш доста работа с жабешките пържоли.

Брад обхвана тила й и я целуна, но не толкова невинно, колкото в присъствието на Саймън.

— Седни и пийни шампанско — каза той отново. Докосна ухото й. — Хубави обици.

Зоуи смутено се засмя.

— Благодаря. — Макар и да се чувстваше длъжна да помогне, седна на една табуретка до барплота. — Наистина ли ще готвиш?

— Ще опека пържоли на скара, което е доста различно. Всички мъже от фамилията Вейн са майстори на скарата. Ако някой не умее, би посрамил рода.

— Скара през ноември?

— Семейство Вейн пекат по всяко време на годината дори ако трябва да разчупват леда или да стоят навън в снежна виелица. За щастие имам вградена скара тук, в кухнята.

— Виждала съм такива в списания. — Зоуи го проследи с поглед, докато запалваше скарата. — И в кулинарни предавания по телевизията.

Брад сложи картофите, вече увити във фолио.

— Не казвай на баща ми, че съм ползвал тази, вместо да понеса студа като мъж.

— Устата ми е заключена. — Зоуи отпи шампанско, докато той изваждаше от хладилника поднос с ордьоври. — Ти ли ги направи?

Въпросът й го накара да се замисли за миг, докато ги сервираше.

— Бих могъл да излъжа, за да те впечатля, но вместо това ще те зашеметя с честността си. Поръчах ги от „Лучано“, както и шоколадовата бомба за десерт и опашките от омари.

— Опашки от омари? От „Лучано“?

Тя си избра един сандвич, плъзна го между устните си и издаде звук на задоволство, когато вкусовете докоснаха езика й.

— Харесва ли ти?

— Невероятни са. Всичко ми се струва невероятно. Опитвам се да си обясня как е възможно Зоуи Маккорт да седи тук, да пие шампанско и да хапва сандвичи от „Лучано“. Очевидно е, че целта ти е да ме зашеметиш, Брадли. И успяваш.

— Обичам да те виждам усмихната. Спомняш ли си първия път, когато ми се усмихна искрено? Заслужих го, като ти подарих стълба.

— И по-рано съм ти се усмихвала.

— Не. Не истински. Бог знае колко исках да го направиш, но ти сякаш си бе наумила винаги да ме разбираш погрешно и да приемаш всяка моя дума като обида.

— Това е… — Зоуи изведнъж замълча и се засмя. — Може би си прав.

— Но ловко успях да те спечеля или поне да сложа началото с една плексигласова стълба.

— Не знаех, че имаш скрити подбуди. Приех го като любезен жест.

— Беше жест със скрити подбуди. Трябва да пийнеш още шампанско.

Тя се замисли, когато Брад отиде да донесе бутилката.

— Ти ме плашеше.

— Моля?

— Боях се от теб, все още не съм го преодоляла напълно. Плашеше ме и тази къща. От първия път, когато дойдох след обаждането на Малъри и се запознах с теб. Влязох в огромното ти красиво жилище и видях картината, която си купил.

— „След магията“.

— Да. Беше шок за мен да бъда тук и да я зърна. Зави ми се свят. Казах, че трябва да посрещна сина си от училище, и ти погледна към ръката ми, за да видиш дали нося халка.

— Зоуи…

Тя поклати глава.

— Погледът, който ми хвърли тогава, ме разтърси.

— Явно си започнала да ме разбираш погрешно още при първата ни среща. — Брад отпи глътка шампанско. — Ще ти разкажа всичко за картината и това ще ти даде по-ясна представа за връзката ни.

Срещи. Връзка. Отново се почувства замаяна.

— Не зная за какво говориш.

— Ще разбереш. Когато видях онази картина за първи път, бях поразен. На нея беше лицето на Дейна, сестричката на най-добрия ми приятел, към която бях много привързан. — Брад се наведе над бара, небрежно-елегантен с черния си пуловер, а пламъкът на свещта, която Зоуи му бе подарила, затрептя между тях. — После забелязах Малъри. Естествено, тогава не я познавах, но нещо ме накара да се вгледам по-отблизо. — Замълча за миг и докосна брадичката й. — Накрая бях привлечен от това лице. Това невероятно лице. Щом го зърнах, затаих дъх. Бях като омагьосан и реших, че трябва да имам картината на всяка цена.

— Това е част от връзката. — Гърлото й бе пресъхнало, но не повдигна чашата, за да отпие глътка. — Било е писано да я притежаваш.

— Може би е така. Започнах да вярвам, че е истина. Но имам предвид нещо друго. Трябваше да купя картината, за да мога да гледам това лице. Твоето лице. Познавам всяка негова черта. Формата на очите, на устните. Съзерцавал съм го доста време. В онзи ден ти влезе в стаята и отново бях поразен. Сякаш тя се бе събудила и бе излязла от картината.

— Но момичето на картината не съм аз.

— Шшт. Не можех да мисля. Сякаш всичко друго заглъхна и чувах единствено ударите на сърцето си. Докато едва се сдържах да не те сграбча, за да се уверя, че няма да изчезнеш като дим, всички говореха. Трябваше да кажа нещо, за да се убедя, че няма нищо необичайно, а ми се струваше, че целият ми свят се е преобърнал. Не можеш да си представиш какво изживях.

— Прав си. Едва ли бих могла.

— Каза, че трябва да се прибереш при сина си, и сякаш заби нож в гърлото ми. „Как може тази жена да принадлежи на друг, преди да съм получил шанс?“ Затова погледнах към ръката ти и когато не видях халка, си помислих: Слава богу.

— Но ти дори не ме познаваше.

— Вече те опознах.

Наведе се и всмука устните й.

— Господи. Това ли ще правите цяла вечер?

Брад вдигна глава, леко я целуна по челото и се обърна към Саймън.

— Да. Но не искам да се чувстваш пренебрегнат, затова ще целуна и теб.

Момчето направи гримаса и се скри зад табуретката на майка си.

— Щом толкова ти се целува, целувай нея. Скоро ли ще ядем? Умирам от глад.

— Веднага слагам големите тлъсти пържоли на скарата. Е, хлапе, как предпочиташ жабешкото месо?

 

 

След вечерята и реванша на видеоиграта Саймън се унесе в дрямка на пода в стаята за игри, а Зоуи позволи на Брад да я притегли в прегръдката си и се наслади на нова целувка.

„Вълшебствата наистина съществуват“, помисли си тя. Тази вечер бе едно от тях в живота й.

— Трябва да се прибираме.

— Останете. — Брад потърка буза в нейната. — И двамата.

— Това е важна крачка за мен. — Зоуи отпусна глава на рамото му. Би било толкова лесно да се съгласи, просто да изпълни волята му. Но важните крачки не биваше да бъдат лесни. — Не те разигравам, но трябва да помисля кое е най-добро. — „За всички ни“, мислено добави тя. — Наистина не мога да си обясня как се озовах тук. Трябва да бъда сигурна, че няма да сгреша.

— Не бих те наранил. Нито теб, нито детето ти.

— Не се боя от това. Излъгах, боя се. Но другото, което ме възпира, е мисълта, че мога да те накарам да страдаш. Не ти разказах какво ми се случи снощи. Не исках да говоря за него пред Саймън.

— Какво има?

— Да отидем в другата стая. Саймън може да се събуди.

— Имала си нова среща с Кейн — досети се Брад, когато влязоха в приемната.

— Да — отвърна тя и му разказа.

— Това ли бяха мечтите ти, Зоуи? Да живееш в Ню Йорк и да имаш престижна работа?

— Не зная дали точно в Ню Йорк. Може би в Чикаго или Лос Анджелис, който и да е голям град. Стига да се измъкна от мястото, на което бях.

— Защото беше нещастна, или защото имаше неща, които искаше да постигнеш?

Понечи да отговори, но замълча.

— И двете — осъзна тя. — Не зная дали съм била нещастна, но през повечето време се чувствах така. Светът изглеждаше толкова малък и еднообразен там, където живеех. — Погледна през прозореца към реката, която проблясваше в мрака като тъмна лъскава панделка. — Но светът не е нито малък, нито еднообразен. Често мислех и се питах какви места и хора има в него. — Изненадана от себе си, Зоуи се обърна към Брад и видя, че я гледа спокойно и съсредоточено. — Увлякох се.

— Не е така. Какво ти доставяше удоволствие?

— О, много неща. Не твърдя, че съм била тъжна през цялото време. Не бях. Обичах училището. Бях добра, усвоявах бързо и правех открития. Особено ми се удаваше математиката. Поех счетоводството на мама. Започнах да се грижа за всички сметки. Харесваше ми. Исках да стана счетоводител или дори изпълнителен директор. Или да работя в банка. Надявах се да вляза в колеж, да си намеря квалифицирана работа и да живея в голям град. Да мога да си позволявам много неща. Хората да се отнасят към мен с уважение и дори с възхищение заради способностите ми.

Сви рамене и бавно се приближи към камината.

— Когато заговорех за това, майка ми се вбесяваше. Както и когато не допусках никого до вещите си, за да ги запазя такива, каквито исках да бъдат. Казваше, че нямам право да се мисля за по-добра от всички други. — Зоуи смръщи вежди и се загледа в пламъците. — Не беше така. Просто исках да постигна нещо повече. Мислех, че ако съм достатъчно умна, ще мога да си намеря добра работа и да се преместя в град, където никой няма да гледа на мен като на нещастница, отраснала в каравана.

— Зоуи.

Тя поклати глава.

— Така мислеха хората за мен, Брадли. И имаха право. Баща ми пиеше твърде много, избяга с друга жена и остави майка ми с четири деца и куп неплатени сметки. Повечето дрехи, които носех, бяха подаяния. Нямаш представа какво е.

— Така е, нямам представа.

— Някои ни даваха това-онова от милосърдие, но други го правеха, за да се чувстват като господари. Да могат да се хвалят: „Вижте какво добро направих за тази бедна жена и децата й“. Лицата им го издаваха. — Зоуи хвърли поглед към него и страните й пламнаха едновременно от гордост и срам. — Унизително е. Не исках подаяния от никого. Исках да получавам всичко с труд. Затова работех, спестявах пари и кроях големи планове. Но забременях. — Погледна към вратата, за да се увери, че Саймън не е наблизо. — Разбрах го едва през втория месец. Мислех, че съм болна от грип или нещо подобно. Но не минаваше, затова отидох в клиниката и там ми казаха. Вече беше деветата седмица. Господи, девет седмици. Колко глупава трябва да съм била да не разбера!

— Била си дете. — Брад изпита жалост към това дете. — Не си била глупава, а просто твърде млада.

— Но достатъчно голяма, за да забременея. И да разбера какво означава това. Бях уплашена. Не знаех какво да правя. Не казах на майка си веднага. Отидох при момчето. И той беше изплашен и може би малко ядосан. Но обеща, че ще постъпим както трябва. Накара ме да се почувствам по-спокойна и когато се прибрах, споделих с майка ми. — Дълбоко си пое дъх и притисна пръсти към слепоочията си. Не бе имала намерение да разказва всичко това, но щом бе започнала, трябваше да довърши. — Сякаш все още е пред очите ми — седнала на масата до включения вентилатор. Беше ужасно горещо. Погледна ме, приближи се и ми удари плесница. Не я упреквам — побърза да каже Зоуи, когато чу Брад да изругава. — И тогава не я упрекнах. Неведнъж се бях промъквала зад гърба й, за да се срещам с онова момче и трябваше да платя цената. Не я упреквам за плесницата. Брадли, заслужавах я. Но не мога да й простя за начина, по който се държа после. Злорадстваше, че съм загазила, както тя с мен. Че въпреки всичките си идеи и планове не се оказах по-добра от нея. Не мога да й простя за унижението и че искаше да ме накара да гледам на детето, което нося, като на наказание.

— Не е имала право. — Брад изрече тези думи с толкова хладен тон, че я накара да затаи дъх. — Какво стана с бащата?

— Е, не постъпи както трябва, въпреки обещанието си. Сега не ми се говори за него. В напътствията ми става дума за разклонения по пътя. Тогава сама избрах посоката си. Напуснах училище и започнах работа. Завърших задочно, получих свидетелство за козметик и напуснах дома си.

— Почакай. — Брад повдигна ръка. — Заминала си сама, когато си била на шестнадесет години? И бременна. А майка ти…

— Тя нямаше думата по въпроса — прекъсна го Зоуи. Обърна се и застана с лице към него на фона на огъня. — Тръгнах, когато бях в шестия месец, защото се зарекох, че няма да отгледам детето си в мизерна каравана. Поех по свой път и той ме доведе до Вали, „Пийк“ и всичко това.

„Все пак, трябваше да го споделя — каза си тя, — да се върна и да си спомня за изминатия път стъпка по стъпка и може би да го накарам да ме разбере.“

— Нямаше да бъда тук, ако бях направила друг избор, ако не се бях влюбила в онова момче и не бяхме създали дете. Нямаше да попадна тук, ако бях завършила колеж и бях намерила престижна работа с командировки в Рим. Трябва да отгатна какво означава това и какво го свързва с ключа. Защото дадох дума и ще положа усилия да го открия. Трябва да разбера и дали той е причината да съм в тази къща с теб. Защото, бог ми е свидетел, не виждам друг смисъл.

— Каквото и да те е довело тук, със сигурност има дълбок смисъл.

— Не ме ли слушаш? — попита тя. — Нима не си чул дума от това, което казах досега за произхода си?

— Всяка дума. — Застана до нея. — Ти си най-удивителната жена, която съм срещал.

Зоуи прикова поглед в него и гневно тръсна ръце.

— Никак не те разбирам. Може би и не е нужно. Но има нещо, върху което и двамата трябва да помислим. Защото светът не е малък и еднообразен. Освен това, Брадли, ние с теб трябва да се тревожим не само за един свят.

— Получава се затворен кръг — кимна той.

— Затова трябва да реша дали верният избор е да бъда с теб, или да ти обърна гръб.

Усмивката му бе хладна и сурова.

— Опитай се да ми обърнеш гръб.

Зоуи поклати глава.

— А ако избера теб и помежду ни започне нещо истинско, какво ще стане, ако бъда изправена пред друг избор?

Той сложи ръце на раменете й, плъзна ги нагоре и обхвана лицето й.

— Зоуи, помежду ни вече има нещо и то е истинско.

Искаше й се да бъде също толкова сигурна.

Докато пътуваше към дома си под светлината на лунния сърп, нищо не й се струваше напълно истинско.